Анж Питу Дюма Александр

31.

Онова, за което мислеше кралицата в нощта на 14 срещу 15 юли 1789

Точно колко време трая тази изповед, не бихме могли да кажем; ала явно бе продължила дълго, защото едва към единайсет часа вечерта вратата се отвори и на прага се показа Андре, почти на колене, целуваща ръка на Мария-Антоанета.

Сетне, изправяйки се, младата жена избърса зачервените си от плач очи, докато от своя страна владетелката се отправи бавно, със сведено чело към спалнята си.

Андре, напротив, бързо се отдалечи, като че искаше да избяга от самата себе си.

Кралицата остана сама. Когато камериерката й влезе, за да й помогне да се съблече, завари я да крачи напрегнато с горящ поглед.

Тя направи рязък жест с ръка, който казваше: оставете ме.

Камериерката се оттегли.

Мария-Антоанета беше забранила да я безпокоят, освен заради важни вести от Париж.

Андре не се появи повече.

Колкото до краля, след като поговори с господин Дьо Ларошфуко267, който се опита да го накара да разбере каква е разликата между бунт и революция, той заяви, че е изморен, легна си и заспа най-невъзмутимо, като да бе ходил на лов и еленът, добре дресиран придворен, да бе дошъл при езерото на швейцарците, чакайки смирено да бъде уловен.

Кралицата написа няколко писма, надникна в съседната стая, където спяха двете й деца, пазени от мадам Дьо Турзел, и си легна не за да спи, като краля, а за да размишлява на спокойствие.

Но когато Версай бе обгърнат от тишина, когато огромният дворец потъна в мрак, когато вече не се чуваше нищо друго освен стъпките на патрулите някъде в дъното на градините, под които пясъкът леко проскърцваше, и дискретното потракване на прикладите на пушките по мраморните плочи в дългите коридори, Мария-Антоанета, наситила се на тази почивка, усещайки потребност да подиша, стана от леглото, обу кадифените си чехли и като се уви в дълъг бял халат, отиде до прозореца, за да вдъхне свежестта, прииждаща от водоскоците, и да улови онези съвети, които нощнияг вятър мимоходом нашепва на пламналите чела и угнетените сърца.

Кралицата прехвърли в съзнанието си ненадейните събития, които изминалият ден й бе поднесъл.

Падането на Бастилията, тази емблема на кралската власт, колебливото поведение на Шарни, този предан приятел, този страстен пленник, когото тя държеше от толкова години в робство и който, копнял винаги само за любов, сякаш за първи път изпитваше съжаление и угризения.

С онази склонност към синтез, присъща на великите умове поради вещото разбиране за хората и нещата, Мария-Антоанета начаса разграничи в тревожността, която я терзаеше, от една страна, политическото злощастие, и от друга, сърдечната мъка.

Политическото злощастие се изразяваше в голямата новина, която, излетяла от Париж в три часа следобед, щеше да се разпространи по света и да урони свещената почит, отдавана до момента на кралете, наместници на Бога.

Сърдечната мъка идваше от глухата съпротива на Шарни срещу всемогъществото на обичаната господарка. Бе като предчувствие, че макар все така вярна и предана, любовта не беше вече сляпа и можеше да започне да въстава против своята вярност и преданост.

Тази мисъл стегна жестоко сърцето на жената и го изпълни с онази горчива жлъч, наричана ревност — тръпчива отрова, която отваря наведнъж хиляди малки рани в една наскърбена душа.

Все пак мъката при наличието на злощастие бе по-маловажна от гледна точка на логиката.

И по-скоро водена от разума, отколкото от съвестта, повече по необходимост, отколкото по инстинкт, Мария-Антоанета се отдаде първо на тежките мисли за опасността на политическата ситуация.

Накъдето и да се обърнеше, виждаше едно — омраза и амбиция насреща, слабост и безразличие до себе си. Враговете — люде, които, тръгнали от клеветата, бяха стигнали до метежи.

Люде, които следователно нямаше да отстъпят пред нищо.

Бранителите, или поне по-голямата част — хора, които малко по малко бяха свикнали всичко да търпят и които следователно вече нямаше да почувстват дълбочината на раните.

Хора, които щяха да се поколебаят да противодействат поради страх да не предизвикат шум.

Значи трябваше всичко да погребе под булото на забравата, да се преструва, че е забравила, и да си спомня, да се прави, че прощава, и изобщо да не прощава.

Не беше достойно за една кралица на Франция, най-вече не беше достойно за дъщерята на Мария-Терезия, тази сърцата личност.

Да се бори! Да се бори! Това бе съветът на разбунтувалата се кралска гордост, ала беше ли разумно да се бори? Задушава ли се омразата с пролятата кръв? Не беше ли ужасно това прозвище — Австрийката? Нужно ли бе, за да го освети, както бяха сторили Изабела268 и Катерина Медичи269, да устрои кръщение с всеобщо клане?

А и успехът, ако Шарни бе казал истината, беше съмнителен.

Да воюваш и да бъдеш победен!…

Такива бяха, що се отнасяше до политическото злощастие, болките на тази кралица, която на моменти — както се усеща да изпълзява змия от гъсталаците, събудена от човешки крак, — усещаше да изплува от дъното на страданията й на владетелка отчаянието на жена, чувстваща се по-малко обичана, след като е била обожавана.

Шарни бе изрекъл онова, което чухме, не по убеждение, а от умора; беше ли пил, подобно на мнозина други, клевети до пресита от същата чаша като нея? Шарни, който за първи път бе говорил толкова нежно за жена си Андре, до вчера забравена, едва ли не презирана от своя съпруг; дали Шарни беше забелязал, че все още младата жена бе все така красива?

И при тази мисъл, която я изгаряше като ухапване на усойница, Мария-Антоанета с почуда осъзна, че злощастието не представляваше нищо в сравнение с мъката.

Защото това, което то не бе успяло да породи у нея, мъката го предизвика; жената скочи гневно от креслото, вледенена и залитаща, докато кралицата насреща съзерцаваше злощастието.

Цялата участ на това страдащо създание се оглеждаше в състоянието на душата й през тази нощ.

Как да избяга едновременно и от злощастието, и от мъката, питаше се тя с непрестанно възраждащо се безпокойство; трябваше ли да се реши, изоставяйки кралското величие, да живее щастлива в посредственост; трябваше ли да преоткрие наистина Трианон и своята „колиба“270, покоя на езерото и мъглявите радости на млечната ферма; трябваше ли да остави този народ да си подели кралството, с изключение на няколко скромни имения, които жената можеше да придобие от дълговете на неколцина предани, които щяха да упорстват да останат васали?

Уви, тъкмо тук змията на ревността забиваше зъби още по-дълбоко!

Щастлива ли щеше да бъде с унижението от една презряна любов?

Щастлива ли щеше да бъде до краля, този безличен съпруг, комуто липсваше всякакво обаяние, за да се извиси до герой?

Щастлива, когато господин Дьо Шарни щеше да живее блажен живот до някоя обичана жена, може би до своята?

И тази мисъл разпалваше в сърцето на бедната кралица пламтящи факли, които биха изгорили Дидона по-бързо, отколкото нейната клада271.

Но насред това трескаво мъчение — проблясък на отдих; насред това разтърсващо безпокойство — наслада. Бог, в своята безмерна доброта, не е ли създал злото, за да бъде оценено доброто?

Андре довери тайните си на кралицата, разбули срама на своя живот пред съперницата си; с разплакани очи и с лице, сведено към земята, тя призна на Мария-Антоанета, че вече не е достойна за любовта и уважението на един честен мъж — значи Шарни нямаше повече да обича Андре.

Ала Шарни не знае, Шарни никога не ще узнае за тази драма в Трианон и за последиците от нея — следователно за него драмата все едно не съществуваше.

И разсъждавайки така, кралицата изследваше в огледалото на своето съзнание увяхващата си хубост, изгубената си веселост, отлитащата свежест на младостта.

После се върна към Андре, към странните й приключения, почти невероятни, които току-що й бе разказала.

Мария-Антоанета се възхищаваше на магическата игра на тази сляпа съдба, която бе взела от дъното на Трианон, от мрака на колибата, от калта на торището един малък градинар, за да го вплете в живота на една благородна госпожица, обвързана самата тя със съдбата на кралицата.

— Така — казваше си владетелката — атомът, който се лута в низините, се въздига, по прищявка на висши привличания, и се слива, късче диамант, с божествената светлина на звездата.

Не беше ли този градинар, този Жилбер жив символ на случващото се в момента — човек от народа, излязъл от нисшите слоеве, за да се захване с политиката на едно велико кралство, чудат комедиант, превърнал се, поради преимуществото, дадено му от злия гений, който витае над Франция, в олицетворение на оскърблението, отправено към благородничеството, на настъплението на плебса срещу монархията?

И този Жилбер, станал учен, този Жилбер, облечен с черните одежди на третото съсловие, съветник на господин Некер, довереник на краля на Франция, ето го издигнат, благодарение на играта на революцията, редом с тази жена, на която една нощ, подобно похитител, бе откраднал честта!

Мислейки отново като жена и потръпвайки пряко волята си при спомена за злокобната история, разказана от Андре, кралицата си вмени в дълг да се взре отблизо в този Жилбер и да прочете по чертите на лицето онова, което Бог бе вложил в един толкова странен характер, и въпреки чувството, за което току-що говорихме и което я правеше едва ли не радостна от унижението на нейната съперница, Мария-Антоанета изпитваше силно желание да нарани мъжа, причинил такива страдания на една жена.

Тя копнееше да гледа, а може би дори да се възхищава, с ужаса, който вдъхват чудовищата, на този необикновен мъж, влял посредством злодеяние нисшата си кръв в аристократичната кръв на Франция; на мъжа, който сякаш беше повелил да се вдигне революцията, за да му отворят Бастилията, където, без тази революция, завинаги би разбрал, че един човек от простолюдието не бива да си спомня.

Чрез тези увличащи разсъждения кралицата се върна отново на политическите тегоби, виждайки как отговорността за всичко, което понасяше, се струпва върху една и съща глава.

И така подбудителят на народния метеж, разклатил кралската власт, събаряйки Бастилията, се оказа Жилбер, чиито принципи бяха дали оръжие в ръцете на Бийо, Майар, Ели, Юлен.

Следователно Жилбер бе създание зло и ужасно — зло, защото бе погубил Андре като любовник, ужасно, защото бе помогнал да бъде съборена Бастилията като враг.

Значи трябваше да го познава, за да се пази от него, или по-скоро — за да си служи с него.

Трябваше на всяка цена да подкрепя този мъж, да го види отблизо, да го прецени самата тя.

Две трети от нощта бяха изминали, удари три часът, зората багреше в розово върхарите на дърветата и статуите в парка на Версай.

Кралицата бе прекарала цялата нощ, без да мигне, премреженият й поглед се рееше из алеите, тънещи в златиста светлина.

Тежък и изгарящ сън обори нещастната жена.

Тя се отпусна на облегалката на креслото, край отворения прозорец.

Сънува, че се разхожда в Трианон и че от дъното на една леха изниква гном със землиста усмивка, каквито се срещат в германските балади, и че това сардонично чудовище е Жилбер, който протяга към нея криви пръсти.

Тя извика.

Един вик отекна в отговор на нейния.

Този вик я разбуди.

Той се бе изтръгнал от мадам Дьо Турзел, която беше влязла при кралицата и виждайки я разрошена и стенеща на едно кресло, не бе могла да сдържи порива си на тревога и изненада.

— Кралицата е болна! — извика тя. — Кралицата страда. Не трябва ли да се повика лекар?

Мария-Антоанета отвори очи, въпросът на мадам Дьо Турзел идваше сякаш за да задоволи любопитството й.

— Да, лекар — кимна владетелката, — доктор Жилбер, повикайте доктор Жилбер.

— Кой е доктор Жилбер? — попита мадам Дьо Турзел.

— Нов лекар, назначен от краля вчера, струва ми се, който е пристигнал от Америка.

— Знам за кого говори Ваше Величество — дръзна да се намеси една от придворните дами.

— Е, и? — погледна я Мария-Антоанета.

— Ами докторът е в преддверието на апартамента на краля.

— Значи вие го познавате?

— Да, Ваше Величество — отвърна жената, заеквайки.

— Но как така го познавате? Той е дошъл преди осем или десет дни от Америка и едва вчера е излязъл от Бастилията.

— Познавам го…

— Откъде го познавате? — изрече властно кралицата.

Дамата сведе очи.

— Да видим, ще се решите ли да ми кажете откъде го познавате?

— Мадам, прочетох трудовете му, които събудиха у мен интерес към автора, и тази сутрин му се представих.

— А! — възкликна кралицата с изражение на високомерие и резервираност. — Чудесно! Тъй като го познавате, кажете му, че не се чувствам добре и че желая да го видя.

И чакайки, Мария-Антоанета нареди да влязат нейните камериерки, смени халата и пооправи прическата си.

32.

Лекарят на краля

Няколко минути след като кралицата изрази своето желание, което онази от дамите, пред която бе изказано, се задължи да изпълни, Жилбер, изненадан и леко обезпокоен, дълбоко развълнуван, ала без да показва външно нищо, се яви пред Мария-Антоанета.

Благородните и уверени обноски, изтънчената бледнина на човека на науката и въображението, когото учеността дарява с втора природа, бледнина, подчертана от черния костюм на третото съсловие, който не само депутатите от това съсловие, но и хората, приели принципите на революцията, смятаха за свой дълг да носят; фините и бели ръце на хирург под плисирания муселин, така изящният и елегантен крак, толкова добре изваян, че никой в двора не би могъл да посочи по-съвършено оформен крак на познавачите; редом с всичко това една смесица от боязлива почтителност към жената, спокойна дързост спрямо болната и нищо по отношение на кралицата — такива бяха беглите и ясно изписани нюанси, които Мария-Антоанета, с аристократичната си интелигентност, успя да долови у доктор Жилбер в мига, в който вратата на спалнята се отвори, за да го пропусне да влезе.

Колкото по-малко предизвикателен бе докторът в държанието си, толкова повече кралицата чувстваше, че гневът й нараства. Тя си бе представяла този мъж като противен тип и съвсем естествено, почти неволно бе решила, че прилича на един от онези герои на безсрамието, каквито често съзираше около себе си. Причинителят на страданията на Андре, този незаконороден ученик на Русо, това недоносче, станало мъж, този градинар, станал доктор, този чистач на гъсеници, станал философ и укротител на човешки души, Мария-Антоанета си го представяше с чертите на Мирабо, сиреч на човека, когото най-много мразеше след кардинал Дьо Роан и Лафайет.

Преди срещата с Жилбер й се бе струвало, че трябва да е същински исполин, за да побере тази колосална воля.

Но когато видя един млад мъж, изправен, тънък и строен, с елегантна фигура, с благо и приветливо лице, стори й се, че е извършил ново престъпление, лъжейки с външността си. Жилбер, човек от народа, с неясен произход; Жилбер, селянинът, мръсникът, бе виновен в очите на кралицата, че си е присвоил външността на благородник и добродетелен човек. Гордата Австрийка, заклет враг на лъжата у другите, се възмути и на мига изпита бясна омраза към нещастния изгубен атом, когото толкова ужасяващи събития превръщаха в неин враг.

За приближените й, за онези, които бяха свикнали да четат в очите й спокойствие или ярост, не бе трудно да съзрат, че една буря, обещаваща мълнии и гръмотевици, тътне в дълбините на сърцето й.

Но как едно човешко създание, било то мъж или жена, би могло да проследи, сред тази вихрушка от пламъци и гняв, движението на странните противоположни чувства, които се сблъскваха в ума на кралицата и изпълваха гръдта й с всички смъртоносни отрови, описани от Омир?272

С един поглед владетелката отпрати придворните, дори и мадам Дьо Мизери.

Всички излязоха.

Кралицата изчака вратата да се затвори зад тях, после, връщайки отново погледа си върху Жилбер, забеляза, че той не бе преставал да я разглежда.

Тази дързост я подразни.

Погледът на доктора бе привидно безобиден, ала продължителен, настойчив, тежък до такава степен, че Мария-Антоанета се усети принудена да се бори с неговата непоносимост.

— Е, господине! — изрече тя с бруталността на пистолетен изстрел. — Какво всъщност правите вие, разглеждате ме, вместо да ми кажете от какво страдам?

Тази ядна забележка, подкрепена от мълниите в погледа, би поразила всеки придворен, би накарала един маршал на Франция, един герой, един полубог да падне на колене пред Мария-Антоанета, молейки за милост.

Но Жилбер отвърна невъзмутимо:

— Лекарят преценява най-напред с очите, мадам. Гледайки Ваше Величество, която е наредила да ме повикат, съвсем не удовлетворявам някакво празно любопитство, а си върша работата и се подчинявам на заповедите й.

— Тогава вече сте ме изучили.

— Дотолкова, доколкото е в моята власт, мадам.

— Болна ли съм?

— Не в буквалния смисъл на думата, Ваше Величество е в плен на силна свръхвъзбуда.

— Аха! — стрелна го иронично Мария-Антоанета. — Няма ли да добавите и че съм разгневена?

— Нека Ваше Величество разреши, понеже е повикала лекар, лекарят да си послужи с медицинския термин.

— Добре. И на какво се дължи тази… свръхвъзбуда?

— Ваше Величество е твърде умна, за да не знае, че лекарят отгатва физическата болка благодарение на опита си и на традициите на обучението. Ала той изобщо не е ясновидец, за да вникне от пръв поглед в бездната на човешките души.

— Което означава, че втория или третия път вие ще сте в състояние да кажете не само от какво страдам, но и какво мисля?

— Може би, мадам — отговори хладно Жилбер.

Кралицата потръпна; виждаше се, че думите напират да бликнат от устата й, гневни и язвителни.

Тя се сдържа.

— Трябва да ви повярвам — рече, — вие сте учен човек.

Мария-Антоанета наблегна на последните думи с такова убийствено презрение, че погледът на Жилбер сякаш на свой ред пламна от огъня на гнева.

Ала една секунда борба бе достатъчна на този мъж, за да се наложи.

И със спокойно чело и гладка реч той подхвана почти незабавно:

— Ваше Величество е така добра да ме удостои със званието учен човек, без дори да е опитала науката ми.

Кралицата прехапа устни.

— Вие разбирате, че не знам дали сте учен — каза тя. — Чувам какво разправят и го повтарям като всички.

— Е, Ваше Величество греши! — отвърна почтително Жилбер, покланяйки се по-ниско, отколкото до момента. — Не бива един светъл ум като вашия да повтаря слепешката онова, което говори простолюдието.

— Искате да кажете народът? — поправи го безочливо Мария-Антоанета.

— Простолюдието, мадам — настоя Жилбер с твърдост, която като че бръкна в глъбините на женското сърце и събуди нещо болезнено чувствително към непознати вълнения.

— В края на краищата да не обсъждаме. Казват, че сте учен, и толкова. Къде сте учили?

— Навсякъде, мадам.

— Това не е отговор.

— Тогава, никъде.

— Предпочитам този. Не сте учили никъде?

— Както ви харесва, мадам — поклони се докторът. — И все пак по-точно е да се каже навсякъде.

— Но отговорете в крайна сметка — извика кралицата, силно раздразнена. — И най-вече, за Бога, господин Жилбер, спестете ми тези фрази!

Сетне додаде сякаш на себе си:

— Навсякъде! Навсякъде! Какво ли значи това? Не са ли думи на шарлатанин, на емпирик, на доктор от площадите? Възнамерявате да ме впечатлите с ефектни слова?

Тя изнесе крак напред, взирайки се в Жилбер с искрящи очи и потрепващи устни.

— Навсякъде! Посочете къде, хайде, господин Жилбер, посочете!

— Казах навсякъде — поде хладно той, — защото наистина съм се учил навсякъде, мадам, в колибата и в двореца, в града и в пустинята, върху хора и върху животни, върху себе си и върху другите, както подхожда на човек, който цени науката и я черпи отвсякъде, където тя е, сиреч навсякъде.

Победена, кралицата хвърли страшен поглед на Жилбер, който, от своя страна, продължаваше да я наблюдава с отчайваща втренченост.

Мария-Антоанета се размърда конвулсивно и извръщайки се, събори кръглата масичка, на която бяха сервирали шоколада й в чаша от севърски порцелан.

Жилбер видя масата да пада, видя чашата да се разбива на парчета, ала остана неподвижен.

Червенина плъзна по лицето на владетелката; тя положи влажната си и студена ръка на горещото чело, но не посмя да вдигне очи към Жилбер.

Само че заради самата себе си излъчи повече презрение, отколкото дързост.

— И при кой учител сте учили? — продължи кралицата, подхващайки разговора оттам, където бе прекъснат.

— Не зная как да отговоря на Ваше Величество, без да се изложа на риска да я засегна отново.

Мария-Антоанета усети предимството, което й даваше Жилбер, и се нахвърли отгоре му като лъвица върху плячка.

— Да ме нараните, мен! Вие да ме нараните, вие! О, да нараните една кралица, вие! Грешите, кълна ви се! Ах, господин доктор Жилбер! Явно не сте учили френския език от такива добри източници, както медицината. Хората с моето положение не биват наранявани, господин доктор Жилбер, те биват уморявани и отегчавани, това е.

Жилбер се поклони и пристъпи към вратата, но без да е възможно да бъде доловена върху лицето му и най-малката следа от гняв, и най-дребният признак на нетърпение.

Кралицата, напротив, се тресеше от ярост; тя направи един скок, сякаш за да го задържи.

Той разбра.

— Простете, мадам — каза. — Вярно е, допуснах непростимата грешка да забравя, че съм лекар, повикан при болна. Извинете ме, мадам, занапред ще го помня.

И се върна.

— Струва ми се — поде авторитетно, — че Ваше Величество е прекарала нервна криза. Ще се осмеля да поискам от нея да внимава. Преди малко не се владееше. В момента пулсът вероятно е забавен и кръвта нахлува в сърцето — Ваше Величество страда, Ваше Величество е на път да се задуши и навярно би било благоразумно от нейна страна да повика някоя от прислужниците си.

Кралицата стана, направи една обиколка на стаята и сядайки отново, попита:

— Вие се казвате Жилбер, нали?

— Да, Жилбер, мадам.

— Това е странно! Имам един спомен от младостта, чиято невероятна натрапчивост несъмнено ще ви нарани много, ако ви го разкажа. Няма значение! И да ви нараня, ще се излекувате, защото, освен учен лекар, сте и голям философ.

И Мария-Антоанета се усмихна иронично.

— Ха така, мадам — кимна Жилбер, — усмихвайте се и усмирявайте малко по малко нервите си с насмешката, това е едно от най-добрите предимства на разумната воля, че може да се командва сама по този начин. Укротявайте, мадам, укротявайте, ала без да се насилвате все пак.

Това лекарско предписание бе поднесено с такова изкусително добродушие, че кралицата, макар и чувствайки дълбоката подигравка, която съдържаше, не понечи да се съпротивлява.

Само продължи огъня, подхващайки атаката оттам, където бе спряла:

— Този спомен, за който ви говорех…

Жилбер се поклони в знак, че слуша.

Владетелката направи усилие, впери очи в неговите и довърши разказа си:

— Тогава бях дофина и живеех в Трианон. В градините имаше едно момче, цялото черно, кално, начумерено, като един малък Жан-Жак, което плевеше, прекопаваше, чистеше гъсениците с дребните си изкривени лапи. То се казваше Жилбер.

— Това бях аз — безучастно потвърди докторът.

— Вие? — изрече Мария-Антоанета в изблик на омраза. — Но значи съм била права! Вие не сте учен човек!

— Мисля, че понеже Ваше Величество има толкова добра памет, ще си спомни също и по кое време беше това — поде Жилбер. — Ако не се лъжа, беше през 1772 година, когато малкото момче градинар, за което говори Ваше Величество, ровеше земята, за да изкара прехраната си в градините на Трианон. Сега сме 1789. Сиреч изминали са седемнайсет години от събитията, за които споменавате, мадам. Това е много за времената, в които живеем, много повече, отколкото е нужно, за да израсне учен от един дивак. Душата и разумът действат бързо при определени условия, както бързо никнат растенията в топла оранжерия. Революциите, мадам, са оранжериите за ума. Ваше Величество ме гледа и въпреки яснотата на погледа си не забелязва, че шестнайсетгодишното дете е вече мъж на трийсет и три години. И напразно се учудва, че невежият, че малкият наивен Жилбер е станал под повея на две революции учен и философ.

— Невеж, да, но наивен, наивен, казвате — извика яростно кралицата. — Вие нарекохте малкия Жилбер наивен?

— Ако съм се излъгал, мадам, или пък ако съм надарил това момче с качество, което не му е било присъщо, странно как Ваше Величество би могла да знае по-добре от мен, че е притежавало неговото отрицание.

— О, това е друго нещо! — поклати глава Мария-Антоанета с помръкнало изражение. — Може би ще поговорим някой ден. Ала междувременно, моля ви, да се върнем към мъжа, към учения мъж, към усъвършенствания мъж, към съвършения мъж, който е пред очите ми.

Жилбер се направи, че не е чул думата съвършен; той чудесно разбираше, че това е поредното оскърбление.

— Да се върнем, мадам — отговори простичко, — и кажете с каква цел Ваше Величество нареди да му предадат заповедта да се отбие при нея.

— Вие се предлагате за лекар на краля — рече тя. — Но разберете, господине, че вземам твърде присърце здравето на съпруга си, за да го поверя на човек, когото изобщо не познавам.

— Предложих се и бях приет — отбеляза Жилбер, — без Ваше Величество да може да се усъмни ни най-малко в моите способности или пък в усърдието ми. Аз съм преди всичко политически лекар, мадам, препоръчан от господин Некер. Що се отнася до останалото, ако кралят се нуждае от науката ми, ще му бъда добър физически лекар, доколкото човешката наука би могла да е полезна на творението на създателя. Ала освен добър съветник и добър лекар, аз ще бъда най-вече добър приятел на краля.

— Добър приятел! — възкликна кралицата в нов изблик на презрение. — Вие, господине! Приятел на краля!