Сияние Кинг Стивен

47. Дани

Беше три часът следобед на един дълъг, предълъг ден.

Седяха на голямото легло в техния апартамент. Дани непрестанно премяташе в ръцете си модела на лилавия Фолксваген с подаващото се през покрива чудовище.

Чак в отвъдния край на фоайето бяха чували как баща му блъска по вратата и как крещи с прегракнал, гневно безпомощен глас, бълвайки ругатни и закани към двама им, обещания, че ще се каят горчиво, дето са се отнесли така към него, след като години наред се е трепал за тях.

Дани се надяваше, че на горния етаж няма да го чуват, но гласът му долиташе до тях през шахтата на сервизния асансьор. Лицето на мама беше бледо, а по шията й имаше ужасяващи кафеникави петна, където татко се бе опитал да я…

Продължи да върти модела на колата в ръцете си, татковия подарък, задето се бе научил да чете уроците си.

(…където татко я бе прегръщал твърде силно.)

Мама постави на грамофона една от своите плочи и стаята се изпълни със звуците на рог и флейти. Усмихна му се уморено. Той се опита да отвърне на усмивката й, но не успя. Макар звукът да бе усилен, все му се струваше, че чува как татко му крещи и думка по вратата на килера като звяр в клетка. Ами ако на татко му се доходеше до тоалетната? Какво щеше да прави тогава?

Дани се разплака.

Уенди веднага намали звука на грамофона, взе детето в скута си и го залюля.

— Дани, миличкият ми, всичко ще се оправи. Ще видиш. Ако господин Халоран не е получил съобщението ти, някой друг ще дойде. Веднага щом отмине бурята. Дотогава никой не може да се изкачи дотук. Нито господин Халоран, нито друг човек. Но щом бурята стихне, всичко ще се подреди. Ще си тръгнем оттук. И знаеш ли какво ще направим идната пролет? И тримата?

Дани поклати глава, сгушен на гърдите й. Не знаеше. Струваше му се, че пролетта никога няма да дойде.

— Ще идем на риба. Ще наемем лодка и ще идем на риболов както миналата година на езерото Чатъртън. Аз, ти и татко ти. Може би ще уловиш костур и ще го приготвим за вечеря. А може и нищо да не уловим, но със сигурност ще си прекараме чудесно.

— Обичам те, мамо — продума той и я прегърна.

— О, Дани, и аз те обичам.

Отвън воят на вятъра не секваше.

Към четири и половина навън започна да притъмнява и крясъците престанаха.

Уенди все още държеше Дани в прегръдките си и двамата се бяха унесли в неспокойна дрямка. Уенди не помръдна, но Дани се събуди. Настъпилата тишина му се стори по-злокобна от виковете и блъскането по здравата врата на килера. Нима татко му пак бе заспал? Или умрял? Или какво?

(Да не би да беше излязъл?)

Петнайсет минути по-късно тишината бе нарушена от рязък металически шум.Острото стържене бе последвано от механично бръмчене.Уенди се събуди с вик.

Асансьорът отново бе тръгнал.

Слушаха го с разширени очи, притиснати един до друг. Кабината се движеше от етаж на етаж, решетката изтракваше, вратите се разтваряха шумно. Разнасяха се смехове, пиянски викове, от време на време женски писък, шум от счупено стъкло.

„Панорама“ отново оживяваше наоколо им.

48. Джак

Седеше на пода на килера с протегнати напред крака и кутия бисквити помежду тях, вперил поглед във вратата. Ядеше бисквити една след друга, без да усеща вкуса им, но съзнаващ, че трябва да хапне нещо. Когато излезеше оттук, щеше да се нуждае от силите си. От всичките.

Осъзна, че никога не се е чувствал по-нещастен в целия си живот. Умът и тялото му страдаха от непоносима болка. Главата му се цепеше и пулсираше като след най-тежко пиянство. И останалите симптоми също бяха налице: в устата си имаше вкус на бунище, ушите му пищяха, сърцето му препускаше и цял го разтърсваше с ударите си. Не стигаше това, ами и раменете му бяха натъртени от блъскането във вратата, а гърлото му дращеше непоносимо от безсмислените крясъци. Беше порязал дясната си ръка на резето.

Но щом излезеше оттук, някой щеше зле да пострада.

Дъвчеше бисквитите една след друга и отказваше да се поддаде на измъчения си стомах, който напираше да изхвърли всичко от себе си. Сети се за екседрина в джоба си и реши да изчака, докато стомахът му се поуспокои. Няма смисъл да пиеш болкоуспокояващо, ако вътрешностите ти не могат да го приемат. Така де, трябваше да се разсъждава разумно. Прочутият ум на Джак Торънс. Не беше ли ти човекът, който някога се канеше да изкарва прехраната си с умствен труд? Джак Торънс, нашумелият писател. Джак Торънс, всепризнатият драматург, спечелил наградата на нюйоркската критика. Джак Торънс, литератор, виден мислител, лауреат на наградата „Пулицър“ на седемдесетгодишна възраст за мемоарната си книга „Моят живот през двайсети век“. Ето това означаваше то да живееш от умствен труд.

Да живееш от умствен труд, е винаги да знаеш къде са осите.

Пъхна още една бисквита в устата си и я сдъвка.

Заключи, че всичко се свежда до тяхната липса на доверие в него. Бяха се оказали неспособни да разберат кое е добро за тях и как да го получат. Жена му се бе опитала да го узурпира най-напред с почтени

(донякъде)

средства, а после с нечестни. Когато дребните намеци и сълзливите й възражения не устояха на собствените му обосновани аргументи, тя бе настроила момчето срещу него, опитала се бе да го убие с бутилка, а после го бе заключила не другаде, а в проклетия килер.

И все пак се обади някакъв тих, заядлив глас:

(Да, ами откъде дойде алкохолът? Не е ли това всъщност първопричината? Знаеш какво става, след като пиеш, познато ти е от горчив опит. Пиеш ли, съвсем изгубваш разум.)

Запокити кутията с бисквити в насрещния ъгъл.Тя се удари в рафт с консерви и падна на пода. Погледна кутията, изтри устните си с ръка, после погледна часовника си. Беше почти шест и половина. Седеше тук от часове. Жена му го бе заключила и той седеше тук от часове, мамка му!

Започна да изпитва разбиране и съчувствие към баща си. Никога преди не си е задавал въпроса кое е подтикнало баща му да пие. В края на краищата не беше ли основната причина в жената, за която се бе оженил?

Безлично и ограничено същество, което се влачеше безмълвно из къщата с изражение на обречена мъченица. Гюле, привързано с верига към крака на баща му. Дори не и гюле с верига. Тя никога не бе направила активно усилие да превърне баща му в свой пленник, както Уенди бе постъпила с него. Съдбата на бащата на Джак повече наподобяваше тая на зъболекаря Мактийг в края на великолепния роман на Франк Норис: привързан с белезници към труп насред пустошта. Да, това беше по-близко. Мъртва умствено и духовно, майка му бе привързана към баща му с веригите на брака. И все пак баща му се бе постарал да направи най-доброто възможно нещо, додето беше влачил през живота нейния гниещ труп. Бе се помъчил да възпита четирите си деца така, че да отличават редното от нередното, да се научат на дисциплина и, главно, да почитат баща си.

Само че те всички бяха неблагодарници, включително и той самият. И сега си плащаше за това; собственият му син също се бе извъдил неблагодарник. Но още имаше надежда. Щеше да се измъкне някак си оттук. Щеше да ги накаже и двамата с всичката суровост, която заслужаваха. Щеше да даде на Дани добър пример, та като порасне един ден, да се оправя по-добре в живота от него.

Спомни си неделния обяд, когато баща му преби майка му с бастуна… колко ужасени бяха той и другите. Сега разбираше необходимостта от наказанието, как баща му само се бе преструвал, че е пиян, и с ум, по-жив и остър от всякога, бе следил за най-беглия знак на неуважение. Джак пълзешком стигна до кутията с бисквити и отново ги задъвка, седнал до вратата, която тя така коварно бе залостила с резето. Питаше се какво точно бе зърнал баща му, та спипа майка му на местопрестъплението с престореното си пиянско безразличие. Може би му се бе подхилвала в шепата си? Или пък му се бе оплезила? Или просто му бе хвърлила нагъл оскърбителен поглед, сигурна, че е твърде затъпял от пиянство, за да го забележи? Каквото и да беше, той я бе спипал и я беше наказал сурово. Едва сега, след двайсет години, бе способен да оцени мъдростта на баща си.

То се знае, някой би спорил, че татко му е постъпил глупаво, задето изобщо се е оженил за такава жена, та цял живот да бъде окован ведно с труп… при това нагъл и непочтителен труп. Но когато младите се женят прибързано, писано им е дълго да се разкайват. Може би бащата на татко му се беше оженил за същия тип жена, тъй че несъзнателно таткото на Джак бе последвал примера му, а после и самият Джак. Само че неговата жена, вместо да е доволна, че пасивно допринесе да бъде съсипана една негова кариера и да бъде осакатена друга, сега се бе заела активно със зловредното дело да унищожи последната му и най-блестяща възможност: да стане член от персонала на „Панорама“ и евентуално да се издигне… чак до длъжност управител след време. Опитваше се да му отнеме Дани, а Дани беше неговият пропуск. Но това бяха глупости, разбира се. Защо им беше притрябвал синът, когато можеха да имат бащата? Тъй или иначе, работодателите винаги си втълпяваха по някоя тъпа идея, а това бе условието, което му поставиха.

Нямаше да успее да я убеди с добро, вече му бе ясно. Помъчи се да й обясни положението в бар „Колорадо“, а тя бе отказала да го слуша, ударила го бе с бутилка по главата като отплата за всичките му усилия. Но двамата щяха пак да се изправят един срещу друг, при това скоро. Той щеше да се измъкне оттук.

Внезапно задържа дъха си и се ослуша. Отнякъде звучеше буги-вуги на пиано и се чуваха смехове и ръкопляскания. Звуците бяха заглушени от дебелата дървена врата, но различими. Песента беше „Довечера в стария град ще стане горещо“.

Ръцете му безпомощно се свиха в юмруци; насила трябваше да се удържи да не заблъска по вратата. Забавата отново бе започнала. Алкохолът сигурно се лееше обилно. А момичето, тъй подлудяващо голо под бялата копринена рокля, вероятно танцуваше с друг.

— Ще ми платите за това! — изрева той. — Ще ми платите и двамата, дяволски изчадия проклети! Ще си получите лекарството, обещавам ви го! Вие… — Хайде, хайде — продума спокоен глас от другата страна на вратата. — Не е нужно да крещите, приятелю. Чувам ви отлично.

Джак скочи на крака.

— Грейди? Вие ли сте?

— Да, сър. Същият. Както виждам, заключен сте.

— Пуснете ме да изляза, Грейди. Побързайте.

— Очевидно не сте се погрижили за въпроса, който обсъждахме. Да стегнете жена си и сина си.

— Ами че тъкмо те ме заключиха. Дръпнете резето, за бога!

— И вие допуснахте да ви заключат? — В гласа на Грейди прозвуча изненада, сдържана от добро възпитание. — Боже мой! Жена, наполовина на вас, и малко момче? Май не ставате за ръководен служител.

Джак усети как вената в дясното му слепоочие взе да пулсира.

— Пуснете ме да изляза, Грейди. Ще се погрижа за тях.

— Наистина ли, сър? Взех да се чудя вече. — Възпитаната изненада се смени с възпитано разочарование. — С голямо съжаление трябва да кажа, че силно се съмнявам. Аз и другите започнахме да мислим, че не ви е по сърце тази работа, сър. Че… не ви стига смелост за това.

— Имам смелост! — извика Джак. — Имам, кълна се!

— И ще ни доведете сина си?

— Да! Да!

— Жена ви силно ще се възпротиви, господин Торънс. Тя се оказа по-силна, отколкото си представяхме. По-изобретателна. Във всеки случай засега ви надвива.

Грейди се изкиска.

— Може би щеше да е по-добре от самото начало да се заемем с нея, а не с вас.

