Сияние Кинг Стивен

53. Халоран, изваден от строя

Халоран стигна до преобърнатия снегомобил по същото време, когато на два километра разстояние Уенди се привдигна в ъгъла към малкия коридор, който водеше към апартамента на пазача.

Не му трябваше самият снегомобил, а тубата с бензин, прикрепена с ластични ремъци към задната му част. Ръката му, още със синята плетена ръкавица на Хауърд Котръл, хвана горния ремък и го откачи, а лъвът-храст изрева отзад — рев, прозвучал повече в съзнанието му, отколкото в пространството. Последва удар с бодлива лапа в сгъвката под коляното и Халоран усети пареща болка, когато ставата се изви под неприсъщ ъгъл. Негърът изстена през стиснати зъби. Очакваше всеки момент лъвът да се хвърли в убийствен скок, тъй като играта явно му бе омръзнала.

Посегна да откачи втория ремък. В очите му се стече лепкава кръв.

(Рев! Удар!)

Тоя път попадна в хълбоците му с такава сила, че той едва отново не отхвърча встрани от снегомобила, но се вкопчи здраво в ремъка, защото от това буквално зависеше животът му.

Освободи и втория ремък. Бе притиснал тубата с бензин към гърдите си, когато лъвът отново го връхлетя и го повали по гръб. Видя го отново — само една сянка сред мрака и сипещия се сняг, кошмарен като привидение. Халоран отвъртя капачката на тубата и от гърлото й се разнесе остра миризма на бензин. Успя да коленичи и когато лъвът отново се хвърли към него, лисна отгоре му съдържанието на тубата.

Лъвът-храст се отдръпна назад с гневно ръмжене.

— Бензинец! — изкрещя му пронизително Халоран. — Ще те подпаля, сладурче! Само ми ела наблизо!

Лъвът повторно настъпи и Халоран му плисна още от течността, но този път звярът не отскочи назад, а продължи атаката си. Халоран по-скоро почувства, отколкото видя зейналата му муцуна пред лицето си и отскочи назад, за да я избегне. Ала лъвът успя да нанесе страховит удар в горната част на гърдите му и Халоран примря от болката. Бензинът от тубата, която още стискаше, се изля върху дясната му ръка, леден като самата смърт.

Отново бе в снега, на около десет крачки от снегомобила. С крайчеца на окото си виждаше едрия силует на лъва вляво, отново готвещ се да нападне.

Издърпа със зъби ръкавицата на Котръл от дясната си ръка и усети в устата си вкус на сплъстена вълна и бензин. Разпра подгъва на кожуха и бръкна в джоба на панталона си. Там при ключовете и монетите беше старата му, очукана запалка „Зипо“. Беше я купил в Германия през 1954 година. Веднъж винтът на капачето й се бе счупил и той я даде за поправка във фабриката „Зипо“. Ремонтираха му я безплатно, както гласеше в рекламата.

За части от секундата съзнанието му бе наводнено от куп объркани мисли като в кошмар наяве.

(Драги Зипо тая запалка веднъж я глътна крокодил падала е от самолет цопвала е в Тихия океан спасявала ми е живота от куршум а сега да знаеш че ако не запали драги Зипо тоя лъв ще ми откъсне главата)

Запалката беше извадена. Той вдигна капачето. Лъвът скочи срещу него с рев като шум от раздрано платно, пръстът му завъртя назъбеното колелце, щракване, пламък

(ръката ми)

и напоената му с бензин ръка внезапно се подпали, пламъците плъзнаха по ръкава на кожуха, не усещаше болка, още не. Но лъвът… лъвът, същинска скулптура от жив плет, се отдръпна стъписан назад… твърде късно. Скърцащ със зъби от болката, Халоран поднесе пламтящата си ръка към бодливия му хълбок.

Само за миг звярът бе цял в огън — подскачаща, гърчеща се факла. Ревеше от ярост и болка и сякаш гонеше пламналата си опашка, която се отдалечи в зигзаговидна линия от Халоран.

Той зарови ръка дълбоко в снега и угаси пламъците, без да откъсва очи от смъртната агония на лъва. После задъхан се изправи на крака. Ръкавът на кожуха беше осажден, но не бе изгорял, същото бе и с ръката му. На трийсетина метра встрани лъвът-храст се бе превърнал в огнено кълбо. В небето хвърчаха искри, разпилявани злобно от вятъра. За момент ребрата и черепът му се очертаха от яркооранжев пламък, после той целият се разпадна на отделни горящи купчинки.

(Не му обръщай внимание. Тръгвай.)

Взе тубата с бензин и с клатушкане отиде до снегомобила. Съзнанието му просветваше и изключваше и в промеждутъците той схващаше отделни детайли, но не и цялата обстановка. Смътно съзнаваше, че е върнал снегомобила на пътя и сяда зад кормилото му. В следващия проблясък прикрепяше обратно тубата с бензин, все още до половина пълна. Главата го болеше ужасно от бензиновите изпарения (а вероятно и като реакция от ожесточената борба с лъва), видя, че е повърнал в снега, но не си спомняше кога е станало.

Моторът на снегомобила бе още топъл и запали отведнъж. Завъртя стартера, натисна педала и потегли с резки подскоци, от които главоболието му стана още по-непоносимо. Най-напред снегомобилът се люшкаше пиянски ту вляво, ту вдясно, но когато щипещият вятър лъхна лицето на Халоран, той се посъвзе малко.

(Къде ли са другите животни-храсти? )

Не можеше да си отговори, но поне вече нямаше да го сварят неподготвен.

„Панорама“ се издигаше пред него с осветени прозорци на първия етаж, които хвърляха дълги жълти правоъгълници върху снега. Портичката в края на алеята бе заключена и той слезе, като първо се огледа предпазливо. Молеше се да не е загубил ключовете си в суматохата. Извади ги под яркия лъч на фара. Откри нужния, отключи катинара и го остави да падне в снега. Отначало се боеше, че, тъй или иначе, няма да е в състояние да отвори портичката; залови се трескаво да разрива натрупалия около нея сняг, като се мъчеше да не обръща внимание на болезненото пулсиране в главата си и на страха, че другите два лъва може би се промъкват зад него. Успя да я издърпа две-три педи от дървения кол, провря се в процепа и взе да я бута, отпуснал върху нея цялата си тежест. Помръдна я на още метър и реши, че пространството е достатъчно широко за снегомобила. Избута го през отвора.

Изведнъж усети в тъмнината зад гърба си някакво движение. Животните-храсти, всичките до едно, се бяха скупчили пред стълбите на хотела. Пазеха никой да не влиза и никой да не излиза. Лъвовете бяха заели дебнещи пози, кучето се бе покачило на първото стъпало.

Халоран натисна педала докрай и снегомобилът подскочи напред, като вдигна снежен облак подире си. В апартамента на пазача Джак Торънс надигна глава при бръмчащия звук от приближаващ мотор и мигом се отправи към коридора. Кучката не беше най-важна сега. Тя щеше да почака. Бе дошъл редът на мръсния негър. На гадния натрапник, който си вреше носа, където не му бе мястото. Най-напред него щеше да оправи, после сина си. Щеше да им покаже, че… че той… че е дялан камък, създаден да управлява!

Отвън снегомобилът се носеше с бясна скорост към хотела. Сняг хвърчеше в лицето на Халоран. Фарът освети главата на овчарското куче-храст с плоските му, празни очи.

После то изчезна и остави зад себе си празно място. С остатъка от силите си Халоран натисна кормилото, снегомобилът описа широк полукръг и се наклони застрашително на една страна. Задницата му се блъсна в основата на стълбите и се закова на място. Халоран мигновено изскочи отвътре и се втурна нагоре но стъпалата.Спъна се, падна и веднага се изправи. Чуваше ръмженето на кучето зад гърба си, но вече бе горе на верандата в тесния тунел, прокопан от Джак. Животните бяха твърде едри, за да се вместят в него. Широките двойни врати, водещи към фоайето, не бяха заключени и не му се наложи да вади връзката си с ключове.

Влезе вътре и се провикна с пресипнал глас:

— Дани! Дани, къде си!

Посрещна го безмълвие.

Обходи с поглед фоайето до началото на широкото стълбище и от гърдите му се изтръгна стон. Килимът отпред бе напоен с кръв, в която се валяше откъснато парче розов хавлиен плат. Кървавата следа водеше нагоре по стълбите. Перилото също бе омацано с кървави следи.

— О, Господи! — промълви той и отново извиси глас: — Дани! Даниии!

