Ф. М. Акунин Борис

— Ами… после ще се видя с нея. Имаме да свършим едно нещо.

— Наистина — кимна Разумихин. — Ще вземем малък заем от мой роднина, дето брат ви го нарече «детектив», и ще поиздокараме Родион Романич. Че как да се представи пред майка ви като плашило? Тя може да се уплаши.

Този аргумент очевидно й се видя разумен.

— Благодаря ви, че се грижите за Родя, Дмитрий Прокофиевич — сърдечно каза тя. — Но ще бъдете с него, нали? Някак ми е по-спокойно да разчитам на вас.

Разумихин пламна от удоволствие, а Расколников учудено вдигна вежди.

— Първо да я изпратя до вкъщи, няма да се качвам — рече той. — Дуня, нали сте на «Вознесенски»?

— Да, наблизо. Пьотър Петрович временно ни нае стая — отговори сестра му и особено категорично наблегна на името на годеника си.

Брат й направи гримаса.

— А твоят детектив къде живее? — обърна се към Разумихин.

— На «Офицерска». Една сива къща със зелен покрив, знаеш ли я? Порфирий е на втория етаж вляво. Чудесна личност, братко, ще видиш! Недоверчив, скептик, циник, послъгва, тоест не послъгва, а подмамва, но си знае работата. Много иска да се запознае с теб, много. Разбираш ли, той…

— Ще се срещнем след един час пред входа — прекъсна го Расколников, който отново бе сменил настроението си от приповдигнато на мрачно. — Ще видим, ще видим… — измърмори накрая под носа си.

И приятелите се разделиха. Преди да свърне на ъгъла, Дмитрий се обърна, за да погледне пак Авдотя Романовна. Тя вървеше с брат си, висока, стройна, и нещо го укоряваше, хванала леко ръкава му. Расколников си дръпна лакътя да се освободи. Разумихин въздъхна и взе да обмисля как най-смислено да употреби цял час свободно време.

* * *

В уреченото време двамата се срещнаха пред къщата на Порфирий Петрович. Разумихин беше кисел, а Расколников превъзбуден. Още като видя отдалече Дмитрий, му викна през смях:

— Ей, Ромео! Издокарал си се, даже си се сресал, а?

— Изобщо не съм се ресал — хвана се на подмятането му Разумихин, пипна си косата и се изчерви, та Родион Романович се разсмя още по-весело.

— Същинска пролетна роза си! И как ти отива, ако знаеш само! Двуметров Ромео!

Дмитрий ядно понечи да го цапардоса, но Расколников с неудържим смях му се измъкна и влезе във входа. Разумихин се забави за миг, тропна с крак и влезе подире му. В същия момент двама гледаха от прозореца на втория етаж — Порфирий Петрович и Заметов.

— Дойде все пак — отбеляза първият. — От дързост, предизвикателство. Иска да се самодокаже след сутрешния припадък. Е, неспокоен е също така, естествено. Разбира, че е заподозрян. Или точно обратното…

— В смисъл как «обратното»? — не разбра Александър Григориевич. Приставът въздъхна.

— Никого не е убивал, няма никаква вина. Просто е нервен, луда глава. И припадна от задуха, защото е болен, а ние с вас само си измисляме. Сега ще опипаме почвата.

В антрето дрънна камбанката. Надворният съветник обаче хич не се забърза да отваря, напротив — преспокойно запали цигара. Заметов понечи да отиде, но приставът го спря.

— Няма нужда. Не е заключено. Митя ще си отвори. Искам да видя как нашият P. P. Р. ще влезе в стаята, това е важно. А вие, драги Александър Григориевич, седнете там, до писалището. Все едно пишете нещо служебно. След сутрешния припадък сте ми много необходим тук. Пишете, не участвайте в разговора, само от време на време поглеждайте внимателно обекта.

— Така ли? — присви очи Заметов.

Порфирий Петрович прехапа устна.

— Или знаете ли какво, даже хич не го поглеждайте. Все едно изобщо не съществува. Да, така е още по-добре.

Чуха как се отвори външната врата — на Разумихин му омръзна да дърпа шнура на камбанката.

Екна буен смях, после сърдитият вик на Дмитрий: «Уф, че си свиня!» — и в стаята шумно влязоха двамата младежи: единият с ядосана и свирепа физиономия, другият с вид на човек, който едва се сдържа да не прихне. И не успя все пак да се сдържи — смехът му избликна. Разумихин като мечок се извъртя към приятеля си, замахна с юмрук и уцели малката кръгла масичка, на която имаше празна чаша от чай. Всичко се разхвърча и зазвънтя.

— Но защо да се чупят столовете, господа, та това е в ущърб на хазната! — весело цитира Порфирий Петрович реплика от «Ревизор» и подаде ръка за поздрав. Моментално му стана ясно, че цялото представление с лекомислената и непринудена поява на Расколников при човека, който го дебнеше (а студентът след сцената в участъка не можеше да не разбира това) е измислено предварително от Родион Романович, и той неволно се възхити на проявеното умение. След запознанството с госта Порфирий поговори с двамата мило и с приязън, като същевременно гледаше право в Расколников. От само себе си се нагласи линията на предстоящия разговор. Да не крия, че знам всичко, реши надворният съветник, а обратното, направо да мина по същество. Не за убийствата, защото тук нямам нищо достоверно срещу него и той чудесно го знае, а за основното, за теорийката му. Много му се понрави на Порфирий Петрович, че гостът изобщо не поглежда добре познатия му Заметов, който превъзходно се справяше с ролята си — дращеше по листа и дори не поглеждаше студента.

— Това е сътрудникът ми, преписва някакъв незначителен документец — небрежно обясни приставът, покани младежите на дивана и седна на стол срещу тях.

— Виждал съм господина, струва ми се — със същата небрежност рече Расколников. — Впрочем може и да бъркам.

— Няма страшно, ако и да сте го забравили. Той е най-обикновено човече, не може да се мери с вас — пошепна му поверително Порфирий Петрович и му наметна.

Душата му пееше — тази част от занаята си, психологическия двубой с престъпника, надворният съветник най-много обичаше. А и всеки ден не се среща такъв Расколников, честно казано. Намека за обикновеното човече Родион Романович разбра идеално. Я да видим дали ще го подмине, или ще се хвърли в бой? Приставът с интерес гледаше своя визави. А той се хвърли като бик, с рогата напред.

— Моята статия ли иронизирате? — облегна се на дивана Расколников и скръсти ръце на гърдите си. — Дмитрий ми каза, че сте я прочели и желаете да я обсъдите с мен. Но не идвам за това. Часовникът ми остана заложен при лихварката, дето я убиха онзи ден. Часовникът не е нищо особено, но ми е спомен от баща ми и бих искал да си го прибера. Така че идвам за часовника… Ако ви се ще да си говорим за статийката ми обаче — защо не. Не съм разглезен от читателско внимание, особено от такива читатели… заинтересовани.

Надворният съветник безкрайно хареса начина, по който бе изговорена последната дума, чак неволно изсимпатизира на Родион Романович. Костелив орех, няма що. То това му е хубавото. Порфирий Петрович с наслада издуха струя тютюнев дим и се подготви за следващата много по-фина атака срещу събеседника, но в този миг, да го вземат дяволите, пак зазвъня камбанката на вратата. Настойчиво, дори натрапчиво, така че подир няколко секунди стана ясно, че това не е просто така, а е по някаква изключителна причина. Приставът с яд се извини, стана, отиде в антрето, отвори вратата и видя на прага не друг, а надзирателя на трети квартал Никодим Фомич.

Капитанът, обикновено спокоен, добродушен, сега сякаш не беше на себе си. Прошарените му мустаци трептяха, очите му мигаха на парцали.

