Анж Питу Дюма Александр

Той се надяваше така да си осигури четвърт час отсрочка и през това време да украси с няколко орнамента на ораторското изкуство речта, която си бе подготвил за абат Фортие.

Огромно бе учудването му, като видя, че макар да беше почукал съвсем леко, вратата се открехва; ала това учудване се изпари, когато в този, който му отвори, разпозна Себастиен Жилбер.

Момчето се разхождаше в малката градина, учейки урока си под ранното слънце, или по-скоро давайки си вид, че учи, защото отворената книга висеше, поклащайки се в ръката му, а мисълта му своенравно бягаше срещу или подир всичко онова, което обичаше на този свят.

Съзирайки Питу, Себастиен нададе вик на радост.

Те се прегърнаха; първите думи на момчето бяха:

— Имаш ли новини от Париж?

— Не, а ти? — попита на свой ред Питу.

— О, аз имам! Татко ми е написал едно очарователно писмо.

— А! — възкликна Питу.

— В което е добавено нещо и за теб — продължи Себастиен.

И изваждайки писмото от пазвата си, го подаде на Питу.

П. П. Бийо препоръчва на Питу да не отегчава и разсейва хората от фермата.

— О, Бога ми! — поклати глава момъкът. — Една съвършено безполезна препоръка. Вече няма кого да измъчвам, нито да развличам.

После изрече съвсем тихо, въздъхвайки по-силно:

— Тези думи би трябвало да бъдат отправени към господин Изидор.

Но в миг, опомняйки се и връщайки писмото на Себастиен, той попита:

— Къде е абатът?

Момчето наостри уши и макар че целият двор и част от градината го деляха от стълбите, които скърцаха под нозете на достолепния свещеник, каза:

— Ето го, слиза.

Питу мина от градината в двора едва когато чу тежките стъпки на абата.

Достойният преподавател слизаше по стълбите, четейки вестника си.

Неизменният камшик висеше на хълбока му, като сабя на колана на военачалник.

С нос, забит във вестника, тъй като знаеше наизуст броя на стъпалата, всяка извивка и всяка вдлъбнатина на старата си къща, абатът се озова право при Анж Питу, който се стараеше да си придаде възможно най-величествен вид пред лицето на политическия си противник.

Нека кажем най-напред няколко думи за положението, които другаде биха удължили ненужно повествованието, ала тук са напълно на мястото си.

Те ще обяснят наличието у абат Фортие на тези трийсет или четирийсет пушки, които бяха обект на амбициите на Питу и неговите двама съучастници — Клод и Дезире.

Абат Фортие, бивш капелан или помощник-капелан в замъка, както вече имахме случай да споменем, бе станал с времето и най-вече благодарение на търпеливата вярност на духовниците единствен надзорник на онова, което в театралната терминология назовават аксесоари на дома.

Освен светите съдове, библиотеката, склада за мебели той бе получил за съхранение и старите ловни снаряжения на херцог Д’Орлеан, Луи Филип, баща на Филип, наречен Егалите. Някои от тези снаряжения датираха от времето на Луи ХIII и Анри III — всички принадлежности бяха изложени артистично от него в една от галериите на замъка, предоставена му за тази цел. И за да изглеждат по-живописно, абатът беше пръснал между тях кръгли щитове, ловни копия, кинжали, кортици и мускети с инкрустации от епохата на Лигата.

Вратата към тази галерия бе страховито охранявана от две малки оръдия от посребрен бронз, дадени от Луи XIV на неговия брат Филип Д’Орлеан.

Освен това петдесетина мускетона, донесени като трофеи от Жозеф-Филип392 от битката в Усан, бяха дарени от него на общината и общината, която, както казахме, подслоняваше безплатно абат Фортие, ги бе сложила, не знаейки какво да ги прави, в една от стаите на къщата на колежа.

Това бе съкровището, пазено от дракона на име Фортие, застрашено от този Язон, Анж Питу.

Малкият арсенал на замъка бе твърде известен в околността, за да не породи желание за безвъзмездно придобиване.

Ала както посочихме, като бдителен дракон абатът не изглеждаше склонен да даде лесно на някой Язон, който и да е той, златните ябълки на Хесперидите.

След това кратко отстъпление да се върнем към Питу.

Той се поклони подчертано любезно на абат Фортие, придружавайки поклона си с едно от онези леки покашляния, които привличат вниманието на разсеяните или твърде заетите люде.

Абат Фортие вдигна нос над вестника си.

— Я гледай, това е Питу — каза той.

— На вашите услуги, ако съм способен на това, господин абат — рече учтиво Анж.

Абатът сгъна вестника си, или по-скоро го затвори, сякаш беше портфейл, защото в онова блажено време вестниците все още бяха като малки книги.

Сетне го пъхна в колана си, от другата страна на камшика.

— А, да! Но за беда — отвърна абатът подигравателно, — не си способен.

— О, господин абат!

— Чуваш ли ме, майсторе на варваризми?

— О, господин абат!

— Чуваш ли ме, господин лицемер?

— О, господин абат!

— Чувате ли ме, господин революционер?

— Хайде, хубаво. Ето че преди да съм казал каквото и да било, вие вече се гневите. Това е твърде лошо начало, господин абат.

Себастиен, знаещ онова, което от два дни абат Фортие разправяше за Питу на всеки срещнат, предпочете да не присъства на свадата, която неминуемо щеше да избухне между неговия приятел и неговия учител, и изчезна.

Питу изгледа с известна болка отдалечаващия се Себастиен. Той не бе много силен съюзник, ала беше дете на същата политическа общност като него.

Затова, щом се изгуби в рамката на вратата, Анж въздъхна и обръщайки се отново към абата, поде:

— Е, я да видим, господин абат, защо ме наричате революционер? Да не би случайно аз да съм причината, че са направили революция?

— Ти си живял с онези, които я правят.

— Господин абат — произнесе Питу с върховно достойнство, — всеки е свободен в мисълта си.

— Моля?

— Est penes hominem arbitrium et ratio393.

— Бре! — възкликна абатът. — Ама ти си го знаел латинския, буквоядецо?

— Знам онова, на което сте ме научили — отговори скромно Питу.

— Да, преработено, коригирано, допълнено и разкрасено с варваризми.

— Добре, господин абат, варваризми! Ех, Боже мой, кой ли не ги допуска?

— Смешник! — процеди Фортие, видимо уязвен от тази тенденция към обобщаване, която умът на Питу, изглежда, проявяваше. — Смяташ ли, че аз допускам варваризми?

— Може би, в очите на човек, който е по-голям латинист от вас.

— Ама чувате ли го! — извика абатът, побелял от ярост и все пак поразен от разсъждението, на което не липсваше известна правдивост.

После добави с горчивина:

— Такава е с две думи системата на тези негодници: те развалят и рушат, в чия полза? Самите не знаят. В полза на неизвестното. Хайде, господин мързеливецо, бъдете откровен. Познавате ли някой, който да е по-голям латинист от мен?

— Не, но може и да има, не ги познавам, не знам всичко.

— Вярвам, че е така, дявол да го вземе!

Питу се прекръсти.

— Какво правиш, безбожнико?

— Вие ругаете, господин абат, аз се кръстя.

— Слушайте, господин смешнико, да не сте дошли при мен да ме критикувате?

— Да ви критикувам! — повтори Питу.

— А, явно че и не разбираш.

— Напротив, господин абат, разбирам. Благодарение на вас знам корените: критикувам, осмивам публично, tympanum, барабан, идва от гръцкото tumpanon, барабан, тояга или звънец.

Абатът бе смаян.

— Корен: tupos, белег, диря. И както казва Ланселот в своята „Градина на гръцките корени“394: „…tupos, формата, която се отпечатва“, дума, идваща очевидно от „удрям“. Ето това е.

— Охо, дръвнико! — гледаше го абатът все по-удивен. — Изглежда, че още знаеш нещичко, дори онова, което не знаеше.

— Е! — рече Питу с престорена скромност.

— Защо по времето, когато бе при мен, ти никога не можеше да отговориш така?

— Защото по времето, когато бях при вас, господин абат, вие ме карахте да затъпявам. Защото с вашия деспотизъм вие потискахте в моя ум и моята памет всичко, което после свободата отприщи. Да, свободата, чувате ли ме — наблегна Питу, набирайки сила. — Свободата!

— Ах, негоднико!

— Господин абат — подхвана момъкът с предупредителен тон, който не бе съвсем лишен от заплаха, — господин абат, не ме обиждайте. Contumelia non argumentum, казва един оратор, оскърблението не е довод395.

— Мисля, че смешникът се смята за задължен да ми преведе латинския си — извика абатът побеснял.

— Това не е моят латински, господин абат, това е латинският на Цицерон, сиреч на един човек, който със сигурност би установил, че от негова гледна точка вие допускате толкова варваризми, колкото аз от ваша.

— Надявам се, че не искаш да споря с теб — процеди абат Фортие, разгромен на своя почва.

— Защо не? Щом от спора се ражда просветлението: Abstrusus in venis silicis396.

— O, ама чакайте, смешникът е бил на училище при революционерите! — каза язвително абатът.

— Не, след като вие твърдите, че революционерите са глупаци и невежи.

— Да, твърдя го.

— Тогава умозаключението е невярно, господин абат, и силогизмът ви е лошо построен.

— Лошо построен! Аз съм построил лошо един силогизъм?

— Несъмнено, господин абат. Питу разсъждава и говори добре, Питу е бил на училище при революционерите, значи революционерите разсъждават и говорят добре. Това е пресилено.

— Животно! Грубиян! Глупак!

— Не ме бичувайте с думи, господин абат. Objurgatio imbellem animum arguit, слабостта се издава чрез гнева.

Фортие сви рамене.

— Отговорете — подкани го Питу.

— Ти казваш, че революционерите говорят добре и разсъждават добре. Та посочи ми поне един-единствен от тези нещастници, който да знае да пише и да чете.

— Аз — отвърна Питу уверено.

— Не бих рекъл, че не можеш да четеш, и все пак! Но да пишеш!

— Да пиша! — повтори той.

— Да, да пишеш без правописни грешки.

— Умея.

— Искаш ли да се обзаложим, че няма да напишеш и една страница под моя диктовка, без да направиш четири грешки?

— Желаете ли да се хванем на бас, че вие няма да напишете и половин страница под моя диктовка, без да направите две?

— О, я виж ти!

— Е, добре! Ще ви изровя причастия и възвратни глаголи. Ще ви ги подправя с още нещо, дето си го знам, и ще спечеля баса.

— Ако имах време! — поклати глава абатът.

— Щяхте да загубите.

— Питу, Питу, спомни си пословицата Pitovi Angelus asinus est.

— Пословици има за кого ли не. Знаете ли онази, която мимоходом ми пошушнаха в ухото тръстиките на Вюалю?

— Не, ала съм любопитен да я науча, учителю Мидас.

— Fortierus abbas forte fortis.

— Господине! — възкликна абатът.

— В свободен превод: Абат Фортие не е силен всеки ден397.

— За щастие, освен да обвиняваш, трябва и да го докажеш — отвърна абатът.

— Уви, господин абат! Колко лесно би било!

— Да опитаме.

— Какво преподавате на учениците си?

— Ама…

— Следете разсъждението ми. Какво преподавате на учениците си?

— Това, което знам.

— Хубаво! Отбележете, че отговорихте: „Това, което знам.“

— Е, да! Това, което знам — повтори объркан абатът, защото чувстваше, че по време на отсъствието си този странен борец бе усвоил непознати удари.

— Добре! Понеже показвате на вашите ученици това, което знаете, да видим, какво знаете?

— Латински, френски, гръцки, история, география, аритметика, алгебра, астрономия, ботаника, нумизматика.

— Има ли още? — попита Питу.

— Но…

— Мислете, мислете.

— Рисуване.

— Карайте нататък.

— Архитектура.

— Давайте.

— Механика.

— Това е дял от математиката, обаче няма значение, продължавайте.

— Докъде възнамеряваш да стигнеш?

— Много просто. Вие изредихте надълго и нашироко това, което знаете, сега избройте онова, което не знаете.

Абатът потръпна.

— А! Виждам, че май ще трябва да ви помогна — рече Питу. — Вие не знаете нито немски, нито иврит, нито арабски, нито санскрит, четири основни езика. Не говоря за езиците, произлезли от тях, които са безброй. Не познавате естествената история, химията, физиката.

— Господин Питу…

— Не ме прекъсвайте. Вие не познавате физиката, тригонометрията. Нямате понятие от медицина, акустика, навигация. Не знаете нищо от онова, което се отнася до гимнастическите науки.

— Моля?

— Казах гимнастически, от гръцкото gumnaza exerce, което идва от gumnos, гол, тъй като атлетите са се упражнявали голи.

— Само че аз съм те научил на всичко това! — извика абатът, почти утешен от мнимата победа на своя ученик.

— Вярно е.

— Радостно е, че поне се съгласяваш.

— С признателност, господин абат. Значи казахме, че вие не знаете…

— Достатъчно! Несъмнено е, че онова, което не знам, е повече от това, което знам.

— Тогава не ще отречете, че много хора знаят повече от вас?

— Възможно е.

— Сигурно е, и колкото повече знае човек, толкова повече забелязва, че не знае нищо. Думите са на Цицерон398.

— Да видим заключението, то вероятно ще е смешно.

— Ще завърша с извода, че по силата на вашето относително невежество вие би трябвало да сте по-снизходителен спрямо относителната ученост на другите. Това е двойна добродетел, virtus duplex, която, както уверяват, е притежавал Фенелон, който е знаел много повече от вас — християнско милосърдие и смирение.

Абатът изръмжа от гняв.

— Змия! — процеди той. — Ти си същинска змия!

— „Ти ме оскърбяваш, а не отговаряш!“ Така е отвърнал един гръцки мъдрец399. Бих ви го казал на гръцки, ала вече ви го казах, това или почти същото, на латински.

— Добре, добре — рече абатът, — ето още един ефект от революционните учения.

— Какъв?

— Те са те убедили, че си бил равен с мен.

— И да са ме убедили, вие нямате правото да правите грешки във френския.

— Моля?

— Ами току-що допуснахте огромна грешка, учителю мой.

— О! Хубава работа! И каква е тя?

— Вие казахте: „Революционните учения са те убедили, че си бил равен с мен.“

— Е, и?

— Е, и! Бил е минало време.

— По дяволите, да.

— Необходимо е обаче сегашно време.

— А! — възкликна абатът, изчервявайки се.

— Преведете фразата на латински и ще видите какъв невероятен солецизъм ще се получи с глагола, употребен в минало време!

— Питу! Питу! — извика Фортие, сякаш съзираше нещо свръхестествено в подобна ерудиция. — Питу, кой е този демон, дето те вдъхновява за такива нападки срещу един старец и срещу Църквата?

— Но, господин абат — отвърна момъкът, леко развълнуван от нотката на искрено отчаяние, с която бяха произнесени тези думи, — не ме вдъхновява никакъв демон и не ви нападам. Само че вие се отнасяте към мен като към посредствен човек или глупак и забравяте, че всички хора са равни.

Абатът отново се разгневи.

— Ето това няма никога да понеса — отсече той, — да се изричат пред мен подобни богохулства. Ти, равен на един човек, когото Бог и трудът са формирали в продължение на шейсет години! Никога! Никога!

— Проклятие! Обърнете се към господин Дьо Лафайет, който провъзгласи правата на човека.

— Да, цитирай ми като авторитет лошия поданик на краля, огнището на всички разногласия, изменника!

— Е, е! — каза Питу, стреснат. — Господин Дьо Лафайет — лош поданик на краля, господин Дьо Лафайет — огнище на разногласия, господин Дьо Лафайет — предател!… Ама всъщност вие богохулствате, господин абат! Под похлупак ли сте живели през последните три месеца? Не знаете ли, че този лош поданик на краля е единственият, който му служи? Че това огнище на разногласия е залогът за обществения мир? Че този изменник е най-добрият от французите?

— О! — простена Фортие. — Никога не бих повярвал, че кралската институция може да падне толкова ниско, та един никаквец като този — и той посочи Питу — да се позовава на името на Лафайет, както някога са се позовавали на това на Аристид400 или на Фосион401!

— Имате късмет, че народът не ви чува, господин абат — подхвърли непредпазливо Питу.

— А! — извика Фортие победоносно. — Ето че се издаде най-накрая! Ти заплашваш. Народът! Да, народът. Онзи, който подло изкла служителите на краля, онзи, който изтръгна вътрешностите на своите жертви! Да, народът на господин Дьо Лафайет, народът на господин Байи, народът на господин Питу! Е, защо не ме заклеймиш на мига? Защо не ме посочиш веднага на революционерите от Виле-Котре? Защо не ме завлечеш в Пльо? Защо не запретнеш ръкави, за да ме окачиш на уличния фенер? Хайде, Питу, macte animo, Питу! Sursum! Sursum, Питу! Хайде, хайде, къде е въжето? Къде е бесилката? Ето го палача: Macte animo, generose puer.

— Sic itur ad astra!402 — продължи Питу през зъби просто с намерението да довърши стиха, без да забележи какъв канибалски каламбур е направил.

Но бе принуден да забележи беса на абата.

— Охо! — изрева Фортие. — Значи го приемаш така, а? Значи така ще отида при звездите? Значи си ме нарочил за бесилката, мен?

— Ама не казвам това — възпротиви се Питу, започвайки да се плаши от обрата, който вземаше спорът.

— Ти ми обещаваш небето на злочестия Фулон и клетия Бертие.

— Съвсем не, господин абат.

— Ти вече държиш хлъзгавия възел на клупа, палачо, carnifex403. Ти си бил този, нали, който на площада пред Кметството се е качил на фенера и с гнусните си ръце на паяк е завличал жертвите в мрежата си.

Питу изръмжа от гняв и възмущение.

— Да, ти си, разпознавам те — не преставаше абатът, обзет от пророчески плам, който го караше да прилича на Йоав404, — разпознавам те, Катилина405, ти си!

— О, ама знаете ли, че ми говорите отвратителни неща, господин абат! — извика Питу. — Знаете ли, че в крайна сметка ме оскърбявате?

— Оскърбявам те!

— Знаете ли, че ако продължавате, ще се оплача в Националното събрание! Ама ха!

Абатът избухна в зловещо ироничен смях.

— Заклеймен! — произнесе само.

— И че има наказание за лошите граждани, които оскърбяват добрите.

— Фенера!

— Вие сте лош гражданин.

— Въжето! Въжето!

После изведнъж, сякаш в порив на внезапно просветление и благородно негодувание, Фортие добави:

— Ами да! Каската, каската, това е той.

— Е, какво й е на каската ми? — попита Питу.

— Човекът, който е изтръгнал димящото сърце на Бертие, антропофагът406, който го е отнесъл кървящо на масата на общинските съветници, е имал каска. Човекът с каската си ти, Питу. Човекът с каската си ти, чудовище. Махай се, махай се, махай се!