Анж Питу Дюма Александр
— По дяволите! Както господин Дьо Сартин и господин Дьо Морепа бяха негодници, както господин Д’Аржансон и господин Филипо са били преди тях, както господин Лоу, господин Дюверне, Льоблан и Дьо Пари, както Фуке, Мазарини, както Самблансе, Ангеран дьо Марини, както господин Дьо Бриен е негодник за господин Дьо Калон, както господин Дьо Калон е негодник за господин Некер, както господин Некер ще бъде негодник за министъра, който ще имаме подир две години319.
— Е, докторе! — измърмори Бийо. — Господин Некер — негодник! Никога!
— Както ще бъдете и вие за малкия Питу, в случай че агент на господин Пит го посвети в някои теории под влиянието на половница вино и десет франка за всеки ден метеж. Видите ли, драги ми Бийо, негодник е определението, с което във време на революция обозначаваш човека, мислещ различно от теб. Ние всички сме обречени да го носим повече или по-малко. Някои — дотам, че техните съотечественици ще го напишат на гроба им, а при други и потомците ще затвърдят клеймото. Ето, драги ми Бийо, онова, което прозирам аз, а вие не. Бийо, Бийо, не бива почтените хора да се оттеглят.
— Ами! — рече арендаторът. — И да се оттеглят, революцията няма да спре, тя вече е тръгнала.
Нова усмивка заигра на устните на Жилбер.
— Голямо дете — поклати глава той, — което изоставя ралото, разпряга конете и казва: „Ралото няма нужда от мен, и само ще изоре браздата.“ Но, приятелю мой, кой направи тази революция? Честните хора, нали?
— Франция трябва да се гордее. Струва ми се, че Лафайет е честен човек, струва ми се, че Байи е честен човек, струва ми се, че господин Некер е честен човек, струва ми се, че господин Ели, господин Юлен и господин Майар, които се биха заедно с мен, са честни хора. Струва ми се най-сетне, че и вие самият…
— Тогава, Бийо, ако честните хора, ако вие, ако аз, ако Майар, Юлен, Ели, ако Некер, ако Байи, ако Лафайет се отдръпнат, кой ще работи? Онези мизерници, убийци, негодници, които ви изредих? Агентите на агентите на господин Пит…
— Отговорете нещо на това, чичо Бийо — подкани го убедено Питу.
— Е, добре! — каза арендаторът. — Ще се въоръжим и ще ги изпозастреляме като кучета.
— Почакайте. Кой ще се въоръжи?
— Всички.
— Бийо, Бийо, припомнете си едно нещо, скъпи ми приятелю, че това, което правим в този момент, се нарича… Как се нарича това, което правим в този момент, Бийо?
— Нарича се политика, господин Жилбер.
— А в политиката няма абсолютно престъпление. Човек е негодник или почтен според това дали накърнява, или обслужва интересите на този, който го преценява. Онези, които вие определяте като негодници, ще приведат правдоподобни доводи за своите престъпления, и за множество почтени люде, дето биха имали пряк или непряк интерес тези престъпления да бъдат извършени, ще се превърнат в съвършено честни хора. От момента, в който стигнем дотам, трябва да внимаваме, Бийо, да сме нащрек. Ето ги хората при ралото и конете, впрегнати в него. То върви, Бийо, и върви без нас.
— Това е ужасяващо — смръщи чело арендаторът. — Но ако върви без нас, къде ще отиде?
— Един Бог знае! — отвърна докторът. — Колкото до мен, аз не знам.
— Щом вие, господин Жилбер, който сте учен човек, не знаете, какво да кажа аз, невежият. Така че предвиждам…
— Какво предвиждате, Бийо? Да чуем.
— Предвиждам, че най-доброто, което можем да направим Питу и аз, е да се върнем в Писльо. Ще се захванем с ралото, онова, истинското, от дърво и желязо, с което се обръща земята, а не с това от плът и кръв, което наричат френски народ и което рита като злонравен кон. Ще отглеждаме жито, вместо да проливаме кръв, и ще живеем свободни, радостни, като господари у дома си. Елате, елате, господин Жилбер. Дявол да го вземе! Предпочитам да знам къде отивам.
— Един момент, добри ми приятелю — спря го докторът. — Не, аз не знам къде отивам, заявих го и го повтарям. При все това вървя и искам винаги да вървя. Дългът ми е предначертан, животът ми принадлежи на Бога. Съчиненията ми са дългът, който ще платя на родината. Нека само моята съвест ми нашепва: „Върви, Жилбер, върви, ти си на прав път!“ Това е, което ми е необходимо. Ако се заблуждавам, хората ще ме накажат, но Бог ще ми прости.
— Понякога обаче хората наказват дори онези, които не се заблуждават. Вие сам го казахте преди малко.
— И пак го казвам. Няма значение. Аз упорствам, Бийо. Грешка или не, продължавам. Опазил ме Бог да твърдя, че събитията няма да докажат моето безсилие! Ала преди всичко, Бийо, Господ е повелил: „И на земята мир, между човеците благоволение!“320 Нека бъдем от онези, на които Господ обещава своя мир. Погледни господин Лафайет — и в Америка, и във Франция, — съсипва вече трети бял кон, а колко още ще съсипе. Погледни господин Байи, който съсипва дробовете си, погледни краля, който съсипва популярността си. Хайде, хайде, Бийо, да не бъдем егоисти. Да се посъсипем малко, приятелю. Остани с мен, Бийо.
— Та защо да го правим, щом няма да възпрем злото?
— Бийо, запомни, никога не изричай тези думи, за да не загубиш уважението ми. Ти получи няколко ритника и няколко пестника, няколко удара с приклад и с байонет, когато поиска да спасиш Фулон и Бертие.
— Да, и то не няколко — отвърна арендаторът, прокарвайки ръка по все още наболяващите го крайници.
— На мен едва не ми избиха окото — обади се Питу.
— И всичко това за нищо — добави Бийо.
— Е, деца мои! Ако бяхте не десет, петнайсет, двайсет, а сто, двеста, триста смелчаци, вие щяхте да избавите клетника от ужасяващото посегателство, на което бе подложен, и да спестите едно петно на нацията. Ето защо, Бийо, вместо да потеглите към мирните поля, изисквам, доколкото мога да изисквам нещо от вас, приятелю мой, да останете в Париж, за да имам до себе си една здрава ръка и едно честно сърце, за да изпитам духа и делото си върху сигурния пробен камък на вашия здрав разум и чист патриотизъм. За да бъдеш най-сетне, пръскайки не злато, понеже ние го нямаме, а любов към родината и общественото благо, мой посредник сред тълпата от заблудени нещастници, моя опора, когато се подхлъзна, моя тояга, когато се наложи да ударя.
— Кучето на слепеца — рече Бийо с възхитителна простота.
— Точно така — отговори Жилбер в същия тон.
— Е, добре, приемам! — кимна арендаторът. — Ще бъда онова, което желаете.
— Знам, че изоставяш всичко, Бийо — състояние, жена, дете, благополучие! Но няма да е задълго, уверявам те.
— А аз какво ще правя? — попита Питу.
— Ти — каза Жилбер, гледайки простодушното и яко дете, което от време на време се перчеше с интелигентността си, — ти ще се върнеш в Писльо, за да успокоиш семейството на Бийо и да обясниш свещената мисия, която е поел.
— На мига — възкликна Питу, потръпвайки от радост при мисълта, че ще бъде отново близо до Катрин.
— Бийо — обърна се Жилбер към арендатора, — дайте му вашите наставления.
— Готово — каза Бийо.
— Слушам ви.
— Назначавам Катрин за господарка на дома. Чу ли ме?
— А госпожа Бийо? — удиви се Питу от това онеправдаване на майката за сметка на дъщерята.
— Питу — намеси се Жилбер, който бе разбрал при вида на леката червенина, избила по челото на главата на семейството, — спомни си арабската поговорка: „Чувам, значи се подчинявам.“
Момъкът се изчерви на свой ред, осъзнавайки нетактичността си.
— Катрин е мозъкът на семейството — додаде непринудено Бийо, за да оправдае решението си.
Жилбер кимна в знак на съгласие.
— Това ли е всичко? — попита момчето.
— От мен, да — отвърна Бийо.
— Но не и от мен — рече Жилбер.
— Слушам ви — каза Питу, готов да приложи на практика арабската поговорка, цитирана току-що от доктора.
— Ще отидеш с едно писмо в колежа „Луи льо Гран“ — поде Жилбер. — Ще го връчиш на абат Берардие, а той ще ти предаде Себастиен. Ти ще ми го доведеш да го прегърна и ще го отведеш във Виле-Котре, при абат Фортие, за да не си губи времето. В неделите и четвъртъците ще излиза с теб. Накарай го да ходи, без да се бои от нищо, из равнините и горите. За моето спокойствие и неговото здраве е по-добре да бъде там, отколкото тук.
— Разбрах — извика Питу, очарован, че ще може да се отдаде едновременно на приятелството си от детинство и на неясния копнеж на едно по-зряло чувство, което се пробуждаше у него и носеше вълшебното име Катрин.
Той стана и се сбогува с Жилбер, който се усмихваше, и с Бийо, който размишляваше.
После пое тичешком към колежа, за да намери Себастиен Жилбер, своя млечен брат.
— А ние да се залавяме за работа! — каза докторът на Бийо.
45.
Медея
Във Версай настъпи известно успокоение след ужасните морални и политически сътресения, които току-що изложихме на нашите читатели.
Кралят си отдъхваше; и макар на моменти да смяташе, че бурбонската му гордост е била накърнена при това пътуване до Париж, тешеше се с мисълта за възвърнатата популярност.
Междувременно господин Дьо Некер полека-лека губеше своята популярност.
Колкото до благородничеството, то започваше да подготвя измяната или съпротивата си.
Народът бдеше и чакаше.
В това време кралицата се бе свила в себе си; убедена, че е прицелна точка на цялата омраза, тя се снишаваше, спотайваше се, защото знаеше, че бидейки обект на такава ненавист, е и средоточие на множество надежди.
След пътуването на краля до Париж едва бе успяла да се види с Жилбер.
Впрочем беше го срещнала в преддверието на апартамента на Луи XVI.
И понеже той й се поклони дълбоко, тя поде първа.
— Добър ден, господине, при краля ли отивате? — попита.
После добави с усмивка, в която прозираше следа от ирония:
— Като съветник или като лекар?
— Като лекар, мадам. Днес ми е определено дежурство — отвърна Жилбер.
Мария-Антоанета му направи знак да я последва. Той се подчини.
Двамата влязоха в малък салон в съседство със спалнята на суверена.
— Е, господине — подхвана тя, — вие ме излъгахте онзи ден, когато по повод на пътуването до Париж ме уверявахте, че никаква опасност не грози краля.
— Аз ли, мадам? — престори се на учуден Жилбер.
— Да, вие. Нима не стреляха по Негово Величество?
— Кой казва това, мадам?
— Всички, господине. И най-вече онези, които са видели бедната жена да пада почти под колелата на кралската колесница. Кой казва това? Господин Дьо Бово, господин Д’Естен, забелязали разкъсаната ви дреха и раздраното ви жабо.
— Мадам!
— Куршумът, който ви е одраскал, господине, е могъл да прободе краля, както е убил тази клета жена, защото похитителите не са се целели нито във вас, нито пък в нея.
— Не вярвам да е предумишлено престъпление — рече Жилбер колебливо.
— Но аз вярвам, господине — наблегна кралицата, гледайки го втренчено.
— Във всеки случай, ако е така, не бива да бъде приписвано на народа.
Мария-Антоанета впери още по-настойчив поглед в Жилбер.
— А! И на кого да го припишем тогава?
— Мадам — продължи докторът, тръсвайки глава, — напоследък наблюдавам и изучавам народа. По време на революция народът убива с ръцете си. Той е като разярен тигър, като раздразнен лъв. Тигърът и лъвът не търсят посредници между силата и жертвата. Те убиват заради самото убиване. Леят кръв заради самото леене. Обичат да им полепне по зъбите, да потопят нокти в нея.
— Свидетелство за това са Фулон и Бертие, нали? Но Флесел не беше ли убит с пистолетен изстрел? Така поне чух. Ала — додаде с ирония кралицата — може би не е вярно, ние сме дотолкова заобиколени с ласкатели, ние, коронованите глави!
На свой ред Жилбер я изгледа втренчено.
— О, колкото до него — каза той, — вие вероятно не смятате, мадам, че народът го е убил. Намираха се хора, които бяха заинтересувани да умре.
Мария-Антоанета се замисли.
— Действително — промълви тя, — възможно е.
— Тогава? — рече Жилбер, покланяйки се, сякаш за да я попита има ли още нещо да му каже.
— Разбирам, господине — кимна кралицата, спирайки го кротко, с почти приятелски жест. — Все едно, позволете ми да ви кажа, че никога не ще спасите краля с вашата наука така истински, както го сторихте преди три дни с гръдта си321.
Жилбер се поклони за втори път.
Но понеже Мария-Антоанета не си тръгваше, той също не помръдна.
— Трябваше да ви видя отново, господине — каза тя, оставайки за миг неподвижна.
— Ваше Величество нямаше повече нужда от мен — отвърна Жилбер.
— Вие сте скромен.
— Бих желал да не съм, мадам.
— Защо?
— Защото, ако бях по-малко скромен, нямаше да бъда толкова нерешителен и следователно щях да служа по-добре на моите приятели или пък да вредя на враговете.
— Защо казвате „моите приятели“, а не казвате „моите врагове“?
— Защото нямам врагове, или по-скоро защото не искам да призная, че имам, поне от своя страна.
Кралицата го погледна изненадана.
— Това ще рече — продължи Жилбер, — че единствените ми врагове са онези, които ме мразят, но че аз не мразя никого.
— Защото…
— Защото вече никого не обичам, мадам.
— Амбициозен ли сте, господин Жилбер?
— В един миг бях обнадежден, че ще стана, мадам.
— И…
— И тази страст угасна в сърцето ми, както всички други.
— Все пак ви е останала една — подхвърли кралицата с прикрита насмешка.
— На мен ли, мадам? И каква, мили Боже?
— Патриотизмът.
— О, това е вярно! — оживи се докторът. — Обожавам родината си и бих направил за нея всякакви жертви.
— Уви! — рече Мария-Антоанета с очарованието на една неизразима тъга. — Беше време, когато добрият французин никога не би изложил тази мисъл с думите, които току-що използвахте.
— Какво иска да каже кралицата? — попита Жилбер почтително.
— Искам да кажа, господине, че по времето, за което говоря, беше невъзможно да обичаш родината си, без да обичаш и нейната кралица и нейния крал.
Жилбер се изчерви, поклони се и почувства в сърцето си нещо като удар от онова електричество, което излъчваше Мария-Антоанета в пленителната си интимност.
— Не отговаряте, господине? — вдигна вежди тя.
— Мадам — отвърна докторът, — смея да се похваля, че обичам монархията повече от всеки друг.
— Дали обаче сме във време, когато е достатъчно само да се декларира, и не е ли по-добре да се действа?
— Но, мадам — каза Жилбер изненадан, — моля Ваше Величество да ми повярва, че всичко, което заповядат кралят или кралицата, аз…
— Ще го направите, нали?
— Със сигурност, мадам.
— И правейки го, господине — рече владетелката, неволно възвръщайки обичайното си високомерие, — вие само ще сте изпълнили един дълг.
— Мадам…
— Бог, който е дал всемогъществото на кралете — продължи Мария-Антоанета, — ги е освободил от задължението да бъдат признателни на онези, които само изпълняват дълг.
— За жалост, мадам — поклати глава Жилбер, — наближава времето, когато слугите ви ще заслужават нещо повече от вашата признателност, ако искат само да изпълняват дълга си.
— Какво означава това, господине?
— Означава, мадам, че в тези дни на безредие и разложение вие напусто ще дирите приятели там, където сте свикнали да намирате слуги. Молете се, молете се на Бога, мадам, да ви изпрати други слуги, други поддръжници, други приятели, различни от тези, които имате.
— Вие знаете ли ги кои са?
— Да, мадам.
— Тогава посочете ги.
— Вижте, мадам, аз, който ви говоря, вчера бях ваш враг.
— Мой враг! Защо?
— Ами защото наредихте да ме хвърлят в затвора.
— А днес?
— Днес, мадам — поклони се Жилбер, — аз съм ваш слуга.
— И с каква цел?
— Мадам…
— С каква цел сте станали мой слуга? Не е в природата ви, господине, да променяте така чевръсто мненията, убежденията или привързаностите си. Вие сте човек, вдълбочен в своите спомени, господин Жилбер, вие умеете да удължавате отмъщенията си. Хайде, кажете ми целта на вашата промяна.
— Мадам, преди малко ме упрекнахте, че обичам твърде много родината си.
— Никога не се обича твърде много, господине. Става въпрос само да се знае как се обича. Аз обичам родината си. (Жилбер се усмихна.) О, не ме разбирайте погрешно, господине! Моята родина е Франция — аз съм я приела за родина. Германка по кръв, аз съм французойка по сърце. Обичам Франция, но я обичам чрез краля, обичам я чрез почитта към Бог, който ни е помазал. Сега сте вие.
— Аз ли, мадам?
— Да. Ах, вие, съзнавам, при вас не е същото. Вие обичате Франция чисто и просто заради самата Франция.
— Мадам — отвърна докторът, покланяйки се, — ще засвидетелствам липса на уважение към Ваше Величество, ако не проявя откровеност.
— О! — извика кралицата. — Ужасно, отвратително време, когато всички, които твърдят, че са честни, разделят две неща, които никога не са се разделяли, две понятия, вървели винаги заедно — Франция от нейния крал! Нямаше ли една трагедия от един от вашите поети, в която питат една кралица, изоставена от всички: „Какво ви остава?“ И тя отговаря: „На мен ли? Аз съм като Медея. Оставам аз и ще видим.“322
И Мария-Антоанета излезе разгневена, оставяйки Жилбер в изумление.
С дъха на яростта си владетелката току-що бе повдигнала пред него един край на воала, зад който се подготвяше полека делото на контрареволюцията.
— Така значи — каза си Жилбер, влизайки при краля, — кралицата крои някакъв план.
— Така значи — каза си кралицата, прибирайки се в покоите си, — решително нищо не може да се направи с този човек. Той има силата, ала му липсва преданост!
Клет е владетелят, за когото преданост е синоним на раболепие!
46.
Онова, което искаше кралицата
Жилбер се върна при господин Дьо Некер, след като бе видял Луи XVI съвършено спокоен за разлика от превъзбудената Мария-Антоанета.
Кралят гледаше напред, кралят правеше сметки, кралят обмисляше реформи на законите.
Този човек с добра воля, с кротък поглед и прямо сърце, който, ако кривеше душата си, то бе от предразсъдъци, присъщи на кралската титла, та този човек упорито воюваше за нищожни неща, когато му отнемаха първостепенните. Той упорито пронизваше хоризонта с късогледия си поглед, когато бездната беше зейнала под нозете му. Този човек внушаваше дълбоко състрадание у Жилбер.
Докато кралицата — ни най-малко, и въпреки своята безстрастност докторът усещаше, че тя е от онези жени, които трябва да бъдат или горещо обичани, или мразени до смърт.
Оттеглила се в покоите си, Мария-Антоанета почувства как огромна тежест се стоварва върху сърцето й.
И действително тя нямаше, нито като жена, нито като кралица, нищо сигурно край себе си, нищо, което да й помогне да понесе и част от смазващото я бреме.
Накъдето и да извърнеше очи, струваше й се, че съзира колебание или съмнение.
Придворните се безпокояха за състоянието си и бяха склонни към продажност.
Близките и приятелите мислеха за изгнание.
Най-чистата жена, Андре, се отдалечаваше малко по малко телом и духом.
Най-благородният и обичан мъж, Шарни, бе уязвен от някакъв каприз и беше обзет от съмнение.
Това положение я тревожеше, нея — самия инстинкт и самата прозорливост.
Как този кристален човек, как това сърце без примеси изведнъж се бе променило?
— Не, той още не се е променил — казваше си, въздишайки, кралицата, — той ще се промени.
Той ще се промени! Ужасяващо убеждение за жена, която обича страстно, непоносимо за жена, която обича високомерно.
Впрочем Мария-Антоанета обичаше Шарни едновременно страстно и високомерно.
Така че страдаше от две рани.
И при все това в момента, до който бе стигнала, в момента, когато забеляза злото, което бе сторила, грешката, която бе извършила, все още имаше време да я поправи.
Ала умът на тази коронована жена съвсем не беше гъвкав. Тя не бе в състояние да се огъне дори в несправедливостта; може би, лице в лице с равнодушие, би демонстрирала или би пожелала да демонстрира душевно величие и тогава би поискала прошка.
Но на онзи, когото бе удостоила с толкова чиста и дълбока нежност, на онзи, с когото бе благоволила да сподели най-съкровените си мисли, кралицата не смяташе, че трябва да прави и най-малка отстъпка.
Нещастието на кралиците, които слизат дотам, да обичат поданик, е, че неизменно обичат като владетелки и никога като жени.
Мария-Антоанета се оценяваше така високо, та мислеше, че нищо човешко не би могло да плати любовта й, дори кръвта, дори сълзите.
От мига, в който почувства ревност, тя бе започнала да се принизява духовно.
Вследствие на това падение дойдоха капризите.
Вследствие на капризите придойде гневът.
И накрая вследствие на гнева нахлуха лошите мисли, които водят подир себе си лоши постъпки.
Шарни не си даваше сметка за онова, което току-що изложихме, но той беше мъж и бе разбрал, че Мария-Антоанета ревнува, и то без основание ревнува от жена му.
От жена му, която никога не бе и поглеждал.
Нищо не може да накара едно честно и неспособно на измяна сърце да възнегодува така, както ако го сметнат за способно на предателство.
Нищо не е в състояние да привлече вниманието върху някого така, както ревността, с която този някой е удостоен.
Най-вече когато тази ревност е неоправдана.
Тогава онзи, когото подозират, се замисля.
Той се вглежда последователно в ревнивото сърце и в ревнуваната личност.
Колкото по-голямо е сърцето на ревнивия, толкова по-сериозна е опасността, към която се устремява.
Наистина как да предположиш, че едно голямо сърце, един извисен ум, една оправдана гордост ще се оставят да бъдат накърнени от нищо или от нещо дребно?
Защо да ревнува хубавата жена? Защо да ревнува могъщата жена? Защо да ревнува одухотворената жена, ако обектът на тази ревност въобще не го заслужава?
Ревнивият е като копой, надушващ достойнствата на друг, които безразличният ловец изобщо не е забелязал, вървейки по пътя си.
Шарни знаеше, че госпожица Андре дьо Таверне е отдавнашна приятелка на кралицата, към която преди винаги се отнасяха добре, неизменно предпочитаха. Защо Мария-Антоанета вече не я обичаше? Защо ревнуваше от нея?
Значи тя бе доловила някаква красива тайна, която той, Шарни, не бе открил, несъмнено понеже не бе търсил?
Значи тя бе почувствала, че Шарни може да се вгледа в тази жена и тя да загуби нещо от това, че Шарни ще се вгледа в нея?
Или пък бе решила, че Шарни я обича по-малко, без никаква външна причина?
Няма нищо по-фатално за ревнивите от познанието, което дават на другия за температурата на това сърце, чиято жар копнеят да запазят.
Колко често се случва обичаният да бъде осведомяван — чрез упреците за неговата студенина — за студенината, която започва да изпитва, без да си дава сметка.
О, непохватност на влюбените! Вярно е, че там, където има много ловкост, почти никога няма достатъчно любов.
Мария-Антоанета сама бе показала на Шарни чрез гнева и несправедливостта си, че в дълбините на сърцето му любовта е залиняла.
И веднага щом го узна, той потърси причината, оглеждайки се около себе си, и под погледа му съвсем естествено попадна причината за ревността на кралицата.
Андре, бедната пренебрегната Андре, съпруга, без да е жена.
Читать бесплатно другие книги:
