Ф. М. Акунин Борис

Аркадий Сергеевич не искал да плати на старата вещица шестстотин хиляди долара — все пак, не са малко пари. При това той разчитал, че Морозов ще събере фрагментите сам, а ако някой се запънел, щели да се намерят начини да го убедят.

Когато се случило нещастието с Филип Борисович и възникнала опасността фрагментите да се загубят, Сивуха заповядал на помощника си да постави подслушвателно устройство в квартирата на старицата — за в случай, че Моргунова реши да се обади на другите си клиенти с подобни предложения.

За яснота прилагаме кратка хронология на събитията:

— Рулото напада Бухала в понеделник през деня;

— За първи път Николас звъни на експертката в същия ден привечер, и чува загадъчното «ново двайсет!». По същото време доктор Зиц-Коровин е успял да съобщи на Аркадий Сергеевич, че постъпилият при него пациент се намира в тежко състояние и може и да не дойде на себе си;

— Сивуха вече е разговарял по телефона с гениалния си съветник и е командировал Игор да отиде в апартамент 39;

— Операцията по монтирането на подслушвателните устройства (едно в телефонната слушалка, друго в рамката на входната врата) е проведена незабавно, докато Елеонора Ивановна е в магазина, за да си купи кефир;

— Скоро след това се появил нищо неподозиращият Николас Фандорин. Страничка за експертиза донесъл, горкият.

6.

По стената, покрай улука, но без да го докосва, пълзеше Спайдърмен, Човека паяк.

Не разполагаме с точни сведения как са били устроени вендузите на ръкавиците и обувките, позволили на гения да се придвижва по вертикални повърхности. Ако се съди по следите, открити от Николас по стените на кооперацията, Олег е разработил някакво лепливо вещество с еднопосочно сцепление — при натиск залепвало моментално, при отдръпване се отпускало също така бързо.

Впрочем тази тайна геният е отнесъл със себе си в гроба. В този епизод трябва да се обясни друго — как Човекът-паяк стига до Рулото.

А работата била такава.

Счупената спринцовка, открита недалеко от мястото, където бил нападнат докторът на филологическите науки, била изследвана незабавно. На стъклото били открити ясни отпечатъци от пръсти, пуснати за сравнение още същия ден в базата данни на министерството на вътрешните работи. Трябва да се отбележи, че оперативно-следствените дейности във връзка с това нападение се провеждали с небивала бързина — Аркадий Сергеевич се погрижил за това. Сътрудниците на криминално-аналитичния център на министерството Фантик и Мурзик следили лично хода на разследването.

Много скоро се установило, че отпечатъците са регистрирани в базата данни — принадлежали на гражданина Руслан Рудолфович Рулников, роден през 1985 година, без определено занятие, регистриран в град Рязан, но временно живеещ в столицата. Гражданинът Рулников бил задържан от сътрудници на отдела за контрол върху незаконната търговия с наркотици, във връзка с което били свалени и пръстовите му отпечатъци. Поради липса на улики гражданинът Рулников бил освободен със съответното предупреждение, и по-нататъшното му местоживеене било неизвестно на правоохранителните органи, но тук Фантик и Мурзик не се издънили. В свободно от основната си работа време проследиш няколко нарковериги (дилър-дистрибутори-купувачи) и бързичко открили Рулото.

Но не предприели нищо без съгласието на Аркадий Сергеевич — просто доложили, че търсеният обект живее на такъв и такъв адрес, и получили хонорара си. С по-нататъшната работа се заел Олежек. Така и казал на баща си: «Нямай грижа за нищо, с останалото ще се заема аз. Ще получиш първата част от ръкописа». Както казал, така и направил (да знаел само горкият татко на каква цена!).

Малък маскарад, адреналиново катерене по стената, размяна на пачка хартия срещу спринцовка с концентрат (смъртоносна доза). А после и кратко пътуване до Любишчи в Подмосковието.

Действително, в купа хартия липсвала една страница, но местонахождението й било установено благодарение на прослушването на записа в квартира 39.

Тоест — никакви «прем(р)еждия», всичко си било съвсем истинско.

7.

Тънко гласче отговори:

— Отвори, Лялечка. Аз съм, Светуся.

Не било особено трудно да се установи, че Елеонора Ивановна Моргунова е имала сестра-близначка, Светлана Ивановна Моргунова (1936–1958). Ловко го измислил геният и това с карамазовския дявол. Само едно не преценил — откъде би могъл да го знае…

Двете сестри защитили дипломните си работи почти едновременно, и двете отлично. До постъпването на работа им оставал повече от месец, затова решили да си починат и заминали за една туристическа база в Карелия.

Роднини нямали — родителите им загинали във войната, момичетата били отгледани от баба си, но и тя починала преди три години. Лялечка и Светуся нямали и ухажори, защото били сериозни и възгрозни. А пък и никой не им трябвал, стигало им, че имат една друга. Интересували се от едно — от класическа литература, обожавали един и същи актьор — Павел Кадочников, даже еднакви рокли носели — крепдешинени, на точки, с бели якички. Можело да се каже, че Лялечка и Светуся са били една душа в две тела — да не била само страшната тайна.

Преди пет години, когато близначките кандидатствали във филологическия факултет, Елеонора издържала изпита, а на Светуся не й стигнал балът и била принудена да започне да изучава родната изящна словесност в педагогическия институт. Това станало причина за постоянни терзания на едната сестра и тайна гордост у другата. Разбира се, на глас никой нищо не казвал — Ляля била тактичен човек, но в отношенията им се появила незабележима пукнатина. След месеци тя щяла да се превърне в широк процеп, а по-късно и в пропаст. Сестрите отлично съзнавали това. Работата била там, че по разпределение Елеонора щяла да работи в чудесния Институт по руска литература, а Светлана трябвало да замине да учителства в селско училище (по-точно в селото Грязновка, в Можайска област), получавайки срещу това 700 рубли на месец и камион дърва за зимата.

Не, не, никой никого не е удавил. Лодката, на която двете момичета се возели по езерото, се преобърнала по чиста случайност — Светуся се протегнала да откъсне водна лилия и дръпнала прекалено силно стъблото. Нагълтала се с вода, сама едва не потънала, а да помогне на Ляля не успяла, защото от страх не виждала какво става наоколо.

Идеята й дошла не веднага, а когато участъковият милиционер я попитал за името на удавената. Светлана замълчала, после казала: «Светуся… тоест Светлана. Ивановна.»

На срещи на състуденти тя никога не ходела. На работа, където някои хора познавали Ляля Моргунова, преминала преддипломна практика в същия институт, се държала затворено. Та и хората не се натрапвали, отнасяли се със съчувствие — такава трагедия! А с годините бившата Светлана, превърнала се първоначално в Лялечка, после в Елеонора, а сетне и в Елеонора Ивановна, попривикнала. Макар че я спохождали кошмарни сънища — общо два. В първия й се присънвало как я викат в дирекцията и позорно я изхвърлят, разобличена в самозванство, лишават я от научна степен и я отпращат в село Грязновка, натоварена на камион с дърва. Вторият сън бил още по-лош — седи тя в лодката, протяга се да откъсне водната лилия, а вместо стъбло от водата се протяга бяла, тъничка ръка, от тъмните глъбини изплува Ляля, истинската, качва се в лодката и мълчи, а да я бутне обратно няма как.

Не е трябвало Олег да казва:

— Не съм Светуся. Аз съм Елеонора Ивановна Моргунова.

Предната вечер специално гледал филма «Братя Карамазови», а там дяволът се явява на Иван Карамазов именно във вид на негов двойник.

Старицата чула тези ужасни думи, изтощеното й сърце забило прекалено силно, натоварило се, а след пет минути настъпил и разривът.

Какво пък, всеки гений прави грешки.

8.

Очите му свикваха с полумрака и сега видя, че под бронята на масивната английска кола лежи момиче.

Няколко минути преди пътно-транспортното произшествие в голямата черна кола, паркирана в една пряка отсам арката, се провел следният разговор:

Мъжът (приключвайки някакъв разговор по телефона):

— …Разбрах. Когато потегли, сигнализирай. — И към седящото до него момиче: — Той слиза по стълбите. Сега ще излезе. Готова ли си?

Момичето (с черни очила):

— А по друг начин никак ли не може?

Мъжът:

— Страхуваш ли се? Не чакай да стигне до теб, сама се блъсни в бронята, извикай по-силно и падни. Във входа е тъмно, той няма да забележи.

Момичето:

— Не се страхувам, а ми е противно. Грях е.

Мъжът:

— Никой не те е принуждавал. Сама реши.

Момичето:

— Сама…

Мъжът (с любопитство):

— Като стана дума, защо, ако не е тайна? Вчера — в никакъв случай, а днес сама се обади?

Момичето мълчи. Мъжът:

— Слушай, махни тези очила. И за какъв дявол ти е тази лепенка на стъклото? Половината ти око закрива. Отлепи я.

Момичето (върти глава):

— Не, тя е красива.

Мъжът:

— Та как така размисли?

Момичето (много тихо):

— Заради ангела… Ангел ми се яви.

Мъжът(крие усмивката си):

— Аха. Случва се. — (Телефонът иззвънява) — Ето го и сигналът. Тръгвай!

9.

— Какъв ангел?

— Явява ми се. Тоест засега веднъж ми се яви — тя се усмихна и замечтано погледна нанякъде. — Със златна коса, сияен.

Предната вечер, доста късно, Саша Морозова седеше у дома, в кухнята, и плачеше. Отвън отдавна се беше свечерило, но тя не беше запалила лампата, мъждукаше само кандилцето пред иконата, сгушена в ъгъла между шкафа за съдове и прозореца.

Саша плачеше много отдавна. Няколко пъти се наканваше да се помоли, шепнеше нещо, взряна в безстрастния лик на Спасителя, но не идваше ни утеха, ни отговор.

Момичето не чу да се отваря входната врата. Първо защото точно в този миг се беше разридала наново, и второ, той може и да не е минал през вратата. Че за какво му е врата?

Саша долови само някакво движение на въздуха, забеляза с крайчеца на разплаканото си око слаба светлина, вдъхна прекрасен аромат (всичко това едновременно), извърна глава и видя в коридорчето, на пет стъпки от себе си, Ангел Божи. Макар да беше тъмно, ангелът излъчваше златисто сияние, по дългите му коси също трепкаха отблясъци, очите му сияеха с мек блясък, а в протегнатата му дясна ръка (при ангелите се казва «десница») примигваше звезда. Одеждите на ангела бяха бели, дълги, а може и да не са били одежди, а бял, пухкав облак. Не може да се каже, че Саша разгледа всичко в подробности — беше тъмно, а и, разбира се, тя беше стъписана.

Но нямаше защо да се стъписва — нали сама молеше Спасителя да й даде някакъв знак.

— Не бой се от греха — прошепна златокосият ангел. Шепотът му беше нежен като полъх на вятъра. — Аз ще поема върху себе си твоя грах. Не мисли за себе си, а за ближните.

Звездата в дланта му блесна ярко и заслепи за миг Саша. А когато отново можеше да вижда, ангелът, разбира се, беше изчезнал, само във въздуха се сипеше златист прашец.

На другата сутрин Саша събра всяка прашинка, сложи прашеца в хартийка и го постави под иконата.

10.

Впрочем Фандорин избягваше да я гледа. С притеснен глас, с половин уста заразказва:

— Отдавна съм зрял човек, но не съм го разказвал на никого. [21]

Със сподавен глас, една мърдайки устни, той започна;

— Отдавна вече съм зрял човек, но не съм го разказвал на никого. Ще каже човек — глупост, дреболия, но не можех. Шокът, преживян в детството, не се забравя. Всъщност не, на един човек разказах — на един психиатър, и беше ужасно. Но психиатърът не се брои — нямах избор… Общо взето, това е. Бях на единайсет години. Отидохме на гости на леля Синтия, в Борсхед хаус — това е нейното имение в Кент… Аз, разбирате ли, съм израснал в чужбина, в Англия… Добре де, това няма отношение към историята.

Хм.

У леля Синтия беше много скучно. Тя живееше — тоест живее и сега — в старинна къща сред огромен парк. Там всичко е много чинно, досадно, къщата е пълна с прислуга… Не, това също не е от значение. Същественото е това — бях на единайсет години и ужасно скучаех.

Да.

От скука се сприятелих с две момичета, горе-долу на моята възраст. Не толкова че се сприятелих — играехме заедно. Никакви други деца нямаше там. Едната беше дъщеря на градинаря, другата — дъщеря на камериерката…

— Тъй, тъй — две пиленца-лолитки — ободри Морозов смълчалия се разказвач. — Вече става интересно. Давайте нататък.

— Как се казваше второто момиче не помня, а дъщерята на градинаря се казваше Туиги. Тоест тя сама се наричаше така. В онези години у нас — тоест не у нас, а у тях, в Англия — имаше една такава актриса и фотомодел, много нашумяла. Смешно кльощава, но всички си бяха загубили ума по нея. И всички момичета искаха да приличат на нея. Twiggy означава клонче и името много подхождаше на онова момиче, дъщерята на градинаря, слабичка такава, но отракана. А приятелката й, напротив, беше пълничка, но плаха, почти не отваряше уста, само хихикаше. Туиги я въртеше на пръста си.

Обикновено играехме нормални детски игри. Веднъж обаче — бяхме в моята стая — Туиги предложи да играем на «замръзване». И в Русия има такава игра, моите деца я играят. «Морето се вълнува — едно, морето се вълнува — две, морето се вълнува — три. Морски жителю, на място замръзни». Играчът трябва да застине на място и да не мърда, иначе плаща глоба.

Туиги беше голяма драка. Все се заяждаше, подиграваше ми се, че съм превземка и «господарче». Това много ме дразнеше. Хайде, казва, на играем на wild wish, у нас му казваме «американка», тоест губещият изпълнява произволно желание. Стиска ли ти, а?

Боях се да играя с нея на «американка», но пък и не ми се искаше да се представя като страхливец. Накратко казано, съгласих се. Сплетохме малките си пръсти — имахме такъв ритуал — и дадохме честна дума да не кръшкаме при изпълнението на желанията.

Хм.

Първоначално игра Туиги. Казах: «Замръзни!» и тя застина на място. Дебеланката започна да брои на висок глас до петдесет, а аз, както е прието в такива случаи, започнах да правя гримаси, за да накарам Туиги да се разсмее и да изгуби играта. Не подейства. Опитах с щипане — търпи. Духнах й в носа — никаква реакция. Според правилата не можех да направя нищо друго. Фантазията ми пресъхна, а и определеното време свърши. Дойде моят ред да играя.

Бях се подготвил за подобни невинни издевателства, но Туиги незабавно, веднага щом другата отброи «едно», ми смъкна шортите и слиповете и аз за първи път през живота си останах гол пред момичетата…

— Какво млъкнахте? — загърчи се във връзките омерзителният доктор на филологическите науки. — На най-интересното място! Давайте нататък!

Нататък… Изчервих се, извиках от възмущение, и бързо навлякох обратно слиповете. А момичетата като викнаха в хор: «Изгуби, изгуби! Изпълнявай желание!»

Тогава се отнасях много сериозно към честната дума. Можех да умра, но нямаше да я наруша. Добре, казвам, ще го изпълня, макар че играта беше нечестна.

Мислех си, че Туиги ще иска да ми измъкне някаква вещ — много харесваше никелираната ми автоматична писалка, а и моя комплект флумастери. Оказа се, че греша…

Не, още не сме стигнали до това, което си мислите. Туиги смъкна сандала си, тикна ми го под носа и поиска да близна с език прашната подметка. Нямаше какво да правя, близнах я.

Тя пита: искаш ли реванш? Ще играя аз. Мръдна ли — губя. Ако не мръдна — губиш ти. А който изгуби, получава десет удара с каиш по гол задник (тя употреби друга, груба дума, която аз като момче от добро семейство не употребявах).

И аз приех. Бях се озлобил ужасно заради подметката и ми се искаше да си отмъстя. А пък и, ако трябва да бъда честен…

Хм.

Общо взето, това е нещо естествено за единайсетгодшпно момче. Бях си казал, че когато играе тя, ще направя с нея същото, което тя направи с мен.

И всичко започна отново. Дебелата й приятелка, хихикайки, започна отново да брои до петдесет. Убеден съм, че са погаждали този номер и на други момчета, но тогава и през ум не ми беше минало…

Смъкнах панталоните на Туиги — тя беше с джинси. Смъкнах и детските бикини на цветчета…

Морозов примлясна.

— Както се казва, оттук нататък по-подробно! И какво видяхте?

Какво можех да видя? Някакво едва наболо оперение. Костите на таза стърчаха — едни такива жалки. Много ме досрамя, а Туиги стоеше неподвижно, все едно че нищо. Извърнах се. После пак погледнах. Отново се извърнах. И броенето приключи. Бях изгубил.

Трябваше да се разплащам, съгласно уговорката. Облакътих се на стола, Туиги взе каиша и започна да ме налага с все сили по голия задник, много болеше.

В разгара на екзекуцията вратата се отвори и вътре надникна аристократичната ми леля. Решила да предложи на дечицата чай със сметана.

Беше ужасно…

Той стоеше, изчервен до уши, и току бършеше потта от челото си. Нямаше сили да продължи. А Филип Борисович се скъса от смях — можеше да бъде доволен: разказвачът действително беше готов от срам да се провали вдън земя.

Та това е и цялата пропусната история.

11.

Глава от някакъв роман «Одисей», автор Джеймс Джойс, също чернова между другото, продадена в «Кристис» за милион и половина!

Това не е рекорд. Партитура на фрагмент от Опус 127 на Бетовен, писана собственоръчно от композитора, беше продадена през 2002 година на аукцион в «Кристис» за 1,1 милион лири стерлинги.

Година по рано на аукцион на Кристис ръкопис на Джак Керуак беше продаден за 2,4 милиона долара. Керуак е добър писател, но все пак, ще се съгласите, не е Достоевски.

12.

Нали според днешната наука у всекиго от нас има някаква тайна заложба, просто трябва да се открие в човешките ни дълбини. Даже има роман — на този, как беше… забравих му името. Както и да е.

Не «както и да е», ами просто романът «Азазел», автор — Борис Акунин.

13.

— Едно от двете: или сте поместили в сайта чужда снимка, или не сте Виолета — строго каза Лузгаев, щом видя момичето.

Ето и историята, в която нашият гений на злодеянията проявява своите таланти в целия им блясък, действайки бързо, ефективно и безмилостно.

Веднага щом Ника и Валя тръгнали да посетят колекционера, Саша се обадила на своя покровител и му съобщила у кого се намира втората част от ръкописа. Аркадий Сергеевич незабавно се свързал с Олег. Той скочил и полетял със своя реанимобил, с включена лампа и виеща сирена, към посочения адрес.

Докато Николас водел дипломатически преговори с Лузгаев, Игор седял на компютъра. Саша му била съобщила електронния адрес на Вениамин Павлович (нали помните откритото в интернет обявление «Купувам стари документи, писма, пликове…»)

Останалото са технически подробности. Игор, който разполагал с множество полезни връзки, се обадил на този-онзи и за нула време получил достъп до пощенската кутия на колекционера. Поровил се в съдържанието й за последните пет денонощия, и открил преписката с някоя си Виолета, както и адреса на гарсониерата, предназначена за интимни срещи…

Олег засякъл жрицата на любовта при подлеза. Не я убил — за какво му било да я убива. Обяснил й, че плановете са променени и поканата отпада, и като обезщетение връчил на момичето няколко зелени банкноти.

Куфарчето с мустаците «а’ла фюрера», фуражката, белезниците и всички останали садо-мазо атрибути се намирало в реанимобила (там било пълно с всевъзможен реквизит).

14.

Расколников беше блед и потен. Той мълчаливо се обърна, с омекнали крака тръгна към вратата, но не стигна дотам.

Е, да, Расколников припада. И какво доказва това? Човекът е бил болен и изтощен, а в канцеларията било задушно. В окончателния вид на «Престъпление и наказание» Ф.М. Достоевски, както е известно, преосмисля тази сцена, разширява я значително и въвежда вътрешен монолог на Расколников.

15.

Изключително висока оценка ви дава Левон Константинович — назова той един от бившите клиенти на «Страната на съветите»

Този Левон Константинович няма пряко (нито пък косвено) отношение към сюжета, но като че ли все пак си струва да се разкаже за него, толкова повече, че да се направи това е много лесно — достатъчно е да се погледне в дневника на собственика на фирмата «Страна на съветите». На Николас му се налага да се среща по работа с толкова много необичайни личности и да изпада в такива любопитни ситуации, че той си е създал навика да записва по-интересните случаи. Кой знае, може от тези истински истории някой ден да се получи интересна книга със социално-антропологическо съдържание. За Левон Константинович в дневника на Н. Фандорин може да се прочете следното:

Случаят с банкера

На 14 октомври 2004 година към мен се обърна господин X., председател на управителния съвет на неголямата, но просперираща банка N [22] (за «Страна на съветите» навремето му бил разказал Coco [23]). Проблемът му бил неприятен, а и не допускал огласяване, затова не пожелал да се обърне към милицията, а пък собствената му служба по безопасността се оказала неефективна.

От известно време в дома на X. по тайнствен начин започнали да изчезват скъпоценности. Първо пръстен с рубин, после часовник «бреге», после орден «За заслуга пред Отечеството» четвърта степен, и още няколко предмета с по-малка, но все пак значителна стойност.

Достъп до вътрешните стаи имали всичко на всичко петима души: икономът А., личният лекар В., масажистката С, камериерката D., и сервитьорът Е., все проверени хора, живеещи постоянно там, в извънградското имение на X. Банкерът искаше да разбере кой от тях е започнал да се занимава с кражби, да прогони черната овца и да си върне заграбеното, но без да привлича вниманието на вестниците и най-главното, да не загуби останалите от прислугата, които, по собствените му думи, оценяваше на «собственото им тегло в злато».

Съгласих се да прекарам у банкера два почивни дни, за да се опитам да открия виновника.

Установих се в дома в ролята на треньор по тенис и баскетбол, така че имах възможността да опозная живота в цялото имение.

То е оградено с висока каменна стена, обезопасено с многобройни видеокамери за наблюдение, и представлява цял архитектурен ансамбъл. Тук се намира и домът за охраната, и домът за прислугата, но най-голямото съоръжение е великолепният спортен комплекс с колони, скулптурни фигури и стъклен покрив. Вътре има басейн, тенискорт, тренировъчна зала и даже площадка за бейзболни тренировки. Целия този разкош X. ползва сам. Тоест почти сам.

Работата е там, че когато си е у дома, навсякъде го съпровожда една орангутанка на име Сандра — много забавно същество с извънредно изразителни очички, съвсем като човешки. Като изключим престижността (да притежаваш орангутан се счита за «яко»), Сандра изпълнява и ролята на телохранителка на X. Във всеки случай той ме уверяваше, че орангутанките (най-вече именно самките) се привързвали силно и за нищо на света не биха допуснали някой да причини зло на господаря им, а тези маймуни били по-силни от мечка.

В спортната зала Сандра се явяваше пълноправна участница в бейзболните тренировки. Специална пушка подава топките на банкера, той ги отбива с бухалка, а ако пропусне, Сандра улавя топката — без ръкавици и много ловко.

Полюбувах се на начина, по който тя се справяше, показах на X. няколко технически хватки (както се казва в стария съветски филм «Когато дърветата бяха високи», «ръцете помнят») и през уикенда намерих възможност, без да будя подозрения, да се запозная с всички членове на персонала, които обозначих с петте първи букви на азбуката.

Няма да изпадам в подробности, но всички те ми се сториха напълно порядъчни хора. Сега вече по-добре разбирах недоумението на X. Невъзможно беше да си представя, че някой от тях краде. Честно казано, дори мисията ми на законспириран съгледвач ми стана неприятна, което и съобщих на възложителя в края на неделния ден.

Разговорът се проведе в неговия кабинет. Признах поражението си, помолих само банкера да снеме подозрението от лекаря, иконома, масажистката, сервитьора и камериерката, и заявих, че съм готов да гарантирам за всеки от тях.

— Къде тогава са се дянали дрънкулките? — разсърди се X. — Пръстенчето струва към половин милион, «брегет»-а — двеста хиляди долара! Извънземни ли са ги отмъкнали, що ли?

Аз само разперих ръце. При този жест изпод ръкава на сакото ми се измъкна маншетът на ризата, и вероятно е блеснало и копчето на ръкавела — беше позлатено.

Сандра, която седеше на пода между нас и внимателно наблюдаваше ту X., ту мен, се заинтригува от проблясването, доста решително ме сграбчи за китката и близна маншета ми с дългия си червен език.

Аз трепнах. Спомних си нещо, което бях чел в бележките на моя праотец Исакий Фандорин, който първи се е опитал да състави история на нашия род — една история, разказана му в ранното му детство от баща му, Самсон Данилович. Като малко момче той пребивавал в двора на Екатерина Велика и бил виждал там маймунка, която крадяла от придворните разни блестящи предмети.

— А къде спи Сандра? — попитах аз домакина. — Има ли някакво леговище или колибка?

Оказа се, че има — доста голяма стая с японски матрак на пода, с играчки и дори със собствена тоалетна (нещо от рода на химическите тоалетни).

Порових се в най-скритите ъгли, но никъде не открих скъпоценностите. Канех се да снема подозрението и от Сандра, както бях постъпил с останалите, но овреме си припомних как тя се опита да пъхне ръкавела ми в устата си.

Питам:

— Кажете, а разполага ли вашият лекар с рентгеново оборудване?

— Разбира се от само себе си — отговаря домакинът. — А за какво ви е?

— Да вървим — казвам аз.

И какво мислите?

На снимката на коремната кухина на Сандра се забелязваше отлично силуетът на часовника. Нещо повече — ако човек притиснеше ухо към мъхнатия корем на маймуната, можеше да чуе отчетливо тиктакане (което безусловно доказва високото качество на този хронометър).

По-дребните предмети бяха открити при прегледа на съдържанието на химическата тоалетна. Златото и скъпоценните камъни не бяха пострадали ни най-малко, само орденът «За заслуги пред Отечеството» беше малко протрит — или под въздействието на стомашния сок, или на биореактивите.

Лекарят предложи да направи операция на Сандра, за да измъкне «брегет»-а, но X., трябва да му се отдаде дължимото, пожали рижата маймуна. Така си и ходи тя досега из имението, с двеста хиляди долара в търбуха.

16.

Шика изчезнал. Безследно. Къде, защо — и досега е загадка.

— Ами ако го пречукаш? — попита шепнешком Олег. — Ти това го умееш. Просто го пречукваш и толкова. А?

Говореше шепнешком, защото Вячеслав Леонидович, състудент на татко му и собственик на вилата, спеше в съседната стая. Олег отдавна не беше виждал такава вила — същинска кучешка колибка, и дворчето към половин декар. Но човекът беше добър, весел. Специално дойде, запали печката. Не разпитваше излишно. Само каза: «Такива са времената, разбирам. Там, където има бизнес, има и мафия». А какво ли може да разбира един завеждащ лаборатория?

Олег беше завит с две одеяла и отгоре пухен юрган. Пролетта си е пролет, но нощем температурите са минусови, а печката е печка само по име.

В отговор Игор само въздъхна.

— В други времена лесно щях да се справя с този шут. Охраната изобщо може да не се брои. Оял се е, от никого не се бои. В своето Любишчи е цар и бог. Отрепка мръсна. Някакъв човек, който отказал да си плати, нарязал с циркуляр. За назидание. Друг пък полял с бензин и го запалил. Заради жена. А главното — за какво са му жени? Само зарад фукнята изгорил човека. Шика си пада по малолетни. Около дома му постоянно се мотаят гаменчета от онези, от Казанската гара — да припечелят лесна пара. Ух, този урод, как бих го… — Игор даже скръцна със зъби, за да се пребори с изкушението. — Но не бива. Така каза Майчицата застъпница: «Не убивай».

«Проклет идиот» изруга беззвучно Олег. А на глас каза:

— Слушай, ами ако Богородица ти се яви отново? Ако ти каже, че за такава гад като Шика може?

Игор се позамисли.

— Няма да повярвам. Това ще е Сатаната, да ме изкушава. А Майчицата за убийство благословия няма да даде. И после, каква полза? Та Шика не е един. Има още и Пиночет, и други. Ще съобразят кой е поръчал убийството на Шика, не са толкова глупави. Трябва да се молим — остава ни едната надежда. А ти спи, хайде.

Този разговор се проведе през първата вечер след пристигането им във вилата.

През нощта на Олег му се присъни следното. Отначало всичко беше като наяве. Той пак надничаше през пролуката, а страшният Шика крещеше на татко, разливаше по покривката вино от високата чаша. А после покривката вече не беше покривка, а бял сняг върху заледена река. Виждаше се пукнатина, а през нея не вода, а кръв. И татко потъваше в дупката, давеше се, викаше, а помощ не идваше отникъде.

Олег се събуди от собственото си хлипане. Дълго се взира в дъсчения таван. Мислеше.

Идеята се появи в главата му на другия ден.

Сутринта се миеше, чистеше зъбите си (това винаги му отнемаше не по-малко от двайсет минути). Както обикновено, гледаше с ненавист себе си в огледалото. Осемнайсетгодишен, а на вид и единайсет няма да му дадеш. Лилипут от цирка.

Появи се Игор и също започна да си мие зъбите. Това беше необичайно, у дома Олег имаше своя баня, Игор — също.

— Няма нищо лошо в това, че си дребен — каза Игор. — Даже е хубаво. Аз също преживявах тежко, че съм само метър и шейсет. А после разбрах. Дребосъкът може да повали когото пожелае, защото от нас не очакват такова нещо. Важното е да разбереш: сила не ти трябва, тя само сковава. Важното е бързата реакция и гъвкавостта. А ти имаш и едното, и другото. Схващаш светкавично. Кой знае колко време ще се мотаем тук, ще те науча на нови номера.

Домакинът замина за Москва, така че никой не им се пречкаше.

Първоначално Игор го научи как да докара противника до безпомощно състояние: хващаш го с пръсти за шията и натискаш ето тук, силно, и държиш — но не повече от десет секунди, че може и никога вече да не се събуди.

После стреляха по мишени с пистолет със заглушител. Игор разрешаваше да се прицелва само в ръце и крака. Досаждаше му с това негово «не убивай», зомби недодялано.

После тичаха и се прескачаха през глава. Игор каза:

— Ех, де на времето да имах такъв партньор. Каква работа щяхме да вършим двамата — на хлапе никой не би обърнал внимание.

Искаше просто да го похвали, така, за морална подкрепа.

А в главата на Олег сякаш звънна камбанка. Ето я, дойде идеята.

Когато пътуваше към Любишчи със своя лендроувър, два пъти го спираше пътна полиция. Зверят се, като видят недорасляка, с възглавница под задника, блещят се, като видят високите, изработени по специална поръчка педали, ама няма за какво да се хванат. Пълнолетен, има книжка, пък и номерът не какъв да е. Козируват, кажат «продължавайте», и толкова.

Вилата на Шика се намираше отвъд края на града. От едната страна някакъв запуснат завод, или дявол го знае — станция, подстанция, а от другата — пусто поле, в далечината се вижда гора.

Къщата солидна, от червени тухли, с кулички. Затова пък стената не беше висока, не като на вилата на татко. Вратата зее, охрана не се вижда Демонстрира отрепката, че няма от кого да се страхува.

Олег остави джипа в храстите. Към вратата тръгна пеш. Първоначално, разбира се, се преоблече — хлапашко якенце, протрити виетнамски кецове, анцуг с дупки на коленете. Цялата тази красота откри на вилата, при Вячеслав Леонидович. Той разправяше, че синът му бил в пети клас.

Сведенията на Игор се оказаха точни. Около вратата се навърташе някакъв хлапак, горе-долу четиринайсетгодишен. Пушеше, стиснал цигарата между палеца и показалеца и явно чакаше да го повикат вътре.

Лицето на хлапака беше като на дребен старец — около устата имаше две бръчки. Сигурно си приличаме, каза си Олег. Но неговият случай е пълна противоположност на моя — при мен има недостиг в производството на хормони, а при него — излишък.

Хлапакът впери вълчи поглед в Олег и плю.

— Шика дали е вкъщи, знаеш ли? — попита Олег, все едно не забелязваше нищо.

— Разкарай се, заето е — каза другият заплашително.

А когато Олег не помръдна, го хвана с лявата си ръка за лицето и го тласна назад.

Не биваше да прави това. Олег позволяваше единствено на баща си да го докосва по лицето. Дори Игор, когато му показваше хватки, или например вчерашната, за обезвреждане на противника, внимаваше да не влиза в пряк контакт с кожата му — знаеше какво следва. А този — с мръсната си лапа, че и стисна.

От ярост и отвращение Олег не помнеше добре какво направи с малолетния проститут (дявол знае има ли такава дума или не). Когато се поопомни, момчето вече беше хукнало да бяга. Оглеждаше се назад с ужасено опулени очи, цялото му чело беше в кръв, а устната му — като че ли разкъсана.

Но на Олег още не му беше минало. Хукна да го гони.

Оскърбителят се шмугна през някаква дупка в бетонна стена на територията на запустелия завод — Олег подир него.

Момчето хлътна в цеха, чийто под беше посипан с чакъл — Олег не изостана. Тича, а пред очите му притъмняло от гняв.

Боклукът нямаше накъде да бяга от цеха — един вход, прозорци няма. А пък като че ли пропадна вдън земя. Олег се повъртя, повъртя, канеше се вече да си тръгне, когато изведнъж гледа — капки кръв по дъските. Отмести дъските — отдолу кладенец, дълбок. Отстрани желязна стълбичка, а на нея се сгърчил онзи мизерник, целият трепери.

Добре, че Олег съумя да се поуспокои, иначе направо щеше да му откъсне главата. А сега само каза — тихо и убедително:

— Повече да не съм те видял в Любишчи. Разбра ли?

— Р-разбрах — прошепна момчето, и си личеше — разбрало беше.

Планът на Олег беше следният. Да се шляе пред къщата, докато не го повикат на оглед. Ако не е днес, ще е утре. Или вдругиден. Накратко, докато постигне резултат. Можеше да не се съмнява, че огледът ще мине успешно. Крехко златокосо момченце, мечтата на педофила.

Страницы: «« ... 1617181920212223 »»

Читать бесплатно другие книги:

Когда-то очень давно прекрасная Элизабет полюбила знатного сеньора Диего де ла Торре и заплатила за ...
Это уникальное устройство перевернуло наши представления об античном мире. Однако история Антикитерс...
1943 год, юг Франции. Встреча А.И. Деникина с бывшими советскими людьми на службе у нацистов....
«Золотой человек» венгерского писателя Мора Йокаи (1825–1904) – книга героическая и в то же время ро...
На утесах корнуолльского побережья высится старинный особняк, который скорее напоминает заброшенный ...
Два года назад на планете Мидгард пропала исследовательская группа землян из восьми человек. Теперь ...