— Ще ви го доведа, кълна се — продума Джак. Бе опрял лице на вратата, облян в пот. — Тя няма да се възпротиви. Кълна се, че няма. Не ще бъде в състояние.

— Боя се, че ще трябва да я убиете — студено заяви Грейди.

— Ще направя каквото е нужно. Само ме пуснете да изляза.

— Давате ли дума, сър? — упорстваше Грейди.

— Давам ви дума, обещание, клетва, обет, каквото щете. Ако вие…

Чу се глухо щракване от издърпването на резето. Вратата се открехна на половин сантиметър. Думите и дъхът на Джак секнаха. За миг му се стори, че отвън е застанала самата смърт.

После чувството отмина.

— Благодаря ви, Грейди — прошепна той. — Уверявам ви, че няма да съжалявате. Кълна се в това.

Бутна вратата и я отвори. Пантите слабо изскърцаха.

Кухнята беше празна. Грейди си бе отишъл. Всичко бе неподвижно, сякаш замръзнало под студената бяла флуоресцентна светлина. Погледът му попадна на голямата дъска за рязане, където тримата се бяха хранили.

Върху нея бе поставена чаша с мартини и пластмасова купичка с маслини. Край тях лежеше чукчето за роук от пристройката за инструменти.

Дълго го гледа.

Сетне отнякъде… отвсякъде… вътре в него… прозвуча глас, много по-плътен и властен от този на Грейди:

(Спазете обещанието си, господин Торънс.)

— На всяка цена — издума той. Усети сервилната нотка в гласа си, но не му бе възможно да я прикрие. — На всяка цена.

Отиде до дъската за рязане и постави ръка върху дръжката на чукчето. Вдигна го. Замахна с него. То изсвистя злокобно във въздуха. По устните на Джак Торънс заигра усмивка.

49. Халоран се придвижва нагоре към планината

Беше два без петнайсет следобед и според отрупаните със сняг пътни табели и километража на наетия буик той се намираше на по-малко от пет километра от Естес Парк, когато излезе от пътя.

В хълмистите части бушуваше снежна виелица, каквато Халоран не бе виждал досега (но това не означаваше кой знае какво, защото поначало бе избягвал да е там, където вали сняг), а вятърът прииждаше свирепо ту от запад, ту се завърташе откъм север и замъгляваше видимостта му с облаци ситен сняг и от време на време пораждаше у него смразяващата мисъл, че ако не забележи навреме някой завой, ще се гмурне в повече от половинметрова преспа, откъдето нямаше, измъкване. Нещата се усложняваха още повече от обстоятелството, че му липсваше опит в шофирането при зимни условия. Плашеше го затрупаната със сняг жълта линия, плашеха го бурните пориви на вятъра откъм хълмовете, от които дори тежкият буик поднасяше встрани. Плашеха го затрупаните със сняг табели и пътни знаци и това, че трябваше едва ли не да хвърля чоп, за да избере посоката през бялата, равна пустош, подобна на гигантски киноекран. Изобщо уплашен бе до немай-къде. Бе карал, непрестанно облян в студена пот, откакто се бе насочил в западна посока от Боулдър, а съединителя и спирачките докосваше тъй предпазливо, сякаш бяха китайски вази. Помежду рокмузиката по радиото дисководещият постоянно предупреждаваше шофьорите да не излизат по магистралите и в никакъв случай да не тръгват към планината, тъй като много от пътищата са непроходими и всичките до един са опасни. Съобщаваше се за десетки дребни катастрофи и за две тежки: компания скиори във фолксваген микробус и семейство, пътуващи през планината Сангре де Кристо. Убитите бяха общо четирима, а ранените — петима. „Тъй че не излизайте на пътищата, а останете да слушате хубавата музика, която ще ви предложим“, заключи весело дисководещият и съвсем вкисна Халоран, като обяви следващата песен — „Слънчеви сезони“. Той яростно завъртя копчето и прекъсна жизнерадостното чуруликане на Тери Джакс, макар да бе наясно, че само след пет минути отново ще го включи. Колкото и да го ядосваше, все беше по-добре, отколкото да кара в пълна самота през тази бяла ужасия.

Никак не беше розово. Щеше да обърне назад още при Боулдър, ако не го измъчваше убеждението, че момченцето е в тежка беда. Дори и сега в главата му се прокрадваше тих глас — и според него това бе гласът на здравия разум, а не на страха — и го съветваше да си потърси някой мотел за нощувка край Естес Парк и поне да изчака снегорините да открият разделителната жълта ивица. Гласът постоянно го подсещаше за трудното приземяване на самолета на Стейпълтън, за мрачното опасение, че ще забие носа в пистата и ще достави пасажерите си пред входа на ада вместо на вход номер трийсет и девет, ръкав Б. Ала здравият разум не можеше да надделее над подтика на интуицията. Трябваше да стигне днес. Лош късмет извади с тая снежна буря, но нямаше как. Налагаше се да се справи с нея. Боеше се, че ако не успее да го стори, ще му се налага да се справя с нещо много по-страшно в сънищата си занапред.

Нов порив на вятъра, и от погледа му се скриха не само бледите силуети на хълмовете, а и очертанията на пътя. Караше през бяло небитие.

Внезапно насреща му сред бялата супа изникнаха халогенните светлини на снегорин и за свой ужас откри, че буикът вместо да е встрани от тях, е насочил носа си право между фаровете. Не че снегоринът се държеше особено стриктно в своето платно, но и Халоран доста бе отклонил автомобила си.

Раздаде се стържещият рев на дизеловия двигател на снегорина, последван от оглушителния и продължителен вой на клаксона му.

Тестисите на Халоран се превърнаха в малки сбръчкани торбички, пълни с натрошен лед. Стомахът му стана на желе.

Сред белотата се материализира цвят — оранжев, почти изцяло заснежен. Видя високата кабина, дори жестикулиращия шофьор.

Притисна съединителя като гръдта на силно обичана жена и буикът се плъзна напред и вдясно. Ала там нямаше банкет, снегоринът разриваше преспите направо в канавката.

(Канавката, а, да, канавката…)

Лопатите отляво на Халоран, над метър по-високи от покрива на буика, се разминаха с него на не повече от два сантиметра. Докато не го отминаха напълно Халоран си мислеше, че катастрофата е неизбежна. Като стрела през съзнанието му мина молитва, която наполовина бе несвързано извинение пред момчето.

В следващия миг снегоринът бе вече зад гърба му и въртящите се сини светлини се отразиха в огледалото за обратно виждане на Халоран.

Той завъртя волана отново вляво, но нищо не се получи. Буикът, превърнал се в шейна, се носеше право към ръба на канавката и хвърляше сняг с калобраните си.

Изви волана обратно, по посока на канавката, и колата започна да се върти. Обзет от паника, натисна рязко спирачката и усети силно блъсване. Пътят бе изчезнал и напред се разкриваше бездънна снежна бездна, в която далеч долу се тъмнееха борове.

(Отивам си, Света майко Богородице, свърши се с мен!)

В този момент колата спря, наклонила се под ъгъл трийсет градуса напред, с ляв калник, притиснат към предпазния парапет, а задните колела почти отделени от земята. Когато Халоран се опита да включи на задна скорост, колелата само се завъртяха безпомощно. Сърцето му биеше в барабанен ритъм.

Измъкна се от колата много предпазливо, заобиколи я отзад и в този момент чу зад гърба си весел глас:

— Ей, приятел, както те гледам, май хич не си в ред.

Обърна се и видя снегорина, спрял на около четирийсет метра, почти невидим във виелицата, ако не беше тъмнокафявата струя от ауспуха и въртящите се сини светлини на покрива на кабината. Шофьорът бе застанал зад гърба му, облечен в дълъг кожух, нахлупил синьо-бяло раирано кепе, за което Халоран се почуди как се крепи на тоя силен вятър.

(С лепило. Ако не е залепено, пък на!)

— Здрасти — рече той. — Дали можеш да ме изтеглиш на шосето?

— Ами що да не мога? — отвърна шофьорът на снегорина. — Ама ти направо си търсиш белята. Хубав начин си избрал да се затриеш, няма що.

— Имам спешна работа.

