Ф. М. Акунин Борис

— Тези пари са необходими за спасяването на Илюша. Спешно!

Филип Борисович тъжно въздъхна:

— Но аз нямам пари. Нали виждате, добри човече, в какво жалко положение се намирам.

— А ръкописът на Достоевски? Някъде сте скрили втората половина. И «пръстена на Порфирий Петрович» също сте скрили. Помъчете се да си спомните. Много е важно, много!

Човекът на леглото сбърчи чело, сякаш се силеше да си напрегне мозъка.

Ника, Саша и Валя не смееха да шавнат.

Морозов поцъка, после каза:

— Да, да. Неизвестното творение на великия Фьодор Михайлович. Жълтите листове. Сухи, чупливи. Безобразна хартия. Речеш да се забършеш — нажулиш си задника… Ох, как се опулиха! Смях! — и злобно се изкиска, та им стана ясно: мерзавецът се гаври с тях.

Явно помнеше чудесно къде е ръкописът, но не искаше да каже. Хич не го интересуваше сега ни болният син, нито доскорошният кумир Достоевски. Нито парите. «Изгаря всичко, пред което се е прекланял…» — сети се Ника за думите, цитирани от доктора (май беше нещо на Тургенев ^[8]).

— Шефе — каза Валя и погледна към вратата, — да му начукам ли канчето на този гад? Идеално опреснява паметта.

Саша изхлипа:

— Недейте! Моля ви!

— Преданата дъщеря моли в името на баща си — продължи да се забавлява жертвата на синдрома. — Сашок, искаш ли да ти дам онези драскотевини? Изобщо не са ми притрябвали.

— Дай ми ги, тате. Кажи къде си ги скрил. — Момичето така умоляващо погледна баща си, че и камък щеше да се смили.

— Ще ти кажа, ще ти кажа. Но не за черните ти очи. Позабавлявай болния си татко. Разкажи ми нещо пикантно, порно. Нали си ми малечка-палечка, тесняче-цепеняче. Ама хормончетата ти подскачат и хоп в хипофизата или както му се вика, питай доктора. Никога ли не си мислила за ***, дево моя Орлеанска! Мислиш ти, как да не мислиш. Ами като мислиш, дали в легълцето или в банята не попиваш с ръчици? Опиши ми всичко с физиологични подробности. Тогава и аз ще ти разкажа за ръкописа. Давай, хайде. — Преглътна и й се ухили.

Момичето стоеше със сведена глава.

— Мълчиш, а? Не искаш да зарадваш болния старец? Ходи тогава се *****. С твоя Илюшечка.

Саша ужасена заотстъпва назад.

— Ало, старецът — изстъпи се напред Валя. — Порно ли искаш? Тогава си сбъркал адреса. Дай аз да ти разкажа от личния си опит. По избор на каквато искаш тема.

Бившият филолог презрително изхъмка.

— Вие, неадекватно създание, не можете. Не фабулата е важна, а изпълнението. В него, казано на идиш, е самият цимес ^[9] — облиза се старчокът. — Със свенлив руменец, с разтреперано гласче. Голичка пред всички. И после от срам да потъне вдън земя. Ето това е възбудително. А не вие с евтинярското си порно.

Саша изглеждаше ужасно, беше отстъпила чак до стената и се притисна в нея вкаменена.

— Вижте какво, болният… — яростно подхвана Николас, но се спря. Наистина е болен човекът, какво да се прави. — Престанете да тормозите момичето. Иначе ще викна пазача да ви сложи намордника.

— Как с намордник да ви разкажа за ръкописа? И за чудесния пръстен с брилянт? — учуди се Морозов и ненадейно загледа с интерес Фандорин. — А може би вие? От вашата уста ще бъде идеално, то си личи. Хайде, разкажете нещо най-срамно, най-неприлично от живота си. И да не ме мамите. Да не ми пробутате някое менте. Искам истината, веднага ще позная, ако ме излъжете. Тогава и аз ще ви излъжа. Хайде де. За най-срамното. Със секс непременно, да не ме занимавате как ви се е доходило по нужда на улицата и сте осрали някой вход. Няма да се брои.

— Да си вървим — махна на спътничките си Николас. — Нищо няма да ни каже.

— Не, чакайте! — хвърли се към него Саша и го хвана за ръката. — Ами Илюша? Аз бих му разказала, аз всичко бих направила. Но което иска, не мога… Не защото не ща, а няма какво. Бих си измислила, но… Не умея. И той ще се досети.

А Морозов от леглото поде:

— Помогнете на малката. Нали сте джентълмен… Ах, как се изчерви! Сега ще се престраши! Давайте, благородно сърце! Ланселот от езерото! Напред за честта на дамата!

В никакъв случай, каза си Ника, я си гледайте работата всички вие… Но вече си знаеше, че няма да мръдне от проклетата стая. Изключено.

— Добре, щом искате нещо неприлично — приглушено каза той и с омраза погледна омерзителното старче. — Но ако след това ни измамите…

— Шефе, тогава с токчетата ще му размажа пикалото, ще му тропна степ връз чатала — хищно обеща Валя.

Ника беше решил какво да разкаже. И досега понякога сънуваше тази сценка, макар че бяха минали толкова години: отваря се вратата и там леля Синтия с подноса за чай в ръце, очите й като синчец направо ще изхвръкнат.

За стареца не му дремеше, защото не е човешко създание, но останалите…

Валя седна, загледа в очакване шефа си. И даже свенливата Саша се настани на стол и се приготви да слуша: подпря лакти на коленете и обхвана с длани лицето си.

Впрочем Фандорин избягваше да я гледа. С притеснен глас, с половин уста заразказва:

— Отдавна съм зрял човек, но не съм го разказвал на никого. (10. Виж бележките накрая на книгата.)Уж глупост, нищо работа, но не мога. Шок, изживян в детството, не се забравя… А, не, разказах го веднъж на един психиатър и беше ужасно. Но психиатърът не се брои, понеже нямах избор…

Мънкаше, подхващаше оттук оттам, но не можа да стигне до финала на цялата история. А Филип Борисович се съдра от смях и слушаше със задоволство — разказвачът наистина умираше от срам.

— И после, после какво? — измуча от удоволствие. — Защо млъкнахте на най-интересното място?

— После беше ужас — Ника потръпна при спомена. — Леля ми реши, че съм малък извратеняк. Разказа на майка ми. Заведоха ме на детски психиатър. Той ме изслуша и каза, че съм съвсем нормален, успокои родителите ми. Баща ми и без това не беше много развълнуван. Но леля Синтия и досега смята, че съм най-порочното същество, но умело го прикривам. Това е цялата история. Не ми се е случвало нещо по-срамно и по-конфузно от това.

Мизерницата Валя се разхили.

— Мда. Детска градина — резюмира Морозов. — Не знам, Николай Александрович, какво да ви правя. Тази постна случка не си заслужава ръкописа на великия писател.

Разказът му не впечатли и Валя.

— Да, шефе, скучен живот сте живели. Ей, изрод! Искаш ли да ти разкажа как пътувах на стоп от столицата Мексико до Акапулко и ме взеха от един лилипутски цирк. У Достоевски няма да прочетеш нищо подобно.

— Млъквай ти, грешка на природата. Не ми пречи да мисля — каза Филип Борисович. Явно обмисляше някое ново коварство, във всеки случаи бледата му уста почти без устни се разтегна в гадна усмивка. — Какво да ви правя, Фандорин, не знам — повтори той.

— Как какво? — ядоса се Ника. — Изпълних желанието ви! Сега вие трябва да ми кажете къде сте скрили втората част от ръкописа. И «пръстена на Порфирий Петрович»!

— Сюжетецът, който ми разказахте, е прекалено слабичък. Та чак и пръстен, как не! Ох, направо не знам… — Морозов се изкиска. — Ах, как му бляскат очите, направо ще ме убие.

Николас наистина така ненавиждаше в момента подлия психар, че не би възразил Валя незабавно да осъществи заплахата си със степа.

— От друга страна, колкото — толкова — продължи да се гаври достоевсковедът. — Ще ви зачета и нравствените мъки, и английското възпитание. Но не разчитайте на пълен хонорар. Ето как ще ви се отплатя — в очите на садиста лумнаха весели искрици. — Ще ви кажа гатанка. Ако я отгатнете, ще намерите ръкописа. Ако сте зле със сивото вещество, ваша си е вината. Гатанката е лесна, за средно развит интелект. Става ли?

— Кажете си гатанката — мрачно се съгласи Фандорин, вече му беше съвсем ясно, че лудият няма да каже нищо без тъпите си номера.

Погледна момичетата. Валя беше готова, тя извади от джоба си касетофончето. Саша стана от стола, на лицето й се беше изписал едновременно и страх, и надежда, и недоверие.

— Готов ли сте? — Морозов изчака Ника да си отвори бележника. — Първо така:

И тогаз Муму му рече:

Ника не успя да запише римуваната безсмислица и тревожно погледна към Валя. Тя му кимна: всичко е наред, записва се.

— После го преброй — продължи Филип Борисович, сякаш преценяваше нещо. — После… Откопчайте ми главата. Трябва да ви покажа.

Това противоречеше на инструкциите на главния лекар, но не беше време за препирни.

Фандорин отиде до леглото, разкопча каиша, пристегнал челото на пациента и бързо се дръпна да не би онзи да го удари.

Много правилно, че се дръпна!

Безумецът с извърната глава заби остри жълти зъби във възглавницата, измъкна перце от нея и го духна. Докато то с въртеливо движение кацна на пода, Морозов се опита да си издърпа ръцете, стискаше и отпускаше пръсти, дърпаше чаршафа, това продължи доста дълго. Сигурно половин минута.

Ника понечи да викне пазача, но филологът внезапно миряса. Помърда още малко пръсти, но иначе лежеше доста кротко.

Скоро обаче наруши затишието.

— И накрая така! — изкрещя той, пак рязко изви глава, отхапа копче от калъфката и го изплю право към Ника.

— Спокойно, спокойно — рече Ника и се дръпна по-далече. — Довършете си гатанката.

— Това беше — с кротък тон му съобщи пациентът. — Сега Сашка да дойде.

— Саша, останете си на мястото! Защо ви е Саша?

— Ще й отхапя ***! — изкрещя бясно малоумният. — Ще я изгриза, ще я излижа до смърт! Ела тук, ** ** **! Е-ла вед-на-га тук!

Клетото момиче с вик на ужас избяга от стаята, а докторът по филология, извил жилеста шия, закрещя лудо:

— Уууу!

Съпроводен от ужасния му вой, Николас се втурна навън подир Саша.

6. FM

Планът за действия беше следният.

Първо отиват до «Савински». Да видят дали не се е прибрал Рулото. Ако се е върнал, да му измъкнат началото на ръкописа (Валя пое задачата).

— Би трябвало да го предадем в милицията, извършил е тежко престъпление — каза Николас, но неговото законопочитание не бе подкрепено от момичетата.

Саша плахо попита:

— Ами ако разкаже там за ръкописа? Татко казваше, че трябва да си мълчим за него, защото може да му го отнемат. Все пак не е кой да е, а самият Фьодор Михайлович…

Валя изказа съвсем друг аргумент:

— Аз на този наркоман бих му дала медал, задето е треснал по тиквата такъв изрод. Трябвало е по-силно да го думне.

И двете бяха прави по своему, затова Ника не възрази.

— Ако не намерим Рулото, поне ще закараме Саша вкъщи. После с Валя отиваме в офиса да разгадаем, тъй да се каже, ребуса.

— Какво ще го разгадаваме? — учуди се Валя. — Психар, подиграва се, то е ясно.

— Моля ви, не говорете така за татко — примоли се Саша. — Той не е «изрод» и не е «психар». А е много добър. Затова е станал такъв лош. Японецът е виновен, дето е измислил такъв синдром. Това не беше баща ми, а обратното на баща ми. Кажете й, Николай Александрович.

— Да, да — измънка Фандорин, без да поглежда Саша — беше го срам заради одевешния публичен стриптийз. — Качете се заедно в колата на Валя, аз ще карам след вас.

— Не искам c нея, тя обижда баща ми. Аз съм с вас! — заяви момичето и демонстративно обърна гръб на розовата алфа ромео.

Аз съм голям човек, каза си Николас. Не бива да се преструвам, че нищо не е станало. Саша е свидетелка на позора ми и няма защо да си крия главата в пясъка. По-добре ще е да го обсъдим и да го забравим. Ще ни олекне и на двамата. Най-важното е честността и правилният тон.

— Нали разбирате, бях принуден пред вас да разкажа нещо толкова грозно — подхвана той, когато потеглиха от клиниката. — А сега ме е срам да ви погледна. Точно това искаше говедото! Ох, извинявайте. Без да искам. — И я погледна виновно.

Тя също го погледна, но в очите й нямаше нито смущение, нито притеснение.

— Не чух какво му разказахте. Помислих си, че ще ви е неприятно. Седнах така и си затиснах с пръсти ушите — показа. — Махнах си ръцете, когато видях, че свършихте да говорите.

По дяволите, истината казва, разбра Николас. Това не са очи на лъжкиня. Момичето май изобщо не умее да лъже.

— Някакви предположения относно загадката? — попита той, за да смени бързо темата. — Честно казано, в пълно недоумение съм. Какво е «наполовина»? Какво трябва да се преброи? Какво е това муму? Даже не разбрах къде свърши гатанката и къде започна поредната… криза — подбра по-деликатна дума.

— Аз пък съвсем нищо не разбрах. Много съм несъобразителна. Но просто имайте предвид, татко цял живот само с Фьодор Михайлович се е занимавал. Така че и гатанката сигурно е за него.

* * *

Вратата на апартамента зееше. Николас влезе в антрето и ахна. На линолеума лежеше труп. Изпод запретнатия пеньоар се подаваха крака с разширени вени, безжизнено извитата ръка стискаше чаша. Хазайката!

Валя бързо отиде до тялото и се наведе. Подсвирна.

— Жестоко се е отцепила. Реанимацията е безполезна, до сутринта е труп. Ей, много й дадох. Трябваше само двайсетачка за бира.

А Рулото май не беше се появявал изобщо. Къде скитори, по дяволите!

Изпратиха Саша до входа (тя живееше в отсрещната сграда в същия двор) и потеглиха за «Солянка». По пътя, за да не губят време, обсъдиха загадката по джиесемите.

— Саша е права — каза Фандорин. — За Достоевски е. «Федя» е той, естествено.

— И «Муму» също — потвърди Валентина. — Гледала съм го на кино. Как един глухоням удавя кученце, то се казва Муму.

Секретарката, която знаеше няколко чужди езика, всичко за компютрите и китайско-корейските бойни хватки, беше поразително неосведомена в областта на литературата. Отваряше само модни списания и пъстроцветни таблоиди.

—  «Муму» е от Тургенев. Ти си неспасяем случай. — Фандорин й затвори, за да не му пречи да мисли.

Полека-лека му се изясни каква да бъде схемата на по-нататъшните действия.

Спря пред една книжарница, намери компактдиск «Целият Достоевски», издаден от «Културтрегер», точно това им трябваше.

В офиса нареди на Валя да търси във всички текстове на Достоевски думи като «Муму», «Федя», «наполовина» и «рина». А той самият щеше да се заеме с биографията на писателя. Вкъщи на рафта за литературоведска литература имаше чудесен двутомник «Достоевски и неговото обкръжение». Всекидневното изтезание във вид на музикален урок беше приключило, днес жена му щеше да прибере щерката от театралния кръжок, после щеше да отиде в редакцията и да отсъства от къщи до вечерта. Значи Ника можеше спокойно да се вглъби в работата си. Геля е самостоятелно дете, ще вечеря, после в стаята ще си чете или ще си чати по интернет. Напоследък е станала необичайно кротка. Трябва да поговори с нея. Но първо загадката.

Обаче вкъщи го чакаше неприятна изненада. Музикалният урок наистина беше приключил, но преподавателят не си беше отишъл, а пиеше чай.

— Геля се обади и помоли да иде на кино. Така че ми се отвори един час време — обясни тя, без да изрази голяма радост от появата на мъжа си.

Фандорин никак не се въодушеви от блясъка в очите й. А долови и аромат на парфюм, който жена му пазеше само за особени случаи. И между другото въпросният «един час време» отдавна беше минал.

Какво да се прави, наложи му се да вземе участие в пиенето на чай, за да не изглежда държането му неприлично.

— Слава така прекрасно говори за музиката! — възкликна Алтън с абсолютно неочаквана възторженост. — Продължете, Слава, продължете!

«Слава»?!

Лауреатът мелодично дрънна с лъжичката, разбърквайки подсладителя в официалната уеджудска чаша — (подарък от леля Синтия).

— О, дори не знам как да го обясня. Толкова съм вързан в изразяването — с благозвучен, но ужасно позьорски според Ника глас заговори именитият музикант. — Когато свиря, сякаш умирам. Няма ме. Мозъкът, тялото, сърцето ми всичко престава да съществува. Животът ми се съсредоточава само тук — той разтръска божествено красивите си пръсти. — Но пък е много, много живот, повече, отколкото у мен самия. Дали ме разбирате, или не?

«Да, да» — закима Алтън, загледана в гения с обожаващи очи.

— Ръцете ми живеят отделно от мен. Аз ги гледам и само се чудя. Черно-бялата клавиатура и над нея от само себе си летят две ръце. Бели маншети и над тях черно. Нищо не виждам, само двете ръце, представяте ли си? Това е безподобно усещане. Не е ли странно. Да се чувстваш като придатък към собствените си крайници. Те сякаш не принадлежат на мен, а на някакво друго същество. Вероятно на Бог.

Ростислав Бекер май беше в състояние с часове да говори за любимата си собствена личност. Не беше за вярване как се опияняваше Алтън от тези надути дърдореници. Изобщо не поглеждаше мъжа си.

Разбира се, самоизтезаваше се Ника. Идеална двойка: красива силна жена със силен прагматичен ум и декоративен мъж, непригоден за живота. Като мен, но по-качествен: много по-декоративен и хиляда пъти по-талантлив.

— Прощавайте, имам работа — вметна Ника, когато пианистът направи секундна пауза.

Алтън се усмихна захласнато:

— Да, да, върви. Ще си допием чая и обещах на Слава да го закарам в консерваторията. Шофьорът му е болен.

* * *

Ника разсеяно взе от рафта първия попаднал му том на Достоевски, отвори го. Трепна.

«Чуждата жена и мъжът под кревата. Необикновена случка» — прочете той заглавието.

Оттатък екна звънливият смях на Алтън.

Не, тук няма да може да се съсредоточи.

Фандорин събра всички книги, които можеше да му свършат работа, и се върна в офиса.

Там беше тихо. Не громолеше царственият баритон, не звънтеше убийственият за Ника смях, не дрънчеше сервизът за чай. Валя се трудеше съсредоточено, потракваше по клавиатурата Бюрото му го примамваше със зеленото си сукно. Столът му беше разперил обятията на подлакътниците си. Трябва да забрави проклетия пианист, да се концентрира изключително върху Фьодор Михайлович Достоевски.

И така, 1865 година. Класикът пише романа «Престъпление и наказание»…

Първо не успяваше да забрави и да се концентрира, но постепенно настоящето отстъпи, изместено от събитията със сто и четирийсет годишна давност. 1865 година е ужасна за писателя, най-мъчителният, най-унизителният период в живота му. Достоевски е на четирийсет и четири години. Доскоро е бил кумир на прогресивната младеж и моден автор, добре платен от издателства и редакции на списания. Обаче умира брат му Михаил и оставя големи парични дългове, с които се ангажира благородният, но непрактичен писател («…не исках лош спомен да преследва името му» ^[10]). Опитва се да закрепи списание «Епоха», наследено от Михаил, но фалира. Кредиторите го преследват жестоко, няма спасение от тях. Има полици за незабавно изплащане в размер на тринайсет хиляди и петстотин — астрономична сума за Достоевски. Нещастният литератор измолва отсрочка от едни заемодавци, изплаща сумите на други (срещу нови заеми и гаранции) и успява да се измъкне от Петербург за пътуване до Германия. За да си поеме малко дъх, а най-вече да се види с фаталната жена в неговата съдба, Аполинария Суслова, която по това време е в Швейцария, но е обещала да пътува до Висбаден. Отношенията им са объркани, болезнени, мъчителни, ала Фьодор Михайлович не може да живее без Аполинария. И те се срещат във Висбаден. Достоевски, който в момента е свободен (жена му е починала преди година от охтика), предлага брак на Аполинария. И получава категоричен, оскърбителен отказ. Колко бързо и необратимо са се променили ролите им! Доскоро екзалтираната девойка упорито се е борила за любовта на знаменития писател. Доскоро го е гледала от долу на горе. А сега се е превърнала в класическата жена вамп, опиянена от властта си над мъжете. Колко ли мъчително е чувствал Достоевски цялата пошлост на това положение! Как ли го е унижавала ролята на персонаж от булеварден роман! (На това място Фандорин неволно се разсея и пак се унесе в мисли за себе си и Алтън. Трудно се съсредоточи отново върху Фьодор Михайлович.) Защо така го мъчи Суслова? Не може да му прости, че нему е отдала девствеността си — на този унил, грозен несретник, затънал в битови несгоди? Или просто любовта й е отлетяла? Но защо тогава не го освобождава, както я е помолил? Защо отново и отново първо го подмамва, после презрително го отблъсква? Привиква го в стаята си, лежи съблечена, но когато той се опитва да я прегърне, го пъди.

Докато четеше историята на тази злощастна любов, Николас просто се изнерви. Ужасяваха го тези христоматийни «femmes fatales», ненаситни кърлежи, които се подхранват от отблясъците на чуждата слава. Такава Суслова или Панаева ^[11], или Лиля Брик, ако ти влезе под кожата, повече няма да те изпусне. С какво пленяват те гениите? Сигурно с непоклатима и несъкрушима вяра в правото си да притежават всичко. Жената вамп е безмилостна и безскрупулна. Само едно може да я направи нещастна — ако не получава това, което иска. Тежко на мъжа, който си позволи да я пренебрегне. Жадуващата мъст паякообразна е способна да извърши всякаква мерзост. Аполинария например веднъж пише донос в полицията срещу млад мъж, който пренебрегва домогванията й, и после преспокойно разказва този случай на познатите си. Докато четеше за Суслова, Николас взе да се ядосва и на самия класик, Фьодор Михайлович също си го бива. След като се наунижава на воля пред безсърдечната кучка, бърза да търси забрава в играта на рулетка. И повече не може да се спре. Проиграва и малкото си налични пари. Изпросва от Аполинария (какъв срам!), проиграва и тези талери. В хотела фактически става арестант: не му дават храна, свещи, нищо — и не го пускат, докато не си плати престоя. Гладен, изтерзан седи в полумрачното стайче и пише, пише, пише. Няма друг начин поне временно да се отърве от реалния живот. Очевидно ръкописът на Морозов се появява на бял свят точно там, в хотел «Виктория», през есента на проклетата шейсет и пета година.

Достоевски има само една възможност да се измъкне от висбаденския плен: да вземе назаем пари от някой познат. И хотелският пленник праща отчаяни молби за помощ къде ли не. Пише на издателите си, на стария си приятел барон Врангел, на Херцен, който не му е симпатичен, и дори на омразния Тургенев. Издателят Катков праща пари, но те не стигат до получателя. Добрият приятел Врангел получава писмото много късно. Херцен не отговаря от своя Лондон. Откликва единствен Тургенев от Баден-Баден, но праща само част от скромната сума, за която моли Фьодор Михайлович. Ника прелисти страницата, продължи да чете и внезапно се спря.

— Валя! — викна той. — На компактдиска има ли ги писмата?

— Ъхъ.

— Намери кореспонденцията с Тургенев. През хиляда осемстотин шейсет и пета година.

И само след миг Ника прочете на монитора над рамото на Валя.

Висбаден, 3/15 август 1865 г.

Добри ми и многоуважаеми Иван Сергеевич, когато Ви срещнах преди около месец в Петербург, аз търсех някого да купи моите съчинения за колкото даде, понеже ме заплашваше затвор за дългове на списанието, които имах глупостта да прехвърля на мое име. Съчиненията ми купи Стеловски (право за издаване в две колони на страница) срещу три хиляди, като за част от тях ми даде полица. С тези три хиляди задоволих криво-ляво за малко кредиторите, раздадох останалата част на този-онзи и заминах за странство, за да позакърпя поне малко здравето си и да понапиша нещичко. От трите хиляди за пътуването си оставих само 175 сребърни рубли, повече нямаше как. А преди три години във Висбаден бях спечелил за един час 12 000 франка. Макар да не смятах сега да се опитам да свържа двата края с игра, все пак ми се дощя да спечеля към 1000 франка, за да изкарам поне тези три месеца. И ето че от пет дни насам съм във Висбаден и изгубих всичко до шушка, дори часовника, а на туй отгоре задлъжнях и за хотела. Много ми е неприятно и срамно да Ви занимавам със себе си. Но освен Вас понастоящем нямам никого, към когото бих могъл да се обърна, пък и Вие сте много по-умен от останалите, следоват(елно) ми е по-лесно да се обърна към Вас. Въпросът е следният: обръщам се към Вас съвсем човешки и Ви моля за 100 (сто) талера. После очаквам да получа от Русия от едно списание («Библ. для чтения»), откъдето ми обещаха на заминаване да изпратят някаква сума, а и от един господин, който трябва да ми помогне. Естествено, че по-бързо от три седмици едва ли бих могъл да Ви се издължа. Впрочем може да се издължа и по-рано. Във всеки случай сега съм сам и изоставен. Тежко ми е на душата (и вероятно ще става още по-тежко), а най ме е срам, че Ви притеснявам; но какво да прави човек, когато се дави. Адресът ми е:

Wiesbaden, Hotel «Victoria», a M-r Theodore Dostoiewsky. Какво ли ще правя, ако Ви няма в Баден-Баден?

Изцяло Ваш Ф. Достоевски. ^[12]

— Вижте, шефе, тук има бележка: «Тургенев изпраща петдесет талера, които Ф. М. Достоевски отново губи на рулетка. Заемът е върнат едва след десет години със скандал.» Бива си ги класиците, а? Единият пръв циция, другият изнудван, та дрънка.

— Не е точно така. Все пак са написали велики книги — разсеяно отбеляза Фандорин и потропа с пръсти по плота. — Я включи записа. Със стихчето на Морозов.

Касетофончето издекламира с подигравателен гласец:

И тогаз Муму му рече:

— Ето го! Това е! — Николас удари секретарката по коравото рамо, та щеше да си счупи ръката. — Значи става дума за молбата от Висбаден и отговора на автора на «Муму». За колко става дума? За сто.

— И кво ни грее? — погледна го неразбиращо Валя. — Тоест какво, като става дума за сто?

— Имаме първия фрагмент от отговора. Интересното в случая е, че става дума за число. Къде имаме цифри? В шифрите на багажните клетки? Или става дума за сейф? Трябва да се обадим на Саша и да я питаме дали баща й не е споменавал за някоя гара или банка.

Странно, Саша не вдигна телефона. А се беше оплакала, че е уморена, и каза, че няма да излиза. Да не би да спи? Доста е рано.

Стана му неспокойно на душата. Опита се да продължи: още няколко пъти превъртяха записа, със съвместни усилия възстановиха цялата сценка до най-малките подробности, всеки жест на Морозов, мимиките, завъртането на главата. Но не можеше да се съсредоточи. От 100 не успяваше да мръдне наникъде. Следващото изречение на лудия беше: «После го преброй.» Кого? И как да го преброи?

Фандорин звъня още няколко пъти всеки пет минути. Саша не вдигна.

— Не ми харесва тази работа — не издържа накрая Ника. — Да идем там. Ако й се налагаше да излезе, щеше да се обади и да ни каже. Тя знае, че седим тук и се мъчим да разгадаем тази главоблъсканица.

* * *

Потеглиха с английското такси, но караше Валя — тя фучеше из Москва два пъти по-скоростно от Фандорин, защото не спазваше правилника, случваше се да подкара по насрещното платно, да влезе в затворена улица, а при особено тежко задръстване не й мигваше окото да се метне и на тротоара. Шофирането й правеше впечатление дори на фона на обичайното московско нагло улично движение и Ника все й се сопваше жестоко за бруталността, но сега нецивилизованото й каране беше за предпочитане.

Автомобилът се понесе направо през Славянския площад, без да зачита забраняващите знаци, после прекоси още една голяма площ, мина през паркинга на хотел «Россия» и нахално се спусна под Москворецкия мост пред очите на милиционерите. Колкото и да е странно, всичките й номера минаваха. Тя например прати въздушна целувка на милиционера и онзи само поклати възхитено глава, без да я спре.

Саша не вдигаше телефона и Николас, притиснал на ухото си джиесема, ставаше все по-мрачен. Вече не се съмняваше, че нещо се е случило.

А на Валя устата й не спираше да мели. Тя винаги дърдореше неспирно, докато караше, в очите на Ника беше като чукча на шейна, теглена от елени, който пътува из безкрайната тундра и пее безкрайна песен за всяко нещо, което вижда по пътя си.

— Това говедо моля ви се, кара волга, а си е боднал емблема на мерц. По-идейно да беше обратното, караш спортен мерц, а си туриш елен от волга двайсет и едно. Жестоко… Боже, вижте, мъж кара мини и колко е горд само. Разбирам напротив, момиче да кара мъжка кола, да, но мъж да движи с такава финтифлюшка, пф. Остава в смарткар да се беше сбутал. Стопроцентов педал. По колите ги познавам, нямам грешка. Един мой познат…

— Дай по-бързичко, а? — каза Фандорин и пусна радиото, за да не чува Валиния поток на съзнанието.

А и беше отвикнал някак да пътува без пуснато радио. Отдавна не гледаше телевизия. Нямаше какво. Еднакви новини по всички канали, първосигнални забавни програми, а колкото до филмите, най-удобно му е да си ги гледа на дивиди.

Даже беше започнал да забелязва, че руското радио, уж окончателно изтласкано от телевизията, напоследък се възражда. Една от основните причини, разбира се, беше поголовното автомобилизиране. Всеки ден милиони хора в големите градове и по магистралите си пускат станция по вкуса си из FM диапазона. Израсна цяло «поколение FM». През лятото караш с отворен прозорец, чуваш музиката от съседните коли и веднага разбираш какъв е човекът зад волана. Кажи ми на коя честота си и ще ти кажа кой си.

Впрочем има и една особена разновидност радиомани, към която принадлежеше и Ника. Това са хора, които непрестанно прескачат от станция на станция. Нещо като нервен тик.

Станцията, която сега уцели Фандорин, имаше странното наименование «Хруско радио 2» и в момента бяха пуснали нещо изумително: държавния химн в модернизиран вариант. «Русия, великата наша държава, оуоу, Русия, свещената наша страна, йеее!» — пееше с блусови модулации някаква певица.

— Разкарайте я, че ще повърна — помоли Валя. Ника се съгласи:

— Да, официозът в интимно звучене е гадно. — И превключи на либералното «Ухото на Москва».

Там както винаги кипеше караница на живо с обаждащите се слушатели.

«Явно, госпожо, не разбирате руски — сопна се водещият, заглушавайки с лекота ломотенето на събеседничката си. — Явно сте с банани в ушите. Гуд бай. Следващият слушател.» «От Йошкар Ола се обаждам, казвам се Веней — чу се бавен, вял глас — Имам следния въпрос към вас, мигрантите. Кога ще си върнете дълговете на коренното население?»

Радиоводещият хищно се изсмя. «Мигранти евреи ли ще рече? Здравейте, господин антисемит, отдавна не бях ви чувал в ефира.» «Защо само евреи? И славяни — невъзмутимо отговори йошкаролаецът. — Дошли сте в нашите угро-фински земи, разплодили сте се тук, а не желаете да си платите на коренното население. В Америка индианците имат какви ли не привилегии, в Австралия аборигените също си гледат кефа, в Нова Зеландия маорите направо са се позлатили, а тук? Тук всичко е наше, угрофинско от памти века. Даже „Москва“ е наша дума, не е славянска. Не че ви пъдим, разбира се. Като сте тук, живейте, но нямате ли срама…»

Ника с удоволствие щеше да чуе отговора на водещия, но Валя подхвърли:

— Алабализми. — И превключи на безоблачното радио «Минимум».

Кадифен глас изпя с дълбока убеденост: «Живей прекрасно и избирай само което на сърцето ти е мило…» Тъпашка песен, но гласът беше много приятен, сладък като мед. Обаче Валя и сега беше против, тя принципно отричаше такива «песньовки». Натисна копчето и беше наказана за снобизма си. «Радио Шарман», специализирано на пандизчийска чалга, изви хрипливо и сълзливо:

Постигнаха компромис на вълните на «Вашето радио». По време на песента как в момински очи да ловиш седефени рибки и после на пазара да ги продаваш по рубла парчето Фандорин отново звънна на Саша.

Безмълвие.

* * *

В двора слязоха от колата.

— Наркоманът не се е прибрал. Не свети — съобщи Валя, поглеждайки към прозореца на Рулото.

А Ника междувременно се загледа в отсрещните прозорци. Кои ли са на Морозови? Май онези. Сърцето му се сви.

— Но при Саша свети! — ахна той. — Защо тогава не вдига?

— Споко, шефе. Сега ще проучим.

Валя първа се насочи към входа. За секунда се задържа до черен мерцедес — единствената луксозна кола в сиромашкия двор.

— Мергелът доста юркан — прецени пътьом Валентина. — Поне на десет годинки е.

Но Фандорин не прояви интерес, той подмина помощничката си и пръв се втурна във входа.

На позвъняванията апартаментът отговори с мълчание.

— Разбий — нареди Ника пребледнял.

— Явол!

Валя отстъпи назад, засили се, скочи и с вик ритна вратата. Касата изпука, пантите изхвърчаха, асистентката повдигна вратата и я подпря на стената в коридора.

— Сил ву пле, Николай Александрович.

Николас замря на прага, заслуша се. Шум на вода и още някакъв звук, сякаш тихо скимтене на куче.

Най-обикновено двустайно апартаментче: вляво кухня, нататък по коридора две стаи, после баня с тоалетна. Точно оттам се чуваше и шумът на вода, и жалното скимтене.

— С мен!

Ника се втурна по коридора, дръпна вратата на банята (тя се оказа отключена) и замря.

Саша седеше във ваната, отметнала глава назад, със затворени очи. Беше със слушалки на ушите, касетофончето оставено в сапуниерката.

—  «Вървят във ред, два ангела отпред, един душите пази, друг над телата бди…» — фалшиво виеше тя.

— Това е, шефе. А вие се газирате. Нервирате, искам да кажа — изхили се Валя. — Само дето потрошихме вратата.

Саша отвори око, видя в неосветения правоъгълник на вратата две фигури и изврещя като луда. Николас отскочи в коридора.

— Извинявайте, Саша! — викна той, още не можеше да дойде на себе си. — Не вдигахте телефона и ние, тоест аз се притесних. Откъде да знам… може наркоманът да ви е нападнал. Или може…

— Уф, как се уплаших! — каза с облекчение Саша. — Аз съм виновна. Когато съм уморена, винаги влизам във ваната и слушам музика. Мога така да си прекарам цял ден. Когато нашите са си вкъщи, не става, Антонина Василиевна ми се кара. А сега съм сама… Вие ме извинете. Трябваше да взема тук телефона.

— Хайде, хайде, излизай. Дръж хавлията — каза Валя, която, бидейки жена, остана в банята. — Ей сега, шефе, ще действаме бързичко.

Фандорин се отдалечи от банята, но пак чуваше гласовете — предимно Валиния, защото Саша отговаряше тихо и не й се разбираше.

— Ехей, слънчице, трябва да си правиш педикюр, срамота е, голяма си вече… Растат ли ти циците? Не? Да вземеш мерки. Равнинен ландшафт, подмосковна Швейцария… И аз по-рано бях такава плоска, а сега гледай, Казбек с Елбрус. Пипни, пипни. Нищо де, като намерим ръкописа, ще имаш сухо и ще ти кажа една страхотна клиника…

За да не подслушва интимностите им, Николас влезе в стаята, в по-голямата от двете.

Морозови живееха, направо казано, доста бедно. От мебелировката личеше, че помещението от двайсетина квадрата служи едновременно за дневна, кабинет и родителска спалня. По всички стени книги, само в средата ниша и в нея закачена картина в рамка — репродукция на най-христоматийния портрет на Достоевски.

Но имаше и свидетелства за скорошно разбогатяване — нов телевизор, лаптоп, все още с цветните си лепенки.

Ника остана няколко минути вгледан в портрета на художника Перов.

Странно, някак изглежда така, сякаш енергийният център на картината не е умисленото лице на писателя, а спокойните, здраво стиснати ръце. И колко е ужасен този черен, зловещ фон. В него се криеше някаква заплаха. Сякаш мракът всеки момент щеше да се сгъсти и вместо Фьодор Михайлович да остане непроницаемият «Черен квадрат» на Малевич.

А после в стаята влязоха девойките и разгадаването на гатанката продължи.

* * *

— Не, нито за гара, нито за банка нищо не ми е споменавал… Сто? Не знам. Преброй? Не знам…

Саша седеше на леглото с избеляла домашна роба и тюрбан от пешкир на мократа коса и се мъчеше с нещо да помогне, но от нейните усилия нямаше никаква полза — поне така изглеждаше в началото.

След един час безрезултатна мозъчна атака, когато на Ника вече му димеше главата, той извади скъпоценния дублон и кисело се взря в двойния профил на венценосните съпрузи. Фалшивото злато мъждиво лъщеше в ръката му, но не желаеше да помогне за дедукцията.

Саша Морозова за около десети път каза: