Сияние Кинг Стивен
— Не знам. Във всеки случай не в смисъла на готическите романи. По-скоро е нещо като утайка от чувствата на хората, отсядали тук. Хубави неща и лоши неща. В тоя смисъл сигурно всички хотели имат духове. Особено по-старите.
— Но все пак мъртва жена във ваната… Джак, той нали не полудява?
Той я притисна окуражително.
— Знаем, че изпада в… да речем, трансове поради липса на по-точна дума. Известно ни е, че в такива състояния той… вижда… неща, които не разбира. Ако изобщо са възможни трансове, съдържащи предсказания, те вероятно са функция на подсъзнанието. Фройд твърди, че подсъзнателното никога не ни говори с буквален език. Само със символи. Ако сънуваш, че си в пекарна, където никой не говори английски, може би се тревожиш в състояние ли си да издържаш семейството си. Чел съм, че падането насън е стандартният отдушник на чувство за несигурност. Игрички, малки игрички. От едната страна на мрежата е съзнателното, от другата е подсъзнателното и си подмятат напред-назад някакъв ексцентричен образ. Това е и при душевните заболявания, и при предчувствията, и при всичко от този род. Защо тогава предварителното познание да е нещо по-различно? Може би Дани действително е видял петната кръв по стените на президентския апартамент. За деца на неговата възраст образът на кръвта и понятието „смърт“ са едва ли не взаимозаменяеми. Но за децата образът е много по-леснодостъпен, отколкото понятието. Уилям Карлос Уилямс е знаел това, той е бил педиатър. Когато растем, вече по-лесно усвояваме понятията, а образите оставяме на поетите… Просто си дрънкам.
— Приятно ми е да те слушам, като дрънкаш.
— Тя го каза, народе. Каза го! Всички я чухте!
— А белезите по врата му, Джак? Те са истински.
— Да.
Дълго време никой не каза нищо. Тя си помисли, че той е заспал, и сама започна да задрямва, когато Джак се обади:
— За мен съществуват две обяснения. И нито едното не включва присъствие на четвърти човек в хотела.
— Какви? — Тя се надигна на лакът.
— Може би стигмата.
— Стигмата? Като при хората, на които им тече кръв на Разпети петък?
— Да. Понякога у хора, които силно вярват в божествената същност на Христос, през Страстната седмица по дланите и краката се появяват рани. През Средните векове това явление е било по-разпространено, отколкото сега. В онези дни такива хора са били смятани за благословени от Бога. Но мисля, че католическата църква не е провъзгласила това за невиждано чудо, което е много умно от тяхна страна. Стигмата не се различава много от някои умения на йогите. Сега това явление просто се разбира по-добре. По-скоро никой не го разбира, но хората, които са убедени, че между ума и тялото съществува връзка, го изучават; според тях контролът ни върху нашите произволни функции е много по-силен, отколкото се е смятало навремето. Ако се съсредоточиш достатъчно добре, можеш да забавиш и сърдечните си удари. Да ускориш метаболизма си. Да предизвикаш по-обилно отделяне на пот или кръвотечение.
— Искаш да кажеш, че Дани си е внушил тези белези по врата? Не вярвам в това, Джак.
— Допускам, че е възможно, макар и на мен да ми изглежда неправдоподобно. По-вероятно е сам да си ги е причинил.
— Сам?!
— И преди се е наранявал, когато е изпадал в тия свои „трансове“. Помниш ли случката на масата за вечеря? Беше преди около две години, ако не се лъжа. Бяхме адски сърдити един на друг и не се говореше много. После изведнъж очите му се извърнаха нагоре и той заби лице в чинията си, сетне се свлече на пода. Помниш ли?
— Да — отвърна тя, — помня. — Помислих, че има конвулсии.
— Друг път бяхме в парка. Само двамата с Дани. Беше събота следобед. Седеше на една люлка и се люлееше напред-назад. После падна на земята, все едно улучен с куршум. Изтичах, вдигнах го на ръце и най-внезапно той отново дойде на себе си. Премигна и ми каза: „Ударих си коремчето. Кажи на мама да затваря прозорците на спалнята, когато вали.“ Същата вечер валя като из ведро.
— Да, но…
— Винаги когато се свести, коленете или лактите му са ожулени. Като го попиташ откъде се е взела някоя рана, той отговаря: „Ами, играх си“, и толкоз.
— Джак, всички деца имат ожулвания и синини. При момченцата това е нещо обичайно от прохождането им до дванайсет-тринайсетгодишна възраст.
— Сигурен съм, че и Дани получава своя дял — отговори той. — Подвижно дете е. Но все си спомням онзи ден в парка и случката на вечеря. Та доктор Едмъндс каза, че Дани е изпаднал в това състояние в неговия кабинет, за бога!
— Добре. Но тези белези са от пръсти, мога да се закълна. Не са се получили от падане.
— Той е изпаднал в транс — залови се да обяснява Джак. — Може да е видял нещо, което е станало някога в тази стая. Скарване. Може би самоубийство. Бурни емоции. То не е като да гледаш филм; той е в силно сугестивно състояние, намира се в центъра на събитието. Подсъзнанието му може би извиква видение на станалото по символичен начин, като мъртва жена, превърнала се в призрак, таласъм или зомби, наречи я както щеш.
— Цялата настръхвам — с предрезгавял глас изрече тя.
— И мен ме полазват тръпки. Не съм психиатър, но всичко се връзва отлично. Ходещата мъртва жена като символ на мъртви чувства, на мъртви души, които не желаят да се примирят и да се оттеглят. Но тъй като е подсъзнателен образ, тя до известна степен се отъждествява и с него. В състоянието на транс съзнанието на Дани е подчинено. Конците дърпа фигурата, изникнала от подсъзнанието. Затова Дани хваща с ръце собствената си шия и…
— Стига, стига — прекъсна го тя. — Стана ми ясно. Това дори ми се струва по-страшно, отколкото присъствието на непознат в хотела, който се прокрадва по коридорите. От чуждия човек можеш да избягаш. Но от себе си не можеш. На практика ти говориш за шизофрения.
— От много рядка разновидност — с известна неловкост поясни Джак. — Защото той, изглежда, умее да чете мисли и от време на време има прозрения за бъдещето. Колкото и да се опитвам, не мога да гледам на това като на душевно заболяване. Във всеки случай всички носим у себе си някои шизофренични белези. Вярвам, че с възрастта Дани ще овладее своите.
— Ако си прав, наложително е да го махнем оттук. Каквото и да му е, този хотел влошава състоянието му.
— Не бих казал — възрази той. — Ако беше слушал какво му се говори, изобщо нямаше да попадне в тази стая и нищо нямаше да се случи.
— Господи, Джак! Да не искаш да кажеш, че си е получил заслуженото за непослушанието, като едва не е бил удушен?
— Не… не. Разбира се, че не. Но…
— Без „но“ — отсече тя и решително поклати глава. — Истината е, че ние правим догадки. Нямаме представа иззад кой ъгъл той ще попадне на някоя от тези въздушни ями, посред истински филм на ужасите или каквото ще да е. Трябва да го отведем оттук! — Тя се изсмя горчиво. — Иначе, току-виж, и на нас започнали да се привиждат разни неща.
— Не говори глупости — рече той, а в тъмната стая пред погледа му изникнаха лъвовете-храсти, скупчили се край пътеката, сякаш вече не просто наредени покрай нея, а застанали на стража, гладни ноемврийски лъвове. По челото му изби студена пот.
— Ти наистина ли нищо не видя? — попита тя. — Питам за преди малко, когато се качи в онази стая. Нищо ли нямаше?
Лъвовете бяха изчезнали. Сега пред очите му беше пастелнорозовата завеса пред душа с тъмната сянка зад нея. Затворената врата. Приглушеното забързано тупкане сякаш на боси крака. Бясното биене на сърцето му, докато се бореше с шперца.
— Нищо — каза той и това беше истината. Беше напрегнат и не съвсем на себе си. Не бе имал възможност да пресее мислите си, за да открие разумно обяснение относно белезите по врата на сина си. Той самият бе доста сугестивен. Понякога халюцинациите се оказваха заразни.
— Няма да размислиш, нали? Питам за снегомобила.
Неволно ръцете му се свиха в юмруци. (Престани да ми додяваш!)
— Нали казах, че ще опитам. Заспивай сега. Денят беше тежък и уморителен.
Разнесе се шумолене на завивки, когато тя се обърна в леглото и го целуна по рамото.
— Обичам те, Джак.
— И аз те обичам — отвърна той, но изговори думите механично.
Дланите му все още бяха стиснати в юмруци. Усещаше ги като камъни, увиснали на ръцете му. Пулсът му биеше силно в слепоочията. Не бе споменала и дума за това какво ще стане, след като веднъж се доберат в града, след като забавата приключи. Все Дани това, Дани онова и колко била уплашена. Да, тя се боеше от призраци и сенки, много се боеше. А за реалните опасности не мислеше. В Сайдуиндър щяха да пристигнат само с шейсет долара и с дрехите на гърба си. Дори без кола. И да имаше заложна къща в Сайдуиндър, а такава нямаше, можеха да заложат единствено деветдесетдоларовия годежен пръстен на Уенди и малкия транзистор „Сони“. За това биха получили двайсет долара. Ако човекът насреща се случеше милостив. Работа нямаше — нито редовна, нито сезонна, освен може би от време на време да почисти снега пред някой вход срещу три долара. Картината на Джак Торънс, трийсетгодишен, който някога бе печатал в „Ескуайър“ и лелеял мечти — при това небезоснователни мечти — да стане един от значителните американски писатели на следващото десетилетие, с лопата на рамо, звънящ по входните врати… тази картина изведнъж изникна много по-отчетливо в съзнанието му, отколкото лъвовете-храсти, и той стисна юмруци толкова силно, че ноктите му се забиха в дланите и ги разкървавиха. Джак Торънс, застанал на опашка, за да размени шейсетте си долара срещу купони за храна, застанал пред методистката църква в Сайдуиндър, за да получи милостиня и гадни погледи от местните жители. Джак Торънс, обясняващ на Ал, че е трябвало да спрат бойлера и да напуснат „Панорама“, като изоставят хотела с всичко в него на разни вандали или крадци със снегомобили, защото, разбираш ли, Ал, вътре има призраци и те са погнали сина ми. Всичко хубаво, Ал. Размисли върху четвърта глава. За Джак Торънс настъпва пролетта. Ами после какво? Какво, за бога? Да речем, ще успеят да се доберат с фолксвагена до Западното крайбрежие. С нова бензинова помпа това би могло да стане. На осемдесет километра оттук пътят се спускаше в стръмен склон, можеше да изключи бръмбара от скорост и да се озове чак в Юта. Или в слънчева Калифорния, земята на портокалите и безграничните възможности. Човек с досие на алкохолик, побойник на ученици и преследвач на духове няма как да не успее там. Може да постъпи където си поиска. В транспорта — да почиства междуградски автобуси. В автомобилната промишленост — да мие коли. Защо не и в кулинарния бизнес — да мие чинии в някоя закусвалня. Или пък някоя по-отговорна служба — момче на бензиностанция, да речем. Това е служба с интелектуални стимули — връща се ресто, пишат се кредитни квитанции. Мога да ви наема срещу минимално заплащане за двайсет и пет часа седмично. Музика за ушите в година, когато ръженото хлебче струва шейсет цента.
По дланите му отново се процеди кръв. Като стигмата, о, да! Стискаше все по-силно, вживяващ се в дивата болка. Жена му спеше до него, какво ли й пречеше? Тя си нямаше проблеми. Нали се бе съгласил да отведе нея и Дани далеч от страшните призраци, вече всичко й беше наред. Сам разбираш, Ал, най-доброто, което мога да направя, е…
(да я убия.)
Мисълта изскочи отнякъде съвсем ненадейно, гола и откровена. Изпита неудържимо желание да я изтъркаля от леглото гола, объркана, още сънена, да стисне шията й, да разтръска главата й и да я блъска в пода, докато я смаже. Щеше да й даде лекарството. Цялото, до последната горчива капка.
Смътно си даде сметка, че някъде се разнесе приглушен шум, някъде извън разпаленото му и препускащо съзнание. Погледна към другия край на стаята и видя, че Дани отново се мята в леглото и рита завивките си. Стенеше насън с гърлен звук, нисък и някак насечен. Какъв ли кошмар сънуваше? Отдавна мъртва жена с подпухнало мораво тяло, гонеща го по лабиринта от коридори на хотела? Кой знае защо, си помисли, че е нещо друго. Друго преследваше Дани в сънищата му, още по-ужасно.
Нишката на горчивите му чувства бе прекъсната. Стана от леглото и отиде до момчето, леко замаян от световъртеж и срам. За Дани трябваше да мисли. Не за Уенди, нито за себе си. Само за Дани. Както и да подреждаше фактите в главата си, съзнаваше, че Дани трябва да бъде отведен далеч оттук. Оправи завивките на детето и ги подпъхна под дюшека. Дани отново бе утихнал. Джак го докосна по челцето
(какви ли чудовища препускаха зад него?)
и установи, че е топло, но все пак не гори. Детето отново спеше спокойно. Странно.
Върна се в леглото и се опита да заспи. Ала сънят му убягваше.
Толкова беше нечестно, че нещата се обърнаха така — сякаш постоянно ги преследваха злощастия. Щом пристигнат в Сайдуиндър утре следобед, златната възможност щеше да се е изпарила. Добре, а ако все пак решат да стиснат зъби и да останат? Пиесата щеше да бъде завършена. Все щеше да й измисли някакъв подходящ край. Собствената му несигурност относно главните действащи лица можеше дори да добави предизвикателен оттенък на двусмислие. Може би дори щеше да му донесе пари, нищо чудно. А и това да не станеше, Ал можеше да убеди настоятелството на Стовингтън отново да го вземе на работа. Естествено, щеше да бъде на пробен период, може би дори за цели три години, но ако се въздържаше от алкохол и продължеше да пише, не беше длъжен да остава в Стовингтън три години. Вярно, преди гимназията не му бе харесвала особено, чувстваше, че се задушава там, че е жив погребан, но това беше незряла реакция. Пък и на кого ли преподаването би доставяло удоволствие, ако главата му през ден се цепи от махмурлука? Вече нямаше да е така. Сега щеше много по-добре да се справи с отговорностите си. Сигурен беше в това.
Някъде по периферията му съзнанието започваше да се замъглява и последната мисъл, останала в центъра, отекна като камбана:
Изглежда, тук можеше да намери покой. Най-сетне. Само да му дадяха възможност.
Когато се събуди, видя, че е в банята на стая 217 (пак ли съм ходил насън… защо?… тук няма радиопредаватели за чупене)
Лампата в банята бе светната. Завесата закриваше отвсякъде голямата вана, стъпила на орлови крака. Килимчето отпред бе смачкано и мокро.
Започна да го обзема страх, но някак притъпен и сънен, сякаш това, което виждаше пред очите си, не беше реално. И все пак страхът не отстъпваше. Толкова много неща в хотела напомняха сън.
Приближи до ваната, за да е сигурен, че е в състояние да движи краката си.
Дръпна рязко завесата.
Във ваната лежеше голото и почти безтегловно полюшващо се тяло на Джордж Хатфийлд със забит в гърдите нож. Водата наоколо му беше яркорозова. Очите на Джордж бяха затворени. Пенисът му се полюшваше вяло.
— Джордж… — чу се да казва.
В същия миг очите на Джордж се отвориха. Бяха сребърни, изобщо не приличаха на човешки очи. Ръцете му, рибешко бели, се вкопчиха в ръбовете на ваната и той се изправи до седнало положение. Ножът продължаваше да стърчи в средата на гръдния му кош.
— Ти премести хронометъра напред — каза Джордж със сребърните очи.
— Не, Джордж, не съм. Аз…
— Аз не заеквам.
Джордж вече се бе изправил и го фиксираше с неподвижен сребърен поглед, но устата му се беше разкривила в мъртвешка усмивка. Прехвърли единия си крак, бял и сбръчкан, през порцелановия ръб на ваната и стъпи на килимчето.
— Най-напред се опита да ме прегазиш, докато карах велосипед, после избърза с хронометъра и накрая ме намушка с нож, но въпреки това аз не заеквам! — Джордж приближаваше към него с протегнати напред ръце, с леко закривени пръсти. Лъхаше на плесен и влага, както миришат мокрите листа.
— Беше за твое добро — измънка Джак, като отстъпваше назад. — Преместих го напред, за да те отърва от неудобството. Освен това разбрах, че си измошеничествал в курсовата си работа.
— Аз не мошеничествам… и не заеквам. — Ръцете на Джордж докоснаха шията му.
Джак се обърна и побягна, някак тромаво и бавно, сякаш с оловни крака, както е типично за сънищата.
— Ти си преписал! Излъгал си! — изкрещя той, не на себе си от ужас и гняв, докато прекосяваше тъмната стая, комбинация от спалня и дневна. — Аз ще го докажа!
Ръцете на Джордж отново обхванаха врата му. Сърцето на Джак набъбна от страх и той помисли, че всеки миг ще се пръсне. Най-сетне напипа топката на бравата, завъртя я и вратата се отвори. Втурна се навън, но се озова не в коридора на втория етаж, а в мазето, в помещението зад свода. Обвитата в паяжини лампа светеше. Под нея беше поставен сгъваемият стол с рязко очертан геометричен силует. Наоколо се издигаше миниатюрна планинска верига от кашони, щайги и пакети от фактури, стари дневници и бог знае още какво. В душата му нахлу облекчение.
— Ще го намеря! — чу вика си. Грабна един влажен и мухлясал кашон. Той се разпадна в ръцете му и отвътре се изсипаха пожълтели листове. — Тук е някъде! Ще го намеря! — Зарови ръцете си в купчината хартии и когато ги измъкна, в едната държеше сухо, шумолящо гнездо на оси, а в другата хронометър. Хронометърът цъкаше. От обратната му страна излизаше дълга жица, а на другия й край бе прикрепено снопче динамит. — Ето! — изкрещя. — Дръж, вземи го!
Облекчението му прерасна в пълен триумф. Не само бе избягал от Джордж, бе направил нещо повече. Чувстваше се завоевател. С тези талисмани в ръцете му Джордж вече нямаше да може да го пипне. Щеше да избяга ужасен.
Обърна се, за да го срещне лице в лице, и тогава ръката на Джордж стисна врата му и напълно спря дъха му след едно последно хъркане.
— Аз не заеквам — прошепна Джордж зад гърба му.
Изпусна гнездото на пода и от него изхвърчаха оси като разгневен жълтокафяв облак. Дробовете му горяха. Блуждаещият му поглед попадна на хронометъра и чувството на триумф се възроди, заедно с неудържима вълна на справедлив гняв. Ала вместо към динамит другият край на жицата сега бе прикрепен към златната топка на тежък черен бастун като онзи, с който баща му се подпираше след злополуката с камиона за мляко.
Хвана го и той натежа в ръцете му. Замахна и го стовари с всичка сила зад гърба си. В дъгата, която описа, бастунът закачи шнура на лампата и тя се залюля напред-назад, а по стените и пода плъзнаха грамадни чудовищни сенки. Сетне бастунът удари върху нещо твърдо. Джордж изкрещя. Хватката около гърлото на Джак се разхлаби.
Той се освободи от сграбчилата го ръка и се извъртя назад. Джордж беше коленичил на пода, привел глава и прикрил я с ръце. През пръстите му струеше кръв.
— Моля ви — изскимтя Джордж. — Пощадете ме, господин Торънс.
— Сега ще си получиш лекарството — изръмжа Джак. — Ей сега, пале нещастно! До последната капчица ще го получиш!
И докато наоколо сенките танцуваха бясно, той стовари яростно бастуна върху жертвата си, отново и отново; ръката му се издигаше и спускаше като машина. Окървавените ръце на Джордж се отпуснаха и откриха главата му, а Джак продължаваше да го удря с бастуна по врата, раменете и гърба. Само че бастунът вече не беше бастун; приличаше на нещо като чукче с ярко боядисана дръжка. Чукче с мека страна и твърда страна. Твърдата беше цялата в кръв и полепнали по нея косми. А вместо тъпия звук от ударите му по плътта сега се чуваше някакъв кух, отекващ тътен. Изведнъж осъзна, че това е собственият му глас, гърмящ и отделен от тялото му. И все пак, парадоксално, сега звучеше някак по-немощен, завален, писклив… все едно беше пиян.
Коленичилата фигура бавно вдигна глава. Той замахна да нанесе последния, довършващ удар и тогава видя, че лицето не е на Джордж, а на Дани. Лицето на сина му.
— Татко…
В същия миг чукчето се стовари между очите на Дани и ги затвори завинаги. Някъде нещо сякаш се смееше…
(!Не!)
Когато излезе от кошмара, стоеше изправен гол край леглото на Дани, с празни ръце и тяло, обляно в пот. Последният вик бе прозвучал само в съзнанието му. Той го повтори, този път шепнешком:
— Не. Не, Дани. Никога.
Върна се обратно до леглото с омекнали, сякаш гумени крака. Уенди спеше дълбоко. Часовникът на нощното шкафче показваше пет без петнайсет. Лежа, без да заспи, до седем часа, когато Дани започна да се размърдва събуден. Джак провеси крака на пода и бавно се заоблича. Беше време да провери бойлера.
33. Снегомобилът
Някъде след полунощ, докато всички бяха потънали в неспокойни сънища, снегът беше спрял, след като натрупа нови двайсет сантиметра върху старата покривка. Облаците се бяха разкъсали и свеж вятър ги разпръскваше от небето и сега към Джак струяха прашни слънчеви лъчи през малкото прозорче от източната страна на пристройката за инструменти.
Помещението беше дълго колкото товарен вагон и почти толкова високо. Миришеше на смазка, бензин и един съвсем слаб, носталгичен дъх на трева. На южната стена бяха подредени като войници на парад четири мощни сенокосачки, две от които приличаха на малки трактори. Вляво до тях бяха подпрени механични копачки за дупки в пръстта, няколко лопати, трион, електрическа ножица за подкастряне на жив плет и дълъг, тънък стоманен прът с червен флаг на върха. Момче, донесеш ли ми топката до десет секунди, ще получиш четвърт долар. Да, сър.
Край източната стена, осветявана най-силно от слънцето, имаше четири маси за пинг-понг, опрени една в друга като паянтова постройка от карти. Мрежите им бяха свалени и сгънати на рафта отгоре. В ъгъла беше струпан комплектът за роук — дървените вратички, навързани на снопче с тел, ярко боядисаните топки в картонени гнезда (чудновати кокошки имате тук, Уотсън… да бе, пък да видите само животните на поляната отпред, ха-ха) и чукчетата, подредени на лавицата.
Приближи към тях, спъна се в някакъв стар акумулатор (без съмнение някога бе стоял под капака на хотелското камионче), токоизправител и намотани кабели помежду им. Пресегна се, взе от полицата едно чукче и го изправи пред лицето си като рицар, тръгващ на бой, който отдава чест на краля си.
Откъслеци от съня му (вече се бе объркал в главата му и избледняваше) се върнаха в съзнанието му — Джордж Хатфийлд, бастунът на баща му, — но само колкото да породят неприятно чувство и, колко абсурдно, някакво чувство на вина за това, че държи в ръце най-обикновено чукче за роук. Вярно, роукът вече не беше сред често срещаните градински игри, изместен бе от по-модерния си братовчед — крокета. И все пак вълнуваща игра трябва да е бил този роук. В мазето Джак бе открил ръководство с правила някъде от началото на 20-те години, когато в хотела се е провело Северноамериканското първенство по роук. Интересна игра.
(шизо)
Смръщи се леко, после се усмихна. Да, не само интересна, но и леко шизо. Чукчето идеално изразяваше характера й. Един твърд и един мек край. Игра, съчетаваща финеса с грубата, необуздана сила.
Замахна с чукчето във въздуха… фиийууут. Усмихна се на силния, свистящ звук, който то издаде. После го върна обратно на лавицата и се обърна наляво. Онова, което се изпречи пред погледа му, го накара отново да се намръщи.
Снегомобилът бе разположен по средата на помещението, доста нов на вид, но Джак мигом изпита неприязън към него. Марката му „Бомбардиър Скиду“ бе изписана с черни букви отстрани, завихрени назад, за да внушат идея за висока скорост. Ските отдолу бяха също черни и имаше няколко напречни черни ивици като при спортните коли. Основният му цвят обаче беше яркожълт и точно това не се хареса на Джак. Огрян от утринното слънце, напомняше на гигантска механична оса. В движение щеше да издава и съответния шум. Бръмчащ, жужащ и готов да ужили. Но как да изглежда в края на краищата. Поне видът отговаряше на същността му. Защото, след като свършеше работата си, и тримата щеше здравата да ги боли. А до пролетта семейство Торънс щеше да е в такава агония от болката, че ужилванията по ръката на Дани щяха вече да изглеждат като майчини целувки.
Извади кърпата от задния си джоб, изтри устата си и приближи до снегомобила. Стоеше и го гледаше, вече силно намръщен. Внезапен силен повей затръшна вратата на пристройката и тя се разтресе и заскърца. Погледна през прозореца и видя, че вятърът е понесъл вихрушка от сняг към натрупаните преспи на гърба на хотела и блестящи снежни кристалчета се издигат към мразовитото синьо небе.
Вятърът утихна и той отново се зае да разглежда машината. Беше отвратително творение, не ще и дума. Очакваше едва ли не от задната й част да се проточи дълго отровно жило. Никога не беше харесвал проклетите снегомобили. Те разтрошаваха катедралното безмълвие на зимата на милион бучащи фрагмента. Нахълтваха в дивата природа. Изпускаха зад себе си кълба синкав пушек — кхъ, кхъ, задушавам се! Представляваха може би последната гротескна играчка на петролната епоха, подарявана на десетгодишните за Коледа.
Спомни си статия от вестник, която бе прочел в Стовингтън, история, станала някъде в щата Мейн. Дете се возело със снегомобила си по непознат за него път с близо петдесет километра в час. Било късно вечерта. Фарът му не светел. Между два стълба на тежка верига била окачена табела „Не влизай. Частна собственост“. Пишеше, че детето очевидно изобщо не я видяло. Сигурно луната се е била скрила зад облак. Веригата го обезглавила. Докато четеше за случката, Джак изпита нещо близко до злорадство и сега, като гледаше машината, у него се събуди същото чувство.
(Ако не беше Дани, с голямо удоволствие бих грабнал едно от тези чукчета и бих удрял, докато)
Изпусна задържания въздух в продължителна въздишка. Уенди имаше право, че трябваше да се махнат, какъвто и ад да настъпеше, ако ще да се редят на опашка за безплатна супа. Права беше Уенди. Да разбие машината, щеше да е върховна глупост, та макар и глупостта да си имаше приятната страна. Щеше да е равносилно на това да пребие сина си до смърт.
— Ама че лудит се извъдих — промърмори гласно.
Отиде до задната част на машината и развъртя капачето на резервоара. На една от полиците до стената видя контролна пръчка и я пъхна вътре. Беше се намокрила до третия милиметър. Бензинът не бе много, но достатъчно, за да провери дали тая проклетия е в движение. После щеше да пресипе още от фолксвагена и хотелското камионче.
Завинти капачката на резервоара и вдигна капака. Нямаше нито свещи, нито акумулатор. Отиде до рафта и започна да рови между отвертки, гаечни ключове, карбуратор от стара сенокосачка, пластмасови кутийки с винтове, гвоздеи и болтове с различни размери. Рафтът беше потъмнял и клеясал от мазнина и полепнала по нея мръсотия. Не му се щеше да го докосва.
Откри изцапана кутийка, върху която с молив беше надраскано „снег“. Поклати я и нещо вътре изтрака. Свещите. Извади едната и се опита да прецени размера й на око, за да не търси инструмент. Майната й, каза си раздразнено и я пъхна обратно в кутийката. Ако размерът не отговаряше, толкова по-зле.
Зад вратата имаше висок дървен стол без облегалка. Придърпа го и седна на него. Завинти четирите свещи и над всяка постави гуменото уплътнение. После пръстите му пробягаха по динамото. Изсмяха се, когато седнах на пианото.
Пак ровене по рафтовете. Този път не откри каквото търсеше. Малък акумулатор. С три-четири клетки. Имаше френски ключове, сандъче, пълно с бургии и видии, торбички с тор за поляната и цветните лехи, но не и акумулатор за снегомобил. Това ни най-малко не го притесни. Напротив, дори го зарадва. Изпита облекчение. Направих каквото можах, капитане, но не можах да се промъкна. Чудесно, синко. Ще те предложа за „Сребърна звезда“ и за „Аления снегомобил“. Ти си гордост за полка. Благодаря, сър. Поне опитах.
Заподсвирква си „Долината на Червената река“ в бързо темпо и прерови последния един метър от рафта. Акумулатор нямаше. Сигурно някой го бе задигнал. Може би Уотсън. Изсмя се на глас. Познатият номер на служителите. Ще отмъкнат ту кутийка кламери, ту няколко топчета хартия, ако докопат покривка или кристална чаша… я, ами тоя хубав акумулатор за снегомобил? Все ще влезе в работа. Хайде в торбата. Дори не може да се нарече кражба. Кой ли пък не присвоява?
Върна се до снегомобила и здравата го ритна отстрани. Е, тая възможност пропадна. Трябваше да каже на Уенди: съжалявам, мила, обаче…
В ъгъла до вратата се мъдреше кашон. Стоеше точно под стола. Върху него с молив беше написано „снег“.
Погледна го и усмивката замръзна на устните му.
Не беше честно. По дяволите, никак не беше честно!
Нещо — късмет ли, съдба или провидение — се опитваше да го спаси. Явно късметът не напускаше Джак Торънс, въпросът бе добър ли или лош.
В гърлото му се надигна горчилка от разочарованието. Дланите му отново се свиха в юмруци.
(Не е честно, по дяволите!)
Защо пък точно там беше погледнал, а не в друга посока, която и да е. Защо не го бе засърбял носът или не беше мигнал в този миг. Понякога тия дребни неща отърваваха човек. Изобщо нямаше да го види.
Е, той не го е видял. Толкоз. То е халюцинация като оная, която му се бе случила вчера пред стаята на втория етаж или при проклетата менажерия от храсти. Мигновено видение и нищо повече. Представете си, въобразих си, че съм видял акумулатор в онзи ъгъл. Сега там няма нищо. Вероятно умора от битката, сър. Съжалявам. Горе гребена, момчето ми. С всички ни се случва рано или късно.
Отвори вратата и издърпа вътре миниските си. Бяха затрупани със сняг и когато ги удари силно в прага, от тях се вдигна бял облак. Постави левия си крак в едната… и замръзна.
Дани стоеше там, до площадката. Изглежда, се мъчеше да направи снежен човек. Но без особен успех — снегът беше твърде пръхкав, за да прилепва. И все пак той продължаваше с бодър дух в ослепителното утро под яркосиньото небе. Обърнал си беше шапката с козирката назад като Карлтън Фиск.
(За какво си мислиш, дявол да го вземе?)
Отговорът дойде незабавно.
(За себе си. Мислех си за себе си.)
Внезапно си припомни как миналата нощ лежеше на леглото и кой знае как бе стигнал до мисълта да убие жена си.
В този миг, както бе коленичил, всичко му изплува съвсем ясно. Хотелът действаше не само върху Дани. И не Дани бе слабото звено, а той самият. Той беше уязвимият, онзи, който можеше да бъде прекършен, сломен, обработен.
Гледаше към прозореца, през който нахлуваше едва ли не ослепителна слънчева светлина, но той не отместваше очи. За пръв път забеляза колко много стъклата приличат на очи. Отразяваха светлината, а своя мрак задържаха в себе си. Но те не гледаха Дани. Гледаха него.
В тия няколко секунди разбра всичко. Спомни си за една черно-бяла снимка, която бе видял като ученик в час по вероучение. Монахинята им я бе показала, поставена на статив, и я бе нарекла „Божие чудо“. Децата я бяха гледали безизразно, тъй като виждаха само безразборна и неразбираема плетеница от черни и бели петна. След това едно момче от третата редица промълви задъхано: „Това е Христос!“, и същото това момче се прибра у дома си с лъскаво издание на Новия завет и календар, защото първо беше отговорило. Останалите, сред които и Джаки Торънс, се бяха завзирали още по-напрегнато. Едно след друго децата бяха изричали същото задъхано откритие, а някакво момиче, изпаднало почти в екстаз, изписка: „Виждам Го! Виждам Го!“ То също бе наградено с Новия завет. Най-сетне всички разпознаха Христос сред черно-бялата мацаница освен Джаки. Той се напрягаше все повече и повече, вече уплашен, подозиращ цинично с част от съзнанието си, че всички се преструват, за да угодят на сестра Биатрис, а с друга убеден, че Господ не му дава да види образа, защото е най-големият грешник в класа. „Не го ли виждаш, Джаки?“ попита сестра Биатрис с нежния си, кротък глас. Виждам ти циците, озлобен и отчаян си рече той. После заклати главата си в престорена възбуда и възкликна: „Ами да! Виждам го! Та това е Христос!“ Тогава всички в класа се засмяха и започнаха да ръкопляскат, а той се почувства едновременно тържествуващ, засрамен и уплашен. По-късно, когато всички излязоха от църквата навън, на улицата, той остана последен и се втренчи в безсмислената черно-бяла бъркотия, която сестра Биатрис бе поставила на статива. Намрази я. И останалите се бяха престорили също като него, дори самата монахиня. Всичко беше фалш. „Мамка ти дяволска“, процеди той през зъби и когато тръгна да си върви, с крайчеца на окото си зърна лицето на Христос, мъдро и тъжно. Извърна се, а сърцето му бе заседнало чак в гърлото. Елементите изведнъж се бяха наместили и той се взираше в картината със стресната почуда, неспособен да повярва, че не я е видял досега. Очите, зигзаговидните сенки над загрижено сбраните вежди, изящният нос, състрадателните устни. Гледаше право в Джак Торънс. Онова, което допреди малко бе виждал като безсмислени драсканици, внезапно се бе трансформирало в ясно изписаното лице на Спасителя. Стреснатата почуда прерасна в ужас. Той бе изругал пред лика на Христос. Щеше да бъде прокълнат. Щеше да иде в ада при грешниците. Ликът на Христос през цялото време бе присъствал на снимката. През цялото време.
Сега, коленичил под лъчите на слънцето, наблюдаваше сина си, който си играеше в сянката на хотела, и разбра истината. Хотелът искаше Дани. Може би всички тях, но най-много Дани. Храстите наистина се бяха движили. В стая 217 действително имаше мъртва жена, жена, която вероятно беше само дух и при повечето обстоятелства безобидна, ала сега бе опасна. Като злокобна механична играчка тя бе навита и пусната в действие срещу Дани от нечие извратено съзнание… и неговото собствено. Дали Уотсън беше споменал за мъжа, който починал от удар на игрището за роук, или пък беше Улман? Нямаше значение. На третия етаж бе извършено убийство. Колко ли свади, самоубийства и внезапни кончини бяха се случили? Колко убийства? Дали Грейди не дебнеше някъде в западното крило с брадвичката си и не очакваше Дани да го задейства за ново пъклено дело.
Кръгът от подпухнали белези по врата на Дани.
Звънтящите мержелеещи се бутилки в пустия бар.
Радиото.
Сънищата.
Албумът с изрезки, който беше намерил в мазето.
(Медък, там ли си? Пак започнах да ходя насън, скъпи…)
Внезапно се изправи и захвърли миниските навън. Цял трепереше. Затръшна вратата и взе кашона с акумулатора в него. Той се изплъзна от треперещите му пръсти
(о Господи ами ако го счупих)
и тупна, обърнат настрани. Разтвори трескаво кашона и измъкна акумулатора, без да се пази от киселината, която можеше да изтече отвътре, ако се беше счупил. Но не, нищо му нямаше. От устните му се изплъзна сподавена въздишка.
Прегърнал го като бебе, той го отнесе до снегомобила и го постави в гнездото му. Откри малък френски ключ на една от полиците и бързо и лесно прикрепи клемите. Акумулаторът действаше, нямаше нужда да го включва към токоизправителя. Когато свърза положителния електрод, светна искра и се разнесе лека миризма на озон. След като свърши работата, отстъпи назад и нервно изтри ръце в избелялото си джинсово яке. Ето. Сега трябваше да работи. Нямаше причина да е другояче. Никаква причина, освен че бе част от „Панорама“, а „Панорама“ не искаше да ги пусне да си идат. Съвсем не. „Панорама“ се забавляваше чудесно. Имаше си малко момченце, което да тероризира, мъж и жена, които да настройва един срещу друг, и ако изиграеше картите си правилно, не след дълго те щяха да бродят като безплътни сенки наоколо. И нямаше да бъдат сами, тъкмо обратното, щяха да си имат разнообразна компания. И все пак нямаше причина снегомобилът да не тръгне. Освен…
(Освен че на него все още не му се заминава.)
да, освен това.
Стоеше, загледан в снегомобила, а дъхът му излизаше на бели облачета. Искаше всичко да е както преди. Когато влезе тук, не го мъчеха съмнения. Тогава бе убеден, че ще сбърка, ако свали семейството си в града. Уенди просто се бе наплашила от страховете на истеричното момченце. Сега внезапно бе видял нещата през нейните очи. Беше като в пиесата му, проклетата му пиеса. Не знаеше на чия страна е, нито как ще се развият нещата. А видиш ли веднъж лицето на Бога сред бъркотията, вече и да искаш, не можеш да не го виждаш. Другите могат и да се смеят, и да казват, че това е нищо, просто безсмислени многобройни драсканици и петна, но ти винаги ще виждаш лицето на Господа, взряно в теб. След като си го различил най-неочаквано, съзнателното и несъзнателното се сливат в един стъписващ миг на прозрение. Ще го виждаш винаги. Прокълнат си да го съзираш навеки.
(Отново започнах да ходя насън, мили…)
Всичко беше наред, докато не видя Дани да играе на снега. Дани беше виновен. За всичко беше виновен Дани. Нали той притежаваше сиянието или каквото и да е там. Ако бяха сами тук с Уенди, щяха много приятно да си прекарат зимата. Без болка, без напрежение.
(Не искам да замина! Или не мога?)
Хотелът не желаеше да ги пусне, а и на него не му се заминаваше оттук. Не искаше дори Дани да го няма. Сега той беше може би част от всичко тук. Може би хотелът разчиташе на него да му стане животописец. Та значи новият пазач пишел? Много хубаво, наемайте го. Време е да се чуе за моите истории. Само да се отървем от жената и любопитното хлапе. Не искаме той да се отвлича. Не искаме…
Стоеше до капака на снегомобила, а главата пак го заболя. И какво в крайна сметка? Да си вървят ли, или да останат? Простичко. Да поставим простичко въпроса. Да си отиваме или да останем?
Ако си тръгнем, колко време ще мине, преди да се сдобием със следващата поред дупка в Сайдуиндър? — попита глас отвътре. Мрачна бърлога със скапан телевизор, пред който небръснати безработни мъже по цял ден гледат разни състезания? Където в мъжката тоалетна вони на урина, наслоявана сякаш от две хиляди години, и в чинията винаги плува подгизнал фас от „Кемъл“? Където бирата е трийсет цента чашата, а джук-боксът е зареден само с кънтри парчета?
Колко време ще мине? О, Господи, толкова се боеше, че това ще стане съвсем скоро.
— Не мога да спечеля — промълви едва чуто. Ето това е. Все едно да се опитваш да редиш пасианс, при положение че едно от асата липсва от колодата.
Наведе се рязко над мотора на снегомобила и измъкна електромагнитното устройство за запалване. То изскочи смайващо лесно. Погледа го за миг, после отиде до задната врата на пристройката и я отвори.
Оттук изгледът към планината беше съвсем като на пощенска картичка — рекламно красив в ярката ведрина на утрото. Равно снежно поле се простираше до първите борове, на около километър и половина разстояние. Той запрати частта по посока на тях с все сила. Тя падна по-далеч, отколкото бе очаквал. Лекият вятър отвя настрани малко снежец. Няма нищо за гледане, казвам ви. Разпръсквай се.
Изведнъж го обзе покой.
Дълго стоя на прага и вдишва свежия планински въздух, после затвори вратата и излезе през другата, за да съобщи на Уенди, че ще останат. По пътя се спря и поигра на снежни топки с Дани.
34. Животните-храсти
Беше 29 ноември, три дни след Деня на благодарността. Последната седмица беше добра, а празничната вечеря — най-богатата, откакто бяха семейство. Уенди бе опекла пуйката на Дик Халоран много майсторски и всички бяха яли до пръсване, без дори да развалят формата на царствената птица. Джак бе изпъшкал, че сигурно до края на зимата ще трябва да ядат пуйка — пуйка със сметанов сос, сандвичи с пуйка, пуйка с юфка, пуйка фантазе.
Не, усмихната му бе възразила Уенди. Само до Коледа. После идеше ред на петела.
Джак и Дани изстенаха в един глас.
Белезите по врата на Дани се бяха позаличили, а с тях избледняха и страховете им. Следобеда в Деня на благодарността Уенди повози Дани с шейната, а Джак работи върху пиесата си, която бе към своя край.
— Още ли се боиш, шефе? — попита го тя, тъй като не знаеше как да зададе въпроса по заобиколен начин.
— Да — простичко отвърна той. — Но сега ходя само на безопасни места.
— Татко ти казва, че рано или късно горските служители ще се зачудят защо не се обаждаме по радиото. Ще дойдат да проверят дали всичко е в ред. Тогава можем да слезем с тях. Аз и ти. А татко ти ще оставим да изкара тук зимата. Той си има причини да го иска. В известен смисъл, шефе… Знам, че ще ти е трудно да го разбереш… ние сме в доста затруднено положение.
— Да — с равен глас отвърна той.
В този слънчев следобед родителите му бяха горе и Дани знаеше, че се любят. Сега дремеха блажено. Щастливи бяха, това му бе ясно. Майка му все още се боеше малко, но отношението на баща му бе странно. Той имаше чувството, че се е преборил с нещо много трудно и се е справил добре. Но Дани не разбираше съвсем ясно какво е нещото. Баща му внимателно го криеше в съзнанието си, дори и от себе си. Възможно ли е, питаше се Дани, да си доволен, че си свършил нещо, и в същото време толкова да се срамуваш от него, че да не смееш да си го помислиш? Въпросът го смущаваше. Той не мислеше, че това е възможно… в едно нормално съзнание. И най-упоритите опити да разгадае мислите на баща си не бяха го довели до нещо по-определено от размазана картина на октопод, извиващ се на фона на яркосиньо небе. И в двата случая, когато се бе съсредоточил здравата, за да го разгадае, баща му беше втренчвал остър и плашещ поглед в него, сякаш знаеше какво прави Дани.
Сега беше във фоайето и се канеше да излиза. Излизаше всеки път, щом имаше възможност, или с шейната, или с миниските. Обичаше да е вън от хотела. Когато беше на открито, сякаш тежест падаше от раменете му.
Придърпа един стол, стъпи на него и откачи кожухчето си и грейката от закачалката в гардероба към балната зала, после седна на стола, за да ги облече. Обувките му бяха в една кутия. Той ги извади и нагласи сложните плетеници на връзките, изплезил език от старание. Накрая сложи ръкавиците си и маската за ски, и беше готов.
Мина с тежки стъпки през кухнята до задната врата и там се спря. Беше му омръзнало да си играе все отзад, а и в този час на деня там бе паднала плътна сянка. Реши вместо това да си сложи миниските и да иде на детската площадка. Дик Халоран го бе предупредил да стои далеч от живия плет, но него мисълта за животните-храсти не го тревожеше особено. Сега те бяха заровени под преспи и се виждаха само леки гърбици там, където беше главата на заека и опашките на лъвовете. Така, както стърчаха над снега, опашките изглеждаха по-скоро абсурдни, отколкото страшни.
Дани отвори задната врата и взе миниските си от площадката за мляко. След пет минути вече ги пристягаше на краката си пред главния вход. Баща му го беше похвалил, че е схванал техниката на миниските и му остава само да направи мускули. Дани бе установил, че най-бързо се уморяват глезените му. На всеки пет минути трябваше да спира и да ги разтърсва, за да облекчи напрежението в тях.
Но този ден не му се наложи да почива по пътя към детската площадка, защото дотам беше надолнище. Стигна до нея за по-малко от пет минути и дори не се беше задъхал.
Затрупана от дълбок сняг, детската площадка изглеждаше много по-хубава, отколкото през есента. Приличаше на кътче от вълшебна страна. Ледът бе сковал веригите на люлките в причудливи положения, а седалките опираха в преспите отдолу. Катерушката напомняше бяла пещера, чийто вход бе защитен от остри ледени висулки. От умаления модел на „Панорама“ се виждаха само стърчащите комини,
(да можеше и големият да е така затрупан, но ние да не сме в него)
а на две места се показваха върховете на циментовите пръстени, досущ като ескимоски иглу. Дани отиде до тях, приклекна и се залови да копае. Не след дълго бе разровил черното гърло на единия от тях и се пъхна в студения тунел. Представяше си, че е Патрик Макгухан, тайният агент (вече два пъти бяха показвали този сериал по телевизионния канал Бърлингтън и татко му никога не го пропускаше; дори на гости не отиваше, за да гледа „Тайния агент“ или „Отмъстителите“ и Дани винаги ги гледаше с него), който бяга от преследващите го агенти на КГБ в Швейцарските Алпи. В района имаше лавини и прословутият агент на КГБ Слобо вече бе убил приятелката му с отровна стрела, но някъде наблизо беше руската антигравитационна машина. Може би в края на същия този тунел. Извади автоматичния си пистолет и тръгна напред с широко разтворени очи, цял нащрек, а дъхът му излизаше в бяла струйка.
Дъното на бетонния пръстен бе плътно затрупано със сняг. Опита се да прокопае отвор през него и бе изненадан (неприятно при това), като установи колко дълбок е снегът насреща му и колко твърд, почти като лед.
Играта му изведнъж загуби очарованието си и той се усети като в капан в този циментов пръстен. Чуваше дишането си — забързано и някак кънтящо. Намираше се под снега и от дупката, която бе прокопал, едва-едва се процеждаше светлина. Внезапно повече от всичко му се прииска да е отвън, на слънце, през главата му мина мисълта, че мама и татко спят и не знаят къде е, че ако върху входа на тунела се срути преспа, ще остане затворен тук, че хотелът не го харесва.
Дани се обърна с известно затруднение и пропълзя назад; миниските потракваха зад гърба му, а под дланите му шумоляха мъртви листа. Тъкмо беше достигнал края на тунелчето и в очите го блъсна студената светлина, когато отгоре действително се срути преспа — не голяма, но колкото да посипе лицето му със ситен снежец, да затули входа и да го остави в пълен мрак.
За миг мозъкът му бе смразен от паника и той не бе в състояние да мисли. После, сякаш отдалеч, чу гласа на баща си, който му казваше, че не бива да играе на сметището в Стовингтън, защото понякога там изхвърляха стари хладилници, без да свалят вратите им, а влезеш ли вътре и вратата случайно се хлопне, вече няма как да излезеш и ще загинеш в тъмното.
(Нали не искаш да ти се случи такова нещо, шефе?) (Не, татко.)
Но му се бе случило, обади се обезумялото му съзнание, беше се случило, беше затворен в тъмното, а студът бе като в хладилник. И още… (има нещо тук с мен)
Дъхът му внезапно спря. Във вените му се прокрадна парализиращ ужас. Да, да! Имаше нещо тук заедно с него, някое от ужасните неща в „Панорама“, което бе чакало подобен случай. Може би огромен паяк, заровен под сухите листа, или плъх… или трупът на дете, умряло тук, на площадката. Случвало ли се бе такова нещо? Да, помисли си, нищо чудно. Сети се за жената във ваната. За кръвта и мозъка по стената на президентския апартамент. За малко дете, разбило главата си при падане от катерушката или от люлка, което сега го преследва ухилено, доволно, че си е намерило другарче за игра. Завинаги. След миг щеше да го чуе да приближава.
От другия край на бетонния пръстен долетя шумолене на сухи листа, докато нещото пълзеше към него на колене и лакти. Всеки момент ледените му ръце щяха да сграбчат крака му…
Тази мисъл разчупи обзелото го сковаване. Започна да разравя трескаво нападалия пред отвора сняг и да го хвърля назад между краката си като куче, ровещо за кокал. Отгоре се процеди синкава светлина и Дани се устреми натам, напрегнал мускули като плувец, излизащ от дълбините на морето. Ожули гърба си в горния ръб на бетонния пръстен. Сняг влезе под маската му за ски и в яката на кожухчето. Отчаяно дълбаеше снега. Но той сякаш се опитваше да го задържи вътре, да го засмуче обратно в тунела, където го чакаше невидимото нещо. Снегът искаше да го затвори завинаги.
Неочаквано се озова навън, с обърнато към слънцето лице, цялото поръсено със ситен сняг — една жива страховита маска. Залитайки, стигна до катерушката и седна, за да оправи миниските и да си поеме дъх. Додето затягаше ремъците, нито за миг не свали очи от дупката на пръстена. Чакаше да види дали нещото ще се покаже оттам. Ала нищо не се появи и след три-четири минути дишането му се поуспокои. Каквото и да беше, не понасяше слънчевата светлина. Седеше сгушено там, активно само на тъмно… или когато и двата края на облия затвор бяха засипани със сняг.
(но сега съм в безопасност няма страшно и се прибирам защото съм)
Нещо тупна меко зад гърба му.
Извърна се назад към хотела и погледна, но още преди да е погледнал дори,
(Можете ли да различите индианците на тази картинка?)
знаеше какво ще види, защото разпозна мекото тупване. Беше шум от падаща преспа, бе го чувал много пъти, когато от покрива на „Панорама“ се срутваше сняг.
(Можете ли да различите?…)
Да, можеше. Снегът беше паднал от кучето-храст. Когато бе дошъл, то бе само една безобидна бяла купчинка край детската площадка. Сега стоеше оголено, нелепо зелено петно сред ослепителната белота наоколо. Приседнало бе на задни крака, сякаш се молеше за лакомство.
Но този път нямаше да се шашва, щеше да запази спокойствие. Поне не бе затворен в някаква противна тъмна дупка. Пък и то беше само куче. Днес е доста топло, помисли си с надежда. Сигурно слънцето е разтопило снега отгоре, затова останалият се е срутил. Може пък само това да е причината.
(Не приближавай до това място… стой надалеч.)
Нямаше накъде повече да затяга ремъците на миниските. Изправи се и погледна бетонния пръстен, почти напълно заровен в снега, и онова, което видя при входа, откъдето се бе измъкнал, вледени сърцето му. Нещо се движеше там, около тъмната сянка, където бе разровеният от него сняг. Ръка. Размаханата ръка на отчаяно, нещастно дете, молещата ръка на удавник.
(Спаси ме. О моля те спаси ме. Ако не можеш поне ела си играй с мен… Завинаги и вечно.)
— Не! — с дрезгав глас промълви Дани.
Думата се отрони тежко от съвсем пресъхналата му уста. Усети как съзнанието му трескаво се мъчи да избяга, както в стаята при мъртвата жена… не, по-добре да не се сеща за това.
Улови се за реалността и се вкопчи здраво в нея. Трябва да се измъкне оттук. Мисли само за това. Запази спокойствие. Бъди като Тайния агент. Щеше ли Патрик Макгухан да се разплаче и да се напишка в гащите като бебе?
Читать бесплатно другие книги:
