Анж Питу Дюма Александр

13.

Кралят е толкова добър, кралицата е толкова добра

Сега нека нашите читатели ни позволят да ги въведем в главните политически събития, които се случиха от времето, когато в нашето последно съчинение ние напуснахме френския двор.

Тези, които познават историята на тогавашната епоха, или пък онези, които историята чисто и просто стряска, могат да подминат тази глава — следващата е пряко продължение на предходната, а това, което се осмеляваме да изложим тук, е за ползване само от взискателните умове, които желаят да си дават сметка за всичко.

От една-две години нещо нечувано, непознато, нещо, идещо от миналото и отиващо към бъдещето, тътнеше във въздуха.

Това бе Революцията130.

Волтер се бе привдигнал за миг в агонията си и облакътен на смъртното си ложе, беше съзрял да проблясва дори в нощта, в която той потъваше, тази сияйна зора.

То бе, защото Революцията, подобно на Христос, чиито въжделения олицетворяваше, трябваше да съди живите и мъртвите.

Когато Ана Австрийска стана регент, отбелязва кардинал Дьо Рец131, на устата на всички беше само тази фраза: „Кралицата е толкова добра!“132

Веднъж лекарят на мадам Дьо Помпадур, Кене, който живееше при нея, вижда да влиза Луи XV: едно чувство извън почитанието го смущава до такава степен, че той се разтреперва и побледнява.

— Какво ви е? — пита го мадам Дю Осе.

— Това — отговаря Кене, — че всеки път, щом зърна краля, си казвам: „Ето един човек, който може да накара да ми отрежат главата!“

— О, няма опасност! — отвръща мадам Дю Осе. — Кралят е толкова добър!133

С тези две изречения: Кралят е толкова добър! Кралицата е толкова добра!, беше извършена Френската революция.

Когато Луи XV умря, Франция си отдъхна. Беше се отървала както от краля, така и от всякакви там Помпадур, Дю Бари134, от Парка на елените135.

Удоволствията на Луи XV струваха скъпо на нацията, повече от три милиона годишно.

За щастие имаше един крал, млад, нравствен, филантроп, почти философ.

Един крал, който, като Емил на Жан-Жак136, бе изучил занаят, или по-скоро три занаята.

Той беше ключар, часовникар и механик.

И така, стреснат от бездната, над която се надвесва, в началото кралят отказва всички благоволения, които му искат. Придворните тръпнат. Едно нещо ги успокоява — че отказва не той, а Тюрго; че кралицата може би още не е кралица и че следователно не може да има тази вечер онова влияние, което ще упражнява утре.

Най-накрая, към 1777 година, тя придобива това тъй чакано влияние — кралицата става майка; кралят, който вече е толкова добър владетел, толкова добър съпруг, несъмнено ще бъде и добър баща.

Как сега да откаже нещо на онази, която е дарила Короната с наследник?

А и това не е всичко. Кралят е също и добър брат; известен е анекдотът на Бомарше137, посветен на граф Дьо Прованс138; освен това кралят не обича граф Дьо Прованс, който е един педант.

Но в замяна много обича граф Д’Артоа139, този образец на френския дух, елегантност и благородство.

Обича го дотолкова, че ако се случи да откаже на кралицата онова, което тя желае, стига само граф Д’Артоа да се присъедини към молбата й, и кралят е готов да склони.

Така че това е властване на любезните мъже. Господин Дьо Калон, един от най-любезните люде на света, е генерален контрольор140; той е казал на кралицата: „Мадам, ако е възможно, е направено, ако не е възможно, ще бъде направено.“

От деня, в който този очарователен отговор тръгва да обикаля салоните на Париж и Версай, червената книга, смятана за затворена, е отворена отново.

Кралицата купува Сен Клу.

Кралят купува Рамбуйе.

Вече не кралят има фаворитки, а кралицата — Диан и Жюл дьо Полиняк струват толкова скъпо на Франция, колкото и Помпадур и Дю Бари.

Кралицата е толкова добра!

Предложено е намаление на огромните разходи. Някои се примиряват. Ала един приближен на двореца упорито отказва да ограничи харчовете си; това е господин Дьо Коани — той пресреща краля в един коридор и набързо му устройва сцена. Кралят се измъква и вечерта казва, смеейки се:

— Наистина си мисля, че ако не бях отстъпил, Коани щеше да ме набие.141

Кралят е толкова добър!

Освен това съдбините на едно кралство зависят понякога от твърде дребни неща, например от шпората на един паж.

Луи XV умира; кой ще наследи господин Д’Егийон?142

Крал Луи XVI е за Машо143. Машо е един от министрите, които са позакрепили вече клатещия се трон. Знатните дами, сиреч лелите на краля, са за господин Дьо Морепа144, който е толкова забавен и създава такива хубави песни. Написал е в Поншартрен цели три тома, които е нарекъл свои Спомени.

Всичко това е нещо като стипълчейз145. Кой ще пристигне пръв — пратеникът на краля и кралицата в Арнувил, или този на знатните дами в Поншартрен?

Властта е в ръцете на краля, така че шансовете са на негова страна. Той бърза да напише:

Тръгнете начаса за Париж. Чакам ви.

Сетне пъхва депешата в плик и отгоре написва:

За господин Дьо Машо, в Арнувил.

Повикан е един паж от голямата конюшня и му е връчен кралският плик; наредено му е да препусне в кариер.

След като пажът е заминал, кралят вече може да приеме знатните дами.

Дамите, същите, които баща им е наричал, както се видя в Балзамо, Лок, Шиф и Грай146, три извънредно аристократични имена, та дамите чакат на вратата, срещуположна на тази, през която излиза пажът, пажът да излезе.

Веднъж излязъл, дамите могат да влязат.

Те влизат и ходатайстват пред краля за господин Дьо Морепа — всичко е въпрос на време, — кралят не иска да отказва на знатните дами. Кралят е толкова добър!

Той ще се съгласи, когато пажът трябва да е достатъчно далеч — за да не го настигнат.

Той се бори със знатните дами с очи, вперени в стенния часовник — половин час му стига, — часовникът няма да го измами, сам го сверява.

След двайсет минути отстъпва и изрича:

— Нека настигнат пажа и няма нужда от повече обяснения!

Дамите хукват — да яхнат коне, да уморят един, два, десет, но да догонят пажа.

Само дето е излишно и те нищо и никого не ще уморят.

На слизане пажът е закачил шпората си на едно стъпало и я е счупил. Не е възможно да се препуска в кариер с една-единствена шпора.

Впрочем кавалерът Д’Абзак като управител на голямата конюшня никога не би позволил — той, който прави преглед на куриерите, — да се качи на коня куриер, ако този куриер трябва да потегли по начин, злепоставящ кралската конюшня.

Така че пажът заминава с две шпори.

От това следва, че вместо да го настигнат по пътя за Арнувил, препускащ в кариер, настигат го в двора на двореца.

Той е на седлото, готов да поеме в безукорен вид.

Вземат му плика, оставят текста, който е еднакво валиден както за единия, така и за другия. Само че вместо върху плика да пише: „За господин Дьо Машо, в Арнувил“, дамите написват: „За граф Дьо Морепа, в Поншартрен.“

Честта на кралската конюшня е спасена, ала монархията — погубена147.

С Морепа и Калон всичко тръгва от добре по-добре, единият пее, другият плаща, а освен придворните, има и данъчни откупчици, които изпълняват службата си не зле.

В началото на своето властване, по съвета на Колбер, Луи XIV е наредил да обесят двама данъчни откупчици; след което си е взел Ла Валиер за метреса и е заповядал да построят Версай. Ла Валиер не му е струвала нищо.

Но Версай, в който е искал да я настани, му е струвал скъпо.

После, през 1685 година, той прогонва под предлог, че са протестанти, един милион работещи хора от Франция.

Така през 1707, още по времето на великия крал, Боагилбер148 казва, говорейки за 1698:

„Тогава все още се търпеше. Все още имаше масло в лампите. Днес вече няма нищо.“

А какво да кажем осемдесет години по-късно, Боже мой! Когато такива като Дю Бари и Полиняк прехвърлиха всякакви граници! Изсмукали потта на народа, ще изсмучат и кръвта му. Ето това е.

И всичко е обвито в такива приветливи форми!

Някога управниците са били сурови, брутални и неумолими като вратите на затворите, в които хвърляли своите жертви.

Днес те са филантропи — с едната ръка скубят народа, вярно е; ала с другата му строят болници.

Един мой приятел, голям финансист, ме увери, че от сто и двайсет милиона, които носи данъкът върху солта, управниците запазвали седемдесет милиона за себе си.

На едно Събрание, на което е поискана сметка на разходите, един съветник, заигравайки с думата, казал: „Не са необходими отделни сметки, а Генерални щати.“149

Искрата попадна в барута, той се възпламени и предизвика пожар.

Всички повтаряха фразата на съветника и Генералните щати150 бяха свикани с огромен шум.

Дворът определи деня на откриването им — 1 май 1789 година.

На 24 август 1788 господин Дьо Бриен се оттегли — още един, който бе водил финансите доста ловко.

Ала поне, оттегляйки се, даде добър съвет: да поканят отново господин Некер.

Некер стана министър и успя да внуши доверие.

При все това големият въпрос за трите съсловия бе обсъждан от цяла Франция.

Сийес издаде прословутата си брошура за третото съсловие151.

Дофине, областта, в която щатите се събираха пряко волята на двора, реши, че представителството на третото съсловие ще бъде равно на това на благородничеството и духовенството.

Свикано бе отново Събрание на големците.

Това Събрание продължи трийсет и два дни — от 6 ноември до 8 декември 1788 година.

Този път се намеси Бог. Когато камшикът на кралете се окаже недостатъчен, във въздуха просвистява Божият камшик, за да накара народите да тръгнат.

Зимата дойде, придружена от глад.

Гладът и студът отвориха дверите пред новата 1789 година.

Париж бе пълен с войска, а улиците с патрули.

На два-три пъти оръжията бяха зареждани пред тълпата, която умираше от глад.

После, след като оръжията бяха заредени и трябваше да си послужат с тях, изобщо не си послужиха.

Една сутрин, на 26 април, пет дни преди откриването на Генералните щати, едно име тръгва да обикаля из тази тълпа.

Това име е съпътствано от проклятия, още по-тежки, понеже е име на забогатял работник.

Както се твърдеше, Ревейон, директорът на знаменитата фабрика за хартия в предградието Сент Антоан, бил казал, че е необходимо надниците на работниците да бъдат свалени на петнайсет су.

Това беше истината.

Дворът, добавяха, щял да го награди с черната лента, сиреч с ордена „Сен Мишел“.

Това беше нелепицата.

В дъното на размириците винаги стои някакъв абсурден слух. И забележителното е, че именно от този слух те произлизат, после се разрастват и прерастват в революция.

Тълпата прави едно чучело, кръщава го „Ревейон“, окичва го с черна лента, подпалва го пред самата врата на Ревейон и накрая го изгаря на площада пред Кметството, пред очите на общинските власти, които наблюдават сцената.

Безнаказаността насърчава тълпата, която предупреждава, че на другия ден, след като е въздала правосъдие на чучелото, ще се занимае и със самия Ревейон.

Това бе едно предизвикателство за дуел по всички правила, отправено към властите.

Властите изпратиха трийсет френски гвардейци; всъщност не ги изпратиха властите, а полковникът им, господин Дьо Бирон.

Тези трийсет гвардейци станаха свидетели на величавия дуел, който не можеха да възпрат. Те гледаха как се опустошава фабриката, как през прозорците се изхвърлят мебели, как всичко се троши и гори. В суматохата бяха откраднати петстотин златни луи.

Изпиха виното от избите; а когато вече нямаше вино, изпиха оцветителите от фабриката, които взеха за вино.

Тази мерзост продължи през целия ден на 27-и.

На помощ на трийсетимата бяха изпратени няколко роти гвардейци, които най-напред стреляха с халосни заряди, сетне и с куршуми. Привечер към тях се присъединиха швейцарците на господин Дьо Безенвал.

Швейцарците не се шегуват с революциите.

Те забравиха за куршумите във фишеците си и понеже са по природа ловци, и то добри, двайсетина грабители останаха да лежат безжизнени.

У някои имаше от петстотинте луи, за които вече споменахме и които от секретера на Ревейон преминаха в джобовете на грабителите, а от джобовете на грабителите — в тези на швейцарците.

Безенвал бе направил всичко, както се казва, беше поел цялата отговорност.

Кралят нито му благодари, нито го порица.

Щом обаче кралят не благодари, значи порицава.

Парламентът152 започна разследване.

Кралят го прекрати.

Кралят е толкова добър!

Кой бе подпалил този огън у народа? Никой не можеше да каже.

Не се ли наблюдава понякога по време на големи летни горещини безпричинно да избухват пожари?

Обвиниха херцог Д’Орлеан.

Обвинението бе абсурдно и отпадна.

На 29-и Париж бе абсолютно спокоен или поне така изглеждаше153.

Дойде 4 май и кралят и кралицата отидоха с целия двор в Нотр Дам154, за да чуят Veni, creator155.

Имаше много възгласи „Да живее кралят!“ и най-вече „Да живее кралицата!“.

Кралицата е толкова добра!

Това бе последният мирен ден.

На следващия викаха по-малко „Да живее кралицата!“ и повече „Да живее херцог Д’Орлеан!“.

Този вик я нарани силно; бедната жена, която толкова мразеше херцога, та бе стигнала дотам, да каже, че е страхливец.

Като че ли е имало някога страхливци в Орлеанския дом — от мосьо156, който спечелил битката при Касел, до херцог Дьо Шартр157, допринесъл за спечелването на тези при Жемап и Валми!

Така или иначе, на бедната жена й се наложило да припадне; подхванали я, понеже главата й клюмнала. Мадам Кампан разказва за това в своите „Спомени“158. Но тази глава се вдигна отново, високомерно и презрително. Онези, които видяха изражението на лицето на тази глава, бяха излекувани завинаги от това да казват: Кралицата е толкова добра!

Съществуват три портрета на кралицата; единият е рисуван през 1776, другият през 1784 и третият през 1788 година. Виждал съм ги и трите. Вижте ги и вие. Ако някога тези три портрета бъдат събрани в една галерия, по тях ще може да се прочете историята на Мария-Антоанета159.

Това Събрание на трите съсловия, което трябваше да е прегръдка, се превърна в обявяване на война.

„Три съсловия! — казва Сийес. — Не, три нации!“

На 3 май, в навечерието на литургията за Светия Дух, кралят прие депутатите във Версай.

Някои го съветваха да пренебрегне етикета за сметка на сърдечността и сговора.

Кралят не пожела да слуша никого.

Най-напред прие духовенството.

След това — благородниците.

И накрая — третото съсловие.

Третото съсловие бе чакало дълго.

Третото съсловие замърмори.

В предишните събрания третото съсловие държеше приветствените си речи на колене.

Нямаше ли начин да бъде накаран председателят на третото съсловие да коленичи?

Решено бе, че третото съсловие не ще произнася приветствена реч.

На заседанието на 5-и кралят си сложи шапката.

Благородниците — също.

Хората от третото съсловие поискаха и те да си сложат шапките; тогава кралят свали своята. Владетелят предпочете да държи шапката си в ръка, вместо да гледа как третото съсловие стои с шапки на главите пред него160.

В сряда, на 10 юни, Сийес влезе в Събранието. Той видя, че то се състои почти изцяло от представители на третото съсловие.

Духовенството и благородниците се събираха другаде.

„Време е да прережем връвта“, рече Сийес.

И предложи духовенството и благородниците да бъдат призовани да се явят в срок най-много от един час. „В противен случай ще се смятат за отсъстващи от заседанията.“

Една армия от германци и швейцарци обграждаше Версай. Една батарея оръдия бе насочена към Събранието.

Сийес нямаше очи за всичко това. Той виждаше народа, който бе гладен. „Но третото съсловие не може само да съставя Генерални щати“, казаха на Сийес.

— Толкова по-добре — отвърна той, — ще състави Национално събрание.

Отсъстващите не се явяват изобщо; предложението на Сийес е прието. Представителите на третото съсловие се назовават „Национално събрание“ с мнозинство от четиристотин гласа.

На 19 юни кралят заповядва залата, където се събира Националното събрание, да бъде затворена.

Ала за да извърши подобен държавен преврат, кралят има нужда от претекст.

Залата е затворена, за да се направят приготовления за заседание в присъствието на височайшата особа, което трябва да се състои в понеделник.

На 20 юни, в седем часа сутринта, председателят на Националното събрание научава, че този ден няма да се събират.

В осем часа той се явява пред вратите на залата заедно с голям брой депутати.

Вратите са затворени и се охраняват от войници.

Вали дъжд.

Искат да разбият вратите.

Часовите имат заповед и кръстосват байонетите си. Някой подхвърля да се съберат на площад „Арм“.

Друг — в Марли.

Гийотен предлага Залата за игра на топка.

— Гийотен!

Странното е, че това е тъкмо Гийотен, чието име, като се прибави едно „е“ към него, ще бъде толкова популярно четири години по-късно!161 Колко странно, че Гийотен е този, който предлага Залата за игра на топка!

Тази зала — гола, разнебитена, открита за ветровете от всички посоки!

Това е яслата на сестрата на Христос! Това е люлката на Революцията!

Само че Христос е бил син на една дева.

Революцията бе дъщеря на една изнасилена нация162.

На тази мощна демонстрация кралят отвръща с кралската си дума: „Veto!“163

Господин Дьо Брезе164 е изпратен при бунтовниците, за да ги застави да се разпръснат. „Ние сме тук по волята на народа — заявява Мирабо165 — и ще излезем само с байонет, опрян в корема.“ А не както го казват: „Само пред силата на щиковете.“

Защо ли винаги зад един велик човек стои по някой дребен вития, който осакатява словата му под предлог, че ги изглажда!

Защо този вития е бил зад Мирабо в Залата за игра на топка? Или зад Камброн166 при Ватерло?

Отиват да съобщят отговора на краля.

Той се разхожда известно време с притеснен вид.

— Не искат ли да си вървят? — пита.

— Не, сир.

— Е, какво пък! Тогава да ги оставят.

Както се вижда, монархията вече се огъваше под натиска на народа, при това доста се огъваше167.

От 23 юни до 12 юли всичко изглеждаше твърде спокойно, но то бе онова тежко и задушаващо спокойствие, което предшества бурята.

Това беше лошото съновидение на един лош сън.

На 11-и, подтикван от кралицата, граф Д’Артоа и дамите Полиняк — цялата версайска камарила, кралят взима решение да изгони най-накрая Некер. На 12-и новината стига до Париж.

Видяхме въздействието, което тя предизвика. На 13-и вечерта Бийо пристигна и съзря горящите бариери168.

На 13-и вечерта Париж се защитаваше; на 14-и сутринта Париж бе готов да нападне.

На 14-и сутринта Бийо извика: „Към Бастилията!“, и три хиляди души повториха след него този вик, който скоро щеше да бъде подет от цялото население на Париж.

Защото съществуваше едно монументално здание169, което от близо пет века тежеше на гръдта на Франция, както адската скала на плещите на Сизиф.

Само че, не толкова уверена в силите си като титана, Франция никога не се бе опитвала да го побутне.

Това монументално здание — клеймо на феодализма върху челото на Париж — беше Бастилията.

Кралят бе прекалено добър, по думите на мадам Дю Осе, за да накара да отрежат нечия глава.

Но кралят пращаше в Бастилията.

Веднъж влязъл в Бастилията по заповед на краля, човек биваше забравен, низвергнат, погребан, унищожен.

Той оставаше там, докато кралят си спомнеше за него, а кралете трябва да мислят за толкова много нови неща, та често забравят да мислят за старите.

Впрочем във Франция имаше не една-единствена бастилия, а двайсет бастилии, които се наричаха Фор-л’Евек, Сен Лазар, Шатле, Консиержери, Венсен, замъкът Ла Рош, замъкът Иф, островите Света Маргарита, Пинерол и т.н.170

Само че крепостта при портата Сент Антоан се наричаше Бастилията, както Рим се е наричал Градът.

Тя бе съвършеният затвор. Струваше колкото всички останали, взети заедно. Почти цял век управлението на Бастилията беше в ръцете на една и съща фамилия.

Предтечата на тези избраници е господин Дьо Шатоньоф. Наследява го синът му, Ла Врилиер. Най-накрая синът на Ла Врилиер е наследен от внука Сен Флорантен.

Династията се прекъсва през 1777 година171.