Анж Питу Дюма Александр

62.

Питу — оратор

Все пак, пристигайки във Виле-Котре към десет вечерта, след като бе тръгнал преди шест часа и бе направил в този промеждутък огромната обиколка, която се опитахме да опишем, Питу осъзна, че колкото и да е тъжен, ще бъде по-добре да отиде в странноприемницата „Льо Дофен“ и да си легне в легло, вместо да спи под звездите, в подножието на някой бук или дъб в гората.

Тъй като не можеше и да помисли за преспиване в къща в Арамон, озовавайки се там в десет и половина вечерта — още в девет всички светлини се гасяха и всички врати се залостваха.

Ето защо Питу спря пред странноприемницата „Льо Дофен“, където срещу монета от трийсет су получи превъзходно легло, хляб от четири либри, парче сирене и кана сидър.

Той бе едновременно влюбен и изтощен, с подбити нозе и отчаян; в резултат последва една борба между физиката и духа, в която духът, отначало победител, накрая беше сломен.

Това ще рече, че между единайсет и два сутринта Питу стена, въздиша и се въртя в леглото, без да може да заспи; но в два часа, оборен от умората, затвори очи, за да ги отвори чак в седем.

Както в десет и половина вечерта всички в Арамон са си легнали, така в седем сутринта всички във Виле-Котре са станали.

Излизайки от странноприемницата „Льо Дофен“, Питу отново се увери, че каската и сабята му привличат общественото внимание.

След като измина стотина крачки, той се оказа в центъра на струпали се хора.

Явно бе завоювал огромна популярност в околността.

Малцина пътешественици имат подобен късмет — слънцето, което, както казват, свети за всички, не винаги свети с благосклонен блясък за онези, които се връщат в родината си с желанието да станат пророци.

Ала също така не на всеки се случва да има леля, свадлива и скъперница до свирепост, каквато бе госпожица Анжелик; не на всеки Гаргантюа380, способен да погълне един петел с ориз, се случва да може да предложи едно малко екю на собственика на жертвата.

Но онова, което се случва още по-рядко на тези завръщащи се, чиито произход и традиции отпращат към „Одисея“, е да се появят с каска на главата и сабя на хълбока, особено когато останалата част от премяната им е всичко друго, само не военна.

Защото, нека го кажем, най-вече на каската и сабята Питу дължеше вниманието на своите съграждани.

Ако изключим любовната мъка, поразила момъка при завръщането му, ясно е, че всевъзможни блаженства му бяха отредени като компенсация.

Неколцина от жителите на Виле-Котре, които предния ден бяха придружили Питу от портата на абат Фортие на улица „Соасон“ до вратата на леля Анжелик в Пльо, решиха, като продължение на овациите, да го отведат в Арамон.

Което и сториха, а пък виждайки това, жителите на Арамон започнаха да оценяват земляка си според истинската му стойност.

Вярно е, че почвата вече беше подготвена за сеитбата — първото минаване на Питу, макар и набързо, бе оставило следа в умовете, — каската и сабята му се бяха запечатали в паметта на онези, които го бяха зърнали като сияйно видение.

Вследствие на това жителите на Арамон, усещайки се облагодетелствани от повторното завръщане на Питу, на което не се надяваха, го заобиколиха с подобаващо уважение, настоявайки да свали войнските си принадлежности и да се разположи на стан под четирите липи, хвърлящи сянка на селския площад, както са се молели на Марс381 в Тесалия при честване на големите му триумфи.

Питу лесно благоволи да склони, защото намерението му бе да се установи да живее в Арамон. Така че той прие подслона на една стая, която войнствен мъжага от селото му предложи под наем напълно мебелирана.

Мебелирана с един дъсчен креват със сламеник и дюшек, с два стола, маса и кана за вода.

Всичко това бе оценено от самия собственик на шест ливри годишно, сиреч колкото два петела с ориз.

След като уговориха цената, Питу влезе във владение на жилището, плащайки почерпка на онези, които го бяха придружили, и понеже събитията, редом със сидъра, му бяха замаяли главата, той се обърна към тях с реч от прага на вратата.

Тази реч събуди такъв интерес, че цял Арамон се събра около къщата.

Питу беше малко нещо духовник и красноречието не му бе чуждо; той знаеше осемте думи, с които по онова време строителите на нации, така ги нарича Омир, раздвижваха народните маси.

Разбира се, Питу беше далеч от господин Дьо Лафайет; но пък и къде е Арамон, къде е Париж!

В морално отношение, естествено.

Питу започна с едно встъпление, от което самият абат Фортие, колкото и трудно да бе това, не би останал недоволен.

— Граждани — поде той, — съграждани, тази дума е сладка за произнасяне, вече съм я изричал пред други французи, защото всички французи са братя. Ала тук мисля, че я казвам на истински братя и намирам цяло едно семейство в лицето на моите земляци от Арамон.

Жените, сред слушателите се мяркаха няколко жени и те не бяха най-добре разположените — Питу имаше твърде едри колене и твърде малки прасци, за да спечели от пръв поглед женската аудитория, — та жените, при думата семейство, се размислиха за този нещастен Питу, дете сираче, за този изоставен клетник, който от смъртта на майка си не бе ял никога до насита, и думата семейство, изречена от момъка, лишен от семейство, засегна у тях онази така чувствителна струна, която затваря резервоара на сълзите.

Като свърши с встъплението, Питу подхвана същинското изложение, сиреч втората част на речта.

Той разказа за пътуването си до Париж, за шествията с бюстовете, за превземането на Бастилията и за отмъщенията на народа; мимоходом намекна за участието, което бе взел в битката на площада пред Пале Роаял и в предградието Сент Антоан; колкото по-малко се хвалеше обаче, толкова повече израстваше в очите на съселяните си; накрая каската му им се струваше гигантска като купола на Дома на инвалидите, а сабята му сякаш стигаше камбанарията на Арамон.

След повествователната част Питу стигна до доказателствата, това деликатно изкуство, по което Цицерон е разпознавал истинския оратор.

Момъкът доказа, че народните страсти са били разбунени от наемници. Вмъкна две думи за господата Пит, баща и син; посочи като причина за революцията привилегиите, дадени на благородничеството и духовенството; прикани народа на Арамон да направи в частност онова, което френският народ като цяло бе направил, тоест да се обедини срещу общия враг.

Накрая премина от доказателствената част към завършека чрез един от онези върховни актове, характерни за всички изявени оратори.

Той изпусна сабята си и вдигайки я отново, я извади като че неволно от ножницата.

От това взе повод за бунтовен призив към жителите на Арамон — да грабнат оръжието по примера на въстаналите парижани.

Местните ентусиасти енергично отговориха.

Революцията бе провъзгласена и шумно приветствана в селото.

Онези от Виле-Котре, които присъстваха на импровизираното събрание, тръгнаха със сърца, преливащи от фермента на патриотизма, пеейки заплашително спрямо аристократите, с дива ярост:

Руже дьо Лил не бе композирал „Марсилезата“382, а федератите383 от 90-а не бяха подели старата народна „Ще стане“384, понеже все още беше милосърдната 1789-а.

Питу мислеше, че просто е произнесъл една реч, всъщност бе направил революция.

Той се прибра, нагости се с парче черен хляб и с остатъка от сиренето от странноприемницата „Льо Дофен“, грижливо пренесен в каската, после излезе да купи медна тел, приготви примки и като дойде нощта, отиде да ги заложи в гората.

Същата нощ хвана един питомен заек и едно младо зайче.

Много би искал да улови див заек, ала не намери никаква следа, което си обясни с изпитаната максима на ловците: кучета и котки, диви и питомни зайци никога не живеят заедно.

Би трябвало да измине три или четири левги, за да стигне до местност, изобилстваща с дивеч, а Питу бе уморен. Предния ден нозете му бяха направили всичко, което може да се направи за един ден. Освен петнайсетината пробягани левги, бяха носили в разстояние на последните четири или пет един смазан от мъка човек, а няма по-голяма тежест за дългите крака.

Към един часа през нощта той се върна с първия улов; силно се надяваше да има втори при сутрешната обиколка.

Момъкът си легна, стаил в себе си толкова горчив остатък от болката, която предния ден така бе омаломощила нозете му, че успя да се унесе чак към шест върху коравия дюшек, който самият собственик наричаше „дъската“.

Питу спа един час до седем сутринта. Слънцето го изненада с отворени капаци на прозорците и спящ.

Трийсет-четирийсет жители на Арамон го наблюдаваха в съня му.

Той се пробуди като Тюрен385 върху лафета, усмихна се на съселяните си и ги попита любезно защо са дошли при него, така многобройни и в толкова ранна утрин.

Един от тях взе думата. Ще предадем дословно този диалог. Мъжът беше дървар на име Клод Телие.

— Анж Питу — поде той, — ние размишлявахме през цялата нощ. Гражданите трябва наистина, както ти ни каза вчера, да се въоръжат за свободата.

— Казах го — заяви Питу с твърд тон, който показваше, че е готов да отговаря за думите си.

— Само че, за да се въоръжим, ни липсва главното.

— Кое е то? — попита с интерес Питу.

— Оръжия.

— А, това е вярно! — кимна момъкът.

— Все пак ние доста мислихме и ще се въоръжим на всяка цена.

— Когато заминах — рече Питу, — в Арамон имаше пет пушки: три бойни, една ловна едноцевка и една двуцевка.

— Само четири са — отвърна ораторът, — едноцевката се пръсна от старост преди месец.

— Тя беше на Дезире Манике — каза Питу.

— Да, и дори ми отнесе два пръста, пръскайки се — намеси се Дезире Манике, като вдигна високо осакатената си ръка, — и понеже произшествието се случи в развъдника за зайци на онзи аристократ, господин Дьо Лонпре, аристократите ще ми платят за това.

Питу наклони глава в знак, че одобрява подобно справедливо отмъщение.

— Значи останали са ни само четири пушки — повтори Клод Телие.

— Е, какво пък! При четири пушки вече можете да въоръжите пет души — рече Питу.

— Ама как?

— Просто петият ще носи пика. Така е в Париж — на четирима, въоръжени с пушки, винаги се пада по един с пика. Много е удобно, пиките служат, за да се набучват на тях отрязаните глави.

— Ох, ох! — обади се развеселен дебел глас. — Да се надяваме, че ние няма да режем глави.

— Не — произнесе натъртено Питу, — ако съумеем да отхвърлим златото на господата Пит, баща и син. Но говорехме за пушките, да останем на въпроса, както казва господин Байи. Колцина мъже са в състояние да носят оръжие в Арамон? Преброихте ли се?

— Да.

— И колко сте?

— Трийсет и двама.

— Сиреч липсват двайсет и осем пушки.

— Никога няма да ги имаме — поклати глава дебелият с развеселеното лице.

— А! Това не е съвсем вярно, Бонифас — възрази Питу.

— Как така?

— Аз знам.

— Какво знаеш?

— Знам, че могат да се осигурят.

— Да се осигурят?

— Да, народът на Париж също нямаше оръжие. Е, и какво! Господин Марат, един много учен лекар, ала много грозен, каза на народа къде има оръжие. Народът отиде там, където бе казал господин Марат, и го намери.

— И къде му бе казал да отиде господин Марат? — попита Дезире Манике.

— Ами в Инвалидите.

— Да, но в Арамон си нямаме Инвалиди.

— Аз знам място, където се намират повече от сто пушки — заяви Питу.

— И кое е то?

— Една от залите на колежа на абат Фортие.

— Абат Фортие има сто пушки? Да не би този лицемерен набожник да иска да въоръжи помощниците си в черквата? — смръщи чело Клод Телие.

Питу не изпитваше особена симпатия към абат Фортие; при все това яростната нападка срещу бившия му учител го засегна дълбоко.

— Клод! — изрече строго той. — Клод!

— Е, какво?

— Не съм споменавал, че пушките са на абат Фортие. Казах, че пушките бяха при абат Фортие.

— Щом са при него, значи са негови.

— Този извод е погрешен, Клод. Аз съм в къщата на Бастиен Године и все пак къщата на Бастиен Године не ми принадлежи.

— Това е вярно — отговори Бастиен, без да става нужда Питу да се обръща нарочно за потвърждение.

— Така че пушките не са на абат Фортие — додаде момъкът.

— Ами на кого са тогава?

— На общината.

— Ако са на общината, откъде накъде ще са при абат Фортие?

— Те са при абат Фортие, защото къщата на абат Фортие е на общината, която го е подслонила, тъй като той отслужва литургии и учи безплатно децата на бедните граждани. И понеже къщата на абат Фортие е собственост на общината, тя има пълното право да си запази една стая, където да сложи пушките си, ето това е!

— Вярно! — съгласиха се слушателите. — Общината има такова право.

— Е, добре, карай нататък! Как да си осигурим тези пушки?

Въпросът затрудни Питу, който се почеса зад ухото.

— Да, казвай бързо, че трябва да вървим да работим — подкани го друг глас.

Момъкът си отдъхна, последният събеседник му бе подсказал как да се измъкне.

— Да работите! — извика той. — Говорите, че ще се въоръжавате, за да браните отечеството, а мислите за работа.

И Питу подсили фразата си с един толкова ироничен и презрителен смях, че арамонците се спогледаха смирено.

— Ще пожертваме още няколко дни, ако непременно се налага, за да бъдем свободни — обади се глас.

— За да бъдете свободни, трябва да пожертвате не един, а всички дни — наблегна Питу.

— Значи, когато работиш за Свободата, си почиваш — рече Бонифас.

— Бонифас — отвърна Питу с вид на разгневен Лафайет, — никога не ще бъдат свободни онези, които не съумеят да стъпчат с нозе предразсъдъците.

— Аз — каза Бонифас — не бих желал друго, освен да не работя. Но като трябва да се яде…

— А яде ли се? — попита Питу.

— Да, в Арамон все още се яде. Да не би в Париж да не ядат?

— Ядат, когато са победили тираните — отговори Питу. — Ядоха ли на 14 юли? Мислеха ли за ядене през този ден? Не, нямаше време.

— Ах! — възкликнаха най-ентусиазираните. — Превземането на Бастилията явно е било хубаво нещо.

— Да ядат! — продължи презрително Питу. — Е, не говоря за пиенето. Беше толкова горещо, а димът от артилерийския барут е така лют!

— И какво се пиеше?

— Какво се пиеше ли? Вода, вино, ракия. Жените се бяха нагърбили с тази грижа.

— Жените?

— Да, чудесните жени, които превърнаха в знамена предниците на роклите си.

— Наистина ли? — казаха удивените слушатели.

— Но в края на краищата на следващия ден е трябвало да ядат — вметна един скептик.

— Не отричам — отвърна Питу.

— Тогава — рече победоносно Бонифас, — ако са яли, трябвало е и да работят.

— Господин Бонифас — подхвана Питу, — говорите за тези неща, без да ги познавате. Париж не е махала. Не се състои от селяни, отдадени на навиците на стомасите си: Obedientia ventri, както се изразяваме на латински ние, другите, учените. Не, Париж, по думите на господин Дьо Мирабо, е главата на нациите. Това е мозък, който мисли за целия свят. Един мозък никога не яде, господине.

„Вярно е — казаха си слушателите.“

— Ала мозъкът, който не яде, все пак се храни — добави Питу.

— Как? — попита Бонифас.