Капитан Немо Верн Жюль
За голямо неудоволствие на майстор Ланд, който не можа да попълни запасите си храна, през тоя ден не се отдели от кораба. Сръчният канадец запълни времето си с приготвяне на месата и брашната, които беше донесъл от остров Гвебороар. А диваците се върнаха на сушата към единадесет часа сутринта, веднага щом кораловите скали почнаха да изчезват под вълните на прилива. Но аз забелязах, че броят им на брега значително се увеличава. Навярно идваха от съседните острови или от самата Папуазия. Не бях забелязал обаче нито една туземна пирога.
Тъй като нямах какво друго да правя, реших да претърся тая хубава бистра вода, където се виждаха в изобилие раковини, зоофити и морски растения. А пък ако вярвахме на думите на капитан Немо, според които още утре корабът щеше да заплава пак в морето, това беше и последният ден на „Наутилус“ в тия места. Затова извиках Консей, който ми донесе една малка лека мрежа, горе-долу подобна на мрежите, с които ловят стриди.
— А диваците? — попита Консей. — С позволение на господаря те не ми изглеждат много лоши!
— Да, но все пак са човекоядци, драги момко.
— Човек може да бъде човекоядец и почтен човек — отговори Консей — тъй, както може да бъде лаком и почтен. Едното не изключва другото.
— Добре, Консей, приемам, че те са почтени човекоядци и че изяждат почтено пленниците си. Но тъй като мене не ми се иска да бъда изяден, дори и почтено, аз ще бъда нащрек, защото изглежда, че капитанът на „Наутилус“ не взема никакви предпазни мерки. А сега — на работа.
Цели два часа ние се занимавахме усилено с риболов, без да хванем нещо рядко. Мрежата се пълнеше с мидасови уши, с арфи, с мелании и особено с най-хубавите риби-чукове, които бях виждал дотогава. Уловихме също така няколко холотурии, бисерни миди и десетина малки костенурки, които бяха предназначени за кухнята на кораба.
Но тъкмо когато най-малко очаквах, хванах едно чудо или по право — един природен изрод, който се среща много рядко. Консей току-що беше пуснал мрежата и я издърпваше пълна с различни обикновени раковини, когато изведнъж видя как бръкнах бързо в нея, измъкнах една раковина и извиках като конхиолог, т.е. с най-пронизителния вик, който може да издаде човешкото гърло.
— Но какво му стана на господаря? — попита изненадан Консей. — Ухапа ли го нещо?
— Не, драги момко, макар че на драго сърце бих дал единия си пръст за такова откритие.
— Какво откритие?
— Тая раковина — казах аз, като му посочих причината на моето тържество.
— Но това е една обикновена порфириа маслина, род — маслини, разред — гребенохрили. клас — коремоноги. разклонение — мекотели…
— Да, Консей. Но вместо да бъде завита отдясно наляво, тая раковина е завъртяна отляво надясно.
— Възможно ли е? — извика Консей.
— Да, драги, това е една раковина-левачка.
— Раковина-левачка! — повтори Консей с разтуптяно сърце.
— Погледни черупката.
— Ах, господарят може да ми повярва — каза Консей, като взе с трепереща ръка скъпоценната раковина, — че никога досега не съм изпитвал толкова силно вълнение!
И имаше за какво да бъде развълнуван. Известно е наистина, както са установили това естествениците, че движението надясно е природен закон. Небесните тела и техните спътници се движат по орбитата и около оста си отдясно наляво. Човекът по-често си служи с дясната, отколкото с лявата ръка и като последица от това неговите уреди, прибори, стълби, ключалки, пружини на часовници и прочее са така нагласени, че да се завъртат отдясно наляво. И природата, общо взето, следва тоя закон при завиването на раковините. Те всички са завити надясно, с много редки изключения, и когато случайно тяхната черупка е завита отляво надясно30, любителите плащат за тях скъпо, прескъпо!
Консей и аз бяхме потънали в съзерцание на това съкровище и аз си казвах, че ще обогатя музея с него, когато за нещастие един камък, хвърлен от туземец, строши ценния предмет в ръката на Консей.
Аз извиках отчаяно. Консей грабна пушката ми и се прицели в един дивак, който въртеше прашката си на десет метра от нас. Поисках да спра Консей, но той стреля и счупи гривната от амулети на туземеца.
— Консей! — извиках аз. — Консей!
— Какво! Не вижда ли господарят, че тоя човекоядец пръв ни нападна?
— Една раковина не е равноценна на човешки живот! — казах му аз.
— Ах, мръсникът! — извика Консей. — По-добре да беше ми строшил рамото!
Консей беше искрен, но аз не мислех като него. От няколко минути положението се бе променило, а ние не бяхме забелязали нищо. Двадесетина пироги бяха заобиколили „Наутилус“. Тия пироги, издълбани от цели стволове на дърветата, дълги и тесни, добре пригодени за бързо движение се уравновесяваха чрез двоен балансьор от бамбуково дърво, който плаваше върху повърхността на водата. Караха ги сръчни полуголи гребци и аз се уплаших, като ги видях как се приближават.
Очевидно беше, че тия папуаси са имали вече връзки с европейци и че познаваха корабите им. Но какво можеха да мислят те за тоя дълъг железен цилиндър, легнал в залива, без мачти и без комин? Разбира се, нищо хубаво и затова отначало се държаха на почтено разстояние. Но като видяха, че е неподвижен, малко по малко добиха смелост и сега искаха да се доближат до него. А тъкмо това не трябваше да се допуска. Нашите оръжия, които стреляха, без да гърмят, не можеха да направят голямо впечатление на тия туземци, които се плашат само от силно гърмящите оръжия. Мълнията, без тътена на гръмотевицата, не би изплашила много хора, макар че опасността е в мълнията, а не в гърмежа.
В тоя миг пирогите приближиха още повече до „Наутилус“ и цял облак стрели се изсипа върху него.
— Дявол да го вземе! Градушка! — каза Консей. — И може би дори отровна градушка!
— Трябва да предупредим капитан Немо — казах аз и слязох през люка.
Отидох в салона. Там нямаше никого. Реших се да почукам на вратата, която водеше към стаята на капитана.
Чух „влезте“. Влязох и намерих капитана потънал в някакви изчисления, дето личаха хиксове и други алгебрични знаци.
— Попречих ли ви? — казах аз от учтивост.
— Да, господин Аронакс — отговори ми капитанът. — Но навярно имате сериозно основание, за да дойдете тук?
— Много сериозно. Пирогите на туземците ни заобиколиха и след няколко минути сигурно ще бъдем обсадени от няколкостотин диваци.
— А, така ли? — рече спокойно капитан Немо. — Дошли са с пирогите си?
— Да, господин капитан.
— Добре, господин професоре, достатъчно е да затворим „Наутилус“.
— Точно това и аз исках да ви кажа…
— Няма нищо по-лесно от туй — каза капитан Немо. И като натисна едно електрическо копче, той предаде някаква заповед на екипажа.
— Това вече е направено, господин Аронакс — каза той след няколко секунди. — Лодката е прибрана и люковете са затворени. Не вярвам да се страхувате, че господата ще пробият тия стени, които гюллетата на вашата фрегата не можаха да засегнат.
— Не, капитане, но има друга опасност.
— Каква, господин Аронакс?
— Утре, когато „Наутилус“ ще трябва да вземе чист въздух и люковете се отворят…
— Да, господин Аронакс, ще се отворят, защото нашият кораб диша подобно на китовете.
— Но ако в тоя миг папуасите са на палубата, не виждам как ще им попречите да влязат в кораба?
— Значи допускате, че ще се качат на кораба?
— Уверен съм в това.
— Добре, господин Аронакс, нека се качат. Не виждам защо трябва да им попреча. В края на краищата тия папуаси са добри хорица и не бих искал моето посещение на остров Гвебороар да струва живота макар и на едного от тия нещастници!
След тия думи аз мислех да си изляза, но капитан Немо ме задържа и ме покани да седна при него. Разпита ме с любопитство за нашите излети на сушата, за лова ни и сякаш не можа да разбере нуждата от месо, която вълнуваше канадеца. След това разговорът засегна други предмети и без да бъде по-общителен, капитан Немо стана по-любезен.
Между другото заприказвахме за положението на „Наутилус“, заседнал точно в протока, дето Дюмон Дюрвил щеше насмалко да загине. По този повод той каза:
— Дюрвил беше един от вашите велики моряци, един от вашите най-интелигентни мореплаватели! Той е вашият, френският капитан Кук. Колко нещастен беше тоя учен! Той не се уплаши от ледените полета на Южния полюс, от кораловите скали на Океания, от човекоядците на Тихия океан, а загина тъй жалко в един влак! Ако тоя енергичен мъж би могъл да разсъждава в последните минути на живота си, представяте ли си какви щяха да бъдат неговите предсмъртни мисли!
Казвайки това, капитан Немо изглеждаше развълнуван и това вълнение му правеше чест.
След това с картата пред нас ние проследихме плаванията на тоя френски мореплавател, неговите кръгосветски пътешествия, двукратния му опит към Южния полюс, при който бяха открити земите Амелия и Луи Филип, и най-сетне неговите хидрографски карти на главните острови на Океания.
— Това, което вашият Дюрвил направи на повърхността на моретата — каза ми капитан Немо, — аз извърших във вътрешността на океана и по-лесно, и по-пълно от него. „Астролабия“ и „Усърден“, блъскани непрекъснато от ураганите, не можеха да се сравнят с „Наутилус“, който е един спокоен работен кабинет, съвсем неподвижен сред дълбоките води!
— Все пак, капитане — казах аз, — в едно нещо корабите на Дюмон Дюрвил и „Наутилус“ си приличат.
— В какво, господин Аронакс?
— В това, че „Наутилус“ заседна като тях!
— „Наутилус“ не е заседнал, господин Аронакс — отговори студено капитан Немо — „Наутилус“ е направен така, че да може да лежи върху морското дъно и аз няма да положа тежки усилия, нито ще предприема различните маневри, които трябваше да извърши Дюрвил, за да може да освободи корабите си от скалите — „Астролабия“ и „Усърден“ едва не загинаха, а за моя „Наутилус“ не съществува никаква опасност. Утре, в определения ден, в определения час приливът ще го издигне спокойно и той ще продължи плаването си по моретата.
— Капитане — казах аз, — не се съмнявам…
— Утре — добави капитан Немо, ставайки, — утре, в два часа и четиридесет минути следобед „Наутилус“ ще заплава и ще напусне протока Торес без каквато и да е повреда.
След като произнесе рязко тия думи, капитан Немо се поклони леко. С това той се сбогуваше и аз се прибрах в стаята си.
Там намерих Консей, който искаше да разбере резултата от моята среща с капитана.
— Драги мой — отговорих аз, — когато казах на капитан Немо, че се боя да не би „Наутилус“ да бъде заплашен от туземците на Папуазия, той ми отговори насмешливо. Затова мога да ти кажа само едно нещо: имай доверие в него и иди да спиш спокойно.
— Господарят няма ли нужда от мене?
— Не, драги. Какво прави Нед Ланд?
— Моля господарят да ме извини — отговори Консей, — но Нед приготвя сега пастет от кенгуру, който ще бъде истинско чудо!
Останах сам, легнах си, но спах много лошо. Чувах тропота на диваците по палубата и оглушителните им викове. Нощта мина така и екипажът не наруши своето обикновено безразличие. Моряците се безпокояха от присъствието на човекоядците толкова, колкото войниците в едно блиндирано укрепление се тревожат от мравките, които се разхождат по блиндажа.
Станах в шест часа сутринта. Люковете не бяха още отворени. Въздухът не бе подновен отвън, но резервоарите, които бяха винаги пълни за всеки случай, заработиха и пуснаха няколко кубически метра кислород в обеднелия въздух на „Наутилус“. До обяд работих в стаята си, без да видя дори за миг капитан Немо. В кораба не се забелязваха никакви приготовления за отплаване.
Почаках още известно време и след това отидох в големия салон. Стенният часовник показваше два и половина. След десет минути приливът щеше да стигне връхната си точка и ако обещанието на капитан Немо не бе твърде самонадеяно, „Наутилус“ веднага щеше да бъде издигнат над скалите. Иначе цели месеци биха изминали, докато би могъл да напусне това коралово легло.
Но няколко предварителни размърдвания се почувствуваха вече по корпуса на кораба. Чух как варовитите грапавини на кораловото дъно скърцаха по бронята му.
В два часа и тридесет и пет минути капитан Немо дойде в салона.
— Ще тръгваме — каза той.
— О! — възкликнах аз.
— Заповядах да отворят люковете.
— Ами папуасите?
— Папуасите ли? — отговори капитан Немо и сви леко рамене.
— Няма ли да проникнат във вътрешността на „Наутилус“?
— Че как?
— Като влязат през люковете, които ще бъдат отворени.
— Господин Аронакс — отговори спокойно капитан Немо, — не се влиза тъй лесно през люковете на „Наутилус“, дори когато са отворени.
Погледнах капитана.
— Не разбирате ли? — каза той.
— Съвсем не.
— Е, добре, елате и ще видите.
Тръгнах към централната стълба. Тук Нед Ланд и Консей гледаха с голямо любопитство няколко мъже от екипажа, които отваряха люковете, докато навън кънтяха бесни викове и застрашителен вой.
Капаците бяха отметнати навън. Показаха се двайсетина страхотни лица. Но още първият от туземците, който хвана с ръка перилото на стълбата, бе отхвърлен назад не знам от каква невидима сила и избяга, като викаше ужасно и подскачаше лудешки.
Десетина от другарите му направиха същото. И десетината имаха същата участ.
Консей беше във възторг. Нед Ланд, обзет от буйните си инстинкти, се втурна по стълбата. Но щом хвана с две ръце перилата, той също така беше отхвърлен назад.
— Дявол да го вземе! — извика той. — Удари ме мълния. Тая дума ми обясни всичко. Перилата не бяха вече перила, а кабел, по който течеше ток до палубата. Всеки, който докоснеше перилата, почувствуваше страхотно разтърсване и това разтърсване можеше да бъде смъртоносно, ако капитан Немо би пускал по проводника всичкия ток, който произвеждаха неговите апарати! Можеше наистина да се каже, че той бе опънал между обсаждащите и себе си електрическа мрежа, която никой не би могъл да премине безнаказано.
Обезумели от ужас, папуасите се оттеглиха. Ние пък, сдържайки смеха си, успокоявахме и разтривахме клетия Нед Ланд, който ругаеше като бесен.
В това време, повдигнат от последните вълни на прилива, „Наутилус“ излезе от кораловото си легло точно в четиридесетата минута, както беше предвидил капитанът. Витлото му почна да бие водата с величава бавност. После малко по малко скоростта му се увеличи и плавайки по повърхността на океана, той напусна здрав и читав опасните места на Торесовия проток.
XXIII
AEGRI SOMNIA31
На следния ден, 10 януари, „Наутилус“ продължи пътуването си под водата със скорост, която сметнах, че не е по-малка от тридесет и пет мили в час. Скоростта на витлото му беше толкова голяма, че не можах ни да следя, ни да пресметна неговите обороти.
Мислейки за тая чудна електрическа сила, която след като бе дала движение, топлина и светлина на „Наутилус“, свръх всичко го закриляше и срещу външни нападения, превръщайки го в един свещен ковчег, до който никой осквернител не би могъл да се докосне, без да бъде ударен от мълния — моето възхищение стана безпределно и от апарата премина към инженера, който го бе създал.
Плавахме право към запад и на 11 януари заобиколихме нос Весел, който се намира на 135 градуса дължина и 10 градуса северна ширина и образува източния нос на залива Карпантария. Рифовете бяха още много, но поразпръснати и означени на картата с извънредна точност. „Наутилус“ избягна лесно подводните скали Моней вляво и рифовете Виктория вдясно, намиращи се на 130 градуса дължина, на същия тоя десети паралел, който ние следвахме неотклонно.
На 13 януари капитан Немо, навлязъл в Тиморско море, стигна до острова, който носи същото име и се намира на 122 градуса дължина. Тоя остров, повърхността на който е 1625 квадратни левги, се управлява от раджи. Тия князе се смятат за синове на крокодилите, т.е. от най-висш произход, за какъвто някое човешко същество може да претендира. И затова техните люспести прадеди гъмжат в реките на острова и са предмет на особена почит. Те са покровителствувани, галени, ласкани. хранят ги с млади девойки и тежко на чужденеца, който дигне ръка срещу тия свещени гущери.
Но „Наутилус“ нямаше никаква работа с тия животни. Видяхме Тимор само за малко на обяд, когато помощник-капитанът определяше местоположението му. Също така само зърнах малкия остров Роти, който е част от тая група и за който се разправя, че живущите в него жени са много красиви и много ценни по малайските пазари.
Оттук „Наутилус“ зави на югозапад и взе посока към Индийския океан. Къде ли щеше да ни отведе сега прищявката на капитан Немо? Дали към бреговете на Азия? Или към европейските брегове? Това не беше много вероятно за човек, който избягваше обитаваните континенти. Дали тогава нямаше да слезе на юг? Да мине край нос Добра Надежда, после край нос Хорн и да се насочи към Южния полюс? Дали най-сетне нямаше да се върне към Тихия океан, дето неговият „Наутилус“ можеше да плава свободно и безпрепятствено? Бъдещето щеше да покаже.
След като минахме край рифовете на Картие, Хиберния, Серингапатам и Скот, последни напори на сушата срещу водната стихия, на 14 януари ние бяхме вече далеч от всякаква земя. „Наутилус“ намали извънредно много скоростта си, почна да променя често хода си и плаваше ту под водата, ту се носеше по повърхността.
През тоя период на пътешествието капитан Немо направи интересни изследвания на температурите на морето в неговите различни пластове. При обикновени условия тия сведения се получават с помощта на много сложни уреди, данните на които са най-малкото съмнителни, защото те са термометрични сонди, стъклата на които често се чупят от водното налягане, или пък апарати, основани върху промяната на съпротивлението на металите на електрическите токове. Получавани по тоя начин, резултатите не могат да бъдат добре проверявани. А капитан Немо, Напротив, сам проверяваше температурата на морските дълбочини и неговият термометър, поставен в досег с различните водни слоеве, му даваше бързо и точно градуса, който трябваше да бъде определен. Така че, било като препълваше резервоарите си или пък като слизаше наклонено с помощта на своите полегати плоскости, „Наутилус“ стигна последователно дълбочини от три, четири, пет, седем, девет и десет хиляди метра и крайният резултат на тия изследвания бе, че морето имаше една постоянна температура от четири градуса и половина на дълбочина хиляда метра при всички ширини.
Аз следях тия проучвания с най-жив интерес. Капитан Немо влагаше в тях истинска страст. Често се питах с каква цел прави той тия наблюдения. Дали в полза на хората? Това не беше вероятно, защото рано или късно неговите открития щяха да загинат заедно с него в някое непознато море! Освен ако мисли да ми съобщи резултатите от своите проучвания. Но тогава трябваше да се допусне, че моето странно пътешествие щеше да има някакъв край, а аз още не го виждах.
Както и да е, капитанът все пак ми съобщи някои получени от него цифри, които установяваха съотношения между гъстотата на водата в по-главните морета на земното кълбо. От тия съобщения аз извлякох сведения лично за себе си, в които обаче нямаше нищо научно.
Това беше сутринта на 15 януари. Разхождах се с капитана по палубата, когато той ме попита дали зная различната гъстота на водите в морето. Аз му отговорих отрицателно и добавих, че на науката липсват положителни наблюдения по тоя въпрос.
— Аз съм правил такива наблюдения — каза той — и мога да твърдя, че са положителни.
— Много добре — отговорих аз. — Но „Наутилус“ е един отделен свят и тайните на неговите учени хора не стигат до земята.
— Имате право, господин професоре — каза той след кратко мълчание. — Вярно е, че тук е един отделен свят. Той е така чужд на земята, както планетите, които придружават земното кълбо около слънцето, и човек никога няма да узнае нищо за работите на учените на Сатурн или на Юпитер. Но тъй като случаят свърза съдбата ни, мога да ви съобщя резултата от моите изследвания.
— Слушам ви, капитане.
— Вие знаете, господин професоре, че морската вода е по-гъста от речната, но тая гъстота не е навсякъде еднаква. И ако приемем, че гъстотата на речната вода е единица, водата на Тихия океан има гъстота едно цяло и двадесет и осем хилядни, средиземноморската — едно цяло и тридесет хилядни…
— Аха! — помислих си аз. — Значи плава и в Средиземно море?
— Едно цяло и осемнадесет хилядни в Йонийско море и едно цяло и двадесет и девет хилядни в Адриатическо море.
Очевидно „Наутилус“ не избягваше оживените европейски морета и от това заключих, че би ни отвел — и може би много скоро — към по-цивилизовани континенти. Помислих си, че Нед Ланд ще узнае това с голяма и твърде понятна радост. В продължение на много дни времето ни мина във всевъзможни проучвания: относно солеността на различните водни пластове, на тяхната електропроводност, на техния цвят, на тяхната прозрачност. При всичките тия проучвания капитан Немо прояви голяма находчивост, а към мене — голямо внимание и любезност. След това няколко дни не го видях и отново се почувствувах като изоставен на кораба.
На 16 януари „Наутилус“ сякаш заспа само на няколко метра под повърхността на водата. Електрическите машини не работеха и неподвижното витло оставяше кораба да бъде носен от теченията. Предположих, че екипажът е зает с вътрешни поправки, наложени поради пресилване на машината. През това време аз и моите другари станахме свидетели на едно любопитно зрелище. Капаците на салона бяха разтворени и тъй като прожекторът на „Наутилус“ не работеше, смътна дрезгавина царуваше във водата. Мрачното, покрито с гъсти облаци небе хвърляше върху най-горните пластове на океана немощна светлина. Аз наблюдавах състоянието на морето при тези условия и най-големите риби ми се виждаха сега като едва очертани сенки, когато изведнъж „Наутилус“ се намери сред пълна светлина. Отначало помислих, че е запален прожекторът и че той хвърля своя електрически блясък във водната маса. Но бях се излъгал и като се огледах, видях грешката си.
„Наутилус“ плаваше сред един фосфоресциращ воден пласт, който ставаше ослепително светъл сред околната тъмнина. Това се дължеше на милиарди светещи животинчета, блясъкът на които се увеличаваше, като се плъзгаха по металическия корпус на кораба. Тогава посред тия светли пластове виждах неочаквани светкавици, сякаш потоци от разтопено олово в горяща пещ или металически грамади, нажежени до бяло; така поради контраста някои светли части изглеждаха като сенки в тая огнена среда, отдето сякаш всяка сянка трябваше да бъде прогонена. Не, това не беше спокойното излъчване на нашето обикновено осветление! Тука имаше някаква необичайна сила и движение! Чувствуваше се, че тая светлина е жива!
И наистина това беше едно безкрайно множество от морски инфузории, от невероятно малки протозоа, истински телца от прозрачно желе, снабдени с едно влакнообразно пипалце, броят на които стига до двадесет и пет хиляди в тридесет кубически сантиметра вода. Тяхната светлина се удвояваше и от светлините на медузите, на астериите, на орелиите, на свределките и на други фосфоресциращи зоофити, в които се просмукват разложените морски вещества, а може би и слузта, изпускана от рибите.
Много часове „Наутилус“ плава сред тия блестящи вълни и нашето възхищение порасна, когато видяхме как едри морски животни си играят като саламандри. След тоя огън, който не пареше, видях елегантни и бързи делфини, неуморимите морски клоуни, и мечоносци, дълги по три метра, умни предвестници на ураганите, страшните мечове на които удряха понякога в прозореца на салона. След това се появиха по-малки риби, различни скумрии и стотици други, които браздяха светлата атмосфера.
Тази ослепителна гледка беше цяло вълшебство! Може би някои атмосферни условия увеличаваха силата на това необикновено явление. Може би буря бушуваше по повърхността на вълните? Но тук няколко метра по-долу „Наутилус“ не чувствуваше нейната ярост и леко се полюляваше сред спокойните води.
Така плавахме ние, непрестанно очаровани от някое ново чудо. КонсеЙ наблюдаваше и класираше зоофитите, прешленовидните, мекотелите, рибите. Дните минаваха бързо и аз вече не ги броях. Нед по навик се стараеше да разнообразява храната ни на кораба. Ние бяхме сега като истински охлюви в черупката си и аз твърдя, че не е мъчно да стане човек истински охлюв.
Това съществувание ни се струваше леко, естествено и ние не мислехме, че върху земното кълбо съществува друг живот, когато едно неочаквано събитие ни напомни нашето необикновено положение.
На 18 януари „Наутилус“ се намираше на 105 градуса дължина и 15 градуса южна ширина. Времето беше неспокойно, морето развълнувано, с къси вълни. Духаше силен източен вятър. Барометърът, който от няколко дни спадаше, предвещаваше близка буря.
Бях се качил на палубата тъкмо когато помощникът правеше своите измервания за часовите ъгли. Както обикновено аз чаках той да произнесе всекидневното си изречение. Но тоя ден той изрече друго изречение, също тъй неразбираемо. Почти веднага се яви капитан Немо и почна да изследва кръгозора с далекогледа си.
Няколко минути капитанът стоя неподвижен, без да се откъсва от онова, което наблюдаваше в зрителното поле на обектива. След това свали далекогледа и размени десетина думи с помощника си. Помощникът изглеждаше обзет от някакво вълнение, което напразно се мъчеше да не проявява. Капитан Немо, който повече умееше да се владее, бе невъзмутим. От друга страна, изглеждаше, че той прави някакви забележки, а помощникът му отговаряше с точни уверения. Поне така ми се стори, като съдех по различния тон и движенията на двамата. Аз също гледах внимателно в означената посока, но не видях нищо. Небето и водата се сливаха на хоризонта в съвсем чиста линия. Но капитан Немо почна да се разхожда от единия край на палубата до другия, без да ме поглежда, а може би и без да ме вижда. Той стъпваше уверено, но не така отмерено, както обикновено. От време на време се спираше и разглеждаше морето, скръстил ръце на гърдите си. Какво ли търсеше в безпределното пространство? В това време „Наутилус“ се намираше на стотици мили далеч от най-близкия бряг! Помощникът отново взе далекогледа и почна да изследва упорито хоризонта, като се разхождаше и тропаше с крак нервно възбуден, в пълна противоположност на началника си. По едно време помощникът отново повика капитана. Капитанът спря да се разхожда и насочи далекогледа към показаната точка.
Сериозно заинтригуван, аз слязох в салона и донесох оттам един отличен далекоглед, с който обикновено си служех, опрях го върху клетката на прожектора, която образува една издутина на носа на палубата, и се приготвих да огледам целия кръгозор.
Но преди още да долепя око до стъклото на далекогледа, той бе грабнат от ръцете ми.
Обърнах се. Пред мене беше капитан Немо, но не можах да го позная. Лицето му беше преобразено. Очите му, блеснали от мрачен пламък, се губеха под смръщените вежди. През полу отворената му уста се виждаха зъбите. Изпънатото му тяло, стиснатите пестници, свитата между раменете глава — всичко това показваше някаква силна омраза, която се излъчваше от цялото му същество. Той не помръдваше. Далекогледът, паднал от ръката му, се бе отърколил до нозете му.
Аз ли бях предизвикал неволно тоя гняв? Дали тоя загадъчен човек не си бе въобразил, че съм открил внезапно някаква тайна, забранена за гостите на „Наутилус“. Не! Тая омраза не беше срещу мене, защото капитанът не ме поглеждаше и очите му не се откъсваха от невидимата точка на хоризонта.
Най-сетне капитан Немо се овладя. Лицето му, което се бе променило неузнаваемо, доби обикновения си спокоен вид. Той каза на помощника си няколко думи на непознатия език и се обърна към мене.
— Господин Аронакс — каза властно той. — Искам да спазите едно от задълженията, които поехте към мене.
— За какво става дума, капитане?
— Вие и вашите спътници ще трябва да бъдете затворени до момента, в който аз реша, че мога отново да ви освободя.
— Вие сте господар — отговорих аз, като впих поглед в него.
— Но мога ли да ви задам един въпрос?
— Нито един, господин Аронакс.
След това аз нямаше какво да възразявам, а трябваше само да се подчиня, защото всяка съпротива беше излишна.
Слязох в каютата на Не д и Консей и им предадох решението на капитана. Можете да си представите как бе посрещнато това съобщение от канадеца. Но нямахме време за обяснения.
Четири души от екипажа чакаха на вратата и ни отведоха в същата килия, дето прекарахме първата си нощ на „Наутилус“.
Нед Ланд понечи да протестира, но вместо отговор вратата се затвори.
— Ще ни каже ли господарят какво означава това? — попита Консей.
Разправих на спътниците си какво се бе случило. И те като мене се учудиха, но също така нищо не разбираха.
Потънах в бездна от размисли и тая странна уплаха на капитан Немо не излизаше от ума ми. Бях неспособен да свържа логически две мисли и се губех в н ай-без смислени предположения, когато изведнъж Нед Ланд ме изтръгна от това напрегнато състояние, като каза:
— Я гледай! Обядът бил сложен! Наистина трапезата бе готова.
— Ще позволи ли господарят да му дам един съвет? — попита Консей.
— Да, драги — отговорих аз.
— Господарят ще направи добре да обядва. Това е благоразумно, защото не знаем какво може да се случи.
— Имаш право, Консей.
— За съжаление дали са ни само обикновената корабна храна — каза Нед Ланд.
— Драги Нед — отвърна Консей, — а какво щяхте да кажете, ако изобщо не бяха ни дали обяд?
Тоя довод пресече всички обвинения на китоловеца.
Седнахме около трапезата. Обядът мина доста мълчаливо.
Аз ядох твърде малко. Консей, все от благоразумие, се „насили“, а Нед Ланд въпреки всичко си хапна добре. Като се наобядвахме, всеки от нас се изтегна на своя стол.
В това време лъчистият глобус, който осветяваше килията, угасна и ние се намерихме в пълен мрак. Нед Ланд скоро заспа, а за мое учудване и Консей потъна в тежък сън. Питах се какво ли може да е предизвикало у него тая непобедима нужда от сън, когато почувствувах как мозъкът ми изпада в някакво тежко вцепеняване. Исках да държа очите си отворени, но въпреки това те се затваряха. Обзе ме някаква мъчителна халюцинация. Очевидно в храната, която току-що бяхме яли, бяха турили нещо приспиващо. Значи за капитан Немо не бе достатъчен затворът, за да скрие намеренията си, а трябваше и да ни приспи!
Чух, че люковете се затварят. Полюшването на морето, което предизвикваше леко клатене, престана. Дали „Наутилус“ бе напуснал повърхността на океана? Дали не бе се върнал в неподвижните водни пластове?
Исках да се боря със съня. Но това бе невъзможно, дишането ми ставаше по-слабо. Почувствувах, че смъртен студ смразява натежнелите ми, сякаш сковани членове. Клепачите ми — същински оловни капаци — паднаха над очите ми. Не можех да ги дигна. Болезнен, пълен с халюцинации сън обсеби цялото ми същество. След това виденията изчезнаха и аз паднах в пълно безсъзнание.
XXIV
ЦАРСТВОТО НА КОРАЛИТЕ
На другия ден се събудих със съвсем лека глава. За голямо мое учудване бях в стаята си. Несъмнено и спътниците ми са били отнесени в каютата си, без да усетят това, както и аз. И те както мене навярно не знаеха какво се бе случило през тая нощ. За да разкрия загадката, можех да разчитам само на бъдещите случайности.
Реших да изляза от стаята си. Но дали бях пак свободен или пленник? Бях напълно свободен. Отворих вратата, минах през коридорите и се качих по централната стълба. Люковете, затворени снощи, сега бяха отворени. Изкачих се на палубата.
Нед Ланд и Консей бяха там и ме очакваха. Аз ги разпитах, но те не знаеха нищо. Потънали в тежък сън, от който не помнеха нищо, те се изненадали, когато се намерили в каютата си.
Колкото до „Наутилус“, той ни се стори спокоен и загадъчен както винаги. Той плаваше по водната повърхност със средна скорост. Нищо сякаш не се бе променило на кораба.
Нед Ланд изследва морето със своя проницателен поглед. То беше пустинно. Канадецът не забеляза нищо особено на хоризонта — нито платна, нито суша. Духаше западен вятър и дълги, разпенени от вятъра вълни люлееха чувствително кораба.
След като поднови запаса си от пресен въздух, „Наутилус“ потъна само на около петнадесет метра, за да може да излиза бързо на повърхността, нещо, което въпреки обичая си той направи няколко пъти през тоя ден — 19 януари. Всеки път помощникът се изкачваше на палубата и познатото изречение прокънтяваше във вътрешността на кораба.
А капитан Немо не се появи. От корабните хора видях само невъзмутимия стюард, който ми прислужваше с обикновената си точност и мълчание.
Към два часа бях в салона и подреждах бележките си. когато капитанът отвори вратата и влезе. Поздравих го. Той ми отвърна с почти незабележим поздрав, без да ми заговори. Продължих работата си. надявайки се, че може би ще ми обясни събитията, които бяха станали предната нощ. Той не каза нищо. Погледнах го. Лицето му изглеждаше уморено: зачервените му очи не бяха ободрени от съня: чертите му изразяваха дълбока тъга. истинска скръб. Той се разхождаше, сядаше, ставаше, вземаше наслуки някоя книга и веднага я оставяше, гледаше уредите, без да взема обикновените си бележки, и сякаш не можеше нито миг да се застои на мястото си. Най-сетне дойде при мене и ми каза:
— Лекар ли сте, господин Аронакс?
Толкова не очаквах подобен въпрос, че го гледах известно време, без да му отговоря.
— Лекар ли сте? — повтори той. — Мнозина от вашите колеги са учили медицина. Гратиоле, Мокен Тандон и други.
— Да. лекар съм — казах аз, — служил съм в болница, а и практикувах много години, преди да постъпя в музея.
— Добре, господин Аронакс.
Отговорът ми очевидно зарадва капитан Немо. Но тъй като не знаех каква е целта му, очаквах нови въпроси, решен да отговарям според обстоятелствата.
— Господин Аронакс — каза ми капитанът, — бихте ли се съгласил да лекувате един от моите хора?
— Имате болен човек?
— Да.
— Готов съм да ви последвам.
— Елате.
Признавам, че сърцето ми заби силно. Не знам защо, виждах известна връзка между тая болест на човек от екипажа и снощните събития и тая загадка ме вълнуваше толкова, колкото и болният.
Капитан Немо ме заведе в кърмата на „Наутилус“ и ние влязохме в една каюта близо до помещението на матросите.
Там върху едно легло бе прострян около четиридесет го д ишен човек с енергично лице, истински англосаксонски тип.
Наведох се над него. Той не беше само болен, той беше ранен.
Обвитата му с кървави превръзки глава бе отпусната върху две възглавници. Махнах превръзките и раненият, загледан в мене с големите си неподвижни очи, не изохка, докато вършех това.
Раната беше страшна. Черепът бе разбит от някакво тъпо оръдие, мозъкът бе съвсем открит и дълбоко засегнат. Петна от съсирена кръв се бяха образували в мозъчната маса, която имаше винен цвят. Той имаше едновременно контузия и сътресение на мозъка. Болният дишаше бавно. Мускулите на лицето му се гърчеха. Мозъчното възпаление беше пълно и от това бе последвала парализа на усещанията и на движенията.
Проверих пулса на ранения. Той беше неравен. Крайниците вече изстиваха и аз виждах, че смъртта приближава, без да ми е възможно да я възпра. След като превързах нещастника, оправих превръзките по главата му и се обърнах към капитан Немо.
— Отде е тая рана? — попитах го аз.
— Какво значение има това! — отговори уклончиво капитанът. — Едно сблъскване на „Наутилус“ счупи един лост на машината, който удари тоя човек. Моят помощник беше до него. Той се хвърли, за да го запази от удара… Брат, който се излага на смърт заради брата си, приятел — заради приятеля си, има ли нещо по-просто! Това е общият закон за хората на „Наутилус“! Но какво е състоянието му според вас?
Аз се колебаех да му кажа:
— Можете да говорите — каза капитанът. — Той не разбира френски.
Прегледах още веднъж раната и отговорих:
— Преди да изтекат два часа, тоя човек ще умре.
— Нищо ли не може да го спаси?
— Нищо.
Ръката на капитан Немо се сгърчи и няколко сълзи се отрониха от очите му, тия очи, за които аз мислех, че не могат да плачат.
Още няколко минути гледах умиращия човек, от когото животът постепенно си отиваше. Неговата бледност се увеличаваше от електрическия блясък, който заливаше смъртното му ложе. Гледах умното му лице, набраздено от преждевременни бръчки, издълбани отдавна от нещастия, а може би и от нищета. Исках да доловя тайната на неговият живот в последните думи, които устните му щяха да промълвят.
— Можете да си отидете, господин Аронакс — ми каза капитан Немо.
Оставих капитана в каютата на умиращия и се върнах в стаята си много развълнуван от тая сцена. През целия ден бях разтревожен от зловещи предчувствия. През нощта спах лошо и в често прекъсвания си сън ми се струваше, че чувам далечни въздишки и сякаш някакво погребално пеене. Дали не беше упокойна молитва, изречена на езика, който не разбирах.
На следната сутрин се изкачих на палубата. Заварих капитан Немо там. Щом ме видя, той дойде при мене.
— Господин професоре — каза той, — бихте ли искали да направите днес един подводен излет?
— Заедно с моите спътници ли? — попитах аз.
— Ако желаят.
— Както кажете, капитане-
Читать бесплатно другие книги:
