Ф. М. Акунин Борис
— Дръжки. Марфуша лесно не снася мангизи. Надула му главата с празни приказки, заусуквала, та заразтягала. Залисала го с обещания. Казала му, че не е проблем да се издаде книгата, кеф му тук, кеф му на Запад. Но ще му платят само за първата публикация и после който си иска може да я преиздава и да надува каквито се ще тиражи. Писателят отдавна се е споминал, няма законни наследници.
Това се наричало public domain, обществено достояние. Но имало една хитрина, измислена специално за такива случаи. Трябва да повредите няколко странички, да не стават за четене, после все едно провеждате научна дейност за възстановяване на текста. И тогава той юридически ще стане ваша редакция на авторския текст и ще добиете правата върху него. Абе мозък, направо цял парламент, даже и по-умна. И тази «редакция» ще се купи в цял свят, Марфуша ще уреди работата. За посредничеството й се полагат петдесет процента. И прибрала ръкописчето. Казала, че трябва да го представи на чуждестранните издатели, но всъщност за да не изпусне дядката. Между другото, не знае какво му се е случило. Казва, че бил зачезнал някъде, търсела го по телефона, не го намирала.
— Ти видя ли самия ръкопис?
— Не. Пробвах да й го измъкна, тя се лигави. Ранена била, кръвта й изтичала, не можела днес. Понеже ряза кекс и леко си цепна пръста. Само капчица кръв беше, аз я близнах.
Саша погледна учудено.
— Нарочно ми върти номера — каза Валя и отново доби сластния котешки вид. — За да ме привика пак. Била скрила ръкописа на сигурно място, защото манускриптът струвал поне милион в зелено.
— Сигурна ли си, че «сигурното място» е в дома й?
— Да. Тя каза: ела утре, достоевскоманке, ще ти дам да почетеш за десерт. Така че ръкописът е тук, в Жуковка. Улица «Серафимович», номер двайсет и пет. Виждате, че саможертвата ми не беше напразна. Утре да го видя с очите си за стопроцентно сигурност, и можете да докладвате. Но да знаете, че тая е майката си трака. Ще иска още повече от колекционера. Впрочем, доколкото разбирам, това не е наш проблем. Спонсорът да си урежда отношенията с нея.
— Така е — потвърди Фандорин. — Да изчакаме до утре. Ще ти дам да видиш ксерокопието, за да провериш връзва ли се краят на втората част с началото на третата. И така, отлагаме за утре сутринта.
* * *
Но до утре сутринта още имаше време. И не всички дочакаха утрото.
* * *
Събуди го телефонът. Не в ранно утро впрочем, а в десет и половина. През нощта Фандорин подхвана разговор с Алтън във връзка с клавирните уроци — дълъг, мъчителен и безрезултатен, защото Ника не посмя да говори директно, а жена му упорито се правеше, че не разбира от какво е недоволен. Легнаха си почти в три скарани и той после още дълго не можа да заспи.
Та иззвъня телефонът.
— Шефе, закъсвация — подвикна Валя с разтреперан глас. — Звъннах на Марфа, както се бяхме разбрали. Чувам мъжки глас. Помислих, че е грешка. Звъннах пак — отново мъжки глас. «Сигурно, вика, търсите Марфа Леонидовна? Тя не може да ви се обади, кой е?» Не ми хареса тази работа. Не казах нищо и му затворих. След петнайсет минути — дзън. Същият мъж. Представи се поименно, следовател еди-кой си. В какви отношения бяхте с покойната Захер?
Ника изохка.
— И аз така изохках. Оня вика: «Ще трябва да си поговорим. Ще се явите ли доброволно, или да ви докараме принудително?» Открили са ме по телефонния номер. Убита е, режа си главата, че е убита! Тая акула сигурно има сто тона врагове. А в къщата и навсякъде е пълно с мои отпечатъци! Звъннете на оня вашия депутат, шефе, измъкнете ме!
С разтреперани пръсти Ника набра телефона на Сивуха. Накратко му разказа за вчерашните събития и за Марфа Захер. После за най-важното.
— Защо не ме уведомихте още вчера, че ръкописът е открит? — недоволно попита Аркадий Сергеевич.
— Искахме да проверим. Какво да прави сега Валентина? Да се яви ли доброволно, или не?
Големецът помълча, помисли. В интерес на истината не загуби самообладание.
— Сигурен ли сте, че ръкописът е в дома й?
— Така е казала на асистентката ми.
— Охохо — въздъхна Сивуха. — Литературната агентка — майната й. Но да не изчезне ръкописът. Вижте какво. Кажете на асистентката си засега да не ходи никъде. Ще проверя какво става. И пак ще ви се обадя.
Проверката му продължи около половин час — през това време Валя звънна осем пъти.
На деветото звънване най-после беше Аркадий Сергеевич.
— Имам две новини, добра и лоша. Започвам от добрата, както е редно. Марфа Захер не е убита. Просто нещастен случай.
— Уф — шумно издиша Николас.
— Подхлъзнала се е на мокрия под в банята. Ударила си е носа в ръба на бидето. С всичка сила. Носът й е на кървава кайма. Според аутопсията от удара горната част на назалната кост се е забила в мозъка. Изключителен малшанс. Случва се понякога при сбивания, ако те ударят рязко с юмрук или ребром с длан отдолу под определен ъгъл. А в нейния случай се е надънила с цялата си тежест. Освен това от дрогата е била като разглобена, отпусната. Била е дрогирана, това вече е установено. В кръвта й са открили високо съдържание на някакъв наркотичен боклук, съобщиха ми как се нарича, но забравих. Надрусала се е жестоко, така че не е успяла да се задържи на краката си. Нямат никакви подозрения за умишлено убийство. Къщата е с алармена защита, липсват следи от влизане с взлом. Камериерката е извикала милицията, тя живее в близкото градче. Била на гости, късно се прибирала и видяла, че в къщата свети. Решила да провери — и открила… Така че онзи от следствието е смятал просто да сплаши вашата девойка. Интересуват го наркодилърските връзки. Но аз обясних на шефовете там какво е положението. Успокойте асистентката си. Явяването й отпада.
Какво удобство е все пак животът в неправова държава, помисли си Фандорин. Колко неприятни проблеми може да се решат с няколко телефонни обаждания. Ако познаваш нужните хора, разбира се.
— А лошата новина?
— Ръкописа го няма. — Даже по телефона се чу как Сивуха скръцна със зъби. — …Къщата е претърсена най-обстойно. Нали са се надявали да намерят наркотици. Поне в претърсванията са царе, професионалисти. Прегледали са всички книжа. Няма папка с ръкопис, попитах ги. Все пак не е някоя карфица. Така че покойната е измамила вашата асистентка.
— И «пръстена на Порфирий Петрович» не намерихме… — въздъхна Ника. — Наизуст го научих проклетото стихче: «Пет камъчета вляво полетяха…» Какви камъчета? Скъпоценни ли? Но скъпоценните камъни са четири: диамант, изумруд, сапфир, рубин. Понякога се говори и за перлите, а те всъщност не са камъни. Защо пет са полетели вляво, а надолу само четири? Ако петият е «пурпур камък» — може би става дума за рубин? Но пръстенът е с брилянт! Ако пък всичко това изобщо не е така и…
— О, моля ви! — кипна клиентът. — Зарежете тия глупости с пръстена, не си затлачвайте мозъка с него! Плащам ви за търсене на ръкописа — върху ръкописа се съсредоточете!
— Марфа Захер казала на Валя за някакво «сигурно място». Може да е скривалище? — унило предположи Николас.
Аркадий Сергеевич се оживи.
— Искате ли лично да потърсите? Ще ви го уредя, нямате проблем. Вярвам в способностите ви.
Пред портата на улица «Серафимович» номер 25 го чакаше цивилно ченге, седеше си в джип лексъс, тоест според Валината класификация беше типичен «продажник върколак». Професионалистът криминалист изгледа върлинестия магистър със скептична гримаса.
— Ще търсите ли? Пробвайте се.
Ника предпочете да не навлиза в юридическите тънкости — на какво основание и как така се позволява на някакъв човек извън системата да претърсва дома на покойната. Защо да се тика с английските правила в руската къща.
Не беше необходимо. Има си задача, трябва да я изпълни. Разходи се из малкото, но стилно жилище на светската лъвица. Навсякъде стомана, хром, ярките петна на цветни пластмаси. Впечатляващо, но студено и неуютно. Николас би предпочел да спи под мост, но не и да живее в тази орбитална станция.
Ченгето понаблюдава как Фандорин броди като заблуден в празните стаи, презрително подхвърли: «В колата съм» — и излезе. Къде да търси папката?
Ника нямаше представа. И то след вече извършеното щателно претърсване.
Той надникна в кабинета, обърнат с краката нагоре, в оранжево-синята спалня, в озъбената с извадените си чекмеджета кухня.
За всеки случай повъртя в пръстите си дублона. Не го споходи вдъхновението. Но му се доходи до тоалетната.
Така Николас се намери в аквазоната, както се наричаше тоалетната с баня на гламурен език — когато заслужава тази красива дума, разбира се.
Банята с тоалетна на Марфа Захер беше истинска, стопроцентна аквазона.
Пусна водата в тоалетната чиния, която беше във вид на бисерна мида и се огледа. Джакузи, душ-кабина, цяла огледална стена — ясно, но най-прекрасното бижу тук беше големият аквариум.
Качен на специално шкафче насред помещението, аквариумът искреше със синкави блясъци, вътре се виждаше коралов риф, а около него въртеше кръгчета малка акулка.
Това се казва шик!
Ника се приближи и застина, омагьосан от равномерните и невероятно изящни кръгове на стоманената риба.
Морският аквариум беше стара мечта на мъжката половина на семейство Фандорини. Ника и синът му понякога прекарваха часове в специализирания магазин да гледат разноцветните корали и риби с райски цветове. Аквариум като този струваше минимум половин милион рубли. Ако успееше да изпълни поръчката на Сивуха, би могло…
Изпита непреодолимо желание да докосне рифа, да усети какви са на допир коралите. В магазина не можеше да си го позволи заради продавача, а тук нямаше никой.
Фандорин за всеки случай се озърна към вратата, нави си ръкава, наведе се и пъхна ръка в топлата вода.
Не го беше страх от акулата. Сивите рифови не са опасни. В магазина казваха, че можеш да почистиш аквариума, без да им обръщаш внимание.
Но все пак не бързаше да бръкне в дълбокото — следеше движенията на акулата. А тя наистина не прояви никакъв интерес към китката му. Така че той бръкна до лакът, опипа дивното каменно цвете с ален цвят. Повърхността на корала се оказа неочаквано твърда и остра.
По дяволите, поряза се!
От пръста му изплува червена капчица, избледня и се замъгли. Той ядно цъкна с език.
Внезапно сребристото торпедо се понесе към центъра на кръга — Николас едва успя да си измъкне ръката от водата. Рибокът жадно глътна разтеклата се капчица кръв, още половин минута продължи възбудено да се стрелка из аквариума, после пак взе да върти кръгчетата си.
Идиот, укори се Николас. Естествено, че акулата реагира на кръв. Така човек може и без пръст да остане.
Загледа миниатюрната акула, размишлявайки, че точно такава беше и покойната й притежателка. Красива, гъвкава, безжалостна, готова светкавично да се нахвърли върху плячката. Марфа Захер беше от типа жени, които възнамеряват да живеят вечно. Някога е била малко момиче, което е вярвало в приказките, после е пораснала, поникнали са й три реда остри зъби и е добила страхотен апетит. Смятала е да глътне целия свят, а вместо това се е подхлъзнала на мокрия под, ударила си е носа в бидето и е умряла. Сега вече няма начин да се разбере как точно е станало и дали е успяла да си помисли нещо със замъгления си мозък…
Успя тя — и още как успя.
За Кумчо Вълчо и Червената шапчица
Последният ден от живота на Марфа Захер започна с много лоши предзнаменования.
Първо, пред колелото на паркирания вранглер дремеше тлъста черна котка. Лоша поличба.
Второ, от чантата й изпадна несесерът и се счупи огледалцето на гримовете. Също гадно.
Трето, на завоя за «Фитнес емпориум» патрулираше милиционер с огненорижа коса, а това (водачите го знаят) е направо ужас.
Марфа обърна внимание на опасните поличби — беше свикнала да забелязва всичко, включително и глупостите. Но не се стресна, защото глупостите са си глупости. Литературната агентка не вярваше в знаци свише — и много правилно; поне така започна да й се струва през деня, когато й падна подарък от небето във вид на страхотната Валя.
Рядко същество. Как може всичко да й е толкова супер: и външен вид, и темперамент, и енергетика. А какви силни ръце!
Всичко мина изключително тип-топ. Марфа така се разнежи, че насмалко да закъснее за една делова среща.
Но нищо де, не закъсня. Тя никога не закъсняваше за уговорени срещи, освен ако се налагаше да е нарочно.
Срещата й беше с един библиофил, спрян на границата с Библия от шестнайсети век. Не се сетил кретенът на място да оправи нещата, сега можеше да му лепнат от три до седем годинки пандела. Беше подписал, че няма да напуска, та киснеше в града в нервна криза.
Марфа го подплаши още повече, разказа му как един интелигентен човек, също страстен кинолюбител, бил докаран до самоубийство в уралска колония. И когато достатъчно беше подготвила клиента, му предложи да оправи положението. На цена петдесет хилядарки. Нямало как да му иска по-малко, сам разбира, че основната част не е за нея. Библиофилът само дето не ревна от облекчение тъпакът.
Вместо да търси заобиколни пътища, да си беше наел добър адвокат. Онзи веднага щеше да му обясни, че в протокола за изземването има допуснати нарушения и той е невалиден. Така че Марфа няма да дели пари със съдия. Не сделка, а мечта: максимум печалба, нула противозаконни действия.
После се видя с познати в модния ресторант «Сепуку», хапна суси с черен хайвер и сасими от фугу (само селяндурите викат «суши» и «сашими»).
Върна се в Жуковка доста след полунощ. Както се казва, уморена, но доволна.
Къщата й беше спомен от бившия й съпруг брокер, педал като Раулчик и той, но неафиширан. Нямаше гараж и дворът беше малък. Но пък в Жуковка, а не в седма глуха, петнайсети микрорайон.
Обикновено оставяше колата пред оградата, но сега там се беше ковнал някакъв микробус. Да не беше с червен кръст отстрани и надпис «Реанимобил», Марфа щеше да му среже гумите. Но щом си реанимобил, живей, каза си тя шеговито и паркира пред самата порта. Къщата беше тъмна. Камериерката почистваше привечер, после си отиваше. Марфа обичаше да спи сама. Когато спиш, трябва да няма други в къщата. Защото спящият човек е беззащитен.
Ами ако дойде Валюша? — рече си тя и изкачи външните стълби. Ще се свие на кълбо и ще спи тук, в леглото й.
Обича Достоевски, да й се не надяваш. Умна, ерудирана. Как смело го каза за еротизма. Интересен образ. В нея има нещо необичайно, ще трябва да се проучи. Дали да не я покани да поживее с нея няколко дни? Или заедно да заминат някъде. На Сейшелските острови например. Раул казва, че там можеш да си наемеш цяло островче. И няма жива душа, само обслужващият персонал.
На това място Марфа се опомни. Стоп, малката. Не се увличай. Не нарушавай основното правило в живота. Твоята Валюша е нечия държанка. Бентли, маркови дрешки, силиконови цици. Има си тя с кого да спи и с кого да ходи на Сейшелските острови…
Усети нещо странно още щом отвори входната врата. Алармата светеше, но някой беше пипал сигнализацията — тя се обади със странно пиукане. Това означаваше, че някой я е изключил и после отново я е включил.
Кой?
Защо?
Следват възможни варианти. Първо: изскача навън и по джиесема вика патрулна кола. Второ: веднага задейства алармата.
Но Марфа направи друго, понеже не беше от страхливките и си имаше самоуважението. Отвори чантата, щракна петлето на пистолета. Гумени куршуми, от пет метра събарят човек. От упор убиват. И всичко си е съвсем законно: неизбежна отбрана, има разрешително за оръжието.
В гостната й беше влизал някой. Всичко уж си е на мястото, но лампионът е леко отместен, крайчецът на килима се е подвил, един шкаф леко зее. Марфа всевиждащото око беше тя.
Спокойно, си каза (все пак потръпна, да не е от желязо). Тайника няма да открият, а друго кой знае какво за крадене няма.
Тихо беше, съвсем тихо.
Тя изпита дори нещо като разочарование. Вече си беше представила как някой крадльо й се нахвърля на нея, крехката жена, а тя — добре, да не е от упор, от два метра: дум-дум! — в слабините. Има да разправя после на познатите.
После запали осветлението и видя в къта с телевизора не един, а двама крадльовци.
Кумчо Вълчо и Червената шапчица.
Седяха двамката на мекото канапе. Гледаха Марфа.
Тя просто щеше да падне.
Вълкът си беше жива халтура: мъж с костюм, само си беше сложил маска. Но Червената шапчица беше като истинска: шапчето, златните къдрички, бялата престилчица, белите три четвърти чорапки.
Стилно действат изродите, каза си Марфа, щом малко се свести. Тя още от дете не вярваше в приказките.
— Здравейте, изроди. Стилно действате.
И се приготви да измъкне пистолета от чантата си.
Трябваше само още малко да се приближи. Значи Вълчо — в слабините, момичето — по голото коляно. Да не избяга.
Крадците бяха кротки като гургулички, не подозираха каква пушилка ще настане след секунди.
На Вълчо очите бляскаха през прорезите като въгленчета. Той държеше в ръката си някаква плоска кутийка, подобна на калъф за очила. Червената шапчица погледна литагентката с приятна усмивка и заговори в стихове — звънливо като пред пионерското знаме в годините на Марфиното детство:
— Здравейте, лельо, аз съм Червената шапчица! Къде е прекрасната ми червена папчица?
И всичко се изясни. Загадката се изясни.
— Папчица ли искаш? — изфуча храбрата Марфа.
Измъкна пистолета от чантата си, но калъфът в ръката (или в крака?) на Кумчо Вълчо леко трепна, нещо проблесна и Марфа усети болезнено бодване в гърдите. Сведе глава да погледне какво има — и загуби съзнание.
Когато се свести, вече не беше в гостната, а в аквазоната.
Аквазоната на Марфа беше супер. Който и от гостите й да влезеше, задължително следваше «уау!». Трийсет квадрата, в центъра аквариум с вместимост два тона вода, дизайнерска санитарна техника, подово отопление и италиански мраморни плочки.
На този прекрасен под се съвзе сега, но подовото отопление не работеше и й беше много студено. Защото освен всичко друго лежеше съвсем гола.
И хем не беше вързана, окована, а не можеше да се помръдне. Тялото й беше като чуждо, пръста си не можеше да помръдне. А съзнанието й беше съвсем бистро.
Забили са ми парализираща игла, разбра Марфа. Както в зоологическата градина на лъвовете и тигрите.
Кумчо Вълчо и Червената шапчица стояха над нея.
— Красавица — лигаво каза Червената шапчица — не за голата Марфа, а за декоративната акула. — Та къде е папчицата, лелче? Ние с кумчо преровихме всичко, три часа се трудим. Кажи, лелче, без фасони. Че ще има боц-боц.
И клекна долу. Очите й бяха весели и спокойни на тази гнусна гадина. И Марфа, печена жена, видяла какво ли не през живота си, разбра, че така или иначе ще се мре.
— Ще ти пошепна на ушенцето — рече тя с чужд хриплив глас.
И когато Червената шапчица се наведе досами нея, Марфа с безумно, нечовешко усилие вдигна глава и се опита да захапе гадината за устната. Ако беше успяла, щеше да я ръфне като вълкодав. И да й отхапе устната, по дяволите. За спомен от Марфа Захер.
Но не стана, беше сякаш на забавен каданс. Червената шапчица успя да се дръпне. И единственото, което успя Марфа, беше да й плюе в очите. Червената шапчица изпищя на умряло.
И се развика без никакво лигавене:
— Ах, кучко! Кучко! Кучко!
— Стоп, стоп, стоп! — каза си Ника и погледна мократа си ръка с окървавения пръст.
Какво каза Валя? Помолила Марфа Захер да й покаже ръкописа, а тя й отговорила, че кърви и не може. Защото си порязала пръста! Не е било нито шега, нито глезотия!
Той пак отиде до аквариума. И в него бяха търсили: вратите на шкафчето бяха отворени и се виждаха разните вътрешности — филтри, помпа, термостат. На стъклената стена беше подпряна маша за камина, под нея — локва. Значи бяха разбутали рифа, бяха разровили и камъчетата на дъното.
Къде може да се скрие папка?
Той предпазливо пъхна във водата лявата си ръка, здравата. Акулката продължи да върти меланхоличните си кръгчета.
Леко, за да не се одраска, Фандорин побутна рифа — на една, на друга страна.
Първо нищо не стана. Но когато хвана ажурното розово ветрило (тази красота май се казваше «корал горгона») и леко го завъртя, цялата горна част на рифа изведнъж се измести и остана в ръката му. Отдолу видя вдлъбнатина, а в нея — черен неопренов контейнер.
С една ръка не успя да го извади, контейнерът му се изплъзваше, а и акулката недоволно се замята в помътнялата вода.
С риск да остане без пръст Николас нетърпеливо си помогна с дясната ръка и просто оттласна стрелналата се акула — само тя липсваше.
Готово, лъскавият черен контейнер е изваден на пода.
Щракна ключалките.
Я да видим?
Вътре имаше няколко различни по големина найлонови плика един върху друг.
В първия Николас видя пачки стодоларови банкноти, доста много. Но не ги преброи, те не го интересуваха.
Във втория — кутийки със скъпоценности. И те не го интересуваха.
В третия, най-малкия — няколко кредитни карти на чужди банки. Нелегални сметки? Майната им! Ура, папка!
Николас я отвори и само дето не изстена от разочарование: някакви делови книжа на руски и английски. И чак в последния плик видя да прозира през полупрозрачния найлон познатата крокодилска кожа — червена.
Извади я.
Да! Да!
Браво, Ника! Браво, Фандорин! Намери я!
Всички останали пликове върна обратно в контейнера. Извика ченгето.
— Ето скривалището. Тук има скъпоценности, някакви документи. Ваша работа, оправяйте се. А ето и папката, която е на моя клиент. Искам да я взема, какви са формалностите?
Онзи смаяно размаха доларите, зяпна пръстените и колиетата.
— Та за папката? — пак попита Фандорин. Човекът го погледна като извънземен.
— Вземете я. За какво ми е? — и заби нос в книжата. Ника я взе, но докато караше към Москва, го обзе силно съмнение дали беше постъпил правилно. Дали не трябваше да настоява за поемни лица? Някак прекалено лесно отговорното лице се съгласи да му даде ръкописа. А там в контейнера има толкова неща…
Във всеки случай трябва да се обади на Сивуха.
Николас избра номера, чу: «Това е телефонът на Аркадий Сергеевич Сивуха, депутат в Държавната дума. Оставете съобщение и ще ви се обади.» Е, не, сегашната вест не беше за телефонен секретар. Фандорин умираше от възторг. Да вземат мътните и доларите, и бижутата на покойната. Ако ченгето си ги прибере, негова си работа. Николас Фандорин не може да промени нравите и порядките в родната милиция. Да, той не е борец срещу общественото зло. Но пък какъв бляскав аналитик! Каква проницателност! Професионалистите преровиха и не намериха, а той откри мястото за половин час. Е, професионалистите все пак не са знаели за порязания пръст на Марфа Захер, но това са подробности.
Той звънна на Саша да я зарадва. Телефонът й беше изключен. Завъртя на Валентина — заето.
Тогава набра номера на жена си. Да я зарадва: изпълнена е голяма поръчка и ще дойдат пари. Нека знае, че мъжът й не е някой хрантутник и несретник.
Алтън вдигна почти веднага.
Каза:
— Ти ли си? Сега не мога! В консерваторията съм, на концерта на Слава. Забравила съм да изключа звука, ужасен конфуз! После ще се чуем.
И му затвори, без дори да го изслуша
Веднага му се вкисна настроението.
Стигна до «Солянка» мрачен.
Обади се пак на Сивуха, този път от офиса. И пак попадна на секретаря, но вече му се бяха отщели ефектни изпълнения. Сухо каза: «Фандорин е. Ръкописът е у мен. Можете да си го вземете.»
Разходи се в кабинета да се поуспокои.
И щом се успокои, седна и отвори на бюрото си червената папка.
ЧЕРВЕНАТА ПАПКА
ДЕВЕТА ГЛАВА
Отчаяние
И пак същото, и пак същото.
На «Малая Мешчанска», както преди на «Екатерингофски» и при Поцелуев мост, нещата изглеждаха по познатия начин. На пода лежеше безжизнено тяло с проломен череп — и нито следи, нито свидетели. Само дето жилището беше от съвсем друг вид. Не старческо мизерно като на Шелудякова и не безлично подредено като на Чебаров, а мобилирано по последна мода, с вакханки в позлатени рамки, с преогромни китайски вази и канапенце с инкрустации.
Мамзел Зигел очевидно живееше на широка нога и според съседите й домът бил отворен за мнозина — всеки четвъртък у Даря Францевна винаги се събирала голяма весела компания.
Всъщност въпросната дама от Ревел се водеше мома само по семейно положение, без да е невинна девица нито по възраст, нито пък по начина си на живот и поприще. Освен в съвсем особен смисъл. Както стана ясно почти веднага чрез проверка в канцеларията на началника на полицията, тя била известна сводница в света на разврата с постоянна клиентела и доста тясна насоченост. Мамзел Зигел издирвала млади хубави момиченца от прилични семейства, но изпаднали в нищета, и с обещания, увещания, а и със заплахи ги принуждавала да кривнат по пътеката на порока. Клиентите на Даря Францевна щедро плащали за «невинността на нежен цвят», както се пее в кабаретата
И тази мила дама сега лежеше убита. При това, както и в предходните случаи, вероятно тя самата беше пуснала в своя дом убиеца си. Тоест човекът очевидно беше познат и не бе събудил опасения.
Но имаше още нещо важно. От един до два по пладне покойната винаги отпращала слугите и оставала сама вкъщи, защото този час посвещавала на дискретни преговори от всякакво естество на четири очи. И престъпникът е бил съвсем наясно с този факт.
Надворният съветник, все още вкопчен в досегашната си версия, се опита да провери дали не би могло Расколников да изпрати сестра си до «Вознесенски», после някак бързо, може би дори на бегом да отскочи до «Малая Мешчанска», да удари с брадвичката сводницата и след това да се яви навреме и на «Офицерска» за срещата с Разумихин. Приставът дори специално прати човек да провери къде точно са се настанили майката и сестрата на Расколников.
Уви, никак не се връзваше. А е трябвало и да се върне в стаята си, след като е изпратил Авдотя Романовна, за да вземе брадвата. Защото, ако я беше взел предварително още на излизане от стаята, Разумихин е щял да забележи.
Глупости, фантазии и измишльотини, тръсна глава Порфирий Петрович, за да отпъди категорично подозренията срещу проклетия студент, за когото загуби толкова време, и се съсредоточи изцяло върху новата задача.
От дома на жертвата липсваха, естествено, само дреболии: игла с полускъпоценен камък и везано с мъниста портмоне. Нищо друго не беше пипнато в жилището, но това вече не учуди пристава. Претърси книжата u с надежда да открие списък на ползвалите съмнителните й услуги. Защото надали можеше да разчита самите любители на «нежен цвят» да се афишират.
Не намери, но това не го спря. Провери стените, паркета, стените на шкафчетата — и какво? В кабинета под плота на писалището откри скривалище и в него две класьорчета, едното дебело, другото тъничко. В дебелото надворният съветник със задоволство откри пълен списък на момичетата, покровителствани от мамзел Зигел: и адреси, и имена, и даже кратки характеристики, но по-скоро от физиологично естество. Очевидно тези бяха вече откъснат цвят и Даря Францевна ги държеше под опеката си, за да ги използва за по-обикновени клиенти без особени изисквания.
— Чудесно.
За първи път, откакто беше дошъл на местопрестъплението, по лицето му пробяга нещо като усмивка, но само за миг.
Тънкият класьор се оказа по-потаен от първия. Там вместо думи имаше само нечетими съчетания от букви от латинската азбука.
— «Plfglfaluu» — опита се да прочете на глас Порфирий Петрович, но се отказа. — Това е явно шифър — поклати глава. — Сигурно така е записала клиентите.
— Значи не можем да ги разшифроваме? — разочарова се Александър Григориевич, надникнал иззад рамото на началника. — Колко жалко! Със сигурност е бил някой от тях! Тя е решила да го шантажира и той я е… — Деловодителят нагледно показа със замахване отгоре надолу (Зигел беше убита с удар по темето).
— Май сте прекалили с булевардните романчета, драги. И онези, Чебаров и Шелудякова, и те ли са шантажирали нашия сладострастник? Не, тук имаме нещо съвсем друго. Момент, момент… — надворният съветник сбърчи чело, седна с лист хартия и молив до крайчеца на масата, похъмка, пописа нещо — отне му десетина минути — и рече изведнъж: — Фасулска работа, а не шифър. Измислица на гимназистки за потайност пред класната дама.
— Разкрихте ли го? — ахна Заметов.
— Какво да разкривам. Преобърната азбука — ето ви цялата криптография. А е Z, В е Y и прочее. На един ред ще напишем азбуката в нормален вид, а под нея — в обратен. Вижте.
Взря се в загадъчното Plfglfaluu, помръдна устни, попримлясна и изпод молива му изпълзя името Koutouzoff.
— Охо! — зарадва се Александър Григориевич. — Един изскочи! Някакъв Кутузов. Дайте и аз!
Наведе се над масата и взе да мъдри следващата абракадабра, разтърквайки зачервени от недоспиване очи.
— Недейте сега — съжали го Порфирий Петрович. — Едва си стоите на краката. Вземете записките и се приберете да поспите. Утре сутринта ще разгадаете всички тези парижки потайности и ще ми ги донесете. Аз междувременно ще се заема с другия списък. Бих искал да поспя, но няма да стане… — и тежко въздъхна.
Все пак още се държеше. А когато след обиска освободи Заметов и отиде сам на «Офицерска», го обзе пълно отчаяние.
Никога през досегашната си кариера не беше изпадал в толкова унизително безпомощно положение. Незнайният злодей сякаш се присмиваше на всичките усилия на клетия пристав. Днес сутринта надворният съветник се бе чувствал като ловец, хванал в капан хищен звяр, а сега му беше съвсем ясно, че той самият е плячка — съдбата го преследва с насъскани кучета и крещи: «Дръж! Дръж!»
С усещането за бездарност и некадърност следственият пристав се добра до кабинета си, а там му се стовари ново унижение. Появи се лично негово превъзходителство главният началник на полицията и изля водопад от обвинения и заплахи връз оклюмалата глава на надворния съветник. И как не: три ужасни убийства за три дни да не е шега работа. Ще гръмне целият град, цялата империя, чак и в чуждестранните вестници ще пишат. Но и вестниците нищо не са, още след втория случай лично министърът изрази недоумението си, а сега няма да им се размине без рапорт до императора.
Развика се генералът, изиска категоричен резултат в най-близко време и си замина. А приставът веднага се хвана на работа, защото това е единственият лек срещу отчаянието.
Предстоеше му следното: да разпита девойките от класьора на Даря Францевна. Кой знае, може сводницата да е била убита не от клиент, а от някой роднина или ухажор на тези нещастни създания — за отмъщение поради погубената невинност или по някоя друга причина.
Разсилните се втурнаха из целия град (след появата на главния полицейски началник всички от канцеларията се движеха само на бегом) и първата от занаята още след половин час беше доставена в кабинета на пристава, който проведе с нея търпелив и обстоен разговор. Подир това събеседване се състоя второ, трето — и така до среднощ.
Уморително занимание, дори изтощително, но Порфирий Петрович се справяше превъзходно. Едничък поглед му стигаше да прецени събеседничката и как да се държи с нея. С една беше бащински внимателен, с друга — официално строг, с трета — по-мек и дори закачлив. Случваше се и да сгълчи, и да удари с пестник по писалището, но само след десет минути вече бършеше със собствената си кърпа сълзите на поредната госпожица, а и неговите очи насълзени. И така успя да разпита всички девойки за деня, намери подход за всяка, но не откри нищичко, за което да се хване. Късно след полунощ съвсем съсипан Порфирий Петрович полегна на дивана, зави се със сюртука си и придряма два часа, но още преди пет му бяха довели поредната уплашена госпожичка.
Цялата сутрин мина в безполезни разпити. По обед надворният съветник почувства, че няма капка сила да продължава целия театър и трябва час по-скоро да си почине, иначе ще рухне от нервно изтощение.
Тъкмо отпи от кафенцето, тъкмо запали първата за деня цигара — и се появи Александър Григориевич, освежен след нощния сън и твърде доволен от себе си.
— Всичко разгадах — съобщи той и остави листовете пред пристава. — Ако може, бихте ли ме почерпили една цигара?
Кафето остана неизпито — Порфирий Петрович бързо хвана листовете. Почете, почете, пък изръмжа от яд.
— Какво сте ми донесли? — възкликна той. — Barbe-bleu, Pussja, Lakomnik, Kotletnik, Hund! Това са някакви прякори!
— И аз го забелязах — рече Заметов и си наля кафе от кафеника. — Очевидно си е записвала клиентите с прякори. «Синята брада», «Пуся», «Лакомник» и прочее. Нататък има и «Крокодил», и «Кочияш», и какви ли не. А относно навиците им е записано без шифър. Вижте нататък, четете. Какви ли не гадости са измисляли тези развратници!
— Какво ме интересуват гадостите им! — само дето не се разрева приставът. — Нали нямаме имената! Как според вас ще ги дирим тези Котлетници и Крокодили?
— Е, едно име все пак имаме. Кутузов, когото вчера лично разшифровахте.
Заметов пусна клъбце пушек и се загледа в издигането му към тавана.
— И това сигурно е прякор. За някой едноок. Не, в задънена улица сме!
Помълчаха.
— А госпожиците? — попита Заметов. — Нищо ли не изскача?
— Нищо. От двайсет и четири девойки съм разпитал осемнайсет. Почти всяка си има приятел, но не, не! — Порфирий Петрович с огорчение удари длани. — Само шест останаха от списъка. Пет чакат в приемната — сигурно сте ги видели. А една не можем да я намерим. И вчера пратих човек да я търси, и днес. Не си е вкъщи, не е и навън — понеже тази Мармеладова е от най-долните, уличница е. Дявол я знае къде е. Софя Семьоновна Мармеладова, дъщеря на титулярен съветник. Живее в зелената къща на ъгъла на канала и «Малая Мешчанска», нали я знаете? На осемнайсет е. Другарките й добросърдечно говорят за нея, а това в техните среди не се случва често. Викат й Монахинята. Знаете ли, някои сладострастници обичали проститутката да се облича като монахиня. И девойките специално си имат раса. Но в случая не е това. Не е в този смисъл. Казват, че тя се продала на Даря Францевна, за да спаси семейството си от гладна смърт. Но може и да лъжат.
Общоизвестно е, че падналата жена често е сантиментална и обича да си фантазира.
— Да ида да я потърся тази Мармеладова — предложи Александър Григориевич, заинтригуван, че дъщеря на титулярен съветник е уличница. — Може да я намеря.
— Да ви кажа, не ми се вярва… — Порфирий Петрович махна с ръка. — И нищо няма да излезе от цялата работа Съвсем безнадежден случай… Но впрочем идете. Може да извадите по-голям късмет от мен.
И позна.
Читать бесплатно другие книги:
