Анж Питу Дюма Александр

Онова, което бе довело до върха на непопулярността, съпътстваща Фулон, беше, че след оттеглянето на господин Дьо Некер той бе приел да заеме мястото на доблестния женевец, както наричаха тогава бащата на мадам Дьо Стал, и бе останал три дни генерален контрольор.

Ето защо имаше много песни и танци на погребението му.

Даже си бяха наумили да извадят трупа от ковчега и да го обесят; ала Бийо се бе покачил на един крайпътен камък, бе произнесъл реч за уважението, полагащо се на мъртвите, и погребалната кола бе продължила по пътя си.

Колкото до Питу, той беше издигнат до висотата на герой.

Питу бе приятел на господин Ели и господин Юлен, които благоволяваха да му дават поръчения.

Освен това бе довереник на Бийо, който беше отличен от Лафайет, както вече споменахме, и на когото командващият националната гвардия възлагаше да въдворява ред около него с яките си плещи и херкулесовски юмруци.

От пътуването на краля насам Жилбер, влязъл във връзка чрез господин Дьо Некер с отговорните люде от Националното събрание и от Общината, работеше неуморно за отглеждането на тази революция в детска възраст.

Така че той пренебрегваше Бийо и Питу, които пък се включваха с жар в събранията на буржоата, където се разискваха въпроси на голямата политика.

Един ден294, когато арендаторът бе употребил три часа да излага мнението си пред общинарите за продоволствието на Париж и когато, уморен от дългите и надути приказки, но дълбоко в себе си доволен от своята ораторска изява, си почиваше с наслада295 под монотонния шум на речите на следващите оратори, които се стараеше да не слуша, Питу дотича изплашен, промъкна се като змиорка в заседателната зала на Кметството и изрече с развълнуван глас, който контрастираше с обичайния му невъзмутим тон:

— О, господин Бийо! Скъпи господин Бийо!

— Е, какво има?

— Голяма новина!

— Хубава ли?

— Страхотна.

— Ама каква де?

— Знаете, че ходих при бариерата на Фонтенбло.

— Да. Е, и?

— Е, и! Там казаха нещо невероятно.

— Какво?

— Ами че онзи злодей Фулон се е изкарал умрял и дори си е скроил погребение!

— Как така се е изкарал умрял? Как така си е скроил погребение? За Бога! Та той е съвършено мъртъв, аз видях погребението.

— Не, господин Бийо, жив е!

— Жив!

— Жив като вас и мен.

— Ти си луд!

— Аз не съм луд, драги господин Бийо. Изменникът Фулон, врагът на народа, кръвопиецът на Франция, узурпаторът не е мъртъв.

— Аз ти казвам, че са го погребали след мозъчен удар, повтарям ти, че видях погребението му.

— А пък аз току-що го видях жив, ах!

— Ти?

— Както виждам вас, господин Бийо. Изглежда, че е умрял един от неговите прислужници и негодникът е накарал да му устроят погребение като на аристократ. О, всичко е разкрито! Направил го е от страх пред народното отмъщение.

— Разкажи ми по-подробно, Питу.

— Да излезем в преддверието, господин Бийо, там ще бъдем на спокойствие.

И те напуснаха залата.

— Най-напред трябва да се разбере дали господин Байи е тук — рече Питу.

— Започвай най-сетне, тук е.

— Добре. Та значи бях при бариерата, където слушах речта на един патриот. Онзи, дето не говори правилно френски! Познава се, че не е бил обучаван от абат Фортие.

— Давай! — прекъсна го Бийо. — Чудесно знаеш, че човек може да бъде отличен патриот и да не знае нито да чете, нито да пише.

— Това е вярно — съгласи се Питу. — Изведнъж дотича някакъв човек, останал без дъх. „Победа! — извика той. — Победа! Фулон не е умрял, Фулон е жив! Разкрих го, намерих го!“

Беше като при вас, чичо Бийо, не искаха да повярват. Едни казваха: „Какво! Фулон ли? Ами!“ Други: „Хайде де! Хайде де! Много ви се ще.“ А трети: „Е, че тогава трябва да си открил и неговия зет Бертие.“

— Бертие! — процеди арендаторът.

— Да, Бертие дьо Совини. Познавате го, интендантът296 на Компиен, приятелят на господин Изидор Дьо Шарни.

— Онзи, дето винаги е толкова груб с всички и толкова учтив с Катрин.

— Точно така — кимна Питу, — отвратителен бирник, още един кръвопиец на френския народ, мерзостта на човешкия род, срамът на цивилизования свят, както го нарича доблестният Лустало297.

— Е, и по-нататък? — подкани го Бийо.

— Да, вярно — каза момъкът. — Ad eventum festinat, което ще рече, скъпи господин Бийо: „Бърза към развръзка.“298 Ето, продължавам. Човекът пристигна запъхтян, викайки: „Аз намерих Фулон, намерих го!“ И се надигна страхотна врява.

— Той се е заблудил! — упорстваше твърдоглавият Бийо.

— Не се е заблудил, понеже аз го видях.

— Ти си го видял, Питу?

— С моите две очи. Ама почакайте.

— Аз чакам, само че вече почвам да кипвам.

— Но изслушайте ме, аз също съм доста разгорещен… Та значи казвам ви, че се е престорил на умрял и е накарал да погребат един от слугите му на негово място. За щастие Провидението бди.

— Хайде де, Провидението! — сви устни презрително волтерианецът Бийо.

— Исках да кажа, нацията — поправи се смирено Питу. — Този добър гражданин, този останал без дъх патриот, който донесе вестта, го бе познал във Вири, където се бил скрил299.

— Ха-ха!

— Щом го разпознал, той го разобличил и кметът, някой си господин Рап, наредил да го арестуват начаса.

— И как се казва този славен патриот, имал смелостта да извърши подобен акт?

— Да разобличи Фулон ли?

— Да.

— Наричат го господин Сен Жан.

— Сен Жан! Но това е име на лакей!

— Ами че това е лакеят на негодника Фулон. Е, аристократе! Така ти се пада, защо са ти лакеи?

— Питу, ти ме заинтригува — приближи се Бийо до разказвача.

— Благодаря, господин Бийо. Значи разобличения, заловения Фулон го водят в Париж, разобличителят търчи пред него, за да съобщи новината и да си получи наградата, и ето че Фулон пристига при бариерата.

— И ти там го видя?

— Да, имаше странен вид. Бяха му увесили гердан от коприва вместо вратовръзка.

— Гледай ти, коприва! И защо?

— Защото казал мерзавецът, че хлябът е за хората, сеното за конете, а копривата била достатъчно добра за народа!

— Казал е това, този нещастник?

— По дяволите! Да, господин Бийо.

— Хубаво де. Сега пък ругаеш.

— Е! — рече момъкът непринудено. — Между военни бива! Та той вървеше пеша и по целия път му стоварваха удари по главата и в слабините.

— Аха! — сбърчи вежди Бийо, не толкова ентусиазиран.

— Беше много забавно — продължи Питу, — само дето не всички можеха да го цапардосат, предвид че имаше повече от десет хиляди души, които викаха подире му.

— И после? — попита арендаторът, който започваше да размишлява.

— После го отведоха при председателя на окръга Сен Марсел, един добряк, сещате се.

— Да, господин Аклок.

— Точно така, Аклок, който нареди да го водят в Кметството, понеже не знаеше какво да го прави, тъй че ще го видите.

— Но защо ти идваш да съобщиш новината, а не прословутият Сен Жан?

— Защото краката ми са с шест палеца по-дълги от неговите. Той тръгна преди мен, само че аз го настигнах и задминах. Бързах да ви кажа, за да предупредите господин Байи.

— Имаш невероятен късмет, Питу!

— Утре ще имам още повече.

— Откъде знаеш?

— Ами същият Сен Жан, който откри господин Фулон, обеща да помогне за залавянето на избягалия господин Бертие.

— Значи знае къде е?

— Да, изглежда, че е бил техен доверен човек, този господин Сен Жан, и е получил доста пари от тъста и зетя, които искали да го подкупят.

— Смяташ, че ги е взел?

— Разбира се. Винаги е разумно да се вземат парите на аристократите. Ала си е рекъл: „Добрият патриот не предава нацията за пари.“

— Да — измърмори Бийо. — Той предава господарите си, това е. Всъщност, Питу, твоят господин Сен Жан ми се струва голям негодяй.

— Възможно е, но няма значение, ще хванат господин Бертие, както хванаха метр Фулон, и ще ги обесят един срещу друг. Грозни муцуни ще направят, гледайки се, а?

— И защо ще ги бесят? — попита Бийо.

— Защото са злодеи и защото ги мразят.

— Господин Бертие, който е идвал във фермата, господин Бертие, който при обиколките си из Ил дьо Франс е ял на трапезата ни и който изпрати от Париж златни токи за Катрин! О, не, не! Няма да го обесят.

— Брей! — каза Питу с ожесточение. — Този аристократ, съблазнител.

Бийо го изгледа смаяно; момъкът се изчерви до бялото на очите си.

В миг арендаторът забеляза господин Байи, който отиваше към кабинета си след поредното обсъждане; той се устреми към него и му съобщи вестта.

Ала този път бе ред на Бийо да се сблъска с недоверие.

— Фулон! Фулон! — извика кметът. — Какви небивалици…!

— Ама чуйте, господин Байи — поде арендаторът, — ето, Питу го е видял.

— Видях го, господин кмете — потвърди момъкът, слагайки ръка на гърдите си и покланяйки се.

Сетне разказа на Байи онова, което току-що бе разправил на Бийо.

Клетият Байи побледня; той съзнаваше размера на катастрофата.

— Значи господин Аклок го е изпратил тук? — измърмори.

— Да, господин кмете.

— И как го е изпратил?

— О, не се тревожете — отвърна Питу, който схвана погрешно безпокойството на Байи, — има хора, които пазят пленника. Няма да го отмъкнат по пътя.

— Дай Боже да го отмъкнат — рече си кметът.

После, обръщайки се към Питу, додаде:

— Хора… какво разбирате под това, приятелю?

— Ами разбирам народ!

— Народ?

— Повече от двайсет хиляди души, без да се броят жените — заяви тържествуващо Питу.

— Горкият! — поклати глава Байи. — Господа! Господа общинари!

И с остър, отчаян глас повика при себе си всички заседатели. Докато им говореше, чуваха се само възклицания и викове на тревога.

След това настъпи тишина, натежала от ужас, нарушена от неясен, далечен, неокачествим шум, който постепенно нахлу в Кметството, подобен на бученето на кръвта в ушите при мозъчни кризи.

— Какво е това? — попита един от общинските служители.

— Проклятие! Ропотът на тълпата — отвърна му друг.

В този момент на площада изтрополи карета; от нея слязоха двама въоръжени мъже, които избутаха трети, побелял от уплаха и целият треперещ.

Зад каретата, предвождана от Сен Жан, останал съвсем без дъх, тичаха стотина от онези страховити млади хора на възраст от дванайсет до осемнайсет години с бледи лица и пламтящи очи.

Те крещяха: „Фулон! Фулон!“, и препускаха редом с конете.

Двамата въоръжени мъже имаха все пак няколко крачки преднина, което им позволи да натикат Фулон в Кметството, чиито врати се затвориха пред пресипналите кресльовци.

— Ето го, най-накрая — казаха те на общинарите, които чакаха горе на стълбите. — По дяволите! Не беше лесно.

— Господа! Господа! — извика разтреперан Фулон. — Ще ме спасите ли?

— Ах, господине! — въздъхна Байи. — Вие сте много виновен!

— При все това, господине, надявам се, че ще има правосъдие, което да ме защити? — попита Фулон, чието объркване нарастваше.

Врявата отвън се усили.

— Скрийте го бързо — нареди Байи, — или пък…

Той се обърна към Фулон.

— Чуйте — рече му, — положението е твърде сериозно, за да искам мнението ви. Желаете ли обаче, докато може би още има време, да се опитате да избягате през задната врата на Кметството?

— О, не! — ужаси се Фулон. — Ще ме познаят и ще ме заколят!

— Предпочитате да останете сред нас? Аз и тези господа ще направим всичко възможно, за да ви защитим, нали, господа?

— Обещаваме — отговориха в един глас общинарите.

— О! Предпочитам да остана с вас, господа. Господа, не ме изоставяйте.

— Уверих ви, господине — отвърна с достойнство Байи, — че ще сторим всичко, което е в човешките възможности, за да ви спасим.

Мощни викове проехтяха на площада, понесоха се във въздуха и проникнаха в сградата през отворените прозорци.

— Чувате ли? Чувате ли? — прошепна Фулон, побледнявайки.

Действително тълпата прииждаше, ревяща и страшна за гледане, от всички улици, водещи към Кметството, и най-вече от кея Пелтие и улица „Ванри“.

Байи се приближи до един прозорец.

Очите, ножовете, пиките, вилите и мускетите лъщяха на слънцето. За по-малко от десет минути широкият площад почерня от хора. Това беше кортежът на Фулон, за който бе говорил Питу, набъбнал от любопитните, които, чувайки оглушителния шум, се стичаха към площад „Грев“ като към някакво средоточие.

Всички тези гласове, повече от двайсет хиляди, крещяха неистово:

— Фулон! Фулон!

Стотината предводители на освирепелия народ сочеха на цялата тази виеща глутница вратата, през която бе влязъл Фулон; множеството налетя незабавно и започна да я блъска с ритници, с приклади, с лостове.

Изведнъж тя се отвори.

Появи се стражата на Кметството и тръгна срещу нападателите, които в първоначалното си смайване отстъпиха пред байонетите и отпред се образува голямо празно пространство.

Стражата застана решително на стъпалата.

Впрочем, вместо да заплашват, офицерите се обърнаха с кротки слова към тълпата и се опитаха да я успокоят с тържествени уверения.

Байи почти бе загубил и ума, и дума. За първи път бедният астроном се изправяше лице в лице срещу неудържимата народна стихия.

— Какво да правим? — питаше той общинските съветници. — Какво да правим?

— Да го съдим! — разнесоха се гласове.

— Не се съди под заплахите на тълпата — възрази Байи.

— По дяволите! — намеси се Бийо. — Имате ли достатъчно войска, за да се защитите?

— Нямаме и двеста души.

— Тогава ще трябват подкрепления.

— О, ако господин Дьо Лафайет беше предупреден! — извика кметът.

— Ами предупредете го.

— Кой ще го предупреди? Кой ще пробие през това множество?

— Аз! — заяви Бийо.

И понечи да излезе.

Байи го спря.

— Безумецо — каза му, — погледнете този океан. Ще бъдете погълнат от една-единствена негова вълна. Ако искате да стигнете до господин Дьо Лафайет, и пак не отговарям за вас, минете през задния вход. Вървете.

— Добре! — отвърна просто арендаторът.

И потегли като стрела.