— Пак… Ваше… Порфирий Петрович, какво става… — с неузнаваем жален глас изломоти кварталният. — Току-що дойдоха… На «Малая Мешчанска»… Пътьом реших на вас…

Порфирий Петрович внезапно като подкосен се подпря на вратата. Имаше чувството, че спи и сънува кошмарен сън, от който непременно ще се събуди.

— Мамзел Зигел, Даря Францевна… По главата… В собственото й жилище… На «Малая Мешчанска»… Току-що…

Когато беше необходимо, Порфирий Петрович умееше да се овладява — имаше това прекрасно качество, за следовател даже и необходимо. Овладя се и сега, в тази тежка за него минута.

— Почакайте тук — тихо рече на капитана, надзърна в стаята, спокойно се усмихна и каза: — Нищо особено, съобщение… от кантората. Митя, ела, миличък.

Но когато Разумихин излезе в антрето, надворният съветник изтри усмивката, хвана за ризата сродника си и яростно пошепна:

— Едно ми кажи: направо от къщи ли ми водиш Расколников? Заедно ли бяхте през цялото време?

— Не, разделихме се — учуди се Дмитрий, неволно също шепнешком. — За цял час. Пред твоя дом се срещнахме. Защо?

Порфирий Петрович се удари с юмрук в челото и зажумя.

— Прав беше Заметов! Трябваше да го арестуваме! Той не е човек, а дявол!

Разумихин ужасно се слиса:

— Кой е дявол, Родя ли? Ти наистина ли го подозираш? Какво от това дали сме били заедно, или не?

— Точно когато не сте били заедно, е убит още един човек. Но вече край на игричките.

Порфирий Петрович с искрящ поглед се обърна да влезе в стаята, ала Дмитрий го задържа за рамото.

— И да е убит, не е Родя. Той не беше сам, отиде да изпрати сестра си.

— Не е бил сам? — сякаш невидима сила измъкна скелета на пристава и го остави само плът и кожа, така се сломи и сви изведнъж. — Не е бил сам?! Значи има свидетелка?

— И то каква! Та няма да му е съучастничка! Знаеш ли, такава девойка, дори не мога да ти обясня… Забрави за Расколников, това са глупости.

— Глупости, глупости… — заповтаря клетият пристав, смазан от двойния удар.

Не стига новото убийство, трето за три дни, а и единствената версия, която му се струваше категорична, стана на пух, и прах.

8. Франкмасон

В късната утрин — след единайсет часа — Фандорин и Саша пътуваха към клиниката мрачни. По много причини. Първо, «негативът» Морозов подло ги беше измамил: не им каза, че ръкописът е разделен не на две, а на три части, та имало още една. Нататък. Вторият фрагмент беше намерен, но щеше да е невероятно трудно да го измъкнат от изнудвача Лузгаев. И накрая с началото на ръкописа също нямаше никаква яснота. Когато рано сутринта звънна Саша и съобщи, че прозорецът на Рулото все така не дава никакви признаци за живот, Николас й нареди да върви в милицията, при следователя, който движи случая с нападението срещу Филип Борисович. Ще трябва да съобщи, че нападателят е разкрит, и официално да заяви за изчезналия ценен ръкопис, собственост на семейство Морозови. Нека намерят и Рулото, и манускрипта, а с въпроса доколко е законно притежаването на подобна реликва ще се заемат по-нататък. Иначе наркоманът може да продаде ръкописа на най-случаен човек, после върви го търси.

Саша отиде да говори със следователя. Той отначало се зарадва, че има шанс да решат безнадеждния случай. Взе милиционери и Саша ги заведе в квартирата на Рулото. Но когато се разбра, че хазайката не знае нито откъде е квартирантът й, нито презимето му, нито дори името, капитанът се обезсърчи. И честно, бащински каза на момичето: «Никой няма да издирва никакво Руло. Ако ставаше дума за убийство, можеше да му се направи компютърен портрет и да се обяви за издирване. А за средни телесни… Стига, не бъди толкова отмъстителна. Той е наркоман, друсалка, така или иначе ще пукне като куче в някой кенеф със спринцовката в ръка.» За съществуването на ръкописа на Достоевски май не повярва или изобщо не му дремеше, както би казала Валя. Накрая каза: «Дебни го през прозореца. Ако се появи — звънкаш. Идваме и го хващаме.» И толкова, това им беше разследването. Щом не можеха да разчитат на милицията, Ника командирова Валентина в засада. Сега асистентката се обаждаше всеки половин час да се оплаква от хазайката. Тя пиела в кухнята водка (благодарение на Валяната щедрост) и вече започнала акапелно изпълнение на народни песни. И така: първата част от ръкописа е незнайно къде. Втората е у изнудвач, който иска фантастична сума. А освен това имало трета част и за нея също нищо не се знае. Та сега отиваха пак на свиждане при омерзителния Филип Борисович, който сигурно ги причакваше ухилен. Знае, че ще дойдат, къде ще ходят. И ще се повесели от сърце, не ще и дума.

Усмихнатата красавица на рецепцията им каза:

— Господин Фандорин? Марк Донатович ви очаква.

Откъде знае главният лекар, че ще дойда, учуди се Николас.

— Добре. Отивам.

— Може ли да ви изчакам в коридора пред стаята на татко? — помоли Саша. — Не искам да влизам сама. Страх ме е.

Естествено!

Николас се качи на втория етаж, надзърна в приемната. Този път не чу индийска музика, никой не лежеше на пода в трупна поза. Секретарката Кариночка с гъвкави пръстчета пърхаше по клавишите и почти не погледна Фандорин.

— Идвам по молба на Марк Донатович.

— Влезте.

Погледът на миниатюрната брюнетка беше вял и равнодушен. Очевидно цялата й топлота се предназначаваше само за любимия началник.

— Как мина вчерашното състезание? — попита Ника и се помъчи да си представи как Карина с бяло кимоно и черен пояс нанася мълниеносни удари със стоманените си крачета.

— Както винаги. Първо място — пак така дезинтересирано отговори тя и повтори. — Влезте.

Кремък мома, помисли си Фандорин. Какви времена са дошли. Епоха на немногословни решителни жени и приказливи неуверени мъже. Сигурно Валя беше направила точния избор.

В кабинета го чакаше изненада. Марк Донатович не беше там, на неговото място седеше Аркадий Сергеевич Сивуха и наблюдаваше как гениалното момче Олег играе някаква пищовджийска игра на компютъра на главния лекар. В ъгъла на малко столче се беше настанил гардът Игор и съсредоточено четеше списание «Здрав мъж».

— Докторът би инжекция на Олег, след трийсет минути ще е следващата. Така че сме тук и чакаме — каза спонсорът, надигна се и подаде ръка на Ника през бюрото.

— Умира си да ме мъчи — измърмори момчето и си нагласи голямата бейзболна шапка. — Нарочно си измисля простотии.

Сивуха меко го възпря:

— Не говори така. Марк Донатович е лекар с Божа дарба.

— Всички лекари с Божа дарба са садисти. Божествените лекари садистично си падат по кълцане на тела и души. Така се чувстват богове. Смърт, гадино! — ревна момчето и покоси компютърния персонаж с картечен огън. — Измъкна ми се най-брутално! — и веднага след този изблик на детска непосредственост се обърна към баща си и със съвсем друг тон се примоли: — Тате, вземи ме оттук. Моля те бе.

Под очите на Олег тъмнееха болезнени кръгове, а погледът му беше толкова тежък и мрачен, че Фандорин си спомни вчерашната реплика за преклонната възраст. Горкото малко старче. От какво е болно това момче все пак? Какво му правят тук?

— Нали се разбрахме — Аркадий Сергеевич потупа сина си по ръката. — Две седмици. Потърпи. Докторът обеща резултат. Поне лек мъх.

Впрочем може Сивуха да не беше казал «мъх», а някаква друга дума. Олег рязко се извъртя, удари клавиша и мониторът отново изстреля цял откос.