— Никоя работа не е чак толкоз спешна — бавно и кротко обясни шофьорът, сякаш говореше на невменяем. — Ако се беше ударил малко по-силно в релсата, нямаше да те съберат отдолу чак до Второ пришествие. Май не си тукашен, а?

— Не съм. И нямаше изобщо да съм по тия краища, ако не беше тая спешна работа, за която ти казвам.

— Не думай — дружелюбно подхвърли шофьорът, сякаш си бъбреха на припек, а не под снежната вихрушка, докато колата на Халоран се бе надвесила над пропаст, на сто метра височина над върховете на дърветата.

— Накъде си тръгнал? В Естес ли?

— Не. Към хотел „Панорама“, ако си го чувал — отвърна Халоран. — Намира се малко над Сайдуиндър…

Но шофьорът поклати съжалително глава и го прекъсна:

— Много добре го знам къде е. Ама хич не си мисли, че ще стигнеш до „Панорама“. Пътят помежду Естес Парк и Сайдуиндър е същински ад. Ние минаваме, а виелицата го затрупва веднага след нас. А дори и да стигнеш до Сайдуиндър, нататък пътят е затворен чак до Бъкланд, Юта. Няма да стане. Не се и надявай.

— Налага се да опитам — рече Халоран, като с последни усилия се въздържаше да говори спокойно. — Там горе има едно момченце…

— Какво ти момченце? „Панорама“ я затварят в последния ден на септември. Зиме няма никой. Нали виждаш какви бури са.

— Той е синът на пазача. В беда е.

— А ти пък как го разбра?

Търпението на Халоран се изчерпа.

— Ти цял ден ли ще ме разпитваш, за бога? Щом знам, значи знам. Ще ме издърпаш ли сега на шосето, или не?

— Брей, колко си бил докачлив — отбеляза шофьорът, без ни най-малко да се засегне. — То се знае. Сядай зад кормилото. Имам верига зад седалката.

Халоран седна зад волана, разтреперан от закъснялата реакция. Ръцете му бяха тъй изтръпнали, че не ги усещаше. Беше забравил да си вземе ръкавици.

Снегоринът доближи буика на заден ход и шофьорът излезе от кабината, хванал в ръце намотана верига. Халоран отвори вратата си и извика:

— Аз мога ли да помогна с нещо?

— Гледай само да не пречиш — провикна се в отговор шофьорът. — Ще те изтегля за миг.

Оказа се самата истина. Буикът потрепери, когато веригата го дръпна здраво, и секунда по-късно бе отново на шосето, насочен приблизително към Естес Парк. Шофьорът на снегорина приближи до вратата откъм Халоран. Той свали стъклото.

— Много ти благодаря — каза му. — И извинявай, че ти се развиках.

— Не ми е за пръв път да ми викат — безгрижно ухилен отвърна шофьорът. — Виждам, че си имаш грижа. На, дръж това. — И в скута на Халоран тупнаха чифт дебели сини ръкавици. — Ще ти потрябват, ако пак излезеш от пътя. Зверски студ е. По-хубаво си ги сложи, ако не искаш до края на живота да си чоплиш носа с желязна кукичка. И да ми ги пратиш обратно. Жена ми специално ми ги е изплела и много си ги обичам. Името и адресът са зашити на подплатата. Аз, между другото, се казвам Хауърд Котръл. Като решиш, че не ти трябват вече, върни ги по пощата. Само не ме карай аз да плащам разноските.

— Добре — обеща Халоран. — И още веднъж голямо благодаря.

— Много да внимаваш. То аз лично бих те закарал, ама съм зает, та пушек се вдига.

— Няма нищо. Всичко хубаво.

Понечи да вдигне прозореца, но Котръл го спря.

— Като стигнеш до Сайдуиндър… ако стигнеш де… иди в агенцията на Дъркин. Точно до библиотеката е, няма как да не я видиш. Ще питаш за Лари Дъркин. Кажи му, че Хауи Котръл те праща и че искаш да наемеш един от неговите снегомобили. Като кажеш името ми и му покажеш тези ръкавици, ще минеш по намалената тарифа.

— Още веднъж благодаря — каза Халоран.

Котръл кимна и подхвърли:

— Ама странно все пак. Няма начин да знаеш дали някой горе в „Панорама“ е в беда, или не… Телефонът със сигурност не работи. Само че аз ти вярвам. Понякога ей тъй ми се обажда предчувствие.

— На мене също — кимна Халоран.

— Знам, че и на теб. Ама все пак внимавай.

— Ще внимавам.

Котръл изчезна във виелицата с последно помахване, а кепето на главата му бе щръкнало наперено. Халоран включи мотора и потегли; веригите задълбаха достатъчно дълбоко, за да може буикът да се задвижи. Зад него Хауърд Котръл наду клаксона за последен поздрав, макар да не беше нужно да го прави. Халоран ясно долови пожеланието му за късмет.

Това прави две сияния за един ден, помисли си, и сигурно е добра поличба. Но той не се доверяваше на поличбите, били те добри или лоши. А да срещне двама души със сияние в един и същи ден (след като не му се случваше повече от четири-пет пъти в годината), можеше и нищо да не означава. Все още не го напускаше онова чувство, което не можеше да определи напълно, чувство за някакъв окончателен завършек, нещо като прибран багаж. Беше някак…

Буикът отново понечи да се занесе встрани на острия завой и Халоран предпазливо го удържа, като едва смееше да диша. Отново включи радиото. Този път звучеше Арета, а Арета беше най-доброто, което можеше да си пожелае. Готов беше да я слуша по всяко време.

Нов взрив на вятъра се изви срещу колата и я разлюля. Халоран изруга и се приведе по-ниско над кормилото. Арета изпя песента си и дисководещият отново взе да дрънка как шофирането в ден като този било почти сигурно самоубийство.

Халоран изключи радиото.

Все пак стигна до Сайдуиндър, макар пътят от Естес Парк дотам да му отне четири часа и половина. Когато излезе на Планинската магистрала, беше вече съвсем тъмно, но бурята не даваше никакви признаци за утихване. Два пъти му се наложи да спре пред преспи, високи колкото самата кола, и да чака снегорините да минат и да пробият дупки в тях. Когато излизаше през една от преспите, снегоринът навлезе в неговото платно и отново разминаването беше на косъм. Онзи просто отклони машината си и не слезе да го насоли, но направи жест с пръсти, познат на всеки американец над десетгодишна възраст, и определено това не беше знакът „Виктория“.

Колкото повече се приближаваше към „Панорама“, толкова подсъзнателната му потребност да бърза растеше. Усети, че почти непрекъснато поглежда часовника си, а стрелките сякаш хвърчаха.

Десет минути след като бе излязъл на Планинската магистрала, видя две табели. Силният вятър ги бе очистил от натрупания сняг, тъй че можа да ги прочете. Първата гласеше: „Сайдуиндър — 15 км“. Втората — „След двайсетия километър пътят е затворен през зимните месеци“.

— Лари Дъркин — промърмори на себе си Халоран. Черното му лице бе изопнато и напрегнато, някак призрачно на зеленикавата светлина от таблото. Часът беше шест и десет. — Агенцията до библиотеката. Лари…

И тогава го блъсна с все сила миризма на портокали и едновременно с нея изпратена мисъл — тежка, злостна, кръвожадна:

(ИЗЧЕЗВАЙ МРЪСЕН ЧЕРНЬО И НЕ СИ ЗАВИРАЙ НОСА В ЧУЖДИ РАБОТИ ОБРЪЩАЙ И ПОЕМАЙ ОБРАТНО ИЛИ ЩЕ ТИ ВИДИМ СМЕТКАТА ЩЕ ТЕ ОБЕСИМ НА КЛОН ЗА КРАКАТА И ЩЕ ТЕ ЗАПАЛИМ ТАКА ПОСТЪПВАМЕ С НАХАЛНИТЕ НЕГРИ ТУК ОБРЪЩАЙ НАЗАД И ДА ТЕ НЯМА)

Халоран изкрещя и викът му отекна в купето. Посланието не достигна до него в словесна форма, а чрез серия образи като в картинен ребус, изстрелвани един след друг в главата му със страшна сила. Пусна волана и посегна да закрие очи, за да се заварди от кошмарните образи.