Хотелската тишина сякаш му се присмя с лукавото си ехо, прозвучало почти реално.

(Дани? Кой е тоя Дани? Някой тук да познава Дани? Има ли желаещи да играем на „Намерете Дани“? Хайде, чупка оттук, черньо! Не сме имали никакъв Дани от времето на Адам.)

Господи, нима бе минал през толкова ужаси само за да се озове тук прекалено късно? Нима всичко бе свършено вече?

Изтича по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж, и се спря на площадката на първия етаж. Кръвта водеше към апартамента на пазача. Ужасът бавно пропълзя във вените му и в мозъка му, когато тръгна към късия страничен коридор. С животните-храсти беше лошо, но това тук бе по-страшно. Със сърцето си вече знаеше какво ще открие, когато стигне до апартамента.

Никак не бързаше да го види.

Джак се бе скрил в кабината на асансьора, когато Халоран се изкачи по стълбите. Сега се прокрадна зад фигурата с отрупания в сняг кожух — окървавен фантом със зловеща усмивка на лицето. Беше издигнал чукчето за роук толкова, колкото му позволяваше раздиращата болка в гърба.

(??дали проклетата кучка ме наръга, не си спомням??)

— Черньо — прошепна, — сега ще те науча да не си завираш носа в хорските работи.

Халоран чу шепота и понечи да се обърне, но чукчето вече свистеше в полета си надолу. Качулката на кожуха притъпи удара, но не достатъчно. В главата му избухна безшумна ярка заря от разсипващи се звезди… и после нищо.

Залитна и се опря на стената, покрита с копринени тапети, а Джак го удари повторно, този път странично, и чукчето разклати всичките му зъби отляво и раздра скулата му. Халоран се свлече на пода.

— Сега идва и твоят ред, за бога — пошушна Джак.

Къде беше Дани? Имаше да уреди една работа с непокорния си син.

Три минути по-късно вратата на асансьора с трясък се отвори на третия етаж. Отвътре се измъкна Джак Торънс с изкривено от болка лице. Подире си тътреше по килима чукчето за роук, вече доста наръбено. Под стрехите вятърът виеше и бучеше. Очите на Джак се въртяха диво в орбитите. В косата му имаше спечена кръв и конфети.

Синът му беше тук някъде. Чувстваше го. Оставен без надзор, можеше да направи какви ли не пакости: да надраска скъпите тапети с цветните си моливчета, да одраска мебелите, да счупи прозорец. Беше малък лъжец и измамник и щеше да бъде сурово наказан.

— Дани! — извика той. — Дани, ела тук за малко, чуваш ли? Ти се провини и искам да дойдеш и да си получиш лекарството като мъж. Дани? Дани!

54. Тони

(Дани…)

(Даниии…)

Тъмнина и коридори. Луташе се в тъмнина из коридори, подобни на тези в сградата на хотела и все пак по-различни. Покритите с копринени тапети стени се издигаха безкрайно високи и дори когато проточи вратле нагоре, Дани не успя да види тавана. Губеше се някъде далеч в сенките. Всички врати бяха заключени и горните им прагове също чезнеха в сенките. Под шпионките (в тези гигантски врати те бяха големи колкото дуло на пушка) към всяка врата беше прикрепен череп с кръстосани кости вместо номера на стаята.

Чу как Тони го вика отнякъде.

(Даниии…)

Разнесе се думкане — шум, който му бе познат твърде добре — и далечни дрезгави крясъци. Не можеше да различи отделните думи, но съдържанието му бе известно. Беше ги чувал неведнъж в сънищата си и наяве.

Спря се — малко момченце, едва преди три години излязло от бебешката възраст — и се зачуди къде ли се намира. Усещаше страх, но страх, който бе в състояние да понесе. Вече два месеца уплахата не го бе напускала нито за ден, само варираше от смътно безпокойство до влудяващ ужас. А този страх се търпеше. Само че искаше да разбере защо е дошъл Тони, защо вика името му в този коридор, който нито беше част от реалните неща, нито от страната на сънищата, където го водеше Тони, за да му показва разни работи. Защо… къде…

— Дани.

Далеч в дъното на гигантския коридор се виждаше черна фигурка, дребна почти колкото самия него. Тони.

— Къде съм? — подвикна той тихичко на Тони.