Всичко това се видя много странно на Николас. И разговорът, и самото им присъствие в кабинета, и че секретарката каза: «Влезте.» Беше готов да се хване на бас, че го чакаха тук. Затова не каза нищо, а само погледна въпросително спонсора.

— Прав сте, Николай Александрович. Наистина съм тук, за да говоря с вас — Сивуха му посочи фотьойла. — Седнете, седнете. Разговорът ни ще е продължителен.

— Относно какво? И откъде знаехте, че ще дойда? — напрегнато попита Фандорин, но седна.

— Смърт, гнидо! — изкрещя Олег.

Аркадий Сергеевич запали лула и с усмивка на симпатия загледа събеседника. Замириса сладко на ароматизиран тютюн.

— Дойде време да свалим картите. Вие, Николай Александрович, сте човек с феноменална проницателност. В най-скоро време щяхте да се усетите за всичко и да ми се разсърдите. А искам да изградим добри делови отношения.

Колкото за «феноменалната проницателност», явно го четкаше — поразителните му думи завариха Фандорин напълно неподготвен. Той погледна към гарда. Телохранителят преспокойно шумолеше с гланцовите листове.

— Вече ми е ясно, че сте точно човекът, който ми е нужен. С право се говори, че сте спец в работата си.

— Коя работа? — сви вежди Ника.

— Имате фирма «Страна на съветите», която помага на клиентите в разни трудни ситуации. Помогнете ми тогава, поработете за мен. Аз съм много перспективен клиент. Дайте ми съвет как да открия третата част от ръкописа.

Лицето на Николас вероятно онагледи емоциите му — Сивуха весело се засмя.

— Учуден ли сте? Просто нямахте достатъчно време да анализирате фактите. Филип Борисович не случайно се лекува в този храм на науката. Вижте какво, истинският собственик на ръкописа на Достоевски съм аз. Разбрахме се с Морозов и имаме договор за покупко-продажба. Аз му платих аванс. И то доста голям.

— Какво, и вие ли? — измънка Ника в невъзможност да усвои наведнъж цялата нова информация.

— Какво ще рече «и вие ли»? Лузгаев ли имате предвид? Не, аз платих истинската цена, не съм като онзи дребен мошеник. Всичко знам. Не се сърдете, но в колата ви монтирахме предавател, още вчера. Нали трябваше да знам какво ще предприемете. Започнахте многообещаващо: накарахте Морозов да ви подскаже (в стаята му, естествено, също има микрофони). После абсолютно гениално отгатнахте главоблъсканицата. Обсъдихте я в колата с помощничката си, нали помните? А разговора си с Лузгаев преразказахте на Саша по телефона, имам разпечатчица. Ама каква твар е този колекционер! Петдесет хиляди лири бил платил, как не! А как само се загърчи, като му споменахте за П. П. П. Тоест «пръстена на Порфирий Петрович». Защото не беше и чувал! Този пръстен аз го намерих и ми струва солена сумичка, а Лузгаев не се посвени и за него. Всичко чух!

Ника само преглътна. Подслушване? В стаята на Морозов, в английското такси? И Сивуха има наглостта открито да го заявява?!

Но Аркадий Сергеевич изпревари възмутената му тирада.

— Извинявайте, но действам не само в свой интерес, а и в интерес на Саша. Когато вчера ви видях с нея, настръхнах. Около този ръкопис кръжат какви ли не лешояди. Затова дойдох да се запозная с вас. И незабавно направих проверка за лицето Николай Александрович Фандорин. Щом събрах информацията, си помислих, че съдбата ви праща. Изключително висока оценка ви дава Левон Константинович — назова той един от бившите клиенти на «Страната на съветите», директор на банка. — И още няколко твърде уважаеми люде.

Николас изпита приятно чувство от чутото и заговори с по-мек тон, отколкото възнамеряваше:

— Защо не ми го обяснихте още вчера? Защо трябваше да ме подслушвате?

— За да се уверя, че ще се справите с такава трудна задача. Как ли не обработвах откачения Филип. И нищо. Не разбира нито от добро, нито от лошо. Само се гаври — е, вече го изпитахте.

«Той е наясно с вчерашния случай. Разпечатчица са му дали», досети се Ника и пак се ядоса.

— Резултатът ви беше бляскав — продължи Сивуха, сякаш дори не забеляза как се смрачи погледът на Фандорин. — Лицата, у които се намират първите две части от ръкописа, са открити. Въпрос на техника е да си ги доставим. Но се оказва, че има и трета част. Предлагам ви ангажимент. Намерете ми края. Гарантираният аванс е сто хиляди рубли (Левон Константинович ме предупреди, че сте патриот и не приемате хонорар в чужда валута). При позитивен резултат ще получите още половин милион. Плюс, разбира се, че ще ви се платят всички разходи. Да не забравяме и Саша. Ако получа ръкописа, тя ще може да плати на швейцарците. А лечението на Филип Борисович и без това плащам от джоба си.

Да, прав беше за Саша. И предложеният хонорар беше добър, повече от добър. Никой не беше плащал толкова на «Страната на съветите» дори за много по-трудоемки поръчки. Освен това самият Ника изпитваше интерес как щеше да продължи разследването на Порфирий Петрович и кой беше извършил убийствата — Расколников или някой друг персонаж, който може би изобщо не беше попаднал в окончателния вариант на «Престъпление и наказание». Всичко това беше «за». Но имаше и едно «против». Съществено.

И Ника директно го изказа:

— Не съм сигурен, че бих искал да работя с клиент като вас. Номерът с подслушването не ми харесва. Вие кой сте всъщност?

Спонсорът се подсмихна учудено и помълча, после каза:

— Бях чувал, че умеете да изненадате събеседника с елементарен въпрос, на който трудно може да се отговори — и издуха кълба дим. — Кой съм аз? Не е лесно човек да се самоопише. Нали не ме питате за името, вие го знаете. По значката виждате, че съм депутат в Държавната дума. Та кой съм аз? Ами бизнесмен, специалист по корпоративни инвестиции, но това е временно занимание. Олег, нахалникът, ме нарече мъжкар с хъс да е водач на глутницата. Категорично не съм съгласен. — Аркадий Сергеевич изведнъж лукаво погледна Фандорин и тихо каза: — Добре де, ще си призная. Франкмасон съм, това е!

Ника очакваше да чуе какво ли не, но не и това.

— Членувате в масонска ложа? — учуди се той. — Съществуват ли такива? Мислех, че само на Запад…

— Дявол ги знае дали съществуват масонските ложи, или не. Аз не съм франкмасон в този смисъл. Франкмасон съм по дух, по психика. Аз съм свободен зидар, разбирате ли?

Не, Николас не разбираше. Но не му се наложи да пита — самият Сивуха заговори с голяма готовност. И личеше, че владее словото. Този непредсказуем господин сигурно би могъл да стане изключителен телевизионен шоумен или популярен политик. Подръпвайки от лулата, спонсор-бизнесмен-депутатът подхвана разказа си.

За свободния зидар

По какво приличам на историческите франкмасони, Николай Александрович? По това, че също държа само на две неща: свободата и съзиданието. Това пишеше на всичките ми плакати и листовки по време на предизборната кампания. Винаги съм искал да не завися от никого и нещо да градя, да създавам. Но същевременно все зависех от околните и все изграждах не каквото исках, а разни глупости. Знаете ли, в детството, когато се формира характерът, най-добрата закалка е да имаш някакъв хандикап, недъг, независимо дали истински, или въображаем. Така или се пречупваш от тежестта му, или напротив, преодоляваш дефекта и после нищо не може да те уплаши. Това са все христоматийни истории: фъфлещият Демостен, който се учи да говори с камъчета в устата, за да стане велик оратор; или спортистът с гръбначно заболяване, който от инвалид става най-силният човек на планетата. Ет цетера, ет цетера. В моя случай хандикапът беше смехотворен. Тоест сега го намирам смешен, но като бях дете, мислех, че съдбата ми е изиграла ужасно несправедлив номер. Човек не може да живее с фамилно име «Сивуха»! Ако се казваш така, изборът е лесен: или се настройваш да живееш като дамгосан шут, или превръщаш гадното си презиме в запазена марка. За да звучи гордо името «Сивуха», трябваше да положа големи усилия. Но имах, слава Богу, предшественици. Името «Пушкин» също е разсмивало съвременниците на поета, наричали бъдещото слънце на руската поезия и Чушкин, и Крушкин. А Лев Толстой не звучи ли смешно? Бях чел, че бойните му другари в полка го наричали Тигър Мършав. Или «Dunhill» например, това е марката на лулата ми. Звучат супер аристократично и никой вече няма представа, че това име е произлязло от dunghill, «торище, сметище». На крехка възраст, Николай Александрович, бях потайно момче, мечтател. Когато за първи път прочетох за свободните зидари, имах видение. Много ясна картина. Сякаш съм се покачил на много висока стена на някаква недостроена сграда с мистрия в ръка. Долу се е ширнал грамаден град, вятър ми развява косата и няма жива душа, а аз редя тухлите и си пея за монтажниците алпинисти. Смешно, а? Оттогава минаха четирийсет или колкото там години, а нищо не се е променило. Аз съм високо на стената, с мистрията в ръка, няма никой наоколо. Само дето не ми се вее косата.

Аркадий Сергеевич се потупа по главата — гладко обръсната или плешива. По време на целия монолог гледаше събеседника си в очите и Ника просто физически чувстваше, че депутатът го записва, омайва го като девойка. Вечният номер на професионалните сладкодумци — обайват със сърдечен тон, омотават в паяжина от думи. Добре, да омотава. Най-добре опознаваш клиента, ако го оставиш да говори нарцистично за себе си.

За Силата

Но винаги съм знаел: докато станеш свободен зидар, първо дълго време ще чиракуваш. Което какво значи? Да живееш според устава и правилата на задругата. И аз винаги така съм живял в очакване на своя час.

Всички влизаха в КПСС — и аз влязох. Всички напуснаха КПСС — и аз напуснах. Всички се втурнаха да продават компютри — и аз веднага. Всички приключиха към нефтения бизнес и инвестиционните проекти — Сивуха също измежду първите. Всички станаха бандити — и аз бандит. Всички се оттеглиха от бандитизма — и аз законопослушник и половина. Всички депутати — и аз депутат. При това, обърнете внимание, винаги депутат на управляващата партия, както и да се променя наименованието й.

И винаги във всичко имах по-голям успех от останалите като мен. Защото за тях парите или тъпият депутатски мандат бяха цел в живота, а за мен — средство. Кои са те? Торни бръмбари, а аз съм свободен зидар. И като стана майстор, такива неща ще изградя, че светът ще ахне. Затова съдбата ме закриля, пази ме.

Стигам вече до основното. Почти с никого не съм го обсъждал, но на вас ще го кажа. От някое време взех да подозирам, че всичко в живота ми не е просто така. Че имам някаква особена мисия, която непременно трябва да изпълня. А който се изпречи на пътя ми, ще съжалява. Не ме гледайте, като че ли съм луд. Не съм превъртял. Просто съществува някаква Сила и тя е на моя страна. Това не са измишльотини, а факти.

— За Бог ли ми говорите? — прекъсна го Ника и си помисли: що за времена са настанали, та всеки хитрец непременно си въобразява, че е избраник на Провидението.

Сивуха се намръщи.

— Не знам. Това не е за моята уста лъжица. Ще ви обрисувам само няколко факта, а вие си правете изводите.

Депутатът се озърна към сина си, но той изобщо не ги слушаше, а разстрелваше някакви извънземни страшилища на екрана и повтаряше яростно: «Йессс! Йессс!» Горилата Игор дращеше с химикалка в списанието — вероятно решаваше кръстословица.

За Силата (продължение)

За начало ето ви нещо, което се случи преди десет години точно в разгара на бандитската епоха. Имах и аз свой бандит — Шика. «Специалист по решаване на проблемите» — така се наричаше тогава. Плащах на Шика процент от печалбата и той… решаваше проблемите. Няма да ви обяснявам какви, за да не се разсейваме. Наистина пропускам разни подробности само за пестене на време, не че от нещо ме е страх. Не защото съм кристално чист пред закона (сред нас, златотърсачите от деветдесетте години, няма чисти) — просто съм от управляващата партия и никой няма да рови в миналото ми. Случвало ми се е какво ли не, разбира се, но едновремешните ми подвизи са много по-безинтересни от това, което ще ви разкажа.

И така, влязохме в конфликт с Шика поради не единомислие. Тоест аз смятах, че той работи за мен и получава възнаграждение за услугите си, а той си въобразявал, че аз работя за него и му плащам съответния данък. Та се скарахме по въпроса. И Шика на трапезата в собствения ми дом взе да ме заплашва. Плю в чашата ми с вино, изля го на покривката. Обожаваше ефектите и се изразяваше засукано. Ще те унищожа, ми каза, ще те очистя. Ще изчезнеш безследно, все едно никога не те е имало. Трепери. Блъсна вратата и си отиде.

Да си призная, здравата се уплаших — репутацията на моя «бизнес партньор» и неговата банда беше сериозна. Незабавно изпратих Олег с Игор във вилата на мой състудент, с когото от двайсет години не бях общувал, и духнах от Шереметиево в Чехия. Оттам с кола до Венеция, наех яхта и отплавах към гръцките острови.

От Родос звъннах на Игор: какво става. А той: елате си, всичко е наред. Шика изчезнал. Безследно. Къде, защо — и досега е загадка. А бандата му се разпадна — кой накъдето му видят очите.

Е, аз, дето се вика, се прекръстих, казах си: извадих късмет. Продължих да си живея. И за никаква Сила не мислех тогава. Но подобни случки взеха да се повтарят. И вече трябваше да съм съвсем пълен идиот, за да не се замисля.

Например следният сюжет. Деветдесет и осма, големият икономически срив на седемнайсети август. Аз буквално точно на предния ден обмених голяма сума рубли за долари по шест рубли доларът. И бам — вече не се намираха и по осемнайсет рубли доларът. Партньорът ми, който взе рублите, ужасно ми се обиди. А не беше кой да е, цял зам. министър. Тогава високопоставените чиновници преспокойно съвместяваха държавния пост с бизнес интересите, тоест обратното: бизнес интересите си с държавната служба. Сега, разбира се, е същото, но не чак толкова нагло. И този заместник-министър взе да си иска доларите. Но аз — не: откъде накъде?

Той започна да ме тормози жестоко: данъчни проверки, «маски шоу» — когато специалните служби нахлуват в офиса, карат всички да налягат по очи на пода и обръщат помещенията нагоре с краката. И други такива удоволствия. Дотам стигна мерзавецът, че ми навлече криминално разследване по един случай, в който беше директно замесен и той самият. Обаждам му се и казвам: какви ги вършиш, гадино? Нали уж си вярващ, мъкнеш се по разни свети места, Господ ще те накаже за безобразията ти. Върни ми парите, вика, и прекратявам случая. По това време още не бях с депутатски имунитет. Направо по време на следващия разпит ми щракнаха белезниците и ме вкараха в затвора «Матроска тишина». Три дни лежах и внезапно ме пуснаха. Оказа се, че Бог наказал моя враг. По най-недвусмислен начин. Този заместник-министър наистина беше голям богомолец. Денем пълни гушата по свръхкорумпиран начин, злоупотребява със служебното си положение донемайкъде, а вечер се моли, протрива колене пред разпятието. Разпятието му беше много луксозно, от Урал му го бяха докарали като скъпоценен подарък: малахитово, а Спасителят изработен от яспис. Поне двайсет килограма тежеше, ако не и трийсет. Та два дни след ареста ми, докато се молел, то като по чудо се откачило от горната кука и му се забило право в тиквата. На място. Какво ще кажете?

Разказвам ви най-фрапантните случаи, а имаше и други. Не веднъж и дваж ме е спасявал моят франкмасонски бог. Щом изникне истински враг и вземе да ми създава проблеми — край с него. Някои като Шика просто изчезнаха, и точка. Стопроцентова мистика. С други са се случвали още по-интересни неща.

Последния път ми се случи чудо съвсем скоро, през май. По време на предварителните избори в моя едномандатен район. Може да си спомните, вестниците писаха. Имах само един опасен съперник. По предварителни данни щях да загубя от него с петдесет процента. На девети май, в Деня на победата, той плавал с яхта в Истринското водохранилище. Забележете: сам. И внезапно яхтата лумва в пламъци незнайно как. Хубава яхта, ретро, от старо скъпо дърво. Първо пламнало платното, после рубката. Моят съперник едва успял да скочи във водата. Не че се удави, бил е със спасителна жилетка, обаче беше началото на май, температурата на водата осем градуса. Докато го измъкнат, минали трийсетина минути. Едва не пукнал от студ, та заряза и избори, и дявол. И досега се движи с инвалидна количка, скован е целият. А пък аз дори не се учудих кой знае колко. Знаех си, че ще ми помогне франкмасонската Сила. Не се пречкай в краката на свободния зидар. Какво ще кажете за историйката ми?

— Усеща се, че не ви е първо изпълнение — саркастично отговори Фандорин, още не знаеше как да възприеме странната история.

Беше му ясно, че Сивуха се прави на интересен. Но кое е истина и кое е фантазия в цялата работа? Впрочем за кандидата, дето насмалко да се удави по време на разходка с яхта, наистина имаше нещо по новините. Във всеки случай Аркадий Сергеевич никак не приличаше на луд. Депутатът се засмя.

— Нима не успях да ви заинтригувам?

— Успяхте — потвърди Николас. — Интересна история и разказвате поетично за свободния зидар. Но преди да приема да работя с вас, обяснете ми: защо ви е ръкописът на Достоевски? Защо сте готов да вложите в издирването му толкова време, сили и пари? Не носят ли инвестициите ви достатъчно средства?

— Е, първо, че с препродажба на ръкописа може да се изкарат доста голяма сума, а парите, както знаете, никога не са в повече. За бизнесмена е тежък грях да изпусне шанса за такава печалба, или да надипли пачка, казано на днешен език. Но когато ме потърси Морозов, не мислех за пари. За мен това е шанс да се измъкна от легиона на новобогаташите, разбирате ли, и да стана най-сетне Личност, тоест да съм истински свободен. Милиони лесно се губят, това нещо — небрежно показа депутатската значка — още по-лесно. Но ако си Личност, ти си практически неуязвим. Всеки бързо забогатял, като стигне до определено ниво, си търси вълшебна пръчица, която да го открои от масата и да го направи по-особен. Един ще купи футболен клуб, друг — яйца на Фаберже, трети — картини на Малевич. А Достоевски е още по-добра инвестиция. Аркадий Сивуха връща на родината и световната култура неизвестна творба на класика. Това е световна сензация! Смешното име Сивуха ще се свърже неразривно с великото име Достоевски. И аз ще съм онзи Сивуха, който. Разбирате ли? Крайно необходимо е за мен да притежавам ръкописа. Аз съм законният му собственик. Преди да ме потърси, Морозов е бил при колекционера на манускрипти, а сега става ясно, че и при други, и им е оставил по откъс от текста. Но в крайна сметка избра мен. Защото Сивуха умее да намира правилния подход. Не е истина какъв хапльо беше нашият доктор по филология в паричните въпроси. Всяка сума над хиляда долара му се струваше фантастична, той изобщо не се ориентираше в нулите. Веднага разбрах, че трябва да го работя с «ръка да пипне». П. П. П., въпросния пръстен, купих наскоро от един колекционер. Не е сигурно, че е същият пръстен, който правистите са щели да преподнесат на писателя — не успях да направя експертиза. Но също е четири карата и гравировката съвпада. Аз отдавна се интересувам от всичко свързано с Фьодор Михайлович. Хоби ми е. Та Морозов клъвна точно на пръстена. Както го видя, кунките му затрепериха и веднага разбрах: в кърпа ми е вързан. Подписа договор с мен, всичко си е редовно. Ето, можете да се убедите.

Фандорин погледна. Убеди се.

Настоящият договор се сключва между Ф. Б. Морозов (наричан по-долу Продавач), от една страна, и от друга — А. С. Сивуха (наричан по-долу Купувач). Ръкописът на Ф. М. Достоевски с потвърждаващата документация (наричана по-долу в настоящия договор Материали) се връчва на купувача срещу възнаграждение, състоящо се от две части. Първата представлява антикварен златен пръстен с брилянт 3,95 карата, който има културно-историческа ценност. Втората част възлиза на сума от 100 000 евро, от които 30% се изплащат непосредствено след подписването на договора, а останалите — при предаването на материалите в пълен комплект.

— Както виждате, подписан е няколко дни преди форсмажора във вид на черепно-мозъчна травма — с въздишка каза свободният зидар.

Фандорин имаше само един въпрос:

— Какво представлява «потвърждаващата документация»?

— Сега ще ви покажа. Но първо малко встъпление. За Стеловски знаете, разбира се. Това е издателят, който се възползва от тежкото положение на Фьодор Михайлович и го заробва с жесток договор — с тон на същински лектор поясни депутатът.

Дори нарича Достоевски на име и бащино като цялото достоевсковедско войнство, помисли си Ника.

— За него Фьодор Михайлович по-късно пише: «Стеловски ме безпокои мъчително, дори го сънувам» — продължи Сивуха и извади от чантата си някакви листове. — Ето ксерокопието на писмото, в което Фьодор Михайлович лично описва цялата история. Прочетете оттам, където е отбелязано с червен флумастер.

Ника взе листа, изписан с познатия четлив почерк.

«Стеловски купи съчиненията ми през лятото на 65 година по следния начин: аз бях в ужасно положение. След смъртта на брат ми през 64 година поех много от дълговете му и 10 000 рубли собствени пари (които получих от леля си) употребих да продължа издаването на „Епоха“, списанието на брат ми, в полза на семейството му, без да имам никакъв дял в това списание и даже без да имам право да сложа на корицата му името си като издател. Но списанието фалира, наложи се да го спра. После продължих да изплащам дълговете на брат ми и на списанието, както можех. Много полици подписах, между другото (веднага след смъртта на брат ми) на един Демис. Този Демис дойде при мен и ме молеше да припиша полиците на брат ми на свое име (Демис доставяше хартия на брат ми) и се кълнеше, че ще чака колкото се наложи. Аз приех. През лятото на 65 година започват да ме преследват със задълженията към Демис и още някакви (не помня). От друга страна, Гаврилов, служител в печатницата (тогава печатницата на Прац), също ми представи разписката си за 1000 рубли, която му дадох поради нуждата от пари, за да издавам чуждото списание. И ето, макар да не мога да го докажа юридически, знам със сигурност, че всичко това с внезапното изискване на парите (особено полиците на Демис) е предизвикано от Стеловски; той прати и Гаврилов тогава. И ето че в същото време изведнъж ми прави предложение: дали ще му продам съчиненията си за три хиляди с написване на определен роман и проч., и проч. — тоест със съвсем унизителни и невъзможни условия. Ако можех да изчакам, бих взел от книготърговците за правото на издаване поне двойно, а с една година изчакване, разбира се, и тройно, защото след година само „Престъпление и наказание“ беше продадено във второ издание за 7000 от дълга (всичко от списанието, на Базунов, Прац и на един доставчик на хартия). Така че за братовото ми списание и дълговете му похарчих 22 или 24 хиляди, т.е. платих това и сега ми остава дълг около пет хиляди.

Стеловски ми даде тогава 10 или 12 дни за обмисляне. Това беше и срокът за опис и арест за дълговете. Забележете, че Демисовите полици бяха предявени от надворния съветник Бочаров (навремето е пописвал, превеждал е Гьоте; сега като че ли е мирови съдия на Василевски остров). През тези десет дни търсех откъде ли не да намеря пари за плащане по полиците, за да не продам съчиненията си на Стеловски при такива ужасни условия. Бях и при Бочаров 8 пъти и никога не го заварих вкъщи. Накрая разбрах, че Бочаров е стар приятел на Стеловски, движи негови неща и проч., и проч. Тогава се съгласих и написахме този договор. Платих наДемис, Гаврилов и други и с останалите 35 полуимпериала заминах за чужбина.»

Николас върна листа.

— Да, бива си го този Стеловски.

— Делово човече, сродна душа — сви рамене Аркадий Сергеевич. — Явно също е обичал да дипли пачки. Преди Морозов никой от литературоведите не беше обръщал специално внимание на лицето Стеловски. А нашият бъдещ маниак е заложил всичко на тази карта. Много години е издирвал личния архив на заклеймения от потомците издател и накрая го е намерил. Там сред количествата доста безинтересни финансови и юридически документи (Стеловски е бил прочута драка и вечно е съдил някого) Морозов открил точно това, за което мечтаел: папка с кореспонденцията му с Достоевски. Включително няколко абсолютно сензационни писма. — Депутатът връчи на Фандорин тънка папчица. — Например черновата на едно много важно писмо на самия Стеловски — нали не е имало ксерокси и дори индиго и черновите винаги са се пазели. Освен това един интересен финансов документ. Плюс собственоръчно писмо на Фьодор Михайлович с коментари на Стеловски. Прелистете, разгледайте ги. А ние с Олег да идем да потърсим доктора. Както винаги се е отплеснал някъде, а ни е време за втората инжекция. — Депутатът потупа сина си по гърба. — Олежек, свършвай играта.

Ника не забеляза кога бяха излезли Сивуха, синът му и телохранителят. Така беше потънал в четене.

В първия джоб в папката имаше писмо от Стеловски, надписано с червен молив «Пратено на 11 август». Почеркът на издателя беше грозен, но за удобство към оригинала имаше приложена разпечатка (защо да си хаби очите народният представител): с едър шрифт, на чисто и без никакви пречкащи се ятове и ерове.

Wiesbaden, Hotel «Victoria», a Mr. Theodore Dostoievsky.

Милостиви господине Фьодор Михайлович!

Получих Вашето писмо и да си призная, останах много недоволен. Искате пари, а не искате да ми напишете за което Ви моля. Не е редно. Да Ви кажа, парите не растат по дърветата. Казах Ви в Петербург и Ви повтарям съвсем недвусмислено. Идеята Ви за повест за пияници и сиромаси, с която се опитвате да се измъкнете, никак не ме привлича. Не Ви предложих седем хиляди за подобна творба, а за криминален роман в духа на Габорио или Едгар По. Това иска публиката, а не унижени и оскърбени. Ох, драги Фьодор Михайлович, вземете да опишете някое страшно, тайнствено престъпление с кръвопролитие, и не само едно убийство, а няколко, това на всяка цена. С Вашия талант! Та да секне дъхът на читателите, особено на читателките!

Жалвате ми се, че Ви е трудно и скучно да измисляте криминални сюжети. Защо да ги измисляте! Животът е най-великият сюжетодател. Буквално тези дни в «Московски губернски вести» прочетох отчет за съдебен процес на един тамошен продавач, син на търговец, Герасим Чистов. Този млад мъж на 27 години, разколник по вероизповедание, през януари настоящата година предумишлено умъртвил две старици, готвачка и перачка, с цел да ограби господарката им, еснафката Дубровина. Престъплението е извършено между 7 и 9 часа вечерта. Убитите били намерени от сина на Дубровина, проснати в локви кръв в различни стаи. Навсякъде били разпръснати вещи, извадени от окован с желязо сандък. Злоумишленикът откраднал пари, сребърни и златни предмети. Стариците са умъртвени поотделно в различни стаи и без съпротива от тяхна страна. Всяка е с много рани, очевидно нанесени с брадва. Между другото, тъкмо една брадва, извънредно остра и с къса топоришка, е основната улика срещу обвиняемия продавач.

Не е ли готов сюжет за криминален роман? Само че един съвет: по-добре направете убиеца не продавач, а образован човек, издигнат. Например студент, нали ги знаете какви са днешните студенти. Впрочем никак не настоявам да е студент, това го оставям изцяло по Ваше усмотрение, защото пък прогресивното общество може да съгледа намек срещу сегашната младеж и да се обиди, а защо да обиждаме с Вас прогресивното общество, като главно то е, което купува книги? Така че сам си решете за престъпника, но читателят чак до края да не може да разбере кой е. Запомнете, това е най-важният закон в криминалните романи. И нека в центъра на повествованието не е престъпникът, а разследващият, радетел на закона, някой красив романтичен брюнет със сини очи, такива обичат читателките. Но да не е дилетант като Едгар-Поевия Дюпен. Нашата страна, слава Богу, не е Франция и не е Америка, злодействата се разследват не от частни лица, а от служителите на закона. А и цензорите не биха одобрили. Нека героят е служебно лице. Да кажем, следствен пристав или квартален надзирател. Не звучи много романтично наистина, но ако не можете да съвместите романтичността с държавната служба, тогава жертвайте романтичността, но героят да е човек на закона, с твърдо обществено положение.

И особено Ви моля да избягвате обичайните си тежки фрази, пишете в по-лек, ведър стил и без тези Ваши изречения по половин страница. Читателите си дават парите не с цел да си развалят настроението и да си пълнят главите с проблеми. По-малко страдания и «нещастници». Не Ви предлагам седем хиляди, скъпоценни Фьодор Михайлович, за страдателно четиво. Помислете само, седем хиляди! Толкова няма да ви платят нито Корш, нито пък още по-малко Краевски.

Състрадавам на затруднителното Ви положение и Ви пращам приложено 175 талера, но не назаем, в никакъв случай, защото никому никога не давам заеми от принципни съображения, а като аванс за новата Ви повест. Ако отказвате написването — моля да ми върнете парите със същата поща. Ако ли приемете — бъдете така любезен да подпишете приложената разписка и да ми я пратите.

Ваш покорен слуга
Фьодор Стеловски

Докато четеше писмото, Николас, от една страна, негодуваше срещу издателя мошеник, който си позволяваше да поучава самия Достоевски как и какво да пише. А от друга, изпита радостно вълнение. Писмото беше съвсем директно, а не косвено потвърждение на автентичността на манускрипта. Била му е възложена детективска повест — и то именно такава, каквато я е намерил Морозов! Това не е реконструкция и не са експертни умозаключения, а железен факт.

Фандорин прибра разпечатката в джоба и продължи. Следващият прозрачен джоб беше празен — сигурно се е залепил за горния, а секретарят, подготвил папката за Сивуха, не е забелязал. Както и да е. Но в третия джоб имаше още едно доказателство: собственоръчната разписка на Достоевски, че е получил от г-н Ф. Т. Стеловски аванс за новата повест в размер на 175 талера Ах, този хитрец Стеловски! «Ако отказвате написването — моля да ми върнете парите със същата поща.» Все едно не знае, че Фьодор Михайлович в положението, в което се намира, в никакъв случай не може да се откаже от парите. С евтина кукичка хваща автора, няма що.

Последният документ в папката беше писмо на Достоевски. Малко листче, нагънато и дори прокъсано, сякаш някой нарочно го е мачкал. В полето — пак червеният молив на Стеловски, а и в текста подчертани някои редове. В отделен джоб се намираше надписаният плик с адреса («За г-н Ф. Т. Стеловски, Садовая улица, домът на Шпигел срещу Юсуповата градина») и с щемпел на санктпетербургската градска поща (31 октомври 1865).

За да не рискува с прокъсаната реликва, Николас не извади оригинала на писмото, а прочете приложената разпечатка.

Милостиви господине Фьодор Тимофеевич!

Милост искам, а не жертва. Не мога да Ви дам обещаната криминална повест, защото вече я няма, и толкова. Честно я писах, макар и проклинайки всичко на света, във Висбаден, е най-тежките дни е живота ми, понякога и без свещ, единствено на слабата светлина от уличната лампа. Дописвах я тук, в Петербург. Почти довършвах писанието си, оставаше ми най-много една страничка [13], но се случи нещо, което в днешното ми положение, уви, беше съвсем очаквано. Появи се кварталният поради подадения иск от триж проклетия адвокат Бочаров, когото с името Чебаров наказах с преголяма наслада в повестта си с най-люта смърт. С полицая имаше и съдия-изпълнител, дошъл да опише цялото ми движимо и недвижимо имущество. Не притежавам нито първото, второто пък — съвсем не, а и цялата ми мобилировка е на хазайката, затова поради липса на друго съдията иззе наред всичките ми бумаги от масата. Включително и Вашата повест отнесоха в кварталното управление. Аз отказвах и протестирах, естествено, но дълбоко в душата си бях доволен.

Съчинението ми не струваше. Нека изгние довеки в полицията. Хич няма и да се опитам да си го върна, не се надявайте. За Бога и дори по дяволите, огън да я гори тази криминална повест. Да, именно, ще я смятам за изгоряла, за отлетяла във вид на дим през комина. А за да не ми се гневите и ядосвате, веднага ще Ви зарадвам. Реших да напиша роман със същите герои, не подобен боклук, а истинска творба с характери, с дълбоки чувства и най-вече с идея. Отдавна се пробвах да го подхвана ту от една, ту от друга страна, но не потръгваше. Той ми чукаше на вратата, романът, обаче аз поради неспособността си не можех да се досетя как да му отворя. И внезапно стана — отвори се вратата и екна глас, остана само да записвам. Вече бях нахвърлял дори началото — и се появи кварталният надзирател. Та ако съжалявам за нещо, то е именно за началото, започнато направо на последния лист на Вашата повестчица. Но нищо, помня всяка дума и вече го започнах на чисто. Край на надничарството благодарение на Господ и кварталния надзирател. Ако пожелаете, ще ви дам новия си роман за тежкото престъпление и суровото наказание предвид аванса Ви от 175 талера. Ако не, ще ви върна веднага аванса. Скоро ще имам пари, до три дни трябва да получа от г. Краевски [14].

Не се сърдете,

с виновно преклонена глава

Ф. Достоевски.

Докато почиташе този, последния документ, Аркадий Сергеевич вече се беше върнал в кабинета. Стоеше зад Фандорин и гледаше през рамото му.

— Запознахте ли се? И така, господин Стеловски, бидейки изпечен мошеник той самият, е заподозрял, че Фьодор Михайлович го лъже: загубил е талерите на рулетка, а изобщо не е и помислял да пише криминалната повест. Но Морозов, професионален изследовател на Достоевски, знае много добре, че такива лъжи не са присъщи на Фьодор Михайлович. И щом се натъква на тази кореспонденция в архива на Стеловски, Морозов се въодушевява. Това става великата му Цел: да намери иззетата от полицията повест. Може да прашасва в някой склад въпреки всички революции и блокади? Съвсем ясно е, че «криминалната повест» не е била открита от никого, иначе щеше да се знае за нея. Филип Борисович в общи линии си е представял къде да търси. Всички архиви от полицията са били предадени в градския исторически архив в Петроград. Той благополучно си съществува и в наши дни. И какво прави нашият Морозов? Напуска своя НИИ и намира работа в Питер. Заплатата, както се досещате, е жълти копейки, а трябва и наем да плаща, и в почивните дни да пътува до Москва. Разпродава всичко възможно, похарчва спестяванията си, едва не стига до развод с жена си, но вече нищо не може да го спре — скъсал е синджира.

На това място от разказа Николас кимна — познаваше чудесно страстта на историка, подушил несравнимия мирис на откритието. В случая пък и не какво да е откритие, а неизвестна повест на самия Достоевски! Аркадий Сергеевич продължи:

— Всеки свободен миг Морозов ходи да рови в непроучените фондове на петроградското градоначалство, така нареченото «находище», което никой никога не е «разработил». Така се е случило, а и за изследователите не е представлявал интерес канцеларският боклук. Филип Борисович знае датировката — октомври 1865 года. През есента на 1915 година поради изтичане на полагаемия се по закон срок за съхраняване тази документация е трябвало да се изгори, но той се надява на военновременния хаос. Мнозина от работещите в архива сигурно са били мобилизирани да воюват срещу германците, надали ръководството е имало възможност скрупульозно да спазва инструкциите. И как мислите? — тук, преди кулминацията, Сивуха съобразно със законите на драматургията направи ефектна пауза — бавно и с наслада запали лулата си «дънхил». — Намира го! Вехта картонена кутия с надпис «Към дело. Архиви на бивш. 3 кв. Казан. У-ние. 1865 г.» Фьодор Михайлович тогава е живеел на «Столярни переулок», в трети квартал на Казанското управление в града. Представяте ли си? Кутията си е кротувала сто и четирийсет години целокупна и непипната. Не са я изгорили в кюмбетата, не са я хвърлили на сметището. От хиляда осемстотин шейсет и пета година никой никога не е надниквал в нея. И там сред всичко друго Морозов открива канцеларска папка с надпис «Документация, описана и иззета от о.з. поручик Ф. М. Достоевски». — Депутатът тихо се засмя и поклати глава. — Можете да си представите какво става с доктора на филологическите науки. Всеки би пощурял, ако му се сбъдне такава мечта. Филип Борисович точно така се изрази пред мен. «Аз, вика, като отворих папката, като видях ръкописа, все едно полудях. Още там, в хранилището, както кихах от праха. Даже бях в несвяст. Съвзех се едва когато излязох от портала и отминах милиционерската караулка. Вървя и цял треперя, а под сакото си нося ръкописа.» Не взел другата документация. Станало му неудобно. За да имало нещо и за бъдещите изследователи. Дори нарочно оставил папката на видно място.

— Значи ръкописът е откраднат от държавно хранилище — констатира Фандорин. — И вие искате аз да стана съучастник в кражбата…

Сивуха го прекъсна с гръмогласен кикот.

— Ох, не ме разсмивайте! Че в нашата държава всичко е крадено. Петрол, газ, никел, заводите, комбинатите. Кой където е бил на златно местенце, си го е приватизирал. Как става така, че главните богатства на страната са в ръцете на бивши партийни величия, комсомолци, офицери от държавна сигурност и някои хитреци? Ами така става. Просто решават така да стане и готово. Много правилно между другото. По-добре собственик самозванец, отколкото ничия собственост. Така и Морозов приватизира от своето местенце.

— Но това е противозаконно!

— А законно ли е било да се отнема имуществото на дворяните и фабрикантите през седемнайсета година? Но да не жалим толкова и дворяните с фабрикантите. И те несправедливо са притежавали онова, което после са им отнели. Справедливост, скъпи Николай Александрович, не съществува на този свят. Може би на онзи, при ангелите небесни. Това първо. А второ, откъде можем да знаем ние с вас дали Филип Борисович е разказал истината. Той и преди черепно-мозъчната не е бил съвсем окей с психиката. В ръкописа няма архивни печати. Може Морозов да го е намерил в дядовата си ракла. Тогава той по закон си е негова собственост. Лично аз мога да ви гарантирам едно: до мен ръкописа стигна честно и юридически чисто. Договора видяхте. Аванса платих: П. П. П. плюс трийсетте процента. Половината от аванса в пари, другата половина във вид на втора ръка мерцедес според волята на продавача. Не е малко.

— А на международен търг ръкописът може да стигне до два, ако не и три милиона. Проверих.

— И какво от това? Отвъд море — за грош теле, ама за превоза жълтичка. С превоза впрочем също би имало проблеми, ако се стигне до аукцион. Но това, дето се вика, вече не е ваша грижа. Вие ми намерете края на текста. Имате цялата ми подкрепа. Микрофонът в автомобила ви нека остане засега. Само не пейте фалшиво в колата и не си говорете интимности с вашата хубавица секретарка. Но пък изникне ли някоя трудност, моят Игор веднага ще е в течение. Той дежури тук при Олег, скучно му е. Апаратурата е при него в стаята. Нека слуша какво става. В случай на нужда ще ви се притече на помощ. Не го гледайте, че е кинта и двайсет и не изглежда внушително. Игор е човек с големи възможности. Ще ви разкажа за него. За да знаете. — И спонсорът направо без никакъв преход подхвана новата история.

Николас слушаше мълчаливо, без да го прекъсва. Самият разказвач му беше по-интересен от обекта на разказа му. Макар че и случаят си беше доста необикновен.

— Колко години минаха… Единайсет, дванайсет? Не, повече. Беше деветдесет и трета, пролетта. Тогава живеех в бившата държавна вила в Барвиха. Олежка беше малък — съобщи Сивуха, сякаш без обяснение нямаше да е ясно. — Трябваше да е на чист въздух, на мен ми трябваше добра охрана. Имах проблеми тогава, много сериозни. При това едновременно с двама конкуренти, също много сериозни. Накратко, заплашваха ме две поръчкови убийства. Като се събудя сутрин, не съм сигурен дали ще съм жив до вечерта. Висях в шибаната вила като обсаден. Но знаех, че ще ме докопат. Въпрос на време. Само Божие чудо можеше да ме спаси. И то се случи. — Аркадий Сергеевич погледна Ника, видя, че началото го е впечатлило, и доволен попуфка с лулата.

За Чудото Божие

Та беше чудесен пролетен ден. Ние сме двамата с Олежка, без да се брои охраната. Седим на третия етаж, в мониторната, развличаме се. Там беше централният пулт, току-що бяха монтирали екраните, трийсет броя. Седим и натискаме както падне: на един екран се вижда басейнът, на друг — южната стена, на трети — моят кабинет, четвъртият е със спътникова връзка и вървят анимационни филмчета.

Олежек още тогава рядко се смееше, а изведнъж се развесели, смее се. И аз — доволен. Изведнъж включвам камерата на портата и гледам: спрял джип с тъмни стъкла. Какво е това? Ако е пристигнал някой, охраната трябва да докладва. Превключвам на КПП-то. Там със старшия в смяната говори някакъв мъж с кожено яке, нисък на ръст. Размахва му пред носа удостоверение. Усилвам звука, чувам, моят казва: «…Какво като си от ФСБ, длъжен съм да докладвам на стопанина.»

Онзи спокойно му отговаря: «Казах: викай тук всички охранители незабавно.»

Моят му възразява: «Нямам право по инструкция. Ще се свържа със стопанина. Той ще се обади във ФСБ. И ще провери.»

Браво, мисля си. Заслужава си парите. И понечвам наистина да звънна и да проверя каква е тази работа, защо са пратили този човек.

А оня с якето изведнъж казва: «Защо ще се обажда? Документът е менте. Платено ми е да го очистя. С него е свършено. Викай всички тук, ако ти е мил животът.»

В този момент не се уплаших много много. Даже се зарадвах. Колко умно направих, че се сетих да сложа навсякъде видео наблюдение.

Хващам телефона — никакъв сигнал. Втори апарат, трети — същото. Изключили са ми телефона! А мобилни тогава още нямаше. Спокойно, си казвам. Той е сам, аз съм с петима охранители, печени момчета.

И старшият, виждам, се държи мъжки. Няма паники, няма истерии.

«Добре, казва, сега ще ги извикам.» И ги вика. А същевременно (виждам на монитора) леко издърпва чекмеджето, където му е оръжието.

Гледаме с Олежка, застинали в мълчание—същински гангстерски екшън. Сърцето ми думка, разбира се, но не бях много притеснен. Сега, си викам, моите «афганци» ще му извият ръцете. Ще си поговоря с него да разбера кой му плаща — Богданчик или Бесо Гагрински (така се казваха враговете ми).

Събират се четиримата охранители, всички въоръжени. Маломерният с якето им казва: «Момчета, дошъл съм да ликвидирам шефа ви. И ще го ликвидирам, нямам грешка. Мога само него да очистя, мога и заедно с вас. Вие си решавате. Ако ви се живее, хвърляте оръжието и се спасявате ей там в бараката. Кротувате си и не си подавате носа. Когато куките ви разпитват, ще кажете: пристигна един кавказец, метър и осемдесет висок, с мустаци като подкова. И ще го разпознаете по снимка — този.»

Показва на всички фотографията, та и аз я виждам на монитора. А на снимката — Лаваш, главният килър на Бесо Гагрински. И ми става ясно, че нахалникът е пратен от Богданчик. Значи Богданчик иска не само мен да ме очисти, но и за убийството да бъде набеден Бесо.

Но не това ме смая, а моите афганци. Те един по един си оставят на земята оръжията и четиримата като овце се оттеглят към бараката. Старшият затваря чекмеджето с пистолета и леко-леко отстъпва подир тях. После ги питах това пък какво беше, вие — петима, той — сам. А те ми блеят: «Да го бяхте погледнали в очите… А и знаем ли още колко мутри има в джипа?»

В джипа, както се разбра, нямаше никакви мутри, Игорьок обича да работи самостоятелно, без помощници. Но очите му — да.

Когато дребният заключи в бараката охранителите ми, вдигна глава и се впери право в камерата, много внимателно. Погледнете го някой път в очите, ще видите. Игорьок има шести дан по карате, с юмрук пробива врата, но никога не му се налага да се бие. Действа само с поглед. Змей. Базилиск.

Та ме погледна той от екрана с черните си дупки — като две цеви. И коленете ми омекнаха.

Седя, гледам, само въртя глава от един към друг монитор.

Ето убиецът отминава КПП-то.

Ето върви по алеята към къщата.

Появява се на камерата в антрето. Не бърза, все едно си е вкъщи. Сваля якето, оставя го на закачалката. От подмишницата му стърчи ръкохватка на оръжие. Приглажда си косата пред огледалото. Най-много ме потресе, че си свали обувките и си нахлузи едни от пантофите. За да не тропа по стълбите. Сложи си ръкавици и бавно тръгна по коридора, наднича в стаите.

Тогава най-сетне се сепнах.

Страницы: «« ... 56789101112 ... »»

Читать бесплатно другие книги:

«Инь и Ян» – это театральный эксперимент. Один и тот же сюжет изложен в двух версиях, внешне похожих...
Если день рождения лучшей подруги вместо легкого похмелья оборачивается переходом в сказочное Средне...
Один из самых загадочных, увлекательных и философских романов «Человеческой комедии»....
У каждого человека своя судьба, свой крест. Вот я, Виола Тараканова, и несу свой – постоянно вляпыва...
Джером Клапка Джером - широко известный английский писатель. Самое популярное его произведение - "Тр...
Книга выдающегося русского этнографа Льва Николаевича Гумилева посвящена одной из самых сложных и за...