Ф. М. Акунин Борис

— Сега, сега, първо парите. Дължите ми пет хиляди осемстотин и три рубли и четиринайсет копейки. Нямам да ви върна, да не съм касиерка.

Преброи банкнотите по петстотин рубли, провери ги на ултравиолетовата лампа. Кимна.

После стана чудо. Тя му предложи чай и наля някаква бледа течност, която Ника не се престраши да опита. Не докосна и курабийките, още повече че бяха сервирани само три.

— Какво ще кажете? — попита умолително. — Достоевски ли е, или не?

Елеонора Ивановна пак се усмихна. Със сигурност антипатичното й лице от усмивката ставаше още по-неприятно. Което само по себе си е голяма рядкост.

— Да не прибързваме. Има си ред. — Тя взе разпечатката, нагласи си тъмните очила и с тон на музейна екскурзоводка подхвана: — Листовете са производство на франкфуртската хартиена фабрика «Обермюлер». Това е много популярна марка, доста използвана в Европа от четирийсетте до началото на седемдесетте години на XIX век. Не е от най-евтините — известно е, че Фьодор Михайлович е обичал качествената хартия. Перото е стоманено, манчестърско производство. Точно такива пера е използвал Фьодор Михайлович през шейсетте години. Химико-структурният анализ на мастилото потвърждава автентичността му. Марката не може да се определи, но степента на избледняване при пазене на тъмно място отговаря на времевите параметри. И накрая почеркът, а особено маргиналните — в нашия случай рисунки в полетата… — тържествена пауза, повишаване на гласа. — Без никакво съмнение е ръкопис на Фьодор Михайлович.

— Ура! — с ликуване размаха юмрук във въздуха Ника. — Знаех си!

Експертката го възпря с длан: тихо, още не съм приключила.

— Негов е и мастиленият отпечатък от пръст. Това е палецът на дясната ръка. Оптоелектронният преобразувател с пределна точност определи папиларните линии, които напълно съвпадат с друг отпечатък, навремето открит от мен на осемнайсета страница в ръкописа на «Неточка Незванова». Дерматоглификата разкрива изразена разлятост, която е характерна за епилептиците, а както знаем, Фьодор Михайлович е страдал от това заболяване. Освен това със сигурност мога да кажа, че дактилограмата сочи мъж на средна възраст, най-вероятно между четирийсет и петдесет години. Което отговаря на времето, когато е писал «Престъпление и наказание» — на четирийсет и четири години.

— Нима по един пръстов отпечатък може да се установят толкова много неща? — смая се Ника.

— Ако отпечатъкът е ясен — да. Минавам към хипотетичната част — тя прелисти страницата. — Текстологичният анализ на изследвания фрагмент, напълно неизвестен на филологическата наука, ни позволява доста уверено да предположим, че имаме част от ръкопис, който представлява сюжетно обработен вариант на художествената творба, позната ни като романа «Престъпление и наказание». — Моргунова се възнагради с глътка чай за дългото изречение и продължи: — Както знаем, в началото на юни хиляда осемстотин шейсет и пета година Фьодор Михайлович, комуто предстои пътуване в чужбина, предлага на издателя на «Санктпетербургски ведомости» Корш и на издателя на «Отечествени записки» Краевски роман, който обещава да завърши през октомври. Нито Корш, нито Краевски приемат предложението и досега се смяташе, че замисълът е останал неосъществен. Може би романът частично е бил нахвърлян, а впоследствие Фьодор Михайлович е използвал фрагменти от незавършения си роман за «Престъпление и наказание». Това е версия номер едно. Не е изключена и друга версия, свързана със Стеловски, нечистоплътен издател, който тогава, през юни осемстотин шейсет и пета, е сключил «условие», тоест договор, с Фьодор Михайлович.

— Да, помня случая — реши да блесне с ерудиция Николас. — Срещу малък аванс Достоевски трябва да напише в определен срок роман, ако не, всички права върху съчиненията му задълго минават към Стеловски. Благодарение на младата стенографистка Анна Сниткина писателят все пак успява да приключи в срок. Но доколкото си спомням, ставаше дума за романа «Играчът на рулетка», а не за «Престъпление и наказание».

— Не сте много наясно с биографията на Фьодор Михайлович — поряза Моргунова магистъра по история. — Срамота. Какво общо има «Играчът»? Това е чак през есента на шейсет и шеста година, а сега говорим за лятото на шейсет и пета. Фьодор Михайлович живее във Висбаден, често играе в казиното, не може да си плати хотела. Той е съвсем сам, в ужасно положение и пише, много пише. Запазени са наброски за два първоначални варианта на «Престъплението». Първият се води от името на убиеца във вид на «изповед». Сюжетната рамка на втория е съдебният процес срещу убиеца. Може да е имало и някой друг вариант, който не е запазен. В подобно предположение няма нищо фантастично. В едно от писмата на барон Врангел, близък приятел на писателя, се споменава доста неясно, че през август-септември Фьодор Михайлович се е опитвал да напише нещо за издателя Стеловски. А писателят на свой ред съобщава в писмо до Врангел — Елеонора Ивановна прокара пръст по редовете: — «сега пак започвам да пиша принудително роман, тоест по необходимост и набързо. Ще бъде ефектен, но това ли ми е нужно!». А ето от друго писмо пак до него: «Понастоящем съм започнал нещо, за което мога да взема пари чак наесен. Задължително трябва час по-скоро да го завърша, за да получа парите и да започна да си изплащам дълговете.» И още едно оплакване пак по същия повод: «О, друже мой! Нямате представа колко е тягостно да се пише по поръчка… Но какво да правя: задлъжнял съм 15 000.» — Старицата остави листа. — Да продължим. Самият Фьодор Михайлович по-късно пише на барон Врангел, че след като се върнал в Петербург в края на ноември, когато вече е написал голяма част от романа за Расколников — «много неща са написани и готови», «всичко изгорих» и «започнах отначало», по «нов план». Ами ако не е изгорил всичко? За подобни неща трябва да приемаме думите на Фьодор Михайлович с резерви. Например през хиляда осемстотин седемдесет и първа, преди да се върне в Русия от дълго пътуване в странство, той също пише, че е изгорил всички чернови от последните години, включително оригиналите и първите варианти на «Вечният съпруг», «Идиот» и «Бесове». Обаче после става ясно, че тези неща са запазени. И сега се съхраняват в Литературния архив. Така че може и от ръкописа от шейсет и пета година да е останало нещо? Във всеки случай имате невероятен късмет, младежо. — Старата вещица се изкиска ни в клин, ни в ръкав. —Ръкописът като документ с изключителна културна ценност трябва да се предостави или в някои предвидени от закона случаи може да се продаде на държавата. Ако сте в състояние да докажете, че притежавате ръкописа по легален начин — например сте го получили по завещание. Но вие, естествено, ще предпочетете да го продадете на аукцион в чужбина. Ех, трябваше да ви поискам повече. Шега! — замаха с ръка при опита на Фандорин да протестира. — Гарантирах ви конфиденциалност и ще си спазя думата. Науката, на която съм посветила целия си живот, ми се отплати зле и аз нищо не й дължа. Но имайте предвид следното — експертката хитро присви око. — Цената на този лист ще е сравнително ниска — няколко хиляди долара, ако го продадете даже на черно, на анонимен колекционер. Но ако разполагате с целия ръкопис, тогава — оо! — съвсем друго е — и погледна в очакване госта си.

Чак си смъкна леко надолу очилата — недоброжелателно блеснаха воднистите й очи.

— Тя е собственост на мой клиент. — Николас стана, внимателно прибра драгоценния лист и заключението в прозрачен джоб. — Той ще си реши.

Нещастникът Рулото, си помисли той. Какво ще стане с него? Сега от щастие ще се убие с дрога. Какво може да се направи?

— Желая ви успех, Николай Александрович Фандорин — каза на сбогуване Елеонора Ивановна с вече нескрита, макар и доста непонятна ехидност.

Ника забеляза ехидността й, но я отдаде на старческо изкукуригване. Освен това се беше вглъбил в сложната етична задача: как да не наруши закона и същевременно да не излъже доверието на клиента.

С въздишка заслиза по стълбите. Проблемът му се струваше много труден.

А всъщност до сблъсъка с истински труден проблем му оставаха максимум три минути. В двора напичаше безпощадно слънце, то беше прокудило от пейките всички пенсионерки. Мръсен гълъб безнадеждно ровеше с човка в пресъхнала локва, мина куче с изплезен език и само малко ято момиченца залисани подскачаха по асфалта, разчертан с тебешир. Изобщо не усещат жегата, а някой обаче е закъсал, помисли си Николас, забелязвайки паркиран наблизо реанимобил. Качи се в нажеженото си ТХП, свали стъклата и пусна вентилатора с пълна мощност, за да продуха скоростно колата. Със запалването живна радиото. Беше «Автор-радио», нова станция, която между пътнотранспортните информации пускаше авторски песни. Женски глас страстно и скръбно запя в съпровод на китара: «Ти казваш ми, че всичко е съдба, реди играта нишки и ги сплита…» Фандорин потегли. За да излезе от двора, трябваше да мине под арката. Като премина от ярко осветения двор в тази тъмна зона, Ника за всеки случай забави, защото нищо не виждаше. И прекалено късно забеляза как от стената се отлепи тънка сянка…

Не, за отлепената от стената сянка после. Първо да приключим с Елеонора Ивановна Моргунова, та повече да не се връщаме към тази неприятна във всяко отношение дама.

За гостенката на Елеонора Ивановна. А може би госта. Или дори Госта.

Около половин час след като си тръгна длъгнестият загубеняк, на вратата на апартамент 39 се звънна. Елеонора Ивановна доста време не отвори, само се взираше през шпионката. Да не е изгоряла крушката на стълбите, тъмно беше, нищо не се виждаше.

— Кой е? — попита накрая. — Нали чувам, че шумолите там. Кажете, или ще телефонирам в милицията.

Тънко гласче отговори:

— Отвори, Лялечка. Аз съм, Светуся. (7. Виж бележките накрая на книгата.)

Моргунова от изненада си удари челото във вратата. От петдесет години никой не беше я наричал «Лялечка». Откакто умря Светуся, сестра й — удави се в езерото. Елеонора Ивановна никого не беше обичала колкото Светуся. Всъщност оттогава изобщо никого не беше обичала.

И потресената Лялечка извърши нещо невероятно: свали веригата и отвори вратата. Нещо й беше станало, сякаш дори не беше на себе си.

Така де, няма да държи Светуся на тъмното стълбище!

Някой влезе от тъмното и я лъхна забравен мирис — на парфюм «Красная Москва», но Моргунова нищо не успя да види, защото бърза ръка й дръпна очилата, а Елеонора Ивановна почти нищо не виждаше без очила — седем диоптъра плюс глаукома. Тя заотстъпва и извърши две взаимообразни действия: присви очи (поне нещо да види), а същевременно си отвори широко устата (за да изкрещи). Нещо видя. И лицето й инстинктивно извърши обратното: устата й се затвори, а очите й широко се отвориха. Не беше Светуся. Светуся завинаги остана двайсет и две годишна, с две плитки. А тази беше старица със същата роба като нейната, със същата чанта и тъмни очила.

— Пошегувах се. Не съм Светуся. Аз съм Елеонора Ивановна Моргунова.

В гърдите на старицата нещо изпука, притъмня й пред очите. Нима съм с такъв гаден писклив глас, помисли си слисана Елеонора Ивановна. Тоест не аз, а… Но как така? Защо?! Тя стигна заднешком до стаята, за малко да залитне, но се задържа на краката си. Отстъпи още малко назад и се свлече на фотьойла. На масата имаше чаша вода с валокордин, винаги подръка. «Пий, бързо пий» — подсказа й бясно думкащото сърце. Но тя забрави за капките — привидението влезе в стаята, седна на стол в тъмния ъгъл. И пак заговори:

— Слушай, извинявай, че се представих за Светуся. Исках да ми отвориш вратата. Не съм, хе-хе, Свети дух, та да влизам направо.

Моргунова трепна.

— Знам кой си! — викна тя с разтреперан глас. — «Слушай, извинявай» — така се обръща към Иван Карамазов дяволът в девета глава в четвърта част на «Братя Карамазови» ^[4]. Това е халюцинация. Сигурно съм припаднала и ти ми се привиждаш.

— Харесва ми, че с тебе направо почнахме на «ти» — засмя се халюцинацията, с което само потвърди разкритието на Елеонора Ивановна — това вече беше точен цитат от същата глава. Имам инсулт, ето какво е, помисли си старицата. Цял живот изучавам Фьодор Михайлович, нищо чудно, че ми се привиждат такива неща. Или инфаркт? Как ме боли сърцето!

— Какво се чудиш? Винаги си знаела, че така ще свърши, стара дяволице.

— Нищо не съм знаела — едва изхриптя Моргунова, чувстваше се все по-зле.

— C’est charmant, «не знаела». Научила наизуст целия Достоевски, а не знаела — химерата стана от стола, но не се приближи, остана там. — Не се притеснявай. Може сега да си тръгна и да те оставя на мира. Само ми отговори на няколко въпроса и си отивам. Ей Богу, отивам си. Хе-хе…

Докато продължаваше тихият съскав смях на неканената гостенка… тоест госта… тоест Госта, Елеонора Ивановна посегна с разтреперана ръка за лекарството си и усети: не, не може да го стигне. Няма сили.

4. Фантастични мигове

«Автор радио» успя да изкара първия куплет, докато Николас влезе под арката, почти ослепя в тъмното и не видя как тънка сянка се отлепи от стената.

Сянката залитна, плесна с ръце. И падна пред колата.

Скърцане на спирачки.

Панически удар на сърцето в ребрата. Удар на гърдите във волана. Удар на бронята в нещо меко.

— Oh my God, no! — викна Ника на английски, което не беше му се случвало от пет години.

През целия си живот на зрял човек, след като за първи път стъпиш на педала за газта, се боиш точно от това — даже не толкова от сблъсък с друг железен сандък на колела, а от гадния пльокав звук, с който металът може да се удари в живо същество и две съдби отиват по дяволите, твоята и нечия друга.

Кой е, кой е? — трескаво мислеше Фандорин, докато отваряше вратата с трепереща ръка. Пиян, бабичка, хлапе? Само да не е хлапак, примоли се той, да не е хлапак!

Молитвата му беше чута. Ах, колко пъти му беше повтаряла майка му в детските години: «Когато молиш за нещо, формулирай молбата си съвсем ясно.»

Очите му свикнаха с полумрака и сега видя, че под бронята на масивната английска кола лежи момиче. (8. Виж бележките накрая на книгата.)

— Сгазиха дете! — изкрещя женски глас.

Ехото осигури нужния акустичен ефект.

— Жива ли си? — пошепна Ника и коленичи до тялото.

С каква скорост караше все пак? Надали повече от десетина километра в час.

Момичето изстена и се размърда.

Под екливия свод тътнеше гълчавата на мигом скупчилата се тълпа.

— Жива или не, ще я лежиш — иззлорадства басов глас.

— Трябва да го проверят за алкохол — делово предложи дрезгав тенор. — Фучат из двора, а тук има деца.

— Те тия се отървават с подкупи. Не му ли виждаш колата — изказа се трети глас, старчески.

А друг глас (не мъжки, разбира се, а женски) каза:

— Някой има ли мобилен телефон? Трябва да викнем линейка.

— Няма нужда от линейка — обади се изведнъж момичето и седна. — Нищо ми няма… Аз съм си виновна. Той бавно караше. На мен ми се зави свят. Извинете ме, моля ви — извърна се тя към парализирания от ужас Ника и изхлипа.

Сега, когато момичето седна, се видя, че е към шестнайсетгодишна девойка. С фланелка с мънистено папагалче на гърдите, с късо светло панталонче и сандали.

— Мълчи бе, не ставай глупава! — подучи я деловият тенор. — Сама или не, кой те пита. Не го ли виждаш, че е баровец. Ще снесе, къде ще ходи. Аз съм свидетел, че караше без светлини.

— Как без светлини, ето ги, включени са! — възмути се Николас.

— Ама после ги запали. Мен слушай, малката, ще ти се уреди въпросът.

Но малката не го слушаше, а беше коленичила и опипваше асфалта. Намери нещо, изохка:

— Боже, счупили са се!

Държеше тъмни очила. Очевидно съвсем нови, етикетчето още беше на стъклото.

— Тука боли ли ви? — попита Ника и набързо й провери раменете и врата. — А тука?

— Кво обарваш момичето бе! — викна от тълпата все същият гаден глас.

— Не, само лакътя леко си ударих. Съвсем съм добре, наистина.

Но когато той помогна на пострадалата да стане, се оказа, че тя цялата трепери. Естествено, нервен шок…

— Качете се. Ще ви откарам до близката поликлиника.

Доброжелателят, мухляво човече с мрежичка, в която подрънкваха бутилки, строго каза:

— Не го слушай! Сега си жертва на злополука и си в правото си, после върви доказвай. Тоя ще те изрита след първия завой и дим да го няма. Но аз му запомних номера де.

Зяпачите, като видяха, че не става нищо особено драматично, постепенно се разотидоха, остана само деловият.

— Дали няма да може да се сменят стъклата? — почуди се девойката и си сложи очилата.

Едното й око погледна Фандорин през паяжина от пукнатини, другото, широко отворено и беззащитно, го гледаше от празна рамка.

— Ще ви купя нови — измънка Фандорин, още не можеше да повярва на късмета си. Жива и здрава, нищо й няма. И май не възнамерява да го изнудва финансово. — Но да идем все пак първо до някоя поликлиника. За всеки случай.

Почти насила я качи в колата, запали осветлението и сега я видя добре.

Слабичка, със светла коса до раменете, светли вежди и мигли, не е гримирана — нещо невероятно за днешна шестнайсетгодишна тийнейджърка. А може да беше и по-голяма Или по-малка. Като мина четирийсет и пет, Николас забеляза, че вече не познава възрастта на момичетата с още пухкави бузи и неоформени лица Дали са на шестнайсет, дали са на двайсет и шест, кой ги знае. По същия начин на младини не разбираше как хората разпознават кой е на петдесет и пет, а кой — на седемдесет. Тогава всички по-възрастни хора му се струваха еднакво стари.

— На колко сте години? — попита той като по-възрастен чичо.

— На осемнайсет — отговори непознатата и тъжно загледа очилата. — И дръжката се е изкривила.

Изглежда хубавичка, с правилни черти, но не е красавица, отбеляза си Фандорин по естествен мъжки навик (природа, какво да се прави). Какво ще рече красавица? Точно там е работата. Изразът на лицето, особеният блясък в очите, стойката. А жертвата на злополуката беше жалка, вяла блондинка. Свила слаби раменца, отзад по врата й личи детски пух, а и подсмърча. Странно момиче, прекалено беззащитно на вид. Нормално московско девойче на осемнайсет години така ли ще се качи в колата на непознат, дето при това току-що я е бутнал. Нормалната московчанка първо щеше да изиска от собственика на менте ролс-ройса няколко стотачки и дори хиляди. И той щеше да си плати, къде ще ходи.

Николас запали и понечи да натисне газта, но девойката изведнъж го спря:

— Не, няма нужда да ме карате по поликлиники. Ще сляза. Дошла съм по работа. Тук ли живеете? Знаете ли в кой вход е трийсет и девети апартамент?

— Не, не живея тук — каза Фандорин и се сепна. — Трийсет и девети? Елеонора Ивановна ли търсите?

Какво съвпадение!

Девойката не се изненада чак толкова. Естествено — нали беше решила, че той живее тук.

— Познавате ли я? Аз не. Тя е специалистка по ръкописите на Достоевски. — Сините й очи го гледаха открито и доверчиво. — Трябва да я попитам за нещо много важно.

Гледай ти! Стана му интересно.

— Поразително — усмихна се той. — Тогава да се запознаем. Николай Александрович Фандорин.

— Саша. Саша Морозова — представи се девойката и му подаде ръчица.

— Представете си, Саша Морозова, току-що бях в същия трийсет и девети апартамент. Също за консултация.

— Тя каква е? Строга ли е? — плахо попита Саша пак без много чудене.

Анемичните създания винаги са със забавени реакции, неемоционални, помисли си Ника. И много сбърка, защото Саша изведнъж захлупи лице в шепите си и заплака с безутешна горчивина.

Това е реакция, следствие от шока, обясни си той, и леко я погали по рамото.

— Няма нищо — каза шеговито. — Елеонора Ивановна е доста страховита особа, но не чак дотам. Няма да ви изяде, не е Баба Яга.

Това май помогна. Саша се изсекна, усмихна се през сълзи — сякаш слънчице грейна иззад облак, но само за миг, не повече.

— Ако ще да е Баба Яга — решително вирна остра брадичка. — Нямам избор. В нея ми е надеждата.

Така го каза, че на Ника веднага му се отщяха шегите.

— Защо? — попита я сериозно. — Какво общо има Моргунова? Доста е неприятна. Несимпатична старица.

От пресечката сви кола и му се наложи да даде заден обратно към двора.

— Моргунова няма нищо общо. Достоевски има общо — обясни неясно момичето. — Имам неприятност. Голяма неприятност…

И пак се разплака, този път продължително. Най-много го трогна, че склони чело на рамото му — точно като Геля, когато беше малка. Той галеше странното девойче по косата и чакаше да се наплаче и да разкаже какво има, тя като че ли от това имаше нужда.

И момичето наистина заразказва. Отначало всичко звучеше много объркано и неразбираемо, така че Ника нищо не схващаше, но после постепенно взе да му се изяснява.

За Сашиното нещастие

Трябва да се плати престоят на Илюша, втората вноска, много пари, цели двайсет хиляди… Татко успя да внесе десет, а сега още двайсет как? После пак ще се плати на два пъти, но по-нататък. Така е по договор, швейцарците в това отношение са много стриктни. Ако не платим, ще го изпишат преди втория етап. И първите десет хиляди отиват по дяволите. Евро! Те там са с швейцарски франкове, но ние плащаме чрез фирмата посредник в евро…

Десет хиляди отидоха само за изследването, а лечението още не е започнало дори. Разбирам, там всичко поначало е ужасно скъпо. Оборудването, обслужването, медикаментите, и заплатите им не са като нашите, там санитарките взимат повече от нашите професори. Или нямат санитарки? Не знам. В Швейцария дори медицинските сестри са с висше образование, има доктори на сестринските науки, наистина, знам от татко.

Илюша ми е брат, на девет години е. С порок на сърцето, вроден, много тежък. Трябва да му се направи операция, тук не ги правят, само в Швейцария, в една клиника. Там са заедно с Антонина Василиевна, това е майка му, мащеха ми е, грозна дума, жената на татко. В клиниката се минава през четири етапа: изследване, първа операция, лечебен курс и втора операция. Ако се уреди, Илюша няма да се задъхва, ще тича, ще учи като всички. Ще си бъде нормален. И няма да му е синьо лицето, а като на всички момчета. А румено.

Ехе, в грешка съм, та тя е красавица, помисли си Ника на това място от разказа й, като видя как очите на Саша се изпълниха със сияние. Просто отначало не личи, но толкова по-силен е ефектът.

— Та какво е нещастието? — попита той състрадателно. — Нямате пари за втората вноска?

Момичето енергично поклати глава.

— Има. Ще ги осигуря. Непременно. Аз самата се сетих да питам Елеонора Ивановна Моргунова, татко ми беше разправял за нея.

— Какво да я питате?

— Дали татко не й е говорил за ръкописа. Нали тя е най-главната специалистка. Сигурно го е проверил при нея, попитал е за съвет.

Николас примря, а Саша се огледа и макар да бяха в колата и да нямаше никой друг, продължи шепнешком.

За Сашиното нещастие (продължение)

Татко ми откри ръкопис. На самия Фьодор Михайлович. Представяте ли си?

Господ се смили над него. Заради Илюша. Ръкописът струва много пари. Ще стигнат за лечението и дори ще останат. Но най-важното е да стигнат за лечението. Тогава Илюша ще оздравее и Антонина Василиевна ще се успокои, няма да се изнервя и да се кара и всичко ще се подреди. Както по-рано, преди капитализма.

Тогава живеехме много добре. Аз самата не помня, била съм малка, татко ми е разправял. Той е доктор на науките, има две дисертации за Фьодор Михайлович. По-рано взимаше прилична заплата и имаха талони за храна в института. Поръчваха разни хубави неща и купуваха евтино всичко, сега няма такива работи. А после татко се ожени за Антонина Василиевна, защото майка ми е умряла, когато ме е раждала. Толкова съм виновна още по рождение, ужасен грях. И баща ми трябваше пак да се ожени. Роди се Илюша, много болен. И като дойде капитализмът, съвсем без пари останахме, а за Илюша трябват много пари…

И аз помагам, но отскоро, от три години. Гледам стари жени, тоест гледах, почиствам, добре се плаща. Един път извадих късмет и се уредих при един парализиран дядо, цели трийсет долара на денонощие. Все ми се спеше, но пък купувах на Илюша винаги пресни сокове и поливитамини. Но после се наложи да напусна, защото синът на дядото взе да ме закача. Обеща да плаща още толкова, ако… нали… сещате се. И аз избягах, дори не си взех парите за последната седмица. После се срамувах от себе си. Какво толкова, нямаше да умра. Така каза Антонина Василиевна, беше се ядосала. След това ми се извини, ама е права. Егоистка съм.

А тате викаше: нищо, Саничка, ще видят те. Ще имаме много пари, ще излекуваме Илюша, всичко ще си купим. Антонина Василиевна му се ядосваше за тези приказки, крещеше, така че татко ми разказваше само когато оставахме двамата. Антонина Василиевна е добра, но си е права. Ожени се за старши научен сътрудник, доктор на науките, със заплата четиристотин рубли плюс надбавки (по-рано това бяха много пари), а сега какво? Другите някак се нагодиха, а татко хвърля всичкото си време и пари за Издирването. Ще намеря, вика, ръкописа, ще си купим мерцедес, Илюша ще го пратим в Швейцария, а теб ще те докарам от главата до петите като принцеса. Представяте ли си? Ние жигула дори нямахме, а той — мерцедес. Ах, как се вбесяваше Антонина Василиевна заради този мерцедес! А пък тате купи! Когато намери ръкописа. Той го откри, представяте ли си? Намери и купувач, взе аванс, много пари плюс «пръстена на Порфирий Петрович»… Не сте ли чували за пръстена? Тате много ми е разказвал за него. За шейсетгодишнината искали да подарят на Фьодор Михайлович възпитаници на Правното училище, събрали пари, много. Поръчали златен пръстен с четирикаратов брилянт и изгравирано отвътре: «НА Ф. М. ОТ П. П.», тоест на Фьодор Михайлович от почитателите прависти, а същевременно «от П. П.» — все едно е от следователя Порфирий Петрович, нали и той е завършил Правното училище. За съжаление не успели да му го връчат — Фьодор Михайлович умрял. Та клиентът открил този пръстен и го дал на баща ми. Татко ужасно се зарадва. Показа ми го и го скри някъде, за да не го накара Антонина Василиевна да го продаде. Макар че татко взе много пари. И колко неща накупи! Не само мерцедеса. На Антонина Василиевна парфюми, тоалети, за себе си сако със златни копчета, «блейзър» се нарича, сложи си контактни лещи, отдавна си мечтаеше. И на мен ми накупи какво ли не, дрехи, маркови очила… Аз ги счупих…

Саша пак погледна натъжена счупените очила, после лицето й светна.

— Подари ми и верижка за глезена с малки камбанки, от истинско злато, девет карата. — Вдигна си коляното и си показа глезена. С такава гордост съобщи за златото, сякаш пак говореше за брилянти, и то не четири, а деветкаратови. — Мерцедесът знаете ли каква кола е! Още по-страхотна от вашата. Но само веднъж се возихме с нея цялото семейство, ходихме в Архангелско. Седалките са кожени, мекички, с копче отваряш прозорците, а тук, дето е облегалката…

— Чакай! — прекъсна рекламата за «Даймлер-Бенц» Николас, който слушаше обърканото й изложение с напрегнато внимание. — И така, баща ти е търсил и е намерил ръкопис на Достоевски. Какъв ръкопис?

— Не знам точно какъв. Татко не ми каза, било тайна. Скри го някъде и подготви за клиента само началото, в една черна папка. Завчера… Купи специални папки за по-представително, ужасно скъпи… — Саша конвулсивно изхлипа, от очите й отново се поляха сълзи.

Понечи да продължи, но не можа.

А Ника вече се досещаше какво ще да се е случило после.

— В двора го нападнал някой… Счупил му главата и му взел папката с ръкописа… Вчера бях цял ден в болницата… Татко в безсъзнание. Днес отивам, а той… — и нови ридания, толкова неудържими, че разказът й секна.

— Умрял — мрачно констатира Фандорин.

Ох, Руло, наркоман нещастен, какво си направил!

Момичето поклати глава.

— Още е в безсъзнание?

— В съзнание еее… — ридания. Николас я погледна озадачен.

— Защо плачете тогава? Заради изчезнал половин ръкопис? — «Положението е поправимо» — искаше да й каже, но Саша пак врътна глава и този път не заплака, а направо нададе вой, и толкова мъка, толкова горчилка имаше в гласа й, че Ника престана да разбира каквото и да било. — Баща ви жив ли е?

— Жииив е…

— Защо плачете тогава?

— Жив е… Ама не е той…

— Как «не е той»?!

— Ох, не ме разпитвайте повече, не мога! Аааа!…

Наистина не можеше, то си личеше. Николас изчака, остави я да си поплаче.

Не чака много, момичето умееше да проявява воля.

— Сега най-важното е да намерим ръкописа — каза с гъгнив от сълзите, но твърд глас. — Че сме за никъде. Началото го няма, края тате го е скрил някъде. Може Елеонора Ивановна нещо да знае.

— Не знае — заяви на секундата Ника. — Аз знам. Поне за първата половина.

И й разказа за Рулото — всичко най-подробно. За да не се усъмни Саша, дори й показа изследваната от експертката страница.

— Е, не е ли истинско чудо, че се срещнахме? — завърши приповдигнато. — Сега нали не съжалявате, че ви бутнах с колата?

— Бог ме бутна — със спокойна увереност и без никаква патетика заяви Саша. — И ангелът го рече.

Фандорин се смая.

— Какъв ангел?

— Явява ми се. Тоест засега веднъж ми се яви — тя се усмихна и замечтано погледна нанякъде. — Със златна коса, сияен. (9 Виж бележките накрая на книгата.)

Ехе, вгледа се в нея Ника, ти, моето момиче, май си малко тралала. Това обяснява нещата, както се казва. Да, интересна история. Би трябвало да съобщи в милицията, за да арестуват разбойника Рулото и да му изземат ръкописа. Но какво ще стане тогава с операцията на Илюша? Като спазиш буквата на закона, потъпкваш справедливостта. Вечният руски проблем.

— Потегляме — каза той.

— Къде?

— Към «Савински переулок». Зад «Плюшчиха».

Трябва да телефонира на Валя, без нея е опасно да си има работа с наркомана нападател, трескаво заобмисля Фандорин.

— Към «Савински»? Откъде ми знаете адреса?

Николас удари спирачка, погледна я:

— И вие ли там живеете?

Тя кимна.

По дяволите, съвпадение след съвпадение.

Впрочем не, в дадения случай няма никаква мистика. Рулото е издебнал жертвата близо до дома си. Или е нападнал първия срещнат съсед в миг на абстинентен бяс.

Сподели хрумването си с момичето и опита деликатно да разбере какво се е случило в болницата с Морозов-баща. Какво е това нещастие, по-ужасно дори от изчезването на скъпоценния ръкопис.

— Не искам да говоря. Не мога — отсече Саша неочаквано категорично. — Така ми се пада. Бог ме наказва за греховете ми.

— Защо ще ви наказва Бог? — не издържа Фандорин. — Според мен на минутата можете да влезете в рая. Само да се преоблечете и да си свалите верижката от глезена.

Тя го погледна с укор:

— Не бива да говорите така за рая. Не е редно. А за мен не знаете нищо, аз съм ужасна грешница, най-ужасната грешница на света. — Навъси се и замълча.

И той я остави на мира. Продължиха мълчаливо.

* * *

Валя беше стигнала преди тях и ги чакаше в розовата си алфа ромео.

Запозна се със Саша, огледа я мнително. А Саша се взря с възхищение в бляскавата Валя. Пошепна на Ника: «Като от моден журнал е!»

Валя, извратено създание, изсъска в другото му ухо: «Малолетни, а?»

Николас не й отговори на подобна глупост, а каза:

— Какво ще правим, ако няма никой? Или не ни отворят?

Отвориха им. След доста чакане впрочем и три пъти натискане на звънеца в края на краищата се чу несигурно тътрене по коридора и вратата се открехна.

Възрастна лелка с мръсен пеньоар и цигара в устата; мътен нетрезвен поглед.

— Търсим Рулото — каза високо Николас, без да е сигурен, че ще бъде разбран.

— Какви сте му? — попита с хлъцване жената.

Валя побутна шефа встрани.

— Роднини.

— От Рязан? — пак хлъцна. — Донесохте ли парите за наема? Дайте.

— После парите. Рулото тук ли е? — секретарката безцеремонно вкара пияната в антрето. — Заповядайте, Николай Александрович.

— Няма го. Вчера си беше тук. И през нощта беше, говореше си сам. Сутринта влизам, обеща да плати двайсет рубли, а го нямаше. Изчезнал, гадината. И не ми остави двайсетачката.

Валя влезе като у дома си, прекоси голото коридорче, кимна към вратата, украсена с череп и кости:

— Тук ли му е седалището?

Хазайката помисли, помига.

— Да.

— Ще влезем. На ви засега, скокнете до аптеката да се погрижите за здравословното си състояние. — Без да я поглежда, Валя й тикна стотачка.

И хазайката изчезна яко дим, даже не си преобу чехлите.

— Да потърсим, а? — потри ръце безпардонната Валя и влезе в стаята.

Потърсиха. Търсиха обстойно. Николас първо се притесняваше: произвол било, несанкционирано нахлуване в чуждо жилище, но след като девойките не намериха нищо подобно на ръкопис, се присъедини към издирването.

Фактически в тази стая почти нямаше къде да се скрие ръкопис. Легло липсваше, за такова служеше раиран мръсен дюшек (първо него опипаха, разбира се). Маса, паянтов стол. Няколко дрешки, хвърлени на пода. Стари маратонки. Празна спринцовка. Толкова.

Ника почука по паркета, по стените, подръпна страничните панели. Нищо.

Единственото нещо, което му направи впечатление, беше почти незабележима следа от обувка (нещо като маратонка вероятно) на перваза, сякаш някой беше стъпвал на прозореца, и то с лице към стаята. Но Рулото е висок младеж, маратонките му са 44 номер, а отпечатъкът според Николас беше към трийсет и осми номер. Може би женски.

Фандорин не знаеше къде другаде да провери и надникна дори навън — в романа «Бялата гвардия» героят имаше скривалище зад прозореца.

Но и там нямаше нищо, само някакви странни петна по мазилката. Николас пипна — нещо лепкаво. Гнусливо си избърса пръста.

Така или иначе, посещението се оказа безполезно.

— Е, шефе — каза Валя. — Къде ще го скепцаме друсалката? Тоест исках да кажа: къде ще го търсим този наркоман?

— Милицията може да го намери за нула време. И ще го намери, ако не се появи. — Погледна към Саша, видя как й затрепериха устните и веднага додаде: — Но да не бързаме. Пак ще го посетим. Може и няколко пъти дори. Рано или късно ще го намерим. Поне знаем при кого да търсим първата половина от ръкописа. Проблемът е втората половина. Казахте, че баща ви я скрил някъде? Но ако е в съзнание, той ще може да ни обясни. В състояние ли е да говори?

Момичето сведе очи, кимна.

— Какво има тогава?

Мълчание.

— Вижте какво — взе да се ядосва Фандорин. — Ако искате да ви помогна, нека не си играем на мълчание.

Саша въздъхна обречено.