Капитан Немо Верн Жюль

I

ЕДИН РИФ, КОЙТО СЕ ДВИЖИ

1866 година бе ознаменувана от едно странно събитие, с един необяснен и необясним феномен, който навярно никой не е забравил и досега. Слуховете около това събитие развълнуваха жителите на пристанищните градове и възбудиха духа на населението във вътрешността на континентите, но особено обезпокоиха моряците. Едрите търговци, корабостроителите, капитаните на търговските кораби, собствениците на кораби в Европа и Америка, офицерите от военния флот на всички страни, както и правителствата на редица държави от двата континента се бяха заинтересували извънредно много от странното явление.

И наистина, от известно време много кораби бяха срещнали в морето „нещо огромно“, някакъв дълъг, вретеновиден, понякога фосфоресциращ предмет, далеч по голям и по-бърз от кит.

Сведенията за тая поява, отбелязани в различните бордови дневници, се съгласуваха почти напълно относно външния вид на въпросния предмет или живо същество, неизчислимата скорост на движенията му, смайващата му двигателна мощ и особения живот, с който изглеждаше надарено това същество. Ако беше кит, той надминаваше по размери всички китове, известни дотогава на науката. Нито Кювие, нито Ласепед, нито Дюмерил, нито Катрьофаж биха допуснали съществуването на подобно чудовище — поне докато не са го видели, както се казва, със собствените си очи на учени.

Вземаше ли се средното от направените на няколко пъти наблюдения, като в същото време се отхвърлеха боязливите преценки, които твърдяха, че тоя предмет е дълъг двеста стъпки и като не се приемаха преувеличенията, според които той бил широк една миля, а дълъг три — все пак можеше да се поддържа, че това необикновено същество далеч надхвърляше всички размери, приети дотогава от ихтиолозите, ако то изобщо съществуваше.

Но то съществуваше, фактът сам по себе си не можеше да се отрече и поради склонността на човешкия ум към необикновеното можеше да се разбере вълнението, което предизвика в света тая свръхестествена поява. Предположението, че тя беше от областта на приказките, трябваше да бъде отхвърлено.

Действително на 20 юли 1866 година параходът „Губернатор Хигенсън“ от „Калкутското и Бърнахското параходно дружество“ беше срещнал на 5 мили източно от бреговете на Австралия тая подвижна грамада. Отначало капитан Бекер помислил че това е непознат риф. Той дори се готвел да определи точното му местоположение, когато два водни стълба, изхвърлени от необяснимия предмет, се издигнали със свистене на 150 стъпки височина. Така че ако това не е било риф с периодични изригвания на някой гейзер в него, „Губернатор Хигенсън“ положително бе срещнал някакво водно, непознато дотогава млекопитаещо, което изхвърля през ноздрите си стълбове вода, примесен с въздух и пара.

Подобно нещо било наблюдавано на 23 юли същата година във водите на Тихия океан от „Кристобал Колон“ от „Източноиндийското и Тихоокеанско параходно дружество“. Значи тоя необикновен кит можел да се прехвърля от едно място на друго с шеметна бързина, тъй като в промеждутъка от три дни „Губернатор Хигенсън“ и „Кристобал Колон“ го наблюдавали в две точки от земното кълбо, на повече от 700 морски левги1 една от друга.

Петнадесет дни по-късно, на 2000 левги от това място, „Хелвеция“ от „Националното дружество“ и „Шанон“ от „Ройел Мейл“, които плавали един срещу друг в оная част от Атлантическия океан, която е между Съединените щати и Европа, си съобщили взаимно, че чудовището се намира на 42 градуса 15’ северна ширина и 60 градуса 35’ западна дължина по Гринуичкия меридиан. От тия едновременни наблюдения и тъй като „Шанон“ и „Хелвеция“ били по-къси от него, макар че имали сто метра от форщевена до ахтерщевена2, пресметнали, че минималната дължина на млекопитаещото е повече от 350 английски стъпки3. Ала най-големите китове, които се срещаха във водите на Алеутските острови — Куламок и Умщлил, никога не биваха по-дълги от 56 метра, ако изобщо стигаха до такива размери.

Тия съобщения, които пристигаха едно след друго, новите наблюдения от борда на атлантическия параход „Перейра“, едно сблъскване между чудовището и парахода „Етна“ от линията „Инман“, съставеният протокол от офицерите на френския военен кораб „Нормандия“ и твърде сериозните сведения, съобщени на генералния щаб от капитана на парахода „Лорд Клайд“ — Фриц Джеймс, развълнуваха дълбоко общественото мнение. В някои страни почнаха да се подиграват с това странно явление, но в други, с оживена морска търговия, живо се интересуваха от него.

Във всички големи центрове чудовището стана на мода. Възпяваха го по естрадите на заведенията, осмиваха го във вестниците, представяха го в театрите. Беше сгоден случай да се пръскат всевъзможни измислици. Когато нямаше материал, във вестниците отново почнаха да се явяват всички въображаеми и гигантски животни, като се почне от белия кит, страшния „Моби Дик“ от северните краища, до огромния октопод, пипалата на който могли да обхващат цял параход от 500 тона и да го завлекат в бездните на океана. Препечатваха дори документи от древни времена, мненията на Аристотел и на Плиний, които допускаха съществуването на тия чудовища, както и норвежките разкази на епископ Понтопидан, съобщенията на Пол Егжед и най-сетне изложенията на господин Харингтън в чиято добросъвестност не можеше да има съмнение, когато твърдеше, че през 1857 година, като бил на борда на „Кастилиян“, видял грамадния змей, който дотогава се срещаше само във водите на някогашния вестник „Конститюсионел“.

Тогава между вярващите и невярващите сред научните дружества и научните списания избухнаха безкрайни спорове. „Въпросът за чудовището“ разпали умовете. Почна се истинско сражение между журналистите, които държаха за науката, и журналистите, които бяха за остроумието; потоци мастило се проляха през това паметно сражение и дори някои от тях проляха две-три капки кръв, защото от морския змей стигнаха до някои лични най-оскърбителни нападки.

Войната, с различни изгледи за успех, продължи шест месеца. Срещу принципните статии на Бразилския географски институт, на Берлинската кралска научна академия, на Британското дружество, на Смитсъновия институт във Вашингтон, срещу дискусиите на „Индийския архипелаг“, на „Космос“ на отец Моаньо, на „Известията“ на Петерман, срещу научните хроники на големите френски и чужди вестници жълтата преса отвръщаше с неизчерпаемо въодушевление. Остроумните вестникари, като правеха пародия от един израз на Линей4, цитиран от противниците на чудовището, твърдяха, че наистина „природата не създава глупци“ и заклинаха съвременниците си да не опровергават природата, като допускат съществуването на огромни чудовищни октоподи, на морски змейове, на „Моби Дик“ и на други умотворения — плод на въображението на пияни моряци. Най-сетне със статия в един много опасен сатиричен вестник най-известният от неговите сътрудници се присъедини към тях, нахвърли се като Иполит срещу чудовището, нанесе му последен удар и го доуби сред гръмливия смях на цял свят. Остроумието победи науката.

През първите месеци на 1867 година въпросът като че бе погребан, сякаш без надежда да възкръстне, ала нови факти станаха известни на публиката. Сега вече не ставаше дума да се разреши един научен въпрос, а да се избегне една действителна и сериозна опасност. Работата доби съвсем друг образ. Чудовището се превърна в островче, в скала, в риф, но движещ се риф, неопределим и неуловим.

През нощта на 5 март 1867 година параходът „Моравия“ от „Монтреалското океанско дружество“, намирайки се на 27 градуса 30’ ширина и 72 градуса 15’ дължина се натъкнал с десния си борд на някаква скала, неотбелязана в никаква карта на тия места. Благодарение на съвместното действие на вятъра и на своите 400 конски сили той се движел със скорост 13 възли. Несъмнено било, че ако „Моравия“ пробит от удара, нямал извънредно здрав корпус, щял да потъне заедно с двеста тридесет и седемте пътника, които бил взел от Канада.

Злополуката станала към 5 часа заранта, когато почвало да се зазорява. Дежурните офицери се втурнали към кърмата на парахода. Те изследвали с най-голямо внимание водите на океана. И не видели нищо освен силно вълнение на около три кабелта5, сякаш водната повърхност била раздвижена от силно витло. „Моравия“ определил точно мястото и продължил пътя си без видими повреди. Дали се е натъкнал на подводна скала или на някоя останка от потънал кораб — не могло да се узнае. Но когато в сухия док проверили подводната част на парахода, установили, че една част от кила е строшена.

Тоя факт, извънредно важен сам по себе си, щеше може би да се забрави, както толкова други, ако след три седмици не бе се повторил при точно същите обстоятелства. Само че благодарение на националността на парахода, който бе станал жертва на това ново сблъскване, както и на известността на дружеството, собственост на което бе той, събитието предизвика небивал отзвук.

Всеки знае името на английския корабопритежател, индустриалеца Кунард, който през 1840 година основа пощенска служба между Ливерпул и Халифакс с три дървени кораба с колела, с мощност 400 конски сили и с вместимост 1162 тона всеки един. След осем години имуществото на дружеството се бе увеличило с още четири кораба по 650 конски сили и 1820 тона, а две години по-късно — с други два, помощни и по-големи по тонаж. В 1853 година дружеството „Кунард“, което току-що бе подновило правото за превоз на пощата, увеличи последователно имуществото си с „Арабия“, „Персия“, „Китай“, „Шотландия“, „Ява“, „Русия“ — най-бързите и най-големи параходи, които след „Големия източен параход“ бяха браздили дотогава моретата. Така че през 1867 година дружеството притежаваше дванадесет парахода — осем с колела и четири с витла.

Давам тия много кратки подробности, та всеки да знае значението на това дружество за морски превоз, известно в целия свят със своето умно ръководство. Никое предприятие за презокеанско плаване не е било управлявано с повече умение. Никоя сделка не се е увенчавала с по-голям успех. За двадесет и шест години параходите Кунард са прекосили 2000 пъти Атлантическия океан и ни едно пътуване не е било отменено, ни едно закъснение не се е случило и никога ни едно писмо, ни един човек, ни един кораб не са били загубени. Затова въпреки силната конкуренция на Франция пътниците още предпочитат дружеството „Кунард“, както личи от сведенията в официалните документи през последните години. След всичко това никой не ще се зачуди на отзвука, който предизвика злополуката с един от най-хубавите параходи на дружеството.

На 13 април 1867 година морето било спокойно, вятърът благоприятен и „Шотландия“ се намирала на 15 градуса 12’ дължина и на 45 градуса 37’ ширина. Движен от своите 1000 конски сили, той плавал със скорост 13,43 възли. Колелата му цепели морето със съвършена равномерност. Водата стигала до 6,70 метра над дъното, а водоизместимостта му била 6624 кубически метра.

В четири часа и седемнадесет минути следобед, когато пътниците закусвали в големия салон, един не много силен удар засегнал корпуса на „Шотландия“ встрани и малко зад лявото колело.

„Шотландия“ не блъснал нищо, той самият бил блъснат и навярно не от нещо тъпо, а от резлив или пробиваш предмет. Сблъскването изглеждало толкова леко, че на борда никой нямало да се обезпокои, ако охраната на складовете не изтичала на палубата и не се развикала: „Потъваме! Потъваме!“

Отначало пътниците много се изплашили, но капитан Андерсен побързал да ги успокои. Наистина, опасността не била непосредствена. „Шотландия“, разделен чрез непроницаеми прегради на седем отделения, не могъл да се страхува от една дупка в корпуса.

Капитан Андерсен веднага слязъл в трюма. Той установил, че петото отделение се залива с вода, и то с бързина, която показвала, че пробивът е значителен. За голямо щастие в това отделение нямало парни котли, иначе огънят веднага щял да угасне.

Капитан Андерсен наредил веднага корабът да спре и един от матросите се гмурнал във водата, за да види каква е повредата. След няколко мига се установило, че в подводната част на парахода е пробита голяма дупка, широка два метра. Подобна дупка не можело да бъде запушена и „Шотландия“ трябвало да продължи пътя си така с полупотопени колела. В това време той се намирал на 300 мили далеч от нос Клир и след като закъснял три дни, което много разтревожило Ливерпул, влязъл в басейните на дружеството.

„Шотландия“ бил закаран в сух док и инженерите го прегледали. Те не повярвали на очите си. Един правилен пробив с форма на равнобедрен триъгълник зеел два метра и половина под водолинията. Пробивът на металната обвивка бил съвсем равен и не могъл да бъде извършен по-добре дори от специален инструмент. Очевидно сечивото, което направило пробива, е било подложено на изключително закаляване и след като се устремило с неимоверна сила и пробило четирисантиметровата обвивка, само се отдръпнало назад с едно наистина необяснимо движение.

Такъв беше последният факт, следствие на който общественото мнение наново се развълнува. От тоя ден нататък морските злополуки, на които не се знаеха причините, биваха приписвани на чудовището. Върху това загадъчно животно бяха отрупани отговорностите на всички тия корабокрушения, броят на които за нещастие е значителен; от трите хиляди кораба, за които всяка година „Службата Истина“ съобщава, че са потънали, за не по-малко от двеста липсват сведения и поради това се смятат за загубени.

С право или без право за тяхното изчезване бе обвинено „чудовището“ и тъй като поради него съобщенията между континентите ставаха все по-опасни, общественото мнение се намеси и поиска настойчиво моретата да бъдат най-сетне прочистени от тоя ужасен кит.

II

ЗА И ПРОТИВ

По времето, когато ставаха тия събития, аз се връщах от едно научно изследване из опасните краища на щата Небраска в Съединените щати. Френското правителство ме бе изпратило в тая експедиция като извънреден професор при Музея по естествена история в Париж. След шест месеца, прекарани в Небраска, отрупан с ценни колекции, аз пристигнах в Ню Йорк към края на март. Заминаването ми за Франция бе определено за началото на май. Очаквайки деня на тръгването, аз се занимавах с подреждане на моите минералогични, ботанични и зоологични богатства, когато стана случката с „Шотландия“.

Бях напълно в течение на тоя въпрос на деня, а и как би могло да бъде иначе! Бях чел и препрочел всички американски и европейски вестници, но не знаех нещо повече. Тая загадка ме занимаваше. Поради невъзможността да си съставя определено мнение аз се мятах от една крайност на друга. Не можеше да има никакво съмнение, че тук имаше нещо, и неверниците бяха поканени да сложат пръст в раната на „Шотландия.“ Когато пристигнах в Ню Йорк, въпросът беше нашумял. Поддържаното от някои не много осведомени лица предположение за плаващо островче, за неуловим риф, бе изоставено. И наистина, как тоя риф би могъл да се придвижва от едно място на друго с такава изключителна бързина, ако нямаше в недрата си някаква машина?

Поради бързината на придвижването отхвърлено бе също и предложението, че това е плаващ корпус на потънал кораб, някаква огромна корабна развалина.

Така че оставаха възможни две разрешения на въпроса, които създаваха две съвсем ярко разграничени групи от привърженици: от една страна тия, които твърдяха, че това е чудовище с неимоверна сила, от друга — ония, които поддържаха, че е „подводен кораб“ с извънредно мощен двигател. Ала последното предположение, макар и приемливо бе отхвърлено след разследванията, които се извършиха в двете части на света. Малко вероятно беше частно лице да разполага с подобно съоръжение. Де и кога би го построило и как би запазило построяването му в тайна?

Единствено някоя държава можеше да притежава такава разрушителна машина и в тия прискърбни времена, когато човекът става все по-изобретателен в увеличаване силата на бойните оръжия, може би някоя държава без знанието на останалите опитваше това опасно бойно съоръжение. След скорострелната пушка — торпилата; след торпилата — подводният кръстосвач; после — средствата за отбрана. Аз поне се надявам, че ще бъде така. Но предложението за военно оръжие падна, тъй като правителствата отрекоха това. Въпросът бе от обществен интерес, защото страдаха презокеанските съобщения и не можеше да има съмнение в искреността на правителствата. А от друга страна, как да се допусне, че построяването на тоя подводен кораб би могло да не се забележи от обществото? Много трудно е за частно лице да запази тайна при тия обстоятелства, а за една държава, всичките действия на която се следят упорито от страните, които й съперничат, това наистина е невъзможно. И тъй след разследванията в Англия, Франция, Русия, Прусия, Испания, Италия, Америка, дори и в Турция предложението за подводен кораб бе окончателно отхвърлено.

Прочее чудовището отново изплува въпреки непрестанните подигравки, с които го обстрелваше второстепенната преса, и скоро въображенията се увлякоха в най-невъзможни измислици на една фантастична ихтиология.

Още щом пристигнах в Ню Йорк, мнозина ми сториха честта да ме запитат какво мисля по въпросното необикновено явление. Аз бях обнародвал във Франция едно двутомно съчинение в голям формат, озаглавено „Потайностите на морското дъно“. Моята книга, която много се хареса на учените, ме направи специалист в тая доста тъмна област на естествената история. Поискаха мнението ми. Докато можех да отричам действителността на фактите, отричах напълно. Но скоро, притиснат до стената, трябваше бездруго да се изкажа. „Ню Йорк Хералд“ дори поиска от уважавания Пиер Аронакс, професор при Парижкия музей, да изпълни своя дълг, като изкаже какво да е мнение. Приех. Заговорих, защото не ми бе възможно да мълча. Разгледах въпроса от всичките му страни, политически и научно, и тук давам заключението на една добре обоснована статия, която бе напечатана в броя на вестника от 30 април.

„И тъй — казах аз, след като бях разгледал последователно различните хипотези, — понеже всяко друго предположение се отхвърля, трябва по необходимост да се допусне съществуването на някакво необикновено силно морско животно.

Големите дълбочини на океана са напълно непознати.

Сондата не е стигнала до тях. Какво става в тия глухи бездни? Какви същества обитават и могат да обитават дълбочини от 12–15 мили под водата? Какъв е организмът на тия чудовища? Трудно би било да се правят дори предположения.

Но разрешаването на проблема, който ни е поставен, може да стане по два начина.

Ние или познаваме всички видове същества, които населяват нашата планета, или не ги познаваме.

Ако не познаваме всичките, ако в науката за рибите природата още има тайни, няма нищо по-приемливо от това да се допусне, че съществуват риби или китове от нови видове, че дори и родове, с чисто «глъбинно» устройство, които живеят в недостижими за сондата водни пластове и които някое събитие, някоя фантазия, някоя прищявка, ако щете, издига през дълги промеждутъци към повърхността на океана.

Ако пък, напротив, познаваме всички живи видове, без друго трябва да потърсим въпросното животно между класифицираните вече морски животни и в тоя случай аз съм склонен да приема съществуването на един «гигантски нарвал6».

Обикновения нарвал или морският единорог стига понякога на дължина до шестдесет стъпки. Увеличете пет, десет пъти тоя размер, дайте на тоя кит сила, съответна на тялото му, увеличете неговите нападателни средства и ще получите исканото животно. То ще има посочените от офицерите на «Шанон» размери, сечивото, което е било необходимо за пробиването на «Шотландия», мощта, която е потребна, за да повреди корпуса на параход.

Наистина, нарвалът е въоръжен с един вид сабя от кост, с алебарда, както казват някои естественици. Това е един от главните зъби, който е твърд като стомана. Намерени са няколко такива зъба, забити в телата на китове, които нарвалът напада винаги успешно. Други са били измъквани с големи усилия от подводните части на кораби, пробити от тях напреко — от единия борд до другия, както свредел пробива буре. Музеят на Медицинския факултет в Париж притежава един такъв зъб, дълъг два метра и двадесет и пет сантиметра и широк в основата си четиридесет и осем сантиметра!

Сега представете си десеторно по-силно оръжие и десеторно по-мощно животно, хвърлете го с бързина двадесет мили на час, умножете неговата маса с квадрата на скоростта му и ще получите удар, годен да произведе дадена катастрофа.

Тъй че, докато се получат по-подробни сведения, аз ще продължавам да мисля, че това е морски единорог с гигантски размери, въоръжен не с алебарда, а с истински брониран нос, какъвто имат военните бронирани кораби, на които той притежава едновременно огромното тяло и двигателната мощ.

Така би могло да се обясни това необяснимо явление, освен ако изобщо няма нищо такова, макар да се твърди, че е било видяно, почувствувано веднъж и дваж, което е твърде възможно!“

Последните думи бяха от моя страна проява на подлост, но аз исках да запазя до известна степен достойнството си на професор и да не давам много материал за смях на американците, които, когато се смеят, знаят добре да се смеят. Запазвах си една пътечка за отстъпление. В същност приемах съществуването на „чудовището“.

Моята статия предизвика горещи спорове и затова спечели голяма известност. Тя спечели и немалък брой привърженици. А и разрешението, което тя предлагаше, оставяше свобода на въображението. Човешкият ум обича тия величествени представи за свръхестествени същества. А тъкмо морето е тяхната среда, единствената среда, дето могат да се раждат и развиват тия гигантски същества, в сравнение с които земните животни — слонове или носорози — са само джуджета. Във водните маси живеят познатите най-големи видове млекопитаещи. В тях може би се крият и мекотели с несравними размери, страшни за гледане раковидни животни, каквито биха били омари от по сто метра, или крабове, които тежат два тона! Защо не? Едно време земните животни, съвременници на геологичните епохи — четириноги, четириръки, влечуги, птици — са били създадени по гигантски образци. Създателят ги е излял в колосални калъпи, които времето постепенно е смалило. Защо в своите непознати дълбочини морето да не е запазило тия грамадни образци от живота през другите епохи, същото това море, което никога не се променя, докато земната твърд почти непрекъснато се мени? Защо то да не крие в недрата си последните разновидности от тия исполински животни, чиито години са векове, а вековете им — хилядолетия?

Но аз се отвлякох в мечтания, които не ми подобават вече. Стига тия илюзии, които за мене времето промени в страшна действителност. Повтарям, създадено бе едно убеждение за същината на това необикновено явление и обществото безпрекословно възприе съществуването на някакво приказно създание, което нямаше нищо общо с баснословните морски змейове. Ала ако за някои това беше само един чисто научен проблем за разрешаване, други, по-практични, особено в Америка и Англия, смятаха, че океанът трябва да бъде очистен от това опасно чудовище, за да могат да се осигурят презокеанските съобщения. Индустриалните и търговски вестници разгледаха въпроса главно от това гледище. „Морски и търговски вестник“, „Лойд“, „Параход“, „Морски и колониален преглед“, всички вестници, свързани със застрахователните дружества, които пък заплашваха, че ще увеличат осигурителните вноски, бяха единодушни по тоя въпрос.

Щом общественото мнение се бе изказало, отделните щати на Северна Америка първи обявиха своето решение. В Ню Йорк се направиха приготовления за една експедиция, предназначена да унищожи нарвала. Една бърза фрегата със специално укрепен нос — „Абрахам Линколн“ — се приготви да отплава колкото може по-скоро. Арсеналите бяха оставени на разположение на капитан Фарагут, който с трескава бързина започва въоръжаването на кораба.

Ала както става винаги, щом бе решено да почне преследването на чудовището, чудовището вече не се появи. Цели два месеца, никой не чу нищо за него. Никой кораб не бе го видял. Сякаш единорогът бе узнал за заговора, който се плетеше срещу него. Толкова се бе приказвало за това, че дори и по презокеанския кабел! Шегобийците твърдяха, че тоя хитрец бил заловил по кабела някаква телеграма и сега я използувал.

Така въоръженият за далечен поход и снабден с всички страшни ловни съоръжения кораб не знаеше вече накъде да се насочи. Нетърпението ставаше все по-голямо, когато на 2 юли се узна, че „Тампико“, пътнически кораб от линията Сан Франциско — Шанхай, видял животното преди три седмици в северните води на Тихия океан. Тая новина причини извънредно голямо вълнение. Не позволиха на капитан Фарагут да се забави дори 24 часа. Хранителните продукти бяха натоварени. Трюмът бе препълнен с въглища. Ни един човек от екипажа не липсваше. На капитана оставаше само да запали пещите, да дигне пара и да отплава. И половин ден закъснение нямаше да му бъде простено. Впрочем желанието на самия капитан Фарагут беше да тръгне колкото е възможно по-скоро.

Три часа преди „Абрахам Линколн“ да напусне специалния кей в Бруклин, получих писмо със следното съдържание:

До господин Аронакс,

професор при Парижкия музей

хотел „Пето авеню“ Ню Йорк

„Господин професоре,

Ако искате да се присъедините към експедицията на «Абрахам Линколн», правителството на Североамериканските щати ще приеме с удоволствие да бъдете представител на Франция в тоя почин. Капитан Фарагут държи на Ваше разположение една каюта.

Сърдечно ВашДж. В. Хобсън, министър на марината“

III

„КАКТО КАЖЕ ГОСПОДАРЯТ“

Три секунди преди получаването на писмото на Дж. В. Хобсън аз толкова възнамерявах да гоня единорога, колкото и да се опитам да премина Северозападния проход. Три секунди след прочитането на писмото на уважавания министър на марината разбрах, че моето истинско призвание, единствената цел на живота ми е била да участвувам в залавянето на това опасно чудовище и да освободя света от него.

Ала аз се връщах от едно тежко пътешествие, уморен, жаден за почивка. Имах едничко желание да видя отечеството си, приятелите си, малкото си жилище до Ботаническата градина и моите мили и скъпоценни сбирки! Но нищо не можеше да ме задържи. Забравих всичко — умора, приятели, сбирки — и без да мисля повече, приех предложението на американското правителство.

„Впрочем — мислех си аз — всеки път води към Европа и единорогът ще бъде достатъчно любезен и ще ме отведе към бреговете на Франция. Това уважаемо животно ще позволи — за мое лично удоволствие — да го хванем в европейските води и аз ще мога да занеса в Музея по естествена история поне половин метър от неговата алебарда от слонова кост.“

Но засега трябваше да търся нарвала в северната част на Тихия океан, което значеше, че за да стигна до Франция, трябваше да обиколя света, като тръгна в обратна посока.

— Консей! — извиках аз нетърпеливо.

Консей беше моят прислужник. Предан момък, който ме придружаваше във всичките ми пътешествия, славен фламандец, когото аз обичах и който ми отвръщаше със същото; човек отпуснат по природа, изпълнителен по начало, усърден по навик, който не се учудваше много на изненадите в живота, много сръчен, готов на всякакви услуги и който, противно на името си7, никога не даваше съвети, дори когато му ги искаш.

От досега си с учените от нашия малък свят при Ботаническата градина Консей бе научил някои неща. За мене той беше един вещ специалист по класификациите в естествената история и тичаше с ловкостта на акробат по всички стъпала на разклоненията, класовете, подкласовете, отделите, семействата, родовете, подродовете, видовете и разновидностите. Но неговата наука стигаше само дотам. Да класифицира, това за него бе същина на живота му, но повече не знаеше. Твърде опитен в теорията на класификацията, но съвсем малко в практиката, струва ми се, че той не би могъл да отличи един кашалот от един кит! И все пак какъв великолепен и достоен момък беше той!

От десет години насам Консей винаги ме придружаваше навсякъде, дето ме отвеждаше науката. Ни веднъж не чух от него ни една забележка за продължителността или за уморителността на някое пътешествие. Ни една дума, когато трябваше да стяга куфара си за която и да било страна, Китай или Конго, колкото и далеч да се намираше тя. Тръгваше закъдето и да е, без да попита. А пък беше толкова здрав, че не искаше и да знае за никакви болести; имаше яки мускули, но никакви нерви, нито следа от нерви.

