Анж Питу Дюма Александр

Възклицанието се бе изплъзнало от устата на простодушния Питу. Ала едва го бе произнесъл, и се изчерви до уши, докато Катрин сведе глава с усмивка.

— Ах, простете, госпожице! Това се изтръгна от сърцето против волята ми и не бива да ми се сърдите — заоправдава се момъкът.

— Изобщо не ви се сърдя, господин Питу — промълви девойката, — и съвсем не сте виновен, че изпитвате удоволствие да бъдете с мен.

За миг настъпи тишина. Нямаше нищо учудващо — двете деца си бяха казали толкова много неща с толкова малко думи!

— Но аз не мога да остана във фермата, без да правя нищо. Какво ще върша всъщност? — попита Питу.

— Ще вършите онова, което върша аз, ще оправяте книжата, сметките с надничарите, приходите и разходите. Можете да смятате, нали?

— Знам четирите аритметични действия — гордо отвърна Питу.

— Значи с едно повече от мен — каза Катрин. — Така и не успях да стигна по-далеч от третото. Сам виждате, че баща ми ще спечели, използвайки ви като счетоводител. И понеже и аз, от своя страна, ще спечеля, а и вие печелите, печелят всички.

— И какво ще спечелите вие, госпожице?

— Ще спечеля време и през това време ще си направя бонета, за да бъда по-хубава.

— А! Струва ми се, че и без бонета сте твърде хубава — рече Питу.

— Възможно е, но това е според вашия личен вкус — засмя се девойката. — Впрочем не бих могла да отида в неделя да танцувам във Виле-Котре, ако нямам нещо като боне на главата. Добре са си знатните дами, на които е позволено да пудрят косите си и да ходят без шапки.

— Мисля, че така косата ви е по-хубава, отколкото ако би била напудрена — каза Питу.

— Хайде, хайде! Пак започвате да ми правите комплименти.

— Не, госпожице. Аз просто не умея. Това не се учи при абат Фортие.

— А учеха ли ви да танцувате?

— Да танцуваме ли? — попита смаяно Питу.

— Да, да танцувате.

— Да танцуваме, при абат Фортие! Исусе! Госпожице… А, да, разбира се, как ли пък не, да танцуваме.

— Значи не знаете да танцувате? — рече Катрин.

— Не — поклати глава Питу.

— Тогава ще ме придружите в неделя на танците и ще видите как танцува господин Дьо Шарни. Той танцува най-добре от всички младежи в околността.

— Кой е този господин Дьо Шарни? — поинтересува се Питу.

— Собственикът на замъка в Бурсон.

— И ще танцува в неделя?

— Естествено.

— И с кого?

— С мен.

Сърцето на Питу се сви, без да разбере защо.

— Значи, искате да бъдете хубава, за да танцувате с него? — каза той.

— За да танцувам с него, за да танцувам с другите, за да танцувам с всички.

— С изключение на мен.

— А защо не и с вас?

— Защото аз не умея да танцувам.

— Ще се научите.

— Ах, ако поискате да ми покажете вие, госпожице Катрин, ще се науча много по-добре, отколкото ако гледам господин Дьо Шарни, уверявам ви!

— Ще видим — усмихна се девойката. — А сега вече е време за лягане. Лека нощ, Питу.

— Лека нощ, госпожице Катрин.

Имаше и добро, и лошо в онова, което госпожица Бийо каза на Питу — доброто бе, че беше издигнат от пастир до книговодител; лошото бе, че той не знаеше да танцува, а господин Дьо Шарни знаеше; по думите на Катрин дори танцувал по-хубаво от останалите.

Цяла нощ Анж сънува, че гледа как танцува господин Дьо Шарни и че той танцува много зле.

На следващия ден се захвана за работа под напътствията на Катрин и бе поразен от откритието, което направи — колко приятно било ученето с някои учители. Само за два часа бе усвоил работата си напълно.

— Ах, госпожице! — възкликна той. — Ако вие ми бяхте преподавали латински вместо абат Фортие, сигурен съм, че нямаше да допускам варваризми.

— И щяхте да учите за абат?…

— И щях да уча за абат — кимна Питу.

— И щяхте да бъдете затворен в една семинария, където жена не би могла да влезе никога…

— Виж ти — рече момъкът, — въобще не съм помислял за това, госпожице Катрин… Предпочитам да не съм абат!…

В девет часа господин Бийо се върна; той бе излязъл, преди Питу да бе станал. Всяка сутрин в три арендаторът наглеждаше излизането на конете и на коларите си; после обикаляше по нивите чак до девет, за да види дали всички разбойници са по местата си и дали всеки върши своята работа; в девет се прибираше, за да закуси, и в десет тръгваше отново; в един обядваха и следобедът, както и утринните часове, минаваше в грижи за имота. Така че делата на Бийо вървяха от добре по-добре. Както бе казал, той имаше шейсет арпана на слънце и хиляда луидора на сянка. А и най-вероятно, ако се пресметнеше точно, ако Питу направеше тази сметка, без да е прекалено разсеян от присъствието на госпожица Катрин или от спомена за нея, щяха да се открият няколко луи и няколко арпана земя свръх онова, което бе признал простодушният Бийо.

По време на закуската арендаторът предупреди момъка, че първото четене на съчинението на доктор Жилбер ще стане на по-следващия ден в плевнята, в десет часа сутринта.

Питу плахо отбеляза, че в десет започва литургията, ала земеделецът отвърна, че тъкмо затова е избрал този час, за да изпита работниците си.

Вече споменахме, че Бийо бе философ.

Той мразеше свещениците, на които гледаше като на апостоли на тиранията, и намирайки сгоден случай да издигне олтар срещу олтара, с охота се възползваше.

Госпожа Бийо и Катрин се осмелиха да направят няколко възражения, но арендаторът отговори, че ако искат, те могат да отидат на литургия, защото религията е създадена за жените; що се отнасяше до мъжете обаче, бе категоричен — трябваше или да изслушат четенето на съчинението на доктора, или да напуснат къщата му.

Философът Бийо бе истински деспот в дома си; единствено Катрин имаше привилегията да надига глас срещу решенията му; ала ако тези решения бяха окончателни в ума на арендатора, което той показваше със смръщване на вежди, девойката замълчаваше подобно на останалите.

Само че този път Катрин реши да използва обстоятелството в интерес на Питу. Ставайки от масата, тя обърна внимание на баща си, че Питу е твърде зле облечен, за да може да каже всички хубави неща, които трябва да каже на по-следващия ден, и да играе ролята на учител, понеже именно той щеше да обучава, и че учителят не бива да има за какво да се черви пред своите ученици.

Бийо упълномощи дъщеря си да се разбере за облеклото на Питу с господин Дюлороа, шивач във Виле-Котре.

Катрин имаше право — новите дрехи не бяха въпрос на лукс за бедния Анж. Панталонът, който носеше, бе същият, дето му беше поръчал преди пет години доктор Жилбер, и от прекалено дълъг бе станал прекалено къс, но все пак — трябва да го признаем — под грижите на госпожица Анжелик бе удължаван с по два палеца на година. Колкото до жакета, той не съществуваше вече повече от две години и бе заменен с ризата от серж, с която нашият герой се представи на читателите ни в първите страници на тази история.

Питу никога не бе помислял за тоалета си. Огледалото беше нещо непознато при госпожица Анжелик; и понеже изобщо нямаше, както красивия Нарцис, изначално предразположение да се влюби в себе си, момъкът никога не се бе сещал да се огледа в изворите, край които залагаше капаните си за птици.

Ала от мига, в който госпожица Катрин му бе предложила да я придружи на танците, от мига, в който бе станало въпрос за господин Дьо Шарни, този елегантен кавалер, от часа, когато историята за бонетата, чрез които девойката разчиташе да се направи още по-хубава, се бе изсипала в ухото му, Питу се беше огледал в едно стъкло и натъжен от окаяността на дрехите си, се бе запитал по какъв начин и той би могъл да прибави нещо към природните си предимства.

За жалост въобще не бе в състояние да си отговори на този въпрос. От дрехите му лъхаше на вехто. За нови обаче трябваха пари, а през целия си живот момъкът не бе притежавал и едно дение.

Питу знаеше, че при състезанията с флейти или със стихове пастирите се увенчават с венци от рози; но с право смяташе, че подобна корона, колкото и да отива на лицето му, само би подчертала мизерността на облеклото му.

Така че бе изненадан доста приятно, когато в неделя, в осем часа сутринта, докато размишляваше върху начините да разхубави личността си, влезе Дюлороа и остави на един стол дреха и панталон в небесносин цвят, заедно с бяла жилетка на розови райета.

В същото време пристигна шивачка и сложи на друг стол една риза и една вратовръзка — ако ризата се окажеше по мярка, бе й наредено да ушие още половин дузина.

Това бе часът на изненадите — след шивачката се появи шапкарят. Той донесе една малка триъгълна шапка най-нов фасон, придаваща изисканост и елегантност, от най-добрите, които се правеха при господин Корню, първия шапкар на Виле-Котре.

Освен това бе натоварен от обущаря да постави в краката на Питу един чифт обувки със сребърни токи, изработени специално за него.

Момъкът не можеше да дойде на себе си. Не можеше да повярва, че всичките тези богатства му принадлежат. Дори в най-невероятните си мечти не бе дръзвал да си пожелае подобен гардероб. Сълзи на признателност навлажниха клепачите му и той успя само да прошепне: „О, госпожице Катрин! Госпожице Катрин! Никога не ще забравя това, което сторихте за мен.“

Всичко му стоеше чудесно, сякаш бе правено по мярка — единствено обувките бяха наполовина по-малки. Господин Лодро, обущарят, бе взел мярка по крака на сина си, който бе с четири години по-голям от Питу.

Това превъзходство над младия Лодро предизвика за момент гордост у нашия герой, ала поривът на задоволство бе попарен от мисълта, че ще се наложи да отиде на танците без обувки или пък със старите, които вече изобщо не подхождаха на облеклото му. Тревогата обаче бе мимолетна. Един чифт обувки, изпратен в същото време на господин Бийо, оправи работата. Оказа се за щастие, че краката на Бийо са със същия размер като тези на Питу, което грижливо бе скрито от арендатора, от страх да не бъде унизен.

Докато Анж се преобличаше във великолепния костюм, влезе фризьорът. Той раздели жълтите му коси на три части: едната, най-голямата, остави да падне като опашка върху дрехата му; другите две, с не особено поетичното име кучешки уши — но какво да се прави, такова беше името, — бяха предназначени да покрият слепоочията му.

Сега нека признаем едно нещо — че когато Питу, сресан, фризиран, с панталона и дрехата в синьо, с розовия жакет и ризата с жабо, с опашката и кучешките уши, се погледна в огледалото, му бе много трудно да се познае и се обърна, за да провери дали самият Адонис не е слязъл на земята.

Нямаше никого наоколо. Усмихна се мило на себе си. И с вирната глава, с палци в джобчетата на жилетката изрече, повдигайки се на пръсти:

— Да го видим този господин Дьо Шарни!

Вярно е, че в новия си тоалет Анж Питу приличаше не на герой на Вергилий, а по-скоро на пастир на Вато70.

Още щом прекрачи прага и влезе в кухнята на фермата, момъкът предизвика триумф.

— Я! Ама погледнете го, мамо — възкликна Катрин. — Колко е хубав така Питу!

— Наистина е неузнаваем — каза госпожа Бийо.

За нещастие от общото впечатление, което я бе поразило, девойката премина към подробностите. В тях Питу не беше толкова съвършен, колкото на пръв поглед.

— О, това е смешно — извика Катрин, — какви големи ръце имате!

— Да, имам страхотни ръце, нали? — отвърна той.

— И големи колене.

— Което е доказателство, че трябва да раста.

— Та, струва ми се, че и така сте достатъчно голям, господин Питу.

— И все пак ще раста още. Аз съм само на седемнайсет години и половина.

— И нямате прасци.

— А! Това е вярно, никакви ги няма. Но ще пораснат.

— Да се надяваме — рече Катрин. — Все едно, много сте хубав!

Момъкът се поклони.

— Охо! — удиви се арендаторът, влизайки и на свой ред оглеждайки Питу. — Какъв си издокаран, момчето ми! Ще ми се леля ти Анжелик да те види така.

— На мен също — отговори Питу.

— Чудя се какво ли би рекла? — подхвърли Бийо.

— Нищо, ще побеснее.

— Но, татко — каза Катрин с известно безпокойство, — дали тя не би имала правото да го прибере обратно?

— След като го е изгонила?

— И освен това петте години минаха — добави Питу.

— Какви пет години? — попита Катрин.

— Тези, за които доктор Жилбер бе оставил хиляда франка.

— Значи е оставил хиляда франка на леля ти?

— Да, да, да, за да ме даде да уча занаят.

— Какъв човек! — възкликна арендаторът. — Като си помисля, че всеки ден чувам да разправят подобни неща. А и за него — той направи жест с ръка — това е въпрос на живот и смърт.

— Доктор Жилбер искаше да получа професия — каза Питу.

— И е имал право. Ето как обаче се провалят добрите намерения. Оставят хиляда франка, за да може едно дете да изучи занаят, но вместо да изучава занаят, го пращат при някакъв свещеник, който решава да го прави семинарист. И колко му плащаше тя на твоя абат Фортие?

— Кой?

— Леля ти.

— Нищо не му плащаше.

— Слагала си е в джоба двестате ливри на добрия господин Жилбер?

— Вероятно.

— Слушай, Питу, ще ти дам един съвет и той е, когато онази дърта набожна лицемерка леля ти пукне, да огледаш внимателно навсякъде — в шкафовете, в сламениците, в гърнетата за кисели краставици.

— Защо? — попита Питу.

— Защото ще откриеш някое съкровище, например стари луидори във вълнен чорап. О, разбира се, понеже не би намерила достатъчно голяма кесия, за да остави в нея спестяванията си.

— Мислите ли?

— Сигурен съм. Но ще говорим за това, като дойде моментът. Сега предлагам да се поразходим. У теб ли е книгата на доктор Жилбер?

— В джоба ми е.

— Добре ли го обмислихте, татко? — рече Катрин.

— Няма нужда да размишляваш, за да вършиш добрини, детето ми — отвърна арендаторът, — докторът ми е заръчал книгата да се чете, да се разпространяват принципите, които съдържа, и книгата ще бъде четена, а принципите — разпространявани.

— Все пак ние с мама можем ли да отидем на литургия? — попита плахо Катрин.

— Вървете, вие сте жени — бе отговорът на Бийо. — Ние сме мъже — това е друга работа. Хайде, Питу.

Анж се поклони на госпожа Бийо и на Катрин и последва арендатора, много горд, че е бил наречен мъж.

7.

В която се доказва, че ако дългите крака са малко тромави за танци, то са много полезни за бягане

В плевнята се бе събрало множество. Както казахме, Бийо беше уважаван от хората си и макар често да ги мъмреше, хранеше ги и им плащаше добре.

Ето защо всички се бяха отзовали на поканата му.

Впрочем по това време сред народа бе плъзнала онази странна треска, която обхваща нациите, когато предстои да се заемат с работа. Чужди, нови, почти непознати думи излизаха от устните, които никога не ги бяха произнасяли. Това бяха думите „свобода“, „независимост“, „освобождение“, и чудно нещо — чуваше се тези слова да се мълвят не единствено сред народа, не, изричаше ги най-напред благородничеството и гласът, който отговаряше, бе само едно ехо.

От Запад беше дошла тази светлина, призвана да огрява, та чак да изгаря. В Америка се бе надигнало това слънце, което трябваше да превърне Франция в огромен пожар, в чиито отблясъци ужасените нации щяха да прочетат думата „република“, изписана с кървави букви.

И така, тези събрания, на които се занимаваха с политически дела, не бяха толкова редки, колкото можеше да се предположи. Хора, излезли незнайно откъде, апостоли на един невидим бог и почти непознати, обикаляха градове и села, сеейки навред идеи за свобода. Правителството, сляпо дотогава, започна да си отваря очите. Онези, които бяха начело на огромната машина, която се нарича държава, чувстваха, че някои от механизмите престават да работят, без да са в състояние да разберат откъде идва препятствието. Духът на съпротивлението бе завладял умовете, ако не и мишците и ръцете — невидим, но присъстващ, осезаем, заплашителен, а понякога страховит, защото, подобно на привиденията, беше неуловим и се долавяше, без да може да бъде потушен.

Двайсет-двайсет и пет изполичари, до един зависими от Бийо, бяха събрани в плевнята.

Той влезе, следван от Питу. Всички глави се откриха, всички шапки се размахаха. Ясно бе, че всички тези мъже са готови да отидат на смърт, ако техният господар им повели.

Арендаторът обясни на селяните, че брошурата, която ще им прочете Питу, е написана от доктор Жилбер. Доктор Жилбер бе много известен в целия кантон71, където притежаваше доста имения, главното от които представляваха земите, стопанисвани от Бийо.

За четеца бе приготвено едно буре. Питу се покачи на тази импровизирана трибуна и започна да чете.

За отбелязване е, че хората от народа и, ще се осмеля да кажа, мъжете изобщо, колкото по-малко разбират, с толкова по-голямо внимание слушат. Очевидно бе, че общият смисъл на съчинението убягва и на най-просветените умове от селското множество, та дори на самия Бийо. Ала сред тази неясна фразеология преминаваха като светкавици по тъмно небе, заредено с електричество, искрящите думи за независимост, свобода и равенство. Не бе необходимо повече — гръмнаха ръкопляскания, отекнаха викове: „Да живее доктор Жилбер!“ Беше прочетена почти една трета от книгата; решено бе, че ще се чете в продължение на три недели.

Слушателите бяха поканени да се съберат следващата неделя и всички обещаха да присъстват.

Питу бе чел много добре. Нищо не покорява така, както успехът. Четецът беше получил своя дял от аплодисментите и изпитвайки влиянието на тази ученост, самият господин Бийо бе усетил да се заражда у него известно уважение към ученика на абат Фортие. Питу, физически вече по-голям от обичайното, бе израснал на бой72 и умствено. Само едно нещо му липсваше — госпожица Катрин не бе присъствала на триумфа му.

Но господин Бийо, замаян от въздействието, което бе предизвикала брошурата на доктора, побърза да сподели успеха с жена си и дъщеря си. Госпожа Бийо не отговори нищо — тя беше една недалновидна жена.

Катрин обаче се усмихна тъжно.

— Е, сега пък какво има? — попита арендаторът.

— Татко! Татко! — въздъхна девойката. — Страхувам се, че ще се компрометирате.

— Хайде де! Да не се правиш на птица, носеща лоши знамения? Предупреждавам те, че предпочитам чучулигата пред бухала.

— Татко, вече ми казаха да ви предупредя, че ви наблюдават.

— И кой ти каза това, моля?

— Един приятел.

— Един приятел? Всеки съвет заслужава благодарност. Ти ще ми кажеш името на този приятел. Кой е той?

— Един човек, който трябва да е добре осведомен.

— Кой в края на краищата?

— Господин Изидор Дьо Шарни.

— Защо се бърка това конте? За да ми дава съвети какво да мисля? Аз давам ли му съвети как да се облича? Струва ми се, че има доста какво да му се каже и за едното, и за другото.

— Татко, не ви го съобщавам, за да ви ядосам. Съветът бе даден с добри намерения.

— Е, хубаво! Ще му отвърна на свой ред със съвет и ти можеш да му го предадеш от мое име.

— Какъв?

— Той и събратята му да внимават, в Националното събрание здравата раздрусаха господа благородниците. Вече неведнъж е ставало въпрос за любимците и любимките. Та и за брат му, Оливие Дьо Шарни, който е там и, както разправят, е в нелоши отношения с Австрийката73.

— Татко — рече Катрин, — вие имате повече опит от нас, постъпете според волята си.

— Наистина — прошепна Питу, когото успехът бе изпълнил с увереност, — защо ли се бърка вашият господин Изидор?

Девойката изобщо не чу или се направи, че не чува, и разговорът спря дотук.

Обядът премина както обикновено. На Питу му се стори, че продължава цяла вечност. Той бързаше да се покаже в новото си великолепие с госпожица Катрин под ръка. Тази неделя бе голям ден за него и момъкът си даде обет да запази завинаги в паметта си датата 12 юли.

Най-накрая, към три часа, потеглиха. Катрин бе очарователна — русокоса хубавица с черни очи, тънка и кръшна като върбите, които заслоняваха малкия извор, откъдето черпеха вода за фермата. Впрочем тя се бе пременила с онова непресторено кокетство, което открояваше всичките й достойнства на жена, а изящното боне, ушито от самата нея, както бе казала на Питу, й стоеше чудесно.

Танците рядко започваха преди шест часа. Четирима селски цигулари, качени на една дъсчена естрада, посрещаха прииждащите към тази бална зала на открито, срещу възнаграждение от шест сребърника74 на контраданс75. Докато чакаха да стане шест часа, двойките се разхождаха по онази знаменита Алея на въздишките, за която бе споменала леля Анжелик, където гледаха как младите господа от града и околностите играят на топка76 под ръководството на метр Фароле, учител по тази игра на Негова светлост монсеньор херцог Д’Орлеан. Метр Фароле бе смятан за прорицател и неговите решения относно третината, полето и петнайсетината77 се приемаха с цялото уважение, което възрастта и заслугите му изискваха.

Без да знае точно защо, Питу имаше силно желание да остане на Алеята на въздишките; но съвсем не за да стои на сянка между двете редици букови дървета Катрин се бе стъкмила в този гиздав тоалет, който бе очаровал момъка.

Жените са като цветята, които случайността е повелила да поникнат на сянка — те непрестанно се стремят към светлината и, по един или друг начин, техните свежи и благоуханни венчета трябва непременно да се отворят към слънцето, което ги кара да повехнат и изсъхнат.

Само виолетката, по думите на поетите, има скромността да остане скрита, ала тя все жали за своята безполезна красота.

Така че Катрин задърпа усърдно Питу за ръката и те поеха към играчите на топка. Ще побързаме да кажем, че не бе нужно да го теглят дълго. Той също бързаше да покаже небесносинята си дреха и кокетната триъгълна шапка, както Катрин — своето боне а ла Галатея78 и корсета в гълъбов цвят.

Едно нещо ласкаеше нашия герой и му даваше краткотрайно предимство пред девойката. Понеже никой не го разпознаваше, тъй като никога не го бяха виждали в такива великолепни одежди, вземаха го за млад чужденец, дошъл от града, някой племенник или братовчед на семейство Бийо, дори годеник на Катрин. Но Питу твърде много държеше на установяването на неговата самоличност, за да може заблудата да продължи безкрай. Той толкова пъти кимна с глава на свои приятели, толкова пъти свали шапка пред свои познати, че най-накрая разпознаха в напетия селянин недостойния ученик на метр Фортие и се понесе нещо като възглас:

— Това е Питу! Видяхте ли Анж Питу?

Този възглас стигна до госпожица Анжелик, ала тъй като онзи, който според мълвата бе нейният племенник, беше едно мило момче, крачещо с ходилата навън и свободно отпуснати ръце, старата мома, която винаги бе виждала Питу да върви с ходила навътре и лакти до тялото, поклати недоверчиво глава и се задоволи да заключи:

— Лъжете се. Това не е моят нескопосан племенник.

Двамата млади спряха при играещите на топка. В този ден имаше сключен облог между играчите от Соасон и тези от Виле-Котре, така че състезанието бе от най-оживените. Катрин и Питу се настаниха на склона, на височината на въжето, място, което Катрин избра като най-добро.

След миг чуха гласа на метр Фароле, който викаше:

— На две. Минаваме.

И играчите преминаха, ще рече всеки отиде да защитава своето поле и да напада това на противника. Един от тях се поклони с усмивка на Катрин; тя му отвърна с реверанс, поруменявайки. В същото време Питу усети как по ръката на девойката, опряна на неговата, пробягаха ситни нервни тръпки.

Непозната мъчителна тревога стегна сърцето на момъка.

— Това ли е господин Дьо Шарни? — попита той, гледайки спътницата си.

— Да — отговори Катрин. — Значи го познавате?

— Не го познавам — поклати глава Питу, — но се досетих кой е.

Наистина Анж бе познал в младия човек господин Дьо Шарни по онова, което Катрин му бе казала предната вечер.

Този, който я бе поздравил, беше изискан двайсет и три — двайсет и четири годишен благородник, хубав, строен, с елегантни форми и грациозни движения, което е обичайно за онези, при които аристократичното възпитание е започнало още от люлката. Всички тези физически упражнения, които се правят добре само ако са били изучавани от детинство, биваха изпълнявани от господин Изидор Дьо Шарни със забележително съвършенство; освен това той бе от хората, чийто тоалет неизменно подхождаше на заниманието, за което бе предназначен. Ловните му костюми издаваха безупречен вкус; облеклото му за фехтовалната зала би могло да послужи за модел на самия свети Георги; и накрая дрехите му за езда бяха или по-скоро изглеждаха, благодарение на начина, по който ги носеше, с твърде особена кройка.

През този ден господин Дьо Шарни — по-малък брат на нашия стар познайник граф Дьо Шарни, — сресан с небрежността на утринния тоалет, бе в светъл прилепнал панталон, който открояваше изящните му и мускулести нозе; елегантните сандали за игра на топка, привързани с каишки, заместваха временно или обувките с червени токове, или ботушите с обърнати кончови; бял жакет от пике очертаваше талията му, сякаш бе стегната в корсет, а горе на склона прислужникът му държеше една зелена дреха със златни ширити.

Оживлението, което го изпълваше в момента, му бе възвърнало цялото очарование и свежест на младостта, които, въпреки двайсет и трите си години, бе загубил поради безсънните нощи, разгулните пиршества и хазарта до зори.

Никое от достойнствата, които без съмнение бяха забелязани от девойката, не убягна на Питу. Виждайки ръцете и краката на господин Дьо Шарни, той започна по-малко да се гордее с онази разточителност на природата, която му бе донесла победа над сина на обущаря, и си помисли, че същата тази природа би могла да разпредели по един по-умел начин върху всички части на тялото му елементите, от които бе съставено.

Действително с онова, което бе в повече на ходилата, ръцете и коленете на Питу, природата би могла да му извае един хубав крак. Само че нещата изобщо не бяха на местата си — където имаше нужда от финес, бе струпана плът в излишък, а където бе необходима закръгленост, беше празно.

Момъкът огледа нозете си със същия вид, с който еленът от баснята оглежда своите79.

— Какво ви е, господин Питу? — рече Катрин.

Виконт Дьо Шарни се възползва от промеждутъка в играта, за да дойде да поздрави Катрин. С приближаването му Анж виждаше как кръвта нахлува в лицето на девойката и усещаше, че ръката й все по-силно потръпва.

Виконтът кимна с глава на Питу, после с онази фамилиарна любезност, която твърде добре умееха да проявяват благородниците по онова време към дребните буржоазки и гризетките, попита Катрин за здравето й и настойчиво поиска да танцува първия контраданс с нея. Тя се съгласи. В една усмивка се заключаваше благодарността на младия благородник. В този момент го повикаха, тъй като играта щеше да започне отново. Той се поклони на Катрин и се отдалечи с лекотата, с която бе дошъл.

Питу почувства огромното превъзходство, което имаше този човек, който говореше, усмихваше се, приближаваше се и се оттегляше по такъв начин.

Цял месец да би се опитвал да наподоби простотата на движенията на господин Дьо Шарни, това би го довело само до една пародия, чиято жалка комичност самият той съзнаваше.

Ако сърцето му познаваше омразата, от този миг насетне момъкът би възненавидял виконт Дьо Шарни.

Катрин остана да гледа играчите до момента, в който те повикаха прислужниците си, за да им подадат горните дрехи. Тогава тя се отправи към мястото за танци, за голямо отчаяние на Питу, комуто този ден, изглежда, бе отредено да върши всичко против волята си.

Господин Дьо Шарни изобщо не накара да го чакат. Една лека промяна в облеклото го бе превърнала от играч на топка в елегантен танцьор. Цигулките дадоха знак и той предложи ръката си на Катрин, припомняйки й нейното обещание.

Онова, което го прониза, когато девойката измъкна ръката си изпод неговата и я видя, поруменяла, да навлиза в кръга на танцуващите заедно с кавалера си, беше може би едно от най-неприятните чувства в живота на Питу. Студена пот изби по челото му, облак премина пред очите му; той протегна ръка и се опря на оградата, тъй като усети коленете си, колкото и здрави да бяха, да омекват и да се подгъват.

Колкото до Катрин, тя явно нямаше ни най-малка представа за бурята в сърцето на момъка; беше горда и щастлива — щастлива, че танцува, горда, задето танцува с най-красивия кавалер в околността.

Така както бе заставен да се възхищава на господин Дьо Шарни играча, въпреки волята си Питу бе принуден да отдаде полагаемото и на господин Дьо Шарни танцьора. По онова време още не се бе появила модата да се ходи, вместо да се танцува. Изкуството на танца беше част от образованието. Без да се смята господин Дьо Лозюн80, дължащ благосъстоянието си на начина, по който бе изтанцувал своята първа куранта81 в кадрила пред краля, не един благородник беше спечелил благоволението, на което се радваше в двора, благодарение на маниера, по който опъваше прасеца си и издаваше напред пръстите на краката си. В това отношение виконтът бе образец на грация и съвършенство и би могъл, подобно на Луи XIV, да танцува на сцена и да бъде аплодиран, въпреки че не беше нито суверен, нито актьор.

За втори път Питу погледна краката си и бе принуден да си признае, че ако не настъпи някоя голяма промяна в тази част от неговата индивидуалност, трябва да се откаже от стремежа си към успехи от рода на тези, които господин Дьо Шарни жънеше в момента.

Контрадансът свърши. За Катрин той продължи едва няколко секунди, ала на Питу те се сториха цял век. Връщайки се, за да хване под ръка кавалера си, тя забеляза израза на лицето му. Беше побледнял — по челото му бяха избили капчици пот и една сълза, полупресушена от ревността, проблясваше на овлажнелите му мигли.

— О, Боже мой! — уплаши се Катрин. — Ама какво ви е, Питу?

— Това — отвърна бедният момък, — че никога няма да се осмеля да танцувам с вас, след като ви видях как танцувате с господин Дьо Шарни.

— Ами! — възкликна девойката. — Не бива да се отчайвате така. Ще танцувате както можете, а за мен не ще бъде по-малко удоволствие да танцувам с вас.

— Ах! Вие казвате това, за да ме утешите, госпожице — рече Питу, — но аз си давам сметка, че винаги ще ви е по-приятно да танцувате с този млад благородник, отколкото с мен.

Катрин замълча, защото не искаше да лъже; тъй като бе прекрасно създание и се догаждаше, че в сърцето на бедния момък става нещо странно, стремеше се да бъде внимателна с него, ала това внимание не можеше да му възвърне изгубената веселост и жизнерадост. Бийо бе прав: Питу започваше да става мъж — той страдаше.

Катрин танцува още пет-шест контраданса, от които един отново с господин Дьо Шарни. Този път, без да се терзае по-малко, момъкът бе привидно по-спокоен. Той следеше с очи всеки жест на двамата. Опитваше се по движението на устните им да долови какво си казват и когато във фигурите, които изпълняваха, пръстите им се сплитаха, мъчеше се да отгатне дали ръцете само се сплитаха или се стискаха, сплитайки се.

Несъмнено Катрин бе чакала този втори контраданс, защото едва бе свършил, когато предложи на Питу да поемат обратно към фермата. Никога предложение не е било приемано с по-голяма охота; но ударът бе нанесен и Анж, чиято крачка спътницата му бе принудена да удържа от време на време, вървеше в пълно мълчание.

— Какво ви е? — попита го най-накрая Катрин. — И защо не ми говорите?

— Не ви говоря, госпожице — отвърна Питу, — защото не умея да говоря като господин Дьо Шарни. Какво искате да ви кажа след всички хубави неща, които ви каза той, танцувайки с вас?

— Колко сте несправедлив, господин Анж, та ние говорихме за вас.

— За мен ли, госпожице, как така?

Страницы: «« 12345678 ... »»

Читать бесплатно другие книги:

«… По пустынной, далеко просматривающейся улице с мигающими, как глаза зверей, желтыми сигналами све...
Доведенный бытовым и служебным идиотизмом до отчаяния, капитан-лейтенант Чижик соглашается угнать ра...
Андрей Огоновский, старый космический волк, которому не раз приходилось пускать в ход свой верный бл...
Проплывают столетия – краткий миг в жизни Галактики, но все так же терзают человеческие сердца любов...
Алекс Королев – потомственный офицер имперского Галактического флота. Пока такие, как он, в строю, к...
Алекс Королев – потомственный офицер имперского Галактического флота. Пока такие, как он, в строю, к...