Озарения Рембо Артюр

Сцени

Древната Комедия — акордите й все още не са отзвучали и тя се разпада на своите Идилии:

Булеварди с панаирджийски бараки.

Безкраен дървен кей — от единия до другия край на каменисто поле, където варварската тълпа се разхожда под голите дървета.

В коридори от черен тюл — по стъпките на тия, които се разхождат с фенери и листа.

Птици от мистериите падат обрулени върху зидарията на моста, полюшван от архипелага на лодките, пълни със зрителите.

Лирически сцени в съпровод на флейта и барабан се прислоняват в ниски ниши под самите тавани, край салоните на модерните клубове или в залите на древния Изток.

Феерията се разгръща на върха на амфитеатър, увенчан с обрасло сечище, или трепти и извива трелите си пред беотийците8 в сянката на полюшващите се дървета, на синора на изкласилите ниви.

На нашата сцена комическата опера се дели от пресичането на десет прегради, издигнати от галерията до светещата рампа.

Историческа вечер

Някоя вечер, да кажем, когато се появи наивният турист, побягнал от нашите икономически ужаси, ръката на маестрото вдъхва живот в клавесина на ливадите; играят на карти по дъното на блатото — огледало с кралици и фаворитки; а има и светици, воали, нишки на хармонията, баснословни полутонове — в зарите на залеза.

Той трепва при преминаването на ловците и ордите. Комедията струи по сцената на моравата. И смущението на бедните и слабите — на същия глупав фон!

В неговите робски очи Германия се е накамарила чак до луната, татарските пустини сияят, древните бунтове клокочат в центъра на Небесната империя, със стълбищата и каменните скамейки започва изграждането на Африка и Запада, този бледен и плосък свят. После балетът на прочутите морета и нощи, евтина химия и невъзможни мелодии.

Все същата буржоазна магия — където и да ни изсипе пощенската карета! И най-елементарният физик разбира, че не може повече да се търпи тази лична атмосфера, тази мъгла на физическите угризения — самата констатация е вече терзание.

Не! Времето на парилнята, на надигащите се морета и подземните пламъци, на изхвръкналата от пътя си планета и нестихващите изтребления, за чиято достоверност свидетелстват без капка злоба и Библията, и Норните9 — това време ще бъде под наблюдението на сериозния човек. И няма да има нищо общо с легендите!

Bottom10

Реалността — за моя силен характер тя бе прекалено трънлива, и все пак аз се оказах при Госпожата; устремил се като огромна сиво-синя птица към гипсовите отливки по тавана и повлякъл крилото си във вечерния мрак.

Аз бях в подножието на балдахина, върху който почиваха всичките й обожавани скъпоценности и физически прелести — огромна мечка с лилави бърни и козина, побеляла от скръб, с очи от кристал и сребърни плетеници.

Всичко беше мрак и пламтящ аквариум. На сутринта — о, тая войнствена юнска зора! — аз препуснах, превърнат в магаре, към полето, тръбейки и развявайки своите жалби, докато сабинянките от предградието не ми се хвърлиха на врата.

X

Всички уродливости правят жестовете на Хортензия още по-отвратителни. Нейното усамотение е машиналната еротика; нейното униние — динамиката на любовта. Под закрилата на детството, във всички времена, тя е била пламтящо пречистване за племената. Вратата й е отворена за нищетата. Там моралът на днешните същества се разлага в страстта й или в нейните действия. О, ужасни тръпки на несръчната още любов върху кървавия под, на газена светлина. Открийте Хортензия!

Движение

Лъкатушното движение по брега на речните падове,
бездната зад кърмата,
бързината на откосите,
главоломният устрем на течението
водят през нечувани просветления
и през химически открития
пътниците, обкръжени от вихрите на пропастта
и стрийма.

Това са покорителите на света,
търсачите на сполука за собствената си химия;
комфортът и спортът пътуват заедно с тях.
Те водят със себе си обучаването
на раси, класи и на животни, там — на самия кораб.
Отдих и шемет
под светлината на потопа,
през ужасните нощи на обучение.

Защото в беседите сред прибори, кръв и цветя,
пламъци и бижута,
и сметки, размахвани на тая препускаща палуба,
се вижда как се надига — подобно дига —
зад водния моторизиран път
тяхното чудовищно, вечно озарено, хранилище за знания.
Те — залутани в своя хармоничен екстаз
и в героизма на откривателството.

Сред най-ужасните атмосферни смущения
млада двойка, усамотена върху ковчега —
нима няма за древната диващина извинение? —
и пее, и все е на пост.

Благоговение

Към моята сестра Луиза Ванаан от Воринхайм; нейната синя касинка сочи Северно море — заради всички корабокрушенци.

Към моята сестра Леони Обоа от Ашби. Бау — лятната трева, жужаща и вонлива — за треската на майките и децата.

Към Люлю — този демон, — запазила вкус към параклисите от времето на Приятелките и своето незавършено образование. Към мъжете. Към госпожа .

Към юношата, който бях. Към светия старец — отшелник или с мисия на път.

Към разума на бедните. И към твърде високия клир.

Също и към всеки култ — на мястото за възпоменания и сред събития, на които не може да не се покорим, следвайки повелята на момента или някой наш сериозен порок.

Тази вечер — и към Чирчето от високите ледове, тлъста като риба и пламнала като десетте месеца на червената нощ (сърцето й — амбра и spunk11), за моята единствена молитва, безгласна като тези среднощни ширини и предшестваща храбри постъпки, по-страшни и от полярния хаос.

На всяка цена и с всички виелици, дори и в метафизичните пътешествия. Но не и тогава.

Демокрация

Знамето подхожда на мръсния пейзаж и нашият брътвеж заглушава барабана.

В столиците ще храним най-циничната проституция. В кръв ще удавим логичните бунтове.

Напред! — към парливите и прогизнали страни — в услуга на най-чудовищните индустриални и военни експлоатации.

Довиждане тук — все едно къде! Доброволци, ще свикнем със свирепата философия; за науката — слепи, безскрупулни в името на комфорта; продънвай се, утрешен свят. Ето истинското движение. Напред, ходом марш!

Геният

Той е обичта и настоящето, защото е разтворил вратите на дома — и за пенестата зима, и за глъчката на лятото, защото той е пречистил и напитките, и храната, той е очарованието от изплъзващите се простанства и свръхчовешката радост от пристана. Той е обичта и бъдещето, силата и любовта, която ние — затънали в ярост и отегчение — виждаме да витае сред буреносното небе и знамената на екстаза.

Той е любовта, най-точната — преоткритата мярка, дивният и неочакван разум, и самата вечност: този прекрасен механизъм, надарен с фатални качества. Изпитахме целия ужас от неговата благосклонност — и от себе си: о, радост от нашето здраве и порив на нашите дарби, егоистично чувство и страст към него, към тоя, който ни обича през целия свой безконечен живот…

И ние го помним, и той поема на път. И щом Обожанието ни напусне — звънва неговото обещание, звъни: „По дяволите тези суеверия, тези стари тела, тези семейства и векове. Времето се е сгромолясало!“

Той няма да изчезне, няма да се спусне от небето и няма да изкупи нито женската ярост, нито веселието на мъжете и целия този грях: защото го има и е обичан.

О, тези дихания, образи, пътища: тази ужасяваща бързина в усъвършенстването на формите и деянията!

О, плодовитост на разума и безконечност на всемира!

Неговото тяло! Въжделено освобождаване, крушение на изяществото, сблъскало се с новото насилие!

Ето го, ето го и него — цялата някогашна коленопреклонност и мъчителното изправяне по неговия път.

Неговата светлина! Всички шумни и неспокойни страдания глъхнат, превръщат се в още по-мощна музика.

Неговата крачка! Преселения, много по-необгледни и от древните нашествия.

Той и ние! Гордост, много по-благосклонна от изгубеното милосърдие.

О, свят! И светлата песен на новите злочестини!

Той ни позна — всички — и всички обикна. Дано съумеем — в зимната нощ, от връх на връх, от бурния полюс до замъка, от тълпата до морския бряг, от поглед до поглед, силни и отмалели от чувства — да го повикаме, да го видим и изпроводим; и сред морската бездна, и горе, сред снежните пустини — да следваме неговия поглед, неговото дихание, тяло и светлина.

©Кирил Кадийски, превод от френски

Arthur Rimbaud

Les Illuminations, 1874

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2009 г.

Издание:

Артюр Рембо. Поезия

Второ преработено и допълнено издание.

Подбор, превод от френски и предговор: Кирил Кадийски

Редактори на първото издание: Силвия Вагенщайн и Иван Теофилов

Художествено оформление: Иван Димитров

Коректор: Мария Меранзова

ИК „Нов Златорог“