Сияние Кинг Стивен
А татко му щеше ли?
Това го посъвзе донякъде.
Зад гърба му отново се раздаде тупкащият звук. Обърна се и видя, че и главата на единия лъв вече стърчи над снега и му се зъби насреща. Беше по-близо, отколкото трябваше да е, почти до портичката на детската площадка.
Ужасът отново заплаши да го скове, но той го отблъсна. Той беше Тайният агент и щеше да се спаси.
Тръгна да излиза от детската площадка, като избра същия заобиколен път, по който беше минал баща му в деня, когато заваля снегът. Насочи мисълта си върху управлението на миниските. Бавни, плавни движения. Не вдигай крак високо, че ще изгубиш равновесие. Но колко бавно напредваше. Стигна до ъгъла на детската площадка. Тук снегът беше по-дълбок и можеше без усилие да прескочи оградата. Прекрачи наполовина и едва не се просна по очи, защото единият му крак се закачи в кола на оградата. Разпери ръце и направи усилие да се задържи, тъй като знаеше колко е трудно да се изправиш, след като паднеш веднъж. Отляво отново се чу шум от падаща преспа. Погледна през рамо и видя другите два лъва, оголени вече до лапите, само на петдесетина крачки, редом един до друг. Зелените топчета, представляващи очите им, бяха приковани в него. Кучето бе извърнало главата си.
(Това става само когато не гледаш.)
— О! Хей…
Миниските му се бяха кръстосали и той се гмурна в снега, като безпомощно размахваше ръце. В качулката и във врата му влезе още сняг, напълни и ботушите му. Започна да се бори с преспата, като се мъчеше да се изправи и да намести миниските под краката си, а сърцето му биеше лудо
(Тайния агент помни че си Тайния агент)
и нещо го дърпаше назад, като нарушаваше равновесието му. Един момент лежа неподвижно, вгледан в небето, и му мина мисълта, че много по-лесно ще е просто да се предаде.
После се сети за нещото в бетонния тунел и разбра, че не може да се остави. Стъпи на крака и погледна към живия плет. Трите лъва бяха скупчени един до друг само на четирийсет крачки от него. Кучето се бе преместило вляво, сякаш да прегради пътя за отстъпление на Дани. По тях вече нямаше сняг, освен малко около вратовете и муцуните. Наблюдаваха го втренчено.
Дишането му се ускори, а паниката като плъх глождеше мозъка му. Бореше се и с паниката, и с миниските.
(Гласът на татко му: Не, не се бори с тях, шефе. Ходи, сякаш са собствените ти крака. Ходи с тях.) (Да, татко.)
Тръгна отново, като се мъчеше да влезе в плавния ритъм, който бе тренирал с баща си. Малко по малко го овладя, но заедно с ритъма дойде и съзнанието, че е смъртно уморен, изтощен почти докрай от страха. Сухожилията на бедрата, прасците и глезените му горяха и трепереха. Пред себе си виждаше хотела, злорадо далечен; зяпаше го с многото си прозорци, сякаш наблюдаваше състезание, към което проявяваше бегъл интерес.
Погледна през рамо и отново забърза. Най-предният лъв беше само на двайсет крачки. Другите два бяха малко зад него, отляво и отдясно. Приличаха на армейски патрул, а кучето по-настрани бе скаутът. Най-близкият лъв бе привел главата си и раменете му се издигаха яки и мощни зад гривата. Опашката беше вирната, сякаш миг преди това я бе размахвал напред-назад. Напомни му грамадна домашна котка, която си играе с мишката, преди да я убие.
(… пада…)
Не, падне ли, мъртъв е. Никога нямаше да го пуснат да се изправи. Щяха да го връхлетят. Размаха лудешки ръце и се устреми с все сила напред. От време на време хвърляше погледи през рамо. Въздухът със свистене излизаше от сухото му гърло, подобен на горещо стъкло. Светът се смали до ослепителния сняг, зелените храсти и шепнещия шум от миниските. И още нещо. Приглушено тупкане. Помъчи се да ускори ход, но не успя. Сега се движеше над затрупаната алея, малко момченце с лице, почти скрито от качулката на кожухчето. Следобедът бе ясен и тих.
Когато отново погледна назад, първият лъв беше само на пет крачки зад гърба му. Хилеше се. Устата му беше отворена, а хълбоците — изопнати като пружини. Зад него и другите два сега беше и заекът с яркозелена глава, подала се от снега, и като че любопитно наблюдаваше да види как ще завърши преследването.
Вече само поляната го делеше от предните стълби на хотела, той се остави на паниката и затича, без да смее повече да погледне назад, с протегнати ръце като слепец, пазещ се от препятствия по пътя си. Качулката се свлече назад и откри лицето му — тебеширенобяло с яркочервени петна на бузите и изскочили от ужас очи. Верандата беше съвсем близо вече.
Зад него снегът внезапно изскриптя, сякаш нещо бе скочило. Падна на предните стълби и закрещя без глас, после запълзя нагоре, а миниските затракаха по стъпалата.
Нещо изсвистя във въздуха и го прониза силна болка в крака. Чу се резкият звук на раздиращ се плат.
Гневен рев.
Миризма на кръв и на вечнозелени храсти.
Просна се ничком на верандата, като хлипаше прегракнало, а устата му се напълни с дразнещ метален вкус. Сърцето му препускаше бясно. От едната му ноздра се точеше тънка струйка кръв.
Нямаше представа колко дълго е лежал така, преди двете крила на вратата да се разтворят и навън да изхвърчи Джак само по джинси и пантофи, а зад него Уенди.
— Дани! — изпищя тя.
— Шефе! Дани, за бога! Какво има? Какво се е случило. — Татко му помогна да се изправи. Под коляното грейката му беше разпрана. Отвътре вълненият чорап също бе скъсан и на прасеца му имаше плитка драскотина… сякаш се бе промъквал през гъсто обрасъл жив плет и някой от храстите го беше одрал.
Погледна през рамо. Далеч долу на поляната имаше няколко неразличими, покрити със сняг купчинки. Животните-храсти. Помежду тях и детската площадка. Помежду тях и пътя.
Краката му омекнаха. Джак го подхвана. Дани се разплака.
35. Фоайето
Разправи им всичко, освен преживяното, когато снегът го затвори в бетонния пръстен. Не можеше да се насили да го повтори. А не знаеше и думите, нужни му да предаде пълзящия, обездвижващ ужас при крадливото прошумоляване на сухите листа там вътре, в студения мрак. Каза им обаче за глухия звук от тупването на снежните преспи зад гърба му. За лъва, за главата му и приведените рамене, докато го преследваше през снега. Дори им разказа как накрая заекът бе извърнал глава, за да ги наблюдава.
Тримата бяха във фоайето. Джак бе запалил буен огън в камината. Дани бе сгушен под одеяло на канапето, където отдавна, преди милион години, бяха седели три монахини и се бяха заливали в смях като момиченца, докато чакаха да намалее опашката пред гишето на администрацията. Отпиваше горещ бульон от голяма керамична чаша. До него бе седнала Уенди и милваше косата му. Джак седеше по турски на пода и лицето му ставаше все по-неподвижно и изопнато, докато Дани разправяше историята си. Два пъти извади кърпа от задния си джоб и изтри с нея изпръхналите си устни.
— Те ме преследваха — завърши момченцето. Джак се изправи, приближи до прозореца и застана с гръб към тях. Детето погледна майка си. — Преследваха ме чак до верандата. — Опитваше се да говори спокойно с надеждата, че ако е спокоен, те може би ще му повярват. Господин Стенджър не беше се държал спокойно. Започнал бе да плаче и не бе могъл да спре, затова бяха дошли МЪЖЕТЕ В БЕЛИ ПРЕСТИЛКИ и го бяха отвели, тъй като, щом не можеш да спреш да плачеш, значи ДЪСКАТА ТИ СЕ Е РАЗХЛОПАЛА и кога ли ще се върнеш оттам НИКОЙ НЕ ЗНАЕ. Шубата, грейката и заснежените му ботуши се търкаляха до голямата двойна врата.
(Аз няма да плача няма да си позволя да плача)
Успяваше да сдържа сълзите си, но не можеше да престане да трепери. Гледаше в огъня и чакаше татко му да каже нещо. По потъмнелите камъни на огнището танцуваха високи жълти пламъци. Един боров клон шумно експлодира и се разсипа в искри.
— Дани, ела насам. — Джак се извърна към тях. Лицето му бе измъчено и мъртвешки бледо. На Дани не му се искаше да го гледа.
— Джак…
— Просто искам детето да дойде тук за малко.
Дани слезе от канапето и се приближи до татко си.
— Доброто ми момче. Кажи ми сега какво виждаш.
Дани отлично знаеше какво ще види още преди да отиде до прозореца. Отвъд плетеницата следи от ботуши, от шейната и от миниските, която бележеше обичайната им територия за разходки и игри, снежното поле, което сега представляваше районът на хотела, се спускаше надолу до живия плет и детската площадка зад него. Беше белязано само от две дири — едната в права линия от предните стълби до площадката за игра; а другата по-дълга и виеща се в обратната посока.
— Само моите следи, татко. Но…
— Ами храстите, Дани?
Устните на Дани затрепериха. Щеше да се разплаче. Ами ако не можеше да се спре?
(няма да плача Няма да плача Няма Няма НЯМА )
— Всички са затрупани от снега — прошепна той. — Но, татко…
— Какво? Не те чух добре!
— Джак, ти го подлагаш на кръстосан разпит! Не виждаш ли, че е разстроен, че е…
— Млъкни! Е, Дани?
— Но те ме одраскаха татко. Крака ми…
— Сигурно си го одраскал на ледена корица.
Уенди застана помежду им с бледо и ядосано лице.
— Какво искаш от него? Да се признае за виновен в убийство? Какво те прихваща?
Странното изражение в очите му се разсея.
— Опитвам се да му помогна да разбере разликата между реалното и халюцинацията, това е всичко. — Той приклекна до Дани, тъй че очите им бяха на едно ниво, и силно го прегърна. — Дани, това не се е случило в действителност. Разбираш ли? То е като трансовете, които имаш понякога. Това е всичко.
— Татко?
— Какво, Дан?
— Не съм си порязал крака на ледена корица. Нямаше никакъв лед. Снегът е съвсем ситен и пръхкав. Дори не става за снежни топки. Помниш ли, като се опитвахме да се замеряме със снежни топки и нищо не стана?
Усети как тялото на баща му се стегна.
— Тогава си се ударил на стъпалото.
Дани се отскубна от ръцете му. Проблясъкът изведнъж бе нахлул в съзнанието му, както му се случваше понякога, както когато разбра, че оная жена иска да влезе в панталоните на младия мъж. Той се втренчи в баща си с разширени очи.
— Ти знаеш, че говоря истината — прошепна стъписан.
— Дани… — Лицето на Джак се изопна.
— Знаеш го, защото и ти си видял…
Шумът от удара на разтворената ръка на Джак по лицето на Дани прозвуча кухо, съвсем не драматично. Главата на детето се отметна назад и по бузата му мигом се появи червеният отпечатък на дланта, досущ като клеймо.
Уенди изстена.
За миг и тримата останаха вкаменени, после Джак хвана ръката на сина си и промълви:
— Дани, извинявай. Добре ли си, шефе?
— Ти го удари, мръсник такъв! — изкрещя Уенди. — Проклет мръсник!
Грабна другата му ръка и за миг Дани остана разпънат между двамата.
— Моля ви, престанете да ме дърпате най-сетне! — викна им и в гласа му звучеше такава болка, че те и двамата мигом го пуснаха. Тогава той избухна в сълзи, а родителите му го гледаха безпомощно, както децата гледат счупената играчка, след като ожесточено са се борили за нея. В огнището още едно дърво гръмна като ръчна граната и ги накара всички да подскочат.
Уенди му даде детски аспирин и Джак го сложи, отпуснат и непротестиращ, да си легне под завивките на кушетката. Съвсем скоро заспа, засмукал палеца си.
— Не ми харесва това — продума тя. — Състоянието му се влошава.
Джак не отговори.
Тя го погледна кротко, без гняв, но и без усмивка.
— Искаш да ти се извиня, задето те нарекох мръсник? Добре, извинявай. Съжалявам. И все пак не биваше да го удряш.
— Знам — измънка той. — Знам, че е така. Не разбирам какво ме прихвана.
— Беше обещал никога повече да не го удряш.
Погледна я гневно, после гневът му се срина. Внезапно с жалост и ужас тя видя какъв щеше да бъде Джак като старец. Никога преди не го беше виждала такъв.
(?какъв?)
Смазан, отговори си сама. Изглежда напълно съсипан.
— Винаги съм смятал, че мога да удържа обещанията си — отрони той.
Тя приближи до него и постави ръце на рамото му.
— Добре, свърши вече. А когато горският пазач мине на проверка, ще му кажем, че искаме всички да слезем в града. Нали така?
— Да, така — отвърна Джак и в този момент поне бе съвършено искрен.
Същата искреност, която бе проявявал в сутрините след пиянските нощи, докато гледаше бледото си и изпито лице в огледалото на банята. Ще престана най-сетне, ще го зарежа веднъж завинаги. Но след сутрините идваха следобедите, а следобед винаги се чувстваше малко по-добре. После настъпваха вечерите. Както бе казал някакъв голям мислител от двайсети век, няма как да не падне вечерта.
Установи, че му се иска Уенди да го заразпитва за животните-храсти, да полюбопитства какво е искал да каже Дани с думите: „Знаеш, защото и ти си видял…“ Ако го попиташе, всичко щеше да й разкаже. Всичко. За храстите, за жената в банята, дори за маркуча на пожарогасителя, който като че си менеше положението. Но къде щяха да спрат признанията му? Можеше ли да каже, че е изхвърлил устройството за запалването, че сега и тримата можеха да са в Сайдуиндър, ако не го беше направил?
Ала тя попита само:
— Искаш ли чай?
— Да. Чаша чай ще ми дойде добре.
Уенди отиде до вратата и там спря, като потърка ръцете си под пуловера.
— Вината е колкото твоя, толкова и моя — каза тя. — Та какво правехме ние, докато той е преминал през… през този сън или каквото е било?
— Уенди…
— Спяхме — отсече тя. — Спяхме като безгрижни хлапаци, които са си начесали крастата.
— Престани — каза той. — Свършено е вече.
— Не — продума Уенди и му отправи странна, неспокойна усмивка. — Не е свършило.
Отиде да направи чай и го остави да бди над сина им.
36. Асансьорът
Джак се събуди от неспокойна дрямка, в която огромни и смътни силуети го преследваха през безкрайни снежни полета, и се озова сред нещо, което най-напред взе за друг сън — тъмнина и в нея някаква чудновата каша от механични шумове: дрънчене, потракване, стържене, бучене.
После Уенди седна в леглото до него и той разбра, че не е сън.
— Какво е това? — Дланта й, леденостудена, се вкопчи в китката му.
Той устоя на импулса да я блъсне настрани. Откъде можеше, за бога, да знае какво е това? Светещият циферблат на часовника на нощното му шкафче показваше дванайсет без пет.
Бученето отново се раздаде. Високо и постоянно. Последва изтракване и бученето престана. Издрънчаване и наново бучене.
Беше асансьорът.
Дани се беше изправил в леглото си.
— Татко? Татко? — Гласът му беше сънен и уплашен.
— Тук съм, шефе — обади се Джак. — Прескочи и ела при нас. Майка ти също е будна.
Завивките изшумоляха и Дани се настани помежду им.
— Това е асансьорът — прошепна.
— Точно така — каза Джак. — Просто асансьорът.
— Как така „просто“? — с изтънял, почти истеричен глас попита Уенди. — Посред нощ е. Кой го е пуснал в движение?
Клинк-кланк! Сега беше над тях. Чу се изтракването на решетката и тропотът на отварящите се и затварящи врати. После отново бученето на мотора и скриптенето на кабелите.
Дани тихичко захленчи.
Джак спусна крака на пода.
— Сигурно е станало късо съединение. Сега ще проверя.
— Да не си посмял да излезеш от стаята!
— Не бъди глупава — смъмри я той и си навлече халата. — Нали това ми е работата.
Миг след това тя също стана от кревата и задърпа Дани след себе си.
— Тогава ще дойдем и ние.
— Уенди…
— Какво толкова? — мрачно попита Дани. — Защо да не дойдем, татко?
Вместо да отговори, той извърна глава, завърза колана на халата си, после отвори вратата и излезе в тъмния коридор.
Уенди се поколеба за миг и всъщност Дани пръв тръгна напред. Тя бързо го настигна и продължиха заедно.
Джак изобщо не се бе спрял да светне лампите. Тя пипнешком затърси електрическия ключ, който палеше четирите лампи в крилото, водещо към главния коридор. Доста изпреварил ги, Джак вече завиваше зад ъгъла. Когато стигнаха до главния коридор, Дани напипа трите ключа, разположени един до друг, и ги светна едновременно. Цялото пространство до стълбите и асансьорната шахта се освети. Джак бе пред вратата на асансьора, около която имаше пейки и стоящи пепелници. Той не помръдваше, а вратата беше затворена. В избелелия си хавлиен халат и кафявите кожени чехли с износени пети, с разчорлена от съня коса, напомни на Уенди някакъв абсурден Хамлет на двайсети век, трагичен образ, тъй омагьосан от надвисналата трагедия, че бе безпомощен да стори нещо, за да я отклони или промени.
(господи, престани да бълнуваш тия безсмислици…)
Ръката на Дани се бе вкопчила болезнено в нейната. Гледаше я напрегнато, с тревожно лице. Разбра, че е уловил мислите й. Вече й бе невъзможно да се ориентира доколко вътре е в съзнанието й, но се изчерви, сякаш я бе хванал да мастурбира.
— Хайде — подкани го тя и тръгнаха по коридора към Джак.
Тук тътненето, стърженето и потракването се чуваха по-силно и действаха още по-ужасяващо на нервите. Джак се взираше във вратата на асансьора с трескава напрегнатост. На Уенди й се струваше, че през ромбовидния прозорец вижда леко полюшващите се кабели в шахтата. Асансьорът изтрополи и спря на етажа под тях, във фоайето. Вратите шумно се разтвориха. И…
(забава)
Защо си бе помислила за забава? Думата просто изскочи в главата й без никаква причина. Хотелът бе потънал в пълна тишина, нарушавана само от странните шумове на асансьора.
(трябва да е била страхотна забава)
(???НО КАКВА ЗАБАВА???)
За миг в съзнанието й изникна толкова реален образ, та й се стори, че е някакъв спомен… И не обикновен спомен, а от онези, които скъпиш и пазиш за специални случаи, а на глас ги споменаваш рядко. Светлини… стотици, а може би и хиляди. Светлини и цветове, пукот на тапи от шампанско, оркестър от четирийсет музиканти, който изпълнява „Настроение“ на Глен Милър. Но Глен Милър бе свален с бомбардировача си още преди тя да се роди, как можеше да има спомен за Глен Милър?
Погледна към Дани и видя, че е наклонил глава на една страна, сякаш чуваше нещо, недостъпно за нейния слух. Лицето му беше много бледо.
Тряс!
Вратите долу се бяха затворили. С леко скимтене и тътнене асансьорът се заизкачва нагоре. Тя видя механизмите върху кабината, после и самата кабина, заляна от топла жълта светлина. Вътре нямаше никой. Кабината беше празна. Беше празна, но
(в нощта на забавата сигурно са се трупали по десетина души вътре и са претоварвали асансьора, но естествено, тогава той е бил нов, а и всички са носели маски)
(???КАКВИ МАСКИ???)
Асансьорът спря над тях, на третия етаж. Отново сведе поглед към Дани. Очите му бяха грамадни и се открояваха на слабичкото лице. Устните му бяха стиснати и безкръвни. Отгоре се чу изтракването на месинговата решетка. Вратите на асансьора се разтвориха шумно, защото беше време, моментът бе дошъл, време беше да си кажат
(Лека нощ… лека нощ… да, прелестна вечер… не, не мога да остана до свалянето на маските… утре трябва рано да ставам… нима това беше Шийла?… монахът?… колко духовито от нейна страна да се облече като монах… да, лека нощ… лека)
Тряс!
Механизмите изтракаха, моторът заработи. Кабината отново се заспуска надолу.
— Джак — прошепна тя. — Какво е това? Какво му е станало?
— Късо съединение — отвърна той. Лицето му беше като дърво. — Нали ти казах, че е това…
— Но аз чувам гласове в главата си! — извика тя. — Те откъде са?
— Какви гласове? — Той я погледна с мъртвешка безизразност.
Тя се обърна към Дани.
— Ами ти…
Дани бавно кимна.
— Да. И музика също. От оная старовремската. Чувам ги в главата си.
Асансьорът отново спря. Хотелът беше тих и пуст. Отвън вятърът свистеше в мрака.
— Може би и двамата сте откачени — небрежно подхвърли Джак. — Аз нищо не чух, освен пукането от късото съединение в мотора на асансьора. Ако искате да изпълнявате истерия в дует, нямам нищо против. Но мен не ме бройте.
Асансьорът отново слизаше надолу.
Джак пристъпи вдясно, където на стената бе поставена кутия със стъкло отпред. Строши го с юмрук. Счупените стъкла се посипаха вътре със звън. Две от кокалчетата му се бяха разкървавили. Пресегна се и откачи отвътре ключ с дълго и гладко стъбло.
— Не, Джак! Недей!
— Ще си свърша работата. А сега ме остави на мира, Уенди.
Опита се да го хване за ръката. Той я блъсна назад. Краката й се заплетоха в подгъва на халата и тя падна на килима. Дани остро изпищя и коленичи до нея. Джак се обърна гърбом с лице към асансьора и пъхна ключа в джоба си.
Кабелите на асансьора се скриха и през малкото прозорче се показа дъното на кабината. Секунда по-късно Джак рязко завъртя ключа. Разнесе се стържещ звук и кабината внезапно спря. Още миг след това моторът в мазето буча сякаш още по-силно, после прекъсвачът му изключи и в „Панорама“ се възцари неземна тишина. Воят на вятъра отвън се разнесе оглушителен на нейния фон. Джак се взираше тъпо в сивата метална врата на асансьора. Под отвора за ключа имаше три петна кръв от ръката му.
Извърна се за кратко към Уенди и Дани. Тя седеше на пода, а Дани я беше обгърнал с ръка. И двамата го гледаха някак боязливо, сякаш беше чужд човек и не знаеха дали не е опасен. Отвори уста, без да е сигурен какво ще излезе от нея.
— Това… Уенди, това ми е работата.
Тя произнесе много отчетливо:
— Майната й на твоята работа.
Джак отново се обърна към асансьора, провря пръсти в цепнатината от дясната страна на вратата и успя да я открехне леко. След това я натисна с цялата си тежест и тя се отвори широко.
Кабината бе спряла по средата на етажа и подът й бе на височината на гърдите на Джак. От нея струеше мека светлина, контрастираща с пълния мрак на шахтата отдолу.
Той я разглежда сякаш безкрайно дълго.
— Празна е — рече най-накрая. — Късо съединение, както ти казах.
Пъхна пръстите си в процепа зад вратата и понечи да я затвори, после усети ръката й на рамото си, изненадващо силна, да го изблъсква встрани.
— Уенди! — извика той.
Ала тя вече се бе хванала за дъното на кабината и се беше вдигнала на мускули достатъчно, за да може да погледне вътре. С неочаквано рязко движение на раменете и напрегнала коремните си мускули, се помъчи да се качи горе. Отначало изглеждаше, че опитът й ще се провали. Краката й се размахаха над черната дупка на шахтата и един от розовите й чехли падна вътре и се изгуби от поглед.
— Мамо! — изпищя Дани.
Тя се озова горе със зачервени бузи и лъснало бледо лице.
— Ами това, Джак? Късо съединение ли е? — Тя хвърли нещо и изведнъж, в коридора над тях се посипаха конфети: червени, бели, сини и жълти. — Ами това? — Зелена серпантина, вече избледняла от времето. — Ами това!
Тя захвърли предмета и той падна на синьо-черния килим: черно копринено домино, обсипано с пайети.
— Това прилича ли ти на късо съединение, Джак? — изкрещя му тя.
Джак отстъпи назад и взе да клати глава като някой автомат. Доминото се взираше с незрящи очи в тавана от посипания с конфети килим.
37. Балната зала
Беше първи декември.
Дани бе в балната зала, разположена в източното крило, стъпил върху тапициран стол с висока облегалка, и се взираше в часовника. Бе поставен в средата на високата, украсена с орнаменти полица над камината, крепена от двете страни на големи слонове от слонова кост. Почти очакваше те да се раздвижат и да обвият хоботи около врата му, ала животните не помръдваха. Те бяха „безопасни“. От случката с асансьора бе започнал да дели всичко в „Панорама“ на две категории. Асансьорът, мазето, детската площадка, стая 217 и президентският апартамент бяха все „небезопасни“ места. Техният апартамент, фоайето и верандата бяха „безопасни“. Очевидно и балната зала беше от втората категория.
(Слоновете във всеки случай не бяха страшни.)
За другите места не беше сигурен, затова по принцип ги избягваше.
Гледаше часовника под стъкления купол. Беше с този похлупак, защото целият му механизъм бе на показ. Стрелките му бяха застанали на XI без XV и макар той да не познаваше римските цифри, по разположението на стрелките можеше да разпознае на колко часа е спрял часовникът. Беше сложен върху кадифен постамент. Пред него имаше изящно изработено сребърно ключе.
Дани подозираше, че часовникът е едно от онези неща, които не му е разрешено да пипа, също като декоративния ръжен в неговата обкована с месинг поставка край камината във фоайето или високия скрин за порцеланови съдове в дъното на трапезарията. Внезапно изпита яд и се разбунтува срещу всички тия забрани
(не съм можел да пипам, а мен всичко може да ме докосва, така ли?)
Не само че го беше докоснало, а бе проявило настървение и жестокост.
Дани протегна ръце и отмести настрани стъкления купол. Прекара пръст по зъбчатите колелца, после взе сребърното ключе. За възрастен човек нямаше да е удобно да го държи, толкова беше мъничко, но в неговите пръсти прилягаше чудесно. Пъхна го в отворчето в центъра на циферблата. То се намести с леко цъкване. Навиваше се надясно, разбира се; по посока на часовниковата стрелка.
Дани завъртя ключето докрай и после го извади. Часовникът затиктака. Колелцата се завъртяха. Балансът се залюля напред-назад, описвайки полукръгове. Стрелките се задвижиха. Ако човек стоеше неподвижен и ги гледаше с широко разтворени очи, можеше да забележи как стрелката за минутите напредва за срещата си с малката стрелка след четирийсет и пет минути. В XII.
(Над всички витаеше Алената смърт.)
Той се смръщи и отпъди мисълта. Беше неясна и не го засягаше.
Отново протегна показалеца си и бутна голямата стрелка напред, към кръглия час, любопитен какво ли ще се случи. Раздаде се серия от цъкания и зазвуча Щраусовият валс „На хубавия син Дунав“. Зад циферблата по стоманената конзолка се издигнаха две фигурки, балетисти — момичето с бухнала поличка и бели чорапи, момчето в черно трико и балетни пантофки. Държаха ръцете си извити в дъга над главата. Излязоха отпред точно пред VI.
Танцьорите обвиха ръце един около друг. Момчето вдигна момичето над главата си и го завъртя. В следващия миг вече лежаха ничком, главата на момчето завряна под поличката на балерината, а нейното лице притиснато между краката му. Телата им лудешки се извиваха.
Нослето на Дани се сбърчи. Те се целуваха по пишките. Погади му се.
След миг движенията се повториха в обратен ред. Момчето изправи момичето, ръцете им се извиха в дъги над главата, после се оттеглиха натам, откъдето бяха дошли, и изчезнаха с последния такт на валса. Часовникът започна да бие със сребристи, звънтящи удари.
(Полунощ! Удари полунощ!)
(Ура за маските!)
Дани се извърна на стола тъй рязко, че едва не падна. Балната зала беше съвършено празна. Видя, че зад високия двоен прозорец навън отново започна да се сипе сняг. Огромният килим в балната зала (навит на руло за танците, естествено), червен, с богата златна украса, си лежеше недокоснат на пода. Покрай стените бяха разположени малки маси за двама, а изящните столове към тях бяха обърнати с краката нагоре.
В залата нямаше жива душа.
Но все пак тя не беше празна. Защото тук, в „Панорама“, нещата просто си продължаваха вечно. Например онази безкрайна нощ през август 1945 година, в която се лееше смях и алкохол, а неколцина избрани, притежаващи сиянието, се возеха нагоре-надолу с асансьора, пиеха шампанско и се засипваха с конфети. В ранното юнско утро двайсет години по-късно мафиоти изпразваха безспир пистолетите си в разкъсаните и кървящи тела на трима мъже, а те пък безспир преживяваха агонията си. А в стаята на втория етаж жена се полюшваше в пълната вана и чакаше посетители. В „Панорама“ нещата живееха свой собствен живот. Сякаш целият хотел беше навит със сребърно ключе. Часовникът вървеше. Часовникът работеше.
Той самият беше това ключе. Тони го бе предупредил, а той пусна нещата в действие.
(Аз съм само на пет години!)
извика той на някакво смътно долавяно присъствие в залата.
Читать бесплатно другие книги:
