Ф. М. Акунин Борис

— Нищо му няма, сега ще се оправи.

— Мислиш ли? — попита Ника и разглади леко прегънатия първи лист.

— Малко херинга — в смисъл, че ще си подхрани вената, — и веднага ще стане кукличка.

Но Фандорин не чу думите й, вече четеше. Отначало трудно разчиташе почерка, после очите му свикнаха и той зачете по-бързо.

Теорийка
Петербургска повест
Съчинение на Ф. Достоевски
ПЪРВА ГЛАВА
Всяко зло за добро

В понеделник от рано сутринта Порфирий Порфириевич се беше захванал с пипкава, но доста приятна дейност — подреждаше ведомственото жилище редом до служебния си кабинет (изключително удобство!). Някои нещица трябваше да пооправи и боядиса, да притури уютец, и най-главоломното — да намери място за книгите, които засега държеше в кутии. Предишният обитател се бе задоволявал с един-единствен библиотечен шкаф, в който имаше само прашни томове с правни текстове, а новонастаненият обичаше не само юридическото, но и свободното четене, така че му се наложи да поръча при дърводелец двайсетина вместителни рафта, които бяха доставени днес и сега се натъкмяваха.

Надворният съветник (такъв беше чинът на новодомеца) вдишваше с наслада мириса на стружки и лак, и чак си тананикаше от удоволствие, докато редеше собственоръчно по рафтовете съчиненията на Декарт и Мирандола, томчетата на Лермонтов и Пушкин, както и най-новите съчинения на европейски литератори: Стендал, Дикенс, Гьоте — защото бе изучавал трите основни европейски езика, без да се броят древните.

Порфирий Петрович, който преди шест дни беше назначен за следствен пристав в Казанското управление в Санкт Петербург, не беше, може да се каже, красавец или поне представителен на вид. (1. Виж бележките накрая та книгата.) Доста нисък, пълен и дори с шкембенце, без мустаци и без бакенбарди и с късо остригано окосмение на голямата кръгла глава, някак особено обло изпъкнала на тила. Месестото му, кръгло и леко чипоносо лице беше с болнав тъмно жълтеникав цвят, но доста бодро и дори присмехулно. То щеше да изглежда може би дори добродушно, да не бяха очите му с воднист блясък, прикрити с почти бели мигли на клепачите, които трепкаха, сякаш намигаха някому.

Погледът му по странен начин не хармонираше с целия облик, в който като да имаше дори нещо женско. Ала онези, които познаваха Порфирий Петрович в служебно отношение, не се подлъгваха по заоблените му спокойни движения и плавната гальовност в говора. Пък и новите съслужители вече бяха забелязали, че той е здравомислещ човек, макар и с някои чудатости.

Приятността на грижите по подреждането на жилището бе нарушена само от едно: от уморителната горещина, каквато рядко се стоварваше връз столицата, почти четирийсет градуса. Порфирий Петрович лично закрепи на прозореца чудесния немски термометър, който даваше температурата и по Реомюр, и по Целзий, та с досада наблюдаваше как пълзи нагоре сребристият стълб и въздъхна, като видя, че този възход секна малко преди отметката за 38 градуса.

Да имаше сега един индиец с ветрило, както за англичаните в Калкута, помисли си бегло Порфирий Петрович, без кракът му да беше стъпвал нито в Калкута, нито където и да било другаде в странство. И тъй като нямаше в щатния списък на Казанското управление услужливи индийци, надворният съветник реши, че е време да си върви в квартирата, която беше наел за времето на ремонта близо до канцеларската сграда на същата «Офицерска» улица. Там в банята го чакаше каче вода и твърде удобна лейка на верижка, с която можеше чудесно да се полива, без да прибягва до чужда помощ. Порфирий Петрович измежду другите си особености имаше и тази, че не държеше никаква прислуга и винаги сам се грижеше за себе си, така че и да се вземеше отнейде прословутият индиец, нямаше да бъде допуснат да размахва ветрилото.

Той си взе шапката, облече си сюртука върху вече вмирисаната на пот риза, и тръгна по късо коридорче към кабинета си, откъдето по-удобно можеше да излезе навън; ала дори не отвори вратите на следващото помещение, приемното — те самите се отвориха насреща му. Връз него — за малко да го събори — връхлетя запотен млад мъж, когото надворният съветник веднага позна. Беше Заметов, деловодителят от трети квартал. Новият следствен пристав се беше видял със Заметов и другите квартални чиновници, когато обходи полицейските кантори в подведомствената си територия с цел запознанство.

И странно. Нищо отблъскващо и тем паче плашещо нямаше във външността на Заметов, но щом го видя, Порфирий Петрович усети много неприятен спазъм в сърцето си, което се сви от лошо предчувствие.

Макар че, от друга страна, какво му е особеното? Ако полицейски чиновник в неработно време без почукване нахълтва в кабинета на следствения пристав, не чакай добри новини.

— Пардон! — възкликна Заметов и отскочи леко назад. — Виноват, ударих ви! Ваше високо… благородие! Ваше високобла… городие! — така се беше запъхтял горкият, че не успяваше наведнъж да изрече дългата дума.

Но Порфирий Петрович вече беше разбрал, че се е случило нещо извънредно, така че взе мерки. Той хвана ръката на деловодителя и здравата я тръсна.

— Вие сте Заметов от трети квартал, нали така? Ако обичате, няма нужда от титулуване — просто Порфирий Петрович. Така де, не сме в армията. Пардон, не си припомням вашето име и бащино?

— Александър… Григориевич — промълви чиновникът, поемайки си дъх.

Беше много млад, на около двайсет и две, с мургава жива физиономия, изглеждаше по-възрастен, облечен по модата, конте, с прав път през темето, сресан, напомаден, с безброй пръстени и халки по белите пръсти, излъскани с четка, и златни ланци на жилетката.

— Какво ново на «Столярни», разказвайте — нареди приставът (на «Столярни переулок» се намираше полицейската кантора на трети квартал).

— Кварталният Никодим Фомич! Ме праща! Той е там! — пак се развълнува и запелтечи Александър Григориевич и ненадейно изкрещя: — Убити! Злодейски! И двете! Не, тоест не двете… — обърка се, задави се в собствените си думи.

Приставът за миг склопи подпухналите си клепачи и бавно се прекръсти. Не беше го измамило предчувствието.

— Вижте какво — с тънък и остър глас рече надворният съветник, здраво хвана Заметов за ръкава и го поведе към писалището, където имаше гарафа с вода. — Първо на първо, пийнете вода… Така… А сега седнете и едно по едно, едно по едно… Кой е убит, къде, как?

Александър Григориевич пи вода, седна, малко се успокои и се оказа, че умее да говори и свързано, и разбрано.

— На «Екатерингофски проспект» в собственото й жилище — лихварката Шелудякова. С удар по главата. Тъкмо да си тръгвам, и то какво станало. Тичам у вас. Първо в квартирата ви, там никой, и аз насам… Може, си викам, да ви заваря в службата…

— Убита злодейски? С цел ограбване? — сякаш не попита, а сам си каза Порфирий Петрович.

Вълнението на деловодителя сега му стана ясно.

Шумните и мръсни квартали, разположени покрай бреговете на Екатерининския канал, никога не бяха се отличавали с благочинство и непорочие. В посока към неприятния Сенни площад (той за щастие беше към съседната Спаска управа) все по-нагъсто се трупаха кръчми, питиепродавници и заведения на порока. Пиянски побоища, кражби, дребна престъпност и прочее неприятности, неизбежни във всеки голям град, тук ставаха всекидневно. Случваше се и да пречукат някого по пиянска причина или в разправия. Но злодейски душегубства с предварителен умисъл тук рядко ставаха. Може би за първи път през кратката служба на младия Александър Григориевич. Доколкото приставът си спомняше статистиката, през цялата минала година в Санкт Петербург, във всичките му десет участъка, се бяха случили петнайсет умишлени смъртоубийства. И всяко е разкрито, защото руският убиец не е някой англичанин, дето убива студенокръвно и после така прикрива всичко, че е неразкриваем. Руският злодей е пламенен и недалновиден, убива както дойде. Ако не го хванат веднага, ще иде в пивницата и на пияна глава ще си каже всичко на първия срещнат сътрапезник. Или на сутринта ще изтрезнее, ще се хване за главата и ще тича сам да се предаде — един вид, дръжте ме, православни, аз убих!

Първо трябва да разпрати агенти по кръчмите, отбеляза си Порфирий Петрович. После да провери за следи на местопрестъплението. И, разбира се, да разпита съседите.

Ох, голяма неприятност. Тъкмо встъпва в длъжност, още не е приел дори поздравленията на всички доброжелатели, а ето вече умишлено убийство. Дано не се изложи.

Тревожна мисъл, но същевременно и не съвсем неприятна. Надворният съветник усети познатото стръвно пощипване в носа, защото по темперамент беше любител на заплетените задачки и се чувстваше най-жизнен, когато разнищваше някой засукан случай.

— Чакайте — сепна се изведнъж. — Казахте: «и двете»? Или бъркам? Две ли са убитите? — от нетърпение отне чашата с вода, надигната отново от Заметов. — Кажете де!

— Две са жертвите, а една е убита — не съвсем ясно заобяснява Александър Григориевич, но веднага се поправи: — Альона Ивановна, лихварката, живее със сестра си. Та и сестра й е ударена по главата, но не е убита, само е в несвяст. Закараха я в Обуховската болница. Нашият поручик Иля Петрович искаше веднага да върви да я разпита, но капитанът не даде. Каза, че трябва да се даде преднина на следствения пристав.

— Съвсем правилно е преценил достопочтеният Никодим Фомич!

Лицето на надворния съветник грейна — по две причини наведнъж. Първо, престъплението се оказа все пак не европейско, а руско, стремглаво. Второ, има жив свидетел — това е съвсем друго. Свидетелят ще разкаже всичко, ще опише, ще ги насочи към престъпника — после остава само да бъде обявен за издирване убиецът и да се задейства полицията, нататък не е наша работа.

Значи можеше да излезе всяко зло за добро. Едва встъпил в длъжност новият следствен пристав — и ето, още първата седмица разкрива умишлено убийство с ограбване. За началството не е от значение дали е имало свидетел, или не — а само едно: случаят да бъде приключен и да се рапортува. Добре тогава, заповядайте. Чудесно ще бъде и за служебното му досие, и за репутацията.

Ала Порфирий Петрович не остана дълго време така окрилен в бляновете си. Когато с деловодителя излязоха навън, за да отидат в Обуховската болница, надворният съветник бе сполетян от нова мисъл, тревожна:

— А сестрата тежко ли е ударена? Да не умре?

— Това не мога ви каза. Когато я откараха, беше зашеметена. Лихварката е убита с един удар на място. А на Лизавета може да й е по-твърда главата. Или някак странично е дошъл ударът. Виноват, не знам — Александър Григориевич разпери ръце и сърцето на пристава пак се сви неспокойно.

Без да обръща внимание на горещината, той се втурна по улицата в забързан тръс, Заметов подире му.

На ъгъла със Сенния площад спряха да си починат, защото пълничкият Порфирий Петрович съвсем се задъха. Докато шумно поемаше въздух и се държеше за сърцето, той си помисли: здравето ми съвсем е отишло по дяволите. По-рано нямаше и да усетя как съм пробягал километър. Не ще и дума, годинките си казват своето, ала някои и на трийсет и пет са като петлета, а нашето положение: сърдечно изтощение от силни кафета и безброй цигари, стомашни киселини от ергенска сухоежбина и пак от тях — хемороиди, mille pardons. Ще трябва, ще трябва да се запише в курсовете на Клевезал при Синия мост. Всички много ги хвалят. Даже тайни съветници ходят там да правят шведска диетична гимнастика. Казват, че помагала.

Пооклюма се за около минутка, после забързаха нататък и много скоро вече крачеха по дългия болничен коридор, боядисан в унило зелено.

Потърсиха доктора.

Онзи излезе, потърквайки уморено носа си между веждите. На зададения с разтреперан глас въпрос: «Бихте ли ми казали дали е жива доставената от полицията Лизавета Шелудякова? И ако е жива, дали е в съзнание?» — отговори, че е жива и здрава, съвзела се е от удара, защото не е много наранена, и може да говори.

ВТОРА ГЛАВА
Напусто

Чудна работа, докато пребиваваше в опасение, че свидетелката може да умре, без нищо да разкаже, Порфирий Петрович бързаше, притесняваше се, впусна се в бяг по жегата, та не само той, а и младият Александър Григориевич стана вир-вода. А щом чу от доктора, че свидетелката е съвсем добре и може на минутата да бъде разпитана, надворният съветник угаси цялата си разпаленост и напротив, стана някак вял и замислен.

— Кажете ми, драги — тихо промълви той и подхванал Заметов под ръка, го отведе встрани, до прозореца, — какво представлява тази Лизавета? Тя нали е жителка на квартала ви, не я ли познавате от по-преди?

От набраната скорост деловодителят още пристъпваше от крак на крак, готов да тича нататък, към целта.

— Не е да я познавам отблизо, но съм я виждал — нетърпеливо каза той и се озърна в посока към болничните стаи (докторът обясни, че ударената Шелудякова е в номер дванайсет). — В участъка. Поради случая с отрочето, дадено във Възпитателен дом. Да вървим, какво става?

Но приставът не се забърза за никъде, а даже се прозя, прикрил с шепа устата си, седна на широкия перваз на прозореца и залюля възкъси крачета.

— Във Възпитателен дом ли? — полюбопитства той, разположил се уютно. — Реших, че е мома.

Като разбра, че вече не бързат, полицейският деловодител започна да разказва.

— Да не си помислите нещо, Порфирий Петрович. Тази Лизавета е добра и честна жена, никой лоша дума няма да каже за нея. Сестра й, покойната Альона Ивановна — тя беше същинска пиявица, за нея надали някой ще заплаче. Двете живееха заедно на «Екатерингофски». С лихварство много може да се напечели човек, ако няма сърце особено, а пък Альона Ивановна изобщо не притежаваше такъв орган. Живееше мизерно, стиснато, ала беше богаташка.

— Значи сега всичко остава за сестра й — кимна с разбиране Порфирий Петрович.

— О, не. За старата се знае, че завещала целия си капитал на някакъв манастир, много пъти се е хвалила така пред чужди хора.

— Е, може само да се е хвалила, пък да няма никакво завещание черно на бяло. Стариците, особено алчните, са твърде непредразположени да пишат завещания. Желаят вечно да са живи. Така че е много възможно наранената Лизавета покрай смъртта на сестра си да забогатее.

Заметов отначало не разбра накъде бие приставът, а като схвана, се засмя:

— Ох, моля ви… Не, в никакъв случай. Ако не познавах Лизавета, може и на мен да ми хрумнеше нещо подобно, но не, невъзможно е. Трябва да сте съвсем наясно с положението. Лихварката ей тонинко не зачиташе сестра си. Тя е доста по-млада, може би е от друг брак, не знам. Старицата я имаше за един вид слугиня. Много я наскърбяваше, даже я биеше. А нашата — тиха, скромна. Никому нищо не отказваше. Затуй все бременна беше, мнозина се възползваха от плахостта й. Щом роди, носи малкото във Възпитателния дом, защото Альона Ивановна бездруго не би допуснала дете в дома си. (2. Виж бележките накрая на книгата.)

— Е, та много дечица ли е народила? — с тон на любопитен клюкар попита приставът и дори се подхили.

— Не мога да ви кажа. Тя и самата Лизавета може да им е изпуснала края. Защото е малко така — врътна пръст на слепоочието си. — Откачена.

Порфирий Петрович подскочи:

— Как откачена? Как откачена? Умее ли да говори? Умее ли да излага някакви мисли?

— За говорене — говори, но колкото до мисли, как не. В целия цивилизован свят да има десетина души, дето да могат да изложат мисъл, но се съмнявам — отбеляза философски Заметов.

— Да, сигурно е така, ако тълкувате мисълта в толкова задълбочено разбиране — рече бавно надворният съветник и присви и без това малките си оченца. — Ами кажете ми, прекрасни Александър Григориевич, що за хора прибягваха до щедростта на Альона Ивановна, тоест до отпусканите от нея пари? Местни жители или не само?

— Тя отпускаше пари само срещу заложена вещ и никога не даваше повече от четвърт от истинската цена. А кой ще приеме подобни условия? Само пияница или човек в крайна нужда. Но ходеха при нея, мнозина ходеха, защото тя беше алчна и приемаше всяка вещ, която други лихвари биха отказали. Дори една рубла да струва, не придиряше.

— Как ме засипахте с приказки — укори го изведнъж надворният съветник и скочи от перваза на пода. — Коя е стая дванайсет?

Заметов чак ахна от подобна несправедливост, но не успя да изкаже протеста си — приставът вече бързаше по коридора, наложи се да го гони.

Лизавета Ивановна Шелудякова се оказа към трийсет и пет годишна жена, много висока, тромава, мургава, с големи кравешки очи. Тя не лежеше в леглото, а седеше, провесила крака с износени обуща, сякаш възнамеряваше час по-скоро да напусне болницата, та да не обременява никого тук с присъствието си. Голямата й глава беше превързана с бяла кърпа.

Докторът заобяснява:

— Докараха я в безсъзнание. Но предполагам, че не от удара, а от страх. Защото от малко амоняк веднага се съвзе. И взе да се стеснява. Не дава даже да я събуем. Едвам я превързах. Раната й впрочем е само цицина, нищо повече. Ами заповядайте, поговорете си, а вие излезте, излезте — разпъди останалите болни.

Пет жени — на вид от най-ниското съсловие — безропотно се вдигнаха от местата си и като се оглеждаха с любопитство, излязоха в коридора. Заметов затвори старателно вратата подире им.

— Сърдечно се радвам да се запознаем — каза надворният съветник на уплашената Лизавета и седна на стола с най-предразполагаща усмивка. — И още по-щастлив съм поради чудотворното ви спасение. Дето се вика, действително Божие провидение — той изрази смирение на лицето си и се прекръсти три пъти, но живият му поглед с живачен блясък неотлъчно следеше лицето й. Тя също гледаше пристава, ала от притеснение не можеше да промълви нито дума. Помръдна ръка да се прекръсти — и не се престраши да я вдигне до челото си.

— А знаете ли, мила моя, че изпитвам люта завист. Дааа — тялото му се затресе в ситен смях. — И към кого, мислите? Към тях — извърна се към вратата, — към вашите съседки. На тях със сигурност всичко сте разказали, а пък аз, макар да съм следствен пристав, нищичко не знам засега и седя пред вас като пълен профан. — Той се посмя още към половин минута, сякаш да даде време на своята събеседничка да се повесели заедно с него, и съзаклятнически намигна. — Ами разправяйте. Какво видяхте. И кого най-вече? Сега това е най-най-важното за нас.

Метна крак връз крак, скръсти пръсти и се приготви да слуша. Заметов, изправен зад гърба на надворния съветник, също цял се превърна в слух. Подготви си бележник и молив да записва показанията.

Лизавета мълчеше.

— Дайте подред, подред — окуражи я Порфирий Петрович. — Вие си бяхте у дома със сестра ви, нали? И се звънна на вратата. С камбанка сте сигурно?

— С копче — тихо отговори ранената и приставът се усмихна с облекчение.

Откачена или не, но разбира въпросите и може да отговаря.

— Добре, чудесно. И така, чувате, че се звъни: дзън-дзън или дрън-дрън, не знам как ви звъни звънецът.

— Дзърр-дзърр — уведоми го свидетелката. — Само че аз не си бях вкъщи.

— Как така? — попита озадачен надворният съветник.

— Бях при кръстника. Кръстникът ме викна да пием час къде шест и нещо. — Лизавета постепенно май престана да се страхува от събеседника си и стана по-разговорлива. — Бяхме се разбрали.

Порфирий Петрович се напрегна. Гальовно попита:

— Минутка. Дали правилно ви разбрах, че по това време се е предполагало да отсъствате от къщи и Альона Ивановна да остане сама.

Свидетелката замига, явно не беше разбрала въпроса.

— Кой знаеше, че си поканена на гости? — не издържа Александър Григориевич.

— Кръстникът знаеше, кръстницата. Сестра ми Альона Ивановна — взе да прегъва пръсти Лизавета. — И няма кой друг.

— Добре — леко се намръщи приставът. — Нататък.

— Отидох при кръстника, а кръстницата се поболяла.

— И вие, без да сядате на чай, си тръгнахте да се прибирате?

Жената кимна.

— И сега от този момент, когато се качвате по стълбите… На кой етаж сте, извинете?

— На четвърти — подсказа Заметов.

— След като се качихте на четвърти етаж — оттук насетне най-подробно, ако обичате — рече надворният съветник. — Какво чухте, какво видяхте.

Лизавета се замисли и доста дълго време мисли, после каза неуверено:

— Нищо не чух.

— А вратата?

— Не беше заключена изобщо. Даже се учудих. Альона Ивановна всякога се залостваше.

— Така, така — закима окуражително Порфирий Петрович. — И вие какво, влязохте ли?

— Влязох.

— Къде? В стаята?

— В стаята.

— И там?

Лицето на свидетелката изведнъж доби съвсем детски обиден вид, от ясните й очи без никакви задръжки се поляха едри сълзи.

— Альона Ивановна… на пода — Лизавета изхлипа. — Ръчицата й ей тъй извъртяна. Окото й отворено, гледа. Къде ли гледа, си викам, защо е на пода.

— Тя ничком ли беше паднала? — бързо я прекъсна приставът.

Жената подсмръкна, погледна неразбиращо чиновника, но на този въпрос можеше да му отговори Александър Григориевич:

— Тъй вярно, ничком, едната й ръка изпъната напред, а главата й ей тъй извъртяна. И окото й наистина беше отворено.

— И после? — попита Порфирий Петрович и затаи дъх, защото разговорът се приближаваше към най-важното.

— Гледам, нещо червено има в косата, ей тук — посочи Лизавета превързаното си теме. — «Альона Иванова, рекох, какво ви е? Да не сте паднали? Ударихте ли се?» Приклекнах до нея, исках да й помогна. Изведнъж нещо шумна отзад — тя пак заплака, но сега само със сълзи, без хлипаници. Надворният съветник търпеливо чакаше. — Искам да се обърна, а не мога — от уплах…

— И не се ли обърнахте? — също с уплах пошепна Порфирий Петрович, но вече знаеше какъв ще е отговорът.

— Не посмях.

— И след това удар, мрак и се свестихте в болницата. Така ли? — приставът ядно се тупна по коляното и скочи.

Свидетелката със страх го погледна изотдолу. Плахо кимна:

— Извинявай, господине…

* * *

— Напусто! Всичко беше напусто! — жално повтаряше надворният съветник, докато изкачваше стълбите на голямата мрачна сграда, която излизаше на «Екатерингофски проспект», а от другата страна — на канала. — И хем си чувствах, че няма да ми се улесни случаят. Интуиция. Позната ли ви е тази дума?

— От латинското intuitio, което означава «прозрение за истината без участие на логиката» — блесна Заметов, който го водеше нагоре. — Ето тук, на третия етаж, правят ремонт, има бояджии. А на четвърти едното жилище е празно, там е бил чиновникът Луфт, миналата неделя се е изнесъл, така че Шелудякови са останали сами на етажа.

— И това е знаел вероятно. — Порфирий Петрович се спря пред открехнатата врата, иззад която се чуваха гласове.

— Кой, ваше високоблагородие? — не разбра деловодителят.

— Престъпникът. И за немеца, дето се е изнесъл, и за Лизавета с чая й. Само не е знаел за болната кръстница. Това поне ме обнадеждава — все пак не е вездесъщ сатана, а простосмъртен човек. — Той въздъхна и натисна медното копче на звънеца.

Камбанката наистина, както каза свидетелката, нададе някакъв раздрънкан тракащ звук. Без да чакат, влязоха.

В жилището въпреки късния час беше светло — юлското слънце още не беше се скрило зад покривите.

— Аа, доведохте ли го? — погледна към деловодителя кварталният, капитан с прошарени мустаци и добродушно лице с малки червени жилчици. — Позабавихте се, Порфирий Петрович.

Следственият пристав накратко и сякаш между другото разясни причината за забавянето и бързо завъртя на всички страни извънредно кръглата си глава. Засега нарочно не погледна към трупа до масата — прецени обстановката, която впрочем не му се видя никак интересна.

Малка стая с жълти тапети, саксии мушкато и тензухени завески на прозорците. Мобилировката, много вехта, от светло дърво, се състоеше от диван с грамадна изгъната дървена облегалка, пред дивана елипсовидна маса; тоалетно шкафче и огледало между прозорците; столове покрай стените и две три евтини картинки с жълти рамки: немски госпожички с птици в ръцете — това беше цялото обзавеждане. В ъгъла пред малка икона гореше кандилце. Навсякъде беше много чисто: и мебелите, и подът лъщяха, всичко блестеше от чистота. Нито прашинка нямаше в този дом. «При злите стари вдовици е такава чистота» — рече си наум надворният съветник и хвърли любопитен поглед към басменото перде пред вратата за втората мъничка стая, където виждаше легло и скрин. Цялото жилище се състоеше от тези две стаи.

— Спалнята? Такааа — измърка сам на себе си Порфирий Петрович, надничайки в съседното помещение.

То беше съвсем малко, с грамаден иконостас. До другата стена имаше широко легло, доста чисто, юрганът беше с лице от съшити атлазени парчета. До третата стена имаше ракла с издърпани и отчасти изпразнени чекмеджета. Изпод леглото стърчеше отворен сандък, около него по пода се валяха някакви пакети и пакетчета. Порфирий Петрович вдигна едно пакетче, прочете надписа на хартийката: «7 юни, студ. Линчуков, 3 р. 25 коп., 1 мес.»

— Тук е прибирала заложените вещи — обясни кварталният Никодим Фомич. — Цяла ведомост. Ето: дата, име на клиента, сума, срок.

Приставът кимна, поопипа в чекмеджетата на скрина под спалното бельо и извади дебела пачка банкноти, превързана с червен ширит. Премери я на длан и я подаде на кварталния:

— Пребройте ги — след което продължи търсенето. Прегледа някакви хартийки, извади омърляна тетрадка и се вторачи в нея с изключително внимание.

— Три хиляди сто двайсет и пет рубли — докладва Никодим Фомич. — Не ги е намерил очевидно. И от раклата почти нищо не е взел, само някои неща най-отгоре. Тук в пакетчетата не са само боклуци. Има злато, има и други ценни неща. Дали някой го е стреснал? Дали се е уплашил от връщането на Лизавета? Можел е просто след туй да се върне тук и да си довземе едно друго.

— Загадка — потвърди Порфирий Петрович, прибра тетрадката в джоба си и продължи да оглежда. — А оръдието на убийството?

Той приключи с огледа и най-накрая се приближи до мъртвото тяло.

Старицата лежеше точно както обясни Заметов: ничком, с едната ръка изпъната нагоре и извъртяна. Отвореното й око проблясваше като стъклено. По тила имаше малко кръв, спечена под оредялата косица, сплетена отзад и затаената на кокче.

Надворният съветник пое дълбоко въздух, зажумя и бръкна в раната с пръсти. Лицето му пребледня, но той не побърза да си дръпне ръката.

— Правоъгълна дупка… Около шест на три сантиметра… — продължи да съобщава и все повече пребледняваше. Челото му се ороси в пот. — Май е тъпото на малка брадвичка… Изключително силен удар. Как се е отървала Лизавета?

Най-сетне си измъкна пръстите, погледна ги и изкриви уста.

— Ей, полейте на негово високоблагородие да се умие — нареди кварталният на един от полицаите (в жилището имаше още четирима души освен началника).

Надворният съветник старателно си изми ръката в легенчето и си почисти ноктите със специалната си четчица, след което резюмира:

— Брадвичката е много удобен инструмент за убийство. Правиш си някаква гайка или клупче под мишницата, закачаш си я — и нищо не личи под дрехите. А пък я вадиш за секунда. — И показа как можеш да дръпнеш брадвичка изпод мишницата си и да удариш отгоре. — По темето — рече умислено. — Отзад. От което какво следва?

— Какво? — попита капитанът.

— Ами това, че убитата не е била уплашена от престъпника и самата тя го е пуснала в стаята, та и с гръб към него се е обърнала. И второ, че на ръст е по-висок от средния, щом я е ударил отгоре и право в темето. Разпитахте ли хората по стълбите и в двора?

Никодим Фомич се изпъчи:

— Тъй вярно, още веднага. Никой нищо.

— Знаех си аз, знаех си — жално промълви надворният съветник. — От самото начало, щом видях господин Заметов. Единствено остава… — той се обърна към деловодителя: — Александър Григориевич, душко, моля ви за лична услуга. Препишете си всички имена и сведения от хартийките на пакетчетата. И после заповядайте в квартирата ми. Посред нощ, след полунощ, няма значение. Сега все едно няма да се спи. Господин капитан, ще ми дадете ли за помощник деловодителя си? Бива си го младежа.

Александър Григориевич се изчерви от удоволствие и погледна кварталния с надежда и страх — да не откаже. Но Никодим Фомич се усмихна под мустак и смигна успокоително:

— Добре, бива. Сигур му е скучно да търка гащи по цял ден в кантората.

— Благодаря ви. Но като цяло тежък случай, господа. Нямаме никакви следи, свидетели също нямаме. — Приставът махна унило с ръка и излезе на стълбите.

ТРЕТА ГЛАВА
За Порфирий Петрович

Ала крайно време е вече да се запознаем по-отблизо с главния герой на нашето повествование, защото историята, която му се случи в знойните юлски дни на 186… година, може би ще го обрисува не от най-приятната страна, а той беше в най-висша степен забележителен човек. Не с типичността на образа си — о, ни най-малко; така че критиците, които изискват героят непременно да е носител на съвременните повеи, изразител на епохата, вероятно ще изпаднат в негодувание от тази личност. Порфирий Петрович, макар да се отнасяше с уважение към завоеванията на прогреса, не ги имаше за свой кумир, а по строгото си придържане към установените правила и особено по старомодния си маниер на говорене по-скоро можеше да бъде отнесен към ретроградите. Едно поне е несъмнено: той беше странен човек, дори особняк. А особнякът в повечето случаи е частен и нехарактерен случай, така че Порфирий Петрович в никакъв случай не подхождаше за определението «типичен образ». Но колко ли интересен и разнообразен щеше да е животът, ако всички бяха само «типични образи»? Хайде стига с тях. Може те и да не съществуват изобщо — освен във въображението на критиците.

Историята на рода, от който произхождаше нашият герой, беше доста необичайна. Според семейното предание, непотвърдено от никакви писмени свидетелства, защото всички фамилни документи бяха изгорели в пожар още през първата половина на предходното столетие, един от предците на Порфирий Петрович бил немец на военна служба от добър род, на име Фон Дорн или може би Фон Дорен. Потомците на другоземеца пришълец останали в Русия и се размножили поколение след поколение, едни се издигнали, други западнали и се провалили. Към тези последните се отнасяше и линията на Порфирий Петрович, чиито дядо и прадядо били напълно неграмотни, орали земята и поради загубата на родовите грамоти вече не се водели дворяни, а били почти като селяни. По онова време не само титлата, а и самата им фамилия не съществувала. Тоест не че напълно не съществувала, ала служителят, когато издавал на пострадалите от пожара нови документи вместо изгорелите, поради недочуване ги записал «Федорини», а те, бидейки неграмотни, нямало как да проверят.

Повторното издигане на рода беше започнало отскоро, от родителя на нашия герой.

Тъй като бил с крехко здраве и негоден за земеделски труд, Федорин баща влязъл да учи в семинария с надеждата да премине към съсловието на духовенството. Там учил едно време със самия Михайла Михайлович Сперански [2] и подобно на този титан в руската история сменил расото със сюртука на дребен чиновник. (3. Виж бележките накрая на книгата.) Но за разлика от видния си съученик не блестял с особени дарби и дълго време не успявал да се издигне повече от четиринайсети клас в йерархията. Едва към залеза на кометоподобното висше покровителство Михаил Михайлович, като срещнал случайно някогашния познат, се погрижил за него и го назначил на добра длъжност, но и тази усмивка на съдбата се превърнала в присмех. Благодетелят му бил низвергнат безпощадно, според слуховете едва избягнал екзекуция, а благоволението му се лепнало като черно петно в служебното досие на Пьотър Федорин.

На около шестдесет години бащата на Порфирий Петрович окончателно разбрал, че съдбата му е пълна несполука. Вечният титулярен съветник живеел сам. Не се оженил, защото не намерил жена като за себе си. Тези, които харесвал, нямало да се омъжат за беден човек на възраст, а от тези, които биха се омъжили за него, той не би избрал никоя. Вече бил започнал да се загрижва за пенсиона си с надеждата да получава в най-добрия случай стотина рубли годишно, но изведнъж слънцето отново грейнало иззад облаците. След десетгодишно изгнание Сперански пак засиял в блясък — не като по-раншния, но все пак доста значителен: първо съдил злощастните декемврийски метежници, после бил наставник на престолонаследника, член на всевъзможни комисии и комитети, удостоен с графска титла.

При повторния си възход граф Михайла Михайлович покровителствал особено онези, които не му обърнали гръб в гладните години. Така че Федорин старши извадил късмет с поздравленията, които пращал на низвергнатия фаворит неизменно всяка година за именния ден.

Много набързо незнайният титулярен съветник станал потомствен дворянин, а после получил и звезда, но най-важното в нашия случай е, че се оженил за прекрасна девойка, възпитаничка на Смолни институт, и тя му родила син. От тази история следва, че на никоя възраст човек не бива да туря кръст на живота си, защото нещата винаги може да се обърнат.

По времето, когато дойде време да се определи жизненото поприще на Порфирий, той можеше да учи дори в Пажеския корпус, тъй като баща му вече беше генерал. Но малкият растеше неугледен, слабосилен, а и може ли гвардеец или дипломат да носи името Порфирий?

Неблагозвучното му име се беше появило почти случайно. Поради доста напредналата си възраст бъдещият баща ужасно се притеснявал да не роди жена му мъртво или увредено дете и дал обет пред иконата да кръсти сина или дъщерята — както се случи според Божията воля — на името на първия светец, който на този ден е в православния календар. Та се паднал светителят Порфирий, паметен с благочестието си да избави първохристияните в Светата земя от угнетението, причинявано от езичниците.

Бидейки негоден за военна кариера, малкият бе даден в наскоро учреденото Правно училище на река Фонтанка, та да се насочи по гражданска линия, сиреч по бащините стъпки. Така на четиринайсет години бе определена съдбата му.

Ето ви и два случая от живота на младия Порфирий Петрович, които обрисуват нрава му.

* * *

Първият е от времето, когато момчето току-що беше станало, заедно с още стотина други, «щиглец», както наричаха младите прависти заради жълтозелените им куртки.

След проверка на знанията му го записаха в шести клас, следващия подир класа на най-малките — седми; тоест той попадна в готова среда, чиито членове вече се бяха опознали. Знае се колко са жестоки към новаците подобни момчешки общности. Пришълецът, ако не е силен физически или не е някак извънредно хитроумен, трудно ще си извоюва място сред тях — роякът ще се сплоти срещу него.

В класа, в който бе записан Порфирий, както е прието и почти навсякъде, имаше обичаят да се «пробват» новите, като новакът имаше избор или да стане «арапче», тоест всеобщ прислужник чак до появата на нов ученик, или да докаже храбростта си чрез преминаване през изпитание.

Ниското момче намръщи чело, премига с белезникави мигли и тихо, но твърдо заяви, че няма да е ничие «арапче», след което пожела да научи за какво изпитание става дума.

Разказаха му — на няколко гласа, със страховито шептене и с облещени очи.

В един от дворовете на училището имаше стара конюшня, отдавна необитаема, тъй като беше вече съвсем паянтова. Според легендата това била единствената постройка, оцеляла от времето на жестокия херцог Бирон, комуто преди повече от сто години принадлежало това владение. (4. Виж бележките накрая на книгата.) В конюшнята изтезавали провинените и мнозина били бичувани до смърт, затова нощем там се чували стонове, а понякога се явявали и душите на мъчениците. На това ужасно място новакът трябвало да остане от вечерта до съмване.

Порфирий пребледня като мъртвец, защото изпитваше жесток страх от привиденията, но пък най-много го беше страх от страха, както се казва, затова се съгласи.

До полунощ издържа криво-ляво, само дето замръзна по риза; но щом отекна звънът на часовника, иззад ъгъла долетяха кошмарни звуци: съсък на камшик, сърцераздирателни стенания. А когато от мрака се появиха бели фигури, момчето с крясък изскочи в двора и там падна в несвяст върху каменната настилка.

Шегобийците (защото ролята на призраци изпълняваха двама от най-големите палавници в класа) изскочиха подир него и се помъчиха да го свестят, но той беше в дълбоко безпаметство. Чак на другия ден момчето бе свестено благодарение на сериозни лекарски усилия.

Началството строго разпита Порфирий — какво е правил в двора по нощна доба и защо са го намерили проснат на земята. По това време момчето вече знаеше от самите заговорници тайната на страшната конюшня, но не ги издаде, а само повтаряше, свел очи: «Виновен съм, че излязох навън. А дето съм паднал — зави ми се свят и нищо не помня.» Нищо повече не можаха да му измъкнат, освен че му се «завил свят».

Последва строго наказание за Порфирий: три дена карцер и месец без домашни отпуски, освен това в училище го скъсаха от подигравки, измислиха му оскърбителна песничка, която после се разчу из целия град — за щиглеца: чижик-пи-жик, где си бил, и дето пийнал чашка, пийнал две и се напил като прасе. Обаче и подиграван жестоко от съучениците си, Порфирий не издаде калпазаните.

От тази дребна историйка личи как още от ранна възраст у него се съчетаваха изключителна чувствителност и също така изключителна твърдост на характера. Първото от тези качества не го напусна с годините, само външно стана по-незабележимо. А второто дори се усили.

А ето ви и още един епизод, който допълва портрета на нашия герой и подчертава други две много характерни негови черти: изключително добросъвестна прецизност и рядко безстрашие. При това второто е още по-удивително, при положение че за впечатлителните хора, склонни към дълбоки припадъци от химери, храбростта е рядка черта — за разлика от по-грубо скроените люде без въображение.

Това се случи скоро след като Порфирий Петрович постъпи на ведомствена служба.

Началото на кариерата му не беше блестящо. Учението му бе протекло своеобразно, без успехи нито в римското право, нито в търговското, нито в гражданското законодателство, но пък беше първенец по криминално и полицейско право, както и по специалните дисциплини от рода на психологията, токсикологията, съдебната медицина. Още тогава се очерта склонността му към служба, свързана с предотвратяването и разследването на злоумишлени престъпления. Поради слабото му представяне по някои предмети той не завърши с отличие и беше разпределен в губернски съд — съдебен следовател в далечна и забутана провинция. Освен недостигащия академичен бал тук изигра роля и фактът, че по него време и татко му генералът, и граф Сперански вече се бяха споминали, оставяйки младия юрист без никаква протекция.

Впрочем не е съвсем точно да се каже, че губернията, където беше изпратен Порфирий Петрович, съвсем с нищо не блестеше. Там наистина нямаше нито забележителни паметници, нито исторически реликви, но за сметка на това дори на фона на не твърде благонравния ни провинциален живот тя се славеше с изключително падение на нравите. Поради отдалечеността от столиците управата се беше отдала на измами и грабежи в небивала и дори, може да се каже, фантастична степен.

Над двайсет години там губернаторстваше все и един същ рушветчия в обкръжението на още по-долни негодници, така че нямаше справедливост за местните нито в учрежденията на местната власт, нито в съдилищата. Всичко, което се произвеждаше в губернията, отиваше и потъваше в едно ненаситно гърло, после според предпочитанията на висшия властник се разпределяше по нещо и за приближените му. Всякаква съпротива срещу произвола отдавна беше изкоренена и населението безропотно търпеше всевъзможните потисничества, както стадо смирени овце, които не гъкват даже, когато ги стрижат и ги колят.

Но нищо не е вечно на този свят, рано или късно идва краят.

Тъкмо младият правист пристигна да си заеме мястото, едва-що успял да се огледа и да изтръпне от заобикалящата го мерзост, и грандиозно потресение разтърси губернията.

Дали до столицата най-сетне бяха стигнали слуховете за злоупотреби, дали поради някаква друга Причина, но в губернския град, точно както в известната комедия, се яви ревизор от Петербург. Тоест той отначало не се яви, а пристигна тихо-кротко като частно лице. Поживя някое време инкогнито, събра сведения, а после потърси сметка на цялата местна управа.

С негодувание отказа предложения подкуп, защото се оказа честен човек. А при това и делови, което в Русия почти не се случва на честните хора. Та събра в специалната си чанта такива документи, такива доказателства, че за губернатора и всичките му помагачи оставаше единствен избор: или каторга, или бесило.

След безпощадните изобличения местните величия се събраха на тайно съвещание. Колкото и да се напъваха, не можаха да измислят как да се спасят. И тогава се роди безумната идея да не пуснат ревизора да си тръгне жив от губернията и да унищожат прословутата чанта.

Лесно е да се каже! Пристигналият чиновник беше с генералски чин и лично познат с императора. Ако такъв човек по време на ревизия предаде Богу дух при поне малко от малко съмнителни обстоятелства, следва пълна трагедия. Ще пристигне цяла следствена комисия и ще разпердушини всичко.

Така че всичко приключи само с празни приказки (и то в съвсем доверен кръг).

И се заподготвяха за тежките си изпитания. Вицегубернаторът със собствени средства започна строеж на черква за спасение на душата си. Председателят на финансовото управление, който тъкмо бе извадил паспорт за пътуване на минерални бани, мигом вдигна семейството и без да си вземе довиждане, отпътува в странство. Измежду другите чиновници един потъна в запой, друг се поболя от нерви, трети усърдно запрехвърля имуществото си на близки роднини.

И не щеш ли, точно преди ревизора да си замине с ужасната си чанта, се случи чутовно събитие. В последния ден генералът отишъл на реката да се топне и там, в къпалнята, пред очите на служителите, да вземе да се строполи мъртъв без никакви видими причини.

Естествено, настъпи величайша паника. Какво? как? да не е имало злоумишление?

Пристигат доктори, идва губернаторът. Всички бледи, треперят.

Обаче не се откриват никакви признаци за злодейство — има само явни и сигурни признаци за най-обикновена смърт вследствие на сърдечен удар.

Изпреварвайки събитията, ще споменем, че смъртта на високопоставеното лице все пак се беше случила по не съвсем естествени причини, тоест дори съвсем неестествени, обаче всичко беше извършено толкова безукорно, че нямаше никакви улики. Направиха му аутопсия, на която присъства едва ли не цялото местно лекарско съсловие. Определиха causa mortis: спиране дейността на сърдечния мускул, и всички подписаха съответния документ. После наложиха тялото с лед и в оловен ковчег го изпратиха в Санкт Петербург. Ако тамошните лекари желаят, нека проверят диагнозата. А че от хотелската стая изчезнала някаква чанта, кой знае, може и слугите на самия покойник да са я откраднали. Впрочем покрай суматохата и хаоса никой дори не спомена чантата.

Замисълът беше много прост. От столицата, разбира се, ще пратят нов ревизор, и може би дори още по-строг, но докато той се добере до тукашния пущинак, много неща ще може да се скрият и въобще, както гласи античната максима, ргаеmonitus praemunitus, тоест «предупреден ли си, въоръжен си».

И точно така щяха да се подредят нещата, ако не беше една дребна грешка, допусната от губернските хитреци.

За по-представително решиха да се проведе разследване, как иначе — такъв високопоставен гост така скоропостижно да се спомине. Възложиха случая на Порфирий Петрович, защото следовател правист звучеше и по-солидно за отчета, и по-безопасно. Нищо няма да открие, защото хем е млад-зелен, хем никого не познава в града.

Порфирий Петрович, без да подозира за тази подбуда, се хвана пламенно за работа. Проучи, че два дни преди кончината си ревизорът се отровил вечерта в гостилницата от развалена риба. Не умрял, но му било много зле и по този повод го посетил Щубе, един от най-прочутите тукашни доктори, който лекувал и губернатора, и всички по-първи хора.

Следователят призова немеца за разпит. Онзи пристигна — самото благодушие. Точно тъй, казва, аз не отричам, имах честта да лекувам негово превъзходителство. И прекрасно го излекувах. Предписах му чудесно лекарство, което за няма и два дни възстанови превъзходно господин генерала. И за доказателство му показа собственоръчната бележка от ревизора, изпратена на сутринта в деня на смъртта му. Ревизорът писмено благодареше за лечението и уведомяваше доктор Щубе, че вече е почти здрав, само чувства лека слабост.

Порфирий Петрович пусна доктора и обсъди нещо със слугите на покойния, които се подготвяха за скръбното отпътуване с мъртвото тяло. Ала вероятно не откри нищо подозрително от техните показания, защото с това разследването приключи.

Откараха ковчега. Местните властници се подготвиха изрядно за повторната ревизия и се успокоиха. Така мина един месец.

Изведнъж се явява наш Федорин при губернатора в пълна парадна униформа и с шпага и му прави извънреден рапорт.

Така и така, петербургският ревизор е умъртвен злодейски благодарение на коварството на доктор Щубе. Лекарят е бил при възстановяващия се тъкмо преди смъртта — за последно освидетелстване. За да няма застой на вътрешните течности, му направил кръвопускане — три пълни стъкленици кръв, после му наредил да изпие бутилка червено вино и да направи речна баня. От тези действия сърцето на генерала се пръснало. Съответно трябва да се проведе ново следствие, за да се изясни сам ли е действал докторът, или по нечия инициатива.

Губернаторът, комуто Щубе беше приятел и съвсем доверено лице, отначало не се разтревожи. Ах, рече, скъпи ми Порфирий Петрович, млад-зелен сте още и поради плам в сърцето прекалено сте се увлекли. Изключено е Карл Иванович да е лекувал неправилно пациента, но и да е сбъркал, кой не бърка, човешко е. От лекарска грешка до злодейски умисъл срещу висш държавен служител разликата е — охо, колко огромна!

Никак не съм се увлякъл, съвсем хладнокръвно му отвръща Порфирий Петрович. Разполагам с писмените показания на камердинера и кочияша. Тук се говори и за кръвта, и за виното, и за речната баня. А колкото до лекарска грешка, пратих запитване до Санктпетербургската академия и светила на медицинската наука ми пишат, че нито един лекар никога няма да направи кръвопускане на изтощен от заболяване човек, после да го пои с вино и да го праща да се къпе в студената вода, защото според всички закони на науката това ще доведе до удар, както и се е случило.

На това място губернаторът вече се обезпокоил и се хванал за сърцето. Защо, рекъл, по толкова сериозен повод сте писали на своя глава в академията, без да го обсъдите с началството?

А Порфирий Петрович му отговаря: не само в академията, ваше превъзходителство, писах и в министерството, така че сега не ревизор ще пратят, а ще се произведе най-строго криминално разследване на цялата тази история.

Страницы: «« 12345678 ... »»

Читать бесплатно другие книги:

«Инь и Ян» – это театральный эксперимент. Один и тот же сюжет изложен в двух версиях, внешне похожих...
Если день рождения лучшей подруги вместо легкого похмелья оборачивается переходом в сказочное Средне...
Один из самых загадочных, увлекательных и философских романов «Человеческой комедии»....
У каждого человека своя судьба, свой крест. Вот я, Виола Тараканова, и несу свой – постоянно вляпыва...
Джером Клапка Джером - широко известный английский писатель. Самое популярное его произведение - "Тр...
Книга выдающегося русского этнографа Льва Николаевича Гумилева посвящена одной из самых сложных и за...