Призрак V Шекли Роберт

— Така ли? Айгън, Майгън, Дайгън!

В стаята се шмугнаха три зверчета. Стремително се хвърлиха към лампите и започнаха с апетит да гризат стъклото.

В стаята забележимо потъмня.

Грегър започна да стреля по зверчетата. Но те бяха толкова пъргави, че винаги се изплъзваха, а лампите се разлетяха на парчета.

Чак сега Грегър проумя какво е направил. Тези зверчета не биха могли да угасят светлината. Неодушевените предмети са неподвластни на въображението. Грегър си е въобразил, че в стаята става по-тъмно и…

Собственоръчно унищожи лампите! Подведе го собственото му, разрушително подсъзнание…

Сега вече Тъмнозмей беше пуснат на свобода. Приближаваше се към Грегър, подбирайки тъмните места из стаята.

Бластерът вече беше непотребен. Отчаяно се опитваше да си спомни вълшебната дума… Но вместо това се сети, че на Тъмнозмей не действат никакви вълшебни думи.

Грегър отстъпваше, Тъмнозмей го преследваше. Пътят за отстъпление свърши при сандъка за играчки. Чудовището се надвеси над Грегър, а той настръхна и затвори очи.

Ръката му напипа някакъв хладен предмет. Без да иска, беше хванал водния пистолет. Вдигна го. Тъмнозмей посегна и почти докосна оръжието.

Грегър се хвърли към чешмата и зареди пистолета. После отправи към чудовището смъртоносна струя.

Тъмнозмей се загърчи в предсмъртни мъки и изчезна.

С пресилена усмивка Грегър затъкна пистолета под колана.

Най-подходящото оръжие срещу измислени чудовища — това е водният пистолет.

Звездолетът кацна преди разсъмване. Арнолд се измъкна от него и без да губи време се зае с експериментите. Към обяд приключи и заяви, че съединението без съмнение е Лонгстед-42. Набързо си събраха багажа и излетяха.

Излязоха в открития космос и Грегър разказа на колегата си за нощните преживявания.

— Здраво са те наплашили — тихо, но съчувствено произнесе Арнолд.

След благополучния старт Грегър си позволи скромната усмивка на герой.

— Можеше и по-лошо да е — каза той.

— Това малко ли ти беше?

— Представи си, че Джими Флин беше попаднал тук. Той умееше да измисля истински страшилища. Помниш ли Многоръкият Страшник?

— Помня само, че заради него сънувах кошмари — отвърна Арнолд.

Корабът се носеше към Земята. Арнолд нахвърляше бележки за научна статия на тема: „Инстинктът за смърт на Призрак V; ролята на истерията, масовите халюцинации и стимулирането на подсъзнанието при възникването на физиологични изменения“. После се отправи към кабината да зададе курс на автопилота.

Грегър се свлече на койката, изпълнен с решимост най-после да си отспи. Тъкмо задряма и в каютата се втурна Арнолд със смъртно бледо лице.

— Струва ми се, че в кабината има някой — прошепна той.

Грегър се изправи.

— Не може да бъде. Нали се откъснахме…

От кабината се чу ръмжене.

— О, не! — изстена Арнолд. — Всичко е ясно. След кацането забравих да затворя въздушния шлюз. Все още дишаме въздуха на Призрак V!

На прага на незаключената кабина се появи сив великан. Кожата му бе изпъстрена с червени пъпки. Съществото беше надарено с неизброимо количество ръце, крака, щипки, шипове и пипала, че и две крила за капак. Страшилището бавно се приближаваше, стенейки и бърборейки нещо неодобрително.

И двамата познаха Многоръкия Страшник. Грегър се хвърли напред и хлопна вратата под носа му.

— Тук сме в безопасност — изпъхтя той. — Вратата е херметична. Обаче как ще управляваме кораба?

— Никак — отговори Арнолд. — Ще се доверим на автопилота… Докато не измислим как да изгоним това приятелче… Това пък какво е? — извика той истерично.

Под вратата се процеждаше тънка струйка дим. Грегър се сети:

— Не помниш ли, че Страшникът се промъква навсякъде? Против него няма прегради.

— Всичко съм забравил — призна Арнолд. — Хора ли гълта?

— Доколкото си спомням, само ги прави на кайма.

Димът се сгъстяваше, очертавайки исполинската фигура на Многоръкия. Приятелите отстъпиха в следващото помещение. След няколко секунди димът се появи отново.

— Колко глупаво! — отбеляза Арнолд, докато дъвчеше долната си устна. — Да те затрие измислено чудовище… Чакай! В теб ли е водния пистолет?

— Да, но…

— Дай го!

Арнолд набързо зареди пистолета от мивката. През това време Страшникът отново успя да се материализира. Тръгна към приятелите с недоволно ръмжене. Арнолд изстреля струя вода.

Многоръкият продължаваше да настъпва.

— Спомни си бе! — извика Грегър. — Никой никога не е успял да спре Страшника с воден пистолет!

Отстъпиха в следващата каюта и затвориха вратата. Сега вече само складът ги отделяше от космическия вакуум.

— Не може ли някак да филтрираме въздуха? — поинтересува се Грегър.

— Чуждите газове лека-полека изчезват заедно с отработения въздух, но действието на Лонгстед-42 продължава двадесет часа.

— Няма ли противоотрова?

— Не.

Чудовището се появи отново, и то с не съвсем любезно ръмжене.

— Как да го изгоним? — вълнуваше се Арнолд. — Сигурно има начин! Вълшебна дума? Дървен меч?

Грегър поклати глава и тъжно каза:

— Всичко си спомних.

— С какво да го разкараме?

— Не можеш да го изгониш нито с воден пистолет, нито с прашка, нито с меч, нито с бенгалски огън, нито с димка. С една дума, детският арсенал не играе. Страшникът е абсолютно неизтребим.

— Тоя Флин и неговата развинтена фантазия! Как да се спасим от това пред нас?

— Това ти обяснявам — никак! Трябва само да си тръгне.

В това време Страшникът успя да се извиси с целия си ръст. Грегър и Арнолд се шмугнаха в склада и затвориха последната врата.

— Мисли, Грегър! — замоли се Арнолд. — Няма дете, което да измисли чудовище, от което няма защита!

— Многоръкият не можеш да го убиеш — настояваше Грегър.

Сивото туловище отново се оформи. Грегър прехвърляше в паметта си всички свои среднощни страхове…

Изведнъж — за малко да стане твърде късно — си спомни каквото му трябваше.

Корабът летеше към Земята на автопилот. Многоръкият Страшник беше пълновластен господар на борда. Крачеше из пустите коридори, преминаваше от каюта в каюта, ръмжеше и се пенеше, без да може да намери нито една жертва.

Корабът достигна Слънчевата система и автоматично влезе в орбита около Луната. Грегър внимателно огледа склада, готов веднага да се върне в убежището си. Но зловещото влачене на крака не се чуваше. Нито под вратата, нито покрай стените се виждаше сивкав дим.

— Всичко е спокойно — извика той на Арнолд. — Страшникът е изчезнал.

Бяха прибегнали до най-изпитаното средство против нощни страхове — завиха се презглава с одеяла.

— Казах ти, че водният пистолет не върши работа! — заяви Грегър.

Арнолд го дари с иронична усмивка и скри пистолета в джоба.

— Няма значение. Ще си го оставя за спомен. Ако някога се оженя и имам син, това ще е първия му подарък.

— А, не! На моя ще му подаря нещо по-добро — възрази Грегър и нежно потупа одеялото. — Ето я най-надеждната защита — одеяло над главата.