Анж Питу Дюма Александр
— Кралят? Кралят?
— Кралят ви търси, мадам — отговори спокойно младият мъж. — Той тръгна към вас по един коридор, докато вие дойдохте по друг.
В миг се чуха яростни викове от съседната зала.
Това бяха убийците, които крещяха: „Долу Австрийката! Долу Месалина! Долу мадам Вето! Да я удушим, да я обесим!“
Прогърмяха два пистолетни изстрела и два куршума пробиха вратата на различна височина.
Единият премина току над главата на дофина и се заби в ламперията.
— О, Боже мой! Боже мой! — потръпна кралицата, падайки на колене. — Ние всички ще умрем.
По знак на Шарни петимата или шестима гвардейци направиха с телата си защитна стена около Мария-Антоанета и двете кралски деца.
В този момент се появи Луи XVI, с бледо лице и очи, пълни със сълзи; той викаше кралицата, както кралицата го бе викала. Забеляза я и се хвърли в прегръдките й.
— Спасен! — промълви тя. — Спасен!
— От него, мадам — рече кралят, посочвайки Шарни. — И вие също сте спасена…
— От брат му! — отвърна кралицата.
— Господине — каза Луи XVI на графа, — ние дължим твърде много на вашето семейство, за да можем някога да ви се отплатим.
Мария-Антоанета срещна погледа на Андре и извърна глава, изчервявайки се.
Ударите на нападателите вече отекваха по вратата.
— Е, господа — поде Шарни, — трябва да издържим един час. Ние сме седмина, ще им е нужен поне час, за да ни убият, ако се защитаваме добре. Не е възможно дотогава да не дойдат на помощ на Техни величества.
И с тези думи Шарни хвана един огромен шкаф, изпълващ ъгъла на стаята.
Примерът му бе последван и скоро бяха струпани куп мебели, сред които телохранителите си направиха бойници за стрелба.
Кралицата взе двете деца в обятията си и вдигайки ръце над главите им, отправи молитва.
Децата сподавиха стенанията и сълзите си.
Кралят влезе в кабинета, съседен на Залата с овалния прозорец, за да изгори някои ценни документи, които не биваше да попадат у нападателите.
Те се нахвърляха настървено върху вратата. Всеки миг се виждаше как отскача парче под разсичащия удар на брадва или забиването на нож.
През процепите се провираха пики с поаленели езици, байонети с окървавени триъгълни остриета, опитващи се да пронижат смъртоносно.
В същото време куршуми дупчеха рамката над барикадата и набраздяваха гипса на позлатения таван.
Най-накрая едно канапе се сгромоляса от височината на шкафа. Шкафът се разцепи; едното крило на вратата му политна, зейнало като бездна, и през разширения отвор, на мястото на байонетите и пиките, се промушиха окървавени ръце, които се вкопчваха и непрестанно уголемяваха пролуките.
Телохранителите бяха изстреляли и последния патрон, и това не беше напразно, тъй като оттатък паркетът на галерията бе осеян с мъртви и ранени.
При виковете на жените, които сякаш виждаха как през нарастващите цепнатини вече влиза смъртта, кралят се върна.
— Сир — каза Шарни, — оттеглете се заедно с кралицата в най-отдалечения кабинет. Затворете всички врати след себе си. Наредете по двама от нас да застанат зад всяка врата. Искам да бъда последен и да охранявам последната. Гарантирам за два часа. Трябваха им четирийсет минути, за да разбият тази тук.
Луи XVI се колебаеше; струваше му се унизително да бяга от стая в стая, да се укрива зад всяка врата.
Ако не беше кралицата, той не би отстъпил нито крачка.
Ако не бяха децата, тя би била също така твърда като краля.
Но уви! Клети човешки същества! Владетели или поданици, ние неизменно имаме в сърцата си една тайна пролука, през която се измъква смелостта и пропълзява страхът.
Така че кралят щеше да даде заповед да бягат в най-отдалечения кабинет, когато изведнъж ръцете се отдръпнаха, пиките и байонетите изчезнаха, а крясъците и заплахите стихнаха.
Настъпи миг на тишина, в който всеки замръзна с отворена уста, наострени уши и затаен дъх.
После се чу отмерената стъпка на редовна войска.
— Това е националната гвардия! — възкликна Шарни.
— Господин Дьо Шарни! Господин Дьо Шарни! — долетя един глас.
И добре познатото лице на Бийо се появи в отвора.
— Бийо! — извика Шарни. — Вие ли сте, приятелю?
— Да, аз съм. Къде са кралят и кралицата?
— Тук са.
— Живи и здрави?
— Живи и здрави.
— Хвала на Бога! Господин Жилбер! Господин Жилбер! Насам!
При споменаването на това име две женски сърца трепнаха по различен начин.
Сърцето на кралицата и сърцето на Андре.
Шарни инстинктивно се обърна и видя Андре и Мария-Антоанета да побледняват.
Той поклати глава и въздъхна.
— Отворете вратите, господа — каза Луи XVI.
Телохранителите се спуснаха и разпръснаха останките от барикадата.
В това време се разнесе гласът на Лафайет:
— Господа национални гвардейци, снощи дадох думата си на краля, че не ще бъде причинена никаква щета на онова, което принадлежи на Негово величество. Ако позволите да изколят телохранителите му, ще направите така, че да не удържа на думата си и няма да съм достоен да бъда ваш предводител.
Когато вратата се отвори, най-отпред бяха генерал Лафайет и Жилбер; вляво стоеше Бийо, щастлив, че е взел участие в избавлението на краля.
Всъщност арендаторът беше събудил Лафайет.
Зад тях бе застанал капитан Гондран, командир на рота от центъра на Сен Филип дю Рул.
Мадам Аделаид първа се хвърли към Лафайет и обгръщайки с ръце врата му, промълви с признателността на страха:
— Ах, господине! Вие сте този, който ни спаси.
Лафайет пристъпи, за да прекрачи прага на Залата с овалния прозорец, ала един офицер го спря.
— Простете, господине — попита той, — но имате ли право на свободен достъп?
— Ако няма — каза кралят, протягайки ръка на Лафайет, — аз му го давам.
— Да живее кралят! Да живее кралицата! — извика Бийо.
Луи XVI се обърна.
— Ето един глас, който ми е познат — рече, усмихвайки се.
— Вие сте много добър, сир — грейна храбрият арендатор. — Да, да, гласът ви е познат от пътуването до Париж. Ех, ако бяхте останали в Париж, вместо да се връщате тук!
Мария-Антоанета смръщи вежди.
— Да — процеди тя, — при онези любезни парижани!
— Е, какво, господине? — попита кралят, гледайки към Лафайет, сякаш искаше да каже: „Какво според вас трябва да правим?“
— Сир — отговори почтително господин Дьо Лафайет, — мисля, че ще бъде добре, ако Ваше Величество се покаже на балкона.
Луи XVI се допита до Жилбер, но само с поглед.
Сетне се отправи към прозореца, отвори го, без да се колебае, и се появи на балкона.
Отекна силен всеобщ вик:
— Да живее кралят!
След това втори:
— Кралят в Париж!
После страшни гласове прогърмяха:
— Кралицата! Кралицата!
Всички потрепериха; кралят побледня, Шарни побледня, Жилбер също побледня.
Мария-Антоанета вдигна глава.
Бледа, със стиснати устни и сключени вежди, тя стоеше до прозореца. Принцесата се бе облегнала на нея. Отпред бе дофинът, а върху русата глава на детето се беше сгърчила бялата й като мрамор ръка.
— Кралицата! Кралицата! — не секваха гласовете, все по-настръхнали.
— Народът желае да ви види, мадам — каза Лафайет.
— О, не отивайте, мамо! — проплака принцесата и обви с ръце шията на кралицата.
Мария-Антоанета погледна Лафайет.
— Не се бойте от нищо, мадам — кимна й той.
Генералът се усмихна и почтително, със своя очарователен маниер, който запази до старостта си, отдели децата от майка им и ги избута първи на балкона.
Сетне, предлагайки ръка на кралицата, каза:
— Нека Ваше Величество ми се довери, аз отговарям за всичко.
И я отведе на балкона.
Беше ужасна, главозамайваща гледка — този Мраморен двор, превърнал се в човешко море, кипнало от ревящи вълни.
При вида на Мария-Антоанета от цялата тълпа се изтръгна мощен вик и беше трудно да се прецени дали изразяваше заплаха или радост.
Лафайет целуна ръка на владетелката; тогава избухнаха аплодисменти.
То бе, защото дори в най-простонародните вени на тази благородна френска нация тече рицарска кръв.
Кралицата си отдъхна.
— Странен народ! — рече тя.
Изведнъж потръпна.
— А моите телохранители, господине, моите телохранители, които спасиха живота ми, нищо ли не можете да направите за тях?
— Посочете ми един, мадам — каза Лафайет.
— Господин Дьо Шарни! Господин Дьо Шарни! — извика Мария-Антоанета.
Ала графът отстъпи назад, бе разбрал за какво става въпрос.
Той не желаеше да се разкайва за вечерта на 1 октомври.
Не, бидейки виновен, нямаше нужда от опрощение.
Андре, от своя страна, мислеше същото и протегна ръка към Шарни, за да го спре.
Ръката й срещна тази на графа и пръстите им се стиснаха.
Кралицата видя това, тя, която имаше да гледа толкова неща в момента.
С пламнал поглед, задъхана гръд и пресеклив глас се обърна към един друг телохранител:
— Господине, господине, елате, заповядвам ви.
Телохранителят се подчини.
Впрочем той нямаше причини да се колебае като Шарни.
Господин Дьо Лафайет го притегли на балкона, сложи на шапката му собствената си трицветна кокарда и го прегърна361.
— Да живее Лафайет! Да живеят телохранителите! — гръмнаха петдесет хиляди гласа.
Тук-там се обади онова глухо ръмжене, сетна закана на бурята, която отминава.
Но то бе заглушено от всеобщите овации.
— Е — каза Лафайет, — всичко свърши и ето че хубавото време се върна отново.
Влизайки, добави:
— Ала за да не бъде помрачено пак, сир, остава да се принесе една последна жертва.
— Да — кимна кралят замислено, — да се напусне Версай, нали?
— Да, да дойдете в Париж, сир.
— Господине — вдигна глава Луи XVI, — можете да съобщите на народа, че в един часа тръгваме за Париж, кралицата, аз и децата ми.
После се обърна към Мария-Антоанета:
— Мадам, идете в апартамента си и се пригответе.
Тази заповед на краля изглежда припомни на Шарни нещо важно, което бе забравил.
Той се втурна напред, изпреварвайки кралицата.
— Какво ще правите при мен, господине? — стрелна го грубо тя. — Нямам нужда от това.
— Много бих искал да е така, мадам — отговори графът, — и бъдете сигурна, ако действително нямаше нужда, не бих останал повече, за да не дразня с присъствието си Ваше Величество.
Мария-Антоанета го последва, кървави следи зацапваха паркета и тя ги видя. Затвори очи и дирейки ръка, която да я води, улови ръката на Шарни и запристъпва слепешком.
Внезапно почувства, че графът потреперва с цялото си тяло.
— Какво има, господине? — попита, отваряйки очи.
Сетне изведнъж извика:
— Труп! Труп!
— Ваше Величество ще ме извини, че пуснах ръката й — каза той. — Намерих онова, което бях дошъл да потърся при нея — трупа на брат ми Жорж.
Наистина бе трупът на нещастния млад човек, на когото брат му беше наредил, ако потрябва, да загине за кралицата362.
И той бе изпълнил стриктно заповедта.
56.
Жорж Дьо Шарни
Онова, което току-що разказахме, вече е предавано по сто различни начина, защото е съвършено сигурно, че е един от най-важните моменти в този съществен период от 1789 до 1795 година, известен като времето на Френската революция.
Навярно ще бъде описвано и по сто други начина, ала ние предварително заявяваме — никой не ще го стори по-безпристрастно от нас.
Но и след всички тези разкази, в това число и нашият, ще остане още много да се каже, понеже историята никога не е пълна. Сто хиляди свидетели имат всеки собствена версия; сто хиляди подробности, всяка от които е интересна по своему и носи своеобразна поетичност, дори само поради това, че е различна.
За какво обаче ще послужат разказите, колкото и да са достоверни? Някога политически урок да е научил на нещо политик?
Някога сълзите на кралиците и кръвта на кралете да са притежавали силата на обикновената капка вода, която дълбае камъка?
Не, кралиците са плакали, кралете са били убивани, без следовниците им да са се поучавали от жестокия урок, даден от съдбата.
Преданите люде са дарявали щедро предаността си, без онези, които предопределението е обрекло на злощастие, да са се възползвали от нея.
Уви! Ние видяхме кралицата почти да се спъва в трупа на един от хората, които отиващите си владетели оставят потънали в кръв по пътя, който изминават в своето падение.
Ето какво се случи няколко часа след вика на ужас, изтръгнал се от кралицата, в момента, когато, заедно с краля и децата си, тя напускаше Версай, където вече никога нямаше да се върне, в малък, влажен от дъжда вътрешен двор, който острият есенен вятър започваше да суши.
Мъж, облечен в черно, се бе навел над един труп.
Мъж в гвардейска униформа беше коленичил от другата страна на трупа.
На три крачки от тях трети мъж стоеше прав със стиснати юмруци и неподвижен поглед.
Мъртвият бе млад, двайсет и две — двайсет и три годишен мъж, чиято кръв сякаш бе изтекла през дълбоките рани в гръдта и по главата.
Гърдите му, целите набраздени от раните, бледосинкави, като че още се повдигаха от нехаещия дъх на безнадеждната отбрана.
Полуотворената уста, главата, отметната назад с израз на болка и гняв, напомняха за онзи Вергилиев стих:
„Гневна, душата [й] бързо побягна в подземното царство.“363
Човекът в черно бе Жилбер.
Коленичилият офицер беше графът.
Мъжът встрани бе Бийо.
Трупът беше на барон Жорж Дьо Шарни. Жилбер, наведен над него, го гледаше с онази върховна втренченост, която при умиращия задържа живота, готов да избяга, а при мъртвия призовава обратно почти отлетялата душа.
— Студен, вцепенен. Той е мъртъв, съвършено мъртъв — каза Жилбер най-накрая.
Граф Дьо Шарни изпусна едно дрезгаво стенание и притискайки в ръцете си това безчувствено тяло, избухна в разтърсващи ридания, от които лекарят изтръпна, а Бийо свря глава в ъгъла на малкия двор.
После изведнъж графът вдигна отново трупа, подпря го с гръб на стената и се отдръпна бавно, гледайки все така дали мъртвият му брат няма да се съживи и да го последва.
Жилбер остана приведен на едно коляно, отпуснал глава на ръката си, вглъбен, ужасен, неподвижен.
В миг Бийо излезе от мрачния ъгъл и се приближи до него.
Той не чуваше вече риданията на графа, които бяха разкъсали сърцето му.
— Уви! Уви, господин Жилбер! — поде арендаторът. — Явно това е гражданската война и всичко, което бяхте предсказали, се случи. Само че стана по-бързо, отколкото си мислех, а и вие самият сте мислили. Видях да убиват онези негодници, които бяха непочтени хора. Ето че виждам да убиват тези негодници, които са почтени хора. Видях да колят Флесел, господин Дьо Лоне, Фулон, Бертие. Разтреперих се целият и изпитах ужас от другите! И при все това онези там бяха злодеи. Тогава, господин Жилбер, вие предрекохте, че ще дойде ден, в който ще убиват почтените хора. Убиха барон Дьо Шарни. Вече не треперя, а плача. Вече не се ужасявам от другите, а се страхувам от себе си.
— Бийо… — промълви докторът.
Ала без да го чува, арендаторът продължи:
— Ето един нещастен момък, когото убиха, господин Жилбер. Той беше войник, той се сражаваше. Не убиваше, но го убиха.
Бийо изпусна въздишка, излязла сякаш от дълбините на душата му.
— Ах, този клетник! — простена той. — Виждал съм го като дете да отива от Бурсон във Виле-Котре на своя малък сив кон, носеше хляб на бедните по заръка на майка си. Беше хубаво русо дете с розово лице, с големи сини очи. И винаги се смееше. Странно наистина! Откакто го зърнах там, проснат, окървавен, обезобразен, пред очите ми е все онова усмихнато момче с кошницата в лявата ръка и торбата в дясната. Ох, господин Жилбер! Мисля, че това ми е предостатъчно, нямам желание да виждам повече, защото вие го казахте, един ден ще стигнем дотам, да ви видя и вас да умирате, и тогава…
Жилбер леко поклати глава.
— Бийо — прекъсна го той, — бъди спокоен, моят час още не е дошъл.
— И така да е. Но моят е дошъл, докторе. Имам жита, които гният, земи, които стоят необработени. Семейство, което обичам, и го обичам десетократно повече, гледайки този труп, когото близките му оплакват.
— Какво очаквате да ви кажа, драги мой Бийо? Да не би случайно да предполагате, че ще събудите състрадание у мен?
— О, не! — отвърна простодушно арендаторът. — Жаля се, защото страдам, и понеже да се жалиш не води до нищо, смятам да си помогна и да се утеша по свой си начин.
— Което ще рече?…
— Което ще рече, че изпитвам желание да се върна във фермата си, господин Жилбер.
— Пак ли, Бийо?
— Ех, господин Жилбер! Виждате ли, има там един глас, който ме вика.
— Внимавайте, Бийо, този глас ви съветва да дезертирате.
— Не съм войник, за да дезертирам, господин Жилбер.
— Онова, което ще направите, Бийо, е дезертиране, не по-малко осъдително от дезертирането на войник.
— Обяснете ми това, докторе.
— Та нали дойдохте в Париж, за да рушите, и когато зданието се сгромолясва, бягате!
— За да не бъдат смазани приятелите ми.
— Или по-скоро, за да не бъдете смачкан вие.
— Е! — каза Бийо. — Не е забранено да помислиш малко и за себе си.
— Ама че сметка! Като че ли камъните не се търкалят! Като че ли, търкаляйки се, не премазват дори и на разстояние страхливците, които бягат!
— Добре знаете, че не съм от страхливите, господин Жилбер.
— Тогава ще останете, Бийо, тъй като още се нуждая от вас тук.
— Семейството ми също се нуждае от мен там.
— Бийо, Бийо, вярвах, че сме на едно мнение, че няма семейство за онзи, който обича отечеството си.
— Бих искал да знам, дали щяхте да повторите думите, които току-що изрекохте, ако синът ви Себастиен беше на мястото на този млад човек?
И той посочи безжизненото тяло.
— Бийо — отвърна стоически Жилбер, — ще дойде ден, когато синът ми Себастиен ще ме види така, както аз виждам този труп.
— Толкова по-зле за него, докторе, ако в този ден бъде така студен и бездушен, какъвто сте вие сега.
— Надявам се, че ще е по-добър от мен, Бийо, и още по-твърд, точно защото ще съм му дал пример за твърдост.
— Значи вие желаете детето да свикне да гледа как се лее кръв. Да се приучи от крехка възраст към пожарища и бесилки, към безредици и нощни нападения. Да вижда как оскърбяват кралици и заплашват крале. И когато стане твърд, леден и окървавен като меч, вие ще искате да ви обича и да ви уважава?
— Не, не желая да вижда всичко това, Бийо. Ето защо го изпратих с Питу във Виле-Котре, за което днес почти съжалявам.
— Съжалявате?
— Да.
— И защо днес?
— Защото днес би видял на практика историята за лъва и плъха364, която за него е само басня.
— Какво искате да кажете, господин Жилбер?
Читать бесплатно другие книги:
