Анж Питу Дюма Александр
Междувременно господин Дьо Бово предаваше на националните гвардейци заръката на Луи XVI.
Разнесоха се викове на радост и благословии от тази въоръжена тълпа, допусната по заповед на краля до вътрешността на двореца.
Овациите, благопожеланията и приветствените възгласи обгърнаха като шеметна вихрушка двамата съпрузи и ги успокоиха, що се отнасяше до настроенията на онзи Париж, от който толкова се бояха.
— Сир, какво ще разпореди Ваше Величество за кортежа си? — попита господин Дьо Бово.
— А спорът между националната гвардия и офицерите ми? — отговори с въпрос суверенът.
— О, сир! Стихна, няма и помен, хората са така щастливи, че само повтарят: „Ще вървим, както ни наредят. Кралят е наш толкова, колкото и на другите, и където и да отиде, той ще е наш.“
Кралят погледна Мария-Антоанета — презрително извитите й устни се сгърчиха в иронична усмивка.
— Кажете на националните гвардейци да застанат където пожелаят — отвърна Луи XVI.
— Нека Ваше Величество не забравя — наблегна кралицата, — че е неотменно право на неговите телохранители да бъдат около каляската му.
Забелязвайки, че кралят сякаш се колебае, офицерите се приближиха, за да подкрепят владетелката.
— Общо взето е вярно — кимна той. — Е, добре, ще видим!
Господин Дьо Бово и господин Дьо Вилроа тръгнаха, за да заемат местата си и да дадат заповеди.
Часовникът на Версай удари десет часа.
— Хайде — рече кралят, — ще работя утре. Тези добри хора не бива да чакат.
И се изправи.
Мария-Антоанета разпери ръце и го прегърна. Плачейки, децата увиснаха на шията на баща си. Разнежен, Луи XVI се насили да се освободи от обятията им; той искаше да скрие вълнението, което нямаше да закъснее да се излее.
Кралицата спираше всички офицери, хващайки едного за ръката, другиго — за сабята.
— Господа! Господа! — мълвеше тя.
И с това красноречиво възклицание като че им предаваше краля, който вече слизаше.
Всеки слагаше ръка на сърцето и на сабята си.
Мария-Антоанета се усмихваше в знак на благодарност.
Жилбер бе сред последните.
— Господине — каза му кралицата, — вие бяхте този, който посъветва краля да замине. Вие бяхте този, който го накара да се реши, въпреки моите молби. Знайте, господине, че сте поели ужасяваща отговорност пред съпругата и пред майката!
— Знам, мадам — отвърна хладно Жилбер.
— И ще ми върнете краля невредим — произнесе тя с тържествен жест.
— Да, мадам.
— Отговаряте с главата си!
Жилбер се поклони.
— Отговаряте с главата си! — повтори Мария-Антоанета със заканителността и неумолимата властност на абсолютна владетелка.
— Да, мадам, отговарям с главата си — поклони се още по-ниско докторът — и бих гледал на този залог като на нещо маловажно, ако смятах, че кралят е застрашен. Но както споменах, мадам, днес аз повеждам Негово величество към триумф.
— Искам новини на всеки час — додаде кралицата.
— Ще ги имате, мадам, заклевам се.
— А сега тръгвайте, господине, чувам барабаните. Кралят вече потегля.
Жилбер се поклони и слизайки по голямото стълбище, се озова срещу един адютант от свитата на суверена, който го търсеше от името на Негово величество.
Настаниха го в каляската на господин Дьо Бово, главния церемониалмайстор, който не бе пожелал да се качи, преди да е изпълнил задълженията си.
Жилбер се усмихна, оказвайки се на такова почетно място, докато Дьо Бово сновеше на кон около кралската каляска.
Сетне му хрумна, че е нелепо той да се вози в каляска, украсена с корона и герб.
Тези скрупули все още го глождеха, когато сред тълпата национални гвардейци, плътно наобиколила кортежа, дочу думи, прошепнати от хора, които се навеждаха любопитно, за да го разгледат:
— А! Онзи там е принц Дьо Бово!
— Не, другарю, лъжеш се! — извика един.
— Ама каляската е с герба на принца.
— С герба… с герба… Казвам ти, че нищо не значи. Ей Богу! Герб, какво доказва това?
— Доказва, че щом гербът на господин Дьо Бово е на каляската, би трябвало вътре да е господин Дьо Бово.
— Господин Дьо Бово патриот ли е? — попита една жена.
— Абе… — отвърна националният гвардеец.
Жилбер пак се усмихна.
— Аз ти казвам — настояваше първият спорещ, — че това не е принцът. Принцът е тлъст, а този е кльощав. Принцът носи униформа на гвардейски майор. Този е с черна дреха, сигурно е интендантът.
Нелюбезно мърморене посрещна личността на Жилбер, опетнена от това не особено ласкателно звание.
— Е, не! Да изпукат всички дяволи! — изкрещя дебел глас, при чийто звук докторът потръпна, гласът на човек, който с лакти и юмруци си проби път към каляската. — Не, това не е нито господин Дьо Бово, нито интендантът му, а доблестен и известен патриот, и то от най-известните. Ей, господин Жилбер! Какво, по дяволите, правите в каляската на един принц?
— Виж ти, това сте вие, Бийо — възкликна докторът. — Вие — тук!
— Бога ми! Внимавах да не изпусна случая — отговори арендаторът.
— А Питу? — озърна се Жилбер.
— О, ето го! Питу, ела насам. Хайде, мини.
При тази покана, посредством енергични движения с раменете, момъкът се промъкна до Бийо и поздрави с възхищение доктора.
— Добър ден, господин Жилбер — каза той.
— Добър ден, Питу, добър ден, приятелю.
— Жилбер! Жилбер! Кой е този? — заразпитва тълпата.
„Това е то славата! — мислеше си докторът. — Известен съм във Виле-Котре, но в Париж… Това е то популярността!“
Той слезе от каляската, която продължи да се движи бавно, и облягайки се на ръката на Бийо, вля се в множеството.
Разказа накратко на арендатора за посещението си във Версай, за благосклонността на краля и семейството му. За няколко минути направи такава пропаганда на роялизма, че, наивни и очаровани, тези простодушни люде, податливи на доброто въздействие, нададоха мощен вик „Да живее кралят!“, който се понесе напред, усили се и оглуши Луи XVI в каляската му.
— Искам да видя краля — рече Бийо, възбуден, — трябва да го видя отблизо. Затова изминах толкова път. Да го преценя по лицето. Погледът на почтения човек си личи. Да се приближим, да се приближим, господин Жилбер, моля ви.
— Почакайте, забелязвам един от адютантите на господин Дьо Бово, който търси някого насам.
Действително един конник, маневрирайки с всички възможни предпазни мерки между тези уморени, ала радостни участници в шествието, се мъчеше да стигне до каляската, от която бе слязъл Жилбер.
Докторът го повика.
— Да не би да търсите доктор Жилбер, господине? — попита той.
— Самия него — кимна адютантът.
— Е, аз съм.
— Хубаво! Господин Дьо Бово нареди да ви повикат по искане на краля.
В резултат на тези прокънтели думи очите на Бийо се ококориха, а редиците на множеството се разцепиха. Докторът се запровира, следван от Бийо и Питу, подир конника, който повтаряше:
— Отдръпнете се, господа, отдръпнете се. В името на краля, сторете път! Път, господа.
И Жилбер скоро се озова до вратичката на кралската каляска, която се движеше със скоростта на воловете от времето на Меровингите287.
37.
Пътуването
Така, блъскащи, блъскани, ала без да изпускат от очи адютанта на господин Дьо Бово, Жилбер, Бийо и Питу стигнаха най-сетне до каляската на краля, придружаван от господата Д’Естен и Дьо Вилекие, която напредваше едва-едва сред нарастващото стълпотворение.
Това бе любопитно, непознато, невиждано до момента зрелище. Всички тези национални гвардейци от село, импровизирани войници, прииждаха с радостни викове, за да приветстват монарха с щедрите си благословии, за да се постараят да бъдат забелязани, и вместо да се върнат по домовете си, присъединяваха се към кортежа и следваха хода на суверена.
Защо? Никой не би могъл да каже, всеки се подчиняваше на инстинкта. Бяха видели, искаха да зърнат отново и отново многообичания крал.
Тъй като, трябва да се изтъкне, по онова време Луи XVI бе обожаван владетел, комуто французите биха издигнали олтари, ако господин Волтер не им беше вдъхнал дълбоко презрение към олтарите.
И Луи XVI нямаше олтари, но то бе единствено понеже свободомислещите люде го почитаха прекалено, за да го подложат на подобно унижение.
Кралят забеляза Жилбер, опрян на ръката на Бийо, подир тях крачеше Питу, все така влачейки голямата си сабя.
— Е, докторе, хубаво време и хубав народ!
— Сам виждате, сир — отвърна Жилбер.
После, като се наведе към суверена, добави:
— Нали обещах на Ваше Величество!
— Да, господине, да, и достойно устояхте на думата си.
След което Луи XVI вдигна глава и изрече с намерението да бъде чут:
— Движим се бавно, ала все пак, струва ми се, твърде бързо, за да се долови всичко, което има да се види днес.
— Сир — намеси се господин Дьо Бово, — при скоростта, с която Ваше Величество напредва, вие изминавате една левга на три часа. Трудно е да се върви по-бавно.
Наистина конете спираха всеки миг; разменяха се тържествени слова и реплики; националните гвардейци се побратимяваха — думата се бе току-що родила — с телохранителите на Негово Величество.
„А — помисли си Жилбер, който наблюдаваше това странно зрелище като философ, — щом се побратимяват с телохранителите, значи, че преди да станат приятели, са били неприятели.“
— Вижте, господин Жилбер — поде полугласно Бийо, — аз огледах добре краля и добре го чух. И според мен той е доблестен човек.
Поради въодушевлението, което го изпълваше, арендаторът наблегна на последните думи така, че те стигнаха до ушите на владетеля и неговия щаб.
Офицерите се засмяха.
Луи XVI се усмихна; сетне, поклащайки глава, каза:
— Ето една похвала, която ми харесва.
Тази фраза бе произнесена достатъчно високо, за да я чуе Бийо.
— О, имате право, сир, понеже не я давам на всекиго — отвърна арендаторът, влизайки свободно в разговор с краля, както Мишо с Анри IV.
— Което ме ласкае още повече — рече суверенът, силно затруднен, без да знае как да запази кралското достойнство, държейки се като добър патриот.
Уви! Горкият владетел не бе свикнал да се нарича крал на французите.
Той все още смяташе, че се нарича крал на Франция.
Опиянен от задоволство, Бийо не си направи труда да размисли дали Луи, от философска гледна точка, се бе отказал от титлата крал, за да приеме титлата човек; Бийо, който чувстваше колко този език се доближава до селското простодушие, се поздравяваше, че е разбрал един крал и е бил разбран от него.
От този момент арендаторът се палеше все повече; той пиеше от лика на владетеля, за да използваме Вергилиевия израз288, една безмерна любов към конституционната монархия и я предаваше на Питу, който, изпълнен със собствената си любов и с излишъка от любовта на Бийо, изливаше всичко това навън, под формата на викове, най-напред мощни и звучни, после — кресливи, и накрая — дрезгави:
— Да живее кралят! Да живее бащата на народа!
Тази промяна в гласа на момъка се извършваше постепенно.
Той бе напълно прегракнал, когато кортежът стигна до Пон-дю-Жур, където господин Дьо Лафайет, яхнал прословутия си бял вихрогон, държеше в напрежение недисциплинираните и тръпнещи кохорти на националната гвардия, строени от пет часа сутринта, за да посрещнат краля.
Впрочем вече наближаваше два.
В очите на присъстващите срещата между монарха и новия предводител на въоръжената Франция мина задоволително.
При все това кралят започваше да се уморява, той почти не говореше, само се усмихваше.
От своя страна, командващият парижката милиция не заповядваше, а по-скоро жестикулираше.
Суверенът с удовлетворение забеляза, че множеството скандира „Да живее кралят!“ не по-малко, отколкото „Да живее Лафайет!“. За жалост това бе сетният път, в който му беше съдено да вкуси тази наслада за честолюбието.
Жилбер стоеше все така до вратичката на кралската каляска, Бийо и Питу — плътно до него.
Верен на обещанието си, докторът бе намерил начин, откакто бяха напуснали Версай, да изпрати четирима куриери до кралицата.
Те бяха отнесли добри вести, защото навред по пътя си Луи XVI виждаше шапките да летят във въздуха; само дето върху всички тези шапки блестеше кокардата с цветовете на нацията, един вид упрек към белите кокарди, които кралските гвардейци и самият крал носеха.
Насред радостта и ентусиазма това различие по отношение на кокардите беше единственото, което дразнеше Бийо.
Арендаторът бе сложил на триъгълната си шапка огромна трицветна кокарда.
Кралят бе с бяла кокарда; значи поданикът и кралят нямаха съвсем еднакви вкусове.
Тази мисъл толкова го занимаваше, че той я сподели с Жилбер в миг, в който докторът не разговаряше с Негово Величество.
— Господин Жилбер — попита го, — защо кралят не си е сложил националната кокарда?
— Защото, драги Бийо, или не знае, че има нова кокарда, или смята, че неговата би трябвало да бъде кокардата на нацията.
— Не, не би трябвало, понеже неговата е бяла, а нашата е трицветна.
— Един момент! — вдигна ръка Жилбер, спирайки Бийо, който щеше да се впусне неудържимо във вестникарски фрази. — Кокардата на краля е бяла, както и знамето на Франция е бяло. Това не е по вина на Луи XVI. Кокардата и знамето са били бели много преди да се роди. Впрочем, драги ми Бийо, знамето се е утвърдило, също и бялата кокарда. Бяла е била кокардата на шапката на вицеадмирал Дьо Сюфрен, когато е забил нашето знаме на Индийския полуостров. Бяла е била кокардата на шапката на Д’Аса и по нея германците са го познали в нощта, когато се оставил да го убият, но не позволил войниците му да попаднат в засада. Бяла е била кокардата на шапката на маршал Дьо Сакс, когато е сразил англичаните при Фонтьоноа. Бяла е била кокардата и на шапката на господин Дьо Конде, когато е разгромил вражеските войски при Рокроа, Фрайбург и Ленс. Ето какво е направила бялата кокарда и още доста други неща, драги ми Бийо. Докато националната, която може би ще обиколи света, както предрече Лафайет, още не е успяла да се докаже, предвид, че съществува от три дни. Не казвам, че ще остане бездейна, разбирате ли, ала в края на краищата кралят има правото да изчака.
— Как така националната кокарда не била направила нищо? — възрази Бийо. — Нима тя не превзе Бастилията?
— Да, така е, Бийо — кимна Жилбер.
— Ето защо — натърти победоносно арендаторът, — ето защо кралят би трябвало да я възприеме.
Докторът го смушка силно с лакът в ребрата, понеже бе забелязал, че суверенът слуша. После прошепна едва чуто:
— Луд ли сте, Бийо? Срещу кого бе насочено превземането на Бастилията? Срещу монархията, струва ми се. А вие искате да поднесете на краля трофеите от вашия триумф и символите на неговото поражение. Безумец! Той е изпълнен със сърдечност, с доброта, с откровеност, вие искате да го направите лицемер!
— Но — рече Бийо по-смирено, без да се предава напълно, — това, че Бастилията беше превзета, не бе насочено срещу краля, а срещу деспотизма.
Жилбер сви рамене, ала с онази тактичност на по-извисения човек, не желаещ да притисне този, който стои по-ниско от него, от страх да не го смачка.
— Не — оживяваше се все повече арендаторът, — ние се борихме не против нашия добър крал, а против сателитите му.
По онова време в политиката казваха сателити вместо войници, както в театъра заместваха кон с вихрогон.
— Впрочем — продължи Бийо с привидна логика — той явно ги порицава, щом е дошъл сред нас. А ако ги порицава, значи ни одобрява! За нашето и за неговото благополучие работихме ние, другите, победителите на Бастилията.
— Да! Да! — прошепна Жилбер, който самият не знаеше как да свърже това, което се изписваше по лицето на краля, с онова, което ставаше в сърцето му.
Колкото до краля, той започваше да долавя сред неясното мърморене на тълпата откъслеци от спора, завързал се до него.
Жилбер, който усещаше с какво внимание Луи XVI слуша, правеше всевъзможни усилия да отклони Бийо към по-малко хлъзгава почва от тази, на която бе стъпил.
Изведнъж спряха, бяха стигнали до Кур-ла-Рен, при старата порта Конферанс, на Елисейските полета.
Там една депутация от градски съветници, предвождана от новия кмет Байи, чакаше, строена чинно, заедно със стража от триста души, командвана от един полковник, и поне триста членове на Националното събрание, подбрани, както се смяташе, от групата на третото съсловие.
Двама от депутацията бяха обединили сили и сръчност, за да крепят поднос от позлатено сребро, върху който лежаха два огромни ключа, ключовете на град Париж от времето на Анри IV.
Това внушително зрелище в миг прекрати разговорите и всички се приготвиха да слушат словата, които щяха да бъдат произнесени по този случай.
Байи, достопочтеният учен, добрият астроном, когото бяха направили депутат пряко волята му, кмет пряко волята му, оратор пряко волята му, си бе написал дълга приветствена реч. Встъплението й представляваше, съгласно строгите закони на реториката, възхвала на краля, от идването на власт на господин Тюрго до превземането на Бастилията. Малко оставаше, дотолкова бе дал предимство на красноречието, да припише на Луи XVI инициативата за събитията, от които бедният владетел бе най-потърпевш, при това, както видяхме, мимо волята си.
Байи бе изключително доволен от речта си, но едно спречкване — самият той разказва за този епизод в своите „Спомени“ — му подсигури ново въведение, много по-цветисто от онова, което си бе наумил; впрочем тъкмо то остана в паметта на народа, готов винаги да улови и съхрани красивите фрази, почиващи върху конкретен факт.
Крачейки редом със съветниците си, Байи си мислеше за тежестта на ключовете на Париж, които щеше да поднесе на краля.
— Ама смятате ли — рече той, смеейки се, — че след като покажа този паметник на Негово Величество, ще се моря да го връщам обратно в Париж?
— А какво ще направите? — попита един от общинските служители.
— Какво ли? — каза Байи. — Ще ви ги дам или пък ще ги хвърля в някоя яма до някое дърво.
— Внимавайте! — извика, възмутен, служителят. — Не знаете ли, че това са същите ключове, които град Париж е поднесъл на Анри IV289 подир обсадата? Те са безценна реликва.
— Имате право — кимна Байи, — ключовете, които са били поднесени на Анри IV, покорител на Париж, се поднасят на Луи XVI, който… Ей! Та от това може да излезе доста хубава антитеза — възкликна достопочтеният кмет.
И грабвайки молив, начаса драсна под готовото слово следното встъпление:
Сир, нося на Ваше Величество ключовете на славния град Париж. Те са същите, които са били поднесени на Анри IV. Той е завладял народа си, днес народът завладя своя крал.
Фразата бе красива, точна, тя се запечата в съзнанието на парижаните и надживя не само всичко останало, което Байи каза тогава, но дори и съчиненията му290.
Колкото до Луи XVI, той я прие с одобрително кимване, ала все пак почервенявайки, защото чувстваше епиграмната ирония, маскирана зад почитта и орнаментите на ораторското изкуство.
После промълви съвсем тихо:
— Мария-Антоанета нямаше да понесе това фалшиво уважение на господин Дьо Байи и щеше да отговори много по-различно от мен на злополучния астроном.
Това бе причината, поради която владетелят, разбрал твърде добре началото на речта на господин Байи, изобщо не слуша по-нататък, нито него, нито господин Дьолавин, председател на Общинския съвет.
Когато обаче словата свършиха, кралят, боейки се, че може да не изглежда достатъчно зарадван от приятните неща, които искаха да му кажат, отвърна с подчертано благороден тон и без алюзия за нищо от онова, което бе декларирано, че почитанията на град Париж и общинските служители безкрайно са му се понравили.
Сетне даде заповед за тръгване.
Само че преди да потегли, той отпрати телохранителите си, за да отговори с благосклонно доверие на полуучтивостите, отправени му от Общината чрез Общинския съвет и господин Дьо Байи.
И тогава, без кортеж, каляската пое по-бързо сред огромната маса от национални гвардейци и любопитни.
Жилбер и неговият другар Бийо продължаваха да се държат за дясната вратичка.
В момента, в който каляската пресичаше площад „Луи XV“, от другата страна на Сена отекна изстрел и бял пушек се издигна като облак от благовония в синьото небе, където веднага се разсея.
Сякаш звукът от този изстрел се блъсна в Жилбер и той почувства жестоко сътресение. За секунда изгуби дъх и вдигна ръка към гърдите си, усещайки остра болка.
В същото време сърцераздирателни викове се разнесоха около кралската каляска, една жена бе паднала, пронизана от куршум под дясното рамо.
Едно от копчетата на дрехата на Жилбер, от черна стомана, широко и нарязано на ромбчета според тогавашната мода, току-що бе ударено косо от куршум.
То бе послужило като броня и го беше отклонило; от това бяха дошли болката и разтърсването, замаяли Жилбер.
Част от черната му жилетка и от жабото ги нямаше.
Куршумът, отскочил от копчето на доктора, бе убил нещастната жена, която бързаха да отнесат, цялата окървавена.
Кралят бе чул изстрела, ала не бе видял нищо.
Той се наведе, усмихвайки се, към Жилбер.
— Хабят барута в моя чест — рече му.
— Да, сир — отвърна докторът.
Само че се въздържа да каже на Негово Величество какво мислеше за овацията, която му бяха устроили.
Но дълбоко в себе си призна, че Мария-Антоанета бе имала право да се страхува, защото ако той не закриваше плътно вратичката на каляската, куршумът, който бе рикоширал от копчето му, щеше да отиде право в краля.
От чия ръка бе даден този така добре насочен изстрел?
Не поискаха да узнаят тогава!… Така че никога не ще се разбере.
Бийо, блед от току-що видяното, не можейки да откъсне очи от разкъсаната дреха на Жилбер, подтикна Питу да удвои виковете си: Да живее Бащата на французите!
Впрочем събитието беше толкова голямо, че епизодът бързо бе забравен.
Най-накрая Луи XVI стигна пред Кметството, след като бе поздравен при Пон Ньоф със залп от оръдия, които поне не бяха заредени с гюлета.
На фасадата на Кметството се открояваше надпис с едри букви, черни през деня, които нощем трябваше да бъдат осветени и да блестят като прозирни.
Надписът бе дело на находчивото съчинителство на Общината.
Той гласеше:
Това бе друга антитеза, не по-малко значима, отколкото онази от речта на Байи, която караше насъбралите се на площада парижани да надават възторжени викове.
Надписът привлече погледа на Бийо.
Ала понеже не знаеше да чете, помоли Питу да му го прочете. Сетне го накара да го прочете втори път, сякаш не беше чул добре.
И когато момъкът го повтори, без да промени и една-единствена дума, той възкликна:
— Това ли пише? Това ли пише?
— Несъмнено — кимна Питу.
— Общината е написала, че Луи XVI е крал на един свободен народ!
— Да, чичо Бийо.
— Тогава — извика арендаторът, — щом нацията е свободна, тя има правото да предложи на краля своята кокарда.
И озовавайки се с един скок срещу владетеля, който слизаше от каляската си в подножието на стъпалата пред Кметството, той рече:
— Сир, вие видяхте, че на Пон Ньоф бронзовият Анри IV е с националната кокарда.
— Е, и? — попита кралят.
— Ами, сир, щом Анри IV носи трицветната кокарда, вие също можете да я носите.
— Разбира се — отговори Луи XVI, объркан, — ако я имах…
— Е, добре! — повиши глас Бийо и вдигна ръка. — В името на народа ви предлагам тази, приемете я.
Байи се намеси.
Кралят беше блед — той започваше да чувства нарастването на напрежението. Погледна кмета, сякаш за да потърси съгласието му.
— Сир — каза Байи, — това е отличителният знак на всеки французин.
— В такъв случай го приемам — заяви суверенът, вземайки кокардата от ръцете на Бийо.
И махайки бялата кокарда, закрепи трицветната на шапката си291.
Мощно победоносно „ура“ отекна на площада.
Жилбер се извърна, наранен дълбоко.
Читать бесплатно другие книги:
