Декамерон Боккаччо Джованни

Джовани Бокачо
Декамерон

Здравко Петров
Бокачо и неговият „Декамерон“

Както за други велики хора и за автора на „Декамерон“ не се знае точно къде се е родил. Предполага се, че е роден в Париж като незаконен син на флорентински търговец. Бащата на Бокачо бил студен и вероломен човек. Той захвърлил майката, но прибрал при себе си детето. Майката умряла много скоро. Твърде трудно е да се установи дали тя е точно тосканка или французойка, но едно е ясно — че „галска жилка“ присъствува в словесното изкуство на Бокачо. В него има нещо „парижко“, ако не като кръв, то като художествен инстинкт. В натурата му се забелязва прословутият „французки дух“, който като старо бургундско вино не му дава покой. Тоя „дух“ го изпълва с младост и кипяща жизненост, остроумие и въображение. Независимо под чие небе се намира, той носи в кръвта си „веселата родина на Рабле“. При него е безспорна галската яснота на духа и склонността към красноречие. В неговата проза има нещо цветисто като слог, артистично като изпълнение. В много отношения Бокачо повече прилича на французин, отколкото на италианец. Но все пак някои черти са чисто „италиански“ при него. У Бокачо се забелязва флорентинска хитрост, страст към прекрасното и вродено чувство към изящното.

За разлика от предшествуващите го майстори на новелата Бокачо има облик на типичен литератор. В това отношение той твърде прилича на приятеля си Петрарка. Както е известно, помежду им е съществувала дълбока дружба. Бокачо искрено се е възхищавал от гения на Петрарка. Известно е, че Петрарка е изучавал гръцки език под ръководството на двама-трима учители, хвърлил една не малка част от личното си състояние за издирване на стари ръкописи, основал е цяла академия на млади учени и сам е повлиял на Бокачо да се ориентира към древността. До голяма степен Бокачо дължи на него страстта си към античността, любовта си към гръцките ръкописи. Бокачо е подарявал на своя приятел ценни книги, като тия на Цицерон, Барон, Блажени Августин, както и собственоръчния си препис на „Божествена комедия“. Много нещо Бокачо носи от автора на сонетите за Лаура. Петрарка и Бокачо са били искрени приятели. Бокачо е изпитвал дълбоко чувство на привързаност към автора на поемата „Африка“. Често пъти той е изминавал големи разстояния, за да се види с Петрарка. Бокачо не е познавал чувството завист и непрекъснато е изразявал в писма удивлението и благоговението си пред делото на Петрарка. Обаче Петрарка е прочел много късно „Декамерон“, близо двадесет години след неговото издаване. Както е известно, той не се е отнесъл с особен възторг към творбата. Явно буржоазната жизненост на „Декамерон“ му е била чужда.

Авторът на „Декамерон“ е просветен и либерален ум, добър компаньон и веселяк. Той има добро сърце и си остава докрай една хармонична натура. Като типичен син на епохата Бокачо харчи много пари по манускрипти и въпреки своята бедност дава последните си средства, за да се сдобие с екземпляр на Омир и Вергилий.

В началото обаче животът на Бокачо не се отличавал с много приятни краски. И това се дължало най-вече на семейното положение. Мъчителният спомен за рано починалата майка, користолюбието на бащата не са се отразили добре на младия Джовани. Баща му все повече се е очертавал като груб материалист, който не се интересува от хуманитарните науки. Неговият житейски идеал е бил далеч от събирането на стари ценни ръкописи. Той искал да тласне сина по друг житейски път, който няма нищо общо с поезията и древните ръкописи. Но въпреки всичко от Бокачо не станало търговец. Търговията изгубва, но затова спечелва поезията. Бокачо на едно място казва: „Поезията не донася богатства, но тя открива пътя към небето; търговията води към печалби чрез измама.“

Единствен светъл епизод в неговото юношество е престоят му в Неапол. По-късно той дълго и носталгично ще си спомня за тоя престой. При пищния двор на крал Робер д’Анжу културата и насладите са били издигнати в култ. Тук господствувала блестяща епикурейска култура. Тогава Неапол, за разлика от другите италиански градове, е бил средище на просветен живот. По това време Париж е бил беден и мръсен град, който изобщо не е могъл да се сравнява с Неаполитанския двор на крал Робер, където около краля се е събирала блестяща плеяда от учени, пости и философи. Там Бокачо се е подвизавал като млад поет, той с имал вече име. Поемата „Филострато“, написана в октави, му е донесла известност. Тук бъдещият автор на „Декамерон“ е попаднал на интересни хора. Кралският библиотекар го е посветил в гръцката митология, а един учен го запознал с основните закони на астрономията. В обстановката на пищна феодална култура Бокачо завързва редица сладостни любовни връзки. Той бива посетен от Амур. От всичките му любовни романи най-известен е тоя с кралската дъщеря. Образът на Фиамета-Мария, облечена в зелено (любимия неин цвят), останал като светло видение от тия години. Рамката на тая любов е била великолепна. Неапол като град се е отличавал със своята природна веселост, лекомислие и чувственост. Тук никога не свършвали придворните празници и светските развлечения. При двора на крал Робер се е подвизавала една от най-интересните фигури на Средновековието — Джована Неаполитанска. Нейната история е аналогична с тая на шотландската кралица Мария Стюарт. Според Вилмен „егоистичната веселост сред опустошителната зараза“ при „Декамерон“ се дължи на това, че Бокачо превъзходно е познавал двора на Джована Неаполитанска и неговите опустошаващи страсти. В тия години той получава вкус към рицарството, салонната изнеженост и екзотизма на Юга. По това време той обичал и с голяма наслада слушал разкази за пътешествия по южните морета, за полуизточните нрави на Сицилия. По-късно, гледайки скромните долини на Флоренция, той е въздишал по най-хубавите часове на артистичната си младост. Отсега нататък Флоренция му изглеждала целомъдрена и републикански постна. Но баща му с видимо неудоволствие следял светските и литературни приключения на сина си. През 134) г. той извиква сина си във Флоренция. Срещата между бащата и сина не е много приятна. Бокачо записва в своя дневник: „Ужасният вид на този старец, груб и користолюбив, с всеки изминат ден все повече ме плаши и угнетява.“ Наново се сблъскват мрачният гуелф и веселият компаньон от Неаполитанския двор на Робер д’Анжу. Бокачо като човек е бил чужд на метафизическите тънкости на духа, на насладите на платонизма. Пред тях е предпочитал удоволствието на светските и научни разговори. За него Филипо Вилани дава следната характеристика: „Бил приятен в обръщенията, надарен с весел нрав, обичал да се шегува по време на разговори и със страст се е отдавал на изящни беседи.“ Явно е, че в обкръжението на трезвия и делови роден град той е страдал. Като светло възпоминание останали ласкавите вълни на Тиренско море, негата на Неаполитанския залив. Във Флоренция отсъствувала пъстротата на нравите, характерна за Неапол. Тя била изпълнена освен това с политически страсти и смутове. Чумата от 1343 г. накарала Бокачо пак да се върне във Флоренция. Неговият баща бил умрял и той трябвало да се грижи за своя брат, родил се от втория брак.

Бокачо между другото се е занимавал и с дипломатическа дейност. Но той не е бил политик по призвание. Бокачо е повече епикурейска натура, отколкото човек на чистите политически страсти.

Краят на автора на „Декамерон“ далечно напомня религиозния кризис на Гогол. През 1362 г. при Бокачо идва един картезиански монах и му предсказва близка смърт. Бокачо едва ли не изгаря своите съчинения под напора на вътрешен кризис. На петдесетгодишна възраст той се отказва от светска ученост и става монах. Свободното си време отдава на тълкуване „Божествена комедия“ на Данте — любимеца на неговата младост. В течение на десет години Бокачо споменава името на Данте в църквата. Обаче неговото религиозно благочестие не му е попречило да работи над своите латински трудове и над трактатите по биографията на Данте. Бокачо умира на 62-годишна възраст и е погребан в околностите на Черталдо.

Разправят, че истинското чувство към поезията у Бокачо се е пробудило при вида на гроба на великия латински поет Вергилий. Оттогава става предан на поезията. Защото латинският поет го е научил, че само тя увенчава челото с истинска слава. Бокачо е бил закърмен с „млякото на латинската вълчица“. Той е притежавал голямо литературно дарование и класическо образование.

Бокачо е правил сериозни опити във всички литературни жанрове: в областта на алегорическите видения, любовната лирика, авантюристичния роман, митологическия разказ, легендата, сатирата, ораторската реч, еклогите, идилиите, митологията, филологията. И най-странното е, че е сполучил най-много там, където най-малко участие взема ерудитът у него.

Неговият безсмъртен „Декамерон“ няма нищо общо с учеността. В него той изменя на средновековната традиция да се рисуват герои, почерпани от класическия персонаж. И се е получило в резултат нещо необикновено свежо, пъстро и епикурейски жизнено. Под мрачния свод на чумата той разиграва хорото на живота — пъстро и многолико, възвишено и тривиално, благородно и подло.

Бокачо благодарение на своята необикновена ученост и работоспособност е станал автор на много съчинения, които издават подготовката му и целеустремеността на духа му и оттам — целеустремеността на тая необикновена епоха. Сред тях обаче има типични научни названия, които издават лек педантизъм. Но в действителност не латинската му ученост, полузнанието на гръцки език, разсъжденията му върху произхода на боговете съставляват истинското му величие. Тия занимания са отшумели с течение на времето. Те една ли биха представлявали днес интерес, ако той не беше автор на „Декамерон“. И сам Бокачо едва ли е могъл да предполага, че историческите му трактати, алегорическите му и мистични поеми, класическите му енциклопедии, в които проличава необикновена ученост, ще се окажат без всякаква стойност, мъртъв филологически прах. И то в сравнение с ония разкази с твърде непристойно съдържание, които той е написал за забава на една принцеса. „Безпътните“ му новели от „Декамерон“ му донасят по-голяма литературна слава. Именно това, което е страничен продукт на неговия гений, ще му донесе безсмъртие. А ерудитските му книги сега пълнят прашните рафтове на библиотеките на филолозите и специалистите.

Бокачо има много творби, които могат да бъдат предмет на изследване, на чист научен интерес. Той има юношески литературни творби, които се отличават със злоупотреби с митологията. Някои от тях направо са подражание на Сенека и Овидий. В тях той разкрива несъмнен поетичен талант. В „Ninfale Fiesolano“, макар че подражава на митологическата идилия, се чувствува известна поетическа прелест. Също така заслужава интерес и „Фиамета“ със своята интензивност на любовното чувство. Но книгата, която донесе действителната слава на Джовани Бокачо, не се отличава с ученост. Тя е написана в духа на народния говор (макар и виртуозно, и с вкус), събрала е много от приказките на устния фолклор, от онова безименно богатство, което е притежание на всички и на никой.

На широката публика Бокачо е известен с една-единствена книга, които преживя вековете. Тия сто новели, разказани за десет дни, са отдавна достояние на цялото човечество. Авторът на „Декамерон“ ни пренася под флорентинското небе, показва ни очарованието и горчивините на живота на фона на пир по време на чумата. В момент на трагични контрасти най-добре се чувствува сладостта на живота. На тоя мрачен фон на средновековно бедствие животът изглежда още по-привлекателен от всеки друг път. В разказите на веселия Бокачо се чувствува негата на средиземноморската култура, те се отличават с необикновена жизненост и пластичност, те гъмжат от характери, ситуации, човешки съдби. Безгрижният разказвач на ренесансовски случки се превръща в някаква нова Шехеразада, която ни отвежда под светлото, усмихнато и ласкаво италианско небе. Тук е показано италианското общество, пъстро и богато, освободено от гнета, на теологията.

Сега „Декамерон“ стои спокойно на рафта на библиотеката ни. А някога това произведение е предизвикало „революция“ с дръзкото си съдържание и необичайната трактовка на темите. По думите на знаменития италиански критик и историк на литературата Франческо де Санктис то е дошло съвсем неочаквано, паднало е като „гръм от ясно небе“. Бокачо безпощадно подлага на удари всичко „свято“ на тая епоха. Нравите на епохата рисува с карикатурна веселост и непочтителен смях. Заразява всичко със своя ренесансовски релативизъм, без да излиза от границите на доброто и злото. С галантния маниер на духовит събеседник той ни въвежда в едно пъстро общество. Това калейдоскопично общество се състои от феодални синьори и селяни, крале и пирати, търговци и монаси, банкери и занаятчии, слуги и комедианти, сицилианци и евреи, французи и генуезци, сарацини и флорентинци, неаполитанци и жители на Корфу и Вавилония. Но тук преобладават преди всичко италианците. Това необикновено разнообразно общество се тресе от смях и „дяволии“, от пороци и страсти. Това е един безконечен, пъстър свят от „дрехи и лица, племена, наречия, състояния“. Просто за литературната история изглежда невероятно бърз преходът от поезията на Данте и Петрарка към прозата на Бокачо. Двамата са прекалено спиритуалистични духове — и изведнъж се явява плебейски сочната проза на Бокачо. Тя по своему също „изящна“ и „галантна“, но не носи вече старото благородство на класическия слог. Прекрасната тосканска проза на Бокачо бързо завладява публиката. Макар че в началото нейният вкус не е могъл да не бъде „шокиран“. „Декамерон“ е някакъв литературен Вавилон, където шуми пъстра човешка реч, кръстосват се бои и раси. Тук има много пластове, смешение на народи и наречия, игра на житейски комбинации, по-малко чиста психология и възвишени акценти. „Декамерон“ е някаква своего рода погребална плоча върху „мистична Италия“ на св. Франциск Асизки, както по-късно Дон Кихот хвърли няколко буци пръст върху гроба на старото рицарство. Някога един знаменит английски поет съжаляваше, че след Сервантес Испания не ражда рицари. Може съвсем определено да се каже, че след убийствените новели на Бокачо няма вече място за свети изображения, за свещени атрибути, за св. Франциск, манастирите вече са населени с порочни монаси и монахини, които познават плътската любов.

Анатол Франс казваше, че предпочита два тлъсти порока пред десетина постни добродетели. Представете си, че в миг светът на „Декамерон“ се превърне в някакво обиталище на добродетелта, където няма пороци, страсти, женско коварство. Изведнъж всичко ще се превърне в нещо целомъдрено и скучно. Отсега нататък няма да има паднали ангели, а само монотонни

райски градини. „Декамерон“ без изображението на дузина човешки порока не би имал живописна сила, не би бил велико произведение. Ако всичко вървеше както в последната новела на сборника — Гризелда, образец на идеална жена, животът би изгубил своето очарование и прелестни тайни. Ние никога нямаше да узнаем за пъстрия лабиринт на човешки коварства и изненади, известен под името „Декамерон“. Но флорентинският сплетник добре си знае работата. Той не иска да повтори Данте и неговите идеални концентрични кръгове. Той иска да създаде нещо свое, оригинално, неповторимо ярко. Макар че може да се оспорва неговото бащинство. Не се знае точно докъде се простира авторството над тия притчи, анекдоти, новели, поучителни разкази. Бокачо ни прилича твърде много на древния медик Гален, който съставил своята медицинска енциклопедия от разказите на хора, които са минавали край неговата врата и които той добросъвестно е разпитвал за болести и лечебни средства. Бокачо е събрал от странствуващи хора много сведения и идеи, за да изгради своята безсмъртна книга. По тоя начин се е получила тая енциклопедия на ренесансовия живот, на пъстрите нрави и лекомисления морал. Всичко това е едно благодатно поле на тънки наблюдения и психологически експерименти. Тук могат да изострят своето моралистично любопитство Молиер и Лабрюйер, да предусетят типовете на своя любим персонаж. Всичко това напомня някаква „парижка“ хроника през XIV в. Тук се разиграва някакъв класически персонаж, само че под флорентинско небе.

Бокачо идва няколко столетия преди Балзак, както херцог Сен-Симон преди Пруст. И чудно! Как само за половин век се осъществява един революционен преход, само с няколко десетилетия може да се измери преходът между две велики произведения на средновековния и ренесансовия гений. Става дума за „Божествена комедия“ на Данте и „Декамерон“ на Бокачо. Някак поразително контрастно става промяната между средновековните видения на Данте и пътешествието му в задгробния свят и жизнерадостното изкуство на Джовани Бокачо. Възторжената публика е толкова зашеметена от появата на „Декамерон“, че за миг забравя виденията на строгия Данте.

Тя е почувствувала, че в лицето на знаменития новелист се появява антипод на Данте. Бокачо показва веселото безпътство на ненаказаните „грешници“ и изчиства натрапничавия спомен за наказаните грешници. Със своето блестящо изкуство на флорентински новелист той прави преврат в прозата, разделя се със смях с миналото. В неговия смях има нещо от могъщия кикот на плебея, от антитрадиционизма на бастарда. Бокачо пише, без да съзнава „човешката комедия“ на ранното буржоазно общество. Въпреки че е горещ поклонник на Данте и цял живот се занимава с личността му, в сферата на изкуството той се е разминал с него. Той е създал нещо, което е чуждо на католическия свят на великия флорентинец. По думите на един френски критик, ако на сто песни на Данте има антипод, това са несъмнено стоте новели на Бокачо, събрани в сборника „Декамерон“. Авторът на „Божествена комедия“ и авторът на „Декамерон“ са велики артисти на италианската реч, но те създават два противоположни „космоса“. От една страна, имаме безутешната „Божествена комедия“, а от друга — земното, епикурейско изкуство на Бокачо, нямащо нищо общо със задгробните видения.

Ако Данте имаше възможност да прочете стоте новели на Бокачо, би се ужасил от разрухата на живота, от антирегламентацията на нравите, от антиспиритуализма, от бунта на плътга. В „човешката комедия“ на Бокачо няма нищо от небесната йерархия, от волята за съразмерност и миров порядък. Несъмнено „императорът на тъжното царство“ ще се изуми от картините на битова пъстрота, плътско лукавство, фриволност и буржоазна жизненост. И действително Бокачо по вътрешното устройство на гения си, по темперамент и жизнен механизъм е чужд на аскетичната и схоластична култура на Средновековието. Той е типичен буржоа по усещане. Не случайно той принадлежи към това съсловие, към тая група от граждани, към които авторът на „Божествена комедия“ е хранел дълбоко презрение. Плебей, бастард, велик присмехулник над човешките нрави, разрушител на рицарската любов и монашеските идеали, той е истински представител на буржоазията (popolo grasso) на XIV и. Неговата поява говори за политически индиферентизъм и ренесансова еротика. В „Декамерон“ има вече малко политика в директния смисъл на думата. Същевременно то е едно от най тенденциозните произведения в световната литература, но при него тенденциозността произтича от живота. Като мрачни сенки се стапят изпълнените с политически фанатизъм хора на XIII столетие. На мястото на „жената-ангел“ идват насмешливите повести за разпуснати монаси и неверни жени. Бокачо със своето блестящо новелистично изкуство е велик разрушител на средновековния космос, който вдъхнови Данте да напише „Божествена комедия“. Със своите простонародни разкази (почерпени най-вече от фолклорното изкуство на простолюдието, а по-малко от книгите) той съкруши средновековната крепост на католическата вяра, утвърди. по един фриволен начин правото на земен живот в противовес на задгробния мир, който бе подчинен на една божествена, мъртва галактика. Бокачо затъмни мистерията и символиката на средновековното изкуство. Приживе Данте се движеше между хората като някакво задгробно видение. Сега на фона на бокачевското жизнелюбие той вече изглежда като някакъв анахронизъм на миналото. В светлината на плебейското изкуство на Бокачо няма място за видения като Беатриче и Лаура. Средновековният идеал за жената се е разпаднал в артистичната проза на Джовани Бокачо. И за всичко е виновен тоя бастард, макар и извънмерно учен, запасен с огромни класически знания, страстен събирач на древни ръкописи. Но той субективно не е виновен. Той само изпълнява присъдата на историята по отношение на строгия феодален мир. Започнал е процесът на „откриване на личността“, на реабилитацията на плътта, на освободената човешка еротика. Обикновено в историята на литературата се забелязва интересният процес как епохи на аскетизъм и отчуждение от земното се заменят с необуздан „Трималхионов пир на плътта“. И в тоя смисъл произведение като „Декамерон“ е дълбоко революционно произведение, което реформира представите за света.

Няма нищо чудно, че на мястото на Дантевите видения и строгите терцини идват пъстрите новели на Джовани Бокачо. Бокачо започва да разказва флорентински сплетни в стила на Тит Ливий. В тия си сто новели той до максимум се е освободил от притегателната сила на класическите сюжети и митологически стилизации, той е оставил ерудита при своите ръкописи и е надал ухо на уличната врява. В това се състои новаторското величие на безсмъртното му произведение.

Често се случва това, което понякога се смята каприз на перото, да даде съдържание на един творчески живот. Сервантес е ценял много своите пиеси, но човечеството запомни само безсмъртния тип, който той създаде. От толкова учени книги на Еразъм право на вечност получи една-едничка. Даниел Дефо написа над двеста книги, но на всемирна слава се радва само една от тях — „Робинзон Крузо“. Нещо подобно се случва и с Бокачо. Сега само строгата филологическа наука може да съживи латинските му съчинения, а „Декамерон“ не се нуждае от насилието на литературната наука. Творението на гения на Бокачо не се нуждае даже от препоръчителния надпис „класика“. То е толкова живо, че в известен смисъл е класика и не е класика. Никога няма да дойде момент, когато ще се изучава с молив в ръка и енциклопедически речник в джоба! Защото в него е заключена една необикновена виталност и артистична лекота на изпълнението. Книгата се чете с лекота и наслада. Сякаш тя е написана на един дъх и с неотслабващо темпо. Както ставаме неусетно трето лице в спътническата двойка на рицаря от Ла Манча и неговия оръженосец, така и неусетно се присъединяваме към веселата дружина, която обитава вилата Палмери, намираща се на планински склон и заобиколена от кипариси. Само за десет дни научаваме толкова много неща пътуваме по суша и морета, узнаваме толкова нрави и необичайни приключения, които, подобно на „Хиляда и една нощ“, едно на друго не си приличат. Разказите на „Декамерон“ са създадени сякаш на шега, те представляват блестяща южна импровизация, предназначена за някой салон или дворец. Те сякаш са създадени с тайното намерение да съблазнят някой девствен слух. Не случайно Франческа и Паоло са били подтикнати към греховна любов от старата книга „Callechaut“. За младите души „Principe Galeotto“ на Бокачо може да изиграе същата роля. Той е опасно оръжие както поемите на Овидий. Като всяко велико произведение то има много страни и ъгли на изображение. То представлява вълшебно огледало, в което се пречупва многообразието на света. То представлява и критика на правите, и ръководство по любовна страст. Всичко зависи от топа кой как гледа на тая велика творба. Но безспорно от всички възможни аспекти най-бедна е зрителната точка на черквата, която вижда в лицето на веселия Бокачо един богохулник и антихрист, вечен враг на черното воинство. Същевременно приятелите на атеизма обичат да препрочитат тая старинна книга, която рисува измамническата същност на поквареното духовенство.

Тая стара книга има много приятели по света, даже комсомолците от някога нашумелия и у нас роман на Н. Богданов „Първата“ към края на своето комсомолско събрание теглят наивната резолюция да се появи един „нов, червен Бокачо“, който да изобрази пороците на духовенството в наше време. Явно е, че името на Бокачо е едно водоразделно име. Неговата проза има толкова богохулен характер, че колкото и да иска католическата църква, не може да причисли фриволния му лик към мъртвата мозайка на светците.

Книгата на Бокачо също може да бъде причислена само към древната наука за „нежната страст“. Но както да я преценяваш, това е една необикновено витална книга, представляваща някакво средновековно сребърно ковчеже, изпълнено със словесни вълшебства и аромати, разкази и забавни истории. Бокачо, като съотечественик на „човека с дяволската цигулка“, превъзходно владее композиционната и стилистична оркестрация. Като цяло произведението му диша някаква своеобразна музика, даже отделната фраза звучи гордо, както в прозата на латинските прозаици. Не случайно някои сравняват монолозите му с тия на героите на Тит Ливий. Освен това Бокачо владее изкуството на добрия компаньон, който винаги намира приласкаващата интонация на разказа си.

Трудно е да се предаде съдържанието на знаменития новелистичен сборник. В едно утро в църквата „Санта Мария Новела“ се срещат седем млади дами в пълен траур и трима младежи. В продължение на десет дни всеки от тях е длъжен да разправя по десет разказа, които да внесат „разтуха“ в обстановката на чумавото време. Разказите на тая млада компания обаче не са обърнати към смъртта, а към живота. Те нямат нищо общо с опустошителното тържество на чумата. Те не изпадат в „тон“ с тоя странен и съдбоносен пир, който е известен в литературата с прозвището „Пир в чумаво време“. При тях не властвува неприличието, отношенията до края си остават кавалерски.

Дълго време читателят на книгата не може да се опомни от „веселия карнавал на «Декамерон»“. Той попада в една прелестна обстановка. Той се намира сред сенките на флорентинските вили. Пейзажът е толкова сладостен и мек, разговорите така приятни и остроумни, неочаквано и ослепително пъстри, че всичко това ни напомня, по думите на един критик, Платоновия „Пир“. Всичко това контрастира на вакханалията, породена от съдбоносното хоро на чумата. Десетте дни на тая весела и изящна дружина преминават в рамките на изтънчени духовни наслади и духовити разговори. Самият пролог към „Декамерон“ е вече едно откритие, един преврат, нова гледна точка на живота на фона на мрачните оргии на плътта, породени от присъствието на един фатален бич. Тук имаме апология на живота, на ренесансовия рационализъм, на епикурейството и пълноценността на личността. Както казва един автор, прологът към „Декамерон“ представлява голяма новост в литературата, по същество това е прощаване със средните векове, с монашеския аскетизъм и с религията на смъртта.

В „Декамерон“ вече се чувствува нещо сладостно, живописно, което утвърждава живота и неговата пълнота и презира смъртта. Бокачо е органически чужд на всякаква метафизика на смъртта. Неговият гений се отличава с живописната си жизнерадостност, той е опит от веселото вино на живота. За него земята повече не е „долина на скръбта“. В тоя смисъл той е повече езичник, отколкото християнин. Както е известно, и самото Възраждане като явление в италианския живот е едно могъщо възкръсване на езическата древност и нейните духовни и физически наслади. В гласа на Бокачо се обажда пробуденото езичество, което не иска да се примири с аскетизма. Жизнерадостният гений на автора на „Декамерон“ се бунтува срещу картините на разрушение и смърт. В него няма помен от мистиката на Средновековието.

За разлика от други класически книги, увенчани със слава, но покрити с филологически прах, книгата на Бокачо се отличава със своята жизненост и покоряваща прелест. За прочитането на други класически творби са нужни по-големи интелектуални усилия и подготовка; тук положението е съвсем друго. Не е необходима особена ерудиция, за да почувствуваш прелестта на тия новели. Те се четат леко, още повече, че са къси и имат характер на анекдоти.

Едно изключително събитие в средновековния живот като чумата дава тласък на Бокачо да напише най-популярната си и гениална книга. Той не е присъствувал непосредствено при избухването на чумата, но въз основа на източници и фантазии изблици успява да създаде картината на тоя средновековен бич, който покосява моментално стотици хора, руши правите, изменя обществените отношения, съдействува за деградирането на човешката природа, кара навсякъде да властвува един животински егоизъм. Всичко живо немее и трепери пред тоя „черен ангел“ на Средновековието, който неочаквано връхлита върху бедните граждани, опустошава богати градове и морски столици, внася дух на разтление и мимолетност. XX век си има своите болести-бич като рака, XIX век — туберкулозата, Средновековието познава холерата и чумата, чието гнездо е Мала Азия, и които най-вече се пренасят чрез търговските кораби. Обикновено на прага на смъртта се повишава жизненият тонус, страстта към живота става много по-голяма от всеки друг път. Заплашената личност с небитие се мъчи колкото се може да вземе от живота блага, преди да бъде отнесена към неизвестността. В книгата на Джовани Бокачо „Memento vitae“ и „Memento mori“ имат съдбоносна среща, дават; си дуел. При последна степен господствува принципът „Memento vitae“, Бокачо хвърля своето предизвикателство към Средновековието и неговите ужаси. Книгата му е прослава на живите тела-, които се гърчат си страсти и удоволствия. Сред тия сто новели или по-точно сто стрели срещу Средновековието могат да се намерят най-различни по съдържание литературни творби. Тук се срещат весели истории и изпълнени с мрачен колорит повествования. До веселите истории за разпътни монаси стоят отличаващи се със своята невесела фантазия новели, като тая за младия благородник Настаджо дели Онести. В тая новела всичко прераства в тъжен символ.

Всички изследвачи на творчеството на Бокачо са изумени от контраста, с който започва тая книга. Тук действуват заканите на психологическия контраст. Читателят минава през тъмни коридори, докато се озове в градини, щедро обсипани от лъчите на ренесансовото слънце. Скоро бива забравен черният бич на страшната болест, която бушува във Флоренция. Един малък, но очарователен кръг на просветени хора заживява с проблемите на живота, които са по-силни от тия на смъртта. Бокачо се смее на смъртта. „Декамерон“ — това е „насмешлива хроника“ за отиващото си Средновековие. Някак радостни и лекомислени изглеждат „лабиринтите на «Декамерон»“.

В тия сто новели е показано, че любовта е по-силна от смъртта, животът — от небитието. Те са толкова пъстри и богати, че допадат на Шекспир. Тук са показани всички възможни и невъзможни изобретения на любовта: малките любовни хитрости, вероломството на куртизанките, съпружеските изневери, тук са разиграни много буржоазни фарсове. Всичко това представлява някаква великолепна „питореска“, някакъв карнавал на човешката изобретателност и глупост. Сами по себе си тия сюжети са вече готови драми, комедии и трагедии. Само чакат ръката на вещия драматург, който ще ги изведе от състоянието на битова „питореска“ и „плутовско“ лекомислие. Сега те са само маски и фигуранти, панаирджийски дървени човечета, които само с един гениален дъх могат да бъдат превърнати в неумиращи типове. В лицето на Бокачо италианската новела е намерила своя първомайстор. Италианската новела вече по същество се превръща в драма. В нейната основа постоянно лежи драматическа колизия на характерите. При нея са характерни далечните пътешествия, опасните морета, съдбоносните случайности. Тя най-вече е обърната към страните на Изтока на „Хиляда и една нощ“, към пределите на далечния Запад със своите рицарски легенди и любовни романи. Всички тия неща присъствуват в по-голяма или по-малка степен в новелистиката на Бокачо.

Творецът на „Декамерон“ е създател на литературния жанр новела. Той има многобройни последователи и приемници. Разбира се, има и предшественици в този труден и лаконичен вид Корените на неговото изкуство се намират в средните векове. В Бокачевата новела възкръсва насмешливостта на френските трубадури и иронията на френските новелисти към църквата, селските проповедници и бедни монаси. Безспорно Бокачо се е възползувал от съкровищницата на световната литература. Тук се забелязва и влияние на източната поезия, и мотиви от Апулей, заемки от гръцките романи и различните средновековни латински сборници, теми от италианското „Новелино“ и „Разкази за древните рицари“. Някои са наклонни да смятат, че самото описание на чумата в „Декамерон“ е свързано с образци като тия на Тукидит, Лукреций, Макробий. Някои места от новелите показват латински периоди на фразата.

Като цяло източниците на Бокачо в „Декамерон“ идват от живота. Той използва разкази, почерпани от живота на Флоренция, голяма част от които са автентични, някои от разказите му имат неаполитанско, сицилийско, гръцко, източно, африканско произхождение. Всички те са достояние на всички, те са порядъчно „познати лица“, но Бокачо ги превръща в литература, издига ги на уровена на изкуството. Ако се взрем внимателно в аналогичните сборници на средновековното новелистично изкуство, ще видим, че италианското „Новелино“, френските фаблио са бледи и схематични, нелитературни и плахи в сравнение с индивидуалното изкуство на Бокачо. Те не надхвърлят рамките на забавния анекдот. Тяхното предназначение е да развличат една безхитростна и невзискателна читателска маса, която най-вече се интересува от развлекателната страна на нещата. Няма съмнение, че авторът на „Декамерон“ е заимствувал отнякъде своите сюжети, той не може да ги измисли, съчини. Но във всичко той е влагал нещо свое, неповторимо лично. Много неща като типове са били вече набелязани от живота, ала Бокачо превърнал отвлечените фигури е живи лица, зад неподвижните маски може да видиш човешка физиономия. Бокачо вече показва марионетния театър на живота. Смешното и трагичното, сериозното и фриволното е омесено с някаква дяволска сръчност.

Явно, че много неща Бокачо е възприел от своя престой в Неапол, престой, който е оформил неговата личност, вкусове и привички. Неаполитанската чувствителност е изработила в него бъдещия новелист. По това време той е чул безброй разкази, които по-късно заимствува, превръща в благородно градиво за своите новели. Но Бокачо оставя върху новелата отпечатъка на собствения си гений. По думите на един литературен историк под неговите изкусни ръце новелата се превръща в бронзова статуетка, подобна на тия на Бенвенуто Челини. При Бокачо новелата получава завършен и съвършен вид. Той става творец на нейния език, тип, ритъм, музика; със своя гений определя кръга на нейните сюжети. Самата композиция на „Декамерон“ вече ни подсказва, че пред нас се намира едно голямо дарование. Геният на автора на „Декамерон“, въпреки че се опира на приемствеността на флорентинското епикурейство, намира нови чувства, показва нов поглед върху живота и житейски рационализъм. Бокачо превръща старата новела от тип морална поука и забавна житейска история в изкуство, изящно по своята разработка и език. Езикът, на който са разказани новелите, говори за латински примеси и ерудитски реминисценции. Не малко участие в изработването на тоя сочен език има и Бокачо-критикът.

Привлекателното при разказваческото изкуство на Бокачо се състои в това, че на всичко той умее да даде одухотворяваща, романтична рамка. Той умее да одухотвори плътското, да подходи към него с вкус и грация. Въпреки че разказва толкова много земни истории, никъде неговият разказвачески гений не се принизява до уровена на един плосък натурализъм, а обратното — на всичко намира романтична окраска. Присъствието на „черната смърт“ ражда диханието на романтизма. Познавачи на епохата на Възраждането говорят, че романтическата стихия е заложена в душата на Възраждането. Ако по-късно, в следващите векове, романтизмът е някакво болестно състояние, то ренесансовият романтизъм е нещо обратно, той диша жизненост и здраве. Духът на романтическата новела струи в платната на италианските художници от XV в., а разказите на италианските новелисти се отличават със своята романтична ирония, ефирност на романтическите чувства. С романтична окраска се отличават и стоте новели на Бокачо, на всичко той е намерил един романтичен фон.

Бокачо е един от най-насмешливите умове, които познава историята на литературата. Той подлага всичко на унищожителен смях и забавление, особено се подиграва с човешката глупост. За да покаже човешката глупост обаче, той не си служи с романтични гротески и символични хиперболи, а направо снема скици от натура. Бокачо показва човешкото общество откъм неговите страсти, смешни и грозни страни. Но той не страда от едностранчивост на ума, никога не изпада в мизантропия, наблюдавайки несъвършените черти на човешката природа. Като всеки човек на тая епоха той запазва у себе си богатите си залежи на смях, към всичко безобразно се отнася с галантна, ренесансовска насмешка. Той не служи на отвлечени понятия и морализаторски принципи, които изсушават погледа към живота. Преди всичко него го интересува ежедневното „чудо“ на живота, „феноменът“ на битието, в неговата пъстрота и разнообразие. В неговите новели може да се проследят блясъкът и нищетата на човешкото съществуване. Като всяка сензитивна натура въпросите на задгробния живот не го интересуват. Той се занимава преди всичко с човешките страсти и физическите удоволствия. Но и тоя присмехулник е изпитвал респект от човешкия ум и жените. Петрарка е един изтънчен егоист, който цял живот обича само себе си. Той е обичал Лаура, но не и жената. Авторът на безсмъртните сонети за Лаура е имал пренебрежително отношение към жените, разглеждал ги е като въплъщение на дявола, нарушителки на мъжкия покой. Обратно, Бокачо е бил изпълнен с мисъл за жената. Той пише между другото специално съчинение „За знаменитите жени“, където се занимава с нашата прапрамайка Ева, със знаменити гръцки и римски матрони, папеса Йоана, императрица Констанция и Джоана — императрица ерусалимска и сицилийска. Бокачо обича жените и любовта. В „Декамерон“ той постоянно ни изобразява хитри и влюбчиви флорентинки.

Най-често големите книги имат своя съдба. Дълго време до изобретението на книгопечатането „Декамерон“ е бил познат само като преписи, разпространявал се е от ръка на ръка като някакъв апокриф. По едно време съдържанието му засегнало благочестието на Римския двор. През XVI в. Тридентийският събор поставя книгата на Бокачо в списъка на забранените книги. Започват дълги преговори между Медичите и Римския двор. Папа Пий V назначава специални лица, които да се занимават с пурификацията на книгата на Бокачо. В продължение на две години се разглежда тоя нещастен „Декамерон“ и се подлага на ампутиране. От оригинала отпадат цели разкази, отрязани са наполовина редица новели, заменени са едни думи с други. Така се явява едно „подобрено“ издание на Бокачо Но когато излиза официалната версия на шедьовъра на Бокачо, народът насочва погледа си към забранения оригинал.

Неведнъж и по-нататък са поставяни прегради пред знаменитата книга на Бокачо. Неведнъж тя е попадала във ватиканския индекс на забранени книги. Йезуитските пуристи създали за него репутацията на „поет на сладострастието“. Всичко това се е правело с умисъл да бъде парализирано въздействието на неговата книга. Твърде е куриозен фактът, че цензурата на Распутин в царска Русия е подлагала на „съкращения“ книгата на Бокачо.

Разбира се, „Декамерон“ е далеч неблагоприлична книга. Тя е един бунт на ренесансовия „секс“, на освободената човешка плът от регламентацията на Средновековието. Обаче зад пикантната изостреност на интригата се крият социално-исторически процеси. По думите на един познавач Бокачо никъде не акцентува на открито еротични детайли. По начало Бокачо е веселяк, една жизнена и здрава натура, и е чужд на „екзотичната еротика“.

Бокачо е чужд на еротизма на епохата. Но същевременно е чужд и на дидактизма на Средновековието. Като автор той е чужд на лоши намерения, но не иска и да бъде дидактично полезен. Никъде той не влага суха поука и тенденция, навсякъде е верен на „дидактизма“ на живота. Отдавна неговите творения щяха да увехнат, щяха да се превърнат в сухи клонки, ако той се придържаше в своето велико произведение към някоя отвлечена идея или моралистична теза. Днес някои разкази, като тоя за хитрия монах Рустико и простодушната девойка, могат да „шокират“, но те вървят в контекста на епохата.

Реалистичната стойност на книгата на Бокачо се състои в това, че той разкрива живота в неговото богатство. Италианският класик показва, че той представлява една капризна смес, която съдържа величавото и смешното, фриволното и трагичното, нравственото и безнравственото. Както е известно, епохата на Бокачо е характерна с едно рушене на морала на миналото, с това, че се заличава границата между доброто и злото. Това е епоха на небивал разцвет на човешкия индивидуализъм. Разбира се, тия сто новели от гледище на средновековното минало са рожба на едно „безпътно“ вдъхновение. Но от днешно гледище те са една незаменима картина на нравите в италианското общество от епохата на Възраждането. Те като реалистично огледало на живота могат да бъдат преценявани от различни страни и ъгли. Бокачо смътно е усещал какво страшно оръжие е изработил срещу духовенството, създавайки образа на тоя негодник сер Чапелето, който след смъртта си е бил обявен за светец. А това не е инцидентен случай в неговата новелистика.

Към заника на своя живот Бокачо е гледал по-другояче на своята книга „Декамерон“. Тя му изглеждала като някакъв срамен спомен от младостта. Той не е искал потомството да го разглежда като „мръсен човек“ и „стар кръвосмесител“. В едно писмо до свой приятел той пише: „… да не се дава «Декамерон» на жени, защото, слушайки тия новели, те ще ме приемат за мръсен сводник.“ Старият Бокачо е искал да оправдае волностите на младостта. Сякаш е искал да убеди идващите поколения, че Рогатият му е внушил разказите на „Декамерон“. Той много се боял, че новите поколения ще го разглеждат като някакъв „сатир, заобиколен от млади жени“. Но автор като Пол Сен-Виктор намира за безполезни неговите протести. Защото именно „въображението ще си го представя с чертите на мил сатир, седящ в обществото на млади жени, които той принуждава ту да почервеняват, ту да се усмихват“.

Разбира се, днес никой няма да вземе под внимание разкаянията му като естетически аргумент. От Бокачо остава безсмъртната му книга и великото му изкуство на разказвач, присмехулник на човешките нрави. Днес никой не е в състояние да твърди сериозно, че той е „поет на сладострастието“ и че е представил Италия като „публичен дом“. Бокачо е изобразил само нравите на италианското общество от епохата на Възраждането много картинно, откровено и ясно. Още Анатол Франс защищаваше подобен род литература с прочутата си фраза: „Какво е виновен Ювенал, че съществува Месалина?“ Положението на Бокачо не с по-различно от положението на всеки велик битоописател, живописец на човешките нрави. На твърдението на някои, че красотата на „Декамерон“ е красотата на публичната жена, един автор остроумно отбелязва, че това с така, но това е красотата на Аспазия, която разсъждава за мъдростта, и Перикъл и Сократ я слушат с удивление.

Някои отиват по-далеч в своите разсъждения, като Шопенхауер например, които смята, че „Декамерон“ представлява гигантската шега на гения над човешкия род. Той му приписва още по-обобщителен характер от една чиста картина на човешките нрави.

Толкова много години са минали от появата на „Декамерон“ и от човечеството не са забравени веселите и карнавални страници на тая книга. Очите са още заслепени от тая оргия на живописните нрави. Дните, прекарани сред малкото очарователно общество на млади дами и синьори с техните остроумни разкази и беседи, остават спомен за цял живот. Всичко е така прекрасно и нескончаемо като италианския карнавал. В творбата има нещо от „карнавалното начало“ на средновековното изкуство. Толкова години са минали от появата на книгата („Декамерон“, наречена още „Принц Галеото“), а тя не се е изсушила, не е изгубила своята жизненост и веселост. Многобройните френски разкази и фаблио, които са служили за вдъхновение на автора на „Декамерон“, са вече забравени, достояние са само на филологическата наука, а тая книга не престава да се чете с прежната наслада. Ако допуснем абсурдната мисъл, че книгопечатането още не беше изобретено, тя неминуемо щеше да се преписва от ръка на ръка. Много по-жизнени се оказаха от нимфите и митологическите образи обикновените герои на „Декамерон“ — надарени със земни пороци и страсти.

Появата на една силна и жизнена проза, плебейски изящна, от рода на тая на Бокачо, има голямо въздействие в литературата. Достатъчно е да се спомене Чосър и неговите „Кентърбърийски разкази“. Бокачо подготви богохулната проза на Волтер. А и самият той, по думите на Де Санктис, е един „Волтер на XIV век“.

През вековете Бокачо е имал и своите велики читатели: Чосър и Лопе де Вега, Шекспир и Лафонтен, Лесинг и Мюсе. Но зад него стои най-вече една многобройна читателска армия — безименна и възторжена, — която, след като обърне страниците на „Хиляда и една нощ“, „Божествена комедия“ и „Дон Кихот“, неминуемо ще се насочи към безсмъртния епос на Бокачо.

Започва книгата, наименувана „Декамерон“ — наречена още „Принц Галеото“¹, която съдържа сто новели, разказани в течение на десет дни от седем дами и трима млади мъже.

ВСТЪПЛЕНИЕ

Човешко е да изпитваш съчувствие към страдащите и макар това да е всекиму по силите, най-много трябва да го искаме от ония, които са се нуждаели от утеха и са я намирали у другите; и ако някой някога е изпитвал такава нужда и това му е носело отрада и удоволствие, то трябва да кажа, че аз съм един от тях. От ранни младини, та досега изгарях чрезмерно от възвишена и благородна любов, но ако почна да разказвам за нея, тя би могла да се стори по-издигната, отколкото бих заслужавал заради моето положение. Въпреки че хората, които знаеха за тази моя любов, ми се възхищаваха и ме насърчаваха, тя стана причина да изтърпя големи мъки, и то не поради коравосърдечието на любимата жена, а поради пламенния порив на необузданото ми желание, което, като ми пречеше да се сдържам в границите, налагани от благоприличието, ме караше да се измъчвам още повече. Но докато се терзаех и страдах, приятните разговори и ободрителните слова на един приятел ми донасяха голяма утеха и аз съм твърдо убеден, че те са причина да не умра. И тъй като такава е волята на оня, който, бидейки сам вечен, е наложил неотменния закон всичко на този свят да бъде тленно, моята любов (най-пламенна от всички), която никакви сили — ни застрашаващата ме заради нея опасност, ни страхът от неизбежния срам, ни съветите, ни собствените ми кроежи — не успяха да сломят и разколебаят, с течение на времето от само себе си отслабна дотолкова, че сега изпитвам само онова удоволствие, присъщо на хората, избягващи да се впускат много дълбоко в гибелните вълни на любовта. Затова, докато преди тя ме гнетеше, сега, когато мъките са далеч от мен, от нея са останали само приятни спомени. Но краят на терзанията не е заличил от паметта ми добрините, оказани ми от ония благоразположени към мен люде, които страдаха заедно с мен; мисля, че само смъртта би могла да ги заличи. Според мен от всички добродетели най-голяма възхвала заслужава благодарността, а обратното на нея — порицание; затова, за да не кажат, че съм неблагодарен, сега, като се освободих от страданията си, реших — според скромните си сили в замяна на това, което съм получил — да поразтуша, ако не хората, които ми помогнаха (впрочем те може би не се нуждаят от такова нещо, защото са разумни или просто щастливи), то поне ония, на които това е потребно. И въпреки че моята подкрепа, или по-точно казано — утеха, може да се види твърде недостатъчна, все пак ми се струва, че тя би трябвало да бъде оказана там, където е най-необходима, било защото ще принесе по-голяма полза, било защото ще бъде най-добре оценена. А кой може да отрече, че подобна разтуха е необходима не толкова на мъжете, колкото на прелестните дами? От боязън и свян жените таят в нежните си сърца любовния пламък, а че той е по-силен от показваните чувства, най-добре се знае от ония, които са го изпитвали или го изпитват сега; при това те са зависими от желанията, прищевките и нарежданията на своите бащи, майки, братя и съпрузи; прекарват по-голяма част от времето си в тесния затворен кръг на своите покои и тъй като нямат почти никаква работа, волю-неволю се отдават на размисли, които не винаги са весели. И ако от време на време тези размисли им причиняват терзания, предизвикани от страстните им желания, те продължават да се измъчват дотогава, докато не ги налегнат нови размисли и прогонят предишните. Да не говорим за това, че жените изобщо са много по-слаби от мъжете. Както не е трудно да се установи, с влюбените мъже такива работи не се случват. Налегне ли ги тъга, обземат ли ги мрачни мисли, те имат хиляди начини да се разтушат и поразсеят. Стига да пожелаят, могат да отидат, където си искат, да чуят и видят много неща, да идат на лов за птици или зверове, да ловят риба, да яздят, да се заловят с игри или с някаква търговии; всяко едно от тези занимания може — напълно или отчасти — да разсее грижите им и да отклони поне за известно време тяхното внимание от тъжните размисли; а после, така или иначе, човек или се утешава, или почва да страда по-малко. Ето защо, подтикван от желанието да поправя поне отчасти несправедливостта на съдбата, която се скъпи да оказва подкрепа там, където най-много липсват сили — както виждаме, че става у слабите жени, — аз възнамерявам да помогна на влюбените дами и да ги поразвлека (защото на другите им стигат иглата, вретеното и хурката), като им предложа сто новели или басни, притчи или приказки — наричайте ги както искате, — разказани в продължение на десет дни от една почтена дружина от седем дами и трима млади мъже, събрали се по време на последната смъртоносна чума, както и няколко канцони², които споменатите дами са изпели за собствено удоволствие. В тези новели те ще намерят забавни или тъжни любовни истории и други необичайни случки, станали както в наши дни, така и в най-стари времена. Като ги четат, влюбените дами ще изпитат удоволствие от разказаните забавни истории и едновременно с това ще намерят и полезни съвети, защото ще научат какво трябва да се стремят да избягват и как изобщо да постъпват; убеден съм, че това не може да не ги поразтуши. И ако е рекъл Господ да стане именно така, то нека те благодарят на Амур, които, като ме освободи от своите окови, ми позволи да се погрижа за тяхното развлечение.

ДЕН ПЪРВИ

Започва първият ден на Декамерон. Авторът обяснява защо са се събрали и разговарят същите лица, които после, ръководени от Пампинеа, беседват по въпроса кому какво най-много се нрави.

Всеки път, о прелестни дами, щом поразмисля колко сте милозливи по природа, готов съм да призная, че този труд ще ни се стори тягостен и мъчителен, защото такова е записаното в началото му скръбно възпоминание за последната смъртоносна чума, оставила печални спомени у всекиго, който е видял или научил по друг път причинените от нея сълзи и загуби. Но аз не искам това да стане причина да се изплашите и да престанете да четете по-нататък, като си помислите, че четивото ще ви води само сред сълзи и степания. Това страшно начало ще бъде за вас същото, каквото е за странника стръмната непристъпна планина, зад която се простира дивна, прекрасна равнина; тя ще му се стори толкова по-омайна, колкото по-трудно му е било, докато се е катерел и спускал. Защото, както след безкрайната радост настъпва печал, така и радостта прогонва теглата и страданията. Краткотрайната печал (казвам краткотрайна, защото за нея са отделени малко слова) скоро ще бъде последвана от удоволствието и насладата, които ви обещах още от преди, но които може би никой не би и очаквал след подобно начало, освен ако не е предупреден. Искам да бъда откровен: ако можех да ви преведа към желаната от мен цел по друг път, а не по тази стръмна и трудна пътека, бих го сторил най-драговолно; но тъй като без тези възпоминания не е възможно да се обяснят причините за събитията, за които ще прочетете по-нататък, аз се залавям за перото просто подтикван от необходимостта.

И тъй, казвам ви, че от времето на благодатното въплъщение на сина господен бяха изминали 1348 лета, когато в славния град Флоренция, най-великолепният от всички италиански градове, избухна смъртоносна чума, може би под влиянието на небесните светила, а може би и да беше изпратена върху нас, смъртните, от справедливия Божи гняв, за да ни накаже за греховете и да ни накара да се пооправим, тя започна няколко години по-рано в източните области и след като ги лиши от безброй люде, се местеше неспирно от едно място на друго и се разпростря чак на запад, сеейки след себе си смърт и печал. Против пея бяха безсилни и мъдростта, и предвидливостта човешка (градът бе изчистен от нечистотиите от нарочно назначени за това люде, забранено бе да се докарват в града каквито и да било болни, дадени бяха много съвети за опазване на здравето), против нея се оказаха безсилни и смирените молитви на верующите, отправяни многократно към всевишния на молебени, процесии или по друг начин; и стана така, че към първите дни на пролетта на споменатата година чумата започна да проявява гибелното си действие по някакъв страшен и чуден начин.

Докато на изток, рукнеше ли някому кръв от носа, се смяташе явен белег за неминуема смърт, тук, в началото на болестта и у мъжете, и у жените по слабините или под мишниците излизаха някакви отоци: едни наедряваха колкото ябълка, други — колкото яйце, някои ставаха и по-големи, други — по-малки; простолюдието ги наричаше „бубони“. Не след много смъртоносният оток почваше да се мести от споменатите части на тялото и да се появява безразборно ту тук, ту там, навсякъде. По-късно признакът на болестта се превръщаше в черни или синкави петна, които излизаха по ръцете и по бедрата, по цялото тяло; у някои петната бяха по-големи и по-нарядко, у други — по-дребни и по-нагъсто. И както отначало, че и по-сетне отокът бе сигурен белег за неизбежна смърт, за същото се смятаха и петната, щом се появяха у някого. Изглежда, че пред тези признаци бяха безсилни и не принасяха никаква полза ни съветите на лекаря, ни свойствата на никакъв лек; такава ли беше природата на болестта, невежеството на лекуващите ли (чието число бе набъбнало чрезмерно, защото освен учените лекари се появиха и мнозина жени и мъже, които нямаха понятие от медицина), та не можеха да се открият причините на болестта и да се вземат подходящи мерки, но така или иначе, малцина оздравяваха.

Почти всички умираха още на третия ден след появата на упоменатите признаци (кой по-рано, кой по-късно), повечето издъхваха, без да имат треска или нещо друго. Чумата се разпространяваше още по-бързо поради това, че от болните, които общуваха със здравите, тя се прехвърляше у последните така, както огънят лумва по всеки сух или мазен предмет, поставен близо до него. А още по-лошо бе, че заразата — а заедно с нея и причината за този мор — не прихващаше здравите само при разговор или общуване с болни; изглежда, че за да се зарази човек, достатъчно бе да докосне, макар и веднъж, дрехите или други вещи, които болният е пипал или употребявал.

Възможно е това, което ще ви кажа сега, да ви се стори чудно; ако аз, пък и мнозина други не го бяхме видели с очите си, трудно бих се осмелил да го повярвам, камо ли да го опиша, ако и да го бях чул от човек, заслужаващ пълно доверие. Искам да кажа, че болестта беше толкова прилепчива, че се предаваше не само от човек на човек; често се случваше да бъдем свидетели на по-страшни неща: ако друго живо същество (непринадлежащо на човешкия род) се допреше до вещ на болен или умрял от тази болест, то не само се заразяваше, но и умираше за съвсем кратко време.

Както казах и по-горе, в това можах да се убедя с очите си, наблюдавайки веднъж следното: на улицата бяха захвърлени дрипите на някакъв клетник, умрял от тази болест; не щеше ли, до тях се приближиха две свини и, както им е обичаят, дълго ровиха със зурлите си из дрипите, после ги захапаха, задърпаха ги насам-натам, а малко след това, като се позавъртяха, се проснаха мъртви върху злополучните дрехи, сякаш бяха погълнали отрова.

От подобни, а и от други, още по-страшни случки у людете, които оставаха живи, се породиха такива страхове и измислици, че почти всички постъпваха по един и същ жесток начин: почваха да странят от болните, да избягват да се докосват до тях и вещите им, защото вярваха, че така ще се опазят живи и здрави. Някои смятаха, че умереният живот и въздържанието от всякакви крайности ще им помогне много да се предпазят от тази напаст; и като се събираха на дружини, се уединяваха и затваряха в къщите, където нямаше болни и където смятаха, че ще им бъде най-добре. Хранеха се най-умерено с най-отбрани ястия, пиеха най-хубави вина, гледаха да не прекаляват в нищо, не позволяваха на никакви други хора да разговарят с тях, защото не искаха и да чуят никакви приказки за смърт и болести; и така прекарваха времето си сред музика и удоволствия, каквито сами можеха да си създадат. Други пък бяха на съвсем противоположно мнение: те твърдяха, че няма по-сигурен лек против тоя мор от това човек да пие без мяра, да не бяга от наслажденията, да скита, да пее и да се весели, да върши каквото може и каквото му душа иска, да се надсмива над всичко, което става около него. Каквото говореха, това и вършеха кой както може: скитаха денем и нощем от кръчма в кръчма, пиеха без мяра; най-често се събираха по чуждите къщи, стига да чуеха, че там ще намерят такива неща, които ще им се поправят и ще им доставят удоволствие. А това не беше никак трудно, защото всеки си мислеше, че дните му са преброени и никой не се грижеше ни за себе си, ни за имота си. Поради това повечето къщи бяха изоставени от стопаните си и бяха достъпни всекиму; влезеше ли в такъв дом чужд човек, почваше да се разпорежда така, както би правил и самият стопанин. Но и тези люде, въпреки скотския си начин на живот, се пазеха да не влизат в допир с болни.

По причина на злощастното и бедствено положение, в което бе изпаднал нашият град, както човешките, така и Божите закони бяха изгубили почти всякаква власт и никои не ги зачиташе. Тъй като техните блюстители и изпълнители подобно на мнозина други бяха или умрели, или заболели, или пък бяха загубили толкова много стражи и служители, че не бяха в състояние да изпълняват задълженията си, всеки беше свободен да върши каквото си иска.

Мнозина други пък си бяха избрали някакъв среден начин на живот между споменатите два. Без да се въздържат в яденето, както първите, но и без да пият без мяра и да се отдават на наслаждения, като другите, те водеха умерен живот и задоволяваха всичките си потребности. Не се уединяваха, а се разхождаха кой с цвете, кой с ухаещи треви, кой с други благоуханни подправки в ръка и често ги поднасяха до носа си, убедени, че това е най-добрият начин да ся поосвежат главата, защото въздухът бе наситен със смрад и зловония на трупове, болни и лекарства. Някои пък бяха на друго мнение: те твърдяха, че най-сигурният лек срещу заразите е човек да бяга от тях; това бе твърде нечовечно от тяхна страна, но кой знае, може би беше най-сигурно. Като разсъждаваха така и не се грижеха за друго освен за себе си, мнозина мъже и жени напускаха града, изоставяйки на произвола на съдбата и дом, и имот, и роднини, и близки; те търсеха убежище в своите или чужди имения, като че ли Гневът Божи, пратил чумата за наказание на хорските грехове, нямаше да ги настигне, където и да се приютеха, а щеше да се стовари само върху ония, дето бяха останали сред градските стени. Но те си бяха внушили, че там никой няма да остане жив, че на всички е ударил последният час. Не всички от тези люде, които разсъждаваха толкова различно, умираха, но и малцина се спасяваха.

Болестта поваляше мнозина — когото където свари; людете лягаха болни и гаснеха, изоставени почти от всички, защото, докато бяха здрави, те даваха същия пример на другите. Да не говорим за това, че гражданите се отбягваха, че съседите почти не се грижеха един за друг, че роднините се навестяваха съвсем нарядко, за да не кажем никак, или се виждаха отдалеч.

Сполетялата ни беда бе вселила такъв страх в сърцата на мъжете и жените, че брат брата изоставяше, чичото — племенника, сестрата — брата, а често и жената — мъжа си; случваше се, макар и да изглежда невероятно, че бащи и майки отбягваха да навестяват и наглеждат болните си чеда, като да им бяха чужди. По тази причина заболелите мъже й жени — а те бяха безчет — не можеха да се осланят на друго освен на милосърдието на приятелите си, които не бяха много, или на алчността на слугите, примамвани с чрезмерно високи заплати. Но и слуги трудно се намираха, пък и повечето от тях бяха хора груби и непривикнали на такъв род служба: поднасяха на болните каквото им поискат или ги наглеждаха, докато умрат — друго не умееха; все пак често се случваше, докато се грижат за болните, заедно с печалбата да изгубят и живота си.

Тъй като болните биваха изоставяни от съседи, близки и приятели, а нямаше и достатъчно слуги, установи се нечуван дотогава обичай: заболееше ли някоя жена, тя не се стесняваше — колкото красива и знатна да беше и щом болестта го налагаше — да прибегне до услугите на някой мъж, без да гледа дали е млад или стар, и да се разголва пред него без свян, както би сторила пред жена. Може би поради това ония, които оздравяваха, после не бяха вече така целомъдрени. Отидоха си и мнозина, които може би щяха да оцелеят, ако им бе оказана помощ. Поради всичко това — липсата на достатъчно грижи за болните и силата на заразата — денем и нощем в града измираше толкоз народ, че беше страшно да се чуе, камо ли да се види. И сякаш по необходимост у живите граждани почнаха да се вкореняват нрави, различни от предишните.

По-рано имаше обичай, който се среща все още и днес, в дома на покойника да се съберат жените — роднини и съседки, и да го оплакват заедно с най-близките му жени, докато пред къщата се струпваха мъжете — роднини, съседи и много други граждани. Идваха и свещеници — според положението на покойника, а равните нему понасяха тялото му в тържествено шествие със свещи и молитви до църквата, избрана от него още приживе.

Когато чумата взе да се разразява все по-силно, тези обичаи бяха занемарени изцяло или в по-голямата си част, а вместо тях се установиха други. Стана така, че людете не само умираха, без да са заобиколени от много жени, ами мнозина се преселваха във вечността без нито един свидетел; малцина бяха и ония, които в последния си час получаваха утеха от жалостивия плач и горчивите сълзи на близките си. Напротив: вместо това кънтеше смях, чуваха се шеги и цареше веселие; жените и те — уж заради собственото си здраве — бяха усвоили този обичай, заглушавайки у себе си свойственото им чувство на състрадание. Малцина бяха тия, чиито тленни останки биваха съпровождани до църквата от повече от десетина или дванадесет техни съседи, и то не почтени, уважавани граждани, а нещо като обикновени гробари от простолюдието, които се наричаха „бекини“ и услугите им се заплащаха; те бързаха да грабнат ковчега и да го отнесат не в избраната още приживе от покойника църква, а обикновено в най-близката. Отпреде им крачеха четирима или шестима духовници — понякога носеха малко свещи, понякога нищо — и без да си дават труд да четат дълги и тържествени молитви, с помощта на споменатите гробари спускаха трупа в първия свободен гроб, който се изпречеше пред тях. Простолюдието, а може би и по-голямата част от средното съсловие, имаше още по-печална съдба: най-често надеждата, че ще оцелее, или нищетата го караше да остане по домовете си, в своите квартали. Тия люде заболяваха ежедневно с хиляди и почти всички си отиваха мърцина, без да има кой да ги наглежда или да им помага.

Мнозина свършваха през деня или през нощта на улицата, други пък умираха у дома си, но съседите им узнаваха за това едва по вонята на техните разлагащи се трупове. Навсякъде гъмжеше от умирающи люде. Техните съседи, подтиквани както от страха да не се заразят от разлагащите се трупове, така и от състрадание към покойниците, в повечето случаи постъпваха по един и същ начин. Било сами, било с помощта на носачи (когато можеха да ги намерят) изнасяха труповете и ги оставяха пред портите; всеки, който минеше оттам, особено сутрин, можеше да види безчет мъртъвци, наредени по този начин. После се разпореждаха да докарат ковчези, а когато нямаше, слагаха труповете направо на дъски. Често в един ковчег наблъскваха по два или три трупа. Имаше и безброй случаи, когато в един ковчег лежаха съпруг и съпруга, баща и син, брат с братята си; неведнъж се случваше, ако двама свещеници вървяха с кръстове пред някой ковчег, след тях да се наредят още три или четири ковчега, носени от гробари; свещениците мислеха, че ще погребват само един човек, а се налагаше да опеят шестима или осмина, та понякога и повече.

На всичко отгоре покойниците не биваха почитани ни с плач, ни със свещи, нито пък биваха съпровождани от някого: дотам бяха стигнали работите, че на мъртвите обръщаха толкова внимание, колкото сега на една коза. Стана повече от очевидно, че ако при обичайния ход на нещата дори мъдрите люде не се научават да понасят търпеливо дребните и не така чести нещастия, то големите бедствия. карат дори простите хорица да бъдат разсъдливи и равнодушни към смъртта. И тъй като осветената земя не би стигнала за всички умрели, особено ако по стария обичай се даваше отделно място на всички мъртъвци, които биваха откарвани ежедневно и ежечасно в църквите, то в гробищата край църквите — и без това препълнени докрай — изкопаваха огромни ями и в тях нареждаха стотици трупове; слагаха ги на редове както се товарят стоки в корабите, после хвърляха отгоре малко пръст — и така, докато стигнат горния край на ямата.

За да не описвам по-нататък с такива подробност бедствията, които сполетяха нашия град, ще кажа, че ако за него бяха настанали трудни времена, то те не пощадиха и околностите му. Там, като оставим настрана замъците — а всеки замък е малък град, — в разпръснатите села, пък и на полето, злочестите бедни селяни и техните семейства умираха и денем, и нощем по пътищата, на нивите, в къщите си не като хора, а като животни: без помощта на лекар, без никой да ги наглежда. Поради това и те като гражданите се разпуснаха, престанаха да се грижат за имуществото си и за работата си; нещо повече: не само не залягаха да осигурят бъдещите плодове от добитъка, земята и собствения си труд, а гледаха как най-бързо да изядат каквото имат, сякаш всяко утро щеше да донесе и края на дните им. Воловете, магаретата, овцете, козите, свинете, кокошките, та дори и кучетата — най-верните другари на човека — бяха прогонени от стопанствата и бродеха на воля из полето, където нивите стояха неожънати, а зърното — неприбрано. Сякаш станали разумни същества, много животни, след като през деня се наяждаха до насита, вечер се прибираха сами без подканата на пастиря.

Но нека напуснем околностите и се завърнем отново в града. Какво друго бихме могли да кажем освен това, че поради жестокостта на небето, а отчасти може би и поради хорското коравосърдечие, от март до юли (било поради силата на чумната зараза, било защото страхът, вселил се у здравите, им пречеше да се грижат както трябва за болните и да задоволяват нуждите им) сред стените на град Флоренция измряха, както се твърди, над сто хиляди души. А до тази смъртоносна напаст навярно никой не е и предполагал, че в града има толкова много люде. Колко огромни дворци, какви прекрасни къщи и знатни домове, някога гъмжащи от челяд, от синьори и дами, сега бяха опустели до последния слуга! Какви известни родове, какви несметни наследства, какви големи богатства останаха без наследници! И колко славни мъже. колко красиви жени, колко прекрасни младежи, които не друг, а самият Гален³, Хипократ⁴ или Ескулап⁵ би определил за напълно здрави, сутрин се хранеха със своите близки, другари и приятели, а на следния ден вечеряха с предците си на оня свят!

Мъчително е за мен да се спирам повече на тези беди; затова в разказа си ще пропусна всичко, каквото мога, и ще кажа, че по времето, когато нашият град бе почти опустял поради гореизложените причини, случило се (както узнах после от доверено лице) един ден, във вторник сутринта, в божия храм „Санта Мария Новела“, когато там нямало почти никои, след службата да се срещнат седем млади дами; както бе прието тогава, те били облечени в траурни дрехи и всички били свързани помежду си било по роднинство, било по дружба, било по съседство. Никоя нямала повече от двадесет и осем години, никоя не била по-млада от осемнадесет; всичките били от знатен род, всичките — хубавици, умни, благонравни и почтени. Бих могъл да назова истинските им имена, ако нямах причина да ги премълча. А тази причина е следната: не бих желал в бъдеще никоя от тях да бъде посрамена заради онова, което те ще разкажат или чуят по-нататък, защото днес мярката за удоволствието е много по-ограничена от времето, когато по гореизложените причини същата тази мярка бе много по-широка не само за техните години, но и за хора, в много по-зряла възраст. Не бих искал също така да дам повод на завистниците — винаги готови да ухапят хората с примерен живот — да хвърлят петно върху честта на тези дами със своите недостойни брътвежи. Все пак, за да не ги бъркаме по-нататък, когато те ще почнат да разказват, възнамерявам да ги нарека с имена, които изцяло или поне отчасти се покриват с техните качества.

И така, първата — и най-възрастната — ще наречем Пампинеа⁶, втората — Фиамета, третата — Филомена, четвъртата — Емилия; след това петата ще назовем Лаурета, шестата — Неифила, а последната — и то не без основание — Елиса. След като се срещнали в църквата съвсем случайно, а не нарочно, те се отделили в един кът, насядали почти в кръг, и като престанали да шепнат „Отче наш“, въздишайки, започнали да разговарят за това, което ставаше из града. По едно време замълчали и Пампинеа след малко казала:

— Мили мои дами, навярно неведнъж сте чували — както и аз. разбира се, — че който се ползува от правата си по позволен начин, никому не нанася вреда. Всеки, който се е родил на този свят, има естественото право да поддържа, да пази и защищава, доколкото е възможно, своя живот; това понякога е ставало причина людете да убиват други невинни люде, за да запазят собствения си живот. Щом такова нещо се допуска от законите, които се грижат за добруването на всички смъртни, то колко повече трябва да бъде позволено нам — пък и на всеки човек — да вземем всички възможни мерки, за да запазим живота си, без, разбира се, да вредим на другите. Като си припомня как прекарахме тази заран, пък и предишните дни, като си припомня за какво и как разговаряхме, идвам до убеждението — и вие сигурно ще се съгласите с мен, — че всяка от нас се бои за живота си; но не това ме учудва, а друго: че въпреки машата женска чувствителност никоя от нас не търси лек срещу това, от което с основание се страхуваме.

Струва ми се, че живеем тук само защото искаме или трябва да бъдем свидетелки колко мъртъвци докарват в гробището; или да чуем дали монасите (а и от тях почти никой не е оцелял) пеят молитвите си в уречените часове; или да напомняме всекиму с нашето облекло колко и какви беди са ни сполетели. Излезем ли оттук, виждаме как пренасят покойници или болни, или пък срещаме разни люде, в миналото осъдени от властите и обществените закони на изгнание, Сега да се показват най-нахално из града, напук на законните разпоредби, защото знаят, че пазителите на закона са или починали, или болни; сблъскваме се и с оная измет на нашия град — гробарите, които живеят от нашата смърт и са плъзнали навред да умножават мъките ни, като ни укоряват с дръзките си и безсрамни песни заради сполетялото ни бедствие.

Навсякъде чуваме все едно и също: еди-кои си умрели, еди-кои си на смъртно легло; и където и да идем, бихме слушали само плач и вопли, стига да е останал някой да оплаква мъртвите. А приберем ли се вкъщи — аз не знам дали и с вас става така, както с мен: но като не намеря никого другиго от нашето голямо семейство освен слугинята, аз се разтрепервам и усещам, че косите ми настръхват; където и да вляза, където и да се спра из къщи, пред мен изникват сенките на умрелите; те се явяват отпреде ми не такива, каквито ги помня, и ме плашат с ужасиите си образи, които са приели кой знае откъде. Затова навсякъде се чувствувам зле — и тук, и у дома, и навън; а освен това, както изглежда, други като нас, които да са заможни и да има къде да се приютят, не са останали в града. Неведнъж чух и видях, че людете (ако все още са останали), стига да поискат, вършат какво ли не и денем, и нощем, сами или с други, без да гледат дали това е прилично, или не; важното е да им доставя повече удоволствие.

Така постъпват не само миряните, но и ония, дето са се затворили в манастирите. Те си внушават, че и на тях подобава и е позволено каквото и на другите, нарушават дадения обет, отдават се на плътски удоволствия, надявайки се, че така ще избягнат смъртта, станали са разпуснати и безнравствени. Щом е така — а то е съвсем очевидно, — какво търсим тук? Какво чакаме? Какво си въобразяваме? Защо, за разлика от нашите съграждани, сме така безучастни и равнодушни към собственото си здраве? Нима се смятаме за по-малко ценни? Или пък сме убедени, че животът е привързан към тялото ни с по-яки вериги, отколкото у другите, и затова няма смисъл да се пазим от нещата, които биха могли да ни навредят?

Ако наистина мислим така, ние се заблуждаваме, ние се самозалъгваме; що за безразсъдство! Че наистина е така, ще се убедим, речем ли да си припомним само колко и какви младежи и жени покоси досега тази жестока болест. И за да не станем жертва — поради небрежност или малодушие — на онова, което, стига да искаме, бихме могли да избегнем по един или друг начин, аз мисля (не знам дали ще се съгласите с мен), че най-добре ще бъде, ако направим следното: да се махнем от този град, както са постъпили преди нас и продължават да постъпват мнозина.

Пазейки се като от смъртта от непристойните примери на другите, да отидем в някое от нашите имения (каквито всяка от нас притежава в доста голям брой) и там, без да прекрачваме нито с една наша постъпка границите на благоразумието, да се забавляваме и веселим както можем. Там се чува песента на птиците, зеленеят се хълмове и долини, житата из полето се люлеят като безбрежно море, навсякъде е пълно с какви ли не дървета, а небето изглежда много по-просторно и макар да продължава да ни се гневи, то няма да ни лиши от вечната си красота: всичкото това е много по-приятно за гледане от опустелите стени на нашия град.

Там и въздухът е много по-свеж, има и по-голямо изобилие на всичко необходимо за живот в тия времена, и неприятностите са по-малко. Вярно е, че и там селяните измират, както тук гражданите, но това няма да е така угнетяващо, защото къщите и хората са много по-нарядко, отколкото в града. От друга страна, ако не се лъжа, никоя от нас няма да остави тук някого; напротив — наистина можем да кажем, че изоставените сме ние, защото нашите близки, които измряха или избягаха, за да се спасят от смъртта, ни изоставиха самотни сред бедствието, сякаш сме им чужди. Затова, ако изпълним това намерение, никой в нищо няма да може да ни упрекне; не постъпим ли така, възможно е да ни споходят и мъки, ч неприятности, а може би и смъртта.

И тъй, ако желаете, смятам, че най-добре ще сторим да извикаме нашите прислужници и им наредим да приготвят необходимото и да ни последват, а ние ще си прекарваме дните днес тук, утре там и ще се веселим и развличаме както позволява времето; така ще живеем, докато видим какъв край е отредило небето за тези неща, стига, разбира се, смъртта да не ни сполети преждевременно. Помнете, че нам повече приляга да си отидем оттук с чест, отколкото — като множество други жени — да останем тук и да живеем в безчестие.

Като изслушали Пампинеа, другите дами не само одобрили нейния съвет, а пожелали и да го последват и започнали да разговарят помежду си какво трябва да сторят, сякаш щели да тръгнат на път още щом излязат от църквата. Но Филомена, която била най-разсъдлива, рекла:

— Уважаеми дами, предложението на Пампинеа е много хубаво; ала все пак не бива да избързваме, както, изглежда, искате да направите. Не забравяйте, че всички ние сме жени, но никоя от нас не е чак толкова млада, че да не знае доколко жените могат да бъдат разумни и колко умеят да се справят сами без покровителството на мъжете. Ние сме непостоянни, вироглави, подозрителни, малодушни и боязливи; и аз много се страхувам, че ако не вземем със себе си и други, по-опитни люде, нашата дружина ще се разпадне по-скоро и много по-недостойно за нас, отколкото би трябвало. Затова, по-добре е да вземем мерки още в началото.

Тогава Елиса добавила:

— Истина е, че мъжете са разумът на жените; без тяхното ръководство нашите начинания много рядко стигат до добър край. Но как да намерим мъже? Всички знаем, че повечето наши близки са измрели, а останалите живи са се разбягали кой тук, кой там (не ги знаем къде), за да се спасят от същото, от което и ние искаме да се спасим. А да викаме чужди мъже, няма да е прилично. Затова, ако наистина милеем за здравето си, трябва така да си подредим работите, че където и да отидем за почивка и развлечение, да си нямаме неприятности и да няма за какво да се срамуваме.

Докато дамите разговаряли така помежду си, в църквата влезли трима млади мъже; най-младият от тях бил не по-малко от двадесет и пет годишен. Страшните бедствия, загубата на близки и приятели и страхът за собствения им живот не били успели да потушат, нито дори да охладят у тях любовния плам. Единият се казвал Панфило, вторият — Филострато, третият — Дионео. И тримата били любезни и благовъзпитани люде и сред всеобщата бъркотия търсели като най-висша утеха да зърнат своите дами, а те и трите по една случайност се оказали измежду споменатите седем; останалите пък били техни роднини. Мъжете съзрели дамите не преди да ги забележат и те, защото Пампинеа се усмихнала и казала:

— Ето че съдбата подкрепя нашите начинания, като ни изпраща тези добродетелни и почтени млади люде, които драговолно ще ни бъдат и ръководители, и слуги, ако ние не откажем да ги приемем на тази длъжност.

А Неифила, чието лице поруменяло от свян, защото била любима на едного от младежите, добавила:

— За бога, Пампинеа, какво говориш! Аз знам много добре, че за всеки от тях могат да се кажат само хубави неща; смятам, че те са способни на далеч по-възвишени дела и мисля, че тяхното присъствие би било чест и удоволствие за много по-красиви и по-достойно от нас жени. Но тъй като е известно, че те са влюбени в някои от нас, то аз се опасявам да не би, ако ги вземем със себе си, да дадем повод за злословни и сквернодумство без наша или тяхна вина.

Тогава Филомена рекла:

— Та какво от това? Нека аз да живея честно и да нямам угризения на съвестта, пък другите да си приказват каквото щат: Бог и истината ще ме защитят. А ако младежите са съгласни да тръгнат с пас, то, както спомена и Пампинеа, бихме могли да кажем, че съдбата наистина подкрепя нашето пътуване.

Щом чули това, другите дами се поуспокоили и решили единогласно да повикат младежите, да ги известят за намеренията си и да ги помолят да ги придружат по време на пътешествието. И без да губи повече време в излишни приказки, Пампинеа, която се родеела с едного от тях, станала и се запътила към младежите, които били застанали встрани и наблюдавали дамите. След като ги поздравила весело и обяснила какво възнамеряват да предприемат, тя ги помолила от името на всички да се съгласят да ги съпровождат — разбира се, с най-чисти и братски намерения.

Отначало младежите помислили, че Пампинеа се подиграва с тях, но като се убедили, че тя говори сериозно, приели с радост да тръгнат с дамите. И без да губят повече време, преди да се разделят, всички се споразумели кой какво да вземе за това пътешествие. След като се разпоредили да бъде приготвено каквото трябва и да бъде изпратено там, където възнамерявали да отидат, на следната утрин, сиреч в сряда призори, дамите, придружени от няколко прислужнички, и тримата младежи с трима слуги тръгнали на път.

Не извървели и две мили и стигнали мястото, където решили първоначално да отседнат. То било разположено на малък хълм, доста отдалечен от околните пътища, осеян със зелени храсти и най-различни дървета, представляващи наистина приятна гледка. На хълма се издигал красив дворец с голям и хубав вътрешен двор, с лоджии, зали и стаи, коя от коя по-изящни и украсени с приятни за окото картини. Наоколо се редували полянки и прелестни градини, кладенци със студена вода и изби с най-скъпи вина — по-подходящи за хора, обичащи да пият, отколкото за такива почтени и трезви дами.

Като пристигнала, за голямо свое удоволствие дружината заварила двореца почистен и пометен, стаите били застлани с рогозки, леглата оправени и навсякъде било пълно с цветя, каквито можело да се намерят за сезона. След като насядали да си починат, Дионео, който изпъквал сред всички с веселия си нрав и остроумие, казал:

— Почитаеми дами, ние дойдохме тук водени по-скоро от вашия разум, отколкото от нашата находчивост; аз не знам какво мислите да правите със собствените си грижи, но що се отнася до моите, знайте, че ги оставих при градските порти, когато преди малко излязох оттам заедно с вас. Затова или бъдете готови да се веселите, да се смеете и да пеете заедно с мен — разбира се, доколкото подобава на вашето достойнство, — или ме пуснете да се върна при моите грижи в сполетения от бедата град.

Пампинеа отвърнала весело, сякаш и тя като него била решила да прогони собствените си грижи:

— Точно така, Дионео! Чудесно! Ще живеем весело, нали затова решихме да избягаме от скърбите. Но тъй като всичко, що се върши без мярка, е краткотрайно, то аз, която започнах разговора, станал причина да се събере тази приятна дружина, искам нашето веселие да трае дълго време; затова мисля, че трябва да се съгласим някой от нас да ни ръководи; ние трябва да го зачитаме и да го слушаме, а той ще има една-единствена грижа: как най-добре да се развличаме. А за да може всеки от нас да изпита както бремето на грижите, така и удоволствието на почитта и за да не стане така, че (след като други са вкусили и от едното, и от другото) някой, без да е изпитал ни бремето, ни почитта, почне да завижда, то аз предлагам и грижите, и честта да бъдат възлагани поред всекиму измежду нас. И нека първият да бъде избран от всички нас, а следващите да бъдат определяни поред всеки ден, когато наближи часът за вечерня, от тогова или тая от нас, които същия ден са ни ръководили. И нека, докато бъде на тази длъжност, всеки има пълната власт да се разпорежда и да определя къде и как да прекарваме Бремето си.

Тия думи се поправили много на всички и те единогласно избрали Пампинеа за кралица през първия ден; Филомена, която била чувала, че лавровите клонки са символ на голяма чест и увенчаният с тях заслужава голяма почит, изтичала до едно лаврово дърво, откъснала няколко клонки, свила венец и го положила на главата на Пампинеа. Оттогава, докато останали заедно, този венец се превърнал за всекиго в символ на кралската власт, на старшинството.

Като я избрали за кралица, Пампинеа помолила всички да замълчат, наредила да извикат слугите на тримата млади мъже и четирите прислужнички на дамите и заговорила в настъпилата тишина:

— Тъй като на мен се падна първа да ви дам пример как нашата дружина може да преуспява в ред и веселие, без да има за какво да се срамуваме, и да съществува, докато ни е угодно, то аз назначавам за мой сенешал⁷ Пармено, слугата на Дионео, като му възлагам да се грижи за цялата дружина и за трапезата. Нека Сириско, слугата на Панфило, бъде наш ковчежник и отговаря за разходите, като изпълнява нарежданията на Пармено. Тиндаро, слугата на Филострато, да остане при господаря си; той ще прислужва нему и на другите двама младежи, когато другарите му са заети с изпълнение на задълженията си и няма да могат да се грижат за своите господари. Моята прислужница Мизия и прислужницата на Филомена, Личиска, ще бъдат постоянно в кухнята и ще се грижат най-старателно да приготвят ястията, които им заръчва Пармено. Заповядвам Кимера и Стратилия — слугини на Лаурета и Фиамета, да подреждат покоите на дамите и да се грижат за поддържане на чистотата там, където ще се събираме. И от всекиго, който държи да се радва на нашето благоволение, ние искаме най-настоятелно: където и да отиде, откъдето и да се върне, каквото и да е чул или видял, да ни носи само приятни и весели вести.

И след като дала набързо разпорежданията си, които били посрещнати от всички със задоволство, Пампинеа се изправила и казала с усмивка на уста:

— Тук е пълно с градини, полянки и много други приятни кътчета; нека всеки отиде да се разхожда където си иска. Но удари ли третият час⁸, всички да се съберем отново тук, за да се нахраним, докато е още прохладно.

С тези слова новата кралица разпуснала веселата дружина и младежите и прелестните дами тръгнали да се разхождат из градината, като разговаряли за най-приятни неща, виели венци от разни клонки и пеели любовни песни. Така прекарали времето си до определения от кралицата час, после се върнали и се убедили, че Пармено е почнал да изпълнява най-съвестно новите си задължения; още щом влезли в залата на приземния етаж, те видели, че масите са постлани с белоснежни покривки, че чашите блестят като сребро⁹ и всичко е осеяно с цветове от жълтуга. По волята на кралицата донесли вода за измиване ма ръцете, после всички насядали по местата си, определени им от Пармено. Поднесли им най-вкусни блюда и най-тънки вина и без да губят време, тримата слуги прислужвали на трапезата. И тъй като всичко вървяло както трябва, всички били в отлично настроение и се хранели сред шеги и веселие. Като раздигнали масите, кралицата заповядала да донесат музикалните инструменти, понеже и дамите, и младежите знаели да танцуват карола¹⁰, а някои от тях умеели и да свирят и пеят; по нареждане на кралицата Дионео взел лютнята¹¹, а Фиамета — една виола.

Двамата засвирили прекрасен танц, кралицата отпратила прислугата да обядва, а тя се заловила в кръг с другите дами и двамата младежи и се понесла с бавна стъпка. Щом свършил танцът, почнали да пеят весели, приятни песни. Забавлявали се така, докато кралицата решила, че е време за почивка и разпуснала дружината. Тримата млади мъже се отправили към покоите си, които били отделени от тези на дамите; те намерили леглата си приготвени и навред имало много цветя, както в залата. Същото сторили и дамите, които се съблекли и легнали да спят.

Малко след като ударил деветият час, кралицата станала и накарала да събудят дамите и младежите, твърдейки, че е вредно да се спи много денем. Всички се запътили към една поляна с буйна зелена трева, където не прониквал ни един слънчев лъч. Духал лек ветрец.

По волята на кралицата всички насядали на тревата в кръг, а тя им рекла:

— Както виждате, слънцето е все още високо, пък и много е горещо; чува се само песента на щурците по маслиновите дръвчета. Безсмислено би било да отиваме някъде другаде. Тук е прохладно и приятно, имаме и шах, и дама, всеки може да се забавлява така, както му е приятно. Но ако искате да знаете моето мнение, ние бихме могли да прекарваме най-душните часове на деня не в такива игри, по време на които настроението на едни неизбежно се разваля, пък други не изпитват кой знае какво удоволствие само да гледат, а в разказване; разказаното от един човек може да достави развлечение на цялата дружина. Докато всеки от вас разкаже по някоя новела, слънцето, току-виж, почнало да клони към заник, горещината ще намалее и ние ще можем да отидем където си искаме и да прекараме приятно. Ако сте съгласни с моето предложение, а аз съм готова да следвам вашите желания — добре, ако ли не, всеки е свободен до часа за вечерня да прави каквото той иска.

И дамите, и мъжете одобрили нейното предложение. Тогава кралицата казала:

— Щом е така, нека през първия ден всеки от вас размишлява свободно по въпросите, които той смята за най-уместни.

После се обърнала към Панфило, който седял от дясната й страна, и го подканила любезно да сложи началото с една своя новела. Щом чул заръката, Панфило почнал да разказва сред всеобщо внимание.

НОВЕЛА I

Сер Чепарело измамва с лъжлива изповед един благочестив монах и умира; голям негодник приживе, след смъртта си той бива признат за светия и наречен Сан Чапелето.

— Редно е, мили дами, с каквото и да се залови човек, да го начене в светото и чудодейно име на оногова, който е сътворил всичко на този свят; затова и аз — нали на мене се падна пръв да разказвам — бих искал да започна с едно от чудодейните му дела, та, след като изслушаме този разказ, вярата ни в него да укрепне още повече и стане непоклатима, а ние да славим името му во веки веков.

Известно е, че всичко светско и земно е смъртно и преходно, изпълнено и обградено със скръб, печал и мъка, изложено на безброй опасности, които ние — дето живеем на този свят и сме част от него — не бихме могли нито да избегнем, нито да се защитим срещу тях, ако благодатната Божия Милост не ни вдъхва сили и разум за това. Но ние не бива да мислим, че тази милост ни е дадена заради някакви наши заслуги; дължим и на неговото милосърдие и на молитвите на ония, които като нас са били смъртни, но приживе са следвали заветите му и сега са като него вечни и блажени. И ние се обръщаме към тях като към застъпници, познаващи от опит нашите слабости, с молба за всичко, от което се нуждаем, може би защото не се осмеляваме да възнесем молитвите си към един такъв съдник, какъвто е той. Ние трябва да бъдем още по-признателни за милосърдието му към нас, защото, тъй като е невъзможно окото на обикновения смъртен да проникне в тайните на Божите помисли, често се случва да бъдем въведени в заблуждение от невярно мнение и да си изберем за застъпник някой, низвергнат от него във вечно изгнание. Но въпреки това той, от когото нищо не остава скрито, обръща по-голямо внимание на чистосърдечието на молещия се, отколкото на неговото невежество, или пък на това, че оня, чрез когото го молят, е изгонен от самия него; и той се вслушва в молитвите ни така, сякаш оня, посредством когото искат милостта му, продължава да се ползува от неговото благоволение. Всичко това ще проличи съвсем ясно в новелата, която искам да ви разкажа; като казвам „ясно“, имам предвид човешкия разум, а не Божията проницателност.

Казват, че след като едрият и богат търговец от Франция Мушато Францези станал рицар и трябвало да дойде в Тоскана заедно с Карло Безземни¹², брат на краля на Франция, който бил поканен от папа Бонифаций, той — както често се случва с търговците — установил, че работите му и тук, и там са толкова объркани, че няма да може да ги оправи нито лесно, нито скоро; затова решил да ги повери на няколко души. Всичко успял да нареди, само за едно се колебаел: кому да възложи да събере парите, които му дължали неколцина бургундци. Колебаел се, защото бургундците се славят като люде свадливи и непочтени, които не държат на дадената дума, а той не можел да се сети за някой толкова коварен човек, комуто хем да може да се довери, хем да го противопостави на коварството на бургундците.

Дълго си блъскал главата, докато най-сетне си спомнил за някой си сер Чепарело от Прато, който често му гостувал в Париж. Той бил дребен на ръст, обличал се спретнато и чистичко, и тъй като французите не знаели какво значи Чепарело, мислели си, че означава същото, каквото е на техния език — венче; затова го нарекли не Чапело, а Чапелето, понеже, както споменах, той бил дребен на ръст. Именно поради това всички го знаели като Чапелето и малцина го познавали като Чепарело. А сега чуйте какъв живот водел тоя Чапелето: той бил нотариус и смятал за най-голям позор да кажат, че някой от написаните от него актове (въпреки че не били чак толкова много) не е фалшив. Той бил готов да съставя такива актове, колкото му поискат, дори фалшивите актове пишел даром и с по-голяма охота, отколкото истинските срещу възнаграждение. Лъжесвидетелствувал с най-голямо удоволствие пред съда и когато го молели за това, и когато не го молели; по онова време във Франция вярвали извънредно много на дадената клетва, а на Чапелето нищо не му струвало да положи лъжлива клетва.

Така той печелел дело след дело, без да му мигне окото, всеки път, когато го призовавали да се закълне и да говори истината. За него било и удоволствие, и усърдно занимание да сее раздори и вражди, да предизвиква скандали между роднини и приятели, изобщо между людете; и колкото повече пакости правел, толкова повече се радвал. Викали ли го да участвува в някое убийство, или в каквото и да е нечисто дело, никога не отказвал; напротив, приемал на драго сърце и често, и при това с желание ранявал или убивал собственоръчно хора.

Той хулел безогледно Бога и светиите за най-дребното нещо, защото бил много избухлив. Не ходел никога на църква, кощунствувал с най-неприлични думи срещу нейните тайнства, като че ли нищо не представляват; в замяна на това пък обичал да посещава кръчмите и всички други съмнителни места. Обичал жените толкова, колкото кучето обича тоягата; затова пък обратният порок му доставял по-голямо удоволствие, отколкото на който и да е друг развратник. Бил готов да мами или граби със същата чиста съвест, с каквато един благочестив човек е готов да помогне на ближния си; бил голям пияница и ужасен лакомник — дотолкова, че понякога му ставало зле; а освен това бил известен и като мошеник и нечестен играч на зарове.

По защо да хабя повече думи? По-лош човек от него може би не се е раждал на този свят. Дълго време положението и влиянието на месер Мушато прикривали неговите злодеяния, поради което и отделните люде, които той често обиждал, и съдиите, които продължавал да оскърбява, му прощавали. Когато месер Мушато си спомнил за сер Чепарело, чийто живот познавал много добре, решил, че му трябва точно такъв човек, за да се справи с коварството на бургундците.

И като наредил да го повикат, казал му: „Сер Чапелето, както ти е известно, аз се каня да си замина окончателно оттук, а между другото имам да уреждам сметки с ония измамници, бургундците, и не мога да намеря по-подходящ човек от тебе, комуто да поръчам да събере каквото ми дължат. И без това сега нищо не вършиш, а ако се заемеш с тая работа, аз ти обещавам да се застъпя за теб пред съда и да ти дам прилична част от парите, които успееш да събереш.“

Сер Чапелето наистина бил без работа, пък и не бил кой знае колко заможен; като разбрал, че човекът, който го крепил и приютявал толкова време, ще замине, Чапелето се съгласил, без да се колебае. Може би е бил подтикнат и от нуждата, но, така или иначе, казал, че ще се заеме на драго сърце с тази работа. Двамата се срещнали отново, сер Чапелето получил пълномощното и препоръчителните кралски писма и когато месер Мушато заминал, Чапелето отишъл в Бургундия, където почти никой не го познавал. Тук, противно на нрава си, той тръгнал да събира дълговете търпеливо и вършел кротко онова, за което дошъл, сякаш бил решил да се ядосва най-накрая. Чапелето намерил подслон при двама братя флорентинци, които се занимавали с лихварство и го приели заради месер Мушато.

Но се случило така, че докато се занимавал със своите работи, Чапелето се разболял. Братята побързали да повикат лекари и прислужници, които да се грижат за него; с една дума, сторили всичко, за да оздравее по-скоро; но нищо не помогнало, защото според лекарите положението на сер Чапелето, който бил вече на години, пък и живял доста безпътно, се влошавало от ден на ден; изобщо болестта му била смъртоносна.

Двамата братя се разтревожили и един ден повели следния разговор близо до стаята, където лежал болният сер Чапелето: „Какво да правим с този човек? — питали се те. — Заради него изпаднахме в много трудно положение; неразумно е да го изгоним от къщи, както е болен, ще ни упрекнат. Нали хората видяха как го приехме по-рано, как го гледаме, и лекари викахме; какво ще кажат, ако го изгоним сега, когато е на смъртно легло и не е в състояние дори да ни обиди с нещо? А, от друга страна, той е такъв негодник, че няма да пожелае да се изповяда и да приеме светите тайнства; умре ли пък, без да се изповяда, никоя църква няма да се съгласи да приеме тялото му и ще трябва да го захвърлят като куче в някой ров. Рече ли да се изповяда, чака го същата участ, защото той има толкова много, и такива страшни грехове, че никой монах или свещеник няма да се реши да му ги опрости; не му ли опростят греховете, пак ще свърши в някой ров. А ако се случи това, жителите на този град, които без друго не ни обичат и ни хулят по цял ден заради занаята ни, защото го смятат за непочтен, и не бяха имали нищо против да ни ограбят и само това чакат, веднага ще се опълчат срещу нас и ще се развикат: «Няма да ги търпим повече тия кучета ломбардци, та тях и църквата отказва да ги приеме!» Ще се втурнат в къщите ни, ще ограбят всичко, а може и нас да пречукат. С една дума — умре ли тоя, тежко ни и горко!“

Както вече споменах, сер Чапелето лежал близо до мястото, където двамата братя разговаряли, и чул всичко благодарение на изострения слух, който болните често придобиват. Той накарал да извикат братята и им рекъл: „Не искам да ви създавам тревоги, още по-малко искам да пострадате заради мен. Чух какво си приказвате. Напълно съм убеден, че ще стане точно така, както казахте, ако, разбира се, нещата се развият както предполагате. Но ние ще постъпим иначе. През целия си живот толкова съм хулил бога, че ако и сега, преди смъртта си, го охуля още веднъж, голяма работа! Грях повече, грях по-малко, все едно! Вие гледайте да намерите някой благочестив, свят монах — ама най-праведния (ако изобщо има такъв), — доведете го при мен и ме оставете аз да се разправям; така ще уредя и вашите, и моите работи, че ще останете доволни.“

Двамата братя, макар че не се надявали кой знае колко, все пак отишли до един манастир и попитали за някой свят, мъдър отец, за да приеме изповедта на един ломбардец, който лежал болен у дома им. Посочили им един стар, благочестив и мъдър монах; той знаел на пръсти светото писание и бил много почтен човек, когото всички граждани уважавали дълбоко.

Братята го повели със себе си; като влязъл в стаята, дето лежал сер Чапелето, монахът се приближил до него и почнал да го утешава с благи думи, а после го запитал кога се е изповядвал за последен път. Сер Чапелето, който никога не бил се изповядвал, отвърнал: „Отче, имам обичай да се изповядвам поне веднъж седмично, без да се смятат неделите, когато се изповядвам повече от един път; но да си кажа право, откакто се разболях — а оттогава минаха осем дни, — изобщо не съм се изповядвал, толкова ми е зле.“ Тогава монахът рекъл: „Добре си постъпвал, сине мой, прави така и занапред; ясно е, че щом се явяваш толкова често на изповед, няма какво толкоз да те питам и да искам да чуя от тебе.“

Но сер Чапелето възразил: „Не говорете така, отче свети! Колчем съм отивал на изповед, винаги съм гледал да се покая за всичките си грехове, за които си спомням, още откак съм се родил, та до деня на изповедта; затова ви моля, отче свети, да ме разпитвате подробно за всичко, сякаш никога не съм се изповядвал. Не ме щадете, че съм болен: предпочитам да причиня болка на плътта си, вместо да я пожаля и да тласна към гибел душата си, която моят спасител е изкупил с драгоценната си кръв.“ Тия слова се понравили твърде много на светия отец, който ги изтълкувал като признак на благочестие, похвалил усърдието на сер Чапелето и го запитал не е ли съгрешавал някога, прелюбодействувайки с някоя жена. Сер Чапелето въздъхнал и рекъл: „Срам ме е да ви кажа истината, отче, защото се страхувам да не съгреша в пустословие.“

Но отецът го подканил: „Говори смело, синко, защото никой още не е съгрешил, като е казвал истината било на изповед, било на друго място.“ Тогава сер Чапелето рекъл: „Щом твърдите, че е така, ще ви кажа: аз съм така девствен, както съм излязъл от утробата на майка си.“ Монахът възкликнал: „Бог да те благослови! Много добре си направил! Постъпвайки така, ти си заслужил много повече, защото, стига да беше поискал, можел си да вършиш обратното с много по-голяма свобода, отколкото нас и всички останали, които са обвързани с някакъв обет.“ После го запитал предизвиквал ли е Божия Гняв с греха на чревоугодието.

Сер Чапелето въздъхнал дълбоко и отвърнал: да, и при това твърде често. Подобно на всички благочестиви люде и той спазвал определените през годината пости, а освен това прекарвал на хляб и вода най-малко три дни от седмицата; но все пак — особено при умора след продължителни молитви или когато отивал на поклонение — случвало му се да пие вода със същата наслада и жадност, с която пияниците се наливат с вино; пък и често му се приисквало да си похапне от ония салати, дето ги берат жените, когато излизат на полето; понякога и яденето му се струвало по-вкусно, отколкото би трябвало, а това не е хубаво за люде като него, дето постят от благочестие. Но монахът възразил: „Синко мой, та такива грехове са си в реда на нещата, те са съвсем леки и аз не бих искал да тежат на съвестта ти повече, отколкото се полага. Всекиму, колкото и да е праведен, може да се случи, след като е погладувал, да поиска да си похапне, а след като се е поизморил, и да си пийне.“

„Ах, отче — възкликнал сер Чапелето, — не ме утешавайте с такива приказки! И вие, и аз знаем много добре, че всичко, що се върши в Името Божие, трябва да се върши с благоговение и с чиста съвест; който постъпва иначе, грях върши!“ Монахът се трогнал и казал: „Много се радвам, че мислиш така, харесва ми чистата ти и честна съвест. Но я ми кажи: не си ли съгрешавал в сребролюбие, не си ли пожелавал повече, отколкото би следвало, не си ли задържал у себе си, каквото не е трябвало да държиш?“

Сер Чапелето отговорил: „Отче, не бих искал да съдите за мен по това, че се намирам в дома на тия лихвари; та аз нямам нищо общо с тях, дойдох само да ги вразумя, да ги накарам да се опомнят, да се откажат от мръсния си занаят; мисля, че щях да успея, ако Бог не ми бе пратил това наказание. Знайте, че от баща си аз наследих значително състояние, по-голямата част от което след смъртта му раздадох за прослава на Името Господне; а после, за да мога да преживявам и да помагам на бедните во Христе, почнах да се занимавам с търговийка, та да припечелвам по нещичко; каквото изкарвах, винаги съм го делил с бедните хорица: половината оставях за себе си, другата половина раздавах на тях. Господ, моят създател, така ми помогна, че работите ми вървяха от добре по-добре.“

Монахът казал: „Добре си постъпвал, но я ми кажи, обземал ли те е често гняв?“ Сер Чапелето отвърнал: „Уви, що се отнася до това, трябва да си призная, че се случваше, и то твърде често. Но как да се въздържи човек, като гледа, че людете всеки ден вършат какви ли не безобразия, не спазват Божиите Заповеди и не се плашат от Божия Съд? Като гледах младите как тичат по съблазните, как се заклеват и после пристъпват дадената клетва, как скитат по кръчмите, не ходят на църква и вървят по светския път, а не по пътя господен, по няколко пъти на ден ми минаваше през ума, че е по-добре да умра, отколкото да живея.“ Тогава монахът рекъл: „Сине мой, това е свят гняв и аз няма да ти налагам епитимия¹³. Но я ми кажи: подбуждал ли те е твоят гняв да извършиш убийство или да нанесеш някому оскърбление или обида?“ Сер Чапелето възразил: „Как може, отче, божи служител като вас да говори такива работи! Та нима мислите, че ако само си бях наумил да сторя поне едно от нещата, които споменахте, Бог щеше да ми помага толкова много? Така постъпват само разбойниците и злодеите, а аз, колчем съм срещал такива люде, винаги съм им казвал: «Върви си, и дано Бог ти покаже истинския път!»“

Тогава монахът запитал: „Я ми кажи, сине мой, и нека Бог те благослови, лъжесвидетелствувал ли си против някого, злословил ли си, присвоявал ли си чуждо против волята на неговия собственик?“ Чапелето отвърнал: „Да, отче, злословил съм против ближния си: имах един съсед, който по цял ден биеше жена си, та веднъж казах лоши неща за него пред роднините на жена му; да знаете колко ми беше дожаляло за тая нещастница! Един Бог знае как тоя грубиянин я съсипваше от бой, като се напиеше!“ Монахът продължил: „Добре, ти ми каза, че си бил търговец; случвало ли ти се е да излъжеш никого, както правят търговците?“ Чапелето отвърнал: „Да, месер, само че не знам кого съм измамил; някой ми донесе пари за сукното, което му бях продал, и аз ги сложих в чекмеджето, без да ги броя. След около месец, като се сетих, намерих четири гроша повече, отколкото се полагаше; и понеже не срещнах отново този човек, когото чаках цяла година, за да му ги върна, раздадох ги в Името Божие.“ Монахът махнал с ръка: „Дребна работа, добре си постъпил.“

И светият човек продължил да го разпитва, а Чапелето му отвръщал все по тоя начин.

Когато монахът се канел вече да му опрости греховете, Чапелето се обадил: „Месер, аз имам още един грях, за който нищо не съм ви казал.“ Монахът запитал какъв е, а Чапелето продължил: „Веднъж накарах слугата си да помете къщата в събота, след деветия час, и не зачетох неделята, както се полага.“ Монахът възкликнал: „О, това е дребна работа, сине мой!“ Чапелето възразил: „Не, не казвайте, че е дребна работа; та неделята заслужава особена почит, нали в тоя ден е възкръснал Спасителят.“ Тогава монахът го запитал: „Друго правил ли си?“ Чапелето отвърнал: „Да, месер! Веднъж, докато се усетя какво правя, се изплюх в храма господен!“ Монахът се усмихнал и рекъл: „Сине мой, не се безпокой за това; та ние, църковните служители, плюем там по цял ден.“ Чапелето се възмутил: „Много лошо правите! Не трябва да има по-чисто място от светия храм, та нали там се принася жертва Богу!“

После му разправил за множество такива свои грехове, а накрая почнал да въздиша и се разридал; той умеел да върши това, когато поиска. Светият монах се учудил: „Какво ти е, сине мой?“ Сер Чапелето отвърнал: „Горко ми, месер! Остана ми един грях, за който никога не съм се изповядвал, толкова ме е срам да го кажа; и колчем си спомня за него, все плача, както сам виждате, защото си мисля, че Бог никога няма да се смили над мен заради този грях.“ Тогава светият отец възкликнал: „Какво говориш, сине мой? Та ако всички грехове, що людете са сторили, и тия, дето ще бъдат извършени, дордето свят светува, се стоварят само върху един човек и този човек почне да се разкайва и самоизмъчва, както правиш ти, Бог би му простил всичко, защото Божията доброта и милосърдие са безконечни.“

Сер Чапелето обаче продължил да ридае и промълвил през сълзи: „Уви, отче! Твърде голям е моят грях и аз почти не вярвам, че Бог ще ми прости, ако вие не се застъпите за мен с вашите молитви.“ Монахът отвърнал: „Кажи ми и не се тревожи, обещавам ти да се моля Богу за тебе!“ Но сер Чапелето все плачел и плачел и нищо не казвал, а монахът продължавал да го утешава. Накрая, след като поизмъчил здравата монаха, сер Чапелето престанал да ридае, въздъхнал тежко и казал: „Добре, отче! Щом обещавате да се молите за мен, ще ви кажа: знайте, че като бях малък, веднъж напсувах майка си!“ И като казал това, отново се разридал силно.

„Та това ли, сине мой, наричаш ужасен грях? — рекъл монахът. — Людете по цял ден хулят господа-бога, а той толкова великодушно им прощава богохулството, стига да се разкаят, че на тебе ли няма да ти прости! Не плачи, успокой се! Убеден съм, че дори ти да беше от ония, дето са го разпнали на кръста, той пак би ти простил, ако се покаеш така, както правиш сега пред мен.“ Сер Чапелето измънкал: „Уви, отче! Какво говорите! Милата ми майчица ме е носила в утробата си цели девет месеца денем и нощем, държала ме е на ръце безброй пъти, а аз взех, че я нагрубих! Лошо, много лошо сторих, отче, ужасен грях е това, и ако вие не се помолите Богу заради мене, той никога няма да ми прости!“

Когато монахът разбрал, че сер Чапелето няма какво повече да му каже, опростил греховете му и го благословил, защото го сметнал за праведен човек; той вярвал, че всичко, което чул от Чапелето, е чиста истина. Пък и кой ли не би повярвал на човек, който говори такива неща на смъртния си одър? „Сер Чапелето — рекъл монахът, — с Божия помощ вие скоро ще бъдете напълно здрав; но ако се случи Бог да повика при себе си благословената ви и пречистена душа, ще пожелаете ли тялото ви да бъде погребано в нашия манастир?“ Сер Чапелето отвърнал: „Да, месер! Не бих искал това да стане другаде, тъй като вие обещахте да се молите за мен! Пък и винаги съм бил особено предан на вашия орден. Затова ви моля, щом се върнете, да наредите да приема истинното тяло Христово — същото, което всяка сутрин освещавате в олтара; макар и да съм недостоен за светото причастие, все пак, с ваше разрешение, бих искал да го приема, а след това да бъда и помазан. Така поне ще умра като истински християнин, след като цял живот живях като грешник.“ Светият човек се зарадвал, похвалил сер Чапелето и заявил, че ще се разпореди веднага за каквото трябва. Така и сторил.

Понеже се страхували, че сер Чапелето може да ги измами, двамата братя се били притаили зад дъсчената преграда, която отделяла стаята му, и чували всичко, каквото сер Чапелето разправял на монаха; слушали те неговата изповед, едва се сдържали да не прихнат от смях и си мислели: „Ама че човек! Ни старост, ни болест, ни страхът от близката смърт и от Божия съд, пред който скоро ще се изправи — нищо не можа да го отбие от грешния му път и от желанието му да умре такъв, какъвто си бе цял живот.“ Но като чули, че монахът обещал да го погребат в църквата, престанали да се тревожат какво ще стане по-нататък.

Скоро след това сер Чапелето приел последното причастие, а когато се почувствувал още по-зле, бил и помазан; кончината му настъпила малко след часа за вечерня, същия ден, в който се изповядал. Двамата братя, след като приготвили всичко за едно достойно погребение за сметка на покойника, пратили да извикат монасите — както бил обичаят — за нощното бдение и за погребението на другия ден; с една реч, направили всичко, каквото трябва. Щом узнал за кончината на сер Чапелето, светият отец, който го изповядал, отишъл при абата¹⁴ на манастира, ударил камбаната, за да събере монасите, и им разказал какъв благочестив човек — като се съди по неговата изповед — бил Чапелето; монахът изразил надежда, че заради него Господ Бог ще направи безброй чудеса и почнал да убеждава монасите да приемат тялото с подобаващи за случая почести и благоговение. Абатът и монасите му повярвали и се съгласили; привечер те отишли там, където лежало тялото на сер Чапелето, отслужили голяма и тържествена заупокойна молитва, а на сутринта, с епитрахили и бели туники, с требници и кръстове, пеейки молитви, отишли да вземат ковчега и го отнесли тържествено и с почести в манастирската църква, съпроводени от мъже и жени — от почти цялото население на града.

След като поставили тялото в църквата, светият отец, който изповядал сер Чапелето, се възкачил на амвона и занареждал цяла проповед за какви ли не чудеса за живота и постите на сер Чапелето, за неговата девственост, невинност и святост; между другото разказал как сер Чапелето, заливайки се в сълзи, му признал най-големия си грях и как той едва успял да го убеди, че Господ ще му прости. После се обърнал към онези, които го слушали, и им казал с укор: „А вие, прокълнатите от всевишния, хулите Бога и Божията Майка и цялото райско съзвездие за най-дребното нещо!“ И продължил да говори надълго и нашироко за неговата кротост и чистота.

Станало така, че с тия си слова, на които хората от града и околността повярвали сляпо, той успял да им втълпи такива благоговейни помисли, че като свършила службата, всички се втурнали презглава да целуват ръцете и краката на покойника; настанала страшна бъркотия, почнали да късат дрехите му и всеки, който успявал да грабне и най-малкото късче, се смятал за щастлив човек. Наложило се да оставят тялото така през целия ден, та да могат всички да дойдат да го видят. А когато се спуснала нощта, положили го с благоговение в един параклис в мраморна гробница; на следния ден започнали да прииждат хора на поклонение, да палят снети, да дават оброк и да окачва восъчни фигурки. Мълвата за неговата святост и за оказваната му почит растяла от ден на ден, докато най-накрая почти нямало човек, който, щом изпадне в неволя, да не се обърне към него вместо към друг светия. Нарекли го и още го наричат Сан Чапелето и казват, че заради него Бог извършил какви ли не чудеса и продължава да оказва милост на всички, които се обръщат с благоговение към него.

Така живял и умрял сер Чепарело от Прато, и — както чухте — станал и светия. Аз не отричам, че наистина е възможно той да е станал блажен с Божието благоволение, защото, макар и животът, му да бил престъпен и порочен, може би в последния си час така се е покаял, че Господ се е смилил над него и го е приел в царството небесно. Но тъй като това за нас е забулено в тайна, то аз, съдейки по видимото, ви казвам, че нему по би подхождало да бъде осъден на вечни мъки в лапите на дявола, отколкото да иде в рая. Ако ли пък наистина е станало така, то в това ние можем да съзрем великата милост, която ни оказва всевишният: като не държи сметка за нашето заблуждение, а за чистотата на вярата ни, макар и да избираме за посредник към милосърдието му човек, който е негов враг (когото ние смятаме за приятел), Бог ни дарява е милостта си, сякаш сме избрали за посредник един наистина свят човек.

А за да може милостта му да запази веселата ни дружина жива и здрава при сполетелите ни бедствия, нека възхвалим този, в чието име сме се събрали, нека му отдадем дължимата почит и му доверим нуждите си с непоклатимата вяра, че той ще ни чуе!

И Панфило замълчал.

НОВЕЛА II

Придумал от Джаното ди Чивини, евреинът Авраам отива в римския двор и като вижда покварата ма църковните служители, връща се в Париж и става християнин.

Докато Панфило разказвал, дамите от време на време прихвали да се смеят, а после похвалили новелата. Те го изслушали внимателно, а като свършил, кралицата — следвайки установения вече ред за развлечение — подканила Неифила, която седяла до Панфило, да разкаже друга новела. Неифила — тя била колкото благонравна, толкова и красива — отвърнала весело, че ще стори това на драго сърце и почнала така:

— С разказа си Панфило ни показа, че Бог ни дарява със своето милосърдие въпреки нашите грешки, когато те се дължат на независещи от нас причини. Аз пък с моя разказ искам да ви покажа как Божието милосърдие, понасяйки търпеливо недостатъците на ония, които, вместо да засвидетелствуват с думи и дела, че наистина го заслужават, вършат обратното, ни доказва своята непогрешима истинност, за да можем ние с още по-голяма твърдост да следваме онова, в което вярваме.

Чувала съм, любезни дами, да казват, че някога в Париж живял един богат търговец, много добър човек, на име Джаното ди Чивини, който въртял оживена търговия с платове; той имал голямо приятелство с някакъв много богат евреин на име Авраам, също търговец и много честен и прям човек. И понеже знаел неговата честност и откровеност, Джаното почнал да се измъчва, загдето душата на този толкова добродетелен, мъдър и добър човек щяла да бъде осъдена на вечни мъки, защото той не принадлежал на вярата Христова. Затова Джаното почнал да го увещава най-приятелски да се отрече от заблудите на юдейската вяра и да се обърне към истинската, християнската, която, както самият Авраам би могъл да се увери, бидейки свята и съвършена, непрекъснато преуспява и укрепва, докато, на против — а в това той също можел да се убеди, — неговата вяра запада все повече и е осъдена да изчезне.

Евреинът отвръщал, че не познава по-свята и по-права вяра от юдейската, че той се е родил с тази вяра, с нея има намерение да живее и умре и нищо не е в състояние да го накара да се отрече. Но Джаното не се отчаял и след известно време почнал отново да увещава Авраама, доказвайки му убедително, както само търговците умеят, защо нашата вяра е по-добра от юдейската; и въпреки че евреинът познавал много издълбоко юдейските закони, кой знае защо — дали заради голямото си приятелство с Джаното, или защото така му подействували думите, които светият дух вложил в устата на този обикновен човек, — почнал да харесва все повече доводите на Джаното, макар и да продължавал да държи на своето и да не се отказва от вярата си.

Колкото повече упорствувал, толкова повече и Джаното се стараел да го убеди; накрая, сломен от неговата настойчивост, евреинът рекъл: „Добре де, Джаното, ти искаш да стана християнин. Съгласен съм, само че най-напред искам да отида до Рим, та да видя оногова, за когото ти казваш, че бил наместник на Бога на земята; да видя нравите му, да видя как живее той, а така също и неговите братя — кардиналите. И ако животът им е такъв, че заедно с твоите слова ме убеди в преимуществото на твоята вяра над моята — както ти се опита — да ми докажеш, — то аз ще сторя каквото ти обещах; ако ли не, ще си остана евреин.“

Като чул това, Джаното се натъжил много и си рекъл: „Уви! Трудът ми ще отиде напразно, а аз си мислех обратното: бях си въобразил, че съм успял да го придумам. Рече ли да отиде в римския двор, щом види порочния и нечестив живот на божиите служители, той не само няма да пожелае от евреин да стане християнин, ами и да беше се покръстил, сигурно щеше да се възвърне пак към юдейската вяра.“ После се обърнал към Авраама и казал: „Защо, о друже мой, ще се трепеш и ще харчиш толкова пари, за да ходиш чак до Рим? Да не говорим за това, че за богат човек като тебе всяко пътешествие, по суша или по вода, е изпълнено с опасности. Нима мислиш, че тук няма да намериш човек, който да те покръсти? Ако ли пък все още изпитваш съмнения относно вярата, която аз ти соча, къде, ако не тук¹⁵, ще намериш по-учени и мъдри люде, които да ти обяснят каквото пожелаеш или каквото попиташ? Ето защо аз мисля, че твоето пътешествие е излишно. Повярвай ми, там духовниците са същите, каквито са и тук, та дори и по-добри, защото са по-близо до върховния пастир. Затова аз те съветвам да отложиш това тежко пътуване за друг път, когато решиш да отидеш на поклонение; тогава може и аз да те съпроводя.“

Но евреинът отвърнал: „Добре, Джаното. Вярвам, че всичко, което казваш, е истина. Ала ще ти повторя кратко и ясно: решил съм — ако ти искаш да сторя онова, за което толкова ме увещава — да отида там. Иначе нищо няма да направя.“ Като се убедил в непреклонността на Авраама, Джаното казал: „Върви и Бог да ти помага!“ и в същото време си помислил, че ако приятелят му види римския двор, никога няма да стане християнин. После се успокоил, защото и без това нищо повече не можел да направи.

Евреинът възседнал коня си и тръгнал бързо към римския двор. Като стигнал, неговите едноверци-евреи го приели с почест; той останал в Рим, без да казва никому за какво е дошъл, и започнал да наблюдава най-внимателно живота на папата, кардиналите, на другите прелати¹⁶ и останалите придворни. От това, което можал да види сам — а той бил твърде наблюдателен, — и от това, което узнал от другите, Авраам заключил, че всички божии служители — от най-големия до най-малкия — грешат по най-безчестен начин, отдавайки се на сладострастие без угризения и срам, и то не само в естествения му вид, а и в содомия, поради което куртизанките и младите момчета имали голямо влияние и били не малка сила за ходатайства.

Освен това всички тия люде били и лакоми, и големи пияници, прилични по-скоро на скотове, отдали се не само на сладострастие, а най-вече на чревоугодничество. След като ги опознал още по:отблизо, той се уверил, че всички те са и скъперници, и сребролюбци; продавали и купували човешка кръв, дори и християнска, същото вършели и с божите работи, били те тайнства, дарове или църковни длъжности. С тия неща тук се търгувало повече, отколкото в Париж с платове и с каквото и да било друго, пък и посредниците били много повече. Явната симония¹⁷ те наричали „застъпничество“, а лакомията си прикривали с думата „подкрепяне“, сякаш бог не е в състояние да проумее — не искам да кажа значението на думите, а намеренията на извратените души, сякаш могат да измамят и него — както правят с обикновените смъртни, — назовавайки нещата с други имена. Всичко това, а и много друго, което се налага да премълчим, никак не се харесало на евреина — човек скромен и умерен. Затова, като решил, че се е нагледал достатъчно, намислил да се прибере в Париж, което и сторил.

Щом научил, че Авраам се е върнал, Джаното веднага отишъл при него, без ни най-малко да се надява, че той може да е решил да стане християнин. Срещата между двамата била много радостна. След като евреинът си починал няколко дни, Джаното го запитал какво впечатление са му направили и светият отец, и кардиналите, и останалите придворни.

Евреинът отвърнал веднага: „Много лошо, да ги порази бог! Казвам ти това, защото, ако не съм се излъгал, там у нито един духовник не можах да видя ни святост, ни благочестие, ни добри дела, нито пример за подражание или каквото и да било друго; видях само порочност, скъперничество и алчност, измамничество, завист и горделивост; много такива и още по-лоши пороци (ако може изобщо да има по-лоши) видях да са на почит у всички и този град ми се стори ковачница по-скоро на дяволски, отколкото на Божи начинания. Доколкото можах да разбера, струва ми се, че вашият пастир, а заедно с него и всички останали най-старателно, най-ревностно всячески гледат да превърнат на пух и прах и да заличат от тоя свят християнската религия, вместо да бъдат нейна основа и опора, каквито би трябвало да са. И понеже виждам, че онова, към което те се стремят, не става, а, напротив, вашата религия се разпространява все повече и печели все повече блясък и слава, става ми ясно, че тя е по-свята и права, отколкото която и да е друга религия, и затова нейна опора и основа е светият дух. Именно заради това аз, който по-рано се противопоставях така твърдо и упорито на увещанията ти и не исках да стана християнин, сега ти заявявам най-откровено, че нищо не може да ме спре да приема християнската вяра. И така, хайде да вървим в църквата; там, според обичая на вашата света вяра, ти ще ме покръстиш.“

Джаното, който очаквал работите да се развият съвсем иначе, като чул тия думи, се зарадвал безкрайно много. Той завел приятеля си в църквата „Парижката света Богородица“ и помолил свещениците да покръстят Авраама.

Те изслушали молбата му и тозчас я изпълнили. Джаното поел приятеля си от свещения купел и го кръстил Джовани; после заръчал на разни образовани люде да го запознаят най-подробно с нашата вяра; приятелят му скоро изучил всичко както трябва и станал добър и достоен християнин и водел свят живот.

НОВЕЛА III

С притчата за трите пръстена евреинът Мелхиседек се спасява от голямата опасност, готвена му от Саладин.

Когато Неифила приключила своя разказ, който бил посрещнат с всеобщо одобрение, и млъкнала, по волята на кралицата трябвало да продължи Филомена.

— Новелата, която чухме от Неифила — започнала тя, — ме накара да си припомня каква беда се случила веднъж на един евреин; и тъй като вече се изприказваха много хубави приказки за Бога и за истината на нашата вяра, то аз мисля, че няма да бъде излишно, ако сега слезем на земята и се позанимаем със случките и делата на людете. Сега ще ви разкажа една новела, а вие, след като я изслушате, ще станете по-внимателни, когато отговаряте на разни въпроси, които ви задават.

Вие, мили дружки, трябва да знаете, че както глупостта често става причина някой да изпадне от благополучие в най-окаяно положение, така и умът може да помогне на мъдрия да се измъкне от голяма опасност и да се издигне на голямо и сигурно място. И че това е вярно, сиреч, че глупостта може да доведе човек от благополучие в беда — може да се види от безброй примери, за които няма защо да разказваме сега, тъй като такива неща стават всеки ден с хиляди. А че разумът може да бъде причина за утеха, ще ви докажа, както обещах, с тази кратка новела.

Саладин, който благодарение на изключителната си храброст не само се издигнал от обикновен смъртен до султан на Вавилония¹⁸, но и спечелил безброй победи над сарацинските и християнски владетели, прахосал цялата си хазна по войни и разкоши; веднъж му потрябвали много пари и докато си блъскал главата откъде да ги вземе — защото му трябвали веднага, — изведнъж се сетил за някакъв богат евреин на име Мелхиседек, който давал пари под лихва в Александрия. Саладин си помислил, че евреинът, стига да рече, би могъл да му помогне; но той бил такъв скъперник, че никога нямало да го направи доброволно, а Саладин не искал да си послужи с насилие.

Подтикван от нуждата, той продължил да размишлява как да накара евреина да му помогне; най-сетне — нямало как — все пак решил да прибегне до насилие, като го прикрие с известно благоразумие. Заповядал да извикат евреина, посрещнал го най-любезно, поканил го да седне до него и му казал: „Почтени човече, чувал съм мнозина да твърдят, че си много мъдър и разбираш добре Божите работи; затова бих искал да чуя от теб коя от трите вери смяташ за истинска: юдейската ли, сарацинската ли, или християнската?“

Евреинът, който наистина бил мъдър човек, се досетил веднага, че Саладин ще гледа да издебне и най-малката му грешка, за да я използува в свой интерес; затова, като поразмислил, решил, че най-добре ще стори, ако не похвали нито една от трите вери за сметка на останалите, за да не може Саладин да постигне целта си. И тъй като трябвало да даде такъв отговор, че да не си пострада, той напрегнал ума си, измислил бързо какво да каже и рекъл:

„Господарю, въпросът, който ми поставяте, е чудесен и за да разберете какво мисля аз, налага се да ви разкажа една приказка, която ви моля да изслушате. Неведнъж, ако не ме лъже паметта, съм чувал да разправят, че едно време живял богат и знатен човек, който наред с многобройните си скъпоценности съхранявал и един прекрасен, много скъп пръстен; тъй като желаел да му отдаде дължимото заради неговата стойност и изящество, предавайки го от поколение на поколение, той обявил да смятат за негов наследник този му син, на когото връчи пръстена, а останалите негови чеда трябвало да го почитат и уважават като най-личен сред тях. Този, който получил пръстена, постъпил като баща си и спазил същия ред по отношение на своите потомци. Така за кратко време пръстенът преминал от ръка на ръка у мнозина наследници, докато най-сетне попаднал у един човек, който имал трима синове; и тримата били еднакво добри и хубави, и тримата били примерни и послушни, а бащата обичал еднакво и тримата. Младежите знаели за обичая, свързан с пръстена, и всеки един от тях, подтикван от желанието да бъде предпочетен пред останалите, молел престарелия си баща, преди да умре, да остави на него пръстена. Но този почтен и достоен човек обичал еднакво и тримата и не можел да реши на кого измежду тях да завещае пръстена; затова намислил да задоволи и тримата. Извикал тайно един изкусен майстор и му поръчал да изработи още два подобни пръстена; те толкова приличали на първия, че самият той, който ги заръчал, трудно успял да различи истинския. Умирайки, той връчил скритом по един пръстен на всекиго от синовете си. След смъртта на бащата всеки отделно почнал да предявява искания за наследството и за дължимата му почит и като не признавал това право на другите си двама братя, сочел за доказателство своя пръстен. Когато най-сетне установили, че и трите пръстена толкова си приличат, че не може да се познае кой е истинският, въпросът кой от тримата е пръв наследник останал нерешен и не е решен и до ден-днешен. Същото ще ви кажа, господарю мой, и за трите закона, дадени от бог-отец на трите народа, във връзка с които ми зададохте вашия въпрос. Всеки народ е убеден, че той е истинският наследник, че той притежава и истинския закон, но въпросът кой наистина го притежава остава открит, също както при пръстените.“

Саладин разбрал, че евреинът съумял да се измъкне много ловко от клопката, в която той се готвел да го впримчи, затова решил да му разкрие от какво се нуждае и да го попита дали иска да му помогне. Така и направил: признал му и как възнамерявал да постъпи, ако Мелхиседек не му бил отговорил толкова умно. Евреинът му услужил веднага с необходимата сума. Не след дълго Саладин му я върнал изцяло и освен това го дарил със скъпи дарове; той продължил да поддържа с него най-приятелски отношения и го назначил при себе си на висока и почтена длъжност.

НОВЕЛА IV

Един монах извършва грях, заслужаващ най-сурово наказание, но успява да се измъкне, като обвинява своя абат в същото прегрешение.

Когато Филомена свършила своя разказ и замълчала, Дионео, който седял до нея, без да чака нарочна подкана от кралицата (защото знаел, че съгласно установения вече ред ще трябва и той да разкаже нещо), почнал така:

— Любезни дами, ако добре съм разбрал вашите намерения, ние сме се събрали тук да се забавляваме, като си разказваме разпи неща; затова аз мисля, че на всекиго от нас, стига той да не нарушава това условие, е позволено (а че това е така, бе потвърдено преди малко от нашата кралица) да разкаже такава новела, каквато според него ще бъде най-забавна. Ние вече чухме как благодарение на благочестивите съвети на Джаното ди Чивини Авраам успял да спаси душата си и как Мелхиседек чрез своята съобразителност запазил богатствата си, като се измъкнал от клопката на Саладин; затова аз мисля, че няма да заслужа вашите упреци, ако ви разкажа накратко как един монах с хитрост се отървал от сурово наказание.

Не много далече оттук, в Луниджана, се намира един манастир, който преди години бил много по-известен със своята святост и където живеели много повече монаси, отколкото сега; между тях имало и един млад монах, чиято сила и жизненост не могли да отслабят ни постите, ни дългите нощни бдения. Веднъж, по пладне, когато другите монаси били легнали да подремнат, а той скитал около своята църквица, закътана в глухо, уединено място, монахът срещнал случайно една много красива девойка — може би дъщеря на селянин от околността, — която вървяла из полето и беряла някакви треви; щом я зърнал, той бил овладян от непреодолимо плътско желание. Затова, като се доближил до нея, той я заговорил и от дума на дума работата тръгнала така, че те се разбрали и монахът я вкарал в килията си, без никой да ги забележи.

Но докато, отдаден на твърде силното си желание, монахът се забавлявал с момичето не особено предпазливо, случило се следното: абатът се събудил и когато минавал безшумно край килията, чул глъчката, която вдигали двамата; за да различи по-добре гласовете, абатът се приближил на пръсти и допрял ухо до вратата на килията. Щом разбрал, че вътре има жена, изпървом понечил да се обади да му отворят, но после намислил друго, върнал се в килията си и зачакал монаха да излезе. Ала монахът, макар и да се отдавал на най-големи наслади и удоволствия с девойката, непрекъснато бил нащрек; когато му се сторило, че чува шум от стъпки в дормитория¹⁹, долепил око до една малка пролука на вратата, видял съвсем ясно, че абатът подслушва, и не се усъмнил ни най-малко, че той е успял да разбере, че в килията има жена. Монахът се изплашил не на шега, защото знаел, че за това може да си изпати здравата; но не се издал пред момичето, а премислил набързо как да постъпи, за да се измъкне от лошото положение.

Най-сетне му хрумнало да прибегне до една необикновена хитрост, която му помогнала да стигне направо до целта, която си поставил. Подсетил момичето, че е време да се разделят, и рекъл: „Ще изляза да видя как можеш да се измъкнеш оттук, без да те забележат, а ти ме почакай и не вдигай шум.“ И като заключил вратата, топ се запътил право към килията на абата, подал му ключа — както правели всички монаси, когато излизали от манастира — и му казал: „Месер, тази сутрин не можах да превозя всички дърва, които бях наредил да насекат, затова с ваше разрешение искам да отида в гората и да разпоредя да ги докарат.“

Абатът, който искал да установи най-точно извършеното от монаха нарушение, помислил, че последният и не подозира, че е бил забелязан, зарадвал се на щастливия случай, взел ключа и му дал исканото разрешение. Като се уверил, че монахът е излязъл, абатът почнал да крои как най-добре да постъпи: дали да отвори килията в присъствието на всички монаси, та да се убедят сами в извършеното нарушение и да не роптаят после против него, като накаже монаха, или най-напред да разбере от момичето как стои работата. Като поразмислил малко, решил, че тя може да е жена или дъщеря на такъв човек, когото той ле би искал да опозори, като я покаже на всички монаси; затова сметнал, че най-добре ще бъде първо да разбере коя е, а после да действува както намери за добре.

Запътил се на пръсти към килията, отключил вратата и щом влязъл, пак я заключил. Като видяло абата, момичето изгубило и ума, и дума — помислило си, че е опозорено за лял живот и се разплакало. А негово преподобие абатът, като я видял такава млада и хубава, въпреки че бил на години, изведнъж бил обзет от плътски желания не по-малко, отколкото младият монах, и си рекъл: „Я чакай, защо да не се възползувам и аз от това удоволствие, щом мога да го получа? Че от скука и неприятности човек и без това не може да се отърве. Момата я бива, никой не знае, че е тук; ако успея да я убедя да ми направи това удоволствие, защо да не го сторя? Кой ще узнае? Никой никога нищо няма да узнае, а скритият грях е половин грях. Та кога друг път ще ми се удаде такъв случай? Може би никога. Затова мисля, че е най-разумно човек да се възползува от същото благо, което Господ Бог е пратил другиму.“

Разсъждавайки така, той променил изцяло първоначалното си намерение, с което дошъл в килията, доближил се до момата и почнал кротко да я утешава и да я моли да престане да плаче; и така, от дума на дума, се стигнало дотам, че той й открил своето желание. Девойката не била нито от желязо, пито от елмаз и лесно склонила да задоволи желанието на абата. Той я прегърнал и я обсипал с целувки, после се качил на постелята на монаха, и като имал предвид приличната тежест на собственото си достойнство и крехката възраст на момата, опасявайки се може би да не я повреди с прекомерното си тегло, не легнал връз нея, а я сложил върху себе си и дълго се забавлявали.

Монахът, който се престорил, че уж иска да отиде в гората, се скрил в дормитория и щом видял, че абатът влязъл сам в неговата килия, се успокоил напълно; той допускал, че ще стане точно така, както си мислел, а като разбрал, че абатът се заключил, окончателно се убедил, че хитростта му е улучила. Сетне излязъл, от мястото, където се бил притаил, доближил се тихичко до пролуката и чул и видял всичко.

Когато абатът решил, че се е позабавлявал достатъчно с момата, заключил я в килията и се прибрал в своите покои. След известно време, долавяйки стъпките на монаха, абатът помислил, че оня се връща от гората, и решил да му се скара здравата, а после да заповяда да го затворят, за да може лесно спечелената плячка да остане само за него. Затова наредил да извикат монаха, наругал го и заповядал да го затворят. Ала монахът веднага му възразил: „Месер, аз съм отскоро в ордена на свети Бенедикт и затова още не съм успял да изуча всичките му правила; пък и вие досега не ми бяхте казвали, че монасите трябва да се подлагат на жените така, както се подлагат на пост и молитва. Сега, след като ми показахте как трябва да постъпвам, ако ми простите, аз ви обещавам, че занапред няма вече да греша, а ще правя така, както видях, че правите вие.“

Абатът, който бил досетлив човек, тозчас разбрал, че монахът не само е голям хитрец, по е видял всичко, каквото той бил извършил; затова, обзет от угризения заради собственото си прегрешение, той се посвенил да наложи на монаха наказанието, което и самият той заслужавал. И като простил на монаха и му заповядал да не разправя никому какво е видял, двамата най-предпазливо извели момата и можем да предполагаме, че неведнъж са я водили отново.

НОВЕЛА V

С един обед, приготвен от кокошки, и с няколко любезни слова Монфератската маркиза успява да угаси безумната любов, която изпитва към нея френският крал.

Отначало, макар и леко, разказаната от Дионео новела жегнала със срам сърцата на дамите, които слушали; белег за това била пламналата по лицата им свенлива руменина; но после те почнали да се споглеждат и дослушали разказа, като се подхилвали и едва сдържали смеха си. Когато Дионео привършил, те го упрекнали внимателно с няколко любезни думи, желаейки да му намекнат, че подобни новели не бива да се разказват пред дами, а кралицата се обърнала към Фиамета, която седяла на тревата до Дионео, и й наредила да продължи, защото бил дошъл нейният ред. Фиамета се усмихнала грациозно и почнала:

— Много се радвам, загдето с нашите новели ние се заехме да доказваме колко голяма е силата на остроумните, съобразителни отговори; известно е също така, че най-благоразумен е оня мъж, който винаги търси любовта на жена от по-знатен род от неговия, и обратно — най-мъдра е оная жена, която умее да се предпази от любовни чувства към мъж с по-високо положение от нейното. Поради всичко това, прекрасни мои дами, на мен ми хрумна да ви покажа чрез новелата, която следва да разкажа, по какъв начин, с какви действия и слова една благородна дама успяла да се запази от едното, а другото да отстрани.

Монфератският маркиз — човек доблестен и смел и гонфалониер²⁰ на църквата, потеглил през морето на всеобщ кръстоносен поход с безброй въоръжени християни. Когато веднъж в двора на крал Филип Едноокия²¹, който се канел да тръгне от Франция на същия този поход, станало дума за храбростта на маркиза, някой си рицар споменал, че под небесния свод не може да се срещне друга двойка, подобна на маркиза и неговата съпруга: колкото маркизът изпъквал над всички други рицари с доблестта си, толкова жена му била най-красивата и най-достойната от всички жени на света. Тези думи направили такова силно впечатление на френския крал, че той изведнъж пламнал от любов по маркизата, макар и да не я бил виждал никога.

Кралят решил да се качи на кораба, с който трябвало да потегли на поход, чак в Генуа, за да може, пътувайки дотам по суша, да намери предлог да се отбие при маркизата; той предполагал, че ще може да осъществи желанието си, възползувайки се от отсъствието на маркиза. Речено — сторено. Наредил другите да тръгнат на път по-рано, а той се отправил към владенията на маркиза, придружен от малка свита придворни. Като наближил, кралят пратил един вестоносец да уведоми маркизата да го чака за обед на следния ден.

Маркизата, която била умна и досетлива жена, отвърнала любезно, че приема тази височайша милост и че кралят ще бъде добре дошъл в нейния дом. После се позамислила защо ли такъв човек като краля е решил да я посети в отсъствие на съпруга й; и не се излъгала в предположението си, че навярно го е привлякла мълвата за нейната хубост. Но тъй като била умна и разсъдлива, тя решила да приеме краля както му се полага; и като заповядала да свикат останалите в замъка придворни, посъветвала се с тях, преди да даде нужните за случая разпореждания. А що се отнася до обеда и ястията, решила сама да се погрижи: наредила да изловят веднага всички кокошки из околността и заповядала на готвачите ястията за кралското пиршество да бъдат приготвени само от кокошки.

И така, кралят пристигнал в уречения час, а дамата го посрещнала най-тържествено, с дължимата почит. Когато кралят я видял, тя му се сторила още по-красива, по-достойна и по-възпитана, отколкото си я представял по думите на рицари; той й се възхищавал все повече и не преставал да я хвали, а желанието му се разпалвало толкова по-силно, колкото повече се убеждавал, че маркизата далеч надхвърля представата, която си бил създал за нея.

След като поотпочинал в определените за случая покои, подредени с всичко, каквото подобава на височайша особа като него, и настанало време за обед, кралят и маркизата седнали на отделна трапеза, а останалите придворни били поканени на други маси и зависимост от техния сан. Блюдата следвали едно след друго, а великолепните скъпи вина доставили най-голямо удоволствие на краля, който от време на време хвърлял ласкави погледи към прелестната маркиза. По след известно време кралят забелязал, че многобройните метни, които му поднасят, макар и разнообразни, всичките са приготвени само от кокошки и от нищо друго. И той се зачудил немалко, защото му било добре известно, че този край е богат с дивеч; кралят си помислил също, че след като дамата била предизвестена за неговото посещение, тя е имала достатъчно време да заповяда на хората си да отидат на лов.

По въпреки че бил озадачен, кралят все пак решил да не прекалява, а да заговори маркизата само но повод нейните кокошки. Той се усмихнал и я запитал: „Мадона²², нима в този край отглеждате само кокошки без нито един петел?“ Маркизата схванала съвсем ясно въпроса и като си помислила, че сам Господ Бог й праща сгоден случай да изрази своите разсъждения, обърнала се смело към краля и отвърнала: „Не, господарю мой, но и тукашните жени, макар да се различават малко по облеклото и по достойнствата си от другите, са създадени така, както навсякъде другаде.“

Като чул това, кралят разбрал съвсем ясно и повода за обяда от кокоши ястия, и скрития смисъл на казаните от маркизата слова; той се убедил, че с жена като нея напразно ще си губи времето и че за насилие и дума не може да става; разбрал също, че както изпървом постъпил неразумно, пламвайки от любов по нея, така сега трябвало да се покаже мъдър и да запази честта си, потушавайки обзелото го не за добро желание.

Понеже се страхувал от отговорите на маркизата, той престанал да се шегува и довършил обеда си вече без всякаква надежда. После побързал да си тръгне, желаейки по този начин да прикрие непочтената цел на своето посещение; и като благодарил на маркизата за оказаната му чест и призовал над нея Божията закрила, отправил се към Генуа.

НОВЕЛА VI

С няколко остроумни слова един мъж разобличава подлото лицемерие на монасите.

Всички похвалили добродетелта на маркизата и остроумния урок, даден от нея на френския крал; после Емилия, която седяла до Фиамета, по нареждане на кралицата смело започнала:

— Аз пък ще ви разкажа как един почтен мирянин взел на подбив алчността на един монах с няколко колкото духовити, толкова и достойни за похвала слова.

И така, мили момичета, неотдавна в нашия град живял монах минорит²³, инквизитор на нечестивата ерес; макар и да се стремял — както всички те правят — да се представя за благочестив и ревностен крепител на вярата Христова, той все гледал да издири не толкова людете, които нехаят за верските си задължения, а ония, дето имат добре натъпкани кесии. Придържайки се най-усърдно към това правило, веднъж монахът попаднал случайно на един почтен човек, който обаче имал повече пари в кесията, отколкото ум в главата; тоя човек — не защото не бил верующ, а най-вероятно защото си бил посръбнал и поразвеселил — един ден се изпуснал пред дружината си: „Имам такова хубаво вино, че и сам Христос не би отказал чашка от него.“

Съобщили това на инквизитора, а той, щом узнал, че човекът притежава обширни имения и пълна кесия, побързал cum gladiis et fustibus²⁴ да го извика на съд под най-сурово обвинение, с намерение по-скоро да напълни джобовете си с флорини, а не да намали неверието на обвиняемия, както и станало. Той го извикал и го запитал дали е вярно това, що се говори срещу него. Човекът отвърнал, че е вярно и разказал каква била работата. Благочестивият инквизитор — голям поклонник на свети Йоан Златоуст²⁵ — го смъмрил: „Значи, ти си казал, че Христос е пияница, че е любител на хубавите вина, като че ли той е някакъв си там Чинчилионе или някой от вашата дружина от пияници, дето все по кръчмите кисне. А сега си седнал да хленчиш най-смирено и искаш да кажеш, че било дребна работа, така ли? Не е така, както си мислиш: речем ли да постъпим според задълженията си, ще трябва да те пратим на кладата — това заслужаваш.“ И му наговорил още много такива приказки и го заплашвал, сякаш клетият човек бил епикуреец, отричащ безсмъртието на душата; за кратко време така успял да го сплаши, че нещастникът възложил на неколцина посредници да намажат ръцете на монаха с порядъчно количество от маста на свети Йоан Златоуст (която много помага против заразната като чума алчност на духовниците, особено на монасите минорити, дето не смеят да пипнат пара с ръка), та да прояви по-голямо милосърдие към него. И употребил толкова от тая мас — а тя направо е чудодейна, макар Гален да не я споменава нито в едно от своите медицински съчинения, — че кладата, с която го заплашвали, била милостиво заменена с наказанието да носи пришит на гърдите си кръст; и за да се отличава по-добре, сякаш той трябвало да потегля на презморски кръстоносен поход, лепнали му жълт кръст на черен плат.

Освен това, след като получил парите, монахът го задържал известно време при себе си, налагайки му епитимия: всяка сутрин да отива на литургия в „Санта Кроче“, а по пладне да се явява пред него; през останалата част от деня можел да прави каквото си иска. Човекът изпълнявал най-прилежно всичко, каквото му било наредено; но не щеш ли, един ден, по време на службата, той чул да пеят следните слова от евангелието: „И ще ви се въздаде стократно, и ще наследите вечния живот“; той добре ги запомнил и съгласно полученото нареждане се явил точно на обед пред инквизитора, тъкмо когато оня се хранел.

Инквизиторът го запитал ходил ли е сутринта на църква. „Да, месер“ — отвърнал бързо човекът. А инквизиторът казал: „Не чу ли по време на службата нещо, в което да си се усъмнил и за което искаш да ме запиташ?“ Човекът отговорил: „Разбира се, не се усъмних в нищо от онова, което чух; напротив, твърдо съм убеден в неговата истинност; но чух едно нещо, което ме накара и продължава да ме кара да изпитвам безкрайно съжаление към вас и вашите братя, монасите, заради злата участ, която ви очаква на оня свят.“

Тогава инквизиторът запитал: „Кои са тия думи, дето са предизвикали у тебе такова съжаление към нас?“ Човекът отвърнал: „Месер, това бяха думите от евангелието: «И ще ви се въздаде стократно.»“

„Така е — забелязал инквизиторът, — но защо точно тия думи те развълнуваха?“ Човекът отвърнал: „Ще ви обясня, месер. Откакто почнах да идвам тук, всеки ден виждам да раздават на бедняците, дето се трупат отвън, кога един, кога два казана чорба; а тая чорба се отнема от вас и от братята от тоя манастир; и ако на оня спят рекат да ни връщат по сто казана чорба за всеки казан, даден тук, вие ще имате толкова чорба, че направо ще се удавите в нея.“

Сътрапезниците на инквизитора прихнали да се смеят, но духовникът се смутил, защото разбрал, че тия слова са насочени против техните лицемерни благодеяния; и ако не се боял от порицание заради предишната си постъпка, щял да извика човека отново на съд, задето така остроумно жегнал и него, и останалите готованци. Вместо това той с яд му казал да не се явява повече пред него и му разрешил да прави каквото си иска.

НОВЕЛА VII

С разказа си за Примас и абата дьо Клюна Бергамино умело изобличава Кане дела Скала заради проявеното от него необичайно скъперничество.

Новелата, разказана така забавно от Емилия, накарала и кралицата, и всички останали да се смеят и да хвалят остроумието на кръстоносеца. Като се поуспокоили и престанали да се смеят, дошъл ред на Филострато, който започнал така: