Анж Питу Дюма Александр

12.

Онова, което ставаше в нощта на 12 срещу 13 юли 1789

Веднъж стъпили на кея и забелязвайки да проблясват по моста на Тюйлери оръжията на нов отряд, който по всяка вероятност не бе приятелски, двамата провинциалисти се спуснаха до края на кея и слязоха по стръмния бряг на Сена.

Часовникът на Тюйлери удари единайсет часа.

Щом стигнаха до дърветата край реката, клонести трепетлики и високи тополи, които миеха нозе във водата, арендаторът и Питу се скриха в тъмнината на листака им, легнаха на тревата и започнаха да умуват.

Ставаше въпрос да се реши, и арендаторът пръв го постави, дали да останат там, където бяха, сиреч на сигурно място, или пък да се хвърлят отново в метежа и да вземат участие в тази борба, която, изглежда, щеше да продължи през част от нощта.

И Бийо зачака отговора на Питу.

Момъкът бе много пораснал в очите на арендатора. Най-напред чрез своята ученост, която беше показал предния ден, а след това и чрез смелостта си, която бе засвидетелствал вечерта. Питу инстинктивно усещаше това; ала вместо да се възгордее, бе още по-признателен на добрия арендатор. Питу беше скромен по природа.

— Господин Бийо — подхвана той, — очевидно е, че вие сте по-храбрият, а аз по-малко страхлив, отколкото си мислех. Хораций, който при все това е бил човек, различен от нас, поне по отношение на поезията, хвърлил щита си и побягнал при първия сблъсък119. Аз все още пазя мускетона, паласката и сабята, което доказва, че съм по-храбър от Хораций.

— Е, накъде биеш?

— Натам, драги господин Бийо, че и най-храбрият може да бъде убит от куршум.

— По-нататък? — каза арендаторът.

— По-нататък ето какво, драги господине: понеже ми съобщихте, тръгвайки от фермата в Дамартен, намерението си да дойдете в Париж за нещо важно…

— О! Мътните да го вземат! Вярно, заради ковчежето.

— Е, какво? Заради ковчежето ли дойдохте или не?

— Гръм и мълния! Заради ковчежето и за нищо друго.

— Ако се оставите да ви убие някой куршум, няма да свършите работата, заради която сте дошли.

— Наистина, Питу, ти си десет пъти прав.

— Чувате ли оттук как трошат и викат? — продължи окуражен момъкът. — Дървото се къса като хартия, а желязото се усуква като конопени върви.

— Това е, защото народът е гневен, Питу.

— Но — осмели се да добави Питу, — струва ми се, че и кралят е не по-малко гневен.

— Кралят ли?

— Разбира се, австрийците, германците, кайзеровците, както ги наричате, са войници на краля. Е, добре! Щом те стрелят по народа, то е, понеже кралят им е наредил да стрелят. А за да дава такива заповеди, кралят би трябвало също да е гневен, нали?

— Едновременно си прав и грешиш, Питу.

— Това не ми изглежда възможно, драги господин Бийо, и не смея да ви кажа, че ако бяхте изучавали логика, нямаше да дръзнете да изречете подобен парадокс.

— Ти си хем прав, хем грешиш, Питу, и ще разбереш защо.

— Друго и не искам, обаче се съмнявам.

— Виждаш ли, Питу, в двора има две партии. Тази на краля, който обича народа, и тази на кралицата, която обича австрийците.

— Това е, защото кралят е французин, а кралицата — австрийка — отвърна философски Питу.

— Почакай! С краля са господин Тюрго120 и господин Некер. С кралицата са господин Дьо Бретьой121 и Полиняковци. Кралят не е господарят, щом бе принуден да отпрати господин Тюрго и господин Некер. Кралицата е господарката, сиреч Бретьой и Полиняковци. Ето защо всичко отива на зле. Та значи, Питу, злото идва от мадам Дефицит. Мадам Дефицит е разгневена и войските стрелят от нейно име. Много е просто — австрийците защитават Австрийката.

— Простете, господин Бийо — попита Питу, — но deficit е латинска дума, която означава липсва. Какво липсва?

— Пари, Бога ми! И понеже парите ги няма, и понеже любимците на кралицата са изяли тези пари, които липсват, затова я наричат мадам Дефицит. Така че не кралят е разгневен, а кралицата. Кралят е само ядосан, ядосан, задето всичко върви толкова зле.

— Разбирам — рече Питу. — А ковчежето?

— Вярно! Вярно, Питу! Тази дяволица политиката винаги ме отвежда по-далеч, отколкото искам да стигна. Да, ковчежето на първо място. Имаш право, Питу. След като се видя с доктор Жилбер, тогава ще се върнем към политиката! Това е едно свещено задължение.

— Няма нищо по-свещено от свещените задължения — отбеляза Питу.

— Ами да вървим в колежа „Луи льо Гран“, където се намира Себастиен Жилбер — каза Бийо.

— Да вървим — съгласи се Питу, въздъхвайки, защото трябваше да напусне едно меко тревно легло, с което бе свикнал. Освен това, въпреки страшната превъзбуда от вечерта, сънят, постоянен гост на чистите съвести и уморените слабини, опиваше със своите макове добродетелния и смазан Анж Питу.

Бийо бе вече скочил на крака, а момъкът едва се надигаше, когато удари единайсет и половина.

— Но както ми се струва, в единайсет и половина колежът „Луи льо Гран“ ще е затворен — каза Бийо.

— О! Със сигурност — отвърна Питу.

— Пък и през нощта можем да попаднем на някоя засада. Като че ли виждам лагерни огньове при Пале дьо Жюстис. Ще ме арестуват или ще ме убият. Имаш право, Питу, не трябва да ме арестуват, не трябва да ме убиват.

Това бе третият път от сутринта, в който арендаторът изричаше тези две ласкателни за човешката гордост слова: „Имаш право.“

Питу реши, че най-доброто, което е в състояние да направи, е да повтори думите на Бийо.

— Имате право — повтори той, лягайки на тревата. — Не трябва да ви убиват, скъпи господин Бийо.

И краят на изречението замря в гърлото му. Vox faucibus hoesit122, би могъл да каже, ако беше буден, ала Питу спеше.

Бийо не забеляза това.

— Имам идея — поде той.

— Ах! — измрънка насън Питу.

— Чуй ме, имам идея. Въпреки всички предпазни мерки, които вземам, аз може да бъда убит, убит отблизо или поразен отдалеч, поразен смъртоносно и да умра внезапно. Ако стане така, искам да знаеш онова, което трябва да кажеш вместо мен на доктор Жилбер. Не бъди като ням, Питу.

Питу не чуваше и вследствие на това не отговори.

— Ако бъда смъртно ранен и не успея да изпълня задачата си, ти ще отидеш вместо мен да намериш доктор Жилбер и ще му кажеш… чуваш ли добре, Питу? — попита арендаторът, навеждайки се към момъка. — И ще му кажеш… Но той хърка, нещастникът!

Цялото въодушевление на Бийо се изпари при вида на спящия Питу.

— Прочее да спим — рече той.

И се просна до спътника си, без много да мърмори. Защото, колкото и да бе свикнал с умората, препускането през деня и събитията от вечерта нямаше как да не окажат приспивно влияние и върху него.

Денят се сипна след три часа сън или по-скоро вцепенение.

Когато отвориха отново очи, Париж не бе изгубил нищо от дивия си лик, който бяха видели предната вечер, само дето имаше повече войници и народ навсякъде.

Народ, който се бе въоръжил с пики, направени набързо, с пушки, с които мнозина не умееха да си служат, с великолепни оръжия от друга епоха, на които носещите ги се радваха заради орнаментите от злато, слонова кост и седеф, без да отбират от механизма им и начина на употреба.

Веднага след оттеглянето на войниците бяха разграбили склада за мебели.

И народът търкаляше към Кметството две малки оръдия.

Камбаните на Нотр Дам, на Кметството, във всички енории биеха тревога. Виждаха се да излизат — изобщо не се знаеше откъде, сякаш изпод паважа — легиони от мъже и жени, бледи, изпосталели, голи, които предния ден бяха викали: „Хляб!“, а днес крещяха: „Оръжие!“

Нямаше нищо по-злокобно от тези орляци от привидения, които от един или два месеца пристигаха от провинцията, безмълвно преминаващи през бариерите и настаняващи се в Париж, самият той изгладнял123, като арабски вампири в някое гробище.

В този ден цяла Франция, представена в Париж от гладни хора от всички краища, викаше към своя крал: „Дайте ни свобода!“, а към своя Бог: „Наситете ни!“

Пробудил се пръв, Бийо разтърси Питу и двамата се отправиха към колежа „Луи льо Гран“, като се озъртаха наоколо и потръпваха, ужасени от тези окървавени окаяници.

С напредването си към онова, което днес наричаме Латински квартал, колкото повече се изкачваха по улица „Ла Арп“, приближавайки се към улица „Сен Жак“, накъдето се бяха упътили, те виждаха, както във времената на Фрондата124 да се издигат барикади. Жени и деца пренасяха по горните етажи на къщите огромни книги, тежки мебели и ценни мраморни предмети, предназначени да смажат чуждите войници, в случай че дръзнеха да навлязат в криволичещите и тесни улички на стария Париж.

Тук и там Бийо забелязваше по един-двама френски гвардейци в центъра на насъбрали се групи, които самите войници организираха и с невероятна бързина обучаваха в боравенето с пушка, упражнение, което жените и децата наблюдаваха с любопитство и желание и те да овладеят.

Бийо и Питу намериха колежа „Луи льо Гран“ въстанал; разбунтувалите се ученици бяха изгонили учителите си. В момента, в който арендаторът и неговият спътник стигнаха до решетестата врата, учениците я обсаждаха със заплахи, на които слисаният директор отговаряше с ридания.

Бийо обходи с поглед това разбушувано ято и в миг прокънтя гръмкият му глас:

— Кой от вас се нарича Себастиен Жилбер?

— Аз — отвърна петнайсетгодишен момък с почти женствена красота, който с помощта на трима-четирима свои другари влачеше една стълба, за да се изкатери по зида, виждайки, че не може да мине през вратата.

— Приближете се насам, дете мое.

— Какво искате от мен, господине? — попита Себастиен.

— Да не би да искате да го отведете? — викна директорът, изплашен от вида на двамата въоръжени мъже, единият от които — онзи, който се бе обърнал към младия Жилбер, — беше изцапан с кръв.

Момчето от своя страна гледаше с учудване тези двама мъже и се мъчеше, ала без полза, да разпознае млечния си брат Питу, прекомерно порасъл, откакто се бяха разделили, и напълно неузнаваем с войнското снаряжение, което бе нарамил.

— Да го отведа! — сбърчи чело Бийо. — Да отведа сина на господин Жилбер! Да го закарам в тази олелия и да го изложа на някой мръсен удар! О, Бога ми, не!

— Виждате ли, Себастиен — поде директорът, — виждате ли, побесняло момче, че дори приятелите ви не ви искат. Защото в края на краищата тези господа изглеждат ваши приятели. Хайде, господа, хайде, млади ученици, хайде, деца — повтаряше бедният директор, — подчинете ми се. Подчинете ми се, заповядвам ви. Подчинете ми се, умолявам ви!

— Oro obtestorque125 — каза Питу.

— Господине — изрече младият Жилбер с твърдост, необичайна за дете на неговата възраст, — задръжте другарите ми, ако смятате, че това е за добро, но аз, чувате ли ме, аз искам да изляза.

И се устреми рязко към вратата. Учителят го хвана за ръката.

Ала той, разтърсвайки хубавите си кестеняви коси върху бледото чело, каза:

— Господине, внимавайте какво правите! Аз не съм в положението на другите. Баща ми беше арестуван и затворен. Баща ми е във властта на тираните!

— Във властта на тираните? — изкрещя Бийо. — Говори, дете мое, какво значи това?

— Да! Да! — викнаха децата. — Себастиен има право. Арестуваха баща му и понеже народът отвори затворите, той иска да отворят и затвора на баща му.

— Охо! — процеди арендаторът, разклащайки вратата с херкулесовските си ръце. — Арестували са доктор Жилбер. Гадове! Тази малка Катрин май ще излезе права!

— Да, господине — продължи малкият Жилбер, — арестуваха го моя баща, ето защо искам да бягам, да взема една пушка и да се бия, за да избавя баща си.

И думите му бяха придружени от сто разярени гласа във всички тоналности:

— Оръжие! Оръжие! Нека ни дадат оръжие!

При тези викове тълпата, която се бе струпала на улицата, въодушевена от героичен плам, се втурна към вратата, за да даде свобода на колежаните.

Директорът се хвърли на колене между учениците и нашествениците и протегна умолително ръце през решетките на вратата.

— О, приятели мои! Приятели мои! — зовеше той. — Пощадете тези деца!

— Да ги пощадим! — каза един френски гвардеец. — Та това са хубави момчета, които ще бъдат бойци като ангели.

— Приятели мои! Приятели мои! Тези деца са ми поверени от техните родители. Аз отговарям за тях. Родителите им разчитат на мен. Аз им дължа живота си! В името на небето, не отвеждайте тези деца!

Дюдюкания, идещи от дъното на улицата, сиреч от последните редици на тълпата, посрещнаха жалните му молби.

В миг Бийо изскочи напред, опълчвайки се срещу гвардейците, срещу множеството и срещу самите ученици:

— Той има право, това е един свещен залог. Нека мъжете се бият, нека бъдат убивани, Бога ми! Ала децата нека живеят, за бъдещето трябва семе.

Неодобрителен ропот последва тези думи.

— Кой мърмори? — извика Бийо. — Със сигурност не е някой баща. Аз, който ви говоря, видях вчера в ръцете ми да умират двама души. Това е тяхната кръв по ризата ми. Гледайте!

И показа окървавените си дрехи с величествен жест, който наелектризира събралите се.

— Вчера — продължи Бийо — се бих при Пале Роаял и при Тюйлери. И това момче също се би, но това момче няма нито баща, нито майка. Впрочем той е почти мъж.

И посочи Питу, който се поизпъчи.

— Днес — добави Бийо — пак ще се бия, нека обаче никой не казва: „Парижаните не можаха да се справят с чуждите войници, та повикаха децата на помощ.“

— Да! Да! — гръмнаха от всички страни женски и войнишки гласове. — Право говори. Деца, прибирайте се! Прибирайте се!

— О! Благодаря, благодаря, господине — промълви директорът, опитвайки се да хване ръцете на Бийо през решетките на вратата.

— И най-вече пазете добре Себастиен — отвърна арендаторът.

— Мен! Да ме пазят! Уверявам ви, че няма да ме опазят! — извика момъкът, побелял от гняв, бурно съпротивлявайки се на училищните прислужници, които го теглеха навътре.

— Пуснете ме да вляза — рече Бийо, — наемам се да го успокоя.

Тълпата направи път. Арендаторът дръпна Анж Питу и двамата проникнаха в двора на колежа.

Сега трима-четирима гвардейци и дузина войници стояха при вратата и преграждаха пътя на младите бунтовници.

Бийо отиде право при Себастиен и като взе в големите си мазолести длани белите и нежни ръце на момчето, каза:

— Себастиен, познавате ли ме?

— Не.

— Аз съм чичо Бийо, арендатор на вашия баща.

— Познах ви, господине.

— А онзи момък там — додаде Бийо, показвайки спътника си, — познаваш ли го?

— Анж Питу — отговори момчето.

— Да, Себастиен, аз съм, аз съм.

И Питу се хвърли, плачейки от радост, на врата на своя млечен брат126 и училищен другар.

— Е, и? — попита Себастиен, без да се въодушеви. — После какво?

— После ли?… Ако са ти отнели твоя баща, аз ще ти го върна, чуваш ли?

— Вие?

— Да, аз! И всички онези, които са с мен. По дяволите! Вчера си попремерихме силите с австрийците и видяхме паласките им127.

— Доказателството е, че аз имам една — вметна Питу.

— Нали ще освободим баща му? — обърна се Бийо към тълпата.

— Да! Да! — ревнаха всички. — Ще го освободим.

Себастиен поклати глава.

— Баща ми е в Бастилията — произнесе той унило.

— Е, и какво? — стисна юмруци Бийо.

— Какво ли? Бастилията не може да се превземе — отвърна момчето.

— Тогава какво искаш да правиш, щом си убеден в това?

— Искам да отида на площада. Там ще се бият. Може би баща ми ще ме види през решетките на някой прозорец.

— Невъзможно.

— Невъзможно ли? И защо? Веднъж, като се разхождах с другари от колежа, зърнах главата на един затворник. Ако видя баща си, бих го разпознал и бих му извикал: „Бъди спокоен, добри ми татко. Обичам те!“

— А ако войниците от Бастилията те убият?

— Е, какво! Ще ме убият пред очите на баща ми.

— Да изпукат всички дяволи! Ти си лошо момче, Себастиен, да искаш да направиш така, че да те убият пред очите на баща ти! Да го накараш да умре от мъка в килията си, той, който освен тебе си няма никого другиго на света, той, който толкова те обича! Ти имаш зло сърце, Жилбер.

И арендаторът отблъсна момчето.

— Да, да, зло сърце! — изхълца Питу, обливайки се в сълзи.

Себастиен не отговори.

И докато той мечтаеше, потънал в мрачно мълчание, Бийо се възхищаваше на това бледо седефено лице, на огнения поглед, на тънката и иронична уста, на орловия нос и силната брадичка, които издаваха едновременно благородство по кръв и душевна извисеност.

— Казваш, че баща ти е в Бастилията? — рече най-накрая арендаторът.

— Да.

— И защо?

— Защото баща ми е приятел на Лафайет128 и Вашингтон. Защото баща ми се е сражавал с оръжие за независимостта на Америка и с перо за независимостта на Франция. Защото баща ми е известен и в двата свята като човек, който мрази тиранията. Защото прокле Бастилията, където другите страдат… И тогава го пратиха там.

— Кога стана това?

— Преди шест дни.

— И къде беше арестуван?

— В Хавър, където току-що бе слязъл от кораба.

— Ти как научи?

— Получих писмо от него.

— Изпратено от Хавър?

— Да.

— И в самия Хавър ли са го арестували?

— В Лилбон.

— Хайде, момче, не ми се цупи, разправи ми всички подробности, които знаеш. Кълна ти се, че или ще оставя костите си на площада пред Бастилията, или ти ще видиш баща си отново.

Себастиен погледна арендатора и като видя, че говори искрено и със сърцето си, омекна.

— Е, добре! — рече той. — В Лилбон успял да напише с молив на една книга думите:

Себастиен, арестуват ме и ме отвеждат в Бастилията. Търпение. Надявай се и работи.

Лилбон, 7 юли 1789 г.

П.П. Арестуват ме заради свободата.

Имам един син в колежа „Луи льо Гран“ в Париж. В името на човечността умолявам онзи, който намери тази книга, да я предаде на сина ми. Той се казва Себастиен Жилбер.

— И после? — попита Бийо, задъхвайки се от вълнение.

— После сложил в тази книга една златна монета, завързал я с връв и я хвърлил през прозореца.

— И?…

— И градското кюре я намерило. Той избрал между енориашите си един як млад човек, комуто заръчал: „Остави дванайсет франка на семейството си, което няма хляб, а с останалите дванайсет иди да отнесеш тази книга в Париж на едно клето дете, чийто баща току-що е бил арестуван, защото твърде много обича народа.“ Младият мъж пристигна вчера по обяд. Ето как научих, че баща ми е бил задържан.

— Е — каза Бийо, — това би могло да ме направи малко по-благосклонен към кюретата. За нещастие не всички са като този. А къде е храбрият момък?

— Замина си снощи. Надяваше се да отнесе пет ливри на семейството си, освен дванайсетте, които бил оставил.

— Хубаво! Хубаво! — закима Бийо, плачейки от радост. — О, народе, в тебе има добрина, нали, Жилбер?

— Вече знаете всичко.

— Да.

— Бяхте ми обещали, че ако ви разкажа, ще ми върнете моя баща. Аз ви разказах, помислете за обещанието си.

— Казах ти, че или ще го спася, или ще ме убият. Сега ми покажи книгата — рече Бийо.

— Ето я. — И момчето извади от джоба си едно томче на „За обществения договор“129.

— Къде е написаното от баща ти?

Себастиен отгърна и посочи написаното от доктора. Арендаторът целуна буквите.

— Можеш да бъдеш спокоен — потупа го той. — Ще отида да потърся баща ти в Бастилията.

— Нещастнико! — намеси се директорът, хващайки Бийо за ръцете. — Как ще стигнете до един държавен затворник?

— Като превзема Бастилията, по дяволите!

Неколцина гвардейци избухнаха в смях. Миг по-късно подигравки се посипаха отвред.

— Ама какво толкова е тази Бастилия, моля ви се? — викна Бийо, а очите му мятаха гневни искри.

— Камъни — каза един войник.

— Желязо — каза друг.

— И огън — добави трети. — Внимавайте, храбрецо, може да се изгорите.

— Да! Да! Може да се изгорите — повтори с ужас тълпата.

— Ах, парижани! — ревна арендаторът. — Ах! Имате кирки, а се страхувате от камънаци! Имате олово, а се боите от желязо! Имате барут, а се плашите от огън! Парижки страхливци! Парижки подлеци! Машини за робство! Хиляди демони! Кой сърцат мъж ще дойде с мен и Питу, да превземем кралската Бастилия? Казвам се Бийо, арендатор от Ил дьо Франс. Напред!

Бийо бе стигнал върха на дързостта.

Тръпнеща и разпалена, тълпата около него се раздвижи, крещейки: „Към Бастилията! Към Бастилията!“

Себастиен понечи да се вкопчи в Бийо, ала той лекичко го отстрани.

— Момче, каква беше последната дума на баща ти? — попита благо.

— Работи! — отвърна Себастиен.

— Тогава работи тук. Ние отиваме да работим там. Само че нашата работа се нарича разрушаване и убиване.