— Спиш — отвърна Тони. — Спиш в спалнята на майка си и татко си. — В гласа на Тони звучеше тъга. — Дани — продължи той, — майка ти лошо ще пострада. Може дори да бъде убита. И господин Халоран също.

— Не!

Той извика със смесица от скръб и ужас, но те бяха някак приглушени от мрачната, нереална обстановка. Въпреки това в съзнанието му нахлуха видения на смъртта: мъртва жаба, размазана на шосето като сиво петно; татковият смачкан часовник върху куп боклуци, приготвени за изхвърляне; надгробни камъни и под всеки от тях мъртвец; залоени остатъци от храна, които мама остъргваше от чиниите и тенджерите в тъмния канал на шахтата.

Ала той не можеше да свърже тия прости символи със сложната реалност, отнасяща се до майка му — тя се отъждествяваше с детската му дефиниция за вечността. Нея беше я имало още преди той да се появи и дори той да изчезнеше отново, щеше все тъй да я има. В състояние бе да приеме възможността за собствената си смърт, подготвен бе за нея още от преживяването си в стая двеста и седемнайсет.

Но не и за нейната.

Не и за татковата.

Никога.

Започна да се бори и наоколо му мракът и дългият коридор се разлюляха. Фигурата на Тони стана химерична, неразличима.

— Недей! — извика му Тони. — Дани, не прави това!

— Тя няма да умре! Няма!

— Тогава трябва да й помогнеш, Дани… Ти си в едно място, дълбоко в собственото си съзнание. Там, където съм и аз. Аз съм част от теб, Дани.

— Ти си Тони. Ти не си аз. Искам си мама! Искам си моята мама!

— Аз не те доведох тук, Дани. Ти сам се доведе. Защото знаеше…

— Не…

— Винаги си знаел — продължи Тони и запристъпва към него. За пръв път Тони се приближаваше към него. — Ти си дълбоко в себе си, в място, където, нищо не може да проникне. За известно време сме сами Тук, Дани. Това е друга „Панорама“, където никой човек не може да дойде. Тук часовниците не работят: Никакви ключета не стават за тях и не могат да ги навият. Вратите никога не се отварят и никой никога не е живял в стаите. Но не можеш да останеш още дълго. Защото то идва…

— То… — уплашен пошепна Дани и в този миг откъслечното думкане сякаш започна да го доближава, да звучи по-силно. Страхът му, допреди миг овладян и някак страничен, сега го обви плътно. Думите вече се различаваха: изричаше ги дрезгав глас, груба имитация на татковия му и все пак не беше той. Сега го знаеше…

(Ти сам се доведе. Защото знаеше.)

— О, Тони, татко ми ли е това? — изпищя Дани. — Татко ли иска да ми стори зло?

Тони не отговори. Ала на Дани не му бе нужен отговор. Той знаеше. Кошмарният бал с маски продължаваше тук от дълги години. Постепенно бе набирал сила тайничко и неусетно, както в банкова сметка се трупат лихви. Сила, присъствие, форма — всичко това бяха само думи и те вече нямаха значение. Нещото носеше различни маски, но бе едно и също. Сега идеше да му вземе живота. Криеше се зад лицето на татко, имитираше неговия глас, облечено бе в неговите дрехи.

Но това не беше татко му.

Не беше неговият татко.

— Аз трябва да им помогна! — извика той.

Сега Тони беше точно пред него и като гледаше Тони, сякаш гледаше във вълшебно огледало и виждаше себе си след десет години с раздалечени тъмни очи, с решителна брадичка и красива извивка на устата. Косата беше светлоруса като на майка му, ала чертите бяха на баща му, сякаш Тони — сякаш Даниъл Антъни Торънс, какъвто щеше да бъде един ден — бе някаква Призрачна смесица между баща и син.

— Трябва да се опиташ да помогнеш — каза Тони. — Но баща ти… Той сега е на страната на хотела, Дани. Прави онова, което хотелът иска от него. А той иска теб, Дани, защото е много алчен.

Тони мина покрай него и потъна в сенките.

— Почакай! — извика Дани. — Но какво мога аз…

— Той е близо вече — предупреди Тони, без да се спира. — Бягай… скрий се от него. Не го доближавай.

— Тони, не мога!

— Ти започна вече — каза Тони. — Ти ще си спомниш онова, което баща ти е забравил.

След това изчезна.

Някъде съвсем отблизо долетя гласът на баща му:

— Дани? Хайде, покажи се, шефе. Ще си изядеш пердаха и нищо повече. Приеми го като мъж и да се свърши с това. Нямаме нужда от нея, шефе. Да приключим с дребния пердах и ще си бъдем само двамата с теб.

Дани се втурна да тича.

Зад него нещото избухна в гняв, който пропука крехката фасада на нормалното поведение.

— Идвай, гадинке малка! Излез тук веднага!

Тичаше по дългия коридор, останал без дъх. Зави зад ъгъл. Изкачи стълби. И докато бягаше, безкрайно високите стени постепенно се снишиха; килимът, който досега бе размазано петно пред очите му, придоби познатите синьо-черни шарки, преплетени една в друга; по вратите отново се появиха номера и зад тях се носеха шумове от забави, които всъщност бяха една обща забава, посетена от различни поколения гости. Въздухът наоколо му сякаш трептеше и се разнасяше ехото от ударите на чукчето по стените. Сякаш проби тънката плацента на утроба и прескочи от съня към изтривалката пред вратата на президентския апартамент на третия етаж; край него едно върху друго лежаха окървавените тела на двама мъже в костюми и тесни вратовръзки. Бяха застреляни с автоматен откос, но ето че се размърдаха пред очите му и взеха да се надигат.

Пое дълбоко въздух, приготвил се за писък, но не изпищя.

(!! ФАЛШИВИ ЛИЦА !! НЕ СА ИСТИНСКИ !!)

Избледняха под погледа му като стари снимки и изчезнаха.

Но отдолу глухият тропот на чукчето по стените не преставаше, носен нагоре през асансьорната шахта и стълбищната клетка. Властната сила на „Панорама“ в образа на баща му, препъващ се и вилнеещ на първия етаж.

Зад него с тънко скърцане се отвори врата.

Жена с разложена плът и изгнила копринена рокля пристъпи навън. Пожълтелите й като пергамент пръсти бяха отрупани с пръстени. По лицето й лениво пълзяха едри оси.

— Ела вътре — пошушна тя и му се усмихна с почернелите си устни. — Ела и ще танцуваме танго…

— Фалшиво лице! — изсъска й той. — Не си истинска!

Тя отскочи от него в паника и още преди да се е отдалечила, избледня и изчезна.

— Къде си?! — изкрещя нещото, но този вик все още звучеше само в главата му.

Този, който бе с лицето на Джак, все още се намираше на първия етаж и той го чуваше, но чу и нещо друго.

Високото бръмчене на приближаващ се мотор.

Дани мигом затаи дъх. Нима това бе още едно от лицата на хотела, още една илюзия? Или наистина бе Дик? Отчаяно му се искаше да вярва, че е Дик, ала не смееше да рискува.

От дългия коридор сви в един от страничните. Наоколо му се хилеха заключени врати, както тъй често бе ставало в сънищата и виденията му, само че сега бе в света на реалните неща, този път се играеше на живот и смърт.

Сви надясно и спря с лудо биещо сърце. Глезените му бяха облъхнати от топлина. Вероятно този ден бе ред да се отоплява западното крило и

(Ти ще си спомниш онова, което баща ти е забравил )

Какво беше то? Всеки миг щеше да се сети. Нещо, което би могло да спаси мама и него. Но Тони бе казал, че той трябва да го направи сам. Какво беше?

Отпусна гръб до стената и отчаяно напрегна мисълта си. Толкова бе трудно… Хотелът постоянно се опитваше да проникне в главата му… пречеше му образът на тъмната фигура, която размахваше чукче за роук, блъскаше с него по стените и от тях се ронеше мазилка.

— Помогни ми — продума той. — Тони, помогни ми.

Внезапно осъзна, че хотелът е потънал в мъртвешка тишина. Бръмченето на мотора бе престанало, (сигурно не го бе имало в действителност) бяха замлъкнали и звуците от забавата, разнасяше се само вечният, непрестанен вой на вятъра. Внезапно асансьорът се задвижи. Идваше нагоре. И Дани знаеше кой… кое… е вътре в него. Скочи на крака и се огледа с див поглед. Паниката сграбчи безмилостно сърцето му. Защо Тони го бе изпратил на третия етаж? Та тук бе като в капан. Всички врати бяха заключени.

Таванът!

Знаеше, че има таван. Бе ходил веднъж с баща си, когато той постави капани за плъховете. Татко му го остави отвън, не му позволи да се качи заради плъховете… Страх го бе някой плъх да не ухапе Дани. Но той знаеше къде е вратата за тавана — в дъното на последния къс коридор в това крило. Там край стената имаше подпрян прът. Баща му отвори вратата с пръта и с отварянето й отгоре се спусна стълба. Ако можеше да се изкачи там и да издърпа стълбата зад себе си…

Някъде отвъд лабиринта от коридори зад гърба му асансьорът спря. Последва шумно тракане от дръпнатата решетка. Чу се глас — вече не в главата му, а ужасно истински:

— Дани? Дани, ела за малко, чуваш ли? Ти извърши нещо нередно, шефе, затова искам да се покажеш и да си получиш лекарството като мъж. Дани? Дани!

Послушанието бе заложено тъй дълбоко в природата му, че той действително направи две стъпки съвсем механично по посока на гласа, преди да се осъзнае и да спре. Ръцете му конвулсивно се свиха в юмруци.

(Не си истински! Фалшиво лице! Аз знам кой си! Свали си маската!)

— Дани! — изрева гласът, вече по-близо. — Идвай тук, мръсно паленце! Ела и се дръж като мъж!

В света на реалните неща истинското преследване започваше.

Дани побягна. Докосвайки безшумно с крака дебелия килим, той тичаше покрай заключените врати, покрай стените с копринени тапети на геометрични фигури, покрай пожарогасителя, окачен точно преди ъгъла. Поколеба се за миг, после се втурна в последния коридор. На края му нямаше нищо освен една залостена врата, нямаше накъде повече да бяга.

Ала прътът си стоеше все така подпрян до стената, както татко му го бе оставил.

Дани го грабна. Вдигна глава към вратата за тавана. На върха на пръта имаше кукичка и с нея трябваше да се подхване халката на вратата. Трябваше да…

На вратата лъщеше съвсем нова секретна ключалка. Джак Торънс я бе монтирал на следващия ден, след като заложи капаните, за да не би на сина му да му хрумне да се качи горе, гонен от любопитство.

Беше заключено. Ужасът го парализира.

Зад него, някъде около президентския апартамент, чукът свистеше зловещо във въздуха.

Дани опря гръб в заключената врата и го зачака.

55. Онова, което беше забравено

Уенди постепенно идваше на себе си, обгърналата я сивота отстъпваше и нейното място заемаше болката в гърба, в крака, в ребрата… Струваше й се, че едва ли ще е в състояние да помръдне. Дори пръстите я боляха и отначало тя не разбираше защо.

(От бръснача, порязани са.)

Русата й коса висеше на сплъстени кичури над очите. Тя я отметна, усети силен бодеж в ребрата и простена. Отвори очи и видя дюшека на сини и бели черти, оплискан с кръв. Нейната кръв, а може би на Джак. Във всеки случай беше още прясна. Припадъкът й не бе траял дълго. А това беше важно, защото…

(? Защо?)

Защото…

Най-напред си спомни бръмченето на мотора, сякаш отвън бе долетяло гигантско насекомо. Вкопчи се в този единствен спомен, после съзнанието й се проясни и в един шеметен миг през него се изредиха всички събития от последните часове.

Халоран. Това сигурно беше Халоран. Защо иначе Джак би излязъл тъй бързо оттук, без да… без да я довърши?

Вече не можеше да отлага. Нужно му бе бързо да открие Дани и… да свърши делото си, защото Халоран можеше да му попречи.

Или това вече се бе случило?

Чуваше как кабината на асансьора се издига в шахтата.

(Не Господи моля ти се кръвта е още прясна не позволявай вече да се е случило)

Успя незнайно как да стъпи на краката си, да прекоси спалнята, да си проправи път сред хаоса в дневната и да се добере до външната врата. Отвори я и излезе в коридора.

— Дани! — извика и зажумя от болката в гърдите си. — Господин Халоран! Има ли някой тук? Има ли някой?!

Асансьорът спря, решетката се хласна встрани и след миг й се стори, че чува думи. Ала вятърът бе твърде силен, може би й се бе причуло.

Като се подпираше до стената, тръгна по късия коридор. Тъкмо да завие зад ъгъла, и я смрази крясък:

— Дани! Ела тук, мръсно паленце! Излез и се дръж като мъж!