Колата се блъсна челно в един от страничните парапети, отскочи назад, подхлъзна се пак напред и спря. Задните колела се завъртяха на празен ход.

Халоран изключи от скорост и зарови лице в дланите си. Не можеше да се каже, че плаче, но от устата му излизаше звук, подобен на ридание. Гръдният му кош бурно се вдигаше и спускаше. Съзнаваше, че ако това му се бе случило на отсечка от пътя, където отстрани имаше пропаст, сега вече вероятно щеше да е мъртъв. Може би така беше и замислено. И не се знаеше в кой момент атаката ще се повтори. Трябваше да се защити от нея. Обви се в червен силов облак, собствената му памет. Гмурна се в инстинкта си.

После предпазливо свали ръце от очите си. Нищо. Ако нещо пак се опиташе да го уплаши, нямаше да може да пробие. Вече се бе затворил.

Дали същото се бе случило и с момчето? Мили боже, нима и горкото дете бе го преживяло?

От всички образи най-силно го бе затормозил някакъв тъп звук като от чук, удрящ по твърдо сирене. Какво ли означаваше?

(Божичко, само не момченцето! Моля ти се, господи!)

Включи лоста на ниска предавка и постепенно започна да подава газ. Колелата се завъртяха, забуксуваха, отново се завъртяха и зацепиха. Буикът отново потегли и фаровете му хвърляха бледа светлина напред през снежната вихрушка. Отново погледна часовника си. Наближаваше шест и половина. Измъчваше го мисълта, че вече е много късно.

50. Чес

Уенди Торънс стоеше по средата на спалнята, загледана в сина си, който бе потънал в дълбок сън.

Преди половин час шумовете бяха престанали. Всичките изведнъж. Асансьорът, забавата, отварящите се и затварящи врати. Ала вместо да й донесе облекчение, тишината още повече усили напрежението й, сякаш бе кратка пауза преди последния, най-жесток удар на бурята. И все пак Дани бе заспал почти моментално.

Докато гледаше как гърдите му се издигат и спадат едва забележимо, тя се запита кога ли за последен път бе имал нормален сън през цялата нощ, без кошмари или дълги мрачни бдения, ослушвайки се и оглеждайки се за неща, които за нейните собствени сетива бяха станали достъпни едва от няколко дни насам, откакто хотелът стегна хватката си около трима им.

(Реални психични явления или групова хипноза?)

Тя не можеше да си отговори и не смяташе, че има някакво значение. И в двата случая онова, което ставаше, бе еднакво убийствено. Вгледана в Дани, си помисли,

(дай боже да лежи спокойно)

че ако нищо не го разтревожи, може да си отспи до сутринта. Каквато и необичайна дарба да имаше, той все пак си бе малко дете и имаше нужда от почивка.

Сега се тревожеше най-вече за Джак.

Внезапно лицето й се сгърчи в болезнена гримаса, тя отдръпна ръка от устата си и видя, че е откършила нокътя си. А винаги толкова се бе старала да поддържа ноктите си красиви. Не бяха толкова дълги, че да бъдат наречени маникюр, но затова пък бяха добре оформени и

(какво си седнала сега да се тревожиш за ноктите си?)

Засмя се тихичко, но звукът излезе треперлив и невесел.

Най-напред Джак бе престанал да крещи и да блъска по вратата. После забавата бе започнала отново

(а дали изобщо бе прекъсвала? дали не се бе отклонила в друга плоскост на времето, където не можеха да я чуят?)

и като контрапункт се бе разнасял шумът от асансьора. После и той престана. В настъпилата отново тишина, откакто Дани бе заспал, й се бе сторило, че долавя тихи заговорнически гласове откъм кухнята, почти точно под себе си. Най-напред реши, че е вятърът, който можеше да имитира всякакви гами и нюанси на човешкия глас — от предсмъртен шепот до ужасен писък на жена, преследвана от убиец в евтина мелодрама. Ала докато седеше скована до Дани, впечатлението, че чува гласове, ставаше все по-убедително.

Джак и още някой обсъждаха измъкването му от килера.