Анж Питу Дюма Александр

28.

Оливие Дьо Шарни

(продължение)

Това прекъсване беше преустановило временно разговора, но с нищо не бе променило двойното чувство на ревност, което изпитваше кралицата в този момент — любовна ревност, като жена, и властническа ревност, като кралица.

В резултат разговорът, който сякаш бе започнал да се изчерпва, тъкмо напротив, се оказа едва наченат и щеше да се разпали — по-остър от преди, като в битка, когато подир първия огън, засегнал няколко пункта, се подема решителният удар по целия фронт, който определя изхода от сражението.

Впрочем, след като нещата бяха стигнали дотук, графът изглеждаше не по-малко притеснен и нетърпелив от кралицата да получи обяснение; ето защо веднага щом вратата се захлопна, той заговори:

— Вие ме попитахте дали съм дошъл заради мадам Дьо Шарни. Нима Ваше Величество е забравила, че между нас бяха поети задължения и че аз съм човек на честта?

— Да — отвърна кралицата, като наклони глава, — да, бяха поети задължения, да, вие сте човек на честта, да, вие се заклехте да се жертвате за моето щастие и точно тази клетва не ми дава мира, защото, жертвайки се за щастието ми, вие жертвате едновременно една красива жена с благороден характер… А това е едно престъпление в повече.

— О, мадам, ето че сега вие преувеличавате обвинението. Признайте само, че удържах думата си на честен човек.

— Вярно е, обезумяла съм, извинете ме.

— Не наричайте престъпление това, което се е родило случайно и по необходимост. И двамата оплакахме този брак, който единствено можеше да опази честта на кралицата. Този брак, аз вече просто го понасям, както всъщност правя от четири години.

— Да — извика Мария-Антоанета. — Ала мислите ли, че не виждам болката ви, че не разбирам мъката ви, която се изразява под формата на най-дълбока почит? Мислите ли, че не виждам всичко това?

— От милост, мадам — рече графът, като се поклони, — уведомете ме какво виждате, та ако аз не съм страдал достатъчно и не съм карал другите да страдат, да удвоя сумата на страданията за себе си и за тези, които ме заобикалят, твърдо уверен, че винаги ще бъда под това, което ви дължа.

Кралицата протегна ръка към графа. Думите на този мъж притежаваха неустоима мощ, като всичко, което се излъчва от искрено и пламенно сърце.

— Заповядвайте, мадам — добави той, — умолявам ви, не се страхувайте да заповядвате.

— О! Да, да, знам. Не съм права, да, простете ми, да, вярно е. Но ако имате някъде скрит идол, когото тайнствено превъзнасяте, ако съществува за вас в някакво кътче на света една обожавана жена… О! Вече не се осмелявам да произнеса тази дума, тя ме плаши и аз изпитвам съмнение, когато сричките, от които е съставена, отекнат във въздуха и затрептят в ухото ми. Е, добре, ако това съществува, скрито от всички, не забравяйте, че вие имате за пред другите и за себе си, млада и хубава жена, която обграждате с грижи и внимание, жена, която се опира на ръката ви и опирайки се на ръката ви, се уповава на сърцето ви.

Оливие сбърчи вежди и съвършено правилните черти на лицето му се изкривиха за миг.

— Какво искате, мадам — попита той, — да отстраня графиня Дьо Шарни? Мълчите, това ли е? Така да бъде, готов съм да се подчиня на тази заповед, ала вие добре знаете, че е сама на света! Тя е сирак. Баща й, барон Дьо Таверне, почина миналата година249 като достоен благородник от старите времена, който не желае да гледа какво се случва в днешните. Брат й Мезон-Руж, знаете, че се появява най-много веднъж в годината, идва да прегърне сестра си, да поздрави Ваше Величество и си отива, без някой да разбере какво се случва с него250.

— Да, известно ми е всичко това.

— Помислете, мадам, че ако Бог ме повика при себе си, графиня Дьо Шарни би могла да си възвърне моминското име, без най-чистият от небесните ангели да долови в сънищата й, в мислите й една дума, едно име, един спомен на жена.

— О, да, да — каза кралицата, — знам, че вашата Андре е ангел на земята, знам, че заслужава да бъде обичана. Ето защо смятам, че бъдещето принадлежи на нея, а на мен ми се изплъзва. О, не, не. Нищо, графе, нищо, кълна ви се, не ще чуете нито дума повече. Не ви говоря като кралица, простете ми. Забравила съм се, но какво искате?… В душата ми има един глас, който напява все за щастие, радост, любов, редом с тези зловещи гласове, които нашепват за нещастие, война, смърт. Това е гласът от младостта ми, чрез който живея. Шарни, простете ми, повече няма да бъда млада, няма да се усмихвам, няма да обичам.

Злощастната Мария-Антоанета впери горящите си очи в изтънелите му и бледи ръце и сълзи на кралица, подобни на елмази, се търкулнаха между пръстите му.

Графът отново падна на колене.

— Мадам, в името на Бога — рече, — заповядайте ми да ви напусна, да избягам, да умра, само да не гледам как вие плачете.

И самият той бе готов да заридае, произнасяйки тези думи.

— Край — каза Мария-Антоанета с опрощаваща усмивка, като се изправи и леко разтърси глава.

И с един чаровен жест отметна назад гъстите си напудрени коси, които се бяха увили около лебедовобялата й шия.

— Да, да, край — продължи владетелката, — няма да ви натъжвам повече. Да оставим всички тези безумства. Боже мой! Странно е, че жената е толкова слаба, когато кралицата има такава нужда от сила. Вие идвате от Париж… Нека поговорим. Казахте ми неща, които забравих, ала бяха сериозни, нали, господин Дьо Шарни?

— Добре, мадам, да се върнем на събитията, защото, както споменахте, онова, което бях започнал да ви разправям, е твърде сериозно. Да, пристигам от Париж и присъствах на рухването на монархията.

— Значи с право наблегнах на „сериозни“, господин Дьо Шарни, тъй като вие тълкувате доста произволно. Един успешен бунт, и наричате това рухване на монархията! Е, какво, тъй като Бастилията е била превзета, господин Дьо Шарни, вие заявявате, че монархията е унищожена. О, не си ли давате сметка, че Бастилията съществува едва от XIV век, а монархията в света — от шест хиляди години?

— Бих искал да мога да се заблуждавам, мадам — отвърна графът, — и тогава, вместо да натъжавам Ваше Величество, бих оповестил най-утешителните новини. За съжаление инструментът не възпроизвежда други звуци освен тези, за които е предназначен.

— Да видим, да видим, аз ще ви окуража, аз, една жена, аз ще ви върна на правия път.

— Уви, само това искам!

— Парижаните се бунтуват, нали?

— Да.

— В какво съотношение?

— Дванайсет от всеки петнайсет.

— Как го пресметнахте?

— Ами много просто. Народът е дванайсет петнайсети от нацията — остават две петнайсети за благородничеството и една за духовенството.

— Сметката е точна, графе, знаете отчета си на пръсти. Чели ли сте господин и мадам Дьо Некер?

— Господин Некер — да, Ваше Величество.

— Е, поговорката е вярна — рече с весела нотка кралицата, — човек винаги е предаван от своите. А сега ето моята сметка. Искате ли да я чуете?

— С най-дълбоко уважение.

— Дванайсет петнайсети, шест от които жени, нали?

— Да, Ваше Величество. Но…

— Не ме прекъсвайте. Казахме шест петнайсети жени, две — немощни или безучастни старци, много ли е?

— Не.

— Остават четири петнайсети, от които, трябва да признаете, две — страхливи и малодушни. Лаская френската нация. И в крайна сметка стигаме до две петнайсети побеснели, силни, смели и войнствени, признавам. Да пресметнем каква част са тези две петнайсети от Париж, защото, що се отнася до провинцията, е безполезно, нали? Париж е размирният, него трябва да си възвърнем!

— Да, мадам, но…

— Все това „но“… Почакайте, ще отговаряте после.

Господин Дьо Шарни се поклони.

— Та по моите изчисления — додаде кралицата, — две петнайсети от Париж са сто хиляди мъже, съгласен ли сте?

Този път графът не отговори. Мария-Антоанета продължи:

— И така, на тези сто хиляди мъже, зле въоръжени, недисциплинирани, необучени, без закалка, колебаещи се, понеже съзнават, че вършат зло, аз противопоставям петдесет хиляди войници, известни в цяла Европа с неустрашимостта си, офицери като вас, господин Дьо Шарни, плюс свещената кауза, наричана право от Бога, и накрая своята душа, която лесно се трогва, ала трудно се сломява.

Графът остана безмълвен.

— Смятате ли — попита кралицата, — че в битка като тази двама мъже от народа биха стрували повече от един мой войник?

Шарни мълчеше.

— Кажете, отговорете, вярвате ли го? — извика Мария-Антоанета нетърпеливо.

— Мадам — продума най-сетне графът, излизайки, по заповед на кралицата, от почтителната сдържаност, към която се бе придържал, — на бойно поле, където ще се възправят тези сто хиляди изолирани, недисциплинирани и зле въоръжени мъже, каквито наистина са, вашите петдесет хиляди войници ще ги сразят за половин час.

— А! — възкликна владетелката. — Значи имам право.

— Почакайте. Съвсем не е така, както го мислите. Най-напред вашите сто хиляди бунтовници са петстотин хиляди.

— Петстотин хиляди?

— Не по-малко. Вие пренебрегвате жените и децата. О, кралице на Франция, о, безстрашна и горда жено! Включете в сметките си и жените наравно с мъжете. Може би ще дойде ден, когато те ще ви заставят да ги броите за демони.

— Какво искате да кажете, графе?

— Мадам, знаете ли каква всъщност е ролята на една жена по време на гражданска война? Не. Е, добре, ще ви обясня и ще се уверите, че са необходими двама войници срещу всяка жена.

— Графе, вие луд ли сте?

Шарни се усмихна тъжно.

— Видяхте ли ги в Бастилията — подхвана той, — под огъня, под пороя от куршуми, викащи „На оръжие!“, размахващи заканително пестници към вашите швейцарци с тежки бойни униформи, изричащи проклятия над труповете на повалените с глас, който кара живите да настръхнат? Видяхте ли ги как бутат оръдията, давайки на опиянените бойци по един патрон, а на плахите — патрон и целувка? Знаете ли, че по подвижния мост на Бастилията минаха толкова жени, колкото и мъже, и че ако в този момент камъните на Бастилията се сгромолясват, то ще е под кирките в ръцете на жените? О, мадам, бройте жените на Париж, бройте ги! Бройте също и децата, които леят куршумите, които точат сабите, които хвърлят камъни от някой шести етаж. Бройте ги, защото куршумът, който едно дете е изляло, ще убие отдалеч вашия най-добър генерал, сабята, която е наточило, ще пререже сухожилията на бойните ви коне, тази сляпа грамада, която ще се изсипе от небето, ще премаже вашите драгуни и вашите гвардейци. Бройте старците, мадам, защото, ако са неспособни да размахват сабя, те все още могат да служат за щит. В Бастилията, мадам, имаше старци. Знаете ли какво правеха тези старци, които вие не броите? Заставаха пред младите, които опираха пушките си на раменете им, така че куршумите на вашите швейцарци убиваха немощните старци, чиито тела бранеха годните да се сражават. Бройте старците, защото те са тези, които от триста години разказват на всяко следващо поколение за понесените оскърбления от техните майки, за безплодието на нивите си, нападани от дивеча на благородника, за срама на своята каста, превита под бремето на феодалните привилегии, и тогава синовете грабват брадвата, боздугана, пушката, каквото намерят, и тръгват да убиват, превърнали се самите те в оръжия, заредени с проклятията на старците, както оръдието е заредено с барут и желязо. В Париж в този момент мъже, жени, старци, деца крещят за свобода и избавление. Та бройте всичко, което крещи, мадам, бройте осемстотин хиляди души в Париж.

— Триста спартанци са победили войската на Ксеркс251, господин Дьо Шарни.

— Да, само че днес вашите триста спартанци са осемстотин хиляди, мадам, а войската на Ксеркс са вашите петдесет хиляди войници.

Кралицата се изправи със свити юмруци и с лице, почервеняло от гняв и срам.

— О! По-добре да бъда свалена от трона, да умра, разкъсана на парчета от вашите петстотин хиляди парижани, но да не чувам един Шарни, един верен поданик, да говори така!

— Ако той говори така, мадам, то е, защото трябва. Тъй като този Шарни няма във вените си и капка кръв, която да не е достойна за дедите му и която да не ви принадлежи.

— Тогава да настъпва срещу Париж с мен и там ще загинем заедно.

— Позорно — отвърна графът, — без възможна борба. Дори няма да се сражаваме, ще изчезнем като филистимци или амаликитци. Да настъпваме срещу Париж! Вие не знаете едно — в момента, в който влезем в Париж, къщите ще се срутят върху нас, както водите на Червено море са потопили фараона252. И ще оставите във Франция едно прокълнато име, а вашите деца ще бъдат убити като отрочета на вълчица.

— Как трябва да падна, графе? — запита кралицата надменно. — Научете ме, моля ви.

— Като жертва, мадам — отговори почтително господин Дьо Шарни, — както пада една кралица, усмихвайки се и молейки за прошка тези, които се нахвърлят върху нея. Ех, ако имахте петстотин хиляди мъже като мен, бих ви казал: да вървим, да вървим още тази нощ, да вървим на мига и утре вие ще властвате над Тюйлери, утре ще си възвърнете трона.

— О! — извика Мария-Антоанета. — Отчаяли сте се, вие, на когото възлагах най-голяма надежда.

— Да, отчаях се, мадам, понеже цяла Франция мисли като Париж, понеже вашата армия, дори да победи в Париж, ще бъде погълната от Лион, Руан, Лил, Страсбург, Нант и още сто хищни града. Хайде, хайде, кураж, мадам, сабята в ножницата!

— А, ето защо значи трябвало да събера толкова сърцати мъже и да им вдъхна смелост.

— Ако не споделяте това мнение, мадам, дайте заповед и тази нощ ще тръгнем срещу Париж. Кажете.

Имаше такава преданост в предложението на графа, че то уплаши кралицата повече от отказа. Тя се хвърли объркана на едно канапе, където дълго се бори с гордостта си.

Накрая, вдигайки глава, изрече:

— Графе, вие желаете да не предприемам нищо?

— Имам честта да посъветвам Ваше Величество.

— Това ще бъде направено. Върнете се.

— Мадам, ядосах ли ви? — попита графът, гледайки кралицата с тъга, примесена с неизразима любов.

— Не. Дайте ми ръката си.

Шарни протегна ръка към нея, покланяйки се.

— Трябва да ви се скарам — каза Мария-Антоанета, като се опита да се усмихне.

— И за какво, мадам?

— За какво ли! Имате брат на служба и го научавам случайно.

— Не разбирам.

— Тази вечер един млад офицер от хусарите на Бершени…

— А, брат ми Жорж!

— Защо никога не сте ми говорили за този млад мъж? Защо няма по-висок чин?

— Защото е съвсем млад и още неопитен, защото не е заслужил да бъде командващ и накрая, защото, ако Ваше Величество благоволи да принизи и да спре погледа си върху мен, Шарни, за да ме удостои с приятелството си, това не е причина да поставя семейството си над множество доблестни благородници, по-достойни от моите братя.

— Значи имате и друг брат?

— Да, мадам, и е готов да умре за Ваше Величество, както и останалите двама.

— Няма ли нужда от нещо?

— От нищо, мадам. Щастливи сме, че можем да сложим в нозете на Ваше Величество не само живота, но и богатството си.

Докато изричаше последните думи, докато кралицата ги поглъщаше, проникната от тази деликатна лоялност, а той я съзерцаваше, тръпнещ от изтънченото й величие, един стон от съседната стая ги стресна внезапно.

Мария-Антоанета скочи, изтича до вратата, отвори я и нададе силен вик.

Беше видяла жена, която се гърчеше на килима, обхваната от ужасни конвулсии.

— О, графинята! — каза съвсем тихо на господин Дьо Шарни — Може да ни е чула!

— Не, мадам — отвърна той, — ако не бях аз, щеше да предупреди Ваше Величество, че някой би могъл да чуе.

И се спусна към Андре и я вдигна на ръце. Кралицата стоеше настрани, студена, бледа, трепереща от мъчително безпокойство.

29.

Сцена за трима

Андре започна да идва на себе си, без да знае кой й помага, но инстинктивно усети, че й се притичват на помощ.

Тялото й се изправи, ръцете й се вкопчиха в неочакваната опора, която й се предлагаше.

Ала умът й не се проясняваше; той остана мътен, омъглен, дремещ за няколко минути.

След като бе опитал да я върне към физическия живот, господин Дьо Шарни се помъчи да съживи и ума й. Но се сблъскваше само с една ужасяваща и непроницаема лудост.

Накрая отворените, ала безумни очи се втренчиха в него и с остатъка от делириума, без да познае мъжа, който я държеше, Андре нададе вик и го отблъсна грубо.

През цялото това време кралицата избягваше да гледа; тя, бидейки жена, тя, чийто дълг трябваше да е да утешава, да подкрепя тази жена, я изоставяше.

Шарни вдигна Андре в силните си ръце въпреки съпротивата й и се обърна към Мария-Антоанета, все така строга и студена.

— Извинете, мадам — каза той, — но вероятно се е случило нещо странно. Мадам Дьо Шарни няма навика да припада и за първи път я виждам лишена от съзнание.

— Значи навярно много страда — рече кралицата, връщайки се към тази загнездила се у нея мисъл, че Андре бе чула целия разговор.

— Да, без съмнение страда — отвърна графът — и затова ще помоля Ваше Величество за позволението да я пренеса в апартамента й. Тя има нужда от грижите на прислужничките си.

— Направете го — кимна кралицата, протягайки ръка към звънеца.

Ала при звъна на медта Андре се изпъна и в своето бълнуване извика:

— О, Жилбер, този Жилбер!

При това име кралицата потръпна, а графът учудено положи жена си на близкото канапе.

В този момент влезе един прислужник.

— Нищо, нищо — каза Мария-Антоанета, давайки му знак с ръка да се оттегли.

Сетне, останали сами, графът и кралицата се спогледаха. Андре отново беше затворила очи и изглеждаше обхваната от нова криза. Коленичил до канапето, господин Дьо Шарни я държеше.

— Жилбер — повтори кралицата, — какво е това име?

— Ще трябва да се разбере.

— Мисля, че ми е познато — подаде Мария-Антоанета, — мисля, че не за първи път чувам графинята да го произнася.

Ала сякаш застрашена от спомена на кралицата и сякаш тази заплаха я бе застигнала насред конвулсиите й, Андре отвори очи, простря ръце към небето и правейки усилие, се вдигна на крака.

Първият й поглед, вече разумен, се насочи към господин Дьо Шарни, когото тя разпозна и обгърна с гальовен плам.

После, като че това неволно проявление на мисълта бе недостойно за душата й на спартанка, Андре извърна очи и забеляза Мария-Антоанета.

Веднага се поклони.

— О, Боже мой! Какво ви е, мадам — каза господин Дьо Шарни, — уплашихте ме. Вие, която сте толкова силна, толкова храбра, в плен на подобен припадък?

— Господине — отвърна тя, — случват се такива страшни неща в Париж, че когато мъжете треперят, жените могат и да припадат. Вие сте напуснали Париж, о, добре сте сторили.

— Мили Боже, графиньо! — възкликна Шарни с нотка на съмнение. — Да разбирам ли, че всичко това е било заради мен?

Андре погледна още веднъж съпруга си и кралицата, но не отговори.

— Ами сигурно, така е, графе. Нима се съмнявате? — отговори Мария-Антоанета. — Графинята не е кралица! Тя има право да се страхува за съпруга си.

Шарни почувства ревността, скрита зад тези думи.

— О, мадам! — рече той. — Убеден съм, че графинята се бои повече за своята владетелка, отколкото за мен.

— Но в крайна сметка — попита Мария-Антоанета — защо и как се озовахте припаднала в моя кабинет, графиньо?

— О! Това ми изглежда невъзможно за разказване, мадам. Сама не знам. Ала при този живот на умора и ужас, на емоции, който водим от три дни, няма нищо по-естествено, струва ми се, от припадъка на една жена.

— Вярно е — прошепна кралицата, усещайки, че Андре не желае да бъде насилвана да разказва.

— Но — подхвана Андре със странното спокойствие, което проявяваше от момента, в който бе станала господарка на волята си, и което бе още по-смущаващо в трудните обстоятелства, тъй като лесно се виждаше, че е престорено и прикрива съвършено човешки чувства, — очите на Ваше Величество също са навлажнени.

И на графа му се стори, че долавя в думите на жена си онзи ироничен оттенък, който беше забелязал преди миг у кралицата.

— Мадам — каза той на Андре с лека строгост, която явно не бе присъща на гласа му, — не е учудващо, че кралицата има сълзи в очите. Тя обича своя народ, а кръвта на народа изтича.

— За щастие Бог пощади вашата, господине — отвърна Андре, все така студена и непроницаема.

— Да, но не става въпрос за Нейно Величество, мадам, а за вас. Да се върнем на вас, ако кралицата позволи.

Мария-Антоанета направи едно движение с глава в знак на съгласие.

— Страхувахте се, нали?

— Аз?

— Страдали сте, не го отричайте. Случило ви се е нещо — какво? Не знам, ала вие ще ни кажете.

— Лъжете се, господине.

— Имате да се оплачете от някого, от някой мъж?

Андре пребледня.

— От никого нямам да се оплаквам, господине. Идвам от покоите на краля. Нейно Величество може да се осведоми.

— Ако е така — намеси се Мария-Антоанета, — графинята действително казва истината. Кралят я обича прекалено и знае, че аз, от своя страна, също изпитвам силна привързаност към нея, за да я засегне с каквото и да било.

— Но — продължаваше да настоява Шарни, — вие произнесохте едно име.

— Име?

— Да, идвайки на себе си.

Андре погледна кралицата, сякаш за да подири помощ, ала владетелката или не я разбра, или не поиска да я разбере.

— Да — кимна тя, — произнесохте името Жилбер.

— Жилбер! Произнесла съм името Жилбер! — извика Андре с такъв явен ужас, че графът бе по-разтърсен от този изблик, отколкото от припадъка.

— Да — потвърди той, — изрекохте това име.

— А! Наистина! — каза Андре. — Странно.

И малко по малко, както небето се затваря подир мълния, изражението на младата жена, толкова рязко променено при споменаването на фаталното име, възвърна спокойствието си и само няколко мускула на това хубаво лице продължаваха да потреперват едва забележимо, подобно замиращи на хоризонта сетни отблясъци от буря.

— Жилбер — промълви тя, — не знам.

— Да, Жилбер — повтори кралицата. — Опитайте да си спомните, скъпа ми Андре.

— Но, мадам — обърна се графът към Мария-Антоанета, — ако е случайност и името не говори нищо на графинята?

— Не — поклати глава Андре, — говори ми. Това е един учен, един сръчен лекар, който мисля, че пристига от Америка, и който се е свързал там с господин Дьо Лафайет.

— И това е всичко? — попита графът.

— Да — отговори Андре със съвършена естественост, — не го познавам лично, ала се твърди, че е много уважаван човек.

— Тогава — подхвана кралицата — защо бяха тези емоции, графиньо?

— Емоции? Значи съм била развълнувана?

— Да, би могло да се каже, че произнасяйки името Жилбер, изживявахте нещо като изтезание.

— Възможно е. Ето какво се случи. В кабинета на краля срещнах мъж, облечен в черно, със строг вид, който разправяше мрачни и страшни неща. Разказваше с ужасяващи подробности за убийствата на господин Дьо Лоне и господин Дьо Флесел. Бях потресена и съм припаднала, както видяхте. Може би тогава съм казала, може би тогава съм произнесла името на този господин Жилбер.

— Възможно е — кимна господин Дьо Шарни, очевидно склонен да не продължава разпита, — но в момента вече сте спокойна, нали?

— Напълно.

— В такъв случай ще ви помоля за нещо, господин графе — рече кралицата.

— На заповедите на Ваше Величество, мадам.

— Отидете да намерите господата Дьо Безенвал, Дьо Броли и Дьо Ламбеск и им предайте да оставят войските си на позициите, на които се намират. Утре на Съвета кралят ще реши какво да се предприеме.

Графът се поклони, ала все още колебаейки се дали да тръгне, хвърли последен поглед към Андре.

Очите му излъчваха нежно безпокойство.

Погледът не убягна на кралицата.

— Графиньо — каза тя, — няма ли да се върнете при краля с мен?

— Не, мадам, не — отвърна припряно Андре.

— Защо?

— Моля Ваше Величество за позволение да се оттегля в покоите си. Онова, което изпитах, ме изтощи.

— Хайде, графиньо, бъдете искрена — поде Мария-Антоанета. — Имаше ли нещо с Негово величество?

— О, нищо, мадам, абсолютно нищо!

— Кажете, не се притеснявайте. Кралят не винаги е внимателен с моите приятели.

— Кралят бе, както обикновено, изключително добре настроен към мен, но…

— И все пак вие не държите да го видите, така ли? Несъмнено нещо се е случило, графе — рече кралицата с престорена веселост.

В този момент Андре отправи към нея поглед, толкова изразителен, толкова умоляващ и натежал от откровение, та тя разбра, че бе време да прекрати тази малка война.

— Всъщност, графиньо, да оставим господин Дьо Шарни да изпълни поръчението, с което го натоварих, а вие се оттеглете в покоите си или останете тук, както желаете.

— Благодаря, мадам — промълви Андре.