Джак. Беше на втория или на третия етаж. Търсеше Дани. Зави зад ъгъла, препъна се, едва не падна. Дъхът й секна. Нещо

(някой?)

имаше край стената близо до стълбите. Тя забърза, като всеки път, щом тежестта паднеше на ранения й крак, потрепваше от силната болка. Когато приближи, видя, че е човек, и си обясни бръмченето на мотора.

Беше господин Халоран. Значи бе дошъл все пак.

Коленичи до него, молейки се от цялата си душа да е жив. От носа и от устата му течеше кръв. Едната страна на лицето му представляваше безформена морава подутина. Но дишаше, слава богу. Дишането му бе насечено, на тласъци, които разтърсваха цялото му тяло.

Уенди се вгледа по-отблизо в него и очите й се разшириха.

Единият ръкав на шубата му бе целият обгорял и отпран отстрани. По косата му имаше кръв, а на тила му се червенееше дълга прясна драскотина.

(Господи, какво му се е случило?!)

— Дани! — изкрещя грубият, дрезгав глас над тях. — Излизай, дяволите да те вземат!

Нямаше време сега да си задава въпроси. Разтърси го с все сила и лицето й се изкриви от болката в ребрата. Усещаше цялата си страна гореща и подута.

(Ами ако ме бодат в белия дроб, когато се движа?)

Но нямаше спасение за това. Ако Джак откриеше Дани, щеше да го пребие до смърт с онова чукче за роук, както се бе опитал да направи и с нея. Затова продължи да разтърсва Халоран, а после започна леко да го пляска по здравата буза.

— Събудете се — продума. — Хайде, господин Халоран, трябва да се събудите. Моля ви… моля ви…

Над главата си чуваше неуморните удари на чука но стената, докато Джак Торънс търсеше сина си.

Дани стоеше с гръб, опрян о вратата, и поглед, вперен в правия ъгъл, където коридорите се съединяваха. Непрестанните удари на чука по стената ставаха по-силни. Нещото, което го преследваше, надаваше крясъци и ругатни. Сънят и реалността се бяха слели без шев по средата.

То се появи зад ъгъла.

В известен смисъл Дани почувства облекчение. Това не беше баща му. Маската на лицето и тялото бе в ужасен, направо жалък вид. Не можеше това да е татко му, това оперетно страшилище с облещени очи, прегърбени рамене и подгизнала от кръв риза. Не беше татко му.

— Ела ми сега — процеди то и изтри устните си с трепереща ръка. — Ще те науча кой е господар тук.Ей сега ще видиш ти. Те не искат теб. Мен искат. Мен! Мен!

Замахна с чука, вече съвсем обезформен от ударите, стовари го по стената и направи кръгла дупка в тапета. От мазилката се посипа ситен бял прах. То се захили.

— Хайде да те видим сега с твоите хитри номерца — пробъбра с надебелял език. — Обаче аз не съм вчерашен. И не съм паднал от луната. Сега ще си изпълня бащинския дълг към теб, момченце.

— Ти не си моят татко — промълви Дани.

Нещото спря. В погледа му се появи колебание, сякаш и само не знаеше кой или какво е. После отново тръгна напред. Замахна с чука срещу една от вратите и тя кухо изкънтя.

— Малък лъжец! — процеди то. — Че кой съм тогава? Имам две петна по рождение и бенка под пъпа. Питай майка си.

— Ти си маска — отвърна Дани. — Фалшиво лице. И хотелът те иска само защото не си мъртъв като всички останали. Но когато с теб се свърши, ще бъдеш едно нищо. Ти не можеш да ме уплашиш.

— Сега ще видиш как ще те уплаша! — изрева нещото. Замахна злобно с чука и той се удари в килима помежду краката на Дани. Дани не трепна. — Ти надрънка лъжи за мен! Съюзи се с нея! Кроихте заговори срещу мен! Ти си измамник! Преписа на годишния изпит! — Очите му горяха безумно под разрешените вежди. В погледа му изведнъж припламна някакво лунатично лукавство. — Но аз ще намеря доказателството. То е някъде долу, в мазето. Ще го намеря. Те ми обещаха, че мога да търся каквото си искам. — И отново издигна чука.

— Да, те обещават — каза Дани, — само че лъжат.