Анж Питу Дюма Александр
— Да, сир.
— И той се казва…?
— Сир — отвърна Жилбер, — да произнеса това име пред краля означава може би да рискувам да не му се понравя. И особено в този момент, когато повечето французи си играят с кралското величие, не бих искал да хвърля сянка върху уважението, което всички ние дължим на Негово Величество.
— Назовете смело този човек, доктор Жилбер, и бъдете уверен, че аз също имам своя философия, здрава философия, която би ми позволила да се усмихна на всички оскърбления на настоящето и на всички заплахи на бъдещето.
Въпреки тези насърчителни слова Жилбер все още се колебаеше.
Кралят се приближи до него.
— Господине — поде той с усмивка, — назовете, ако желаете, и Сатаната. Ще намеря и срещу Сатаната защита, каквато вашите догматици нямат, никога не ще имат и каквато може би в моята епоха само аз притежавам и приемам без срам — религията!
— Наистина Ваше Величество вярва като свети Луи236 — рече Жилбер.
— И в това е силата ми, признавам го, докторе. Обичам науката, почитам резултатите от материализма. Аз съм математик, знаете го, една алгебрична формула ме изпълва с радост. Ала срещу онези, които приравняват алгебрата с атеизъм, се възправям с вярата си, която ме поставя с една степен над и под тях — над, що се отнася до доброто, под, що се отнася до злото. Виждате, докторе, че съм човек, на когото може всичко да се каже, крал, който може всичко да чуе.
— Сир — отговори Жилбер с възхищение, — благодаря на Ваше Величество за тези думи, защото това, с което ме удостои, е почти приятелско откровение.
— О! Бих искал — побърза да добави стеснителният Луи XVI, — бих искал цяла Европа да ме чуе. Ако французите можеха да прочетат в сърцето ми цялата сила и цялата благост, която е побрало, мисля, че по-малко щяха да ми се противопоставят.
Последната част от фразата, която издаваше накърнения кралски прерогатив, се обърна против Луи XVI в съзнанието на Жилбер. И той каза, без да го щади:
— Сир, тъй като настоявате, моят учител беше граф Дьо Калиостро.
— О! — извика, почервенял, Луи. — Този емпирик!
— Този емпирик… да, сир — кимна Жилбер. — Ваше Величество знае, че думата, която току-що използва, е една от най-важните, които се използват в науката. Емпирик237 означава човек, който опитва. За един мислител, за един учен, за един човек най-сетне, сир, постоянно да опитва значи да прави най-великото и най-прекрасното, което Бог е отредил на смъртните. Когато човек опитва през целия си живот, животът му е запълнен.
— Освен това, господине, този Калиостро, когото вие защитавате — додаде Луи XVI, — беше голям враг на кралете.
Жилбер си спомни за аферата с колието.
— Не ли по-скоро враг на кралиците, Ваше Величество?
Луи потръпна под натиска.
— Да — отвърна, — по време на аферата с принц Луи дьо Роан238 поведението му беше повече от съмнително.
— Сир, в този случай, както и изобщо, Калиостро изпълняваше човешката мисия: опитвайки, той трупаше опит. В науката, в морала, в политиката няма нито добро, нито зло, има само установени явления, факти. Човек може често да е заслужавал порицание — един ден това порицание би могло да се окаже похвала. Потомците преосмислят преценките на предшествениците — но аз се учих не от човека, сир, учих се от философа, от учения.
— Добре, добре — рече кралят, който още усещаше да кърви двойната рана, засегнала неговата гордост и сърцето му, — добре, да не забравяме обаче графинята, която може би страда.
— Ще я събудя, сир, ако Ваше Величество желае, ала бих предпочел ковчежето да пристигне, докато тя спи.
— Защо?
— За да й спестя един твърде тежък урок.
— Ето че някой идва — каза кралят. — Изчакайте.
Заповедта на суверена беше съвършено акуратно изпълнена; ковчежето, намерено в дома на Дьо Шарни, в ръцете на полицейския пристав Па-дьо-Лу, се появи в кралския кабинет пред очите на самата графиня, която не го виждаше.
Кралят направи жест на задоволство към офицера, който му връчи ковчежето и излезе.
— Е? — обърна се Луи XVI към Жилбер.
— Да, сир. Това е ковчежето, което ми беше откраднато.
— Отворете го — рече кралят.
— Сир, ще го сторя, ако Ваше Величество настоява. Трябва само да предупредя Ваше Величество за нещо.
— Какво е то?
— Сир, както споменах на Ваше Величество, ковчежето съдържа единствено леки за четене книжа, от които зависи честта на една жена.
— И тази жена е графинята.
— Да, сир, репутацията й не ще се срине в очите на Ваше Величество. Отворете го, сир — каза Жилбер, като се приближи и подаде ключа на краля.
— Господине — отвърна студено Луи XVI, — вземете си ковчежето, то е ваше.
— Благодаря, сир, а какво ще правим с графинята?
— О! Само не я събуждайте тук. Бих искал да избегна изненадите, мъките.
— Сир — заяви Жилбер, — мадам ще се събуди на място, което вие прецените като подходящо.
— В такъв случай у кралицата.
Луи позвъни. Влезе един офицер.
— Господин капитан — каза суверенът, — графинята току-що припадна, научавайки вестите от Париж. Отнесете я при кралицата.
— Колко време е нужно, за да се осъществи това пренасяне? — поинтересува се Жилбер.
— Около десет минути — отговори кралят.
Докторът разпери длан над главата на графинята.
— Ще се събудите след четвърт час — повели той.
По заповед на офицера двама войници дойдоха и я вдигнаха на кресло.
— Е, господин Жилбер, какво още желаете? — попита кралят.
— Сир, една благосклонност, която ще ме сближи с Ваше Величество и в същото време ще ми предостави възможност да му бъда полезен.
Луи погледна заинтригуван.
— Обяснете се — прикани го той.
— Бих искал да съм лекар на разположение на краля — рече Жилбер. — Не ще събудя подозрение у никого. Това е почетна служба, по-скоро за доверен човек, отколкото представителна.
— Съгласен — кимна кралят. — Сбогом, господин Жилбер. А, впрочем, много поздрави на Некер. Сбогом.
После, излизайки, извика:
— Вечерята ми!
Никакво събитие не можеше да накара Луи да забрави вечерята си.
25.
У кралицата
Докато кралят започваше да се бори философски с революцията, получавайки своя първи урок по окултни науки, кралицата, философ по своему солиден и проницателен, бе събрала в големия си кабинет всички, които бяха наричани нейни верни люде, вероятно защото на никого от тях все още не се бе удала възможност да докаже или да изпробва верността си.
И у кралицата също ужасният ден бе описан с пълни подробности.
Тя дори беше първата уведомена, понеже бе известна с неустрашимостта си и не представляваше трудност да бъде предупредена за опасността.
Кралицата бе заобиколена от генерали, придворни, свещенослужители и дами от обкръжението й.
Около вратите се бяха събрали млади офицери, изпълнени със смелост и плам, които съзираха в тези бунтове сгоден и дълго очакван случай да се поперчат пред дамите, като на турнир.
Всички, приближени и слуги, предани на монархията, бяха изслушали внимателно вестите от Париж, поднесени от господин Дьо Ламбеск, който, участвал в събитията, бе пристигнал във Версай със своя полк, целият покрит с прах от пясъка на Тюйлери, за да донесе утеха на тези уплашени хора, някои от които, колкото и голямо да беше нещастието, го преувеличаваха допълнително.
Кралицата бе седнала край една маса.
Това не беше вече милата и прелестна годеница, ангел-пазител на Франция, която видяхме да се появява в началото на тази история, преминаваща границата от север с маслинена клонка в ръка. Това не беше и красивата и чаровна принцеса, която видяхме да влиза една вечер с принцеса Дьо Ламбал в тайнственото жилище на Месмер и да сяда засмяна и недоверчива до символичното ведро, чрез което искаше да погледне в бъдещето.
Не! Това бе надменната и решителна кралица, със смръщени вежди, с презрително стиснати устни — жената, чието сърце бе загубило част от любовта, за да проникнат, на мястото на това нежно и живително чувство, първите капки на една злъч, която щеше да се влее в кръвта й.
Това беше жената от третия портрет239 в галерията във Версай, сиреч не Мария-Антоанета, не кралицата на Франция, а тази, която започваха да назовават единствено с прозвището Австрийката.
Зад нея, полускрита в сянката, лежеше неподвижно млада жена, с глава, отпусната върху възглавницата на едно канапе, и с ръка, опряна на челото.
Това беше мадам Дьо Полиняк.
Щом забеляза господин Дьо Ламбеск, кралицата направи един от онези жестове на отчаяна радост, които сякаш казват:
— Най-сетне, значи всичко ще узнаем.
Господин Дьо Ламбеск се бе навел, като да молеше прошка едновременно за калните си ботуши, за прашната дреха и за изкривената сабя, която не можеше да влезе изцяло в ножницата.
— Е, господин Дьо Ламбеск — поде кралицата, — вие пристигате направо от Париж?
— Да, Ваше Величество.
— Какво прави народът?
— Убива и пали.
— От умопомрачение или от ненавист?
— Не, от жестокост.
Кралицата се замисли, сякаш бе готова да сподели мнението му за народа. После поклати глава.
— Не, принце — рече тя, — народът не е свиреп без причина. Така че нищо не ми спестявайте. Това безумство ли е? Или омраза?
— Мисля, че е омраза, граничеща с лудост, мадам.
— Омраза към кого? А, ето че се колебаете, принце. Внимавайте, ако разказвате по този начин, вместо да се обръщам към вас, както правя, ще проводя един от лакеите си в Париж. Ще му трябва час, за да отиде, час, за да се осведоми, и час, за да се върне, и след три часа ще ми предаде събитията точно и чистосърдечно като Омиров вестител.
Господин Дьо Дрьо-Брезе пристъпи напред с усмивка.
— Но, мадам — каза той, — какво ви интересува омразата на народа. Това изобщо не бива да ви засяга. Народът може да мрази всичко с изключение на вас.
Кралицата отмина ласкателството, без да реагира.
— Хайде, хайде, принце — подкани тя господин Дьо Ламбеск, — говорете.
— Е, добре! Да, мадам, народът е подтикван от омраза.
— Към мен?
— Към всеки, който господства над него.
— Ето на! Това е истината! Усещам я! — заяви решително кралицата.
— Аз съм войник, Ваше Величество — рече принцът.
— Добре, добре, говорете ни тогава като войник. Да видим, какво трябва да се направи?
— Нищо, мадам!
— Как нищо! — извика кралицата, възползвайки се от шепота, предизвикан от този отговор, сред везаните одежди и златните саби на нейното обкръжение. — Нищо! Вие, един лотарингски принц, казвате това на кралицата на Франция в момент, когато народът, според вашето твърдение, убива и пали. Вие казвате, че не би могло да се направи нищо!
Нов шепот, този път одобрителен, посрещна думите на Мария-Антоанета.
Тя се обърна, обходи с поглед целия кръг, който я заобикаляше, и между всички тези пламтящи очи потърси мятащите най-много искри, надявайки се в тях да прочете най-голяма вярност.
— Нищо — повтори принцът, — нека оставим парижанина да се умири. Той е войнствен само когато е раздразнен. Защо да му предоставяме честта на една борба и да рискуваме успеха в едно сражение? Да кротуваме и след три дни все едно, че нищо не е било в Париж.
— А Бастилията, господине!
— Бастилията! Вратите й ще се затворят и тези, които са я превзели, ще бъдат хванати като в капан. Това е всичко.
Сред смълчаната група тук-там се разнесе смях.
Кралицата каза:
— Внимавайте, принце, ето че сега ме успокоявате прекалено — и замислена, с ръка на брадичката, се приближи до мадам Дьо Полиняк, която, скръбна и бледа, сякаш бе обърнала взор навътре към себе си.
Графинята беше изслушала всички тези вести с видим ужас; усмихна се едва когато кралицата застана пред нея, ала усмивката й бе вяла и безцветна, напомняща за умиращо цвете.
— Графиньо — попита владетелката, — какво ще кажете за онова, което чухте?
— Уви, нищо! — отвърна тя.
— Как нищо!
— Просто нищо.
И поклати глава с изражение на неописуемо отчаяние.
— Хайде, хайде — прошепна кралицата, като се наведе до ухото на графинята, — приятелката Диан е страхливка.
Сетне изрече високо:
— Но къде е храбрата мадам Дьо Шарни? Имаме нужда от нея, за да ни успокои, така ми се струва.
— Графинята беше тръгнала да излиза — отговори мадам Дьо Мизери, — когато я извикаха при краля.
— А! При краля — повтори разсеяно Мария-Антоанета.
Тя забеляза странната тишина, възцарила се около нея.
Явно нечуваните, невероятни събития, новините за които една подир друга, подобно удари, стигаха до Версай, бяха поразили най-твърдите сърца, смазани повече от почуда, отколкото от страх. Кралицата разбра, че беше важно да окуражи тези сломени духове.
— Значи никой няма да ми даде съвет? — каза тя. — В такъв случай сама ще се посъветвам.
Всички се скупчиха край Мария-Антоанета.
— Народът — подхвана владетелката, — не е лош, само е заблуден. Той ни мрази, понеже не ни познава, нека се приближим до него.
— Тогава да го накажем — обади се един глас, — тъй като се съмнява в своите господари, а това е престъпление.
Кралицата се извърна към мястото, откъдето идваше гласът, и разпозна господин Дьо Безенвал240.
— О! Това сте вие, господин барон — възкликна тя, — може би ще ни дадете някаква приемлива идея?
— Идеята е дадена, мадам — отвърна Безенвал, покланяйки се.
— Така да бъде — кимна кралицата, — кралят ще наказва, но като добър баща.
— Който много обича, много наказва — изрече баронът.
После, поглеждайки към господин Дьо Ламбеск, добави:
— Не сте ли на моето мнение, принце? Народът извърши убийства…
— Които, уви, той нарича отмъщение — прозвуча глухо един мек глас и накара кралицата да се обърне.
— Права сте, принцесо. И точно в това се състои грешката на народа, скъпа моя Ламбал, ето защо ще бъдем снизходителни.
— Само че — отговори плахо принцесата, — преди да се питаме дали трябва да се наказва, мисля, че е добре да се запитаме дали ще може да се победи.
Отекна един общ вик, протестен вик срещу истината, която излезе от тази благородна уста.
— Да се победи? А швейцарците? — подхвърли някой.
— А германците? — поде друг.
— А гвардейците? — присъедини се трети.
— Съществуват съмнения спрямо войската и благородничеството — извика млад мъж, който носеше униформа на лейтенант от хусарите на Бершени. — Значи сме заслужили този позор! Само помислете, мадам, още утре, ако пожелае, кралят би могъл да строи четирийсет хиляди души и да ги хвърли срещу Париж, и да го срине. Четирийсет хиляди предани воини струват колкото половин милион разбунтували се парижани.
Младият мъж несъмнено можеше да даде още доста подобни разумни предложения, ала внезапно се спря, като видя очите на кралицата да се втренчват в него; беше се изправил сред една група офицери и пламенното му усърдие го бе отвело по-далеч, отколкото позволяваше чинът му и условностите.
И той млъкна, както казахме, засрамен от ефекта, който бе предизвикал.
Ала беше прекалено късно, думите бяха изречени и кралицата ги бе чула.
— Запознат ли сте с положението, господине? — попита тя с благ тон.
— Да, Ваше Величество — отвърна младият мъж, като се изчерви, — бях на Елисейските полета.
— Тогава не се страхувайте да говорите, господине, елате насам.
Лейтенантът пристъпи напред, редиците се отвориха и той се приближи до Мария-Антоанета.
Междувременно принц Дьо Ламбеск и господин Дьо Безенвал се дръпнаха назад, сякаш беше под достойнството им да присъстват на такъв съвет.
Кралицата не обърна внимание на тяхното оттегляне, или поне не го показа.
— Господине, вие твърдите, че кралят разполага с четирийсет хиляди души? — поде тя.
— Да, Ваше Величество.
— Около Париж?
— В Сен Дьони, Сен Манде, на Монмартр и в Грьонел.
— Искам подробности, господине, подробности — настоя владетелката.
— Мадам, господата Дьо Ламбеск и Дьо Безенвал ще ви ги кажат несравнимо по-добре от мен.
— Продължавайте, господине. Харесва ми да чувам тези подробности от вашата уста. Под чие командване са четирийсетте хиляди мъже?
— На господата Дьо Безенвал и Дьо Ламбеск, на принц Дьо Конде, господин Дьо Нарбон-Фрицлар и господин Дьо Салкнайм.
— Вярно ли е, принце? — обърна се кралицата към господин Дьо Ламбеск.
— Да, Ваше Величество — поклони се принцът.
— На Монмартър — каза младият офицер — е разположен цял артилерийски полк, за шест часа кварталът наоколо може да бъде превърнат в пепел. Ако Монмартър даде знак за стрелба, ако Венсен отговори, ако десет хиляди души се присъединят откъм Елисейските полета, десет хиляди — откъм бариерата „Анфер“, десет хиляди — откъм улица „Сен Мартен“, и десет хиляди — откъм Бастилията, ако Париж бъде подложен на атака от четирите основни пункта, няма да издържи и двайсет и четири часа.
— А, ето все пак някой, който говори ясно и открито. Това е съвсем конкретен план. Какво ще кажете, господин Дьо Ламбеск?
— Ще кажа — отвърна презрително принцът, — че господин лейтенантът е отличен пълководец.
— Той е най-малкото — рече кралицата, виждайки младият офицер да пребледнява от гняв, — войник, който не се отчайва.
— Благодаря, мадам — поклони се младият мъж. — Не знам какво ще реши Нейно Величество, но я умолявам да ме причисли към тези, които са готови да умрат за нея, а четирийсет хиляди души наистина биха го сторили, без да се броят командирите.
И при тези последни слова лейтенантът кимна любезно на принца, който почти го беше оскърбил.
Тази любезност порази кралицата много повече от заявлението за преданост, което бе получила.
— Как се казвате, господине? — попита тя.
— Барон Дьо Шарни, мадам — отговори офицерът с поклон.
— Дьо Шарни! — възкликна Мария-Антоанета, поруменявайки пряко волята си. — Да не сте родственик на граф Дьо Шарни?
— Аз съм негов брат, мадам.
И младият мъж се поклони още по-ниско.
— Би трябвало — каза кралицата, която бе преодоляла вълнението си и хвърли уверен поглед около себе си, — би трябвало от първите думи, които произнесохте, да разпозная един от моите най-верни служители. Благодаря, бароне, ала защо не съм ви виждала в двора досега?
— Мадам, по-големият ми брат, който зае мястото на баща ни, нареди да остана в полка и за седем години, откакто имам честта да служа в армията на краля, съм идвал само два пъти във Версай.
Кралицата задържа дълго погледа си върху младия мъж.
— Вие приличате на брат си — рече тя. — Ще го смъмря, задето е чакал сам да се представите в двора.
И Мария-Антоанета се обърна към своята приятелка графинята, която тази сцена не бе успяла да изтръгне от нейната безучастност.
Това обаче съвсем не се отнасяше за останалите присъстващи. Офицерите, възбудени от отношението на кралицата към лейтенанта, даваха израз, кой от кой по-гръмко и приповдигнато, на ентусиазирано съпричастие към кралската кауза и отвред долитаха възгласи за героизъм, способен да усмири цяла Франция.
Мария-Антоанета се потопи в тези настроения, които очевидно поощряваха тайните й мисли.
Тя предпочиташе да се бори, вместо да търпи; да умре, вместо да отстъпи.
Ето защо още при първите вести от Париж смяташе, че е нужна упорита съпротива срещу този бунтовнически дух, който заплашваше да погълне всички прерогативи във френското общество.
Ако съществува сляпа, безразсъдна сила, то това е силата на цифрите и на надеждите.
Една цифра, на края на която се прилепват нули, бързо надхвърля всички ресурси на вселената.
Така е и с желанията на съзаклятник или деспот — върху възторзите, самите те основани на едва мъждукащи надежди, се кроят гигантски замисли, изпаряващи се от един повей, за по-кратко време, отколкото е било нужно да се раздуят и добият форма на мъглявина.
Подир няколкото думи, произнесени от барон Дьо Шарни, подир изблика на ентусиазъм сред обкръжението Мария-Антоанета се видя начело на могъща армия; чуваше шума от безобидните й оръдия и се наслаждаваше на ужаса, който те трябваше да вдъхнат у парижаните, като на решителна победа.
Около нея мъже и жени, пияни от младост, от доверие и любов, брояха бляскавите хусари, тромавите драгуни, страховитите швейцарци, шумните артилеристи и се смееха на грубите пики с неодялани дървени дръжки, без да се замислят, че на тези достойни за презрение оръжия трябваше да се издигнат най-благородните глави на Франция.
— Аз — прошепна принцеса Дьо Ламбал — се боя повече от пика, отколкото от пушка.
— Защото е по-грозна, скъпа ми Терез — отвърна с усмивка кралицата. — Но във всеки случай, успокой се. Нашите парижки копиеносци не могат да се мерят с прочутите швейцарски копиеносци от Мора241, а швейцарците днес освен пики имат и хубави мускети, с които стрелят много точно, слава Богу!
— О, колкото до това, аз отговарям — заяви господин Дьо Безенвал.
Кралицата се извърна отново към мадам Дьо Полиняк, за да види дали тези уверения не са разсеяли тревогата й, ала графинята изглеждаше още по-бледа и по-разтреперана.
Мария-Антоанета, която често заради прекомерната привързаност към тази приятелка жертваше кралското си достойнство, напразно търсеше да съзре една по-усмихната физиономия.
Младата жена бе все така мрачна, сякаш погълната от най-мъчителни и болезнени мисли.
Но това отчаяние само леко натъжи кралицата. Въодушевлението се поддържаше в същите граници сред младите офицери и всички заедно, без висшите командири, насъбрани около своя другар, барон Дьо Шарни, съставяха бойния си план.
В разгара на това трескаво оживление влезе кралят, сам, без прислуга, без заповеди, усмихнат.
Кралицата, цялата изгаряща от чувствата, които бе разпалила около себе си, се спусна стремително към него.
При вида на краля разговорите бяха секнали, възцарила се бе дълбока тишина; всеки чакаше една дума от владетеля, от онези думи, които наелектризират и покоряват.
Когато облаците са достатъчно заредени с електричество, и най-слабият сблъсък, известно е, предизвиква мълния.
В очите на придворните кралят и кралицата, вървящи един срещу друг, бяха двата електрически заряда, които следваше да произведат гръм.
Всички слушаха, потръпваха, готови да попият първите слова, които трябваше да излязат от кралските уста.
— Мадам — каза Луи XVI, — поради тези събития забравиха да ми сервират вечерята в моите покои. Направете ми удоволствието да ми разрешите да вечерям тук.
— Тук! — извика кралицата, стъписана.
— Ако позволите…
— Но… сир…
— Вярно е, вие разговаряте. Ала докато вечерям, и аз ще разговарям.
Тази проста дума, вечеря, попари целия ентусиазъм. Все пак при последните му думи: „Докато вечерям, и аз ще разговарям“, у младата кралица се пробуди надежда, че зад това спокойствие се крие поне малко геройство.