Анж Питу Дюма Александр

— Невидимо, от храната на тялото.

На това място арамонците престанаха да разбират.

— Ще ни го обясниш ли, Питу? — настоя Бонифас.

— Много е лесно — отговори момъкът. — Париж, както споменах, е мозъкът. Провинциите са крайниците. Провинциите ще работят, ще пият, ще ядат, а Париж ще мисли.

— Тогава напускам провинцията и отивам в Париж — заяви скептикът Бонифас. — Вие, останалите, ще дойдете ли с мен в Париж?

Една част от аудиторията избухна в смях и се присъедини към Бонифас.

Питу усети, че ще бъде злепоставен от този присмехулник.

— Хайде, вървете в Париж! — извика той. — И ако там намерите едно лице, толкова смешно колкото вашето, ще ви купя зайчета като това, по едно луи парчето.

И с едната си ръка показа зайчето, докато в другата подрънкваше няколкото луи, останали му от щедрия дар на Жилбер. Сетне се изсмя на свой ред. Вследствие на което Бонифас почервеня от яд.

— Ваша милост Питу, ти се правиш на конте, а нас наричаш смешни!

— Смешен си ти — изрече величествено Питу.

— Ама погледни се — каза Бонифас.

— И да се огледам — не отстъпваше Питу, — ще видя нещо може би грозно колкото теб, само че не толкова глупаво.

Едва бе довършил, и Бонифас — в Арамон са почти пикардийци, — му нанесе юмручен удар, който момъкът ловко парира с окото си, но на който отвърна с един типично парижки ритник.

С втори повали скептика.

После се поклони към своя противник, сякаш за да придаде на триумфа си фатални последици, и вече всички се притичваха на помощ на Бонифас, когато Питу, изпъчвайки се, каза:

— Знай, че победителите на Бастилията не се бият с юмруци. Аз имам сабя, вземи и ти една и да приключваме.

С тези думи извади сабята си от ножницата, забравяйки или не забравяйки, че в Арамон няма друга освен неговата и тази на пъдаря, която бе с един лакът по-къса.

Вярно е, че за да възстанови равновесието, той си сложи каската.

Това душевно величие наелектризира аудиторията. Решено бе, че Бонифас е дръвник, смешник и глупак, недостоен да участва в обсъждането на обществените дела.

В резултат на това го изгониха.

— Виждате картината на революцията в Париж — рече тогава Питу. — Както е казал господин Прюдом или Лустало, мисля, че беше доблестният Лустало… Да, той е, сигурен съм:

Великите ни изглеждат велики само защото сме на колене — да се изправим.386

Този епиграф нямаше никаква връзка със ситуацията. Но може би тъкмо поради това произведе невероятен ефект.

Скептикът Бонифас, който се бе отдалечил на двайсет крачки, остана поразен и се върна обратно, за да промълви смирено:

— Не бива да ни се сърдиш, Питу, че не познаваме свободата така добре като теб.

— Не става дума за свободата — поясни Питу, — а за правата на човека.

Още един тежък удар, с който за втори път съкруши аудиторията.

— Питу, ти си учен — каза Бонифас, — и ние се прекланяме пред теб.

Момъкът се поклони.

— Да — рече той, — образованието и опитът ме поставят над вас и ако преди малко бях груб, то е от приятелски чувства.

Избухнаха аплодисменти. Питу видя, че може да се изяви.

— Вие ми говорехте за работа — продължи. — Но наясно ли сте какво е всъщност работа? За вас работата се състои в това да цепите дърва, да жънете, да събирате жълъди, да връзвате снопи, да редите камъни един върху друг и да ги споявате с цимент… Ето какво е работа за вас. Според вас аз не работя. Е, лъжете се. Аз работя повече от всички вас, защото обмислям вашето освобождение, защото бленувам за свободата ви, за равенството ви. Само един от моите мигове струва колкото стотина ваши дни. Воловете, които орат, правят всички едно-единствено нещо. Ала човекът, който мисли, надхвърля цялата мощ на материята. Аз сам струвам колкото всички вас.

Погледнете господин Дьо Лафайет — слаб рус мъж, не много по-едър от Клод Телие, с остър нос, малки крака и ръце като пречките на този стол. Що се отнася до дланите и ходилата, не е нужно да говорим — все едно ги няма. Е, и? Този мъж е носил на плещите си два свята, един повече от Атлас, а крехките му ръце са строшили оковите на Америка и на Франция… След като неговите ръце са сторили това, ръце, тънки като пречки на стол, преценете какво могат да направят моите.

И Питу показа ръцете си, възлести като дървесни стволове.

И с това сравнение спря, сигурен, че е постигнал, без да заключава нищо, огромен ефект.

Беше го постигнал.

63.

Питу — заговорник

Повечето от нещата, които се случват на човека и представляват за него голямо щастие или голяма чест, му идват почти винаги, след като силно ги е желал или пък силно ги е презирал.

Ако приложим тази максима към личностите и събитията от историята, ще видим, че в нея има не само истина, но и дълбочина.

Ще се задоволим, без да прибягваме до доказателства, да я приложим към Анж Питу, сиреч към нашия човек и нашата история.

Действително Питу — ако ни бъде разрешено да се върнем малко назад, към раната, която той получи право в сърцето, — та действително Питу, подир откритието си в окрайнините на гората, се почувства обзет от голямо презрение към нещата от този свят.

Той, който се бе надявал да отгледа в сърцето си драгоценното и рядко цвете, наричано любов; той, който се бе завърнал в родния край с една каска и една сабя, горд да свърже в едно Марс и Венера, както казва неговият знаменит другар Дьомустие в своите „Писма до Емили върху митологията“, та той се оказа много засрамен и много нещастен, забелязвайки, че във Виле-Котре и околностите има и други влюбени.

Той, който бе взел активно участие в кръстоносния поход на парижаните срещу благородниците, се оказа твърде дребен пред селското благородничество, представлявано от господин Изидор Дьо Шарни.

Уви! Един толкова хубав момък, харесващ се от пръв поглед, един кавалер с кожени панталони до коленете и дреха от кадифе!

Как да се бори с подобен мъж?

С мъж, който носеше високи ботуши за езда с шпори; с мъж, чийто брат мнозина все още наричаха „монсеньор“!

Как да се бори с подобен съперник? Как да не изпитва едновременно срам и възхищение, чувства, които за ревнуващия са двойно изтезание, толкова ужасно, че е трудно да се каже кое би предпочел — съперник, който стои над него, или под него!

Така че Питу познаваше ревността, неизлечима рана, плодовита на болки, непознати на честното и наивно сърце на нашия герой, ревността, феноменално отровна растителност, поникнала, без да бъде сята, върху почва, на която не бяха избуявали никакви лоши страсти, дори и самолюбието, плевел, с който обраства и най-безплодната земя.

Едно така изтерзано сърце има нужда от твърде дълбока философия, за да възвърне обичайния си покой.

Беше ли Питу философ, той, който на другия ден, след като бе пронизан от това ужасно усещане, мислеше как ще обяви война на питомните и дивите зайци на херцог Д’Орлеан, а на по-следващия произнесе забележителната реч, която предадохме?

Притежаваше ли сърцето му твърдостта на кремъка, от който всеки удар изтръгва искра, или пък просто кротката съпротива на сюнгера, способен да попива сълзите и да омеква, без да се наранява от удара на премеждията?

Това ще ни покаже бъдещето. Да не гадаем, а да разказваме.

След като прие посещението и завърши речта, Питу, принуден от апетита си да слезе до по-нисши грижи, сготви и изяде зайчето, съжалявайки, че не е див заек.

Действително, ако бе див заек, той нямаше да го изяде, а щеше да го продаде.

Това не беше дребна работа — един див заек струваше, в зависимост от големината си, от осемнайсет до двайсет и четири су, и макар притежател на остатъка от луидори, дадени от доктор Жилбер, Питу, който, без да е скъперник като леля Анжелик, бе наследил от майка си солидна доза пестеливост, би прибавил тези осемнайсет су към своето имане, което би набъбнало, вместо да бъде накърнено.

Защото Питу разсъждаваше, че не е необходимо човек да си приготвя храна, било за три ливри, било за осемнайсет су. Тъй като не бе Лукул387, казваше си, че с осемнайсетте су от заека би преживял цяла седмица.

През тази седмица обаче, допускайки, че първия ден е хванал един див заек, защо да не улови още три в следващите седем дни или по-точно нощи. Тоест за една седмица би си изкарал прехраната за цял месец.

При това положение четирийсет и осем заека щяха да му бъдат достатъчни за една година; останалото бе чиста печалба.

Питу правеше икономическото изчисление, докато поглъщаше зайчето, което вместо да му донесе осемнайсет су, му струваше едно су за масло и едно су за сланина. Колкото до главите лук, беше ги събрал от общинската мера.

След ядене — креватът или вратата, гласи пословицата. След угощението Питу се отправи към гората да си потърси някое хубаво местенце, за да се наспи.

Излишно е да споменаваме, че от мига, в който несретникът престана да говори за политика и се озова насаме със себе си, незабавно в съзнанието му изплува господин Изидор, ухажващ госпожица Катрин.

Дъбовете и буките трепереха от въздишките му; природата, която винаги се усмихва на задоволените стомаси, правеше изключение в полза на Питу и му приличаше на огромна черна пустиня, населена само с диви и питомни зайци и сърни.

Полегнал под големите дървета на родната гора, вдъхновявайки се от тяхната сянка и прохлада, Питу затвърди героичното си решение, което се състоеше в това, да изчезне от очите на Катрин, да я остави свободна, да не се измъчва извънмерно от нейните предпочитания, да не се оставя да бъде унижаван допълнително, свръх онова, което произтичаше от сравнението.

Усилието да не вижда повече госпожица Катрин бе твърде болезнено, но един мъж трябваше да бъде мъж.

Всъщност въпросът не стоеше съвсем така.

Ставаше въпрос по-точно не да не вижда госпожица Катрин, а да не бъде виждан от нея.

Какво обаче би попречило на злочестия влюбен, грижливо скривайки се, да хвърля от време на време по един поглед мимоходом на недостъпната хубавица? Нищо.

Какво бе разстоянието от Арамон до Писльо? Левга и половина, ще рече няколко крачки.

Нечестно би било от страна на Питу да търси отново Катрин след всичко, което бе видял, ала защо да не продължи да узнава за действията и постъпките й посредством едно занимание, с което здравето му щеше да се справи отлично.

Впрочем гората, разположена оттатък Писльо и простираща се чак до Бурсон, изобилстваше от диви зайци.

Питу щеше да ходи през нощта да залага примките си и на сутринта, от височината на някое възвишение, щеше да оглежда равнината и да издебва излизанията на госпожица Катрин. Това бе негово право, до известна степен и негово задължение, произлизащо от правата му, също както при господин Бийо.

Така, утешен от самия себе си пряко себе си, Питу си каза, че може да спре да въздиша. Изяде едно огромно парче хляб, което си бе взел, и щом настъпи вечерта, постави дузина примки и се отпусна на тревата, още топла от дневното слънце.

Заспа като човек, изпаднал в отчаяние, сиреч потъна във вцепеняващ сън, подобен на смърт.

Събуди го нощният хлад; той навести примките си, още нищо не се бе хванало; ала Питу разчиташе на сутрешната обиколка. Само че, понеже чувстваше главата си леко натежала, реши да се прибере и да дойде на следващия ден.

Но този ден, така празен за него откъм събития и случки, беше прекаран от хората в селото в мислене и кроежи.

В средата на деня, който за Питу мина в мечтание в гората, можеше да се види как секачите се облягат на секирите си, вършачите остават с вдигнати във въздуха бухалки, а дърводелците спират рендето върху огладената дъска.

Причината за цялото това изгубено време беше Питу. Питу бе повеят на колебанието, пропълзял между тези тръстики, които започваха объркано да се поклащат.

А той, виновникът за този смут, дори не си спомняше.

Ала когато се упъти към жилището си, въпреки че бе ударило десет и че в този час в селото обикновено не гореше нито една свещ и нито едно око не бе отворено, момъкът видя необичайна сцена около къщата, в която живееше. Това бяха групи хора — седнали, изправени, крачещи.

Поведението на всяка от тези групи имаше особено значение.

Без да знае защо, Питу си представи, че говорят за него.

А като мина по улицата, всички сякаш бяха ударени от електрически ток и започнаха да си го сочат един на друг.

— Ама какво им става? — запита се той. — Да речеш, не съм си сложил каската.

И се прибра скромно у дома си, след като размени тук-там няколко поздрава.

Още не бе затворил зле закрепената врата, когато му се стори, че се чука.

Питу не палеше свещ, преди да си легне; свещта бе твърде голям лукс за човек, който, разполагайки само с една кушетка, не можеше да обърка леглото, и нямайки книги, не би могъл да чете.

Но онова, което бе сигурно, беше, че на вратата му се чукаше.

Той вдигна мандалото.

Двама млади мъже от Арамон влязоха свойски при него.

— Я гледай, ти си нямаш свещ, Питу — каза единият от тях.

— Не — отвърна Питу, — за какво ми е?

— Ами за да виждаш.

— О, та аз виждам през нощта, аз съм никталоп388.

И като доказателство добави:

— Добър вечер, Клод, добър вечер, Дезире.

— Е, ето ни и нас, Питу — рекоха те.

— Добре сте дошли, какво искате от мен, приятели?

— Ама ела на светлината — прикани го Клод.

— На светлината на кое? Няма луна.

— На светлината на небето.

— Значи имаш да ми казваш нещо?

— Да, трябва да ти говорим, Анж.

И Клод многозначително наблегна на тези думи.

— Хайде — каза Питу.

И тримата излязоха.

Стигнаха до първия кръстопът в гората, а Анж Питу все така не знаеше какво са си наумили.

— Е, какво? — попита той, забелязвайки, че спътниците му се спират.

— Виждаш ли, Анж — поде Клод, — ние двамата, аз и Дезире Манике, сме водачите в този край. Искаш ли да бъдеш с нас?

— Защо?

— А! Ами за…

— За какво? — прекъсна го Питу, вдигайки глава.

— За да заговорничим — прошепна Клод в ухото му.

— Аха, като в Париж! — рече Питу, подсмихвайки се.

Истината беше, че той се страхуваше от думата и от ехото й дори насред гората.

— Хайде, обясни — каза най-накрая.

— Ето какво, приближи се, Дезире, ти, който по душа си бракониер и познаваш всички дневни и нощни шумове на равнината и гората, огледай дали не са ни проследили, ослушай се да не ни дебнат.

Дезире описа тихо един кръг около Питу и Клод, като вълк, който слухти край кошара.

После се върна.

— Говори — кимна той, — сами сме.

— Деца мои — подхвана Клод, — всички общини във Франция, според онова, което ни каза ти, Питу, са тръгнали да се въоръжават и да мерят ръст с националните гвардейци.

— Вярно е — потвърди Питу.

— Е, защо Арамон да не се въоръжи като останалите общини?

— Ама ти го каза вчера, Клод — отговори Питу, — когато предложих да се въоръжим, че Арамон не се е въоръжил, защото няма пушки.

— О! Пушките не ни безпокоят, понеже ти знаеш къде има.

— Знам, знам — рече Питу, който усещаше накъде бие Клод и съзнаваше опасността от това.

— И така — продължи Клод, — днес ние се посъветвахме с всички младежи патриоти от околността.

— Хубаво.

— И сме трийсет и трима.

— Което е една трета от сто без едно — каза Питу.

— Познаваш ли военните умения? — попита Клод.

— Ей, Богу! — възкликна Питу, който не знаеше да носи оръжие.

— Добре. А познаваш ли военните маневри?

— Виждал съм десетки пъти генерал Дьо Лафайет да прави военни маневри с четирийсет хиляди души — отвърна пренебрежително Питу.

— Чудесно! — намеси се Дезире, който се отегчаваше от това да не говори, и без да бъде много придирчив, държеше да вметне по някоя дума на свой ред.

— Тогава искаш ли да ни командваш? — продължаваше Клод.

— Аз! — извика Питу, подскачайки от изненада.

— Ти самият.

И двамата затворници го погледнаха втренчено.

— А! Май се колебаеш! — рече Клод.

— Ами…

— Не си ли добър патриот? — попита Дезире.

— О! Как не!

— Значи се боиш от нещо?

— Аз, един от победителите на Бастилията, награден с медал?

— Ти си награден с медал?

— Ще бъда, когато бъдат изсечени медалите. Господин Бийо обеща да получи моя от мое име.

— Той ще бъде награден с медал! Ние ще имаме водител, награден с медал! — въодушеви се Клод.

— Хайде, приемаш ли? — настоя Дезире.

— Приемаш ли? — повтори Клод.

— Е, добре! Да, приемам — кимна Питу, обхванат от ентусиазма си и може би от едно пробуждащо се в него чувство, което се наричаше високомерие.

— Разбрахме се! — извика Клод. — От утре ни командваш.

— За какво ви командвам?

— За военно обучение.

— А пушки?

— Та нали знаеш къде има.

— А, да! При абат Фортие.

— Точно така.

— Само че абат Фортие може да откаже да ми ги даде.

— Ще направиш, както патриотите са направили в Инвалидите, ще ги вземеш.

— Съвсем сам ли?

— Ще имаш подписите ни, пък и впрочем ще ти помогнем със сила, ще вдигнем Виле-Котре, ако потрябва.

Питу поклати глава.

— Абат Фортие е вироглав — каза.

— Брей! Ти беше любимият му ученик, няма да ти откаже.

— Вижда се, че изобщо не го познавате — въздъхна Питу.

— Мислиш, че старецът ще се опъне?

— Би се опънал и на ескадрон на кралските германци… Той е такъв вироглавец, injustum et tenacem389… Така е — додаде Питу след известна пауза, — само дето вие не знаете латински.

Но двамата арамонци не се оставиха да бъдат заслепени нито от цитата, нито от забележката.

— Бога ми! — възкликна Дезире. — Прекрасен командир сме си избрали, Клод, няма що. От всичко се плаши.

Клод поклати глава.

Питу усети, че току-що е уронил авторитета на високото си положение. Той си припомни, че съдбата обича смелите390.

— Е, добре! Така да бъде, ще рискуваме да пробваме — рече.

— Значи ти се заемаш с пушките.

— Заемам се… да пробвам.

Шепот на задоволство замени неодобрителния ропот, който заплашваше да се надигне.

„Охо! — помисли си Питу. — Тези хора ми се налагат още преди да им бъда командир. А какво ли ще е, когато стана!“

— Да се пробва не е достатъчно — настояваше Клод.

— Като не е достатъчно — отвърна Питу, — направи ти нещо по-добро. Отстъпвам ти командването. Върви да се сблъскаш с абат Фортие и многожилния му камшик.

— Какво от това — подхвърли презрително Манике, — че се върна от Париж със сабя и каска, щом се страхуваш от един камшик.

— Сабята и каската съвсем не са броня, а и да са, абат Фортие ще й намери дефекта.

Клод и Дезире изглежда разбраха тази забележка.

— Хайде, Питу, хайде, синко! — увещаваше го Клод.

(„Синко“ е приятелско обръщение, често използвано в този край.)

— Хубаво! Приемам — каза Питу. — Но искам послушание, дявол да го вземе!

— Ще видиш колко сме послушни — смигна Клод на Дезире.

— Само се заеми с пушките — добави Дезире.

— Договорихме се — рече Питу, силно обезпокоен дълбоко в себе си, ала явно амбицията започваше да му шушне за велики дръзновения.

— Обеща ни.

— Заклевам се.

Питу протегна ръка и двамата му другари сториха същото; ето как под светлината на звездите, на една поляна бе обявено въстанието в департамента Ен, от трима арамонци, невинни плагиатори на тримата знаменити швейцарци от Рютли391.

Истината е, че Питу съзираше в края на мъките и усилията си щастието да се покаже славно обкичен със знаците на командир от националната гвардия и че тези знаци му се струваха в състояние да внушат ако не угризения, то поне размисли на госпожица Катрин.

Така, помазан по волята на избирателите си, Питу се прибра, обмисляйки пътищата и начините да осигури оръжие за своите трийсет и трима национални гвардейци.

64.

Където се противопоставят монархическият принцип, представен от абат Фортие, и революционният принцип, представен от Питу

Тази нощ Питу бе толкова зает с голямата чест, която му беше оказана, че забрави да навести примките си.

На другия ден той се въоръжи с каската и сабята и се отправи към Виле-Котре.

Градският часовник удари шест часа сутринта, когато Питу пристигна на площада пред замъка и дискретно почука на малката порта, която водеше към градината на абат Фортие.

Питу бе почукал достатъчно силно, за да успокои съвестта си, и достатъчно слабо, за да не го чуят изобщо в къщата.

Страницы: «« ... 3940414243444546 »»

Читать бесплатно другие книги:

Благодаря бескорыстной помощи Ордена Аарн все многочисленные реальности Терры продвигаются на пути к...
Два бестселлера одним томом! Лучшие романы о величайших князьях, под властью которых Русская земля в...
Жестокий мир, где слабый обречен изначально.Мир, где женщине трудно, практически невозможно выжить в...
Вдумчивая и внимательная журналистка на правах друга расспрашивает доктора Курпатова о… страхах.Что ...
Какой человек не слышал о Томе Сойере? Вы не слышали? Это маленький, но очень предприимчивый мальчик...
«Похождения Гекльберри Финна» – продолжение романа «Похождения Тома Сойера». На этот раз речь пойдет...