Анж Питу Дюма Александр

1.

В която читателят ще се запознае с героя на тази история и с края, в който се е родил1

На границата между Пикардия и Соасоне, на онези земи от националната територия, които под името Ил дьо Франс съставляват част от старото наследство на френските крале, насред огромен полумесец, образуван от ширналата се на север и на юг гора от петдесет хиляди арпана2, се издига изгубен в сянката на просторен парк, засаден от Франсоа I и Анри II, малкият градец Виле-Котре, известен с това, че е родно място на Шарл-Албер Дьомустие, който по времето, когато започва тази история, пишеше своите „Писма до Емили върху митологията“3, за удоволствие на хубавите жени от тогавашната епоха, а те ги изтръгваха една от друга още с появата им на бял свят.

Ще добавим, за да допълним поетичната репутация на малкия град, чиито недоброжелатели упорито отказват, въпреки неговия кралски замък и две хиляди и четиристотинте му жители, да дадат наименованието град, та ще добавим, казваме, за да допълним поетичната му репутация, че е разположен на две левги4 от Ферте-Милон, където е роден Расин, и на осем левги от Шато-Тиери, където се е родил Лафонтен.

Ще отбележим отгоре на това, че майката на автора на „Британик“ и „Атали“ е била от Виле-Котре5.

Да се върнем към неговия кралски замък и две хиляди и четиристотинте му обитатели.

Кралският замък, започнат от Франсоа I, от когото е запазил саламандрите, и завършен от Анри II, чийто знак носи, преплетен с този на Катерина Медичи и обкръжен от трите полумесеца на Диан дьо Поатие, след като бе подслонил любовта на краля рицар с мадам Д’Етамп и тази на Луи Филип Д’Орлеан с прелестната мадам Дьо Монтесон, беше почти необитаван подир смъртта на този последен принц от сина му Филип Д’Орлеан, наречен Егалите, превърнал го от резиденция на принц в обикновено място за срещи при лов.

Знае се, че замъкът и гората на Виле-Котре представляват част от имотите, дадени от Луи XIV на неговия брат, мосьо6, когато вторият син на Ана Австрийска се оженил за сестрата на крал Чарлс II, мадам Хенриета Английска.

Колкото до две хиляди и четиристотинте жители, за които обещахме на нашите читатели да кажем нещичко, те бяха, както по всички места, където се намират събрани две хиляди и четиристотин души, един сбор:

1) От няколко благородници, които прекарваха лятото из замъците в околността, а зимата в Париж, и подражавайки на принца, имаха само временни жилища в града.

2) От голям брой буржоа, които, независимо от времето, можеха да бъдат забелязани да излизат от домовете си с чадър в ръка, за да направят своята всекидневна разходка след обяда, неизменно ограничавана от широк ров, отделящ парка от гората, разположен на четвърт левга от града, който наричаха, несъмнено поради възклицанието, което изгледът му изтръгваше от астматичните гърди, удовлетворени, че са изминали толкова дълъг път, без да са останали съвсем без дъх, Хаха7!

3) От множество занаятчии, които се трудеха през цялата седмица и единствено в неделя си позволяваха разходката, на която съгражданите им, по-облагодетелствани от съдбата, се радваха всеки ден.

4) И накрая, от неколцина нещастни пролетарии, за които в седмицата нямаше дори неделя и които, след като бяха работили шест дни за надницата си — било при благородниците, било при буржоата, било дори при занаятчиите, на седмия се пръскаха, за да събират изсъхнали или откъртени съчки, които бурята, този горски жътвар, за който дъбовете са като житни класове, разхвърляше по тъмната и влажна земя на гората с високи върхари, великолепен имот на принца.

Ако Виле-Котре бе имал нещастието да е някое селище, достатъчно значимо за историята, та археолозите да се заемат и да проследят постепенното му развитие от село до градче и от градче до град, като последното, както вече казахме, се оспорва, те сигурно биха отбелязали, че в началото това по същество село е представлявало двоен ред от къщи, построени от двете страни на пътя от Париж за Соасон; после биха добавили, че малко по малко неговото разположение в близост до хубава гора е довело до нарастване на обитателите му и други улици са се присъединили към първата, подобно лъчите на звезда, достигайки до местата, с които е било важно да се запазят връзките, събиращи се в една точка, която напълно естествено е станала средоточие, сиреч онова, което в провинцията наричат площада, около който се изграждат най-представителните къщи на селото, превърнало се в градче, и в чийто център се издига фонтан, украсен днес с четворен циферблат. Най-накрая биха фиксирали точната дата, когато близо до скромната църква, първа необходимост за населението, са изникнали основите на този обширен замък, сетна приумица на един владетел — замък, който, както споменахме, е бил последователно резиденция на крал и на принц, а днес е тъжен и отвратителен просешки склад, подчинен на префектурата на Сена.

Ала по времето, когато започва тази история, кралските работи, макар и поразклатени, изобщо не бяха изпаднали дотам, докъдето са днес, наистина замъкът вече не беше обитаван от принц, но не бе и свърталище на просяци; той беше чисто и просто празен, имайки за обитатели единствено хората, необходими за поддръжката му, между които се забелязваха портиерът, градинарят и капеланът; също така всички прозорци на огромното здание, едни гледащи към парка, други към втори площад, който аристократично наричаха Площада на замъка, бяха затворени и добавяха още тъга и самота на това място, в дъното на което се намираше малка къща, за която читателят ще ни разреши, надявам се, да му кажем няколко думи.

Това беше постройка, от която всъщност се виждаше само гърбът. Но както и при някои хора, този гръб имаше привилегията да бъде най-привлекателната част от индивидуалността. Действително къщата, която се отваряше към улица „Соасон“, една от главните в града, чрез непохватно засводена врата, досадно затворена осемнайсет часа в денонощието, изглеждаше весела и усмихната от другата страна; защото от другата страна беше царството на една градина, над чиито зидове се подаваха върховете на черешови, ябълкови и сливови дървета, а край малката порта, осигуряваща изход към площада и вход към градината, се издигаха две столетни акации, които напролет сякаш протягаха ръце над оградата, за да осеят земята, в целия обхват на листака, с ароматните си цветове.

Тази къща беше на капелана на замъка, който, грижейки се за църквата, където въпреки отсъствието на господаря всяка неделя се отслужваше литургия, държеше и малък пансион, а към него по специално благоволение имаше придадени две стипендии — едната за колежа „Плеси“, другата за семинарията в Соасон8. Няма защо да казваме, че фамилията Орлеан плащаше разходите по стипендиите — тази за семинарията от сина на регента, а за колежа от бащата на принца9, и че тези две стипендии бяха обект на амбициите на родителите и докарваха до отчаяние учениците, за които се явяваха източник на извънредни класни работи, давани всеки четвъртък.

В един четвъртък през месец юли 1789 година, твърде начумерен ден, тъй като беше помрачен от буря, преминаваща от запад на изток, под чийто вятър двете великолепни акации, за които вече говорихме, загубвайки целомъдреността на своите пролетни одежди, оставяха да им се изплъзнат няколко листенца, пожълтели от първите горещини на лятото, след едно доста дълго затишие, нарушавано единствено от шумоленето на тези листенца, които се сблъскваха, въртейки се над утъпканата земя на площада, и от чуруликането на врабче, преследващо мушици с бръснещ полет, от островърхата, покрита с плочи градска камбанария, удари единайсет часа.

В миг отекна едно „ура“ като онова, което надава цял полк улани, придружено от тътен, подобен на онзи, който лавината предизвиква, скачайки от скала на скала: вратата между двете акации се отвори или по-скоро се издъни, отприщвайки порой от деца, който се разля по площада, където почти веднага се образуваха пет-шест радостни и шумни групи, едни край кръга, предназначен да удържа в плен пумпалите, други около игра на дама, начертана с бял тебешир, и най-накрая трети — пред множеството правилно издълбани дупки, в които топчето се спираше, носейки печалба на този, който го бе търкулнал.

В същото време, докато учениците играчи, отличени от съседите, чиито редки прозорци гледаха към площада, със званието негодници и които, общо взето, бяха с панталони, скъсани на коленете, и дрешки, пробити на лактите, се спираха на площада, човек можеше да види онези, които наричаха разумни ученици и по думите на клюкарките трябвало да бъдат гордост и радост за своите родители, да се отделят от масата и по различни пътища с бавна крачка, издаваща съжалението им, да пристигат с кошница в ръка в бащината къща, където ги очакваше филия с масло или с конфитюр, предназначена да ги обезщети за игрите, от които току-що се бяха отказали. Те съответно носеха жакети в твърде добро състояние и безупречни панталони, което ги правеше, редом с толкова хваленото им послушание, обект на подигравки и дори на омраза от страна на техните не така спретнати и най-вече по-малко дисциплинирани другари.

Освен тези две класи, които определихме като ученици играчи и разумни ученици, съществуваше и трета, която ще обозначим с името мързеливи ученици — тя не излизаше почти никога заедно с другите, било за да играе на площада пред замъка, било за да се прибере в бащината къща, защото тази злочеста класа едва ли не постоянно бе задържана подир часовете; което ще рече, че докато останалите, приключили със своите преводи и съчинения, играеха на пумпал или ядяха филии, мързеливите биваха приковавани пред пюпитрите, за да се преборят с преводите и съчиненията, които не бяха направили по време на часовете, когато при това тежестта на прегрешението им не добавяше към задържането по-голямото наказание — удари с камшик, с пръчки или с многожилен камшик.

Ако тръгнехме, за да влезем отново в клас, обратно по посока на пътя, който учениците току-що бяха извървели, за да излязат, щяхме, криввайки по уличка, която благоразумно минаваше близо до овощната градина и извеждаше в просторния двор, служещ за прекарване на междучасията, та щяхме, казваме, влизайки в този двор, да чуем силен и тежко наблягащ глас да отеква от височината на стълба, докато един ученик, когото нашата безпристрастност на историк ни кара да причислим към третата класа, сиреч към мързеливите, слизаше стремително по стъпалата, правейки с раменете движения, каквито използват магаретата, за да хвърлят своите ездачи, а учениците, получили удар с многожилен камшик, за да намалят болката.

— Ах, невернико! Ах, малък афореснико! — редеше гласът. — Ах, змийче! Махни се, върви си! Vade, vade!10 Спомни си, че бях търпелив три години, но че се намират безобразници, които ще изкарат от кожата и самия Всевишен отец. Вече е свършено, наистина е свършено. Вземай си катериците, вземай си жабите, вземай си гущерите, вземай си копринените буби, вземай си майските бръмбари и върви при леля си, върви при чичо си, ако го имаш, върви по дяволите, където щеш в края на краищата, само и само да не те виждам повече! Vade, vade!

— О, добри ми господин Фортие, простете ми — неизменно отговаряше по стълбите един умоляващ глас, — нима си струва да изпадате в подобен гняв от една злощастна малка езикова грешка и няколко неправилни израза, както вие наричате това!

— Три варваризма11 и седем солецизма12 в съчинение от двайсет и пет реда! — отвръщаше, повишавайки се отново, разяреният глас.

— Така е днес, господин абат. Съгласен съм, четвъртък ми е лош ден. Но ако утре случайно съчинението ми е добро, няма ли да ми простите днешния лош късмет? Кажете, господин абат.

— Три години вече в дните за съчинения ти ми повтаряш едно и също, мързеливецо! А изпитът е определен за първи ноември и аз, който по молба на твоята леля Анжелик, допуснах слабостта да приема да те направя кандидат за свободната в този момент стипендия за семинарията в Соасон, ще бера срама да видя как връщат мой ученик и да чуя да разгласяват навсякъде: „Анж Питу е магаре, Angelus Pitovius asinus est.“

Бързаме да поясним, за да може благосклонният читател да му отдаде вниманието и интереса, които заслужава, че Анж Питу, чието име абат Фортие току-що така живописно латинизира, е героят на тази история.

— О, добри ми господин Фортие! Скъпи учителю! — мълвеше ученикът в отчаяние.

— Аз твой учител! — извика абатът, дълбоко унизен от обръщението. — Благодаря на Бога! Повече не съм твой учител, а ти не си ми ученик. Отричам се от теб, не те познавам. Бих искал никога да не съм те виждал. Забранявам ти да ме наричаш по име и дори да ме поздравяваш. Retro, нещастнико, retro13!

— Господин абат — настоя нещастният Питу, за когото, изглежда, бе особено важно да не се кара със своя учител, — умолявам ви, не преставайте да се интересувате от мен заради едно осакатено съчинение.

— А! — възкликна абатът, изкаран извън себе си от тази молба, слизайки по първите четири стъпала, докато със също такова движение Анж Питу се спусна по последните четири и излезе на двора. — О! Ти се мъчиш да проявяваш здрав разум, а не можеш да направиш едно съчинение. Пресмяташ силата на търпението ми, а не умееш да различиш именителен падеж от допълнение!

— Господин абат, вие бяхте толкова добър към мен — отговори употребяващият варваризми, — че трябва да кажете само една дума на монсеньор епископа, който ни изпитва.

— Да излъжа против съвестта си, клетнико!

— Ако е за да извършите едно благородно дело, господин абат, милозливият Бог ще ви прости.

— Никога! Никога!

— И после кой знае? Изпитващите може би няма да бъдат прекалено строги с мен, както не бяха спрямо Себастиен Жилбер, моя млечен брат, миналата година, когато се състезаваше за стипендията в Париж. Все пак, ей Богу, той допускаше езикови грешки, макар че беше само тринайсеттодишен, а аз съм на седемнайсет.

— А, ето кое например е глупаво — рече абатът, изминавайки последните стъпала и излизайки на свой ред с камшика си в ръка, докато Питу поддържаше между себе си и своя учител първоначалната дистанция. — Да, казвам глупаво — добави той, като скръсти ръце и се взря с възмущение в ученика си. — Ето колко струват уроците ми по диалектика! Трикратно животно! Значи добре си запомнил, няма що, максимата: Noli minora, loqui majora volens14. Та точно защото Жилбер е по-млад от тебе, са били по-снизходителни към него, едно дете на четиринайсет години, отколкото ще бъдат към един голям тъпак на осемнайсет15.

— Да, а също така защото е син на господин Оноре Жилбер, който има осемнайсет хиляди ливри рента от хубави земи само в землището на Писльо — отвърна с плачевна нотка логикът.

Абат Фортие изгледа Питу със стиснати устни и смръщени вежди.

— Това е по-малко глупаво — изръмжа той след миг на мълчание и размисъл… — Въпреки че е само привидно правдоподобно и необосновано. Species, поп autem corpus16.

— О! Ако бях син на човек, който има рента от десет хиляди ливри! — въздъхна Анж Питу, който бе решил, че неговият отговор е направил известно впечатление на преподавателя му.

— Да, но не си. В замяна на това ти си невежа, както глупакът, за когото говори Ювенал17. Кощунствен цитат — абатът се прекръсти, — ала не по-малко подходящ: Arcadius juvenis18. Обзалагам се, че дори не знаеш, какво ще рече Arcadius?

— Проклятие, аркадец — отвърна Анж Питу, възправяйки се с величието на гордостта.

— А след това?

— След кое?

— Аркадия е била страната на магаретата и при древните, както и при нас, asinus19 е било синоним на stultus20.

— Не бих искал това да се разбира така — възпротиви се Питу, — най-вече е било далеч от мисълта ми, че строгият ум на моя достоен учител би могъл да се принизи чак до сатирата.

Абат Фортие го изгледа за втори път с не по-слабо внимание от първия.

— Честна дума! — прошепна той, поомекнал от ласкателния подход на ученика си. — Има моменти, когато можеш да се закълнеш, че този тъпак е по-малко глупав, отколкото изглежда.

— Хайде, господин абат — каза Питу, който, и да не беше чул думите на учителя, бе доловил завръщането на израза на опрощение на лицето му, — простете ми и ще видите какво хубаво съчинение ще направя утре.

— Е, добре, съгласих се — рече абатът, като затъкна в знак на примирие камшика в пояса си и се приближи до Питу, който, благодарение на тази демонстрация на миролюбивост, реши да остане на мястото си.

— О, благодаря! Благодаря! — извика ученикът.

— Ама почакай и не ми благодари толкова бързо. Да, прощавам ти, но при едно условие.

Питу наведе глава и тъй като беше в ръцете на достопочтения абат, зачака със смирение.

— Ако отговориш без грешка на един мой въпрос, ще ти простя.

— На латински ли? — измънка Питу с безпокойство.

— Latine — отвърна учителят.

Ученикът изпусна дълбока въздишка.

После настъпи моментен промеждутък, през който радостните викове на момчетата, играещи на площада пред замъка, стигнаха до неговите уши.

Изплъзна му се въздишка, още по-дълбока от първата.

— Quid virtus? Quid religio?21 — попита абатът.

Тези думи, произнесени със самоувереността на педагог, отекнаха в ушите на бедния Питу като тръбата на ангела на Страшния съд. Притъмня му пред очите и интелектът му направи за миг такова усилие, че той осъзна възможността да полудее.

При все това този умствен труд, колкото и жесток да беше, не водеше до никакъв резултат и поисканият отговор трябваше да бъде чакан безкрайно. Тогава се чу продължителният шум от поемането на щипка тютюн, смръкнат бавно от ужасния следовател.

Питу виждаше ясно, че не може повече да мълчи.

— Nescio22 — изрече той, надявайки се, че като признае незнанието си, невежеството му ще бъде извинено.

— Ти не знаеш какво е добродетел! — изкрещя абатът, задушавайки се от гняв. — Ти не знаеш какво е религия!

— Знам го добре на френски — отговори Анж, — но не на латински.

— Тогава върви в Аркадия, juvenis! Всичко е свършено, нещастнико!

Питу бе така смазан, че не направи и крачка, за да избяга, макар абат Фортие да бе извадил камшика от пояса си с такова достойнство, с каквото един армейски генерал би измъкнал сабята си от ножницата в момента на битката.

— Но какъв ще стана аз? — проплака бедното дете, отпускайки ръце в отчаяние. — Какъв ще стана аз, ако загубя надеждата да вляза в семинарията?

— Стани какъвто можеш, Бога ми! Все ми е едно.

Горкият абат бе толкова разярен, че почти ругаеше.

— Ама вие не знаете, че леля ми ме мисли вече едва ли не за абат.

— Е, какво пък! Ще разбере, че не си достатъчно годен дори за клисар.

— Но, господин Фортие…

— Казвам ти да си вървиш — limina linguae23.

— Така да бъде! — каза Питу като човек, който взема мъчително решение, ала в края на краищата го взема. — Бихте ли ме оставили да си прибера пюпитъра24? — попита той, надявайки се, че в този миг на отсрочка сърцето на абат Фортие ще се изпълни с по-милостиви чувства.

— Разбира се — отвърна учителят, — пюпитъра и всичко, което съдържа.

Питу се изкачи вяло обратно по стълбите, тъй като класната стая беше на първия етаж. Той влезе вътре, където, събрани около голяма маса, четирийсетина ученици се правеха, че работят, отвори предпазливо своя пюпитър, за да провери дали всички обитатели бяха на мястото си, и като го повдигна внимателно, което доказваше неговата загриженост за съдържимото, пое с бавна и отмерена крачка по коридора.

На най-горното стъпало стоеше абат Фортие с протегната ръка, сочеща стълбите с края на камшика.

Трябваше да мине под раздвоените краища на това оръдие на унижението. Анж Питу се направи на толкова смирен и толкова малък, колкото можа. Което не попречи да получи едно сетно шибване с инструмента, на който абатът дължеше най-добрите си ученици и чието използване, макар и по-често и продължително върху Питу, отколкото върху когото и да било друг, бе имало, както се вижда, един така посредствен резултат.

Докато Анж Питу, избърсвайки последната си сълза, се отправя с пюпитъра на главата си към Пльо — квартал на града, където живее леля му, нека кажем няколко думи за неговата физика и за миналото му.

2.

В която се доказва, че една леля не винаги е майка

По времето, когато започва тази история, Луи-Анж Питу, както сам бе казал в своя диалог с абат Фортие, беше на седемнайсет години и половина. Той бе източено и слабо момче, с жълтеникави коси, червени бузи и очи, наподобяващи син фаянс. Цветът на свежата и невинна младост се разливаше по широката му уста, чиито дебели устни разкриваха, отваряйки се извън мяра, два съвършено пълни реда грамадни зъби — за онези, с които бяха предназначени да делят обяда. На края на дългите му кокалести ръце висяха солидно прикачени длани, масивни като бухалки за пране; краката му, поносимо криви, с колене колкото детски главички, които издуваха тесните черни панталони, бяха с огромни ходила, при все това разположени удобно в обувки от телешка кожа, порижавели от употреба — такъв беше, облечен в един вид износена дреха от кафяв серж, нещо средно между моряшка куртка и риза, описан точно и безпристрастно, бившият питомец на абат Фортие.

Остава ни да го екипираме в умствено отношение.

Анж Питу бе осиротял на дванайсетгодишна възраст, когато бе имал нещастието да загуби майка си, чийто единствен син беше. Това ще рече, че от смъртта на баща му, настъпила преди той да достигне съзнателна възраст, Анж, обожаван от бедната жена, бе правил каквото си пожелае, което силно го бе укрепило физически, но за сметка на умственото му развитие. Роден в очарователно селце, наречено Арамон, разположено на една левга от града сред горите, първите му разходки бяха, за да проучи родната гора, и първото приложение на неговата интелигентност бе да обяви война на животните, които я обитаваха. Резултатът от това приложение, насочено към една-едничка цел, бе, че на десет години Анж Питу се изявяваше като забележителен бракониер и първоразряден птицеловец, и то почти без труд и най-вече без уроци, по силата единствено на онзи инстинкт, дарен от природата на хората, родени сред горите, същия, който е дала и на животните. Така нито една пътечка на горски или полски зайци не му беше чужда. На три левги наоколо нито една баричка25 не бе убягнала от неговото зорко око и навсякъде се срещаха следи от кривия му нож върху дърветата, годни за направа на свирки за примамване на птици. Вследствие на тези непрестанно повтаряни упражнения Питу стана извънредно як.

Благодарение на дългите си ръце и на изпъкналите колене, които му позволяваха да обхваща и най-дебелите стволове, той се катереше по върхарите, за да достигне и най-високите гнезда с ловкост и увереност, които извикваха възхищение у неговите другари и които на друга географска ширина, по-близка до екватора, биха му спечелили уважението на маймуните в този лов със свирка, толкова привлекателен дори за големите, при който ловецът примамва птиците към дърво, намазано с клей, имитирайки крясъка на сойката или на кукумявката, индивиди, които се радват на всеобща омраза сред пернатия род, до такава степен, че всяка сипка, всеки синигер, всяка кадънка притичва с надеждата да отскубне някое перо на своя враг и да запази за повече време своите. Другарите на Питу си служеха било с истинска сойка или кукумявка, било даже с обикновена тревичка, за да наподобят по-добре или по-зле вика на тези екземпляри. Ала Питу, нехаейки за такива приготовления, презираше всякакви хитрувания. Той се бореше със собствени сили и залагаше клопки по естествен начин. Та нали единствено неговата уста модулираше кресливите и ненавистни звуци, примамващи не само другите птици, но и тези от същия вид, които се оставяха да бъдат измамени, не казваме от песента, по-скоро от вика, така съвършено имитиран. Колкото до лова в баричките, за Питу това беше най-простото нещо и той сигурно би го презирал като изкуство, ако би бил по-малко доходоносен. Което не пречеше, въпреки снизходителното му отношение към този толкова лесен лов, някои от най-опитните да не умеят като Анж да покриват с папрат локва, твърде голяма, за да бъде „тапицирана“, това е техническият термин; никой да не успява като него да придава подходящия наклон на своите намазани с лепило пръчки, така че и най-хитрите птици да не могат да пият нито отгоре, нито отдолу; и накрая — никой да няма онази сигурност на ръката и точност на окото, в които се състои тайната на умелото смесване на неравните части от борова смола, масло и клей, за да не бъде лепилото нито твърде течно, нито твърде трошливо.

Тъй като обаче оценката, която се прави на качествата на хората, се променя според сцената, където те представят тези качества, и според зрителите, пред които ги демонстрират, Питу в своето село Арамон, сред неговите селяни, сиреч хора, свикнали да добиват поне половината от средствата си от природата, хранейки инстинктивна омраза към цивилизацията, та Питу, казваме, се радваше на уважение, което не позволяваше на бедната му майка да предположи, че той върви по погрешен път и че най-доброто образование, което би могло да бъде дадено с големи разходи и да струва много труд на един човек, изобщо не е онова, дето нейният син, привилегирован в това отношение, си дава безплатно сам.

Ала когато бедната жена легна болна, когато усети, че смъртта иде, когато разбра, че ще остави детето си само и изолирано на света, тя започна да се съмнява и потърси подкрепа за бъдещото сираче. Тогава си спомни, че преди десет години26 един млад мъж бе дошъл да почука на вратата й посред нощ, носейки новородено дете, за което не само й наброи добра сума, но и една още по-солидна бе оставена при нотариуса на Виле-Котре. За този тайнствен млад човек отначало тя не научи нищо, освен че се казва Жилбер. След около три години обаче го видя да се появява отново — по това време той беше мъж на двайсет и седем години с леко тромава външност и догматичен начин на изразяване, на вид малко студен. Ала този най-горен леден слой се стопи още щом зърна детето и намирайки го хубаво, здраво и усмихнато, отгледано, както бе пожелал, близо до природата, младият господин бе стиснал ръката на добрата жена, прошепвайки й:

— При нужда разчитайте на мен.

После беше взел момчето, бе се осведомил за пътя към Ерменонвил, беше отишъл със сина си на поклонение на гроба на Русо и се беше върнал във Виле-Котре. Несъмнено съблазнен от чудесния въздух, който се дишаше там, и от добрите думи, които нотариусът му бе казал за пансиона на абат Фортие, той бе оставил малкия Жилбер при достойния човек, чиято изкушеност във философията бе оценил от пръв поглед — в онази епоха философията притежаваше такава голяма мощ, че беше завладяла и свещенослужителите.

След което бе заминал обратно за Париж, оставяйки адреса си на абат Фортие.

Майката на Питу знаеше тези подробности. В момента, когато умираше, неговите думи: „При нужда разчитайте на мен“, изплуваха отново в съзнанието й. Беше като прозрение. Без съмнение Провидението бе подредило всичко така, та бедният Питу да намери може би повече, отколкото губеше. Тя повика кюрето, понеже не можеше да пише — той написа писмото и още същия ден то бе отнесено на абат Фортие, който побърза да добави адреса и да го предаде на пощата.

Беше време, на по-следващия ден жената издъхна.

Питу бе твърде млад, за да усети безмерността на загубата, която го бе сполетяла — момчето оплака майка си не защото осъзнаваше вечната раздяла, а защото виждаше майка си студена, бледа, обезобразена. Освен това клетото дете отгатваше инстинктивно, че ангелът хранител на домашното огнище току-що е отлетял, че овдовялата къща ще стане пуста и необитаема. Той не си представяше вече не само бъдещото съществувание, но дори и утрешния си живот. Така че, когато изпрати майка си на гробището, когато пръстта отекна върху ковчега и се закръгли, образувайки влажно и рохкаво възвишение, Анж седна на гроба и на всички подканяния да си тръгне отвръщаше с поклащане на глава, заявявайки, че никога няма да напусне своята майка Мадлен и че иска да остане там, където остава тя. И остана през остатъка от деня и през цялата нощ.

Тъкмо там достопочтеният доктор — споменахме ли, че бъдещият покровител на Питу бе лекар? — та там достопочтеният доктор го намери, когато, разбирайки цялата сериозност на задължението, наложено му от даденото от него обещание, пристигна лично, за да го изпълни, само четирийсет и осем часа след заминаването на писмото.

Анж бе съвсем млад, като видя за първи път доктора. Но знае се, че младостта трупа дълбоки впечатления, които се превръщат във вечни реминисценции, а и появата на тайнствения млад човек бе сложила своя отпечатък в дома. Той бе оставил малкото дете, за което вече говорихме, и заедно с това дирята на благосъстоянието — всеки път, когато Анж бе чувал майка си да произнася името на Жилбер, то е било с чувство, граничещо с обожание. После, когато бе пристигнал отново в къщата като зрял мъж и със званието доктор и бе прибавил към благодеянията от миналото обещание за бъдещето, Питу бе преценил по признателността на майка си, че самият той трябва да бъде признателен, и бедното момче, без много да разбира онова, което изрича, бе смотолевило думи като вечен спомен, дълбока благодарност, чути от майка му.

И така, веднага щом забеляза доктора да влиза през решетестата врата на гробището и да си проправя път сред обраслите гробове и счупените кръстове, Анж го позна, стана и тръгна към него. След като разбра, че е дошъл по повика на майка му, той не можеше да се противи както на останалите и не оказа друга съпротива, освен да обърне глава назад, когато Жилбер го хвана за ръка и го повлече плачещ вън от това мъртвешко място. Той качи бедното дете в елегантен кабриолет, чакащ пред вратата, и оставяйки къщата под закрилата на обществената добросъвестност, отведе своето малко протеже в града, в най-добрата странноприемница по онова време — „Льо Дофен“27. Едва се бяха настанили, и Жилбер изпрати да потърсят един шивач, който, предварително предупреден, пристигна с напълно готово облекло. Той предвидливо избра на Питу дрехи, по-дълги с два-три палеца28, разсъждавайки, че по начина, по който растеше нашият герой, надали щеше дрехата да се носи дълго, и се упъти заедно с него към онзи квартал на града, който вече споменахме и който се наричаше Пльо.

Колкото повече наближаваха, толкова по-усърдно Питу забавяше крачка, понеже бе очевидно, че го водят при леля Анжелик, а въпреки малкото случаи, в които клетото сираче бе виждало своята кръстница — защото леля Анжелик бе дарила Питу с неговото поетично кръщелно име29, — то бе запазило от тази уважавана роднина чудовищен спомен.

Действително у леля Анжелик нямаше нищо благо и привлекателно за дете като Питу, привикнало на ласкавата майчина грижовност. Леля Анжелик беше по онова време една стара мома между петдесет и пет и петдесет и осем години, затъпяла от злоупотреба с педантични религиозни обреди и при която криворазбраната набожност бе свела до безсмислие всички нежни, състрадателни и човешки чувства, за да развие на тяхно място естествена доза алчна интелигентност, увеличаваща се всеки ден в постоянната търговия с набожниците от града. Тя не живееше точно от подаяния, но освен продажбата на лен, който предеше на чекрък, и даването под наем на столове в църквата — право, предоставено й от каноническия съвет, приемаше сегиз-тогиз благочестиви души, дето се оставяха да им взема със своите благочестиви преструвки малки суми, които от медни монети превръщаше в сребърни и от сребърни в луидори30, и те изчезваха, не само без някой да види как, но и без никой да подозира за съществуването им, и една по една се скриваха във възглавницата на креслото, на което тя работеше, а веднъж влезли в това скривалище, намираха пипнешком известно количество свои събратя, събирани един по един като тях и като тях предназначени отсега нататък да бъдат иззети от обращение чак до неизвестния ден, когато смъртта на старата мома щеше да ги изсипе в ръцете на нейния наследник.

Та към дома на тази достопочтена роднина се запъти доктор Жилбер, влачейки за ръка едрия Питу.

Казваме едрия Питу, защото още подир първите три месеца след раждането си той винаги е бил твърде едър за възрастта си.

В момента, в който вратата се отваряше, за да пропусне племенника и доктора, госпожица Роз-Анжелик Питу беше в пристъп на радостно настроение. Докато отслужваха заупокойната литургия над тленните останки на снаха й в църквата на Арамон, в църквата във Виле-Котре бе имало сватби и кръщения, та приходът от столовете се бе покачил само за един ден на шест ливри. И така, госпожица Анжелик бе обърнала своите су в едно солидно екю, което заедно с три други, оставени в резерв по различно време, правеше цял луидор. Това луи щеше да се присъедини към побратимите си, а денят на подобно присъединение съвсем естествено бе празник за госпожица Анжелик.

Стана така, че докторът и Питу влязоха точно в мига, когато, след като бе отворила вратата, залостена заради тайнствената операция, леля Анжелик току-що за последен път бе направила обиколка на креслото, за да се увери, че нищо отвън не издава съкровището, скрито вътре. Сцената на срещата би могла да бъде разнежваща, ала в очите на един справедлив наблюдател, какъвто беше доктор Жилбер, тя бе само гротескна. Виждайки племенника си, старата набожница каза няколко думи за горката си снаха, която толкова обичала, и се престори, че избърсва една сълза. От своя страна, докторът, който искаше да погледне в дълбините на сърцето на старата мома, преди да вземе решение, си даде вид, че чете на госпожица Анжелик проповед за дълга на лелите към племенниците им. Но докато речта се разливаше и мазните думи падаха от устата на доктора, сухият поглед на старата мома изпиваше незабележимата сълза, която го бе овлажнила, чертите й придобиваха сухотата на пергамент, тя вдигна лявата си ръка на височината на заострената брадичка, а с дясната се зае да пресмята на сухите си пръсти приблизително колко су й носеше годишно отдаването на столове под наем. По такъв начин случайността направи така, че сметката бе приключена по едно и също време с речта, и тя можа тутакси да отговори, че колкото и голяма да е била любовта, която е изпитвала към бедната си сестра, и степента на интереса й към нейния скъп племенник, ограничеността на доходите не й позволява, въпреки двойното й качество на леля и кръстница, никакво увеличение на разходите.

Впрочем докторът бе очаквал този отказ, това не го изненада. Жилбер бе запален привърженик на новите идеи и понеже първият том на труда на Лаватер се бе появил току-що31, той бе приложил физиогномичната доктрина32 на философа от Цюрих върху жълтото и слабо лице на госпожица Анжелик.

В резултат на това изследване заключи, че малките пламтящи очи на старата мома, нейният дълъг нос и тънките й устни са свидетелство за събирането в една-единствена личност на алчност, егоизъм и лицемерие.

Отговорът, както вече казахме, съвсем не го учуди. Все пак искаше да види, в качеството си на наблюдател, до каква точка набожницата ще докара развитието на тези три грозни недостатъка.

— Но, госпожице — поде той, — Анж Питу е едно клето сираче, синът на вашия брат.

— Ама чуйте, господин Жилбер — разгорещи се старата мома, — това е едно увеличение от шест су на ден, и то при ниски цени — защото този глупак сигурно изяжда най-малко по една либра33 хляб на ден.

Питу направи гримаса — той хапваше либра и половина обикновено само на закуска.

— Без да се смята сапунът за прането му — добави госпожица Анжелик, — а аз знам, че се цапа ужасно.

Питу действително се цапаше много и това е понятно — нека си спомним живота, който водеше. Но ако трябва да бъдем справедливи, той късаше повече, отколкото цапаше.

— Но! — възкликна докторът. — Госпожице Анжелик, вие, която така добре практикувате християнското милосърдие, да правите подобни сметки по отношение на един племенник и кръщелник!

— Без да се включва поддръжката на дрехите — продължи, избухвайки, старата набожница, която си спомняше, че е виждала снаха си Мадлен да пришива голям брой кръпки по жакетите и панталоните на племенника й.

— И така, вие отказвате да вземете момчето у вас. Сирачето, отблъснато от прага на леля си, ще бъде принудено да иска подаяния на праговете на чуждите къщи.

Колкото и да беше алчна, госпожица Анжелик усети омразата, която съвсем естествено щеше да избликне срещу нея, ако племенникът й, заставен от нейния отказ да го приеме, прибегнеше до подобна крайност.

— Не — рече тя, — нагърбвам се с това.

— Ах! — подхвърли докторът, щастлив да открие едно добро чувство в това сърце, което мислеше за пресушено.

— Да — додаде старата мома, — ще го препоръчам на августинците от Бург-Фонтен34 и той ще постъпи при тях като брат-прислужник.

Докторът, както вече споменахме, беше философ. Известна е стойността на думата философ по онова време.

Така че Жилбер реши на мига да изтръгне един новопосветен от августинците и го направи със същото усърдие, което августинците, от своя страна, биха вложили, за да отмъкнат един привърженик на философите.

— Е, добре! — каза той, плъзвайки ръка към дълбокия си джоб. — Понеже сте в толкова трудно положение, скъпа госпожице Анжелик, та ще бъдете принудена поради липса на лични средства да препоръчате племенника си на друг, ще потърся някой, който би могъл по-успешно от вас да използва за издръжката на бедното сираче сумата, която предназначавам за него. Трябва да се върна в Америка. Ще настаня вашия племенник Питу да чиракува при някой дърводелец или колар. Впрочем той самият ще избере призванието си. По време на отсъствието ми момчето ще порасне и при завръщането ми, убеден съм, вече ще е изучил занаята и ще видя какво може да се направи за него. Хайде, бедно мое дете, прегърни леля си и да си вървим.

Той изобщо не беше свършил, когато Питу се устреми към почитаемата госпожица с две протегнати дълги ръце — момчето действително много бързаше да прегърне своята леля, при условие че целувката между него и нея щеше да бъде знак за вечна раздяла.

Но чувайки думата сумата, при жеста на доктора, пъхащ ръка в джоба си, при сребърния звън, който пръстите бяха предизвикали неволно сред една маса от едри екюта, чието количество можеше да се пресметне по опъването на дрехата, старата мома бе усетила топлината на алчността да се качва чак до сърцето й.

— Ах! Мой скъпи господин Жилбер — въздъхна тя, — вие чудесно знаете едно нещо.

— Кое? — попита докторът.

— Ех, добри ми Боже! То е, че никой няма да обича повече от мен това нещастно дете!

И сплитайки кльощавите си ръце с протегнатите ръце на Питу, тя положи на всяка от бузите му по една кисела целувка, която го накара да потръпне от пръстите на краката до корените на косите.

— О, разбира се! — кимна докторът. — Зная прекрасно това. Толкова малко се съмнявах в благосклонността ви към него, че ви го водя направо. Ала онова, което току-що ми казахте, скъпа госпожице, ме убеди едновременно в добрата ви воля и в безсилието ви, вие самата сте твърде бедна, виждам го, за да помогнете на победния от вас.

— Ех, добри ми господин Жилбер! — рече старата набожница. — Милостивият Бог не е ли на небето и от небето не храни ли всички свои създания?

— Вярно е — съгласи се Жилбер, — но ако дава храна на птиците, не настанява сираците да чиракуват. А тъкмо това трябва да се направи за Анж Питу, което, предвид вашите скромни средства, без съмнение ще ви струва твърде скъпо.

— Ако обаче вие дадете тази сума, господин докторе?

— Каква сума?

— Сумата, за която говорехте, сумата, която е в джоба ви — добави набожницата, посочвайки с кривия си пръст към полата на дрехата с цвят на кестен.

— Ще я дам, разбира се, скъпа госпожице Анжелик — каза докторът, — ала ви предупреждавам, че това ще стане при едно условие.

— Какво?

— Детето да има професия.

— И то ще я има, бъдете сигурен, повярвайте на честната дума на Анжелик Питу, господин докторе! — настояваше набожницата с очи, приковани към джоба, чието полюляване следеше.

— Обещавате ли ми?

— Обещавам ви.

— Сериозно, нали?

— Кълна се в Бога! Скъпи ми господин Жилбер, ще дам обет.

И госпожица Анжелик изпъна напред измършавялата си ръка.

— Е, добре, така да бъде! — рече докторът, изваждайки от джоба си една издута торбичка, която наистина бе препълнена. — Аз съм готов да дам парите, както виждате. Вие от ваша страна, готова ли сте да отговаряте пред мен за момчето?

— Честен кръст, господин Жилбер!

— Нека не се кълнем толкова, скъпа госпожице, а по-скоро да се подпишем.

— Ще подпиша, господин Жилбер, ще подпиша.

— Пред нотариус?

— Пред нотариус.

— Тогава да вървим при татко Ниге.

Татко Ниге, когото благодарение на дълго познанство докторът удостояваше с това приятелско звание, беше, както е известно на онези от нашите читатели, които са запознати с книгата ни „Жозеф Балзамо“, най-почитаният нотариус в областта.

Госпожица Анжелик, чийто нотариус бе също метр Ниге, нямаше какво да възрази против избора на доктора. Така че го последва в кантората. Там нотариусът записа обещанието, дадено от госпожица Роз-Анжелик Питу, да поеме отговорността и да направи така, че Луи-Анж Питу, неин племенник, да овладее упражняването на почтена професия, при което условие тя щеше да получава годишно сумата от двеста ливри. Сделката бе сключена за срок от пет години. Докторът депозира осемстотин ливри при нотариуса, двеста трябваше да бъдат платени предварително.

На другия ден Жилбер напусна Виле-Котре, след като уреди някои сметки с един от арендаторите си, към когото ще се върнем по-късно. А госпожица Питу, връхлитайки като лешояд върху гореказаните двеста ливри, платени предварително, затвори осем хубавички луидора в своето кресло.

Колкото до останалите осем ливри, те щяха да почакат в малък фаянсов съд, който бе видял за трийсет или четирийсет години голямо множество монети от различни видове, докато реколтата от две или три недели ги закръглеше до двайсет и четири ливри, цифра, при която, както вече обяснихме, споменатата сума претърпяваше златното си превращение и минаваше от паничката в креслото.

3.

Анж Питу при леля си

Видяхме колко слабо бе влечението, което Анж Питу изпитваше към едно твърде продължително пребиваване при добрата си леля Анжелик. Бедното сираче, надарено с инстинкт, подобен и може би дори по-висш от този на животните, с които беше свикнало да води война, бе отгатнало предварително всички онези, не бихме казали разочарования, които му готвеше то — явно момчето не си правеше никакви илюзии, — а мъки, несгоди и огорчения.

Най-напред, още щом доктор Жилбер си замина, вече не ставаше и въпрос Питу да бъде даден да учи занаят, макар че трябва да кажем, че не това беше настроило Анж срещу леля му. Добрият нотариус ясно бе упоменал изричното условие, но госпожица Анжелик бе отвърнала, че нейният племенник е още прекалено млад и с твърде крехко здраве, за да бъде подложен на работа, която може би ще надхвърли силите му. При тази забележка нотариусът се бе възхитил на благородното сърце на госпожица Питу и бе отложил чиракуването за следващата година. Имаше време, детето току-що бе навлязло в дванайсетата си година.

Озовал се при леля си и докато тя обмисляше каква най-голяма полза може да извлече от племенника си, Анж, който се намери отново в своята гора, или почти, вече бе изучил топографските й особености, за да води във Виле-Котре същия живот като в Арамон.

Една-единствена обиколка му бе разкрила, че най-добрите барички са онези по пътя за Дампльо, за Компиен и за Вивиер и че най-богатият на дивеч участък е този на Брюйер-о-Лу.

След като извърши това разузнаване, Питу се зае със съответните приготовления.

Най-лесното за набавяне, понеже не изискваше никакви средства, бяха лепилото и капаните35 — кора от самодивски чемшир, стрита с чукало и размита с много вода, осигуряваше лепилото; колкото до капаните, те никнеха с хиляди по брезите в околността. Така че Питу си измайстори, без да каже на никого нищо, хиляда примки и едно гърне първокачествен клей и в една хубава утрин, след като предишния ден бе взел от хлебаря за сметка на леля си един хляб от четири либри, тръгна призори и се върна късно, подир падането на нощта.

Анж не би пристъпил към подобно решение, без да пресметне последиците. Той бе предвидил буря. Въпреки че не притежаваше мъдростта на Сократ, момчето познаваше настроението на леля си Анжелик също толкова добре, колкото знаменитият учител на Алкивиад е познавал това на жена си Ксантипа.

Питу не се беше излъгал в предвиждането си. Ала се бе надявал да се възправи срещу бурята, представяйки на старата набожница реколтата си от деня. Само дето не беше успял да отгатне мястото, където щеше да го порази мълнията.

Мълнията го порази на влизане.

Госпожица Анжелик бе застанала в засада зад вратата, за да не пропусне минаването на племенника си. Така че в мига, в който се осмели да прекрачи в стаята, той получи една плесница по тила, в която, без да се нуждае от други сведения, чудесно разпозна сухата длан на старата набожница.

За щастие Питу имаше твърда глава и макар ударът да го бе разтърсил едва, за да разнежи леля си, чийто гняв беше нараснал от болката, която си бе причинила на пръстите, удряйки без мяра, си даде вид, че пада, залитайки към противоположния край на стаята. После, озовал се там, побърза, тъй като леля му се приближаваше към него с хурката в ръка, да извади от джоба си талисмана, чрез който се надяваше да измоли прошка за своето бягство.

Това бяха две дузини птици, между които дузина червеношийки и половин дузина дроздове.

Госпожица Анжелик отвори широко очи от изумление, продължи да ръмжи колкото за лице, ала едновременно ръката й докопа улова на нейния племенник и като направи три крачки към лампата, тя рече:

— Какво е това?

— Чудесно виждате, добричка ми леличко Анжелик — отвърна Питу, — че са птици.

— Стават ли за ядене? — попита бързо старата мома, която, в качеството си на набожница, естествено, беше и чревоугодница.

— Стават ли за ядене! — повтори момчето. — Извинете! Това са червеношийки и дроздове — така мисля!

— И откъде си откраднал тези птици, жалък нещастнико?

— Не съм ги откраднал, улових ги.

— Как тъй?

— Ами в баричката!

— Какво е това баричка?

Питу изгледа смаяно леля си. Не бе в състояние да проумее, че на света може да съществува толкова небрежно обучение, та да не се знае какво е баричка.

— Баричка? — каза той. — Ама че въпрос! Това си е баричка.

— Да, само че аз, господин смешнико, не знам какво е баричка.

Питу бе изпълнен със състрадание към дълбокото й невежество.

— Баричката — заобяснява бавно, — е малка бара. Има трийсетина в гората. Поставят се наоколо капани и когато птиците дойдат да пият, глупавичките, се хващат.

— На какво?

— На лепилото.

— Аха! — поклати глава леля Анжелик. — Разбирам. Но кой ти даде пари?

— Пари! — възкликна Питу, учуден, че някой би могъл да помисли, че е притежавал някога и едно дение36. — Пари ли, лельо Анжелик?

— Да.

— Никой.

— Тогава с какво си купил лепилото?

— Сам си го направих.

— А капаните?

— И тях също.

— Значи, тези птици…

— Какво, лельо?

— Те не ти струват нищо?

— Труда да се наведа и да ги вдигна.

— И може ли да се ходи често при баричката?