Тоя момък беше на тридесет години и неговата възраст се отнасяше към възрастта на господаря му, както числото 15 към 20. Моля да бъда извинен, дето казвам по тоя начин, че съм на четиридесет години.

Консей имаше само един недостатък. Яростен формалист, той винаги ми говореше в трето лице, така че можеше да стане досаден.

— Консей! — повторих аз, като почвах вече трескаво да се готвя за път.

Наистина аз бях сигурен в тоя толкова предан момък. Обикновено никога не го питах иска ли или не да ме придружава в пътуванията ми; ала тоя път се отнасяше за експедиция, която можеше да продължи безкрай, за едно дръзко начинание, за преследването на едно животно, което можеше да потопи военни кораби като орехова черупка. Тук дори и най-равнодушният човек имаше за какво да помисли. Какво ли щеше да каже Консей?

— Консей! — извиках трети път.

Консей дойде.

— Господарят ме вика? — рече той, влизайки.

— Да, моето момче. Приготви ми нещата, приготви се и ти. След два часа заминаваме.

— Както каже господарят — отговори Консей спокойно.

— Нямаме нито минута за губене. Сложи в куфара всичките ми прибори за пътуване, дрехи, ризи, чорапи, без да броиш, но колкото може повече, и бързай!

— Ами сбирките на господаря? — забеляза Консей.

— После ще помислим за тях.

— Какво? Архиотериумите, хиракотериумите, ореодоните, херопотамусите и другите скелети на господаря?

— Ще ги оставим на съхранение в хотела.

— Ами бабируса8 на господаря?

— Ще го хранят, докато отсъствуваме. Впрочем ще поръчам да изпратят във Франция цялата наша менажерия.

— Значи не се връщаме в Париж? — попита Консей.

— Да… разбира се… — отговорих аз неопределено. — Но малко ще поизбиколим.

— Ще избиколим, колкото каже господарят.

— О! Дребна работа! Не по съвсем кратък път, това е всичко. Ще пътуваме с „Абрахам Линколн“.

— Както е удобно на господаря — отговори кротко Консей.

— Виж какво, драги, въпросът е за чудовището… за прочутия нарвал… Отиваме да освободим моретата от него!… Авторът на двутомното съчинение от голям формат за „Потайностите на морското дъно“ не може да пропусне случая и да не отплава с капитан Фарагут. Славна мисия… но и опасна. Не знаем къде отиваме. Тия животни може да са много капризни. Ала въпреки туй ще вървим. Нашият капитан е човек, комуто окото не трепва от нищо.

— Каквото стори господарят, това ще сторя и аз — отговори Консей.

— Размисли хубаво! Не искам да крия нищо от тебе. Това е пътешествие, от което човек не е сигурен дали ще се върне.

— Както каже господарят.

След четвърт час куфарите ни бяха готови. Консей ги бе стегнал много бързо и аз бях сигурен, че нищо не липсва, защото момъкът подреждаше ризите и дрехите тъй хубаво, както птиците и млекопитаещите.

Асансьорът на хотела ни свали в големия вестибюл на мецанина. Аз слязох по стъпалата, които водеха към партера. Разплатих се в оная широка канцелария, която винаги е претъпкана с много хора. Наредих да изпратят в Париж денковете ни с препарирани животни и изсушени растения. Оставих достатъчна сума за бабируса и заедно с Консей взех един файтон.

Колата, един курс на която струваше двадесет франка, слезе по Бродуей до Юнион Скуейер, мина по Четвъртото авеню до сливането му с Бовери стрийт, пое по Кетрин стрийт и спря на Тридесет и четвъртия кей. Оттам фериботът Кетрин пренесе всички ни — хора, коне и коли — в Бруклин, голямото предградие на Ню Йорк, разположено на левия бряг на Източната река, и след няколко минути стигнахме на кея, близо до който „Абрахам Линколн“ бълваше през двата си комина кълба черен дим.

Багажите ни веднага бяха прехвърлени върху палубата на парахода. Побързах да се кача. Потърсих капитан Фарагут. Един матрос ме заведе на юта, дето се намерих срещу един офицер с приятно лице, който ми подаде ръка.

— Господин Пиер Аронакс, нали? — каза ми той.

— Същият — отговорих аз. — Капитан Фарагут, нали?

— Той самият. Добре дошли, господин професоре. Вашата каюта ви чака.

Аз се поклоних, оставих капитана да се занимава с грижите около тръгването и помолих да ме заведат в отредената за мене каюта.

„Абрахам Линколн“ бе отлично избран и пригоден за новото си предназначение. Той беше кораб с голяма скорост, снабден с апарати за свръхнагряване, които му позволяваха да вдига пара до 7 атмосфери.

При това налягане „Абрахам Линколн“ достигаше средна скорост 18,3 мили в час, скорост значителна и все пак недостатъчна за борба с гигантския кит.

Вътрешната уредба на фрегатата отговаряше на нейните мореплавателни качества. Аз бях много доволен от каютата си, която бе разположена в кърмата до отделението за офицерите.

— Добре ще бъдем тук — казах аз на Консей.

— Ако господарят позволи да се изразя така — отвърна Консей, — тук ще ни бъде толкова добре, колкото на рака-отшелник в черупката на охлюв.

Оставих Консей да разпакова куфарите и подреди нещата ни и отново се изкачих на палубата, за да наблюдавам приготовлението на отплаването.

Тъкмо в тоя миг капитан Фарагут нареждаше да се приберат последните въжета, които крепяха „Абрахам Линколн“ към Бруклинския кей. Значи, ако бяхме закъснели само четвърт час и дори по-малко, фрегатата щеше да тръгне без мене, а аз щях да пропусна тая необикновена, свръхестествена, невероятна експедиция, правдивата повест за която може все пак да бъде посрещната недоверчиво от някои хора.

Но капитан Фарагут не искаше да губи ни един ден, ни един час, за да отиде в моретата, дето неотдавна бяха видели животното. Той прати да извикат механика.

— Достатъчно ли е налягането на парата? — попита той.

— Да, господин капитан — отговори механикът.

— Go ahead9! — извика капитан Фарагут.

При тая заповед, която бе предадена в машинното отделение чрез апарат със сгъстен въздух, машинистите раздвижиха колелото за пущане машината в ход. Парата засвистя и нахлу в полуотворените пароразпределители. Дългите хоризонтални бутала изстенаха и тласнаха колената на вала. Разклоненото витло заудря вълните с растяща скорост и „Абрахам Линколн“ пое величаво напред сред една свита от стотина фериботи и тендери10 натъпкани със зрители.

Кейовете на Бруклин и цялата крайбрежна част на Ню Йорк край Източната река бяха покрити с любопитни. Три последователни „ура“ гръмнаха от петстотин хиляди гърди. Хиляди кърпички се размахваха над гъстата тълпа и поздравяваха „Абрахам Линколн“, докато той стигна водите на Худзон при края на удължения полуостров, на който е построен градът Ню Йорк.

Като плаваше откъм Ню Джерси край чудния десен бряг на реката, целият обсипан с вили, корабът мина между укрепленията, които го салютираха с най-големите си оръдия. „Абрахам Линколн“ отговори, като дигна и свали три пъти американския флаг, чиито тридесет и девет звезди блестяха на върха на неговата бизан-мачта11; после промени хода си, за да влезе в началото на осеяния с морски знаци канал, който се излива във вътрешния залив, образуван от завършека на Сенди Хук, и заобиколи тая пясъчна ивица, дето няколко хиляди зрители го поздравиха още един път.

Свитата от фериботи и тендери продължаваше да придружава фрегатата и я остави чак когато се изравниха с плаващия фар, двете светлини на който показваха пътя за влизане в Ню Йорк.

Удари три часът. Лоцманът слезе в лодката си и стигна с нея до малката платноходка, която го чакаше с опънати платна. Засилиха огъня на котлите; витлото зацепи вълните още по-бързо; фрегатата заплава край жълтия и нисък бряг на Лонг Айланд и в осем часа вечерта, след като светлините на Файер Айланд изчезнаха на северозапад, пое с пълна пара из тъмните води на Атлантика.

IV

НЕД ЛАНД

Капитан Фарагут беше добър моряк, достоен за фрегатата, която командуваше. Корабът и той бяха сякаш едно. Той беше душата му. Той беше напълно уверен в съществуването на кита и не позволяваше да се водят спорове на кораба по този въпрос. Вярваше в това, както някои добродушни женици вярват в Левиатан12 — с вяра, а не с разум. Чудовището съществуваше и той щеше да избави моретата от него — заклел се бе за това.

Той беше някакъв Родоски рицар, втори Диодоне дьо Гозон, тръгнал срещу змея, който опустошаваше родния му остров. Или капитан Фарагут щеше да убие нарвала, или нарвалът щеше да убие капитан Фарагут. Среден път нямаше.

Корабните офицери споделяха убеждението на своя началник. Трябваше да ги чуете, когато разговаряха, обсъждаха, спореха, пресмятаха различните вероятности да срещнем чудовището и обглеждаха широката повърхност на океана.

Мнозина от тях отиваха доброволно да дежурят на марса13, нещо, което биха проклинали при всеки друг случай.

През целия ден мачтите биваха отрупани с матроси, чиито нозе не можеха да търпят палубата. А носът на „Абрахам Линколн“ още не бе почнал да цепи подозрителните води на Тихия океан.

Колкото се отнася до матросите, единственото им желание беше да срещнат единорога, да го прободат с харпун, да го издърпат на парахода и да го нарежат на късове. Те наблюдаваха морето извънредно внимателно. Впрочем капитан Фарагут споменаваше за някаква сума от 2000 долара, определена за онзи, юнга или матрос, боцман или офицер, който пръв съобщи за животното. Можете да си представите как играеха очите на всички, които бяха на борда на „Абрахам Линколн“.

От своя страна аз не оставах назад от другите във всекидневните наблюдения. Фрегатата имаше всички основания да се нарича „Арго“. Единствен Консей бе равнодушен към въпроса, който ни възпламеняваше, и не споделяше общото въодушевление на кораба.

Казах, че капитан Фарагут бе снабдил грижливо кораба си със специални уреди за лов на гигантския кит. Китоловен кораб не можеше да бъде по-добре въоръжен. Ние притежавахме всички познати оръжия, като се почне от харпуна, който се мята с ръка, и се стигне до назъбените стрели на странните къси пушки и до избухващите куршуми на оръжията за лов на диви патици.

На носа на кораба бе настанено усъвършенствувано скорострелно оръдие, което се пълнеше откъм затвора, с много дебели стени, с твърде тясна цев, образец от което щеше да бъде представен на Световното изложение през 1867 година. Това ценно оръдие, изобретено в Америка, изпращаше, без да се стеснява, един четирикилограмов конусовиден снаряд на около 16 километра. Тъй че на „Абрахам Линколн“ не липсваха разрушителни оръдия. Но той имаше нещо още по-ценно. Той имаше Нед Ланд, царя на китоловците.

Нед Ланд беше канадец, човек с рядка сръчност, който нямаше съперник в своя опасен занаят. Сръчност и хладнокръвие, смелост и хитрина, той притежаваше всички тия качества и само някой много съобразителен кит или някой особено лукав кашалот биха могли да се спасят от неговия харпун.

Нед Ланд беше около четиридесетгодишен. Той беше снажен човек, висок повече от шест английски стъпки, здравеняк, сериозен, не много общителен, понякога избухлив, а когато му противоречаха — много яростен. Външността му привличаше вниманието, а силният му поглед даваше особена изразителност на лицето му.

Мисля, че капитан Фарагут беше постъпил умно, като бе наел тоя човек на парахода си. С очите и ръката си той сам струваше колкото целия екипаж. Бих могъл да го уподобя само на мощен телескоп, който в същото време беше оръдие, винаги готово за стрелба.

Канадец значи французин и колкото Нед Ланд да беше необщителен, трябва да призная, че той се привърза към мене. Несъмнено фактът, че бях французин, го привличаше. За него това беше сгоден случай, да говори, а за мене — да чуя оня старинен език на Рабле, който още се говори в някои канадски области. Родът на китоловеца произхождаше от Квебек и бе дал вече мнозина смели риболовци още по времето, когато тоя град принадлежеше на Франция.

Постепенно Нед Ланд започна да разговаря с удоволствие, а аз обичах да слушам как той разправя за приключенията си в полярните морета. И за риболова, и за борбите той разказваше много увлекателно. Разказът му ставаше епичен и мене ми се струваше, че слушам някакъв канадски Омир, който пее „Илиадата“ на полярните страни.

Описвам тоя смел спътник такъв, какъвто го познавам сега. Защото ние станахме стари приятели, свързани с оная дружба, която се ражда и укрепва в най-страхотни обстоятелства! Ах, ти, прекрасен Нед! Бих искал да живея още сто години, за да мога по-дълго време да си спомням за тебе!

Но какво бе мнението на Нед Ланд по въпроса за морското чудовище? Трябва да призная, че той съвсем не вярваше в единорога и единствен на кораба не споделяше общото убеждение. Той дори избягваше да засяга тоя въпрос, за който реших, че трябва да му заговоря някой ден.

През една великолепна вечер, на 30 юли, т.е. три седмици след нашето тръгване, фрегатата се намираше успоредно с нос Блан, тридесет мили далеч от патагонския бряг. Бяхме прекосили Тропика на Козирога и сега Магелановия проток бе на по-малко от 700 мили южно от нас. Преди да изтекат осем дни, „Абрахам Линколн“ щеше да бразди вече водите на Тихия океан.

Седнали на юта, аз и Нед Ланд разговаряхме за разни неща, вгледани в това загадъчно море, дълбочините на което оставаха и досега недостъпни за човешкото око. Съвсем естествено аз насочих разговора към гигантския единорог — преценявах различните вероятности за успеха или неуспеха на експедицията. Но като видях, че Нед ме оставя да говоря, почти без да продума, направо го запитах.

— Как така, Нед — казах му, — как може да не сте убеден в съществуването на кита, който преследваме? Имате ли някакви особени основания да сте толкова недоверчив?

Преди да отговори, китоловецът ме гледа няколко мига, плесна с ръка широкото си чело, както правеше обикновено, замижа, сякаш за да се съсредоточи, и най-сетне каза:

— Имам може би много основания, господин Аронакс.

— Все пак, Нед, вие, китоловец по професия, познаващ отблизо големите морски млекопитаещи, вие, чието въображение лесно може да приеме предположението за грамадни китове, най-малко от всички би трябвало да се съмнявате в подобни неща.

— Тъкмо затова грешите, господин професоре — отговори Нед. — Че простолюдието вярва в необикновени комети, които прекосяват пространството, или в съществуването на допотопни чудовища, които населяват недрата на земното кълбо — това, както и да е; но нито астрономът, нито геологът могат да приемат подобни фантазии. Същото е и с китоловеца. Аз съм гонил много китове, пронизвал съм с харпун голям брой от тях, убил съм доста, но колкото и силни и добре приспособени за борба да са те, нито опашките, нито кучешките им зъби биха могли да пробият желязната обшивка на един пътнически параход.

— Но, Нед, известно е, че има кораби, които са били пробити от зъбите на нарвал напреко, от едната страна до другата.

— Дървени кораби, да, това е възможно — отговори канадецът — и все пак аз никога не съм видял такива. Затова, докато се докаже противното, аз твърдя, че нито кит, нито кашалот, нито единорог могат да извършат такова нещо.

— Слушайте, Нед…

— Не, господин професоре, не. Всичко друго, но това — не. Може би някой огромен спрут?14

— Още по-малко, Нед. Спрутът е мекотело, а това вече показва слабата плътност на тялото му. Дори да беше дълъг петстотин стъпки, пак би бил безвреден за параходи като „Шотландия“ и „Абрахам Линколн“, тъй като той не принадлежи към гръбначните. Трябва значи да се смятат за легенди подвизите на Кракен15 или на други чудовища от подобен род.

— Тогава, господин естествоизпитателю — поде Нед доста насмешливо, — вие значи продължавате да приемате съществуването на огромен кит?

— Да, Нед, повтарям ви го с убеждение, което се подкрепя от логиката на фактите. Вярвам, че съществува млекопитаещо, могъщо по природа, принадлежащо към гръбначните като китовете, кашалотите или делфините, снабдено със зъб, който има грамадна пробивна сила.

— Хм — рече китоловецът и поклати глава с израз на човек, който не иска да бъде убеден.

— Вижте какво, уважаеми канадецо — подех аз. — Щом подобно животно съществува, щом живее в дълбочините на океана, щом идва във водните пластове няколко мили под повърхността на морето, то без друго притежава организъм, здравината на който не може да се сравни с нищо.

— А защо трябва да има такъв организъм? — попита Нед.

— Защото, за да може да се държи в тия дълбоки пластове и да устои на тяхното налягане, е необходима неимоверна сила.

— Нима? — каза Нед, като ме гледаше с присвити очи.

— Да, и няколко цифри лесно ще ви докажат това.

— О! Цифри! — отвърна Нед. — С цифрите човек може да прави, каквото си иска!

— В сделките — да, но не и в математическите изследвания, Нед. Слушайте. Нека приемем, че налягането на една атмосфера е колкото налягането на един стълб вода, висок тридесет и две стъпки. В същност стълбът ще бъде малко по-нисък, защото става дума за морска вода, която е по-гъста от обикновената вода. Та когато се гмурнете във водата, Нед, вашето тяло ще изпитва налягане от толкова атмосфери, колкото пъти по тридесет и две стъпки има над вас, т.е. налягане от толкова килограма на всеки квадратен сантиметър повърхност от тялото. От това следва, че на триста и двадесет стъпки дълбочина това налягане е равно на десет атмосфери, на сто атмосфери — при три хиляди и двеста стъпки, на хиляда атмосфери — при тридесет и две хиляди стъпки или на около две левги и половина. Което значи, че ако можете да достигнете тая дълбочина в океана, всеки квадратен сантиметър от повърхността на тялото ви ще изпитва налягане от хиляда километра. Но, драги Нед, знаете ли колко квадратни сантиметра има повърхността на вашето тяло?

— Нямам понятие, господин Аронакс.

— Около седемнадесет хиляди.

— Толкова много ли?

— А тъй като в действителност атмосферното налягане е малко по-голямо от тежестта на един килограм върху един квадратен сантиметър, вашите седемнадесет хиляди квадратни сантиметра изпитват в тоя миг налягане от седемнадесет хиляди петстотин шестдесет и осем килограма.

— Без аз да усещам?

— Без да усещате. И ако не сте премазан от толкова силно налягане, то е, защото въздухът прониква във вътрешността на тялото ви със същото налягане. От това произлиза пълно равновесие между вътрешния и външния натиск, които се унищожават взаимно и вие ги понасяте лесно. Но във водата не е тъй.

— Да, разбирам — отговори Нед, който слушаше вече по-внимателно. — Защото водата ме обгръща, но не прониква в мене.

— Точно тъй, Нед. Та значи на тридесет и две стъпки под повърхността на морето вие ще изпитате налягане от седемнадесет хиляди петстотин шестдесет и осем килограма; на триста и двадесет стъпки — десетократно по-силно налягане или сто седемдесет и пет хиляди и шестстотин и осемдесет килограма; на три хиляди и двеста стъпки — сто пъти по-голямо налягане или милион седемстотин петдесет и шест хиляди и осемстотин килограма; на тридесет и две хиляди стъпки — хиляда пъти по-голямо налягане или седемнадесет милиона петстотин шестдесет и осем хиляди килограма: тоест вие ще бъдете направен на пита, също както ако сте минали през хидравлична машина!

— Дявол да го вземе! — рече Нед.

— Тогава, уважаеми китоловецо, ако гръбначните животни, дълги по няколкостотин метра обитават такава дълбочина, те със своята повърхност от милиони квадратни сантиметри ще понасят натиск, изчислен на милиарди килограми. Пресметнете тогава каква трябва да е издръжливостта на техния костен скелет и мощта на организма им, за да издържат подобно налягане!

— Би трябвало — отговори Нед — да са изфабрикувани с железни плочи, дебели осем пръста, както са бронираните военни кораби.

— Така е, Нед, и представете си тогава опустошенията, които може да причини подобна маса, устремена със скоростта на бърз влак, върху корпуса на един кораб.

— Да… наистина… може би… — отговори канадецът, разколебан от тия цифри, но нежелаещ все пак да се признае за победен.

— Е, убедих ли ви?

— Убедихте ме в едно нещо, господин естествоизпитателю, а именно, че ако на дъното на моретата съществуват такива животни, те без друго трябва да са толкова силни, колкото вие казвате.

— Но ако не съществуват, упорит китоловецо, как ще обясните злополуката с „Шотландия“?

— Може би… — каза колебливо Нед.

— Е, кажете!

— Защото… не е вярно! — отговори канадецът, като, без да знае, повтори знаменития отговор на Араго.

Но тоя отговор доказваше упоритостта на китоловеца — и нищо повече. През тоя ден аз не продължих разговора. Злополуката с „Шотландия“ не можеше да се отрича. Дупката съществуваше така очевидно, че трябваше да бъде запушена, и аз не знам по какъв друг начин би могло да се установи по-положително съществуването на една дупка. Но тая дупка не се бе пробила сама и тъй като не бе причинена от подводни скали, тя бездруго се дължеше на пробив от зъб на някое животно.

И според мене по всичките споменати вече съображения това животно принадлежеше към някоя разновидност на гръбначните от класа на млекопитаещите, от групата на рибовидните и най-сетне от разреда на китовете. Колкото за семейството, към което принадлежеше, дали беше семейство китове, кашалоти, или делфини, както и за рода, към който спадаше, а също така и за вида, в който трябваше да се отнесе, това беше въпрос, който щеше да се изясни допълнително. А за да се разреши тоя въпрос, непознатото животно трябваше да бъде разсечено, а за да бъде разсечено, трябваше да се хване, а за да се хване, трябваше да бъде пронизано с харпун, което беше работа на Нед Ланд, а за да се прониже, трябваше да бъде видяно, което бе работа на екипажа, а за да бъде видяно, трябваше да се срещне, което бе работа на случая.

V

НА СЛУКА

За известно време пътуването на „Абрахам Линколн“ мина без всякакво произшествие. Но се случи нещо, което изтъкна необикновената сръчност на Нед Ланд и показа какво доверие трябваше да има човек в него.

На 30 юни около Фолкландските острови параходът срещна американски китоловни кораби и от тях научихме, че не бяха и чували за нарвала. Но капитанът на един от тях, именно на кораба „Мънро“, който знаел, че Нед Ланд е на „Абрахам Линколн“, помоли Нед да им помогне в лова на един кит, който се виждаше. Капитан Фарагут, който се интересуваше да види как работи Нед, му позволи да отиде на „Мънро“. И случаят така помогна на нашия канадец, че вместо един кит с един двоен удар на харпуна си той прониза два, като улучи единия право в сърцето, а довърши другия подир няколкоминутно преследване!

Наистина, ако чудовището срещне някой ден харпуна на Нед Ланд, аз не бих се обзаложил в полза на чудовището.

Фрегатата продължи да плава с голяма скорост край югоизточния бряг на Америка. На 3 юли ние бяхме до входа на Магелановия проток, редом с нос Девици. Но капитан Фарагут не искаше да мине по тоя лъкатушен път и насочи кораба така, че да заобиколи нос Хорн.

Екипажът единодушно одобри решението му. И наистина, възможно ли бе да срещнем нарвала в тоя тесен пролив? Мнозина от матросите твърдяха, че чудовището не ще може да мине оттам, че то е премного дебело, за да може да мине.

На 6 юли, към три часа следобед, „Абрахам Линколн“, който беше на петнадесет мили южно от носа, заобиколи това усамотено островче, тая загубена в края на американския континент скала, която холандските моряци нарекоха на името на своя роден град Хорн. Дадена бе посока към северозапад и на другия ден витлото на фрегатата зацепи най-сетне водите на Тихия океан.

„Отваряйте си очите! Отваряйте си очите!“ — повтаряха матросите.

И ги отваряха прекалено много. Очите и далекогледите, малко заслепени наистина от възможността да се получат две хиляди долара, не оставаха нито за миг спокойни. Денем и нощем, те наблюдаваха повърхността на океана и никталопите16, чиято особеност да виждат в мрака увеличаваше изгледите с петдесет на сто, имаха по-голяма вероятност да спечелят наградата.

Макар примамката да не ме съблазняваше, аз бях не по-малко внимателен от другите. Задоволявайки се само с няколко минути за ядене, няколко часа за сън, без да обръщам внимание какво е времето, слънчево или дъждовно, аз не се откъсвах вече от палубата. Наведен над перилата или опрян на борда при кърмата, аз поглъщах с жадни очи побелялото от разпенени бразди море, чак докъдето поглед стига. И колко пъти се вълнувах заедно с офицерите и екипажа, когато някой своенравен кит издигаше тъмния си гръб над вълните! В миг палубата се изпълваше с хора. Лодките избълваха вълна от матроси и офицери. Всеки, задъхан, със смутен поглед наблюдаваше движенията на кита. Аз се взирах до болка в очите, до ослепяване, докато КонсеЙ, винаги равнодушен, ми повтаряше спокойно:

— Ако господарят би имал добрината да не си кокори толкова очите, би виждал много по-хубаво!

Но — напразно вълнение! „Абрахам Линколн“ променяше пътя си, устремяваше се срещу посоченото животно — някой прост кит или обикновен кашалот, който скоро изчезваше сред хор от проклятия!

Времето продължаваше да е благоприятно. Пътуването ставаше при най-сгодни условия. Беше лошият сезон на Южното полукълбо, защото в тая област юли съответствува на нашия януари в Европа; но морето си оставаше спокойно и можеше лесно да се наблюдава в най-широк обсег.

Нед Ланд проявяваше все същата най-упорита недоверчивост; той дори съзнателно избягваше да наблюдава морската повърхност освен през времето, когато биваше дежурен или когато не се виждаше никакъв кит. А неговото необикновено зрение би могло да окаже големи услуги. Но осем часа от дванадесетте тоя упорит канадец или четеше, или спеше в каютата си. Сто пъти го укорявах за равнодушието му.

— Хе! — отговаряше той. — Няма нищо, господин Аронакс, а пък ако изобщо има някакво животно, каква е вероятността да го срещнем? Та нима не вървим наслука? Приемам, както се разправя, че са видели това неуловимо животно в северните води на Тихия океан; но оттогава са минали вече два месеца и ако се съди по характера на вашия нарвага, той не обича да се застоява дълго време в едни и същи води! Той има способност да се движи с извънредна скорост. А вие, господин професоре, знаете по-добре от мене, че природата не върши нищо без смисъл и тя не би надарила едно животно, по същината си лениво, със способността да се движи бързо, ако няма нужда от това. Значи, ако животното съществува, то е вече далеч!

Срещу това нямаше какво да отговоря. Очевидно ние вървяхме слепешката. Но как би могло иначе? Затова вероятността ни за успех беше твърде ограничена. И все пак никой не се съмняваше, че ще успеем, и ни един матрос на борда не би се обзаложил, че нарвалът не съществува и че няма да се появи.