Анж Питу Дюма Александр

И при всяко „Махай се!“, звучащо с все по-трагичен оттенък, абатът напредваше с по една крачка, а Питу отстъпваше.

При това обвинение, за което читателят знае, че бе съвършено несправедливо, бедният момък захвърли надалеч каската, с която бе толкова горд и която се изтъркаля по паважа с глухия звън на картон, покрит с мед.

— Виждаш ли, нещастнико! — изсъска Фортие. — Ти си признаваш!

И застана като трагика Льокен в ролята на Оросман в момента, когато, намирайки бележката, обвинява Заира407.

— Хайде, хайде, господин абат — каза Питу, извън себе си от подобно обвинение, — вие преувеличавате.

— Преувеличавам! Ще рече, че само малко си бесил и само малко си изкормял, крехко дете!

— Господин абат, добре знаете, че не съм аз, знаете, че е работа на Пит.

— Какъв Пит?

— Пит Втори, синът на Пит Първи, на лорд Чатам, онзи, дето е пръскал пари с думите: „Харчете и не ми давайте отчет.“ Ако знаехте английски, щях да ви го кажа на английски. Но нали не знаете…

— А ти знаеш ли?

— Господин Жилбер ме научи.

— За три седмици! Лъжец окаян!

Питу осъзна, че е поел по грешен път.

— Чуйте ме, господин абат, не искам повече да споря, вие си имате своите идеи.

— Нима?

— Това е съвсем справедливо.

— Ти го признаваш. Господин Питу ми позволява да имам идеи. Благодаря, господин Питу.

— Ето че пак се ядосвате. Сам виждате, че ако продължавате така, няма да мога да ви кажа защо съм дошъл при вас.

— Нещастник! Значи нещо те води при мен? Ти да не си пратеник, а?

И абатът се засмя иронично.

— Господин абат — поде Питу, поставен от самия Фортие на позицията, на която желаеше да се намира, откакто бе подхванат спорът, — господин абат, вие знаете какво уважение съм изпитвал винаги към вашата личност.

— А, да! Нека поговорим за това.

— И колко съм се възхищавал от вашата ученост — добави Питу.

— Змия! — изстреля абатът.

— Аз ли? — каза Питу. — О! Как ли пък не!

— Та какво ще искаш от мен? Да те взема отново тук? Не, не! Няма да развалям учениците си. Не, ти винаги ще пръскаш гибелна отрова. Ти ще заразиш моите млади растения: Infecit pabula tabo408.

— Но, господин абат…

— Не, не търси от мен това, ако непременно искаш да ядеш, защото предполагам, че и свирепите парижки бесители ядат като честните хора. О, богове! Ако в края на краищата искаш своя дял кърваво месо, ще го имаш. Ала при вратата, в спортулите409, както в Рим патроните са давали на клиентите си.

— Господин абат — подхвана Питу, развръщайки рамене, — не искам от вас прехраната си. Слава Богу, имам прехрана и не желая да бъда в тежест на никого.

— А! — възкликна Фортие, изненадан.

— Живея, както живеят всички живи същества, без да прося, от занаята, който ми е дарила природата. Живея от труда си и, нещо повече, толкова съм далеч от това да бъда в тежест на съгражданите си, че мнозина от тях ме избраха за свой ръководител.

— Ами! — изрече абатът с такава изненада, примесена с такъв уплах, сякаш бе настъпил усойница.

— Да, да, избраха ме за ръководител — повтори Питу самодоволно.

— Ръководител на какво? — попита абатът.

— На един отряд от свободни хора — поясни Питу.

— Ах, Боже мой! — извика Фортие. — Нещастникът е полудял.

— Командващ националната гвардия на Арамон — завърши Питу, правейки се на скромен.

Абатът се наведе към него, за да потърси в изражението му потвърждение на тези думи.

— В Арамон има национална гвардия! — ахна той.

— Да, господин абат.

— И ти си неин ръководител?

— Да, господин абат.

— Ти, Питу?

— Аз, Питу.

Абатът вдигна сплетените си ръце към небето като великия жрец Финей410.

— Връх на скверността! — прошепна.

— Не може да не знаете, господин абат — каза благо Питу, — че националната гвардия е предназначена да закриля живота, свободата и имота на гражданите.

— О! — простена старецът, сринат от отчаяние.

— И че — продължи Питу — биха искали да подсилят тази институция най-вече по селата заради бандите.

— Банди, на които ти си водачът! — изкрещя Фортие. — Банди от грабители, банди от подпалвачи, банди от убийци!

— О! Не бъркайте нещата, драги господин абат. Ще видите войниците ми, надявам се, никога по-почтени граждани…

— Млъкни! Млъкни!

— Представете си тъкмо обратното, господин абат, че ние сме вашите естествени защитници, и доказателство за това е, че дойдох право при вас.

— И защо? — попита Фортие.

— А, ето! — рече Питу, почесвайки се зад ухото и поглеждайки към мястото, където беше паднала каската му, за да види дали отивайки да вдигне тази съществена част от войнската си екипировка, няма да се отдалечи твърде много от отбранителната си линия.

Каската бе почти до голямата порта, извеждаща на улица „Соасон“.

— Попитах те защо си дошъл? — повтори абатът.

— Е, добре! — каза Питу, правейки заднишком две крачки към каската си. — Ето предмета на моята мисия. Господин абат, позволете ми да го изложа пред вашата прозорливост.

— Встъпление — прошепна абатът.

Питу направи още две крачки към каската си.

Ала при подобна маневра, която само можеше да го затрудни, щом той отстъпеше с две крачки назад, абатът, за да запази разстоянието, настъпваше с две крачки към него.

— Е, добре! — повтори Питу, вече започвайки, успокоен от близостта на своето отбранително оръжие. — На всички войници им трябват пушки, а ние нямаме.

— А! Вие нямате пушки! — И Фортие затропа с крака от радост. — А! Те нямали пушки! Войници, които нямат пушки! Прекрасни войници, Бога ми!

— Но, господин абат — прекъсна го Питу, правейки нови две крачки към каската си, — когато нямаш пушки, търсиш.

— Да — кимна абатът, — и вие търсите ли?

Питу бе стигнал до каската си и я примъкна с крак към себе си, така че, зает с тази операция, не отговори веднага на абата.

— Вие търсите ли? — повтори той.

Питу вдигна каската си.

— Да, господин абат — отвърна.

— И къде?

— При вас — каза Питу, нахлупвайки каската на главата си.

— Пушки, при мен! — извика абатът.

— Да, при вас не липсват.

— А! Музеят ми! — досети се Фортие. — Дошъл си, за да оплячкосаш музея ми. Броните на някогашните ни храбреци на гърдите на подобни смешници! Господин Питу, преди малко вече ви заявих, че сте луд. Сабите на испанците от Алманса, пиките на швейцарците от Меленяно, за да бъдат въоръжени господин Питу и пасмината му! Ах! Ах! Ах!

Абатът избухна в смях, изпълнен с такава презрителна заплаха, че по тялото на Питу пробягаха тръпки.

— Не, господин абат — поклати глава той, — нито пиките на швейцарците от Меленяно, нито сабите на испанците от Алманса. Не, тези оръжия биха ни били безполезни.

— Добре, че го признаваш.

— Не, господин абат, не тези оръжия.

— А кои тогава?

— Онези хубави пушки за флота, господин абат, онези чудесни флотски пушки, които често съм почиствал за наказание тогава, когато имах честта да уча според вашите правила. Dum me Galatea tenebat411 — добави Питу с приветлива усмивка.

— Така ли! — каза абатът, чувствайки редките му коси да се изправят при усмивката на Питу. — Така ли! Моите флотски пушки!

— Сиреч единствените от вашите оръжия, които нямат никаква историческа стойност и които могат да свършат добра работа.

— А! — стисна зъби абатът, доближавайки ръка до дръжката на многожилния си камшик, както капитан би посегнал към ефеса на сабята си. — А! Ето че изменникът се издава.

— Господин абат — рече Питу, минавайки от заплашителен към умолителен тон, — дайте ни тези трийсет флотски пушки.

— Назад! — процеди абатът, правейки крачка към него.

— И ще се прославите — продължи Питу, правейки от своя страна крачка назад, — ще се прославите, задето сте помогнали краят ни да се освободи от потисниците си.

— Да осигуря оръжие срещу себе си и срещу своите! — изкрещя абатът. — Да дам пушките, с които ще стрелят по моя крал!

И той измъкна камшика от колана си.

— Никога! Никога!

И го размаха страховито над главата си.

— Господин абат, ще сложат името ви във вестника на господин Прюдом412.

— Моето име във вестника на господин Прюдом! — изрева Фортие.

— Заедно със специална похвала за проявена гражданска доблест.

— По-добре позорен стълб и каторга!

— Какво, отказвате ли? — настоя Питу, ала плахо.

— Отказвам и те изпъждам.

И абатът му посочи с пръст вратата.

— Но това ще има лош ефект — каза Питу, — ще ви обвинят в липса на патриотизъм, в предателство. Господин абат, умолявам ви, не го допускайте.

— Стори от мен мъченик, Нерон! Това е всичко, което искам! — извика абатът с пламтящ поглед, много повече приличащ на екзекутор, отколкото на жертва.

Такова впечатление направи той на Питу, защото момъкът заотстъпва отново.

— Господин абат — поде, — аз съм мирен пратеник, посланик на умиротворението, дойдох…

— Дошъл си, за да ограбиш оръжията ми, както твоите съучастници обраха Инвалидите.

— Което там им донесе куп възхвали — рече Питу.

— И което ще ти донесе тук куп удари с камшик — каза абатът.

— О, господин Фортие! — промълви Питу, който имаше стари спомени от инструмента. — Не ще погазите така правата на човека.

— Сега ще видиш, негоднико! Почакай.

— Господин абат, закриля ме качеството ми на посланик.

— Почакай!

— Господин абат! Господин абат!! Господин абат!!!

Питу бе стигнал до портата към улицата, оставайки с лице към страшния си противник; ала притиснат там, той трябваше да приеме битката или да бяга.

Но за да бяга, трябваше да отвори портата, а за да отвори портата, трябваше да се обърне.

Обръщайки се обаче, щеше да подложи на ударите на абата онази незащитена част от своята особа, която би му изглеждала незадоволително бранена дори и от броня.

— А! Ти искаш пушките ми! — нареждаше абатът… — Дошъл си да търсиш моите пушки!… Аа! Дошъл си да ми кажеш: „Пушките ви или смърт!“…

— Господин абат — прекъсна го Питу, — не съм ви казал нищо такова.

— Е, добре! Ти знаеш къде са пушките ми, заколи ме, за да ги докопаш. Мини през трупа ми и върви да ги вземеш.

— Не съм способен на подобно нещо, господин абат, не съм способен.

И с ръка на резето, с поглед, вперен във вдигнатата ръка на абата, Питу пресмяташе вече не броя на пушките, скрити в арсенала на Фортие, а броя на ударите, които щяха да се посипят от надвисналия върху му камшик.

— Така значи, господин абат, вие не искате да ми дадете вашите пушки?

— Не, не искам да ти ги дам.

— Не искате да ги дадете, първи път?

— Не.

— Втори път?

— Не.

— Трети път?

— Не! Не! Не!

— Е, хубаво! — каза Питу. — Дръжте си ги.

И като направи едно светкавично движение, момъкът се извъртя и се измъкна през открехнатата порта.

Ала това движение не бе толкова светкавично, та умният камшик да не се спусне, свистейки, и да не шибне така яко Питу под кръста, че колкото и храбър да беше победителят на Бастилията, той не можа да се сдържи да не нададе вик на болка.

При този вик наизлязоха неколцина съседи и за свое голямо учудване те съзряха Питу да бяга с цялата бързина на нозете си, заедно с каската и сабята, а абат Фортие да стои на прага на портата, размахал камшика, както ангелът унищожител — пламтящия си меч.

65.

Питу — дипломат

Току-що видяхме как Питу падна от висотата на надеждите си.

Падането бе зашеметяващо. Надали поразеният от мълния Сатана е изминал по-голямо разстояние, срутвайки се от небето в ада.

А дори и в ада падналият Сатана е бил цар, докато Питу, поразен от мълнията на абат Фортие, си беше станал отново просто Питу.

Как щеше да се яви пред онези, които го бяха упълномощили? Как, след като бе засвидетелствал такава непредпазлива самоувереност, щеше да се осмели да им каже, че техният вожд е един самохвалко, един фанфарон, който с каска на главата и сабя на хълбока се е оставил да получи удари с камшик по задника от един стар абат?

Каква грешка, да се похвали, че ще успее пред абат Фортие, и да се провали!

На склона край пътя, при който се озова, Питу обхвана главата си с ръце и се замисли.

Той се бе надявал да придума абата, говорейки му на гръцки и латински. Беше се залъгвал в наивното си простодушие, че ще умилостиви този цербер със сладостта на лакомството цветисти изрази, а ето че лакомството му се бе оказало горчиво, ето че церберът го бе ухапал, без да налапа примамката. И плановете му бяха пропаднали.

Абат Фортие имаше невероятно самолюбие; Питу не бе го включил в сметките; тъй като абатът се беше озлобил много повече от неточността във френския, която му бе открил, отколкото от това, че бе поискал да вземе трийсетте пушки от неговия арсенал.

Младите хора, когато са простодушни, допускат неизменно тази грешка — те вярват в съвършенството на другите.

Абат Фортие беше страстен роялист и най-вече горделив филолог.

Питу горчиво се упрекваше, че беше събудил у него във връзка с Луи XVI и глагола съм двойния гняв, на който бе станал жертва. Той го познаваше, би следвало да подбира думите си. Там бе грешката му и момъкът горко съжаляваше, твърде късно, както винаги.

Оставаше му да помисли какво би трябвало да направи.

Би трябвало да използва своето красноречие, за да даде доказателство за роялизъм пред абат Фортие, и най-вече да отмине граматическите пропуски.

Би трябвало да го убеди, че националната гвардия в Арамон е контрареволюционна.

Би трябвало да му обещае, че тя ще бъде в помощ на краля.

И преди всичко да не обелва нито дума за този нещастен глагол съм, употребен в едно време вместо в друго.

И тогава без никакво съмнение абатът щеше да разтвори пред него съкровищата и арсенала си, за да подсигури на монархията подкрепата на една толкова храбра войска и на нейния героичен предводител.

Това лицемерие се назовава дипломация. Размишлявайки дълго, Питу прехвърли в главата си множество исторически образци.

Сети се за Филип Македонски413, който е дал толкова лъжливи клетви и когото наричат велик човек.

За Брут414, който се е правил на глупак, за да заблуди враговете си, и когото наричат велик човек.

За Темистокъл415, който е прекарал живота си в това да мами своите съграждани, за да им служи, и когото също наричат велик човек.

Ала той си припомни и Аристид, който не е приемал нечестните похвати и когото също наричат велик човек416.

Този довод го обърка.

Но разсъждавайки, реши, че Аристид е имал късмета да живее във време, когато персите са били толкова глупави, та е могло да бъдат победени и само с добросъвестност.

После, като разсъди още, той съобрази, че в крайна сметка Аристид е бил прогонен, и това изгнание, колкото и да е било несправедливо, наклони везните в полза на Филип Македонски, Брут и Темистокъл.

Сетне, минавайки към съвременни примери, Питу се запита как господин Жилбер, господин Байи, господин Ламет, господин Барнав417, господин Дьо Мирабо биха постъпили, ако бяха на негово място, а пък крал Луи XVI — на мястото на абат Фортие.

Какво биха направили, за да накарат краля да въоръжи триста до петстотин хиляди национални гвардейци?

Точно обратното на онова, което той, Питу, бе сторил.

Биха убеждавали Луи XVI, че французите не желаят нищо повече от това да спасят и да запазят бащата на французите и че за да го спасят наистина, са им необходими от триста до петстотин хиляди пушки.

И господин Дьо Мирабо със сигурност би успял. Питу се сети и за известната песен, която гласи:

  • Когато искаш нещо от дявола,
  • трябва да му викаш „монсеньор“.

От всичко това заключи, че той, Анж Питу, е само едно глупаво четириного и че за да се върне при своите избиратели с нещо като слава, би следвало да направи тъкмо обратното на онова, което бе направил.

Разкопавайки тази нова жила, Питу реши да издейства с хитрост или със сила оръжието, което бе обещал да добие чрез убеждение.

Отначало се яви един вариант.

Можеше да се вмъкне в музея на абата и да изземе или открадне оръжието от арсенала.

С помощта на другарите си Питу щеше да извърши изземване, сам — кражба.

Кражба! Ето дума, която звучеше зле в честните уши на момъка.

Колкото до изземването, нямаше никакво съмнение, че във Франция се намираха все още твърде много хора, свикнали със старите закони, които щяха да го нарекат разбойничество или въоръжено нападение.

Всички тези съображения накараха Питу да се откаже от двата начина, които току-що споменахме.

Впрочем заложено бе самолюбието му и за да може това самолюбие да излезе достойно от положението, Питу не биваше да прибягва до ничия помощ.

Така че се захвана да търси, не без известно удивление от новата посока, която вземаха разсъжденията му.

Най-накрая извика като Архимед: Еврика!, което ще рече: Открих!

Ето пътя, който Питу беше открил в собствения си арсенал: Господин Дьо Лафайет бе главнокомандващ на националните гвардейци на Франция. Арамон бе във Франция. Арамон си имаше национална гвардия.

Значи господин Дьо Лафайет бе главнокомандващ на националните гвардейци в Арамон.

И господин Дьо Лафайет не би трябвало да допусне гвардейците от Арамон да останат без оръжие, след като тези от другите области вече бяха въоръжени или щяха да бъдат.

За да стигне до господин Дьо Лафайет, му трябваше Жилбер; за да стигне до Жилбер, му трябваше Бийо.

Питу написа едно писмо на Бийо.

Понеже арендаторът не знаеше да чете, Жилбер щеше да му го прочете и така естествено щеше да бъде ангажиран и вторият посредник.

Като реши това, Питу изчака нощта, прибра се тайно в Арамон и грабна перото.

Все пак, каквито и предпазни мерки да бе взел, за да се промъкне незабелязан, той беше видян от Клод Телие и Дезире Манике.

Те почукаха на вратата му тъкмо когато бе привършил писмото и го увиваше в голям лист бяла хартия, за да го запечата с тестена лепенка.

Питу сложи пръст на устните си и с другата ръка посочи запечатаното писмо.

Тази тайнственост респектира Клод Телие и Дезире Манике и те се оттеглиха безмълвно с пръст на устните и очи, вперени в писмото.

Питу плуваше насред течението на практическата политика.

Ето и текста на писмото, увито в белия лист, което бе оказало такова огромно въздействие върху Клод и Дезире:

Скъпи и дълбокоуважаеми господин Бийо,

Каузата на революцията печели всеки ден привърженици в нашия край. Аристократите губят позиции, а патриотите набират сила.

Арамонската община се е заела активно със създаването на национална гвардия.

Но тя няма оръжие.

Съществува един начин да си го набави. Някои частни лица разполагат с количества бойно оръжие, които могат да спестят значителни разходи на обществената хазна, при положение че преминат в служба на нацията.

Ако господин генерал Дьо Лафайет сметне за необходимо да накара да разпоредят тези незаконни складове с бойно оръжие да бъдат поставени на разположение на общините, пропорционално на хората, които трябва да се въоръжат, аз, от своя страна, се нагърбвам да направя така, че поне трийсет пушки да влязат в арсенала на Арамон.

Това е единствената възможност да се издигне стена срещу контрареволюционните попълзновения на аристократите и враговете на нацията.

Ваш съгражданин и най-смирен слуга,Анж Питу

Когато това изложение бе написано, Питу забеляза, че е забравил да спомене на арендатора нещо за дома и за семейството му.

Той гледаше на него едва ли не като на Брут; от друга страна, да съобщи на Бийо подробности за Катрин, означаваше да рискува да излъже или да разкъса сърцето на един баща, а също и да се отворят и да закървят отново раните в собствената му душа.

Питу сподави една въздишка и добави като постскриптум:

П. П. Госпожа Бийо, госпожица Катрин и цялата къща са добре и изпращат поздрави на господин Бийо.

По този начин Питу не излагаше нито себе си, нито когото и да било.

Показвайки на посветените белия плик, който трябваше да замине за Париж, командващият войските в Арамон се задоволи, както вече казахме, да изрече:

— Ето.

И отиде да пусне писмото в кутията.

Отговорът не се забави.

Страницы: «« ... 4142434445464748 »»

Читать бесплатно другие книги:

«… По пустынной, далеко просматривающейся улице с мигающими, как глаза зверей, желтыми сигналами све...
Доведенный бытовым и служебным идиотизмом до отчаяния, капитан-лейтенант Чижик соглашается угнать ра...
Андрей Огоновский, старый космический волк, которому не раз приходилось пускать в ход свой верный бл...
Проплывают столетия – краткий миг в жизни Галактики, но все так же терзают человеческие сердца любов...
Алекс Королев – потомственный офицер имперского Галактического флота. Пока такие, как он, в строю, к...
Алекс Королев – потомственный офицер имперского Галактического флота. Пока такие, как он, в строю, к...