Нона Кинг Стивен

Побягнахме на юг.

От другата страна на моста при Харлоу, когато се пътува по път 126, се вижда една огромна ремонтирана ферма със смехотворното название Младежка Лига на Касъл Рок. Те имат дванадесет писти за боулинг, с раздрънкани автомати за подреждане на кеглите, които обикновено са повредени последните три дни от всяка седмица, няколко билярдни маси, джубокс с най-големите хитове за 1957 и щанд за кола и чипс, откъдето човек можеше да си вземе под наем обувки за боулинг — обувки, които сякаш току-що са били свалени от краката на някой умрял пияница. Названието е смехотворно, защото младежите от Касъл Рок се отправят към автокиното в Джей Хил или пък към автомобилните състезания в Оксфърд Плейнс. Хората, които се навъртат там, са обикновено нехранимайковци от Гретна, Харлоу и самия Касъл Рок. На паркинга има средно по един бой на вечер.

Започнах да се навъртам в Младежката Лига още, когато бях в гимназията. Един мой познат, Бил Кенеди, работеше там три нощи в седмицата и ако нямаше чакащи за маси, той ме оставяше да чукна един билярд. Не беше кой знае какво, но беше по-добре, отколкото да се върна в къщата на Холис.

Там се запознах с Ейс Мерил. Никой не се съмняваше, че той беше най-печения тип от трите града. Той караше открит Форд-52 и се говореше, че може да вдигне и сто и седемдесет километра, ако се наложи. Обикновено той влизаше като цар, косата му лъскава и пригладена с брилянтин, като нафръцкан гъши задник, изиграваше няколко игри билярд (Дали е бил добър? Ха познайте.), купуваше кока-кола на Бетси, когато тя дойдеше, и си тръгваха. Човек почти можеше да чуе въздишката на облекчение на присъстващите, когато се блъснеше издрасканата входна врата. Никой не излизаше на паркинга с Ейс Мерил.

Искам да кажа никои, освен мен.

Бетси Мейлънфънт беше неговото момиче, най-хубавото момиче в Касъл Рок, предполагам. Не смятам, че беше кой знае колко интелигентна, когато човек я погледнеше, това нямаше никакво значение. Тя имаше най-безупречната кожа, която бях виждал някога. Косата и бе черна като катран, тъмни очи, щедри устни, безупречно тяло, което тя с радост демонстрираше. Кой би посмял да я замъкне отзад и да я опъне, докато Ейс се навърташе наоколо? Никой, който беше с всичкия си — ето кой. Много си падах по нея. Не така както по моето момиче и по Нона, въпреки че тя приличаше на по-млада нейна версия, но всичко бе точно толкова сериозно и безнадеждно. Тя беше на седемнадесет — две години по-голяма от мен.

Започнах да ходя там още по-често, дори в нощите, когато Били не беше на работа, само за да я зърна. Чувствах се като тези, които ходят да гледат птичките, само дето за мен това бе отчаяна игра. Връщах се вкъщи, лъжех Холисови къде съм бил и се качвах в стаята си. Пишех й страстни писма, в тях казвах всичко, което исках да й кажа и после ги късах. В училище си мечтаех как тя се омъжва за мен и ние избягваме заедно в Мексико.

Тя сигурно бе усетила какво става и сигурно се бе почувствала поласкана, защото се държеше мило с мен, когато го нямаше Ейс. Тя идваше при мен да си поговорим, позволяваше ми да я почерпя с кола, сядаше на някое високо столче и докосваше крака ми със своя. Направо ме подлудяваше.

Една нощ в началото на ноември аз се размотавах наоколо, чукнах малко билярд с Бил, очаквах я да дойде. Заведението беше пусто, защото още нямаше осем часа и навън духаше самотен вятър, и заплашваше, че ще дойде зимата.

— Ти по-добре се откажи — каза Бил.

— От какво да се откажа.

— Ти си знаеш.

— Не, не зная. — Аз пропуснах и Бил добави нова топка на масата. Той направи шест последователни и докато ги правеше, аз отидох до джубокса и пуснах монета.

— Бетси Мейлънфьнт. Чарли Хогън разправяше на Ейс как се навърташ около нея. Според Чарли било много смешно, това дето е по-голяма от теб и така нататък, но Ейс не се засмя.

— Тя не значи нищо за мен — казах аз с хартиени устни.

— Гледай да е така — каза Бил и в този момент влязоха няколко момчета и той отиде на щанда, за да ги обслужи.

Ейс дойде около девет часа. Беше сам. До тогава той почти не беше ме забелязвал и аз бях забравил това, което Бил ми беше казал. Когато човек е незабележим, той започва да си мисли, че е недосегаем. Играех билярд и бях доста увлечен в играта. Дори не усетих как заведението затихва и хората престават да играят боулинг и билярд. Следващото нещо, което усетих беше, че някой ме хвърли оттатък билярдната маса. Стоварих се върху пода на купчина. Изправих се изплашен и замаян. Гадеше ми се. Той стоеше там, нито един кичур не беше се разрошил, военното му яке бе с полусвален цип.

— Престани да ми се мотаеш — каза той. — В противен случай ще ти размажа физиономията.

Той излезе. Всички гледаха към мен и на мен ми се искаше да потъна в земята, докато не забелязах, че по лицата им има някакво злобно възхищение. Така че аз се изтупах, невъзмутим и продължих да играя. Няколко момчета се изредиха и ме потупаха по гърба, преди да си тръгнат, без да кажат нито дума.

В единадесет, когато затваряха заведението, Били ми предложи да ме закара у дома.

— Ако не внимаваш, ще пострадаш.

— Не се тревожи за мен — казах аз.

Той не отговори.

Две или три вечери след това, Бетси дойде сама около седем. Имаше и още едно момче, един очилатко на име Върн Тесио, който бе изключен от училище преди две години. Почти не го забелязвах. Той беше по-незабележим дори от мен.

Тя се приближи до мен, достатъчно близо, за да мога да усетя аромата на сапун и чистота, който идваше от кожата й. Той ме замайваше.

— Чух за това, което ти направил Ейс — каза тя. — Не ми е позволено да разговарям повече с теб, и няма да го направя, но имам нещо, което ще оправи нещата. — Тя ме целуна. После излезе толкова бързо, че не бях успял да сваля езика си от небцето. Зашеметен се върнах към играта си. Дори не забелязах Тесио, който излязъл. Не виждах нищо друго, освен тъмните й очи.

Така че късно същата нощ завърших на паркинга с Ейс Мерил и той ме би до спукване. Беше студено, мразовито, и накрая започнах да хълцам, без да се интересувам кой ме гледа или слуша, а това бяха всички. Единствената електрическа крушка ни гледаше безмилостно. Не успях да го ударя нито веднъж.

— Добре — каза той и клекна до мен. Дори не беше се задъхал. Извади нож с автоматично острие, натисна хромираното копче и той изщрака. Осемнадесет сантиметра сребърно острие, обляно от лунната светлина, се появи на бял свят. — Ето това ще получиш следващия път. Ще си издълбая инициалите на топките ти. — После се изправи, ритна ме за последен път и си тръгна. Аз продължих просто да лежа още десет минути, целият се тресях върху скованата кал. Никой не дойде да ми помогне или да ме потупа по гърба, дори и Бил. Бетси не се показа, за да оправи нещата.

Накрая се изправих сам и се прибрах вкъщи на автостоп. Казах на госпожа Холис, че някакъв пиян ме е качил в колата си и после е излязъл от пътя. Повече никога не се върнах в боулинга.

Разбрах, че скоро след това Ейс оставил Бетси, и от този момент нататък тя тръгна надолу с непрекъснато увеличаваща се скорост — като камион без спирачки. Пътьом хвана трипер. Били каза, че я видял една вечер в Люистън, да досажда на мъжете, за да й купят по някое питие. Каза, че била изгубила повечето си зъби и носът й бил счупен. Каза ми, че никога не бих я познал. Дотогава вече не ми пукаше.

Пикапът нямаше зимни гуми и докато стигнем до отклонението за Люистън, колата вече бе започнала да поднася по прясно навалелия сняг. Трябваха ни четиридесет и пет минути, за да изминем тридесетина километра. Мъжът на изхода на магистралата пое пътната карта и шестдесетте ми цента.

— Хлъзгаво пътуване, а?

Никой от нас не му отговори. Приближавахме към целта на пътуването си. Ако нямах безсловесния контакт с нея, бих могъл да го кажа само по начина, по който тя седеше на прашната седалка на пикапа, ръцете й здраво сключени над чантичката й, очите й вперени право напред в пътя със свирепо постоянство. Усетих как през тялото ми преминава тръпка.

Тръгнахме по път 136. Нямаше много коли. Вятърът се засилваше и снегът валеше още по-силно. От другата страна на Харлоу Вилидж задминахме голям Буик Ривиера, който се бе плъзнал и обърнал на една страна върху бордюра. Аварийните му светлини примигваха и пред очите ми се появи колата на Норман Бланшет. Сега сигурно е засипана със сняг, просто зловеща купчина в тъмнината.

Шофьорът на Буика се опита да ме спре, но аз минах край него без дори да намаля скоростта, изпръсквайки го с мокър сняг. Чистачките ми бяха натежали от сняг и аз протегнах ръка през прозореца и почуках тази, която беше от моята страна. Част от снега падна и виждах малко по-добре.

Харлоу бе призрачен град — всичко бе притъмняло и затворено. Дадох мигач, за да завия надясно по моста към Касъл Рок. Задните колела искаха да се изплъзнат изпод мен, но аз овладях поднасянето. Горе пред мен отвъд реката виждах сградата на Младежката Лига на Касъл Рок. Изглеждаше затворена и самотна. Изведнъж почувствах, че съжалявам, че съжалявам затова, че е имало толкова много болка. И смърт. Точно тогава Нона проговори за първи път след отклонението за Гардинър.

— Зад теб има полицай.

— А той…

— Не. Не е пуснал буркана.

Но това ме изнерви и вероятно, заради това стана всичко. Път 136 прави деветдесет градусов завой от другата страна на реката, към Хароу и после право през моста в Касъл Рок. Взех първия завой, но имаше лед откъм Касъл Рок.

— Мамка ти…

Задницата на пикапа затанцува и преди да успея да го овладея, той вече се беше блъснал в стоманения парапет на моста. Понесохме се като деца по пързалка и следващото нещо, което видях бяха фаровете на полицейската кола зад нас. Той натисна спирачките, видях червеното отражение на стоповете върху снега, но ледът пое и него. Последва стържещ, режещ удар, с който отново се врязахме в перилата. Подскочих и се озовах в скута на Нона и дори в тази объркана частица от секундата, успях да се насладя на стегнатото й бедро. После всичко спря. Сега полицаят си пусна буркана. Той започна да хвърля сини, въртящи се сенки по покрива на пикапа и снежно-стоманените хиксове на моста Харлоу — Касъл Рок.

Ако той не беше зад нас, нищо такова нямаше да се случи. Тази мисъл се въртеше отново и отново в главата ми, като грамофонна игла, която е заседнала в дефектен канал на плочата. Усмихвах се пресилено, със замръзнала усмивка в тъмнината, докато опипвах пода на пикапа за нещо, с което да го ударя.

Имаше отворена кутия с инструменти. Попаднах на един френски ключ и го поставих на седалката между Нона и мен. Ченгето се наведе през прозореца и лицето му дяволски се промени на светлината на фенерчето му.

— Караше малко бързо за пътните условия, а, приятел?

— И вие бяхте скъсили доста дистанцията, нали? — попитах аз. — За пътните условия.

Той може би се изчерви. Трудно беше да се каже на трепкащата светлина.

— Да не се опитваш да ме пунтираш, момче?

— Опитвам се, ако ти се опитваш да ме изкараш виновен за това, че си блъснал колата си в моята.

— Дай да ти видим шофьорската книжка и регистрационния талон на колата.

Отворих портмонето си му подадох книжката си.

— Регистрационен талон на колата?

— Колата е на брат ми. Талонът е у него.

— Така ли? — той ме погледна настойчиво, опитваше се да ме накара да сваля пръв очи. Като видя, че това може да му отнеме доста време, погледна към Нона. Бях готов да му издера очите, заради погледа, който забелязах в тях.

— Как се казваш?

— Черил Крейг, господине.

— Какво правиш в пикапа на неговия брат по време на тази снежна буря, Черил?

— Отиваме да видим чичо ми.

— В Касъл Рок.

— Да, точно така.

— Не познавам никой на име Крейг в Касъл Рок.

— Той се казва Едмъндс. На Боуен Хил.

— Така ли? — Той заобиколи пикапа, за да погледне номера. Отворих вратата и се наведох навън. Той го записваше. После се върна отпред, докато продължавах да съм надвесен навън, от кръста нагоре бях осветен от фаровете на колата му. — Аз ще… Какво е това по теб, момче?

Нямаше нужда да поглеждам, за да разбера какво беше това по мене. Доста време си мислех, че това дето съм се навел навън е било от разсеяност, но докато пишех за всичко това, промених мнението си. Мисля, че съм искал да го види. Стисках здраво френския ключ.

— Какво искаш да кажеш?

Той приближи още две крачки.

— Ти си ранен — порязал си се, май. По-добре…

Обърнах се към него. В сблъсъка шапката му бе паднала и беше гологлав. Ударих го много точно, малко над челото. Никога няма да забравя звука, който се чу — като буца масло, паднала върху твърд под.

— Побързай — каза Нона. Тя постави успокояваща ръка на шията ми. Тя бе много хладна, като въздуха в мазе.

Моята осиновителка имаше мазе.

Странно защо си спомням всичко това. През зимата тя ме пращаше долу за зеленчуци. Сама ги консервираше. Естествено не в истински консерви, а в стъклени буркани, с гумени пластинки, които се поставят под капачката. Веднъж слязох долу, за да взема буркан фасул за вечеря. Всички запаси бяха в кашони, старателно надписани с почерка на госпожа Холис. Спомням си, че винаги пишеше грешно патладжан и това ме изпълваше с чувство за тайно превъзходство.

В този ден минах край кашоните, надписани „патладжан“ и отидох в ъгъла, където тя държеше фасула. Беше студено и тъмно. Стените бяха просто черна земя и във влажно време от тях се стичаше вода. Мирисът бе някаква тайна, тъмна смес, която се състоеше от живи неща, земя и зеленчуци, мирис невероятно приличащ на мириса от срамните части на жената. В единия ъгъл имаше раздрънкана печатарска преса, която стоеше там, откакто бях дошъл и понякога обичах да си играя с нея уж, че можех да я пусна пак. Обичах мазето. По онова време — бил съм на девет или на десет — мазето бе любимото ми място.

Госпожа Холис отказваше да стъпи в него, а беше под достойнството на съпруга й да слиза долу и да носи зеленчуци. Така, че аз ходех там и се наслаждавах на приличното на утроба скривалище. То бе осветено от една покрита с паяжина лампа, поставена там от господин Холис вероятно преди Бурската война. Понякога сплитах ръце и правех издължени зайци по стените.

Взех фасула и се приготвих да се кача горе, когато чух шумолене под един от старите кашони. Отидох до него и го вдигнах.

Под него имаше кафяв плъх, легнал на една страна. Той обърна глава към мен и ме погледна. Хълбоците му се повдигаха диво и той оголи зъбите си. Това бе най-големия плъх, който някога съм виждал и аз се наведох още по-близо. Беше женски и в момента раждаше. Две малки, голи и слепи, вече сучеха. Третото се бе появило наполовина на бял свят.

Майката ме гледаше безпомощно, готова да хапе. Исках да я убия, да ги убия всички, да ги смачкам, но не можах. Това е най-ужасното нещо, което някога съм виждал. Докато наблюдавах, един малък паяк с дълги крака бързо припълзя по пода. Майката го хвана и го изяде.

Избягах. Нагоре по стълбите паднах и счупих буркана. Госпожа Холис ме натупа и от този момент нататък повече не слизах в мазето, освен ако не беше абсолютно наложително.

Стоях, гледах ченгето и си припомнях.

— Побързай — повтори Нона.

Той бе много по-лек от Норман Бланшет или пък моят адреналин се движеше много по-свободно. Хванах го в две ръце и го завлякох до края на моста. Трудно различавах водопадите надолу по течението, а нагоре по течението едва се забелязваше железопътният мост, като ешафод. Нощният вятър виеше и бучеше, снегът блъскаше в лицето ми. За миг задържах ченгето до гърдите си като заспало новородено, после си припомних какво точно представлява той и го хвърлих през парапета в тъмното.

Върнахме се в пикапа и се качихме, но той не искаше да запали. Опитвах се да запаля мотора, докато не усетих сладникавия мирис на бензин от карбуратора, тогава спрях.

— Хайде — казах аз.

Отидохме до полицейската кола. Предната седалка бе затрупана с бланки за глоби, формуляри, две подложки за писане. Радиостанцията под арматурното табло изпука и запращя.

— Четвърти, четвърти. Приемате ли?

Наведох се и я изключих, удряйки пръстите си в нещо, докато търсех нужното копче. Беше пушка, въздушна. Вероятно лично притежание на ченгето. Подадох я на Нона. Тя я сложи в скута си. Дадох заден. Колата беше смачкана, но иначе нищо й нямаше. Тя имаше зимни гуми и те хубаво захапаха снега, веднага щом подминахме леда, който бе направил белята.

Тогава отидохме в Касъл Рок. Къщите, с изключение на някоя каравана, изтеглена от пътя, бяха изчезнали. Пътят още не беше почистен и нямаше никакви следи, освен тези, които ние оставяхме. Плътна стена от борове, натежали от сняг се извисяваха от двете ни страни и ме караха да се чувствам малък и незначителен, някаква мъничка хапчица, заседнала в гърлото на тази нощ. Минаваше десет часа.

Не усетих много от светския живот на колежа първата година като студент. Учех упорито и работех в библиотеката, където подреждах книги, подлепвах корици и се учех да вписвам в каталога. Напролет играех бейзбол.

Към края на учебната година, точно преди сесията, бяха организирани танци във физкултурния салон. Бях свободен, готвех се за първите си два изпита, така че се разходих нататък. Имах достатъчно пари, за да си платя входния билет и влязох.

Вътре беше тъмно и натъпкано, и запотено, и лудо както само студентски купон, преди гилотината на изпитите, може да бъде. Във въздуха имаше секс. Нямаше нужда да го помирише човек. Можеше да протегне ръка и да го хване, като мокро парче тежък плат. Човек знаеше, че по-късно ще се прави любов, или нещо, което минава за любов. Щеше да се прави на открито, в паркинга, в апартаментите и в стаите на общежитието. Щеше да се прави от отчаяни мъже-момчета и хубави съкурснички, които щяха да прекъснат тази година, да си идат вкъщи и да си родят бебе. Щеше да се прави със сълзи и смях, от пияни и трезви, сковано и без задръжки. Най-вече щеше да се прави бързо.

Имаше няколко души, които бяха без партньори, но не много. Не беше от тези вечери, когато човек можеше да отиде някъде сам. Придвижих се до подиума на музикантите. Групата бе оградена в полукръг от усилватели, по един и петдесет високи, и човек усещаше как тъпанчетата му се огъват навътре и навън според баса.

Облегнах се на стената и започнах да наблюдавам. Танцуващите се движеха като по строго определена рецепта (сякаш бяха тройки, а не двойки, като третият бе невидим помежду им), движеха крака в талаша, който бе разпръснат по лакирания под. Не видях нито един познат и започнах да се чувствам самотен, но някак ми беше приятно. Бях попаднал в тази фаза от вечерта, когато си фантазираш, че с крайчеца на окото си всички гледат тебе, романтичния непознат.

Около половин час по-късно излязох и си взех една кока-кола във фоайето. Когато се върнах, бяха започнали танц в кръг и ме увлякоха в него, с ръце върху раменете на две момичета, които не бях виждал никога дотогава. Въртяхме се в кръг — отново и отново. В кръга имаше може би двеста души и те бяха заели половината от физкултурния салон. Тогава част от кръга се откъсна и от него се отделиха двадесетина-тридесет души и направиха втори кръг в центъра на първия, като се завъртяха в обратна посока. Зави ми се свят. Видях едно момиче, което ми заприлича на Бетси Мейлънфънт, но знаех, че това са фантасмагории. Когато отново вдигнах очи, не я видях повече, нито пък някой, който да прилича на нея.

Когато кръгът се разпадна усетих слабост, беше ми лошо. Излязох навън и седнах в тревата. Музиката свиреше прекалено високо, въздухът бе прекалено мазен. Чувствах как сърцето тупти в главата ми.

Все съм си мислел, че това, което се случи, стана, защото бях уморен и ми се гадеше от това, че се въртях отново и отново в кръг. Но както казах по-рано, това, че сега описвам всичко, фокусира още по-ясно нещата. Вече не вярвам в това.

Пак ги погледнах, всички красиви, бързащи хора в полумрака. Стори ми се, че всички мъже са ужасени, че лицата им са издължени в гротескни, муднодвижещи се маски. Беше разбираемо. Жените — състудентки в техните пуловери, къси поли, камбановидни задници — те всички се превръщаха в плъхове. Отначало това не ме плашеше. Дори се закисках. Знаех, че това, което виждам е някаква халюцинация и известно време наблюдавах с почти клиничен интерес.

Когато някое момиче се повдигаше на пръсти, за да целуне своя приятел, тогава вече ставаше прекалено. Протягаше се космато, изкривено лице с хлътнали очички, устата се разтваряше и се виждаха зъби…

Тръгнах си.

Останах известно време във фоайето. Надолу по коридора имаше тоалетна, но аз я подминах и се качих по стълбите.

Съблекалните бяха на третия етаж и последните стъпала направо тичах. Отворих вратата и хукнах към банята. Повърнах сред смесените миризми на масажно масло, потни униформи и мазна кожа. Сега музиката беше далече и тишината беше почти девствена. Почувствах се облекчен.

Трябваше да спрем на един знак стоп. Споменът за танца ме бе накарал да се чувствам възбуден, без да мога да проумея причината. Започнах да треперя. Тя ме погледна усмихната с тъмните си очи.

— Сега?

Не можах да й отговоря. Прекалено силно треперех. Тя кимна бавно вместо мен.

Отбих в едно отклонение на път 7, което сигурно някога е било дърварска пътека. Не отидох много навътре по пътя, защото се страхувах да не затънем. Изключих фаровете и снежинките започнаха да се стелят по стъклото.

— Обичаш ли? — попита ме тя, почти нежно.

Непрекъснато, без да искам издавах някакъв звук, някой го извличаше от мен. Вероятно е бил устното съответствие на мислите на заек, хванат в примка.

— Тук — каза тя. — Точно тук.

Това бе екстаз.

За малко да не излезем обратно на главния път. Снегоринът беше минал, оранжевите му светлини премигваха напред, беше хвърлил към нас висока снежна стена.

В багажника на полицейската кола имаше лопатка. Беше ми нужен половин час, за да очистя пътя и стана полунощ. Докато се занимавах с това, тя включи полицейската радиостанция и от нея научихме това, което ни трябваше да знаем. Телата на Бланшет и момчето от пикапа са били намерени. Подозираха, че сме взели полицейската кола. Името на ченгето било Иседжън, много смешно име. Имаше един известен играч от лигата — казваше се Иседжън — май играеше за Доджърите. Може би бях убил някой негов роднина. Пет пари не давах как се казвало ченгето. Той ни беше следвал прекалено отблизо и се беше изпречил на пътя ни.

Пак излязохме на главния път. Усещах възбудата й, страхотна, изпепеляваща. Спрях, колкото да изтрия предното стъкло с ръкав и после продължихме. Минахме през западната част на Касъл Рок и без да ми казва нищо, аз знаех накъде да завия. Натрупан със сняг знак уведомяваше, че това е улица „Стагпоул“.

Снегоринът не бе идвал тук, но някакво превозно средство вече бе минало преди нас. Следите от гумите му бяха ясно изрязани в снега.

Миля, после по-малко от миля. Жестоката й нетърпеливост, нуждата й, се предадоха на мен и аз станах нервен. Завихме и изведнъж пред себе си видяхме ярко оранжев авариен камион и червени пулсиращи сигнални светлини. Той блокираше пътя.

Не можете да си представите яростта й — нашата ярост, всъщност, — защото сега, след всичко, което се беше случило, ние бяхме едно. Не можете да си представите всепомитащото чувство на параноя, убеждението, че сега всички са се обърнали срещу нас.

Бяха двама. Единият бе просто една приведена сянка. Другият държеше електрическо фенерче. Той се приближи към нас, светлината на фенерчето му подскачаше като светещо око. Изпитвахме нещо повече от омраза, изпитвахме страх. Страх, че ще ни отнемат всичко в последния момент.

Той викаше нещо и аз навих надолу прозорчето.

— Не можете да минете оттук! Върнете се обратно по улица „Бауен“. Тук има скъсан кабел. Не можете…

Слязох от колата, вдигнах пушката и изпразних и двата патрона. Той полетя назад към оранжевия камион, а аз залитнах към полицейската кола. Той падна, като ме гледаше с невярващи очи.

— Има ли още патрони? — попитах аз Нона.

— Да. — Тя ми подаде. Отворих пушката, изхвърлих празните гилзи и сложих пълни. Колегата на първия тип се беше изправил и ме гледаше с невярващ поглед. Той извика нещо, но вятърът отвя думите му. Звучеше като въпрос, но нямаше никакво значение. Щях да го убия. Тръгнах към него, а той продължи да стои там и да ме гледа. Не се помръдна, дори когато вдигнах пушката. Мисля, че не разбираше какво точно става. Струва ми се, че той смяташе всичко това за сън. Изстрелях един магазин, но ударих ниско. Вдигна се облак сняг и го покри.

Тогава той изрева, нададе страхотен, ужасен вик и побягна, като направи гигантски скок над падналия проводник на пътя. Пак стрелях, но пак го пропуснах. После той изчезна в мрака и можех да забравя за него. Той повече не ни пречеше. Върнах се в колата.

— Ще трябва да тръгнем пеша — казах аз.

Минахме край падналото тяло, край съскащата жица и продължихме нагоре по улицата, като следвахме широките стъпки на бягащия мъж. Някои от преспите стигаха почти до коленете й, но тя през цялото време вървеше малко пред мен. И двамата дишахме тежко. Прехвърлихме един хълм и слязохме в тясна падинка. В единия край имаше килнат изоставен навес без стъкла на прозорците. Тя спря и се вкопчи в ръката ми.

— Там — каза тя и посочи на другата страна. Държеше ме така силно, че ръката ме заболя дори и през палтото. Лицето й светеше триумфално. — Там. Там.

Беше гробище.

Плъзгахме се и залитахме по насипа и после се с мъка се изкачихме на натрупаната със сняг каменна стена. Разбира се, че и аз бях идвал тук. Истинската ми майка е била от Касъл Рок и въпреки че те с баща ми никога не са живели тук, това бе семейният участък на гробищата. Беше оставен на майка ми от нейните родители, които бяха живели и умрели в Касъл Рок. По време на историята с Бетси бях идвал често тук, за да чета поеми на Джон Кийтс и Пърси Шели. Сигурно ви се струва глупаво, тъпо нещо, но аз не мисля така. Дори и сега. Чувствах се близо до тях, утешен и успокоен. След като Ейс Мерил ме наби, повече никога не отидох там. Не, докато не ме заведе Нона.

Подхлъзнах се, паднах в пухкавия сняг и си изкълчих крака. Изправих се и продължих, като използвах пушката като патерица. Тишината бе безкрайна и невероятна.

Снегът падаше бавно, отвесно, трупаше се върху килнатите камъни и кръстове, покриваше всичко, без пилоните на флаговете, на които окачаха флагове само в Деня на загиналите във войните и Деня на ветераните. Тишината бе отвратителна в своята безкрайност и за първи път усетих ужас.

Тя ме поведе към една каменна постройка, сгушена е основата на хълма зад гробището. Купол. Покрита със сняг гробница. Тя имаше ключ. Знаех, че ще има ключ така и беше.

Тя изтупа снега от вратата и намери ключалката. Звукът на превъртащия се ключ, сякаш дращеше в мрака. Облегна се на вратата и тя политна навътре.

Миризмата, която ни лъхна, бе миризма на есен, хладна като въздуха в мазето на Холис. След малко започнах да виждам в мрака. На каменния под имаше мъртви листа. Тя влезе, спря се и погледна през рамото си към мен.

— Не — казах аз.

— Обичаш ли? — попита тя и се засмя.

Стоях в мрака и усещах как всичко тръгва едновременно — минало, настояще, бъдеще. Исках да бягам, да бягам и да крещя, да бягам с всички сили назад и да върна всичко, което бях направил.

Нона стоеше и ме гледаше, най-красивото момиче в света, единственото нещо, което някога ми е принадлежало. Тя направи жест с ръце върху тялото си. Няма да ви казвам какъв жест. Ако го бяхте видели, щяхте да разберете.

Влязох. Тя затвори вратата.

Беше тъмно, но виждах прекрасно. Цялото място бе осветено от бавно стичащ се зелен пламък. Той се стичаше по стените и криволичеше на езици сред пръснатите листа по пода. В средата имаше каменен саркофаг, но той беше празен. По него бяха разпръснати увехнали розови листенца, като древно венчално предложение. Тя ме повика с пръст и ми показа малка вратичка в дъното. Малка вратичка, без никакви обозначения. Ужасявах се от нея. Мисля, че тогава го знаех. Тя се бе възползвала от мен и ми се присмиваше. Сега щеше да ме унищожи.

Но не можех да се спра. Отидох до тази врата, защото трябваше да го направя. Мозъчният телеграф продължаваше да работи и усетих, че приема ликуване — ужасно, лудо ликуване — и триумф. Посегнах с трепереща ръка към вратата. Тя бе покрита със зелен огън.

Отворих и видях какво има вътре.

Беше момичето, моето момиче. Мъртво. Очите й празно се взираха в октомврийската гробница, в моите собствени очи. Миришеше на откраднати целувки. Беше гола и беше разрязана от гърлото до чатала, цялото й тяло бе превърнато в утроба. И вътре живееше нещо. Плъховете. Не можех да ги видя, но ги чувах как шумолят вътре в нея. Знаех, че след миг сухата й уста ще се отвори и тя ще ме попита дали обичам. Отстъпих назад, цялото ми тяло беше изтръпнало, съзнанието ми се носеше на тъмен облак.

Обърнах се към Нона. Тя се смееше, протягаше ръце към мен. И изведнъж в съзнанието ми просветна и разбрах, разбрах, разбрах. Последният изпит. Последна матура. Бях го издържал и бях свободен!

Обърнах се към вратата и, разбира се, тя не беше нищо друго, освен празна ниша с разпръснати, мъртви листа по пода.

Отидох при Нона. Отидох при моя живот.

Тя протегна ръце, обви ги около шията ми и аз я притеглих към себе си. И точно тогава тя започна да се променя, да се огъва и разтича като восък. Големите тъмни очи станаха мънички и влажни. Косата й загрубя, стана кафеникава. Носът й се скъси, ноздрите й се разшириха. Тялото й стана буцесто, докато се притискаше към мен.

Прегръщаше ме плъх.

— Обичаш ли? — изцвърча той. — Обичаш ли? Обичаш ли?

Устата й без устни се протегна към моята.

Не изкрещях. Не бе ми останала сила за това. Съмнявам се, че някога пак ще изкрещя.

Тук е толкова горещо.

На мен жегата не ми пречи. Всъщност, не. Обичам да се потя, ако мога да си взема душ. Винаги съм мислел потта за хубаво, мъжествено нещо, но понякога в жегата има буболечки, които хапят — паяци, например. Знаете ли, че женските паяци убиват и изяждат мъжкия? Така правят веднага след съвкуплението.

Освен това, чух трополене по стените. Това не ми харесва.

Изтръпна ми ръката от писане и върхът на флумастера е мек и разкашкан. Но вече свърших. И нещата ми изглеждат по-различни. Вече съвсем не изглежда същото.

Разбирате ли, че за известно време, те почти ме бяха накарали да повярвам, че аз самият съм направил всички тези ужасни неща? Мъжете от крайпътното заведение, мъжът от аварийния камион, който успя да избяга. Те казват, че съм бил сам. Бях сам, когато ме намериха почти вкочанен при надгробните камъни на баща ми, майка ми и брат ми Дрейк. Но това просто означава, че тя си е тръгнала, вие разбирате. Всеки глупак би разбрал. Радвам се, че тя се е измъкнала. Наистина. Но вие трябва да проумеете, че тя беше с мен, всяка стъпчица от пътя.

Сега ще се самоубия. Така ще е много по-добре. Изтощен съм от вината, агонията и лошите сънища, пък и не ми харесват шумовете по стените. Всеки може да се окаже там или всичко.

Не съм луд. Зная това и вярвам, че и вие го знаете. Когато някой каже, че не е луд, това обикновено означава, че е. Но аз съм ги превъзмогнал тези игрички. Тя беше с мен. Беше истинска. Обичам я. Истинската любов никога не умира. Така подписвах писмата си до Бетси, онези, дето после ги късах.

Но Нона е единствената, която някога истински съм обичал.

Тук е толкова горещо. И не ми харесват шумовете по стените.

Обичаш ли?

Да, обичам.

И истинската любов никога не умира.