Анж Питу Дюма Александр

Възклицанието се бе изплъзнало от устата на простодушния Питу. Ала едва го бе произнесъл, и се изчерви до уши, докато Катрин сведе глава с усмивка.

— Ах, простете, госпожице! Това се изтръгна от сърцето против волята ми и не бива да ми се сърдите — заоправдава се момъкът.

— Изобщо не ви се сърдя, господин Питу — промълви девойката, — и съвсем не сте виновен, че изпитвате удоволствие да бъдете с мен.

За миг настъпи тишина. Нямаше нищо учудващо — двете деца си бяха казали толкова много неща с толкова малко думи!

— Но аз не мога да остана във фермата, без да правя нищо. Какво ще върша всъщност? — попита Питу.

— Ще вършите онова, което върша аз, ще оправяте книжата, сметките с надничарите, приходите и разходите. Можете да смятате, нали?

— Знам четирите аритметични действия — гордо отвърна Питу.

— Значи с едно повече от мен — каза Катрин. — Така и не успях да стигна по-далеч от третото. Сам виждате, че баща ми ще спечели, използвайки ви като счетоводител. И понеже и аз, от своя страна, ще спечеля, а и вие печелите, печелят всички.

— И какво ще спечелите вие, госпожице?

— Ще спечеля време и през това време ще си направя бонета, за да бъда по-хубава.

— А! Струва ми се, че и без бонета сте твърде хубава — рече Питу.

— Възможно е, но това е според вашия личен вкус — засмя се девойката. — Впрочем не бих могла да отида в неделя да танцувам във Виле-Котре, ако нямам нещо като боне на главата. Добре са си знатните дами, на които е позволено да пудрят косите си и да ходят без шапки.

— Мисля, че така косата ви е по-хубава, отколкото ако би била напудрена — каза Питу.

— Хайде, хайде! Пак започвате да ми правите комплименти.

— Не, госпожице. Аз просто не умея. Това не се учи при абат Фортие.

— А учеха ли ви да танцувате?

— Да танцуваме ли? — попита смаяно Питу.

— Да, да танцувате.

— Да танцуваме, при абат Фортие! Исусе! Госпожице… А, да, разбира се, как ли пък не, да танцуваме.

— Значи не знаете да танцувате? — рече Катрин.

— Не — поклати глава Питу.

— Тогава ще ме придружите в неделя на танците и ще видите как танцува господин Дьо Шарни. Той танцува най-добре от всички младежи в околността.

— Кой е този господин Дьо Шарни? — поинтересува се Питу.

— Собственикът на замъка в Бурсон.

— И ще танцува в неделя?

— Естествено.

— И с кого?

— С мен.

Сърцето на Питу се сви, без да разбере защо.

— Значи, искате да бъдете хубава, за да танцувате с него? — каза той.

— За да танцувам с него, за да танцувам с другите, за да танцувам с всички.

— С изключение на мен.

— А защо не и с вас?

— Защото аз не умея да танцувам.

— Ще се научите.

— Ах, ако поискате да ми покажете вие, госпожице Катрин, ще се науча много по-добре, отколкото ако гледам господин Дьо Шарни, уверявам ви!

— Ще видим — усмихна се девойката. — А сега вече е време за лягане. Лека нощ, Питу.

— Лека нощ, госпожице Катрин.

Имаше и добро, и лошо в онова, което госпожица Бийо каза на Питу — доброто бе, че беше издигнат от пастир до книговодител; лошото бе, че той не знаеше да танцува, а господин Дьо Шарни знаеше; по думите на Катрин дори танцувал по-хубаво от останалите.

Цяла нощ Анж сънува, че гледа как танцува господин Дьо Шарни и че той танцува много зле.

На следващия ден се захвана за работа под напътствията на Катрин и бе поразен от откритието, което направи — колко приятно било ученето с някои учители. Само за два часа бе усвоил работата си напълно.

— Ах, госпожице! — възкликна той. — Ако вие ми бяхте преподавали латински вместо абат Фортие, сигурен съм, че нямаше да допускам варваризми.

— И щяхте да учите за абат?…

— И щях да уча за абат — кимна Питу.

— И щяхте да бъдете затворен в една семинария, където жена не би могла да влезе никога…

— Виж ти — рече момъкът, — въобще не съм помислял за това, госпожице Катрин… Предпочитам да не съм абат!…

В девет часа господин Бийо се върна; той бе излязъл, преди Питу да бе станал. Всяка сутрин в три арендаторът наглеждаше излизането на конете и на коларите си; после обикаляше по нивите чак до девет, за да види дали всички разбойници са по местата си и дали всеки върши своята работа; в девет се прибираше, за да закуси, и в десет тръгваше отново; в един обядваха и следобедът, както и утринните часове, минаваше в грижи за имота. Така че делата на Бийо вървяха от добре по-добре. Както бе казал, той имаше шейсет арпана на слънце и хиляда луидора на сянка. А и най-вероятно, ако се пресметнеше точно, ако Питу направеше тази сметка, без да е прекалено разсеян от присъствието на госпожица Катрин или от спомена за нея, щяха да се открият няколко луи и няколко арпана земя свръх онова, което бе признал простодушният Бийо.

По време на закуската арендаторът предупреди момъка, че първото четене на съчинението на доктор Жилбер ще стане на по-следващия ден в плевнята, в десет часа сутринта.

Питу плахо отбеляза, че в десет започва литургията, ала земеделецът отвърна, че тъкмо затова е избрал този час, за да изпита работниците си.

Вече споменахме, че Бийо бе философ.

Той мразеше свещениците, на които гледаше като на апостоли на тиранията, и намирайки сгоден случай да издигне олтар срещу олтара, с охота се възползваше.

Госпожа Бийо и Катрин се осмелиха да направят няколко възражения, но арендаторът отговори, че ако искат, те могат да отидат на литургия, защото религията е създадена за жените; що се отнасяше до мъжете обаче, бе категоричен — трябваше или да изслушат четенето на съчинението на доктора, или да напуснат къщата му.

Философът Бийо бе истински деспот в дома си; единствено Катрин имаше привилегията да надига глас срещу решенията му; ала ако тези решения бяха окончателни в ума на арендатора, което той показваше със смръщване на вежди, девойката замълчаваше подобно на останалите.

Само че този път Катрин реши да използва обстоятелството в интерес на Питу. Ставайки от масата, тя обърна внимание на баща си, че Питу е твърде зле облечен, за да може да каже всички хубави неща, които трябва да каже на по-следващия ден, и да играе ролята на учител, понеже именно той щеше да обучава, и че учителят не бива да има за какво да се черви пред своите ученици.

Бийо упълномощи дъщеря си да се разбере за облеклото на Питу с господин Дюлороа, шивач във Виле-Котре.

Катрин имаше право — новите дрехи не бяха въпрос на лукс за бедния Анж. Панталонът, който носеше, бе същият, дето му беше поръчал преди пет години доктор Жилбер, и от прекалено дълъг бе станал прекалено къс, но все пак — трябва да го признаем — под грижите на госпожица Анжелик бе удължаван с по два палеца на година. Колкото до жакета, той не съществуваше вече повече от две години и бе заменен с ризата от серж, с която нашият герой се представи на читателите ни в първите страници на тази история.

Питу никога не бе помислял за тоалета си. Огледалото беше нещо непознато при госпожица Анжелик; и понеже изобщо нямаше, както красивия Нарцис, изначално предразположение да се влюби в себе си, момъкът никога не се бе сещал да се огледа в изворите, край които залагаше капаните си за птици.

Ала от мига, в който госпожица Катрин му бе предложила да я придружи на танците, от мига, в който бе станало въпрос за господин Дьо Шарни, този елегантен кавалер, от часа, когато историята за бонетата, чрез които девойката разчиташе да се направи още по-хубава, се бе изсипала в ухото му, Питу се беше огледал в едно стъкло и натъжен от окаяността на дрехите си, се бе запитал по какъв начин и той би могъл да прибави нещо към природните си предимства.

За жалост въобще не бе в състояние да си отговори на този въпрос. От дрехите му лъхаше на вехто. За нови обаче трябваха пари, а през целия си живот момъкът не бе притежавал и едно дение.

Питу знаеше, че при състезанията с флейти или със стихове пастирите се увенчават с венци от рози; но с право смяташе, че подобна корона, колкото и да отива на лицето му, само би подчертала мизерността на облеклото му.

Така че бе изненадан доста приятно, когато в неделя, в осем часа сутринта, докато размишляваше върху начините да разхубави личността си, влезе Дюлороа и остави на един стол дреха и панталон в небесносин цвят, заедно с бяла жилетка на розови райета.

В същото време пристигна шивачка и сложи на друг стол една риза и една вратовръзка — ако ризата се окажеше по мярка, бе й наредено да ушие още половин дузина.

Това бе часът на изненадите — след шивачката се появи шапкарят. Той донесе една малка триъгълна шапка най-нов фасон, придаваща изисканост и елегантност, от най-добрите, които се правеха при господин Корню, първия шапкар на Виле-Котре.

Освен това бе натоварен от обущаря да постави в краката на Питу един чифт обувки със сребърни токи, изработени специално за него.

Момъкът не можеше да дойде на себе си. Не можеше да повярва, че всичките тези богатства му принадлежат. Дори в най-невероятните си мечти не бе дръзвал да си пожелае подобен гардероб. Сълзи на признателност навлажниха клепачите му и той успя само да прошепне: „О, госпожице Катрин! Госпожице Катрин! Никога не ще забравя това, което сторихте за мен.“

Всичко му стоеше чудесно, сякаш бе правено по мярка — единствено обувките бяха наполовина по-малки. Господин Лодро, обущарят, бе взел мярка по крака на сина си, който бе с четири години по-голям от Питу.

Това превъзходство над младия Лодро предизвика за момент гордост у нашия герой, ала поривът на задоволство бе попарен от мисълта, че ще се наложи да отиде на танците без обувки или пък със старите, които вече изобщо не подхождаха на облеклото му. Тревогата обаче бе мимолетна. Един чифт обувки, изпратен в същото време на господин Бийо, оправи работата. Оказа се за щастие, че краката на Бийо са със същия размер като тези на Питу, което грижливо бе скрито от арендатора, от страх да не бъде унизен.

Докато Анж се преобличаше във великолепния костюм, влезе фризьорът. Той раздели жълтите му коси на три части: едната, най-голямата, остави да падне като опашка върху дрехата му; другите две, с не особено поетичното име кучешки уши — но какво да се прави, такова беше името, — бяха предназначени да покрият слепоочията му.

Сега нека признаем едно нещо — че когато Питу, сресан, фризиран, с панталона и дрехата в синьо, с розовия жакет и ризата с жабо, с опашката и кучешките уши, се погледна в огледалото, му бе много трудно да се познае и се обърна, за да провери дали самият Адонис не е слязъл на земята.

Нямаше никого наоколо. Усмихна се мило на себе си. И с вирната глава, с палци в джобчетата на жилетката изрече, повдигайки се на пръсти:

— Да го видим този господин Дьо Шарни!

Вярно е, че в новия си тоалет Анж Питу приличаше не на герой на Вергилий, а по-скоро на пастир на Вато70.

Още щом прекрачи прага и влезе в кухнята на фермата, момъкът предизвика триумф.

— Я! Ама погледнете го, мамо — възкликна Катрин. — Колко е хубав така Питу!

— Наистина е неузнаваем — каза госпожа Бийо.

За нещастие от общото впечатление, което я бе поразило, девойката премина към подробностите. В тях Питу не беше толкова съвършен, колкото на пръв поглед.

— О, това е смешно — извика Катрин, — какви големи ръце имате!

— Да, имам страхотни ръце, нали? — отвърна той.

— И големи колене.

— Което е доказателство, че трябва да раста.

— Та, струва ми се, че и така сте достатъчно голям, господин Питу.

— И все пак ще раста още. Аз съм само на седемнайсет години и половина.

— И нямате прасци.

— А! Това е вярно, никакви ги няма. Но ще пораснат.

— Да се надяваме — рече Катрин. — Все едно, много сте хубав!

Момъкът се поклони.

— Охо! — удиви се арендаторът, влизайки и на свой ред оглеждайки Питу. — Какъв си издокаран, момчето ми! Ще ми се леля ти Анжелик да те види така.

— На мен също — отговори Питу.

— Чудя се какво ли би рекла? — подхвърли Бийо.

— Нищо, ще побеснее.

— Но, татко — каза Катрин с известно безпокойство, — дали тя не би имала правото да го прибере обратно?

— След като го е изгонила?

— И освен това петте години минаха — добави Питу.

— Какви пет години? — попита Катрин.

— Тези, за които доктор Жилбер бе оставил хиляда франка.

— Значи е оставил хиляда франка на леля ти?

— Да, да, да, за да ме даде да уча занаят.

— Какъв човек! — възкликна арендаторът. — Като си помисля, че всеки ден чувам да разправят подобни неща. А и за него — той направи жест с ръка — това е въпрос на живот и смърт.

— Доктор Жилбер искаше да получа професия — каза Питу.

— И е имал право. Ето как обаче се провалят добрите намерения. Оставят хиляда франка, за да може едно дете да изучи занаят, но вместо да изучава занаят, го пращат при някакъв свещеник, който решава да го прави семинарист. И колко му плащаше тя на твоя абат Фортие?

— Кой?

— Леля ти.

— Нищо не му плащаше.

— Слагала си е в джоба двестате ливри на добрия господин Жилбер?

— Вероятно.

— Слушай, Питу, ще ти дам един съвет и той е, когато онази дърта набожна лицемерка леля ти пукне, да огледаш внимателно навсякъде — в шкафовете, в сламениците, в гърнетата за кисели краставици.

— Защо? — попита Питу.

— Защото ще откриеш някое съкровище, например стари луидори във вълнен чорап. О, разбира се, понеже не би намерила достатъчно голяма кесия, за да остави в нея спестяванията си.

— Мислите ли?

— Сигурен съм. Но ще говорим за това, като дойде моментът. Сега предлагам да се поразходим. У теб ли е книгата на доктор Жилбер?

— В джоба ми е.

— Добре ли го обмислихте, татко? — рече Катрин.

— Няма нужда да размишляваш, за да вършиш добрини, детето ми — отвърна арендаторът, — докторът ми е заръчал книгата да се чете, да се разпространяват принципите, които съдържа, и книгата ще бъде четена, а принципите — разпространявани.

— Все пак ние с мама можем ли да отидем на литургия? — попита плахо Катрин.

— Вървете, вие сте жени — бе отговорът на Бийо. — Ние сме мъже — това е друга работа. Хайде, Питу.