Анж Питу Дюма Александр

60.

Госпожа Бийо абдикира

Двете жени отдадоха цялото си внимание, за да изслушат повелите на почитаемия баща.

Питу съзнаваше, че задачата щеше да бъде трудна — той бе видял госпожа Бийо и Катрин в действие; познаваше навика на едната да командва и жестоката независимост на другата.

Катрин — момиче толкова нежно, толкова работливо, толкова добро — бе добила, поради качествата си, огромно влияние върху всички във фермата; а какво е властническият дух, ако не твърда воля за неподчинение.

Изпълнявайки своята мисия, Питу си даваше сметка за насладата, която щеше да достави на едната, и за болката, която не можеше да не причини на другата.

Леля Бийо, с отредената й второстепенна роля, му изглеждаше като нещо ненормално, абсурдно. Това възвеличаваше Катрин по отношение на Питу.

А Катрин нямаше нужда от подобно възвисяване при сегашните обстоятелства.

Ала във фермата той бе като Омиров вестител, една уста, една памет, не и разум. Момъкът се изрази със следните думи:

— Госпожо Бийо, желанието на господин Бийо е вие да се мъчите възможно най-малко.

— Как така? — попита с изненада простодушната жена.

— Какво значи това „да се мъчи“? — додаде младата Катрин.

— Ще рече, че управлението на ферма като вашата предполага много грижи и работа, че има сделки за сключване…

— Е, какво? — не разбираше добрата жена.

— Плащания…

— Е, и?

— Оран…

— Е, добре!

— Прибиране на реколта…

— Кой твърди обратното?

— Със сигурност никой, госпожо Бийо. Но за да се сключват сделки, трябва да се пътува.

— Имам си кон.

— Когато се плаща, трябва пазарене.

— О! Уста на заем не взимам.

— За да се оре…

— Нямам ли навика да надзиравам?

— А прибирането на реколтата, това е съвършено друга работа. Трябва да се готви на работниците, да се помага на коларите…

— Нищо не ще ме уплаши, щом е за благото на мъжа ми — заяви достойната жена.

— Само че, госпожо Бийо… в края на краищата…

— В края на краищата какво?

— Толкова работа… и… на тази възраст…

— А! — рече леля Бийо, поглеждайки Питу накриво.

— Ама помогнете ми де, госпожице Катрин — каза бедният момък, усещайки, че силите му намаляват, а положението става все по-трудно.

— Не знам какво да направя, за да ви помогна — вдигна рамене Катрин.

— Е, добре! — въздъхна Питу. — Господин Бийо не избра госпожа Бийо, за да не си дава толкова труд.

— А кого? — прекъсна го тя, треперейки от вълнение и респект.

— Избра този, който е по-силен, който е той и вие едновременно. Избра госпожица Катрин.

— Дъщеря ми Катрин да управлява дома! — извика майката с нотка на недоверие и едва доловима ревност.

— Под вашите заповеди, майко — побърза да каже девойката, изчервявайки се.

— Не, не — настоя Питу, решен да доведе мисията си докрай. — Не! Изпълнявам изцяло заръката му. Господин Бийо упълномощава Катрин и й прехвърля всички работи и дела по поддържането на дома.

Всяка от тези думи, подсилена от истинността, проникваше в сърцето на стопанката; и вместо да избълва люта ревност и пламенен гняв, тази така добродушна натура посрещна своето понижение примирено, покорно, със съзнанието за непогрешимостта на мъжа си.

Можеше ли Бийо да сбърка? Можеше ли да не бъде послушан Бийо?

Ето двата единствени аргумента, които добрата жена си приведе срещу самата себе си. И съпротивата й секна.

Тя погледна дъщеря си, в чиито очи съзря скромност, доверие, воля за успех, нежност и неизменно уважение. И отстъпи напълно.

— Господин Бийо е прав — рече. — Катрин е млада. Има твърда глава и е дори вироглава.

— О, да! — потвърди Питу, сигурен, че ласкае самолюбието на девойката, като същевременно я стрелна с хапливия си тон.

— Катрин — продължи леля Бийо — ще се чувства по-добре от мен по широките друмища. По-чевръсто ще търчи по цял ден подир орачите. Ще е по-неотстъпна в продаването и купуването. Дъщеря ми ще съумее да накара всички да й се подчиняват!

Катрин се усмихна.

— Е, какво пък! — редеше простодушната жена, без дори да й се налага да сподавя въздишка. — Ето че и Катрин ще потича малко по нивите, ще държи кесията, ще е все на път! Ето че моето момиче ще стане момче!

Питу се намеси със самонадеян вид:

— Не се бойте за госпожица Катрин, аз съм тук и ще я придружавам навсякъде.

Това добронамерено предложение, на което Анж вероятно разчиташе да окаже сигурно въздействие, му спечели от страна на Катрин един такъв странен поглед, че той остана озадачен.

Девойката се изчерви не като жените, на които е доставено удоволствие, а с онзи петнист нюанс, който, разкривайки чрез един двоен симптом двойственото състояние на душата, неговата първопричина, издава едновременно гнева и нетърпението, желанието да говори и нуждата да замълчи.

Питу не бе светски човек; той не долавяше нюансите.

Ала усещайки, че червенината на Катрин не бе израз на пълно съгласие, каза с приветлива усмивка, която откри едрите му зъби под дебелите устни:

— Но вие мълчите, госпожице Катрин?

— Ама вие не съзнавате ли, господин Питу — подхвана девойката, — че изрекохте глупост?

— Глупост! — възкликна влюбеният.

— По дяволите! — извика госпожа Бийо. — Как си представяте дъщеря ми Катрин с телохранител?

— Е, в горите поне!… — упорстваше Питу с такъв наивно добросъвестен вид, че би било грехота да му се надсмееш.

— И това ли е част от наставленията на нашия човек? — попита леля Бийо, като по този начин показа също известно предразположение към язвителни забележки.

— О! — отвърна Катрин. — Това е занятие за ленивец, което баща ми не би могъл да препоръча на господин Питу и което господин Питу не би приел от баща ми.

Момъкът местеше широко отворените си уплашени очи от Катрин към леля Бийо и обратно; всичките му въздушни кули рухваха.

Като истинска жена Катрин разбра болезненото разочарование на Питу.

— Господин Питу — поде тя, — в Париж ли сте видели младите момичета да се излагат така, влачейки непрекъснато момци подир себе си?

— Ама вие не сте младо момиче — сви вежди Питу, — вие сте господарката на дома.

— Хайде, хайде! Стига приказки — намеси се рязко леля Бийо, — господарката на дома има доста неща за вършене. Ела, Катрин, да ти предам къщата, съгласно заповедите на баща ти.

И пред очите на смаяния, неподвижен Питу започна една церемония, на чиято селска простота не липсваше нито тържественост, нито поезия.

Госпожа Бийо разкачи ключовете от връзката и ги връчи един след друг на Катрин, като й даде отчет за бельото, за бутилките, за мебелите и провизиите.

Тя отведе дъщеря си при стария секретер, украсен с инкрустации, датиращ от 1738 или 1740 година, в чийто тайник Бийо пазеше документите, луидорите, всички архиви и съкровища на семейството.

С подобаваща важност Катрин се остави да бъде посветена във всемогъществото на властта и в тайните; проницателно разпита майка си, обмисли всеки отговор и изглеждаше сякаш, веднъж получила сведенията, ги бе скътала в дълбините на паметта и ума си като оръжие за борба.

След прегледа на вещите госпожа Бийо мина към добитъка, чието преброяване бе извършено с абсолютна точност.

Здрави или болни овце, агнета, кози, кокошки, гълъби, коне, волове и крави.

Ала това беше просто формалност.

В този клон на стопанството девойката отдавна бе фактически управител.

Никой по-добре от Катрин не познаваше птиците по жадното им къткане, агнетата, привързани към нея от първия си месец, гълъбите, които често насред двора я обграждаха в елипсите на своя полет, кацаха на рамото й, след като се бяха поклонили в нозете й със странното движение напред-назад, характерно за мечките, когато са затворени.

Конете цвилеха, щом Катрин се приближеше. Единствено тя умееше да обуздае най-буйните. Един от тях, питомец на арендатора, недостъпен жребец за разплод, трошеше всичко в конюшнята, за да се добере до девойката и да потърси в ръцете и джобовете й твърдата кора хляб, която знаеше, че ще намери.

Надали имаше по-прелестна и извикваща усмивка гледка от това красиво русо момиче с големи сини очи, бяла шия, закръглени ръце и пухкави длани, което пристъпваше с престилка, пълна със зърна, до празното място край барата, където почвата, утъпкана и покрита със селитра, прозвънваше под зърната, хвърляни с шепи.

Тогава всички пиленца, гълъби, агнета се устремяваха натам; човките потракваха по земята; розовите езици на козите лижеха овеса или хрупкавата елда. И този харман, почернял от пластовете зърно, ставаше за секунди бял и чист, като чинията на жътваря, приключил с яденето.

Очите на някои човешки създания излъчват омая, която пленява или плаши; две влияния, притежаващи такава власт над животните, че те не са в състояние да им се противят.

Кой не е виждал див бик да гледа тъжно в продължение на няколко минути детето, което му се усмихва, без да съзнава опасността? Той се смилява.

Кой не е виждал същият този бик да вперва лукав и уплашен поглед в як фермер, който го приковава с очи и го задържа на място с безмълвна заплаха? Животното свежда чело, сякаш се готви за битка, но краката му са се сраснали със земята, то трепери, вие му се свят, бои се.

Катрин упражняваше едното от двете влияния върху всичко, което я заобикаляше; тя бе едновременно толкова спокойна и толкова твърда, у нея имаше толкова благост и толкова воля, толкова малко недоверие и страх, че животното насреща й не усещаше изкушението на зли помисли.

Подобно странно въздействие девойката упражняваше в още по-голяма степен над мислещите създания. Чарът на тази девица бе неустоим; нямаше човек от околността, който да не се усмихне, заговаряйки за Катрин; никой момък не таеше задни мисли спрямо нея; тези, които я обичаха, я желаеха за съпруга; онези, които не я обичаха, биха я пожелали за сестра.

С наведена глава, с увиснали ръце, с отсъстваща мисъл, Питу следваше машинално дъщерята и майката в тяхната обиколка по преброяването.

Не му бяха проговорили нито дума. Той бе като страж от трагедия и каската му всъщност не малко допринасяше за този странен изглед.

Сетне минаха към работниците и прислугата.

Леля Бийо ги накара да образуват полукръг и застана в центъра.

— Деца мои — рече им, — нашият господар все още не се завръща от Париж, но ни е избрал свой заместник. Това е дъщеря ми Катрин, ето я, съвсем млада и много енергична. Аз съм стара и умът ми е отслабнал. Стопанинът е сторил добре. Понастоящем господарка е Катрин. Тя дава и получава парите. Аз първа ще изпълнявам заповедите й. Онези от вас, които не се подчиняват, ще си имат работа с нея.

Девойката не добави нищо, само ласкаво прегърна майка си.

Ефектът на тази прегръдка бе по-силен от всякакви фрази. Госпожа Бийо заплака. Питу се разнежи.

Служителите приветстваха гръмко новата господарка.

Катрин веднага влезе във функциите си и разпредели службите. Всеки получи своето поръчение и тръгна да го изпълнява с доброто желание, което се влага в началото на всяко властване.

Останал сам, Питу се приближи до Катрин и попита:

— А аз?

— Виж ти!… — отвърна тя. — Няма какво да ви наредя.

— Как така, значи ще остана, без да правя нищо?

— Какво искате да правите?

— Ами онова, което правех, преди да замина.

— Преди да заминете, вие бяхте взет от баща ми.

— Ама вие сте господарката, дайте ми работа.

— Нямам работа за вас, господин Анж.

— Защо?

— Защото вие сте учен, господин от Париж и тези селски работи не ви подхождат.

— Как така? — промълви Питу.

Катрин направи знак, с който искаше да каже: „Така е.“

— Аз — учен! — повтори той.

— Разбира се.

— Та погледнете ръцете ми, госпожице Катрин.

— Няма значение.

— Защо, госпожице Катрин, под предлог, че съм учен, ме принуждавате да умра от глад? — проплака отчаян бедният момък. — Нима не знаете, че философът Епиктет е слугувал, за да се храни, че баснописецът Езоп е печелел хляба си с пот на чело? А тези двама господа със сигурност са били по-учени от мен.

— Какво искате! Това е положението.

— Но господин Бийо ме прие като член на дома. И ме отпрати от Париж, за да продължа да бъда.

— И така да е. То е, защото баща ми можеше да ви застави да вършите неща, които аз, неговата дъщеря, не ще се осмеля да ви възложа.

— Не ми ги възлагайте, госпожице Катрин.

— Да, ала тогава ще потънете в безделие, което не бих могла да ви позволя. Баща ми, като господар, имаше право да върши онова, което на мен, като пълномощник, ми е забранено. Управлявам имота и той трябва да носи печалба.

— Ами понеже ще работя, ще нося печалба. Ето че се въртите в порочен кръг, госпожице Катрин.

— Моля? — каза девойката, която не разбираше големите приказки на Питу. — Какво е това порочен кръг?

— Порочен кръг се нарича неправилното разсъждение, госпожице. Не, оставете ме във фермата и ми дайте най-неприятната работа, ако искате. И ще видите дали съм учен и безделник. Впрочем вие трябва да водите книжа и да правите отчети. Аритметиката е моя специалност.

— Според мен това съвсем не е достатъчно занимание за един мъж — рече Катрин.

— Тогава значи не ставам за нищо? — извика Питу с отчаяние.

— Живейте все пак тук — кимна тя, омеквайки, — ще помисля и ще видим.

— Ще мислите дали трябва да ме оставите! Ама какво съм ви сторил, госпожице Катрин? Едно време не бяхте такава!

Девойката сви рамене едва забележимо. Не можеше да приведе убедителни доводи на Питу, ала бе очевидно, че настояването му я уморява. Ето защо прекъсна разговора с думите:

— Достатъчно, господин Питу. Отивам във Ферте-Милон.

— Ще изтичам да оседлая коня ви, госпожице Катрин.

— Не, в никакъв случай, останете тук.

— Отказвате да ви придружа?

— Останете тук! — изрече властно Катрин.

Питу се закова на мястото си и наведе глава, преглъщайки сълза, която парна клепачите му, сякаш бе от врящо масло.

Девойката излезе и нареди на един от конярите да оседлае коня й.

— Ах! — прошепна момъкът. — Намирате, че съм се променил, госпожице Катрин, но вие сте се променили много повече от мен.

61.

Онова, което кара Питу да се реши да напусне фермата и да се завърне в Арамон, неговата единствена и истинска родина

Междувременно леля Бийо, примирила се със задълженията на първа прислужница, се бе захванала с работата си без преструвки, без горчивина, с добро желание. Движението, прекъснато за миг в цялата земеделска йерархия, започваше отново да наподобява жужащ кошер, който кипи от труд.

Докато приготвяха коня й, Катрин се върна, хвърли един поглед отстрани на Питу, чието тяло остана неподвижно, но главата му се завъртя като ветропоказател, следвайки стъпките на девойката, докато тя изчезна в стаята си.

— Какво ли ще прави Катрин в стаята си? — запита се момъкът.

Клети Питу! Какво щеше да прави ли? Щеше да приглади косите си, да си сложи бяло боне и по-фини чорапи.

След като привърши с това допълнение към тоалета си и чу, че конят й потропва с копита под водосточната тръба, тя хукна навън, целуна майка си и препусна.

Питу, без работа, неудовлетворен от този бегъл поглед — полубезразличен, полусъстрадателен, — който девойката му бе отправила на тръгване, не можеше да остане така в недоумение.

Откакто бе видял отново Катрин, струваше му се, че не би могъл да живее без нея.

А и освен това в глъбините на този тромав и сънлив ум нещо като подозрение идваше и си отиваше с монотонната ритмичност на часовниково махало.

Присъщо е на наивните умове да усещат всичко в еднаква степен. Тези лениви натури не са по-малко чувствителни от останалите; само че те изживяват, без да анализират.

Анализът е навик да се радваш и да страдаш. Трябва да си привикнал към чувствата, за да наблюдаваш кипежа им в дъното на онази бездна, наричана човешко сърце.

Няма наивни старци.

Чувайки отдалечаващия се конски тропот, Питу изтича към вратата. Забеляза Катрин, поела по тясна пътека, която водеше към главния път за Ферте-Милон и минаваше в подножието на малък хълм, чийто връх се губеше в гората.

От прага на тази врата той изпрати на хубавата девойка едно сбогом, преливащо от съжаления и смирение.

Ала едва това сбогом бе излетяло от ръката и сърцето, когато Питу размисли.

Катрин му бе забранила да я придружи, не би могла обаче да му попречи да я последва.

Тя можеше да каже на Питу: „Не искам да ви виждам!“, но не и: „Забранявам ви да ме виждате!“

И момъкът реши, че понеже няма какво да прави, нищо на света не го спира да се впусне подир Катрин под прикритието на гората. Така, без да бъде видян, щеше да я съзерцава отдалеч, през дърветата.

До Ферте-Милон бе не повече от левга и половина. Левга и половина на отиване и левга и половина на връщане, какво бе това за Питу?

Впрочем Катрин щеше да стигне до пътя по пътеката, образуваща ъгъл с него. Поемайки перпендикулярно, момъкът спестяваше четвърт левга. Значи оставаха само две левги и половина до Ферте-Милон и обратно.

Две левги и половина са нищо за човек, който сякаш бе обрал Малечко-Палечко и му бе взел бързоходните ботуши, които пък Малечко-Палечко взел от човекоядеца.

Едва този план се беше родил в ума на Питу, и той го приведе в изпълнение.

Докато Катрин препускаше към главния път, момъкът, приведен зад високата ръж, наближаваше гората.

За един миг се озова в окрайнините й, прескочи рова, който я ограждаше, и се метна под дърветата, не така грациозно, ала също толкова стремително като подплашен елен.

След като бе тичал четвърт час, накрая зърна светлеещия път.

Спря и се облегна на един голям дъб, който изцяло го скриваше зад грапавия си ствол. Беше съвършено сигурен, че е изпреварил Катрин.

Изминаха обаче десет, петнайсет минути — никаква следа от девойката.

Да не би да бе забравила нещо във фермата и да се беше върнала? Нищо чудно.

С всички възможни предпазни мерки Питу се приближи пак до пътя, подаде глава иззад огромен бук, който растеше в самия ров, наполовина на пътя, наполовина в гората, и се взря докъдето погледът му стигаше, но без резултат.

Катрин бе забравила нещо и се беше върнала във фермата.

Питу затича отново. Тя или още не бе пристигнала и той щеше да я види да се прибира, или пък бе пристигнала и щеше да я види да излиза.

Момъкът отвори пергела на дългите си крака и започна да отмерва пространството, което го делеше от равнината.

Бягаше по песъчливия насип край пътя, когато изведнъж замръзна на място.

Конят на Катрин се движеше в раван.

Конят, движещ се в раван, се беше отклонил от главния път и бе пресякъл насипа, за да поеме по тясна пътека, в началото на която върху един стълб се четеше надпис:

Питу вдигна очи и в дъното на пътеката, нейде в далнината, забеляза да потъват в синкавия хоризонт на гората белият кон и червеният жакет на Катрин.

Разстоянието бе наистина голямо, ала, както знаем, за Питу нямаше големи разстояния.

— Ах! — извика той, гмурвайки се отново в гората. — Значи не отива във Ферте-Милон, а в Бурсон. И все пак не се лъжа. Тя повтори Ферте-Милон поне десет пъти. Дадоха й поръчки за Ферте-Милон. Самата леля Бийо говореше за Ферте-Милон.

И докато си шепнеше това, Питу не преставаше да тича — все по-бързо и по-бързо; тичаше като бесен.