Анж Питу Дюма Александр
Хората си спомняха за безредиците, стрували толкова кръв; спомняха си за Бастилията, за Фулон, Бертие, Флесел; страхуваха се да не бъдат наречени отново убийци и чакаха.
Ала жените, които не бяха направили още нищо, освен да се мъчат, жените, които страдаха тройно, заради детето, което плаче, понеже не съзнава причината, заради детето, което пита майка си: „Ти защо не ми даваш хляб?“, заради съпруга, който сутрин излиза мрачен и мълчалив, за да се върне вечерта още по-мрачен и по-мълчалив, и най-накрая заради себе си, болезнено ехо на съпружеските и майчините страдания, та жените изгаряха от желание за разплата, те искаха да служат на родината по свой начин.
Впрочем не бяха ли жените онези, които направиха 1 октомври във Версай?
Беше техен ред да направят 5 октомври в Париж.
Жилбер и Бийо бяха в Пале Роаял, в кафене „Фоа“. Там се крояха плановете. Изведнъж вратата се отвори и вътре се втурна една силно изплашена жена. Тя съобщи за черните и белите кокарди, които от Версай бяха дошли в Париж, и оповести обществена опасност333
Не напразно Дьо Шарни бе казал на кралицата:
— Мадам, ще има наистина от какво да се боим, когато се намесят жените.
Такова бе мнението и на Жилбер.
Така че, виждайки жените да се намесват, той се обърна към Бийо и произнесе само тези две думи:
— В Кметството!
След разговора, състоял се между Бийо, Жилбер и Питу, в резултат на който Питу се бе върнал във Виле-Котре заедно с малкия Себастиен Жилбер, арендаторът се подчиняваше на всяка дума, на всеки жест, на всеки знак на доктора, тъй като разбираше, че ако той е силата, Жилбер е разумът.
Двамата изтичаха навън, прекосиха по диагонал градината на Пале Роаял и стигнаха до улица „Сент Оноре“.
При Халите срещнаха младо момиче, което идваше от улица „Бурдоне“, биейки барабан334.
Жилбер се спря учуден.
— Какво е това? — сви вежди той.
— По дяволите! Сам виждате, докторе — отвърна Бийо. — Хубава девойка бие барабан, и то съвсем не зле, Бога ми!
— Може би е загубила нещо — подхвърли един минувач.
— Много е бледа — забеляза Бийо.
— Попитайте я какво иска — каза Жилбер.
— Ей! Хубава девойко! — извика арендаторът. — Какво ви е, та вдигате такъв шум?
— Гладна съм! — отговори тя с тънък и пронизителен глас.
И продължи по пътя си, биейки непрестанно барабана.
Жилбер чу.
— Ох, ето че става ужасно — поклати глава той.
И се загледа по-внимателно в жените, които следваха момичето с барабана.
Бяха изпосталели, олюляващи се, отчаяни.
Някои не бяха яли от ден и половина.
От време на време се надигаше един вик, заплашителен със своята немощ, понеже се чувстваше, че излиза от изгладнели уста.
— Към Версай! Към Версай! — разнасяше се зов.
И вървейки, правеха знак на всички жени, които забелязваха по къщите, на онези, които виждаха по прозорците.
Мина една карета, в нея имаше две дами; те подадоха глави и взеха да се смеят.
Придружителките на барабанчицата се спряха; двайсетина от тях се устремиха към каретата, буквално измъкнаха двете дами отвътре и ги накараха да се присъединят към групата, въпреки жалбите им и съпротивата, която два-три яки удара заглушиха на мига.
Зад тези жени, придвижващи се бавно, предвид работата по събирането на хора, която вършеха, крачеше един мъж с ръце в джобовете.
Този мъж с мършаво и бледо лице, висок и слаб, беше облечен в стоманеносива дреха, черен жакет и черни панталони до коленете; носеше малка протрита триъгълна шапка, килната на челото му.
Дълга сабя се удряше в кльощавите му, но пъргави крака.
Той ги следваше, гледайки и слушайки, като поглъщаше всичко с пронизващите си очи, които играеха наляво и надясно под черните вежди.
— Ей! Ама аз този го познавам. Виждал съм го при всички безредици — каза Бийо.
— Това е приставът Майар — рече Жилбер.
— А, да! Същият, който мина подир мен по дъската при Бастилията. Беше обаче по-ловък и не падна в рова.
Майар изчезна с жените зад завоя на улицата.
Бийо имаше голямо желание да направи като него, ала Жилбер го повлече със себе си към Кметството.
Докторът беше съвършено сигурен, че шествието щеше да стигне пак дотам, независимо че бе от жени. И вместо да върви по течението на реката, запъти се право към устието.
В Кметството знаеха онова, което ставаше в Париж. Но то почти не ги занимаваше. Какво значение имаше наистина за флегматичния Байи и за аристократа Лафайет, че на някаква жена й хрумнало да бие барабан! Едно изпреварване на карнавала, нищо повече.
Когато обаче след жената, биеща барабана, съзряха да прииждат две или три хиляди жени; когато по фланговете на тази тълпа, която нарастваше от минута на минута, видяха една не по-малка група от зловещо усмихнати мъже, държащи неподвижни отвратителните си оръжия; когато разбраха, че тези мъже се усмихват предварително на злото, което жените щяха да сторят, зло, толкова по-непоправимо, понеже се знаеше, че обществената власт не ще го предотврати, а законната власт не ще го накаже, започнаха да осъзнават цялата сериозност на положението.
Тези мъже се усмихваха, защото със задоволство щяха да наблюдават как злото, което те не биха се осмелили да извършат, ще бъде извършено от по-беззащитната половина на човешкия род.
Подир трийсетина минути на площад „Грев“ имаше събрани десет хиляди жени.
Като се видяха в такъв внушителен брой, дамите взеха да се съвещават с юмруци, опрени на кръста.
Съвещанието съвсем не бе спокойно; повечето от онези, които се съвещаваха, бяха портиерки, работнички от Халите, леки момичета. Много от тях бяха роялистки и биха се оставили да бъдат убити заради краля и кралицата, нежели дори да помислят да им причинят злина. Изблиците на тази странна дискусия можеха да се чуят отвъд реката, от безмълвните кули на Нотр Дам, които, след като бяха видели толкова нещо, се готвеха да станат свидетели на още по-любопитни събития.
Резултатът от обсъждането беше следният:
„Хайде да поизгорим Кметството, където фабрикуват толкова бумащина, та да ни попречат да ядем всеки ден.“
Точно в този момент в Кметството съдеха хлебар, който продавал хляб с намалено тегло335.
Ясно е, че колкото по-скъп е хлябът, толкова по си струва спекулация от подобен род; само че колкото по-доходна е спекулацията, толкова е по-опасна.
И пристрастените към фенера очакваха хлебаря с едно ново въже.
Стражата на Кметството искаше да спаси нещастника и полагаше неимоверни усилия за това. Ала както се уверихме, напоследък резултатът се разминаваше напълно с тези филантропски наклонности.
Жените налетяха на охраната, пробиха я, нахлуха в сградата и плячкосването започна.
Те възнамеряваха да хвърлят в Сена всичко, което намереха, и да изгорят на място онова, което не бяха в състояние да отнесат.
С една дума — хората във водата, стените в огъня.
Това бе нелека задача.
В Кметството имаше от всичко по малко.
Имаше най-напред триста общински съветници. Имаше заместници. Имаше кмет.
— Ще продължи много дълго, да хвърляме всички тези хора във водата — каза една разумна жена, която бързаше.
— Не че не го заслужават — рече друга.
— Да, но времето не стига.
— Е, добре! Да изгорим всичко — предложи един глас. — Това е най-простото.
Търсеха факли, огън; после, ей така, за да не губят време, се позабавляваха да обесят един абат, абат Льофевр Д’Ормесон.
За щастие мъжът със сивата дреха беше там. Той преряза въжето336, абатът падна от седемнайсет стъпки височина, навехна си единия крак и се отдалечи, куцайки, сред смеховете на тези мегери337.
Онова, което даде възможност на абата да се махне така спокойно, бе, че факлите бяха вече запалени, а подпалвачките, държейки ги в ръце, се приближаваха към архивите и само подир десет минути всичко щеше да лумне.
Внезапно мъжът със сивата дреха се спусна и взе да изтръгва главните и факлите от ръцете на жените; те се съпротивляваха, ала мъжът ги зашиба с една факла и докато огънят обхващаше полите им, той угаси онзи, който вече лизваше документите.
Кой бе този мъж, който се противопоставяше на ужасяващата воля на десет хиляди разярени създания?
Защо се оставяха да бъдат управлявани от него? Бяха обесили абат Льофевр наполовина; този щяха да го обесят изцяло, още повече че нямаше да може да ги възпре да го сторят.
Около това разсъждение се надигна бесен хор от възгласи, който го заплаши със смърт; заплахата бе придружена с действие.
Жените наобиколиха мъжа със сивата дреха и му метнаха едно въже на шията.
Но Бийо се притече на помощ. Бийо щеше да върне на Майар услугата, която приставът бе оказал на абат Льофевр.
Той се вкопчи във въжето, сряза го на две-три места с един остър нож, който в този момент служеше на собственика си да прерязва въжета, ала който би могъл в извънредна ситуация, както го бе стиснал в яката си ръка, да му послужи и за нещо друго.
И накълцвайки въжето на колкото парчета успя, Бийо извика:
— Нещастници такива! Не разпознахте ли един от победителите на Бастилията? Онзи, който мина по дъската, за да вземе капитулацията, докато аз газех в рова. Нима не разпознахте господин Майар?
При произнасянето на това познато и всяващо страх име жените се заковаха на място. Спогледаха се и изтриха челата си.
Работата беше изнурителна и макар да бе месец октомври, нормално бе да се изпотят, вършейки я.
— Един от победителите на Бастилията! И на това отгоре господин Майар, приставът от Шатле! Да живее господин Майар!
Заплахите отстъпиха на прекомерното внимание; прегръщаха Майар, викаха: „Да живее Майар!“
Майар и Бийо размениха по едно ръкостискане и един поглед.
Ръкостискането сякаш казваше: „Ние сме приятели!“
А погледът: „Ако някога се нуждаете от мен, можете да разчитате.“
Майар доби отново влияние върху всички тези жени, дори още по-голямо, понеже те съзнаваха, че има да им прощава някои дребни грехове.
Но Майар бе стар народен моряк, който познаваше това море на предградията, дето се разбунва от един повей и се успокоява с една дума.
Той знаеше как се говори на тези човешки вълни, когато позволят да им се говори.
Впрочем моментът бе добър, около него настана тишина.
Майар не искаше парижанките да разрушат Общината, сиреч единствената власт, която ги защитаваше; той не искаше да унищожат регистрите за гражданско състояние, които доказваха, че децата им не са всички незаконородени.
Словото на Майар — хапливо, пронизващо, насмешливо — оказа своето въздействие.
Никой нямаше да бъде убит, нищо нямаше да бъде изгорено.
Настояваха обаче да се отправят към Версай.
Там беше злото, там прекарваха нощите в оргии, докато Париж гладуваше. Версай поглъщаше всичко. В Париж липсваше зърно и брашно, защото брашното, вместо да дойде в Париж, от Корбей заминаваше направо за Версай.
Нямаше да е така, ако хлебарят, хлебарката и малкият чирак бяха в Париж.
С тези прозвища назоваваха краля, кралицата и дофина, естествени разпределители на хляба на народа.
Щяха да отидат във Версай.
Понеже жените бяха организирани в отряди, понеже имаха пушки, оръдия, барут, а онези, които нямаха нито пушки, нито барут, имаха пики и вили, те би трябвало да имат генерал.
Защо пък не? Националната гвардия си имаше.
Лафайет бе генералът на мъжете.
Майар щеше да бъде генералът на жените.
Господин Дьо Лафайет командваше тези гренадири безделници, които приличаха на резервна армия, вършеха толкова малко, когато имаше толкова много за вършене.
Майар щеше да командва действащата армия.
Без усмивка и без мръщене той прие.
Майар стана главнокомандващ на парижките жени.
Походът нямаше да бъде дълъг, но щеше да е решителен.
50.
Майар — генерал338
Това, което командваше Майар, си беше същинска армия.
Тя имаше оръдия, наистина лишени от лафети и колела, ала ги бяха качили на талиги.
Тя имаше пушки, наистина много от тях без ударници или подсипи, ала на нито една не липсваше байонет.
Тя имаше и куп други оръжия, наистина твърде смущаващи, ала в края на краищата си бяха оръжия.
Тя имаше барут в носните кърпички, в бонетата, в джобовете и между тези живи паласки се разхождаха артилеристите с техните запалени фитили.
Чудо бе, че цялата тази армия не литна във въздуха по време на това странно пътешествие.
С един поглед Майар прецени настроенията на войската си. Той съзнаваше, че онова, което може да направи, е не да я удържи на площада, нито дори в Париж, а да я отведе във Версай и там да й попречи да извърши злото, на което бе готова.
Трудна, героична задача, която Майар трябваше да изпълни.
И той взе барабана, окачен на шията на девойката.
Умираща от глад, тя нямаше повече сили да го носи. Пусна барабана, политна към зида и падна, опирайки глава на един камък.
Тъжно възглавие… Възглавие на глада…
Майар я попита за името й. Казваше се Мадлен Шамбри339. Правеше дърворезби за църквите. Но кой ти мислеше в момента да дарява църквите с онези красиви дървени творения, с онези хубави столове, изящни статуи и барелефи, шедьоври на XV столетие?
Изнемогваща от глад, тя бе станала цветарка в Пале Роаял.
Но кой би помислил да купува цветя, когато нямаше пари за хляб? Цветята, тези звезди, които блестят на небето на мира и изобилието, вехнат от вихъра на бурите и на революциите.
Не можейки повече да вае своите жълъди, листи и клонки, нито пък да продава розите, жасмините и лилиите си, Мадлен Шамбри бе взела един барабан и бе подела ужасяващия призив на глада.
Тя щеше да стигне до Версай, тя, която бе събрала цялата тази тъжна депутация; само че — понеже бе твърде слаба, — качена на талига.
Във Версай щяха да поискат да бъде въведена в двореца заедно с дванайсет други жени; девойката щеше да е ораторът; гладната щеше да защитава пред краля каузата на гладните.
Приветстваха тази идея на Майар.
Ето че с една дума той промени враждебните настроения.
Не знаеха защо отиват във Версай, не знаеха какво ще правят там.
Сега знаеха: отиваха във Версай, та една депутация от дванайсет жени, начело с Мадлен Шамбри, да умолява краля, в името на гладуващите, да прояви милост към своя народ.
Жените наброяваха почти седем хиляди.
Те потеглиха и потокът се разля по кейовете.
Когато обаче стигнаха при Тюйлери, разнесоха се силни викове.
Майар се качи на един крайпътен камък, за да овладее армията си.
— Какво искате? — попита той.
— Да минем през Тюйлери.
— Невъзможно — отсече командващият.
— И защо? — гръмнаха седем хиляди гласа.
— Защото Тюйлери е домът на краля и градината на краля. Защото да минем без позволението на краля, означава да го оскърбим, нещо повече, да посегнем, в негово лице, на свободата на всички.
— Е, добре — склониха жените. — Искайте разрешение от швейцареца.
Майар пристъпи към швейцареца с шапка в ръка и му каза:
— Приятелю, ще позволите ли тези дами да минат през Тюйлери? Ще вървят само под свода и няма да причинят никаква вреда на растенията в градината.
Вместо отговор швейцарецът извади дългата си сабя и я насочи към Майар.
Майар измъкна своята, по-къса с една стъпка, и кръстоса острие с неговото.
В миг една жена340 се приближи до швейцареца и с един удар с дръжка на метла го просна в краката на Майар. Друга се приготви да го прободе в корема с байонета си. Майар я спря.
Той прибра обратно сабята си в ножницата, пъхна тази на швейцареца под едната мишница, взе пушката на жената под другата, вдигна триъгълната си шапка, паднала по време на сблъсъка, сложи я отново на главата си и продължи пътя си през Тюйлери, където според даденото от него обещание не бяха нанесени никакви щети.
Да ги оставим да вървят през Кур-ла-Рен към Севр — там щяха да се разделят на две — и да видим какво ставаше в Париж.
Тези седем хиляди жени не се бяха втурнали да давят общинските съветници, да бесят абат Льофевр и Майар и да палят Кметството, без да вдигнат известен шум.
При този шум, отекнал и в най-далечните квартали на столицата, Лафайет бе дотичал.
Той правеше нещо като преглед на Марсово поле. От осем часа сутринта беше на коня; пристигна на площада пред Кметството, когато удари дванайсет.
Карикатурите от онова време го представяха като кентавър. Тялото бе на прословутия бял кон, станал пословичен.
Главата — на командващия националната гвардия.
От започването на революцията Лафайет говореше, яхнал коня, ядеше, яхнал коня, издаваше заповеди, яхнал коня.
Често дори спеше, яхнал коня.
Така че, когато му се случеше да спи в леглото си, спеше добре.
Като пристигна на кея Пелтие, Лафайет бе спрян от човек, който потегляше в галоп с един превъзходен бегач.
Този човек беше Жилбер. Той заминаваше за Версай. Отиваше да предупреди краля за онова, което го застрашаваше, и да се постави на негово разположение.
С две думи разказа всичко на Лафайет.
После всеки продължи в своята посока.
Лафайет — към Кметството.
Жилбер — към Версай. Само че, тъй като жените вървяха по десния бряг на Сена, докторът пое по левия.
Площадът пред Кметството, опразнен от жените, се бе изпълнил с мъже.
Това бяха платени или неплатени национални гвардейци, най-вече бивши гвардейци, преминали на страната на народа и съответно загубили привилегиите си на кралски гвардейци, привилегии, които бяха наследили телохранителите и швейцарците.
Шумът, който предизвикваха жените, бе последван от тежък звън на камбани и обща тревога.
Лафайет си проправи път през тълпата, слезе от коня в подножието на стълбището и без да обръща внимание на аплодисментите, примесени със заплахи, които присъствието му възбуждаше, започна да диктува писмо до краля за бунта, избухнал тази сутрин.
Беше стигнал до шестия ред на посланието, когато вратата на секретариата се отвори рязко.
Лафайет вдигна очи — депутация от гренадири настояваше да бъде приета от генерала.
Той направи знак на депутацията да влезе.
Тя влезе.
Гренадирът, натоварен да говори, пристъпи към масата.
— Генерале — каза с твърд глас, — изпратени сме като представители на десет роти гренадири. Ние не ви мислим за предател, смятаме обаче, че правителството ви предава. Време е да се свърши с всичко това. Ние не можем да насочим байонетите си срещу жени, които ни искат хляб. Комитетът по прехраната или злоупотребява, или е неспособен, но и в единия, и в другия случай следва да бъде сменен. Народът изнемогва и изворът на злото е във Версай. Трябва да отидем и да доведем краля в Париж. Трябва да изтребим Фландърския полк и телохранителите, осмелили се да тъпчат с крака националната кокарда. Ако кралят е твърде слаб, за да носи короната, нека я свали. Ще коронясаме сина му. Ще се назначи регентски съвет и нещата ще се оправят.
Лафайет гледаше учудено оратора. Той бе видял безредиците, бе плакал при убийствата, ала сега за първи път вълната на революцията наистина го удари в лицето.
Тази възможност, която съзираше народът, да се лиши от краля, го удиви, нещо повече — обърка го.
— Е, какво! — извика той. — Значи възнамерявате да обявите война на Луи XVI и да го принудите да ни изостави?
— Генерале — отвърна ораторът, — ние обичаме и почитаме краля. Бихме съжалявали, ако ни напусне. Но ако все пак това се случи, имаме дофина.
— Господа, господа — каза Лафайет, — внимавайте какво правите. Вие посягате на короната, а мой дълг е да не го допусна.
— Генерале — заяви националният гвардеец, покланяйки се, — ще дадем за вас и последната си капка кръв. Народът обаче е нещастен. Изворът на злото е във Версай, налага се да отидем и да доведем краля в Париж. Народът го иска.
Лафайет осъзна, че ще трябва да поеме риска. Това беше необходимост, пред която никога не бе отстъпвал.
Той слезе на площада пред Кметството, желаейки да се обърне с реч към народа, ала виковете: „Към Версай! Към Версай!“, заглушиха гласа му.
Изведнъж силен ропот се понесе откъм улица „Ваньори“. На свой ред Байи идваше в Кметството.
При вида на кмета възгласите: „Хляб! Хляб! Към Версай! Към Версай!“, избухнаха от всички страни.
Без кон, изгубен сред тълпата, Лафайет усети, че вълната се надига все повече и повече и ще го погълне.
Той се добра до коня си с усърдие, подобно на онова, с което корабокрушенецът се стреми да се хване за някоя скала.
Метна се на седлото и се отправи към парадното стълбище; но пътят бе преграден; между него и Кметството бяха изникнали стени от хора.
— По дяволите, генерале! — крещяха те. — Вие ще останете с нас.
Призивите „Към Версай! Към Версай!“ не секваха.
Лафайет се двоумеше. Да, без съмнение, явявайки се във Версай, той би могъл да бъде много полезен на краля; ала ще съумее ли да обуздае цялата тази тълпа, която го тласка натам? Ще овладее ли тази стихия, накарала го да загуби почва под краката и да се бори за собственото си спасение?
Изведнъж един мъж се спусна по стълбището с писмо в ръка, разбута множеството, боравейки толкова успешно с ръце, колене и най-вече с лакти, че стигна до Лафайет.
Този мъж бе неуморимият Бийо.
— Вземете, генерале — рече му. — Това е от Тристате.
Така наричаха общинските съветници.
Лафайет счупи печата и се опита да прочете мълком писмото; но двайсет хиляди гласа настояха едновременно:
— Писмото! Писмото! Писмото!
И той бе принуден да го прочете на висок глас. Направи знак да млъкнат. В същия миг като по чудо настъпи тишина наместо оглушителната врява и без да пропуска нито дума, Лафайет прочете следното:
Предвид обстоятелствата, волята на народа и препоръката на господин главнокомандващия, която бе невъзможно да се пренебрегне, Общината упълномощава главнокомандващия и му нарежда да потегли към Версай. Четирима комисари от Общината ще го придружат.
Бедният Лафайет не бе препоръчвал абсолютно нищо на господа общинските съветници, които не се бяха поколебали да го натоварят с част от отговорността за предстоящите събития. Ала народът, повярвал, че действително е препоръчал, народът, с чието желание бе съзвучна тази препоръка на неговия главнокомандващ, извика: „Да живее Лафайет!“
Тогава, пребледнял, генералът повтори: „Към Версай!“341
Петнайсет хиляди мъже го последваха с устрем, по-сдържан, но по-страшен от ентусиазма на жените, тръгнали като авангард.
Целият този народ трябваше да се събере във Версай, за да поиска от краля трохите хляб, паднали от трапезата на телохранителите по време на оргията на 1 срещу 2 октомври.
51.
Версай
Както винаги, във Версай изобщо не знаеха какво става в Париж.
След сцените, които описахме и от които на другия ден кралицата бе изразила открито задоволството си, тя си отдъхваше.
Читать бесплатно другие книги:
