Фиаско Лем Станислав

Демонстрация на сила

Не им се удаде да разпознаят какви средства са били използувани при атаката, защото, каквото и да представляваха те, вече бяха изчезнали от пространство-времето. Записът на защитната памет на ГОД обаче потвърди предположенията на физиците. Датчиците, насочени във всички посоки на космическото пространство около „Хермес“, го опипваха чак до външния периметър на защитата и биха открили радарното ехо на частици с милиметрови размери в кръг с радиус сто хиляди мили. Ударът не беше лъчев — такъв би оставил спектрални линии. Внезапната поява на няколко десетки обекта със замъглени очертания около кораба, носещи се като рояк към него — концентрично и почти едновременно, — отначало изглеждаше загадъчна. Те се бяха появили съвсем наблизо, на разстояние от порядъка на една-две мили. Физиците изграждаха хипотези, преценявайки различните начини, чрез които можеше да се проникне през бдителната защита. Спряха се на три варианта.

Облаци от частици, не по-големи от бактериите, биха могли да се обединят в многотонни маси. Това предполага солидни възможности за произвеждане на самообединяващи се частици, които се насочват към целта силно разпръснати, за да се съединят в лавина със съответното закъснение едва вътре в периметъра на защитата. Отделните частици, кондензиращи се не как да е, а оформящи снаряди благодарение на собствените взаимодействия, би трябвало да притежават извънредно деликатен строеж. Две секунди преди нападението корабните магнитометри бяха регистрирали скок в магнитното поле около бордовете. То бе достигнало върхова стойност един милиард гауса и след няколко наносекунди бе спаднало почти до нула. На това допускане обаче противоречеше липсата на каквато и да било електромагнитна активност преди това. Физиците не можеха да обяснят механизма на възникване на поле с такъв интензитет, чиито източници, без да се разкрият предварително, биха измамили бдителността на датчиците. Теоретично през защитата биха могли да преминат диполи, ако техният облак се е неутрализирал чрез взаимно ориентиране на билионите молекули. Подобна реконструкция предполагаше технология, непроектирана и неизпробвана експериментално на Земята досега.

Втората хипотеза представяше доста хитроумен начин за използуване на квантовите ефекти на вакуума. При това разглеждане никакви материални частици не са преминали през защитната бариера и в цялата сферична околност не е имало нито една частица. Физическият вакуум съдържа безброй виртуални частици, които могат да се материализират при ударно захранване с енергия отвън. Тази картина предполагаше обкръжаване на кораба с генератори на най-твърдо рентгеново лъчение извън открития радиус на защитата и насочен към центъра разряд, който под формата на сферична вълна, свиваща се със светлинна скорост, бе дал при контакта със защитата тунелен ефект: освободените около кораба кванти енергия са изстискали от вакуума достатъчно хадрони, които са се нахвърлили отвсякъде върху „Хермес“. Възможен за реализиране метод, който обаче изискваше сложна и прецизна апаратура — с безпогрешно разполагане в пространството и идеална маскировка на орбитерите. А това изглеждаше малко вероятно.

Третият вариант разглеждаше използуването на отрицателна енергия извън периметъра на защитата, но и той предполагаше овладяването на сидерално инженерство, и то в макроквантов вид, с предварително всмукване на мощност от слънцето, понеже енергетичните централи, способни да развият необходимата мощност на планетата, още при задействуването си биха разкрили пред „Хермес“ присъствието си — чрез остатъчното термично лъчение на околните райони.

Нападнат изневиделица, ГОД бе прибягнал към гравитационния спасителен пояс. Посегнал бе към цялата мощност, с която разполагаха главните енергийни централи, и бе опасал кораба с тороидни гравитационни пръстени. В центъра на тези торове, все едно в средата между кръстосани автомобилни гуми, се намираше „Хермес“, а насочените в него снаряди бяха пропаднали с Шварцшилдовото изкривяване в пространството. Понеже всеки материален обект, попаднал в това изкривяване, губи всички свои физични свойства освен електрическия товар, въртящия момент и масата, превръщайки се в безформена частица от гравитационния гроб, от употребените в атаката средства не бе останала никаква следа. Торовете, използувани в ролята на непробиваема броня, бяха съществували само петнайсетина секунди, което струваше на кораба 10²¹ джаула. „Хермес“ не сподели съдбата на „Габриел“, не се самоунищожи в самоотбрана благодарение на тороидалната конфигурация на импулсните гравитационни валове. Но понеже не може да се постигне остра фокусировка в непосредствена близост до излъчвателя, корабът бе приел около една стохилядна част от освободената енергия. А само няколко двайсетхилядни от тази енергия биха го смачкали както чук кухо писано яйце.

Хората оцеляха при премеждието. Всички, освен Стеергард и Кирстинг, спяха или поне лежаха на койките със закопчани колани — като Темпе. Корабът нямаше бойно снаряжение. Полассар настоя — каквото и да се случи — да излязат на перихелий, за да се възстанови мощността, загубена при отблъскването на атаката.

По пътя „Хермес“ пресече облак от разреден газ, който специалистите взеха за разсейващ се в слънчевия вихър протуберанс, но сензорите предупредиха, че към бронята са залепнали безчет молекули и я нагризват каталитично. Пробите разкриха специфична вирулентност, родствена на познатите им вече вироиди. И сега Стеергард направи това, което той при разговора си с апостолическия пратеник нарече „вдигане на забралото“. Със серия термични удари „Хермес“ разпръсна облака, а прилепналите към бордовете вируси унищожи по най-простия начин: с включени на пълна мощност охлаждащи устройства се стрелна, като се въртеше като агне на шиш, през върха на слънчевия протуберанс, простиращ се само на няколко светлинни секунди над фотосферата. После премина на стационарна орбита, обърна се с кърмата към Дзета и отвори енергопоглъщателите. Част от получаваната енергия поддържаше охладителите, сидералните агрегати всмукваха останалата енергия.

Междувременно екипажът се беше разделил на три групи.

Харрах, Полассар и Ротмонт оцениха приключението с облака като второ нападение на квинтяните. Кирстинг и Ел Салам не го приемаха за умишлено насочена към тях атака, а за своеобразна случайност — че „Хермес“ е попаднал в зона, минирана доста време преди тяхното пристигане тук. Становището на Накамура бе някъде по средата: облакът не е бил нито поставена на „Хермес“ клопка, нито нападение на квинтянските орбитери; той е бил просто „бунище“ за оръжие на микромахията37, използувани за военни действия в близост до планетата, а в перихелий го е изтеглил гравитационният дрейф на слънцето, противно на намеренията на воюващите страни.

Араго си мълчеше. ГОД програмираше достъпните стратегии за отбранителни, нападателни и търсещи разбирателство действия. Не отдаваше предпочитание на никоя от тях: данните за оптимизиране на всяка от тези процедури бяха прекалено малко.

Герберт виждаше единствения изход в отказването от контакта, от демонстрацията на сила, но не се смяташе, за компетентен да участвува във все по-изострящите се спорове. Темпе каза на командира, който го бе извикал при себе си, че не е експерт на SETI, нито пък командува кораба.

— Тук никой не е експерт — сигурно вече си забелязал? — отвърна Стеергард. — Аз също. Въпреки това всеки си има нещо наум. Ти също. От теб искам не съвет, а само мнение.

— ГОД по-добре знае — усмихна се пилотът.

— ГОД ще представи двайсет или сто тактики. Не може да направи нищо повече. Мисля, че ти знаеш толкова, колкото експертите ни заедно с ГОД. Минимален риск има само в отстъплението.

— Така е. — Седналият срещу командира Темпе продължаваше да се усмихва.

— Какво забавно има?

— Неофициален въпрос ли е или заповед, астрогаторе?

— Заповед.

— Без съмнение положението не е розово. Аз обаче вече ви познавам достатъчно добре и мога да кажа какво със сигурност няма да направи нашият командир: няма да избягаме.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Защо? Според теб колко пъти бяхме нападнати — един или два?

— Това е без значение. Във всеки случай те не искат контакт. Нямам представа и какви изненади са ни подготвили още.

— Всички наши начинания ще бъдат свързани с опасност.

— Ясно. — Тогава?

— Очевидно аз обичам опасностите. Ако не беше така, от няколкостотин години щях да лежа под надгробна плоча на Земята, защото щях да си умра в леглото, заобиколен от опечаленото семейство.

— С други думи — смяташ ли, че е необходима демонстрация на сила?

— И да, и не. Смятам я за краен изход, който обаче е неизбежен.

Под стоманеното кубче на бюрото на Стеергард се виждаха купчина листове с печатан текст и някаква графика на първата страница. Пилотът ги позна. Ел Салам му беше дал копие от тях преди час.

— Прочетохте ли вече това? — попита той командира.

— Не.

— Не?

— Още една хипотеза на физиците. Най-напред исках да поговоря с тебе.

— Прочетете го. Наистина е хипотеза. Но на мене ми се видя убедителна.

— Не те задържам повече.

Работата под наслов „Системата на Дзета като космическа сферомахия“38 бе подписана от Ротмонт, Полассар и Ел Салам.

„Една цивилизация, която не само е унищожила безжичните си връзки — радио и телевизионни, не само е изпълнила цялата йоносфера с бял шум, който поглъща всеки сигнал, но и инвестира по-голямата част от глобалното си производство и енергия за създаване на оръжия, разположени в космическото пространство, изглежда направо абсурдна. Трябва обаче да се отбележи, че, тя не е запланувала съзнателно, нито пък е постигнала умишлено това състояние — то е възникнало постепенно чрез ескалация на конфликта. Ние приемаме за изходна ситуацията, при която многофронтовата война, водена на планетата, се е превърнала в еквивалент на тотална гибел. След стигането до тази критична точка надпреварата във въоръжаването е била пренесена в Космоса. Нито една от страните-антагонисти не е възнамерявала да превърне цялата система на Дзета във военна сфера с чудовищни размери, а просто се е приближавала към нея постепенно, като е контрирала всяка поредна крачка на противника. Когато се е стигнало до конфронтация в космическото пространство, нищо вече не е можело да спре разрастването й, нито да я премахне за дефинитивно сключване на мир.

Симулационният анализ съгласно теорията на игрите при ненулева функция на печалбата разкрива в подобни случаи, че при липса на доверие в сключваните споразумения за разоръжаване съществува таван на възможното разбирателство на противниците чрез преговори. Този таван възниква, защото при липса на доверие в добрата воля на противника, доверие, наричано класически pacta servanda sunt39, разбирателството изисква взаимен контрол на въоръженията или предоставяне на собствената територия на експерти на врага.

Когато обаче надпреварата за постигане на все по-голяма бойна мощ тръгва по пътя на микроминиатюризацията, контролът без доверие става неефективен. Тогава военните предприятия, лаборатории и арсенали може да се укрият идеално. Тогава е невъзможно да се постигне нито споразумение на минимално валидно равнище на взаимното доверие (че този, който престане да работи върху усъвършенствуването на микрооръжията, н е се озовава по този начин автоматично в положението на победен), нито пък — още повече — може да се премахне притежаваното въоръжение въз основа на уверенията на противника, че той ще направи същото.

Възниква въпросът: защо вместо прогнозираната някога на Земята ера на биомилитарните методи на война ние попаднахме на мъртва сферомахия около Квинта?

Навярно затова, защото противниците вече са постигнали и в областта на биологичното оръжие потенциал, способен да унищожи цялата биосфера, така както преди това е можела да я унищожи стратегичната размяна на ядрени удари. Поради същата причина никой не може да употреби пръв нито едните, нито другите оръжия.

Що се отнася до криптомилитарната макроалтернатива или нанасянето на псевдостихийни бедствия у враговете чрез манипулации с климата или сеизмични трусове, възможно е и да е имало такива неща, те обаче не са можели да доведат до стратегическо разрешаване на конфликта, понеже този, който сам умее да действува криптомилитарно, разпознава и аналогичните действия на противника си.“

След това въведение авторите предлагаха модел на сферомахията. Той представляваше сфера с Квинта в центъра. Някогашните локални войни са преминали в, световни войни, а след тях — в надпревара кой ще произведе все по-усъвършенствувани оръжия на сушата, по вода и във въздуха. Откриването на ядрения разпад е поставило край на големите конвенционални войни. Оттогава безвоенната надпревара във въоръжаването е имала три компонента: средства на унищожението, средства за съобщения между тях и средства, насочени срещу първите два вида.

Възникването на сферомахия предполага наличието на оперативни щабове, които да отговарят с технологични новости на технологичния прогрес на противниците, на остаряването на собствените арсенали и на методите за координираното им използуване.

Всеки от тези етапи има свой таван. Когато антагонистите го достигат, настъпва равновесие на силите. Тогава някоя от страните се опитва да пробие тавана. За таван на фазата, предхождаща експанзията в Космоса, може да се приеме състоянието, в което всяка от страните умее както да локализира, така и да унищожи средствата на противника, служещи за нанасяне на първи или ответен удар. В края на тази фаза подлежат на унищожение балистичните ракети с голям обсег на действие, разположени дълбоко под планетната кора и подвижните ракетни установки на сушата и в акваториите — на плавателни съдове или монтирани на океанското дъно.

Най-чувствителното звено при така създаденото равновесие е системата за далечна връзка, съставена от изведени в космическото пространство спътници за разпознаване и следене, както и връзката на тези сателити с щабовете и бойните средства. За да се предпази и тази система от евентуален изненадващ удар, който би я взривил или ослепил, възниква следваща система от повиеш орбитален порядък. Така сферомахията започва да се разширява и едновременно с това да отслабва. Колкото по-голяма е тя, толкова по-уязвими са комуникациите с наземните щабове. Щабовете се опитват да отстранят тази заплаха. При конвенционалните войни морските острови представляват непотопяеми самолетоносачи и на същия принцип сега най-близкото небесно тяло — естественият спътник, се превръща в неунищожима база за страната, която си го присвои първа във военно отношение. Понеже луната е само една, след завладяването й от първата страна, втората — за да премахне новото нарастване на заплахата — трябва или да концентрира вниманието си върху средствата, блокиращи комуникациите между планетата и луната, или да изблъска с военни действия неприятеля от нея.

Ако силите на нападателите и бранителите на лунната крепост са, общо взето, равни, никой не може да я завладее веднъж завинаги. Вероятно точно така е станало, когато едната от страните вече е изграждала инсталацията на луната. Поставените в шах са били принудени да напуснат естествения спътник, а даващите шах не са имали достатъчно сили, за да го окупират.

Отстъплението може да бъде причинено и от друг фактор: новите постижения в заглушаването на съобщенията. При такава ситуация луната е загубила стратегическото си значение като извънпланетна командна база на военните операции.

Абстрактният модел на космомахията представлява многофазово пространство с критични повърхности на преходи от изцяло постигнатата в следващата фаза. Раздувайки се вече астрономически, сферомахията налага на антагонистите безпрецедентни в историята на военния конфликт методи.

Единствената оптимална в стратегическо отношение реакция на притежавания от противника потенциал за прекъсване на съобщенията между оперативните щабове, базите и оръжията на суша, по вода, във въздуха и в Космоса е да се даде на собствените оръжия и бази все по-голяма бойна автономия.

При възникналата ситуация всички щабове знаят колко безполезни са централизираните командни операции. Поражда се въпросът: как да се поддържат нападателно-отбранителните стратегии при липсата на комуникации със собствените сили на планетата и в Космоса?

Никой не си блокира сам каналите за разузнаване и командуване — поради тъй наречения „ефект на огледалото“. Всеки прави това, което е лошо за другия, като му прекъсва съобщителните канали, и получава аналогична отплата. След съперничеството за по-висока точност и мощност на балистичните ракети идва ред на съперничеството за защита на съобщителните канали. Първото е било натрупване на средства за унищожение и заплаха за тяхното използуване. Второто съперничество е „свързочна война“. Битките за накъсване и опазване на комуникациите са реални, при все че не водят до разрушения и кървави жертви. Като запълват постепенно радиоканалите с шум, противниците загубват контрол над дислокацията на собствените си оръжия и над въоръженията и оперативната готовност на противниковата страна.

Значи ли това, че парализирането на командната функция на щабовете пренася войната в Космоса, като — поле на непрестанни атаки и контраатаки на оръжия с пълна самостоятелност? Значи ли това, че задачата на тези оръжия е да унищожават автономно орбитерите на врага? Нищо подобно. Приоритетът на битката за комуникациите остава. Противникът трябва да бъде заглушаван навсякъде.

Най-напред възниква непреодолим праг на фронталния сблъсък на силите на планетата — когато мощността на зарядите, балистичната точност и потенциалното последствие от тях — смъртоносната ядрена зима — са еднозначни с неизбежния край на войната.

Неспособни да направят нищо друго, противниците си унищожават взаимно контрола над арсенала. Заглушават се всички диапазони на радиовълните. Шумът изпълва целия капацитет на предавателните канали. За доста кратък период конфронтацията се изразява в търсене на надмощие — кой ще вземе връх: заглушаващата мощност или мощността, предназначена за предаване на сигнали за разузнаване и командуване. Ала и тази ескалация, пробиваща шума с по-силен сигнал и на свой ред заглушаваща сигнала с шум, не води доникъде.

Мазернатал лазерната Комуникация продължават да се развиват още известно време. Обаче парадоксалната електронна война води и тук — чрез нарастването на излъчваната мощност — до пат: достатъчно силни, за да пробият чуждата защита, лазерите се превръщат от разузнавателни в унищожителни. Това е, образно казано, слепец да размахва все по-настървено своя бял бастун в мъглата. От спомагателен инструмент бастунът се превръща в палка.

Предвиждайки близкия пат, всяка страна работи върху произвеждането на такова оръжие, което ще развие тактическа, а после — и стратегическа автономия. Бойните средства стават независими от техните производители, оператори й командни бази.

Ако главната задача на тези оръжия, вече изведени в Космоса, е да унищожават антагонистичните им еквиваленти, един започнат в произволно място сблъсък би се превърнал в детонатор на бойни действия, като степен пожар, разширяващ се до повърхността на самата планета, което би довело до размяна на удари с най-голяма мощност, следователно — до тотална гибел. Точно затова въпросните оръжия не бива да се впускат в остри сблъсъци. Биха могли взаимно да си дават шах, а ако се унищожават, да правят това коварно: като зарази, а не като бомби. Машинният интелект на едните се старае да покори интелекта на вражеските оръжия, обезвреждайки ги или — чрез посредничеството на така наречените програмни вируси, — предизвиквайки „дезертьорство“ на орбитерите на противника. В земната история това има далечен еквивалент в еничарството: турците присъединявали към своята армия отвлечените от поробваните народи деца.

Представеният тук модел на сферомахия е силно опростен. Всички фази на разрастването й биха могли да се придружават от десантни, шпионски, терористични акции, както и от заблуждаващи маневри с цел да се накара противникът да направи скъпоструваща или дори гибелна за него грешка. Кабелната комуникация и импулсните електронни средства позволяват на планетите антагонисти да запазят до известна степен щабно-централизираните съобщения; до каква степен, не можем да установим, още повече че те се променят под влияние на техническите новости. В речника на земните думи липсват думи за определяне на сферомахия от квинтянски тип, тъй като тя не е нито война, нито мир, а представлява постоянен конфликт, който ангажира противниците и изчерпва ресурсите им.

При това положение може ли да се признае сферомахията за космически вариант на суровинната война, в която губещият е онзи с по-бедните суровинни, енергетични и технологични ресурси? Отговорът на този конвенционален въпрос е неконвенционален. Жителите на планетата не разполагат с безкрайни резерви на изкопаеми горива и неизчерпаеми енергетични източници. При все че и едните, и другите ограничават времетраенето на конфликта, те не гарантират никому победа. Моделът на последната фаза е просто звезда.

Както е известно, звездата дължи съществуването си на термоядрените реакции на превръщане на водорода в хелий, протичащи в ядрото й при налягания и температури, изразявани в милиони от съответните единици. След изгарянето на водорода в ядрото звездата започва да се свива. Нейното собствено тегло я смачква, като повишава температурата в центъра, което предоставя възможност за начало на ядрени реакции на въглерода. Същевременно по границата на вътрешната сфера от хелий, който е „пепелта“ на изгорелия водород, реакцията на неговите остатъци продължава и този сферичен огнен фронт се раздува в звездата все повече и повече. Накрая динамичното равновесие рязко се нарушава и звездата изхвърля експлозивно външните газови слоеве.

Също така, както в едно застаряващо слънце възниква сфера, издувана от поредните синтези на водорода в хелий, на хелия във въглерод и така нататък, в междупланетното кълбо на сферомахията възникват поредни повърхности, отговарящи на постиганите един след друг етапи от надпреварата във въоръжаването.

В центъра му, тоест на Квинта, все още съществуват минимум съобщения между военните съединения на всяка страна. Извън планетата действуват, като се държат взаимно в шах, системите от автономни оръжия. Но щабните програмисти ограничават все пак тяхната самостоятелност — да не би, не дай боже, те да положат началото на верижна реакция, която би пренесла пламъка на войната на планетата.

Програмистите обаче стават все по-силно двояко уязвими. Колкото по-рафинирани автономни оръжия изхвърля в Космоса противникът, толкова по-голяма нападателно-отбранителна суверенност трябва да дават те на своите бойни системи. Както цифровото, така и аналоговото моделиране на сферомахията след най-малко стогодишна война не дават еднозначни решения. Опирайки се обаче на компютърните варианти, авторите на модела допускат, че съществува праг на ограниченията в програмирането на автономността на бойните средства и че на този праг оръжията от единствено самостоятелни могат да станат самоволни. Тази картина се отдалечава от модела на звездата и се приближава към модела на естествената еволюция. Автономните оръжия приличат на низшите организми, които притежават агресивност в рамките на инстинктите за самосъхранение. Самоволните оръжия приличат на висши организми, които притежават творчески импулс и от само хитри и съобразителни подчинени се превръщат в инициатори на нови тактики за действие. Тези оръжия се изплъзват от контрола на създателите си.

Като твърдят, че създателите им стават двояко уязвими, авторите на модела смятат, че от поражение са застрашени както тези, които забавят нарастването на интелекта на своите оръжия, така и онези, които подкрепят това нарастване. Тъй или иначе, в процеса на разрастването си сферомахията губи своята динамична стабилност и макар бъдещата й съдба да не може да се определи еднозначно, тя излиза извън интересите на страните, започнали войната. В настоящия момент такова положение на нещата се намира в далечно бъдеще. Светлините, които са били забелязани от „Евридика“, може би са били от сражения, провеждани в периферията на системата на Дзета. Този сблъсък на милиарди мили от Квинта означава, че истинските битки може да се водят на фронтове, отдалечени на астрономично разстояние от планетата. Там войната вече може да става „гореща“. Може също в бъдеще да доведе и до скокове в дълбините на сферомахията. Всъщност всеки, който разбира нещо от стратегията, разработена след Клаузевиц, не би могъл да очаква победен финал на войната. Същевременно опитните стратези се намират в положението на играч, който не може да стане от игралната маса, защото е хвърлил в играта всичките си капитали. Именно в това се състои ефектът на огледалото. Толкова важният някога проблем кой е започнал надпреварата, тук е без значение. В конфликта вече не може да се различи с какъв характер — мирен или агресивен — са били намеренията на воюващите страни. Играта предвижда лоша съдба на всички участници и може да завърши само с пирова победа.

Какъв е шансът за контакт при представеното положение на нещата? Авторите на хипотезата не знаят. Докато на космическата, шахматна дъска се движат черни и бели фигури с аналогична сила, те изобщо не се впускат в битка, а само си дават шах. Затова Пък съвършено новите и непознатите подлежат на разпознаване чрез бой. Това е нещо като някогашните опознавателни двубои на отделни рицари преди сражението. Може би не планетата, не нейните правителства, щабове, власти са нападнали „Хермес“, а той просто е бил атакуван като „съвършено чуждо тяло“, като огромен, технически и непознат обект. Не както бандити нападат минувач, а както инфекциите проникват в организма през лимфоцитната защита.

Надеждата за ограничаване на надпреварата във въоръжаването е нищожна. Възможно е модернизиране на старите бойни изкуствени спътници, издърпвани на планетата. За оръжия от типа на вироидите, микроминиатюризираните паразити, самообединяващите се частици, черпещи енергия от слънцето, са необходими огромни инвестиции, но малко суровини.

В заключение Полассар, Ротмонт и Ел Салам обобщаваха виждането си относно Квинта. Като продукт на вековни борби за надмощие, този изкуствен организъм — сферомахията с диаметър седем милиарда мили, може да бъде сравнен с разяждано от рак тяло. Повече или по-малко злокачествените метастази на конфликта са негови космически органи и тук пак възниква аналогия с живо същество, защото дори в зародиш сферомахията не е била напълно „здрава“, след като още при зачеването е била заразена с антагонизма на насочените една против друга технологии. Тя няма никакви „нормални тъкани“, а оставането й в динамично равновесие се дължи на противодействуващите си „злокачествени образувания“. За да запазят това специфично равновесие, те трябва да се разпознават взаимно. Щом някъде, сред вътрешните или външните планети, се появят радикално нови разновидности, технически „противотела“ ги разоръжават, поставят в шах или „конвертират“ (прехвърлят под своя власт по „еничарския“ принцип). Те не се грижат за лечение (няма кого да лекуват), а за запазване на динамичното status quo ante fuit40, тоест — за запазването на пат. Ако е така, „Хермес“ най-напред х е натъкнал на остатъци от някогашни схватки, а после е нахлул в „минирана зона“, предизвиквайки нощната атака. Ако отказването от контакта не влиза в сметката, трябва да се признаят всички разработени от SETI тактики за неприложими и да се търсят нови тактики, които да водят към положителен резултат. Авторите на сферомахичния модел не знаят дали съществува ефективна тактика. Те просто се изказват за излизане извън подготвената програма, като предлагат да се направи опит да се разработи концепция без прецедент.

Харрах и Кирстинг също бяха подписали доклада.

Какво друго можеше да последва освен поредно съвещание?

Въпреки че „Хермес“ вече бе попълнил енергетичните си запаси, Стеергард реши, че орбитата в близост до звездата е най-безопасна. Корабът продължаваше да маневрира така, че да остане над Дзета, превръщайки енергията й в източник за собственото охлаждане. Понеже орбитата не беше стационарна нито спрямо звездата, нито спрямо Квинта, необходимата за поддържането й мощна тяга създаваше сила на тежестта.

Докато отиваха е Харрах на съвещанието, Темпе му каза, че май космическите пътешествия се състоят само от избегнати в последния момент катастрофи. И от съвещания.

Накамура пръв се нахвърли върху модела на независима от планетата сферомахия. Възможно било бойните средства далече от Квинта да не са подчинени на създателите си, но оперативната Дейност на щабовете продължавала — макар и в по-малки мащаби. В противен случай „Габриел“ нямало да се сблъска с двустранно координцрана атака.

Океанът в северното полукълбо с белите полярни шапки разделяше сушата на два континента на западен, наречен Норстралия, два пъти по-голям от Африка, и източен — Хепария, назован така поради приликата му със сплескан черен дроб. Въз основа на снимките, направени от „Габриел“ при полета му към предвижданото за кацане място край звездовидното образувание в Хепария, Накамура бил установил откъде са стартирали преследващите го ракети — от космодруми на екватора, но разположени на противоположни суши. Те са закрити от облаци и при старта си ракетите не са оставили след себе си типичната реактивна струя, но той предполагал, че те или са били катапултирани, или са имали двигатели с нищожна термична компонента. Изстреляни с мълчащи двигатели или със студена корпускулярна тяга, преследвачите са се загрели при прекрачване на звуковата бариера и това било позволило на Накамура да открие горещите части от траекторията им и чрез ретрополация да определи местонахождението на стартовите площадки.

Това, че са изскочили от облаците, почти едновременно — две от запад и две от изток, свидетелствувало за предварително синхронизиране на акцията и съответно — за координация в действията на щабовете, разположени на двата континента.

Авторите на модела на сферомахията отхвърлиха възраженията на Накамура и неговите изводи. Те заяви ха, че Накамура не можел да докаже, че събитията си протекли действително така, както той ги представя, защото в атмосферата на Квинта има множество горещи точки, смятани за резултат от падането на ледени блокове от разрушаващия се пръстен. Накамура, твърдяха те, бил избрал тези от тях, които при добро желание могат да бъдат приети за следи от ракетите.

Качеството на получените снимките незадоволително, понеже „Хермес“ ги бе получавал от изстреляните сонди — „електронните очи“, докато самият той се укриваше в периселений зад Луната. Освен това около Квинта обикалят хиляди спътника, движещи се в посока, съвпадаща с посоката на нейното въртене около оста й или в обратна посока, но едната или другата посока на движението им не говореше нищо за произхода на спътника: планетите антагонисти биха могли да изстрелват бойните си сателити коротационно или антико-ротационно. Това, че те нито се сблъскваха, нито воюваха помежду си, само засилвало основанието на авторите на „алиенираната сферомахия“ да предполагат, че войната си остава „студена“ и се състои в даване на шах, а не в унищожаване на бойните средства на противника. Ако започнат взаимно да се нападат, студената война би преминала във фаза на, гореща ескалация. И затова, поддържали те, противниковите орбитери се държат в шах. За да се запази равновесието на силите, космическите сили на двете страни трябва да се разпознават взаимно. Докато „Габриел“ бе чужд за всички и именно затова бе нападнат. Ротмонт онагледи това със следния пример: две кучета ръмжат едно срещу друго, което издава, че не са приятелски настроени, ала щом се появи заек, хукват заедно да го гонят.

Полассар обаче подкрепи Накамура. Действително, не се знаело дали преследвачите на „Габриел“ са били ракети само на едната страна или на двете, но нападението било протекло с прецизност, подсказваща предварителна подготовка. Несъмнено сигналите, излъчвани от „Амбасадор“, са били приемани на планетата и липсата на отговор не означавала пасивно бездействие.

В този спор Стеергард не застана на ничия страна. Смятал за второстепенен въпроса дали „Габриел“ е бил нападнат от управлявани от Квинта орбитери или от самостоятелни единици. Важен бил фактът, че планетата не желае контакт. Единственият съществен въпрос бил дали тя може да бъде принудена към него.

— Чрез увещания — не — заяви Харрах. — Нито пък чрез реализиране на първоначалната програма. Колкото повече парламентьори изпращаме, толкова повече схватки ще има. Лри тях нашите посланици ще се превърнат в отбранителни средства, а мисията им ще завършва с отстъпление или сблъсък. Понеже ние не искаме война, а отстъплението не влиза в сметката, трябва да проявим твърда позиция, вместо да ги опипваме и пощипваме. Не можеш да се сприятелиш с горилата, нито пък да я омилостивиш, като я хапеш лекичко по опашката.

— Горилата няма опашка — отбеляза Кирстинг.

— Тогава крокодила. Не се хващай за думата. Не ни остава нищо друго освен демонстрация на сила. Който може да предложи нещо по-добро, да се изкаже.

Никой не се обади.

— Имаш ли конкретен план? — попита Стеергард.

— Да.

— Конкретно?

— Кавитация на луната. Максимален ефект при минимум щети. От планетата ще го видят, но няма да усетят нищо. Отдавна ми се върти в главата. Преди малко ГОД ми го изчисли. Луната ще се разпадне така, че остатъците ще останат на орбита. Центърът на масите няма да се промени.

— Защо? — попита доминиканецът.

— Защото парчетиите ще продължат да обикалят около Квинта по същата орбита, на която е била луната. Планетата образува с нея двойна система и понеже Квинта е по-тежка, центърът на въртене на системата се намира по-близо до нея; Не помня числата. Във всеки случай динамичното разположение на масите няма да се промени.

— Ще се променят приливите и отливите, предизвикани от привличането на луната — намеси се Накамура. — Взе ли това предвид?

— ГОД го взе. Най-много да се активизират плитките сеизмични огнища. Океанските приливи и отливи ще си останат същите. Това е всичко.

— И каква ще е ползата? — попита пак Араго.

— Това още няма да е демонстрация на сила, а само предупреждение. Преди това ще ги уведомим. Да навляза ли в подробности?

— Накратко — каза командирът.

— Моля ви, не ме мислите за чудовище — продължи с подчертано спокойствие първият пилот. — Нали още в началото им предадохме логичното смятане и съюзите от типа „Ако А, то и В“ и „Ако не А, то С“ и тъй нататък. Сега ще им заявим: „Ако не отговорите на сигналите ни, ще унищожим луната ви и това ще бъде първото предупреждение за нашата неотстъпчивост: искаме контакт.“ Е, ще повторим още веднъж и всичко, което „Амбасадор“ беше предал: че сме дошли с мирни намерения, че ако при тях има конфликт, ние ще запазим неутралитет. Отец Араго би могъл да прочете тези неща в текста на съобщенията, който е закачен в залата за управление. Пък и всеки член на екипажа получи копие от него.

— Четох го — отвърна Драго. — А какво ще стане после?

— Ще зависи от тяхната реакция.

— Смяташ ли, че би трябвало да посочим срок? — попита Ротмонт. — Това би било ултиматум.

— Наречи го както искаш. Не е нужно да уточняваме срок — достатъчно е да заявим ясно колко време ще се въздържаме от действия.

— Освен предложението да се върнем, има ли други предложения? А кой е за проекта на Харрах?

Полассар, Темпе, Харрах, Ел Салам и Ротмонт вдигнаха ръка. Накамура се колебаеше. Накрая и той гласува „за“.

— Давате ли си сметка, че те може да отговорят преди срока, но не със сигнали? — попита Стеергард.

Десетимата бяха седнали около огромната плоча, опряна като маса на един крак върху ажурната конструкция, отделяща горната зала за управление от залата за навигация, сега пуста. Само примигването на мониторите над поместените по протежение на стените пултове, което ту се засилваше, ту гаснеше, изпълваше пространството пред тях с подвижни сенки и светлини.

— Това е напълно вероятно — обади се Темпе. — Не знам латински така добре, както го знае отец Араго. Ако аз бях долетял тук просто от прищявка, не бих гласувал „за“. Но тук ние не сме просто десетима астронавти. Щом „Хермес“ бе нападнат след всички наши усилия за мирен контакт, значи нападната е и Земята. Защото тя ни е изпратила тук. Защото чрез нас Земята има право да каже: „Hemo me impune lacessit.“41

Пароксизъм

Като явления с астрономични размери и поради освобождаваните мощности сидералните операции не могат да станат за наблюдателя толкова дълбоко и разтърсващо преживяване като наводнението и тайфуна например. Дори земетресението, едно субмикроскопично събитие в звезден мащаб, вече излиза извън възприемчивостта на човешките сетива. Истински потрес, както и всеобхватен възторг събуждат у човека онези събития, които не са нито прекалено гигантски, нито извънредно дребни. Никой не би могъл да види звездата като камък или брилянт. И най-малката звезда, този океан от океани вечен огън, още от разстояние един милион километра се превръща в стена от жарава, изпълнила хоризонта, а по-отблизо изчезва всяка форма, разпаднала се в хаотични въртопи от еднакво заслепяващи пламъци: само от голямо разстояние по-студените фунии на хромосферата намаляват в слънчеви петна.

Впрочем същата закономерност, която пречи събитието да се преживее поради чувството за необхватност, действува и сред самите хора. Може да се съчувствува на страданията на отделни хора, на семейства, ала гибелта на хиляди, милиони живота е абстракция, изразена в числа, чието екзистенциално съдържание не може да се обхване.

Кавитационното разбиване на небесно тяло — планета или естествен спътник, също представлява извънредно скромно зрелище, което протича не само сънливо бавно, но и твърде безшумно й лениво и затова изглежда като изкуствено нагласено, още повече че, за да го видиш, без да загинеш, трябва да го гледаш през телескоп или на мониторен екран, а сидералните инженери наблюдават прогресиращата експлозия през филтри, поставяни последователно върху обективите на апаратурата, за да се проследява точно всяка поредна фаза. В резултат на това образът, избирателно наблюдаван в монохроматичните ивици на спектъра, веднъж жълт като слама, веднъж червен като киновар, създава по-скоро впечатление за невинна игра с калейдоскоп, а не за надчовешки катаклизъм.

До часа нула Квинта мълча. Кавитацията на луната трябваше да бъде предизвикана от осемнадесет ракети, долитащи от голямо разстояние към екватора по еволвентна траектория.

Оказа се, че — за съжаление — ГОД е бил прав, като е поставял тази операция извън множеството на поддаващите се на изчисление събития.

Ако всички заряди бяха улучили кората на самотния „воин“ под един и същи ъгъл; ако, пробивайки в нея тунели, те се бяха срещнали в центъра на тежкото ядро; ако с програмираната до секунди точност бяха превърнали това още неизстинало, полутечно ядро в газ, отломъците От разрушената луна, в сравнение с които Хималаите са трошици, биха се разпръснали по дотогавашната орбита, а ударната вълна на внезапно освободената енергия би предизвикала на Квинта само незначителни земетресения и би избутала към континенталния шелф следващи една след друга дълги вълни цунами.

Но Квинта се намеси в операцията. Трите ракети на „Хермес“, устремили се към луната откъм обърнатата към планетата страна, бяха пресрещнати от тежки балистични ракети, които ги смачкаха в газови огнени кълба и запалиха предсрочно носените от тях сидерални заряди. В резултат не се стигна до заплануваното центриране на всички удари в лунното ядро и кавитацията настъпи ексцентрично. Част от лунната кора на юг и дълбинните скални маси се строполиха върху Квинта, а останалата част — около шест седми от масата — се изкачи на по-висока орбита. Така стана, защото се предвиждаше сидераторите да се забият през кората в ядро то по спирала: едните приближаващи се към луната посока към планетата, трябваше да избутват разпада щото се небесно тяло към Квинта, а другите, устремили се към нея откъм планетата, да я изтласкват от Квинта към Дзета. След като бяха улучени именно тези ракети, които имаха за задача за пазят планетата от метеоритния потоп, по многобройни елиптични траектории върху Квинта палнаха около сто трилиона скални маси. Част от тях изгоряха от триенето в атмосферата, но най-големите отломъци, трилиони тонове, паднаха в океана, а по-слабо ускорилите се бомбардираха крайбрежието на Норстралия. Парчетата от луната се забиха в планетата като косо биещ заряд от сачми.

За две стотни от секундата след възпламеняването на кавитационните заряди луната се обви в жълтеникав облак — толкова гъст, че тя сякаш увеличи размерите си като бухнало тесто. После изключително бавно, като в забавен каданс, започна да се разпада, да се троши на неравномерно големи парчета, като портокал, от който невидими нокти откъсват сграбчените късове, а от пукнатините в кората на дълги езици избухваше светло пламтяща жарава, като слънчеви изригвания. На осмата секунда от кавитацията пламтящите кълба на ударните вълни придадоха на разпадащата се луна вид на огромен горящ храст в космическото пространство. Блясъкът затъмни най-близките звезди. В залата за управление всички застинаха разтревожени пред мониторите. Чуваше се само тракането на хронометрите, отчитащи хода на луноклазъма, а от огненото валмо изхвърчаваха, замъглени в прахоляк, избухващи като снаряди Алпи, Корделиери, Везувий. Още щом ужасяващият облак започна бавно да променя първоначалната си кръг ла форма в удължена, хората разбраха, че не е нужно да гледат уредите, за да разберат, че след няколко часа луната ще почне да пада върху планетата. За добро или за лошо, улучи я далече от ледения пръстен и едва след полунощ отклоненият рояк отломъци прониза ледената плоскост, предизвиквайки при сблъсъка истински фойерверки непосредствено над атмосферата.

Така демонстрацията на сила се превърна в катаклизъм.

Космическа есхатология

На другия ден следобед Стеергард извика при себе си Накамура и двамата пилоти. Веднага след катастрофата „Хермес“ бе излязъл с пълна мощност на маневрените двигатели над еклиптиката, за да напусне рояка лунни отломъци, и сега се насочваше по параболичен курс към Дзета, като изхвърляше и оставяше зад кърмата радиосонди и трансмитери. В предаваните съобщения се съобщаваше, че Квинта сама е привлякла върху себе си остатъците от разбитата луна, защото изстреляните от нея балистични ракети са повлияли върху кавитацията и в резултат ексцентричното й протичане е засегнало и планетата.

Въпреки че разстоянието от Квинта до кораба се беше увеличило трикратно, оптически забележимите последици от катаклизъма бяха ужасяващи. От епицентъра в океана връхлитаха цунами. Водни маси, сто пъти по-високи от най-големите приливи, заливаха източните — като най-близки, — крайбрежия на Хепария и техният дълъг хиляди мили фронт вече бе потопил огромни равнинни площи, Океанът бе нахлул в дълбините на сушата и не се оттегляше, а образуваше там езера с размерите на морета, защото дълбоката плоча на литосферната обвивка на Квинта бе подложена на омачкване и водата запълваше възникналите на повърхността депресии.

В същото време билионите тонове вода, които кипящата пара изтласкваше извън стратосферата, покриха целия планетен диск с облачна завеса. Само тънкият леден пръстен светлееше над, нея в слънчевия блясък като бръснач.

Стеергард поиска от Накамура да докладва за резултатите от спиноскопията, правена без прекъсване от луноклазъма. Веднага след него той бе наредил да се изстрелят и въведат на орбита около Квинта магнитронови агрегати — същински колоси заедно със сидералните захранващи устройства, всеки с маса седем хиляди тона. За защита от евентуална атака те бяха обкръжени с гравимети — бомбиграцери за еднократна употреба, които съгласно приетата от SETI програма трябваше да служат за анихилиране на астероиди, ако „Хермес“ ги срещне по пътя към Квинта, а не може да ги избегне чрез маневри между препятствия, надвишаващи възможностите на предпазния щит, докато лети със субсветлинна скорост.

Преди Накамура да представи резултатите от спиноскопията, Стеергард най-неочаквано попита втория пилот откъде му е хрумнала прастарата латинска фраза Nemo me impune lacessit, с която бе приключило последното съвещание.

Темпе не помнеше.

— Не мисля, че някога си бил филолог. По-скоро си чел Едгард Алън По. „Бъчва с амонтилядо“.

Пилотът поклати безпомощно глава.

— По ли казвате? Оня автор на фантастични разкази? Надали. Впрочем не помня какво съм чел… преди Титан. Това важно ли е?

— Ще разберем по-късно. А сега искам да видя резултатите.

Още преди Накамура да отвори уста, Стеергард попита:

— Атакувана ли е апаратурата?

— На два пъти. Грацерите са унищожили няколко десетки ракети. Изкривяванията на Холенбах развалиха качеството на образа на приеманите спинограми.

— Откъде са стартирали тези ракети?

— От поразената суша, но извън територията на катастрофата.

— А по-точно?

— От четири точки на планинския масив, петнайсет градуса под полярния кръг. Площадките за изстрелване са подземни и имитират монолитна скала. Там има много такива площадки — по южните меридиани чак до тропика. На снимките се откриват повече от хиляда. Навярно са много повече, но най-лесно се откриват онези, които са разположени перпендикулярно на импулсното поле. Планетата се завърта около оста си, а полето остава неподвижно. При непрекъснато послойно заснемане полученият образ би бил без особена стойност — все едно че облъчваният с рентгенови лъчи човек непрекъснато се върти. Затова преминахме на моментална томография в микросекунди. Събрали са се вече около петдесет милиона кадъра. Исках да изчакам края, тоест един пълен оборот на Квинта, и едва тогава да дам всички ленти на ГОД…

— Разбирам — довърши фразата вместо него Стеергард. — ГОД още не е получил снимките и не е дал обобщената оценка?

— Не всички. Успях да прегледам обаче томограмите, които се събират за един час.

— Значи все пак има нещо. Слушам.

— Предпочитам вие, астрогаторе, да прегледате лично най-ясните спинограми. Словесното описание може да не е обективно. Почти всичко, което се вижда на филмите, дава основание за определена интерпретация, но не и за абсолютно сигурна диагноза.

— Добре.

Накамура пъхна диска във видеоапаратурата. Мониторът светна. През екрана пробягваха размазани, треперещи ивици, физикът си поигра за миг с настройката, после образът потъмня и те видяха кръгов спектър в центъра с кръгло черно петно, неравномерно изсветляващо по края. Накамура измести образа така, че изпъкналата планетна повърхност да попадне в долната половина на екрана. Над кривината на непрозрачно черната литосфера се простираше също тъй извиваща се ивица от белезникава мъгла, най-гъста при границата с хоризонта: атмосфера с микроскопични късове облаци. Физикът пренастрои спектъра, като слезе от леките към По-тежките елементи. Атмосферните газове изчезнаха като издухани и непроницаемата дотогава чернота на континенталната плоча започна да изсветлява.

Темпе седеше между Харрах и командира, загледан в екрана. Още на „Евридика“ той се беше запознал с планетната спиноскопия, но досега никога не беше виждал тя да се използува с такава мощност. Нуклеоскопът с астрономичен обсег обхваща планетата в чашата на магнитни полета с гаусов интензитет42, а импулсите достигат върхови стойности като в магнитосферата на микропулсар. Планетата се облъчва от край до край, а получените образи, създавани от спиновия ядрен резонанс, могат да се отделят, тоест да се обособят в томографии чрез концентриране на полето върху поредните планетни слоеве — като се започне от повърхностните и се върви навътре, към все по-горещите части на мантията и ядрото.

Както микротомът реже замразените тъкани, които последователно ще бъдат разглеждани под микроскоп, така и нуклеоскопът дава възможност да се направят снимки, разкриващи слой след слой вътрешната, атомна структура на небесното тяло, която не би могла да се види нито чрез радиолокация, нито чрез сондиране с неутрино. За радиолокаторите планетата е напълно непрозрачна, а за неутриното — прекалено прозрачна, тъй че само магнитокохерентната многополюсна спиноскопия позволява да се надникне в дълбините на космическите тела, наистина — само на изстиналите: планетите и естествените спътници.

Темпе бе прочел доста неща по въпроса. Дистанционно фокусираните магнитни потенциали построяват спиновете на атомните ядра по силовата линия, а след като полето бъде изключено, ядрата излъчват отдадената им енергия. Тогава всеки елемент от Менделеевата таблица трепти в характерен само нему резонанс. Регистрираният в рецептора образ се превръща в атомен портрет на среза, в който секстилионите атоми играят ролята на точките в обикновения печатарски растер. Положителна страна на нуклеоскопията с висока мощност е нейната безвредност за облъчваните материални обекти и живите същества, а отрицателна—че като използува толкова висока мощност, не може да се укрият излъчвателите.

По искане на физиците ГОД отдели чрез филтриране от снимките на всяка плоскост от среза на спинограмата онези елементи, които са най-подходящи за технологично използуване. Подборът се основаваше на несигурния, но единствен критерий, с който разполагаха: частичната аналогия между квинтянската и земната технология.

Действително, в дълбините на кората на облъчваната планета бе открита неясна мрежа, обрисувана от елементи от подгрупата на ванадия и хрома и от осмий и иридий от групата на тежките платинови метали. Нишките от мед под повърхността подсказваха енергетични кабели. Спинограмите на засегнатите от луноклазъма площи разкриваха безразборно разположени микроогнища на разрушения, а срезът на звездовидното образувание, наречено Медуза, изглеждаше като хаотични развалини със следи от трансуранови елементи. Там беше открит и калций. Количеството му беше малко като за руини на, жилищни сгради; почвата изобщо не показваше утаечна петрификация и оттук беше направен изводът, че това са останките на милиони живи същества — преди или непосредствено след смъртта им подложени на радиоактивно замърсяване, понеже доста голям процент от калция се падаше на негов радиоактивен изотоп, възникващ само в скелетите на облъчени гръбначни. До този момент не бяха успели да разберат дали населението на Квинта се състои от живи същества или от някакви небиологични автомати — наследници на изчезнала, някога жива цивилизация. Не можеше да се изключи и кошмарната хипотеза, че надпреварата във въоръжаването е изтребила живота, натиквайки остатъците от него в скривалища и пещери, а сега неговите механични наследници я продължават.

Именно от това най-много се опасяваше Стеергард още от първите схватки, въпреки че с никого не беше споделил тази своя концепция. Той смяташе за възможно такова историческо развитие, при което машините заместват живата сила. Тогава военните действия траят векове — не само в Космоса, в което хората вече се убедиха, но и на планетата. Бойните автомати без инстинкт за самосъхранение, същински камикадзе, едва ли биха били склонни да преговарят с космическия гост. Наистина, военните щабове и в такъв случай би трябвало да са запазили инстинкта си за самосъхранение, дори и да са напълно компютъризирани, съобразявайки се обаче с категоричната директива за превъзходство при стратегическите действия, и те не биха приели ролята на парламентьор.

Затова пък шансът за разбирателство на живи същества с живи същества беше различен от нула. Оптимизмът, пораждан от разглежданите спинограми, от вероятното разпознаване на хекатомби, на скелети — поради отношението на калция към неговия изотоп — бе, може да се каже, скромен. Но той трудно можеше да бъде наречен химера. Пилотите и командирът слушаха обясненията на Накамура за интересуващите ги снимки (с предварителната му уговорка, че излага само предположения), когато звънна интеркомът. Командирът вдигна слушалката:

— Стеергард.

Чуваха гласа, без да разбират думите. Когато другият млъкна, Стеергард доста дълго не проговори. После каза:

— Добре. Веднага ли? Моля. Чакам ви. Остави слушалката, обърна се към тях и поясни:

— Араго.

— Да си отидем ли? — попита Темпе.

— Не. Останете.

И добави, сякаш неволно му се изплъзна от устата:

— Това няма да бъде изповед. Доминиканецът беше облечен в бяло, макар и не в монашески одежди. Носеше дълъг бял пуловер, а тъмната връвчица на врата му говореше, че на гърдите си носи кръст. Като видя присъствуващите, той се спря на прага.

— Не знаех, че имате съвещание.

— Заповядайте, седнете, ваше преподобие. Не е съвещание. Времето на парламентарните заседания с гласуване приключи.

И сякаш на самия него казаното прозвуча твърде безцеремонно, та добави:

— Аз не го исках. Фактите обаче са по-важни от моите желания. Моля, седнете всички.

Поканата беше изречена с усмивка, но въпреки това си беше заповед, затова всички седнаха. Монахът се беше Подготвил за разговор на четири очи. А може би го засегна и тонът, с който бяха изречени думите на Стеергард. Мълчеше. Астрогаторът се досети защо се колебае и каза:

— C’est le ton qui chanson43. Не аз съм композиторът на тази музика. Въпреки че се опитах — pianissimo.

— И се стигна до йерихонските тръби — отвърна монахът. — Но предлагам да спрем с парафразите от музикологията.

— Разбира се. Нямам намерение да заобикалям въпроса. Преди един час при мен беше Ротмонт. Знам съдържанието на разговора — или на екзегезата, не, нека си останем на „разговора“, — който ГОД е провокирал. Отнасял се е за… астробиологията.

— Не само — отбеляза доминиканецът.

— Знам. Затова питам в каква роля да приема новия си гост: като лекар или като папски нунций?

— Не съм нунций.

— Със или без съгласието На Петровия престол да. In paribus infidelium44. А може би in paribus daemonis45. Казвам това във връзка с паметното изказване не на доктора по астробиология, а на доктор Араго — у Бар Хораб на „Евридика“. Бях там, чух го и го запомних. А сега, слушам ви.

— Виждам тук същите снимки, които Ротмонт ми разясни. ГОД действително провокира моята неочаквана визита.

— Калциевата хипотеза? — попита командирът.

— Да. Ротмонт попита компютъра дали повтарящите се линии в спектралния анализ на някои точки не са изотоп на калция. ГОД не го изключваше.

— Знам вече и подробности. Ако са кости, то са милиони. Планини от трупове.

— Разглежданото място е голяма агломерация, навярно квинтянски град — каза монахът. Беше по-блед от обикновено. — Едва ли е менажерия с диаметър петдесет мили, нали? Значи се стигна до геноцид. Самоубийственото гробище не е особено благоприятен фон за безпрецедентното събитие в нашата история. Бащите на проекта SETI не са искали контакт с чужд разум на бойно поле, покрито с труповете на домакините.

— Положението е още по-лошо — прекъсна го Стеергард. — Не, оставете ме да продължа. Повтарям: стана нещо по-лошо от катастрофа, предизвикана от стечение на нежелани от никого обстоятелства. Възможно е тези спектрални ивици да произхождат от изотопи на скелетния калций. Не сме в състояние да изключим това със стопроцентова сигурност. Но има и нещо друго. Аз бях казал, че планетата може да отговори, преди да е изтекъл срокът, но не със сигнали. Предполагам, че от позицията, наситена с крайна подозрителност, приоритет е получила контраофанзивата. Не допусках обаче, че те ще издърпат съвсем умишлено кавитираната луна върху себе си. Станахме човекоубийци в пълно съзвучие с максимата на един италиански еретик: „От прекалено целомъдрие побеждават силите на ада.“

— Как да го разбирам? — попита шокираният Араго.

— Съгласно законите на физиката. Ние ги предизвестихме, че ще натрошим луната им като демонстрация на преимущество, и ги уверихме, че сидералната операция няма да им нанесе щети. Те несъмнено имат специалисти по небесна механика и затова са знаели, че всяка планета може да се разбие с минимално количество енергия, ако се увеличи налягането в ядрото й. Знаели са, че само съсредоточената точно в центъра на лунната маса експлозия не би променила орбитата на получените отломъци. Ако бяха прехванали нашите сидератори откъм слънчевата страна на луната или фронтално по допирателната към орбитата, разпръснатите маси биха преминали на по-висока орбита. Само прехващането на нашите ракети откъм полукълбото, обърнато към Квинта, би могло и по-точно — би трябвало да издърпа последиците от ексцентричната кавитация върху тях.

— И искате да ви повярвам? Твърдите, че те са искали да се самоубият с наша помощ?

— Не аз го твърдя, Такива са фактите. Признавам, че подобно тълкуване на тяхното поведение изглежда като безумие, но реконструираното протичане на катаклизма потвърждава рационалността на едно такова предположение. Ние пристъпихме към луноклазъма в момента, когато в Хепария слънцето изгряваше, а в Норстралия залязваше. Насочените към нашите сидератори балистични ракети бяха изстреляни от онази част на Хепария, която все още се намираше зад терминатора — значи през нощта. Те се нуждаеха от пет часа, за да стигнат, в периселений и да се сблъскат с нашите ракети. За да не ги унищожим по-рано, били са изведени на елиптична орбита, и то така, че да слязат към луната около дванадесет минути преди луноклазъма. Друго обяснение не мога да дам: техните ракети са дебнели нашите, движейки се по отрязък от елипса най-далече от Квинта и най-близко до луната. И са се устремили към нашите кавитатори, които нямаха защита, тъй като не очаквахме подобно ответно действие. Аз самият предположих в първия миг, че катастрофата е следствие от грешка в изчисленията им. Анализът на протичането на събитията обаче изключва грешка.

— Не. Не мога да го разбера — каза Араго. — Макар че… момент… това означава ли че едната страна е искала да насочи чрез рикошет удара в другата?

— И това не би било най-лошото — отвърна Стеергард. — От позицията на генералния щаб по време на война изгодна и позволена е всяка маневра, която нанася удар на неприятеля. Но понеже те нямаше откъде да знаят нито каква е мощността на нашите кавитатори, нито кога ще настъпи луноклазъмът, нито началната скорост на разпадащите се маси от луната, би трябвало да си дават сметка, че част от лунните скални маси ще падне и върху тяхната територия. Учудва ли ви това, ваше преподобие? Не ми ли вярвате? Коронният свидетел по това дело е physica des motibus coelstis46. Моля ви, погледнете нещата от гледната точка на щабните офицери на дълголетната война. Над нея се появява неканен космически гост с маслинено клонче, който възнамерява да установи приятелски отношения с чуждата цивилизация и вместо да отговори на атаката с атака, полага усилия да остане умерено миролюбив. Не иска да напада, така ли? Тогава ще го накараме… Дали населението на планетата ще научи какво е станало в действителност? Премазано, то не ще се усъмни в обясненията на властите, че гостът е един безогледен, безкрайно жесток агресор. Не разруши ли той градовете ни? Не бомбардира ли всички континенти, взривявайки за тази цел луната ни? А жертвите в собствените редици? Ще минат за сметка на чуждия… Ако и ние носим вина, то е, защото от излишък на благородни намерения не предвидихме такова развитие на нещата. След това, което Стана, нашето отстъпление би оставило за експедицията ни спомен за направен опит за убийствено нашествие. Затова няма да се оттеглим, ваше преподобие. Още от самото начало залогът в тази игра беше много висок. Те го покачиха, тъй че ни принуждават да продължаваме да играем…

— Контакт на всяка цена ли? — попита облеченият в бяло, доминиканец.

— На най-високата, която можем да платим. Понеже ви шокирах, ваше преподобие, като апостолически делегат с думите, че периодът на демокрация на борда вече приключи, че вече няма да се носи вода от десет кладенци, смятам за уместно да ви дам известни разяснения защо, поемайки еднолично командуването и по този начин — цялата отговорност върху нас и вместо тях — ще водя тази игра докрай. Искате ли да чуете?

— Да.

Стеергард се приближи до един от стенните шкафове в каютата, отвори го и докато търсеше в него нещо, заговори:

— Мисълта за нелокална война, изнесена в Космоса, ми Хрумна след залавянето на разрушените ракети отвъд Юнона. Впрочем не само на мен. Но в съгласие с принципа rpimum non nocere47 я запазих за себе си, за да не заразявам екипажа с предубежденията си. От историята на някогашните експедиции — от рода на Колумбовите и полярните — е известно колко лесно в изолирана група от най-добри хора може да възникне напрежение поради влиянието на отделна личност, особено ако това е някой, на когото се разчита и който има по голям авторитет. Най-лошите варианти обсъждах само с ПОД и ето ги записите от тези наши дискусии.

От тапицирана кутийка, подобна на калъфите за бижута, той извади няколко кристала на паметта и пъхна единия в процепа на репродуктора. Разнесе се гласът му:

— Как да установим контакт с Квинта, след като там има блокове, от години въвлечени във война?

— Какви са границите на пространството от решения? Без начални условия то е неизчислимо.

— Допусни двама, а после трима противници с близък боен потенциал, чиято горна граница е всеобщо унищожение.

— Данните пак са недостатъчни.

— Дай минимаксова оценка в нецифрово приближение.

— Приблизителната стойност също е неопределима.

— Въпреки това дай стохастично репрезентативен сноп алтернативи.

— Това изисква допълнителни начални условия. Иначе ще бъдат произволни и недоказуеми.

— Знам. Започвай.

— При два антагониста, на противоположните континенти, да се изпратят два предавателя в инфрачервения прозорец на атмосферата, с остра точкова колимация. И двата с антирадарен камуфлаж, самонасочващи се към радиостанциите на планетата. Тази тактика приема за очевидно онова, което е съмнително. Антагонистите могат взаимно да припокриват владените си територии и хоризонтално, и вертикално.

— Как?

— Ако например са навлезли в атомна фаза и чрез тактиките за, сплашване всеки е превърнал населението на противника в заложник — със заплаха за нападение или отмъщение, развивайки средствата за нанасяне на удар и контраудар, а след достигане на точката на насищане са слезли в подземията. Техните територии могат да се намират под повърхността на планетата, на изровени дълбоко равнища, укрепвани пласт след пласт. Същото може да става и в атмосферата.