Фиаско Лем Станислав

— Експанзия от този род изключва ли контакта?

— При предложената тактика — да, защото при подобно разположение контактът няма отделни адресати.

— Предположи, че липсва взаимно подкопаващо се заселване.

— Къде да поставя границата между противниците?

— По меридиана насред океана.

— Това е най-лесно, но съвършено произволно.

— Няма значение.

— Слушам. Предполагам изпращането на сонди, излъчването на сигнали и получаването на послание. Те ще получат предадените кодове и ще ги овладеят. При такова допускане получавам на минимакса раздвояване. Да се изпрати и на двете страни един и същи постулат за контакта с гаранция за неутралитет — или истински, или напълно фалшив.

— Тоест или да уведомим всяка от страните, че се обръщаме едновременно и към другата, или да я уверим, че призоваваме към контакт само нея?

— Да.

— Какво е рисковото натоварване на това раздвояване?

— Казването на истината дава по-добри шансове при погрешно адресиране и по-лоши шансове при погрешно адресиране. Лъжата дава по-големи шансове при точно адресиране и по-малки шансове при точно адресиране.

— Пълно противоречие.

— Да. Пространството на играта не може да се квантува минимаксово.

— Какви са причините за противоречието?

— Този блок, който е уверявай, че само с него се установява контакт, ще бъде склонен да реагира положително, но при условие, че съумее да провери това независимо от нашето съобщение. Но ако той реши, че другият блок е заловил посланието ни, или, което е още по-лошо, разкрие двуличието на играта ни, шансовете за разбирателство ще паднат до нула. Може също да възникне отрицателна вероятност за контакт.

— Отрицателна ли?

— Отказът е нула. Аз приписвам отрицателна стойност на отговорите, съдържащи дезинформация.

— Поставяне на клопка?

— Напълно е възможно. Тук раздвояването се разклонява. Капан може да заложи или едната страна, или и двете — независимо една от друга, или двете заедно в ограничено временно съглашение, ако решат, че при временен съюз, за да ни унищожат или ни накарат да се откажем от контакта се излагат на по-малък риск, отколкото при настояване за едностранен контакт с „Хермес“.

— А ако има съгласие за успореден, но отделен контакт?

— В основата на този вариант има противоречие. За да се постигне такъв паралелизъм, адресантът трябва да даде на адресатите убедителни гаранции за своята неутралност. Тоест ние трябва да дадем дума, че ще удържим думата си. Като възвратна форма твърдението не може да потвърждава само себе си. Това е типична антиномия.

— Откъде взе основание за разклоненията при решението?

— От твоето допускане, че на планетата има само двама играчи във взаимен шах. И това, че те следват правилото на минимакса. Цената на играта за тях е да се запази. status quo ante, а за нас — да се установи контакт чрез излизане от безизходното положение.

— А по-точно?

— Много просто. Допускам, че съществуват две империи — А и В. Оптималният вариант на раздвояването за нас: двамата адресати влизат в контакт с нас, но всеки си мисли, че притежава монопол. Ако поне един не е сигурен, че е привилегирован в контакта, ще оцени монопола като съмнителен. Тогава, съгласно пра вилото на минимакса, той ще предложи на другия да сключат коалиция против нас, защото не знае какви са шансовете да влезе в коалиция с нас. Това е естествено. Като знаят собствената си история, те знаят и правилата на взаимните конфликти. Затова пък те не знаят какви правила на конфликта са валидни за нас. Ако ние направим на която и да е от страните предложение за съглашение, то ще бъде неубедително. Primo: предложение за съглашение, направено и на двамата противници, е абсурдно. Secundo: като заставаме зад една от страните, ние й помагаме. По този начин се изправяме против другата страна, а ние самите не получаваме нищо освен намеса във войната. Само цивилизация на идиоти би могла да избере такава стратегия за търсене на контакт Такова решение е невероятно дори в космически мащаби.

— Да. Биха могли временно да се обединят против нас. Тогава — каква е играта?

— Игра с неизвестни правила. Те ще възникнат или ще се променят при протичането на играта. Затова не е известно дали функцията на печалбата притежава положителни стойности. Играта ще има по-скоро нулева стойност, понеже нито един от играчите, включително и ние, няма да спечели. Всички ще загубят.

— Рискът не може да се сведе до нула. Но къде е минимумът?

— Данните са недостатъчни.

— Продължавай без достатъчно данни.

— Моята изчислителна мощност не включва разреждането на напрежението и безпомощността пред неразрешимите задачи. Командире, не искай невъзможното. Дървото на евристиката не е божието Дърво на познанието.

В тишината, която настъпи след последните думи на ГОД, Стеергард постави в репродуктора втори кристал, като поясни, че това е част от диалога с ГОД непосредствено след луноклазъма. После пак чуха гласа на машината:

— Преди рискът не подлежеше на предвиждане. Сега той се превърна в трансфинално, тоест неизброимо множество. Според минимакса остава ни само отстъплението.

— Можем ли да ги принудим да капитулират?

— Теоретично — да. Например чрез прогресивно смачкване на тяхната бойна техносфера.

— Чрез унищожаване на всички бойни средства в цялото пространство на Дзета?

— Какви са шансовете за контакт при такава операция?

— Минимални и при най-оптимистични допускания: че попълването на нашата сидерална мощност ще протича без смущения, че квинтяните ще останат пасивни наблюдатели при обелването на тяхната луковица от самостоятелни оръжия в Космоса, и че, лишени от тези люспи, те ще изпаднат в стагнация на въоръженията. От гледна точка на теорията на игрите това би било чудо — също като спечелване на голямата награда от онзи, който не си е купил билет от лотарията.

— Изложи вариантите за разоръжаване на тяхната техносфера без чудеса.

— Кривата ще има най-малко две антиклинали. Или ще ни се противопоставят — нападателно или отбранително, — или умиротворителното унищожаване на студената сферомахия ще разгорещи конфликта, който тлее на планетата, и по този начин ще ти тласнем към тотална война.

— Може ли да се унищожи частично тяхната космическа автомахия, без да се наруши равновесието на силите на планетата?

— Може. За тази цел трябва да се унищожат орбиталните бойни средства след разпознаване на принадлежността им, тоест — да се намали космическият военен потенциал на всички антагонисти в еднаква степен, за да не се наруши динамичното равновесие на силите на противниците. Това изисква две условия: че ще разпознаем в какво пространство от Космоса те владеят оръжията си, тоест, в което командуването им е ефективно и че ще идентифицираме най-напред бойните системи извън този радиус, за да ги унищожим, а след премахване на автоматичната област ще отнемем от цивилизацията притежаваните сили във вътрешността на сферата, в която тя все още ги владее. In abstracto48, можем в известен смисъл да я разголим. Но ако допуснем грешка при идентифицирането кой и какво владее във вътрешната сфера или в пространството на оперативното им влияние, ще разпалим на планетата конфликт, защото ще отслабим едната страна за сметка на другата. Така ще тласнем антагонистите от нестабилното равновесие на надпреварата във въоръжаването към тотална война. Командире, отдалечаваш и себе си, и мен от действителността. Нали те интересува успехът?

— Разбира се.

— Какво би трябвало да представлява този твой успех? Контакт? Но в описания модел такова понятие за успех не може да се дефинира. Той не зависи само от това дали „Хермес“ ще съумее освен сферомахията да покори всички произведени бойни средства, непрекъснато извеждани в Космоса. Ще водим косвена битка, атакувайки не тях, а оръжията им. Не съм сигурен, че чрез въвеждане на нови методи във войната те няма да овладеят изворите, от които черпим сега ние — сидералните.

— Допусни, че няма да смогнат.

— Слушам. Освен факторите, следващи логично от оптимизационните изчисления, върху реакцията на квинтяните ще повлияят също и ирационални фактори, за които не знаем нищо. Знаем обаче какво значение са имали тези фактори в земната история.

Тук записваният разговор свърши. След кратка пауза чуха следващия диалог на Стеергард с компютъра:

— Моделира ли обществените структури?

— Да.

— Във всички допустими варианти на тези структури и техните конфликти?

— Да.

— Какъв коефициент дава тази разлика за нашата игра? Изчисли интервала на статистическата валидност и модалното разпределение на влиянието на разликите върху шансовете за контакт.

— Коефициентът е равен на единица.

— За всички модели?

— Да.

— Значи обществените разлики на антагонистите нямат никакво значение?

— Да. Ускоряваната от постоянния конфликт техномахична еволюция се превръща в променлива величина, независима от типа обществен строй, защото тази еволюция се формира от структурата на конфликта, а не от обществените структури. По-конкретно: в ранните фази на конфликта разликите в обществения строй дават отражение върху психологическата пропаганда, дипломацията, диверсиите, шпионажа и надпреварата във въоръжаването. Подялбата на бюджетите на военни и извънвоенни е функция на множеството от аргументи със стойности, зависещи от обществената структура. Растящият стремеж към надмощие в конфликта премахва разликите в множеството от аргументи. По този начин и стратегиите на, враждуващите страни се уподобяват. Възниква „ефектът на огледалото“. Не можеш, да накараш огледалото да отразява само отбрани изображения. Когато се прекрачи таванът на ефективността на разоръжаването, по-нататъшната надпревара за доминиране премахва зависимостта на стратегиите на антагонистите от обществените им разлики.

Тази зависимост се оказва същата, каквато е влиянието на човешката мускулатура върху изстрелването на една балистична ракета. В палеолита, пещерната епоха и средновековието по-мускулестият Противник е доминира п над по-слабия. В атомната епоха и дете може да задействува ракета, като натисне съответния бутон. Квинтяните вече не доминират над избраната от тях стратегия. Обратно: стратегията доминира над тях. Ако се е натъкнала на разлики в обществения строй, тя ги е подчинила — до уеднаквяване. Ако това не беше станало, конфликтът би завършил с победа на една от страните. Активността на сферомахията доказва противното.

— какви са оптималните правила на играта за контакт при такава диагноза?

— Командните центрове на планетата знаят, че прехващането на нашите кавитатори е предизвикало катастрофата. Освен тях никой не би се нагърбил с тази акция.

— Значи ли това, че те командуват сферомахията в пространството между Квинта и орбитата на луната?

— Не е наложително. Границата на техния оперативен обсег не може да бъде сфера с повърхност, ограничена ясно и гладко от интересуващата ни област.

— Правиш ли някакви изводи за личния състав на щабовете?

— Разбирам подтекста. Предположението на някои членове на екипажа, че щабовете са небиологични и съответно — че Квинта е мъртва планета, с компютри, продължаващи войната след измирането на живите квинтяни, е асбурдно. Макар и лишени от самосъхранителни ограничения, компютрите действуват рационално. Това означава, че те се придържат към минимакса с най-далечно прогностично изпреварване. Могат да воюват дотогава, докогато съществува алтернативата за победа във войната. Ако функцията на печалбата в края на играта е тотална гибел, минимаксът спада до нула. Аз отхвърлям концепцията за побъркани компютри. Впрочем спектралните и спинограмови улики говорят за присъствието на живи същества.

— Добре. Тогава?

— В щабовете има изчислителни машини, но там има и квинтяни. Последиците от луноклазъма не са ги засегнали: при толкова продължителен и толкова мащабен конфликт нищо не се охранява по-добре от щабовете. Вече знаеш, че за властите загубите сред Населението не са аргумент за установяване на контакт.

— Имаш ли необорим аргумент?

— Да. Дойде време да наречем нещата със собствените им имена. Косвеният натиск не е достатъчен. Трябва да действуваш директно, командире.

— Като отправим заплаха към щабовете?

— Да.

— Че ще употребим масиран удар?

— Да.

— Интересно. Смяташ убийството на разумни същества, държащи се противоразумно, за най-добрия начин за установяване на контакт с тях? Трябва ли да кацнем на планетата като археолози на изтребената от нас цивилизация?

— Не. Би могъл да заплашиш със сидерален удар самата планета. Те видяха как се разпадна луната им.

— Та нали това ще бъде блъф. Щом подновяваме исканията си за контакт, не можем да унищожим потенциалните си събеседници. Това е ясно. Те ще преценят заплахата като несъстоятелна — и с основание.

— Заплахата може и да не е напълнонесъстоятелна.

— Да натроша пръстена ли?

— Командире, защо водиш целонощни разговори с една машина, вместо да спиш, щом като сам знаещ какво трябва да направиш?

Репродукторът млъкна. Стеергард пъхна в процепа ново кристалче.

— Моля ви, бъдете търпеливи. Това е последният разговор.

Синята контролна лампичка светна. Пак чуха монотонния глас на ГОД:

— Командире, мога да те зарадвам. Изследвах стабилността на сферомахията и направих екстраполация в бъдеще — до границите на прогностичната надеждност. Независимо от броя на противниците и от диаметъра, който ще постигне пространството на военните действия, тази цивилизация ще загине. Най-прост модел представлява къщичката, изградена от карти. Тя не може да стане произволно висока. В крайна сметка ще рухне — това е очевидно и без изчисления.

— Къщичка от карти ли? А по-конкретно?

— Теорията на Холенбах. При прогреса няма незаменими хора. Ако не е имало Планк, Ферми, Лиза Майтнер, Айнщайн, Бор, някой друг би направил откритията, довели до атомната бомба. Постигналият от американците монопол над нея трая кратко и бързо бе подчинен на контрол. Противниците могат десетки години да се държат в шах, заплашвайки се с ядрени ракети. Може да се водят пазарлъци за тяхната точност и мощност. Но сидерлогията не дава такива шансове. До опознаването на ядрените реакции, критичната маса и цикъла на Бете се стига с няколко крачки. Затова пък сидералното инженерство се постига с един замах. Преди да открие интервала на Холенбах, човек не знае нищо, а след откриването му — всичко. Във фазата на обратимост на въоръжаването, докато все още са възможни преговори между войната и мира, този, който открие ядрения коз, може да си послужи с него като с най-висок цвят, но не е длъжен да играе с него. Във фазата на космическата сферомахия онзи, който открие сидерологията, незабавно ще играе с нея. Ще го направи, понеже пространството на военните игри, потенциално симетрично за конвенционалните и ядрените оръжия, губи зоната на стабилност след намесването на сидерологичния фактор. На една планета не може да се шантажира със сидерология. Неексплозивните термоядрени реакции дълго не се поддаваха на контрол поради термичните изтичания на плазма и лошата стабилност на фокусиращите я полета. В течение на няколко десетки години успехът изглеждаше непостижим. Почти такива са трудностите и при овладяване на гравитацията — само че космически мащаби. Не можеш да започнеш с малко — най-напред да изолираш от ураниева руда изотоп с атомна маса 235, после да започнеш верижна реакция при постигане на надкритичната маса, да синтезираш плутоний и така да получиш детонатор за водородни бомби. Опитен полигон трябва да бъде някое небесно тяло. Фазата на сидерологията предхожда фазата на тератроновите аномалони. Затова ме учуди изненадата на физиците от постъпката на „Габриел“. Ако квинтяните го бяха прехванали, щяха при демонтажа да стигнат до Холенбах. „Габриел“ беше принуден да стопи тератрона си. Напомням, че аз предлагах в него да бъде монтиран самоунищожителен заряд.

— Защо не поясни преди това тези неща подробно?

— Не съм всезнаещ. Оперирам с данните, които вие ми давате. Твоите физици, командире, бяха преценили, че „Габриел“ не може да бъде прехванат, защото нито един от продуктите на сферомахията не развива дори една десета от тягата на „Габриел“. Аз разполагах с предположения, но не и с доказателства. А те просто си бяха изсмукали от пръстите тази невъзможност. Макар че е трудно да се каже дали е добро или лошо, дето моят родственик в „Габриел“ прояви такава светкавична съобразителност. Ако беше позволил да го хванат в сакчето, вече нямаше да се говори за контакт, а само за избор между нашето завръщане и сидералната битка с Квинта — като с еднакво силен играч. Ако пък изведем извън скоби техния сидерален удар в „Хермес“, то с пълна мощност бихме бягали далеч от развалините на сферомахията. Вече би било положено началото на това, което след петдесет или сто години ще я разруши. Просветеният сидерологично от „Габриел“ блок не би чакал противникът му да го догони. Би го изпреварил с удар.

— Това са само теоретични разсъждения.

— Възможно е, Но те не са изсмукани от пръстите. Да допуснем, че някой е искал да използува луната като опитен полигон. Той още не е знаел, че нито един плазмотрон няма да даде мощност, отговаряща на интервала на Холенбах. Все едно кой го е изгонил от луната, но и той не е имал достатъчно сили, за да се закрепи там. Някой е дал шах на царя. Царят е бил недоразвит инфант. Но и другият блок също е дал шах. Не знам с коя фигура. Такава, че да възникне пат. На луната. А иначе играта си е продължавала.

— Защо преди не изтълкува нещата по този начин?

— Щом ти преди малко нарече изводите ми теоретични разсъждения, преди луноклазъма би ги нарекъл фантазиране. Искаш ли да изложа моята версия за историята на Квинта?

— Говори.

— Ключът, който отваря тази история на критичната глава, е пръстенът. При пълното промишлено ускорение на планетата е имало много държави с напреднала, сътрудничеща си върхушка. Стигнало се е до излизане в Космоса и черпене от атомната енергия. И едновременно — до демографски взрив в държавите, слаби е промишлено и силни само в популационно отношение Върхушката решила да увеличи заселената площ чрез понижаване на океанското равнище Единственият начин бил да се изхвърлят океанските води в пространството над атмосферата. Не знам каква техника е била използувана; знам само каква не би могла да свърши работа. Стотиците кубически мили вода не са били транспортирани с космически кораби, нито пък са били изхвърляни директно — чрез помпи и тръбопроводи. Първият вариант би изисквал непостижими маси на горива и материали. Вторият е невъзможен за реализиране, защото преди изхвърляните потоци — по-скоро обърнати водопади или водоскоци — да достигнат първа космическа скорост, те ще се изпарят от триенето в атмосферата и ще се върнат в нея.

Съществуват обаче много други реални методи. Ще спомена един от тях. Трябва да се пробие атмосферата с канали от рода на електрическите разреди на светкавиците, а с всяка светкавица — биеща от океанския бряг в термосферата — да се изстрелва водна пара. Схемата, която излагам, е много опростена. Може да се изградят в атмосферата своето рода атмосферни оръдия, без дула, разбира се, нещо като тунели с центробежно бягащи импулси, ускоряващи йонизираната водна пара. На водата може да се придадат нетермични диполни свойства. На Земята с подобно хидроинженерство се е занимавал някой си Рахман. Той доказал, че водата може да се ускори само до първа космическа скорост, в резултат на което около планетата ще възникне леден пръстен. Той няма да бъде стабилен, затова в следващата фаза, вече в космическото пространство, трябва да се ускорява, за да се превърне в центрофуга и да се разхвърчи с втора космическа скорост в течение на двадесет-четиридесет години. В противен случай — при намаляване на космическото ускоряване или прекъсване на работите — от триенето с горните слоеве на атмосферата на планетата ще се връща повече вода, отколкото за същото време, и захвърлят водометите в космическото пространство. Повече подробности не са нужни. Важното е, че още от „Евридика“ е било забелязано бавно намаляване на пръстена на Квинта при едновременно сплескване, от което външната повърхност се разширява.

Това не може да бъде благоприятно за никого на планетата. Връщащата се вода предизвиква нещо повече от проливен дъжд: в пояса между тропиците се излива истински потоп, с променлив интензитет на валежите през различните годишни времена, тъй като оста на планетата е наклонена спрямо екликтиката подобно на Земята. Средната годишна температура е спаднала с два градуса. Леденият пръстен хвърля сянка върху част от дневното полукълбо. Отразява също слънчевата светлина. Ако става дума за техническа авария, каквато винаги е възможна, тя би била премахната след известно време. Тук обаче нищо не говори за ремонтни работи. Причината за прекъсване на работата по пръстена не може да се крие в недостатъците на планетната наука и техника. Тя трябва да се търси другаде — в политическия разкол на цивилизацията. За началните условия знаем само едно: били са благоприятни за проекта, който не би могъл да се реализира без обединяване на всички сили на планетата. После те са се разединили. Сътрудничеството — поне в технологичния период — е траяло около сто години. За кризисната фаза отклоненията от едно-две десетилетия не са съществени. Какво е предизвикало отказването от общия път? Локални войни? Икономически кризи? Съмнявам се. Ходът на политическите отношения, като неподлежащи на реконструкция назад от завареното положение, може да, се онагледи само с модела, наричан верига на Марков. Това е стохастичен, постепенен процес, който заличава собствените си следи. Нищо от това, което космическите пришълци биха забелязали на Земята през XX век — ако не се обърнат към хрониките, — не би могло чрез ретрополация да ги доведе до кръстоносните походи. Затова ще запълня бялото петно, с такава вероятност; водещите силни държави са се развивали неравномерно. Началото на антагонизма е било положено още по време на сътрудничеството. Въоръжено доминиране на главната сила на планетата било невъзможно; по-слабите участвували в глобалния проект. Така кооперирането от истинско се превърнало в привидно.

Антагонизмът се разкрил — не е задължително чрез нападение или директно. Възможно е блоковете да са били повече — три или четири, но за ергодичния минимум са достатъчни два — противостоящи. Започва надпревара във въоръжаването. Тя предизвиква най-напред изоставяне на проекта за разполагане на ледения пръстен в Космоса. Средствата и мощностите, предназначени за тази цел, се инвестират във въоръженията. Разбиването на ледения обръч така, че да не се навреди на жителите на всички континенти, още от самото начало не било рентабилно за великата сила, която дала основния принос в проекта, защото от положителните резултати на по-нататъшните начинания би се ползувал и противникът. Противникът си давал сметка за това и постъпвал аналогично. Повече нито една от страните не пипнала пръстена, въпреки че той се сипел на ледени лавини върху планетата; на тях, увлечени в спиралата на надпреварата във въоръжаването, не им било до го. Ескалацията изхвърлила тази надпревара в космическото пространство. Прологът и второто действие биха могли да изглеждат така. Ние пристигнахме в средата на второто действие и без да знаем нищо за това, се гмурнахме в дълбините на многопластовата сферомахия с невинното слънце в центъра.

— Повтарям въпроса: защо не представи тази ретроспекция по-рано? Имаше достатъчно поводи.

— Различни варианти на това, което току-що казах, се разпространяват на борда неофициално или официално. Нито един от тях обаче не може да се докаже. Границите на въображението лежат далече от границите на хипотезотворчеството.

Различните фрагменти от главоблъсканицата — под формата на данни — идваха постепенно. Докато бяха малко, от тях можехме да подредим безброй мозайки, запълвайки липсващите фрагменти с необосновани измислици. Ако бях ви затрупал с всички варианти на комбинаториката, с която се занимавах, трябваше да слушате лекциите ми в продължение на седмици — лекции, изпълнени с уговорки за неопределената достоверност. Освен това получавах нареждания; които противоречеха на твоите заповеди. Доктор Ротмонт искаше да се направи спиноскопия на Квинта. Обясних му, че облъчването на Квинта с цялата мощност на нашите бордови агрегати не може да остане в тайна и затова ще намали шансовете за контакт. Понеже той настояваше, изпратих леки спиноскопи, подлежащи на камуфлаж. Както впрочем ти е известно, командире, Ротмонт хранеше надежда да забележи онова, което по никакъв начин не може да се забележи. Не постигна нищо, но не аз излъгах надеждите му. Изпълних неговите желания, защото това не можеше да навреди. Хипотезите, които не се вземат за отправна точка на реални действия, могат да бъдат погрешни, ала не и пагубни.

Синята светлинка угасна. Макар че пилотите и Накамура седяха заедно със Стеергард и Араго на същата маса, те изглеждаха като зрители — без право да се намесят в разиграващата се сцена. Сякаш тяхното присъствие на тази среща беше без значение.

— Чухте обясненията — рече Стеергард. — Веднъж ваше преподобие каза, че делото е в добри ръце. Не отговорих нищо. Не защото похваленият трябва да си мълчи, а защото знаех колко-голяма е разликата между понятията за добро и зло, както аз и вие ги разбираме. Аз вече взех решение за следващата стъпка. Никой не може да повлияе на това, което ще се случи. Аз също Не бих искал да засягам когото й да е от присъствуващите. Времето на безогледните действия обаче е и време на абсолютна искреност. Нашият втори пилот изрече една глупост. Ние не сме дошли тук, за да хвърлим предизвикателство, и не се хвърляме в дуел, за да браним честта на Земята. Ако беше така, не бих приел командуването на разузнавателния ни полет. Човек обхваща и съхранява в съзнанието си много малко неща. Затова в ума ни Грандиозното начинание се разпада на фрагменти. Затова средствата толкова лесно могат да закрият целта и сами да се превърнат в цел. Когато ми предложиха командуването, аз най-напред поисках време за размисъл. Исках да се върна назад и да обхвана целия гигантски мащаб на CETI и CETI: милионите работни часове, трудът на корабостроителите, полетите до Титан, съвещанията в земните столици, трупаните в банки те парични средства — всичко като израз на надеждата, която не беше евтина вестникарска сензация, колективите, които разработваха безбройните варианти на играта за контакта, за да намерят идеалния или поне оптималния, водещ към целта. Размишлявах за това, докато си дадох сметка, че — все едно дали на „Евридика“ или на „Хермес“ — аз съм една от мравките в човешкия термитник, загубила се из безкрайните простори на Космоса и поради това приемаща задача, надвишаваща силите й, впрочем задача, вероятно надвишаваща силите на който и да е човек. Когато приех, не знаех какво ни чака. Знаех само, че ще изпълня задълженията си така, както го налагат обстоятелствата. Ако пак започна да свиквам съвещания, то не ще да е, за да търся по-добри мнения, а за да сваля от плещите си тежестта, която лежи върху тях. Да прехвърля поне частично отговорността и върху други хора. Но прецених, че нямам право на това. Затова сам взех решение. Повече никой няма да влияе върху събитията. Макар че всеки и в бъдеще ще има право да изказва мнението си. На първо място вие, ваше преподобие.

— Пръстена ли възнамерявате да разбиете?

— Да. Апаратурата се монтира в халето на кърмата.

— Разбитият пръстен ще отхвръкне ли от планетата?

— Не. Върху планетата ще паднат трилиони тонове лед. Прекалено големи отломъци, за да се стопят. Те ще улучат най-силно охраняваните места. Освен това горните слоеве на атмосферата ще бъдат издухани. То ва ще намали налягането й при морското равнище с около сто бара. Извършеното ще бъде предупреждение.

— Ще бъде убийство.

— Може би.

— Такава цена за принуждаване към контакт?

— Не. Контактът е вече на втори план. Това ще бъде опит те самите да бъдат спасени. Оставени на собствените им сили, непременно ще навлязат в интервала на Холенбах. Ваше преподобие познава ли основите на сидеристиката?

— Познавам я като неспециалист. Астрогаторе, вие опирате човекоубийството на хипотеза! И то не своя, а на машината!

— Нямаме нищо против хипотезите. Машината ми помогна. Действително. От друга страна, познато ми е отвращението, което предизвиква у църквата Animus in Machina49.

— Аз не го изпитвам. В замяна на вашето обяснение, астрогаторе, ще ви изложа своето. Често се случва човек да не вижда онова, което виждат околните. ГОД говореше за уеднаквяването на начините, с които воюват противниците на Квинта. Това се отнася и за вас.

— Не ви разбирам.

— Вие променихте досегашното си поведение с убеждението, че парламентаризмът трябва да бъде заменен с единовластие. Не се съмнявам в подбудите ви. Вие искате да поемете върху себе си отговорността за по-нататъшните действия. Но по този начин се влияете от квинтянския ефект на огледалото. Именно с бруталността на взетото решение. Искате да отговорите с удар на техния удар. Понеже те вероятно са усилили щабовете си, и вие искате да ударите възможно най-силно. С това — съзнателно употребявам употребените от вас думи — вие подчинявате досегашната структура на отношенията между хората на „Хермес“ на структурата на реализираната стратегия.

— Това беше израз на ГОД.

— Толкова по-зле. Не твърдя, че машината има доминираща роля при вземането на решение. Твърдя, че тя се превърна в огледало, увеличаващо вашата агресивност, родена от неуспеха.

Стеергард за първи път прояви изненада. Но мълчеше, а монахът продължи:

— Военните операции изискват авторитарни щабове. Същото се е случило и на тази планета. Но ние не трябва да възприемаме този род тактика.

— Не мисля за война с Квинта. Това са инсинуации.

— За съжаление, такава е истината. Войната може да се води и без обявяване, и без да се използува това название. Дойдохме тук не да си нанасяме удари, а да обменим информация.

— С удоволствие, но как?

— Вижда се ясно като на длан. За щастие на борда не се спазва принципът на военната тайна. Знам, че в халетата се изгражда слънчев лазер, който трябва да удари в планетата.

— Не в самата планета. В пръстена.

— И в атмосферата, която е жизнено важна част от планетата. Соларичният лазер — солазерът, както го наричат физиците, може да се използува за предаване на информация, а не за нанасяне на човекоубийствени удари.

— Предавахме в продължение на стотици часове — без резултат.

— Странно е, че именно аз виждам възможностите, които не виждат специалистите заедно с премъдрата машина. Сигналите, които изпращаше нашият „Амбасадор“, изискваха специални системи за приемане, антени, декодери… Не разбирам от радиотехника, но на Квинта бушува война и всички устройства, способни да приемат радиосигнали, са подчинени на военното положение. Следователно сигналите се приемат от военните щабове, а не от населението на Квинта. Ако населението изобщо е било уведомено за нашето присъствие, то вероятно — по начина, който вие представихте: лъжлив и двуличен, за да се представим ние в очите на квинтяните като империална флота на нашественици. С една дума, жестоки врагове. А вие, командире, искате да превърнете с помощта на солазера тези лъжи в истина.

Стеергард слушаше с изумление — нещо повече, май започваше да губи предишната си категорична самоувереност.

— За това не бях помислил…

— Защото е най-просто. С ГОД сте се издигнали на такова високо равнище на специализираното знание — теория на игрите, минимакс, квантово пространство на решенията — човекът и машината са си прикачили взаимно криле за такъв полет, че вече не виждат слънчевите зайчета, с които си играят децата. Солазерът може да бъде такова огледало за цялата Квинта. Той ще дава по-ярка светлина и от слънцето. Ще я види всеки, който вдигне глава.

— Отче Араго — каза Стеергард, като се наведе към монаха през масата, — благословени са бедните духом, защото тяхно ще бъде царството небесно. Победихте ме, отче. Дадохте ми урок — по-добър от онзи, който пилотът ни даде на ГОД… Отче, как ви хрумна това?

— Като момче съм си играл с огледалца — усмихна се доминиканецът. — А ГОД никога не е бил дете.

— Като предаване на информация би било чудесно — намеси се Накамура. — Но дали ще съумеят да отговорят? Ако изобщо разберат…

— Преди зачеването е било благовещението — отвърна Араго. — Може да не умеят да отговорят така, че да ги разберем. Но нека поне те разберат нас.

Темпе, който гледаше монаха с нескрито възхищение, не се сдържа:

— Това беше направо „еврика“… А дали имат огледала? По време на война огледалата не се конфискуват, нали…

Монахът като че ли не го чу. Тихо, сякаш с неохота, той подзе отново:

— Имам молба. Бих искал да разменя няколко изречения с астрогатора на четири очи, ако е съгласен. Имате ли нещо против, господа?

— Добре. Ние всички сме ви длъжници, отче. Колега Накамура, трябва да се направят съответните изменения, за да може солазерът да сканира Квинта. Освен оптичните остават информатичните проблеми. Подобна сигнализация предполага, че приемателите имат поне елементарно образование.

След като физиците и пилотите излязоха, Араго стана.

— Моля да ме извините за това, което казах в началото. Разчитах да ви заваря сам, астрогаторе. Не оценявам хрумването с огледалцата Много оптимистично. Можех също да го изложа на по-ниско равнище, както и възнамерявах първоначално — като мнение на неспециалист за оценка от компетентните познавачи. Такава сигнализация може да се провали или да ни прехвърли от трън на глог. Хрумването е антропоцентрично още в основата си. Вие най-напред изпитахте възмущение, обида, а после облекчение.

— Да речем. Каква е вашата цел?

— Не да ви давам душевна утеха. При разработване на техническата страна на този опит вие и другите ще трябва да включите в работата и ГОД.

— Естествено. Той ще направи изчисленията и тъй нататък. Какво от това? Ще състави програма. Ще направи това, което е в границите на възможностите му. Отче, надявам се, не го смятате за advocatus diaboli? Не. А аз не се появявам като doctor angelicus. Не е нужно да ви уверявам, че съм християнин, нали?

Стеергард отново бе изненадан от посоката, в която тръгна разговорът.

— Каква е вашата цел? — повтори.

— Теологията. За да можете да ме разберете по-добре, не само ще я преведа на светски език, но той и ще звучи в устата ми светотатствено. Оправдава ме безпрецедентната ситуация. Вие познавате по-добре езика на физиката, отколкото херменевтиката на религиозните учения. В превод на терминологията на физиката хетероморфността на sacrum50 отговаря на различните спектрални линии на материята — вездесъща и еднаква в цялата Вселена. При това сравнение може да се каже, че освен спектър на телата има и спектър на вярванията. Той се простира от анимизма, тотемизма, политеизма чак до вярата в личния БОГ. В земната линия на моята вяра той е семейство — едновременно човешко и божествено. Известни ли са ви споровете в теологията, които SETI предизвика — особено след като издирванията на Другите Разуми родиха тази експедиция?

— Честно казано — не. Според вас, отче, длъжен ли съм да зная за тях?

— В никакъв случай. Но това беше мое задължение. Позициите в моята Църква се поделиха. Едни поддържаха, че несъвършенството в природата на Създанията може да бъде вездесъщо и тази вездесъщност излиза извън земното понятие за katholikos51. Че са възможни светове, в които не се е стигнало до жертви на Изкуплението, и затова те са осъдени. Други твърдяха, че спасението като избор между Доброто и Злото, дадено като божия благодат, се е появило навсякъде. Този спор беше опасен за Църквата. Организаторите и участниците в експедицията бяха заети с работата си и не се интересуваха от сензациите, имащи за цел да се увеличат тиражите на вестниците. Престъпленията и сексът се бяха поизтъркали, а експедицията на „Евридика“ създаде непредвиждан консуматорски интерес. Шегите, оригинални и забавни на принципа credo qua absurdum52, компрометираха доста успешно вярата. Те налагаха представата за безбройни планети с множество райски ябълки там, където не растат ябълкови дървета, маслини, които и Синът божи няма да преглътне, понеже там не растат маслинови дървета, гори от разпънати, тълпи от Юди, непорочни зачатия на същества, чиято физиология не допуска такова зачатие, защото те се размножават по полов път — с една дума, тиражирането на Евангелието из всички разклонения на галактичната спирала превръщаше нашето Credo в карикатурна пародия на вяра. Благодарение на тези шегички Църквата загуби много от вярващите. Защо не загуби мен? Защото християнинът изисква от човека повече, отколкото може да се изисква. Не само да се откаже от жестокостта, подлостта и лъжата. Изисква също любов към жестоките, лъжците, палачите и тираните. Ama et fac quod vis53 — никой няма да премахне тази заповед. Моля ви, не се учудвайте на този урок по закон божи на борда на такъв кораб. Мое задължение е да гледам напред, по-далече от успеха на разузнаването, което би трябвало да срещне два чужди разума. Вашите задължения са други. Ще се изясня. Ако се намирате в препълнена спасителна лодка, а потъващите, за които няма място в нея, се вкопчват в бордовете, от което лодката може да се обърне, вие бихте им отрязали ръцете. Така ли е?

— Опасявам се, че да.

— Тук е разликата между нас. Значи вие няма да се върнете назад.

— Прав сте. Разбирам притчата с лодката. Аз няма да чакам тя да потъне. Но ще се опитам да спася тази цивилизация с всичките сили, които имам.

— И в краен случай — геноцид?

— Да.

— С това се върнахме в изходната точка. Удаде ми се да отсроча този последен изход. Нищо повече.

— Да.

— Готов сте да спасявате живот, отнемайки живот?

— Именно тук се крие смисълът на притчата, отче Араго. Аз ще избера по-малкото зло.

— Като станете убиец?

— Не отхвърлям това назоваване. Възможно е да не спася никого. Да погубя и нас, и тях. Но няма да си умия ръцете; ако загинем, „Евридика“ ще получи съобщение. Съобщение за ситуацията и за това, че аз изключих отстъплението. То вече е на път.

— В моята есхатология няма „по-малко зло“ — каза Араго. — С всяко убито същество загива целият свят. Затова аритметиката не дава мяра на етиката. Необратимото зло е безмерно.

Той стана.

— Няма да ви отнемам повече време. Навярно ще искате да довършите разговора, който прекъснах?

— Не. Искам да бъда сам.

Приказка

Преградите, които обикновено разделяха двете халета в кърмата на „Хермес“, бяха махнати. Стоманените им стени пропаднаха във вътрешността на кораба и само широките жлебове на неплъзгащите се лагери, потъмни от метала на цилиндричното помещение, подсказваха къде са били те дотогава, от което огромното хале приличаше на хангар, напуснат от необичайно голям цепелин и променил предназначението си.

На около двадесет етажа над жлебовете на прибраните прегради, близо до изпъкналия таван — като две бели мушици, кацнали на напречната греда, свързваща щирборда с бакборда — висяха пилотите Харрах и Темпе, прикачени за коланите си, да не би някое по-силно течение да ги отнесе от местата им в царуващата безтегловност. Всъщност не можеше да се каже, че гледат надолу, макар да имаха такова усещане. В гигантското безлюдно помещение се вършеше ритмична, бърза, непрестанна работа. Лъскавите жълти, сини и черни автомати, подредени като в идеално синхронизирани гимнастически редици, въртяха манипулаторите си ту настрана, ту напред, ту посягаха назад, към други автомати, които им подаваха с челюстите си различни монтажни детайли. Изграждаха солазера.

Конструкцията му беше решетъчно-ажурна, а размерите — като на миноносец. Полуготовият скелет изглеждаше като сгънат, спирално извит великански чадър, върху който вместо тъкан бяха опънати застъпващи се сегменти от огледални люспи. Затова той приличаше и на допотопна риба или на някое от измрелите влечуги от морските дълбини, чийто скелет снаждат сега не палеонтолози, а машини. Далеч от пилотите, в предната част, където се намираше муцуната на колоса, лазерното заваряване искреше в хиляди синкави струйки дим.

Проектиран като фотонен лъчемет, захранван със слънчева енергия, той бе препрограмиран набързо, за да се превърне в огледало за пускане на слънчеви зайчета. Наистина — тераджаулови.

Концепцията изхождаше първоначално от опасенията на физиците, че повторното използуване на сидералната технология с нейните извънредно специфични — не само гравитационни — ефекти, ще даде на планетата нежелателни напътствия, насочвайки специалистите по въоръженията към следата, водеща към интервала на Холенбах. Затова вместо източниците от този интервал беше решено да се използува поостарялата техника на радиационните преобразуватели. Увиснал пред диска на слънцето, солазерът щеше да се разпери като ветрило, а обърнатите към Дзета рецептори щяха да смучат нейното хаотично, покриващо всички диапазони лъчение, за да го пресоват в монохроматичен таран. Почти половината от получаваната енергия служеше за охлаждане на солазера, инак той мигновено би се изпарил от слънчевия пек. Ефективната мощност обаче беше достатъчна снопът кохерентна светлина с двестаметров диаметър на изхода на излъчвателя, увеличен трикратно поради неизбежното разсейване при орбитата на Квинта, да насече кората й като затоплен нож масло. Под това дълбокопроникващо огнено острие десеткилометровият пласт океански води би зейнал до дъното. Светлинният меч не би усетил натиска на напиращата от всички страни вряла вода. Сред избухналите от врящия океан облаци, в сравнение с които гъбата на термоядрения взрив е капчица, солазерът можеше да проникне в дълбините на Квинта на разстояние една четвърт от радиуса й. Но никой нямаше намерение да предизвиква такава катастрофа. Предвиждаше се солазерът едва-едва да докосне ледения пръстен и термосферата на планетата. Когато и този вариант беше изоставен, оказа се, че светлинното оръдие много лесно може да бъде преобразувано в сигнализатор. Ел Салам и Накамура искаха с най-малка промяна в конструкцията да постигнат с един куршум два заека. Въпросът беше да се стигне до всички възможни адресати едновременно и четливо. Макар и едностранен, този вариант за контакт приемаше за очевидно, че планетата е населена от разумни същества, които притежават зрение и достатъчно интелект, за да разберат смисъла на посланието.

Първото условие не зависеше от подателите. Те не можеха да дарят очи на същества, които не ги притежават. Второто налагаше на подателите особена съобразителност и изобретателност — още повече че управниците на Квинта навярно не желаеха космическите гости да установят контакт непосредствено с населението. Затова сигнализацията трябваше да падне като светлинен дъжд върху всички континенти на планетата, пробивайки гъстата пелена на облаците й, като в случая плътното заоблачаване беше благоприятно, понеже никой с капка здрав разум не би сметнал пробиващите го светлинни игли за слънчеви лъчи.

Най-твърд орех се оказа формата на съобщението. Би било безсмислено да се използува азбука или да се изпращат като разпознавателни знаци някакви числа, например универсалните физични константи. Солазерът лежеше в кърмовата част, готов за старт. Но не потегляше. Физиците, информатиците, екзобиолозите бяха попаднали в задънена улица. Имаха всичко освен програма. Не съществуват самообясняващи се кодове. Говореше се за цветовете на дъгата: виолетовите багри са мрачни, по-светлите, оптично средни ивици — зеленото — означава растенията, буен живот, червеното асоциира с агресия — така е, но у хората. А кодът като ред от означаващи нещо конкретни сигнални единици не се образува от спектрални линии. Тогава вторият пилот предложи нещо интересно. Нека се разкаже на квинтяните приказка. Да се използува за екран облачното небе Да се прожектират върху него свързани в сюжет картини. Над всеки континент. Както по-късно се смееше Араго, obstupuerunt omnes54. Специалистите буквално онемяха.

— Технически осъществимо ли е? — попита Темпе.

— Технически да. Но има ли смисъл? Представление на небето? Какво да се представи?

— Приказки — повтори пилотът.

— Идиотщина — ядоса се Кирстинг, който бе посветил двайсет години от живота си на космолингвистиката. — Сигурно бихме могли да представим едно-друго пред пигмеите или пред австралийските аборигени. Всички човешки раси и култури имат общи черти. А на Квинта няма хора.

— Няма значение. Те имат техническа цивилизация и водят война в Космоса. Следователно преди това са имали цивилизация от каменния век. Тогава вече са воювали помежду си. И ледени епохи е имало на планетата им. Когато все още не са изграждали къщи или вигвами. Значи навярно са седели в пещерите. А по стените им са рисували знаци на плодородието и животните, за които са ловували — с надеждата, че това ще им донесе успех в лова. Но едва след няколко хиляди десетки години са разбрали, че това са приказки. От такива като доктор Кирстинг. Докторе, искаш ли да се хванем на бас, че те знаят какво е приказка?

Накамура вече се смееше. И другите също — освен Кирстинг. Екзобиологът и космолингвистът в едно лице не беше обаче от хората, които отстояват становището си на всяка цена.

— Знам ли… — поколеба се той. — Ако това хрумване не е кретенско, то е гениално. Добре, да предположим, че им представим приказка. И какво от това?

— А, това вече не е моя работа. Не съм палеонтолог. А що се отнася до хрумването, то не е само мое. Още на „Евридика“ доктор Герберт ми даде един сборник с фантастични разкази. Навремени го разгръщам. Сигурно оттам ми е дошла тази идея…

— Палеоетнография ли? — учуди се Кирстинг. — Почти не я познавам. А вие?

На борда нямаше такъв специалист.

— Може би има нещо в паметта на ГОД — каза японецът. — Струва си да потърсим нещо. Но не приказка. Мит. По-скоро общ елемент, мотив, който се среща и в най-старите митове.

— Преди възникването на Писмеността?

— Естествено.

— Да. От самото начало на тяхната прокултура — предаде се Кирстинг. Дори се ентусиазира, но изведнъж го обхванаха съмнения:

— Чакайте. Като богове ли ще им се представим? Араго възрази.

— Ще бъде трудно, защото целта ни не е да разкрием нашето превъзходство и нас самите. Става дума само за предизвестяване на доброто. За благовещение. Поне аз влагам такова съдържание в предложението на нашия пилот, защото приказките обикновено имат добър край.

Така започна двупосочното обсъждане: от една страна — преценките какви общи черти могат да имат Земята и Квинта: жизнена среда и възникналите в нея растения и животни, а от друга — пресяването на съвкупността от легенди, митове, предания, ритуални практики и обичаи, за да се отделят онези с най-трайните белези, със смисъл, непроменен през хилядолетията на поредните исторически епохи.

В първата група от правдоподобни константи попаднаха: двуполовост, най-вероятна у гръбначните, храна за животните, следователно и разумни същества на сушата, смяна на нощта и деня, съответно — на луната и слънцето, както и на топлите и студените годишни времена; наличие на тревоядни и месоядни като предпоставка за възникване на изяждани и изяждащи животни, на плячка и хищници, защото всеобщото вегетарианство беше твърде съмнително. Ако е така, то още в протокултурата се появяват ловът и канибализмът като самоизяждане — ловът на същества от собствения вид в еолита и палеолита е възможно, макар и не абсолютно сигурно явление; тъй или иначе, ловът е елемент, който се среща навсякъде, защото според теорията на еволюцията той е благоприятен за развитието на разума.

Хипотезата за неизбежния преход на човекомаймуните към хищничеството като ускорител на мозъчното развитие на приматите срещна едно време упорити възражения, оценяващи я като оскърбителен намек за човечеството, като мизантропична измишльотина на привържениците на естествената еволюция, по-клеветническа дори от провъзгласяваното от тях родство между хора и маймуни.

Но археологията потвърди тази теза, събирайки неоспорими доказателства в нейна полза. Без съмнение месоядството не води към интелект всички хищници; за да стане така, са необходими много на брой изключителни съвпадения на обстоятелствата. Хищните влечуги от мезозоя бяха далеч от разума и нищо не подсказва, че ако катастрофата на границата на кредата и триаса, предизвикана от огромен метеорит, разкъсал хранителната верига чрез глобално охлаждане на климата, не ги беше унищожила, висшите по онова време влечуги биха стигнали до човекоподобна разумност. Ала присъствието на разумни същества на Квинта не подлежеше на съмнение. Не беше важно дали те произхождат от местните влечуги или от непознат на Земята вид. Важно беше как се размножават. Дори ако квинтяните не принадлежеха нито към плацентните, нито към торбестите бозайници, генетиката убедително доказваше двуполовостта им: според нея биологичната еволюция дава приоритет на размножаването по този начин. Това, което се предава на потомството по чисто биологичен път чрез размножителните клетки, не разкрива пътя към културогенезата, защото биологичната информация предизвиква видови промени в срокове, измервани с хилядолетия. Ускоряването на мозъчното нарастване изисква намаляване на наследствено получаваните биологични инстинкти в полза на получаваните от родителите уроци. Благодарение на вродената генетична програма идващото на бял свят същество знае „всичко или почти всичко“, което му е необходимо, за да преживее, и се справя прекрасно, но не може да променя радикално жизненото си поведение. А който не умее да прави това, не е разумен.

Затова можеше да се предположи, че и тук в началото е била двуполовостта, както и ловът, и около тях се е разраснала протокултурата, защото те са двучленното начало и ядро.

А с какво се разкрива то в тази култура, какви следи оставя в нея? С вниманието, посвещавано на тези два члена: ползата от пола и ползата от лова. Преди възникването на писмеността, преди измислянето на неживотинските начини за използуване на тялото, изискваната за лова сръчност пренася реалното му протичане в неговите изображения — все още не като символи, а като магичен зов към Природата да даде желаното. Като изображения — рисувани, защото могат да се нарисуват; като издялани в камъка подобия на онова, което може да се издяла и е желано. И тъй нататък…

ГОД излезе от тези предпоставки и реши поставената му задача: адаптира към половите и ловни действия един конкретизиран в ред картини мит или по-скоро — разказ, послание, зрелище с актьори, слънцето и танц с поклони на фона на дъги, но това беше епилогът: в началото беше битка. Чия? На някакви неконкретизирани, изправени същества. Еднакви на вид. Нападение и сблъсъци, завършващи с общ танц.

Солазерът повтори това „планетно зрелище“ в няколко варианта в течение на три денонощия — с кратки прекъсвания, сигнализиращи началото и края, — и така фокусирано, че да се появява в полезрението, в централната част на облачните екрани, над всеки континент денем и нощем.

Харрах и Полассар оставаха скептично настроени. Да речем, че видят и дори разберат. И какво от това? Не направихме ли луната им на парчета? Онова представление беше по-малко радостно, но значително по-внушително. Да предположим обаче, че жестът ни бъде приет за миролюбив. От кого? От населението ли? Дали мнението на населението изобщо значи нещо по време на столетна космическа война? Дали на Земята пацифистите някога са налагали мнението си? Какво биха могли да направят, та гласът им да се чуе — не от нас, а поне от техните властници? Хайде, убеди децата, че войната е нещо лошо. Какви ще са последствията?

В същото време вместо удовлетворение от хрумването си Темпе изпитваше обезсилваща тревога. За да се отърси от нея, реши да се поразходи.

„Хермес“ всъщност беше безлюден исполин — жилищната му част заедно с лабораториите и залите за управление се побираше в ядрото, не по-голямо от шестетажна сграда. Освен енергетичните разпредели тели в него имаше болнични помещения, неизползувана малка заседателна зала, плувен басейн, който се пълнеше с вода само когато достатъчно голямата скорост на кораба го позволяваше, та водата да не изхвърчава във въздуха на капки с големината на балони, и овален амфитеатър, също предназначен за развлечения, в който никога не се виждаше жива душа. Удобствата, които строителите така старателно бяха подготвили за екипажа, се оказаха деветата дупка на кавала. Кому би хрумнало да гледа дори най-увлекателното холографско представление? За екипажа тази част от централната палуба сякаш не съществуваше, игнорирана може би затова, защото от няколко месеца изглеждаше като подигравка в сравнение с реалните събития. Както в помещенията за развлечение, така и в прожекционната и плувната зала не липсваха — благодарение на фантазията на архитектите — нито барове, нито павилиони като в лунапарка на малък град, което би трябвало да засилва илюзията за живот на Земята. Но Герберт твърдеше, че тук проектантите са забравили да вземат съвет от психолозите. Илюзиите просто се приемаха като измама и не в тази посока се упъти Темпе, тръгвайки на разходка.

Между обитаваната от разузнавачите част и външната броня на кораба се простираха помещения, изпълнени с работещи и неработещи агрегати. В тази част на „Хермес“ се влизаше през люкове, затваряни херметически, разположени в двата края на кораба — на кърмата откъм санитарните помещения, а на носа — откъм коридора до горната зала за управление. Достъпът до кърмовата част се охраняваше от плътно затворена и заключена врата с винаги светнали предупреждаващи надписи — там, в недостъпните за хората камери, се намираха привидно мъртвите сидерални преобразуватели, колосите, увиснали във вакуума на невидими магнитни възглавници — досущ като легендарния гроб на Мохамед. Затова пък в носовата част можеше да се влезе и зад преградата й пилотът правеше там своите излети. Пътят минаваше през залата за управление, където той завари Харрах да се занимава с нещо, което при други обстоятелства би го накарало да се засмее: дежурният Харрах бе искал да си пийне сок от консервена кутия, но я беше отворил прекалено припряно и сега гонеше, носейки се косо към тавана, жълтото кълбо от портокалов сок, леко полюшващо се като сапунен мехур — със сламка в устата, за да го настигне и изсмуче, преди то да облее лицето му. Темпе отвори вратата и застана на мястото, да не би въздушното течение да разпръсне течното кълбо на хиляди капки, изчака Харрах да завърши успешно лова и едва тогава се отблъсна умело, за да отплува в желаната посока.

При безтегловност от обичайната координираност на движенията не остава нищо, но той си беше възвърнал напълно старите умения. Не се поколеба как да разпери крака като алпинист в скален тунел, за да отвинти двете врати на кръглия люк. На негово място един по-неопитен човек би направил салто, докато се опитва да отвинти колелата, подобни на онези, които се използуват в банковите трезори. Темпе затвори бързо люка подир себе си, защото, макар че в носовата част имаше въздух, той не беше проветряван отдавна и беше просмукан с горчивите изпарения на химикалите като в химически завод. Слабо осветено, пространството пред него се стесняваше в далечината. Без да бърза, пилотът се отблъсна и се понесе напред. Постепенно привикваше с горчилката в устата и гърлото си.

Страницы: «« « 23456789 » »»