Ф. М. Акунин Борис

С педофилията беше наясно — беше се въоръжил със специализирана литература и предния ден се запозна в подробности с тази аномалия. Знаеше какво и как правят с малките момчета извратеняци като Шика. Ще бъде гнусно, но се налагаше да потърпи заради татко. После, когато Шика заспи (в специализираната литература пишеше, че след половия акт самците обикновено заспиват), трябва само да извади пистолета със заглушител, и да не забрави контролния изстрел в главата — като убийците по филмите. После ще се измъкне тихичко и — финито.

Първоначално всичко потръгна точно така. След известно време на вратата се появи мъж с черни очила. Олег знаеше — това беше Пиночет, първият помощник на Шика. Махна му с ръка.

Не го обискира — защо да се страхуват от малолетния?

Само попита гнусливо:

— Нали знаеш таксата? Стотачка. Внимавай, завлечеш ли нещо от къщата, и изпод земята ще те измъкна.

Олег почака половин час в една голяма стая с дъбова ламперия и варакосвани гипсови украси.

Появи се Шика, як мръсник с голяма, лигава уста, ръцете му висят до коленете. Огледа го и се ухили.

— Вино пиеш ли?

Олег завъртя отрицателно глава.

Спалнята на Шика беше на първия етаж. Това беше добре — после можеше да изскочи направо през прозореца.

Когато Шика започна да го опипва и мачка, Олег стисна зъби. Започваше най-трудното. Но до гадостите, описани в специализираната литература, така и не се стигна. Олег беше надценил издръжливостта си.

Още в първата минута, когато Шика налетя да се целува, на Олег му причерня. Хвана скота за шията, натисна с пръст на мястото, което му беше показал Игор, и така и не отпусна хватката си. Нито след десет секунди, нито след минута, нито след две.

Първоначално Шика не разбра какво става, реши, че момчето го прегръща. А когато съобрази, беше вече късно, силата го напусна, очите му се затвориха от само себе си.

Отпускайки изтръпналите си пръсти, Олег дълго гледа трупа. Не можеше да повярва, че е извършил такова нещо. Че е успял. Оказа се, че е съвсем лесно да убиваш, стига да го правиш умело.

Дълго три ръце с одеколон, за да се почисти. Така или иначе все още не биваше да си тръгва, защото по двора се щураха две говеда от хората на Шика. Налагаше се да почака.

Накрая Пиночет повика говедата, дворът опустя. И колко му оставаше — да скочи през прозореца, да дотича до ниската стена, не повече от метър и половина на височина, да я прескочи и върви го търси. Но тогава Олег си спомни думите на Игор — ще се досетят кой е поръчал да пречукат Шика, не са толкова глупави. Ще преследват татко, докато не го намерят. Как да се измъкне от това положение?

Паникьоса се, но тогава си спомни как Шика беше изсъскал над залятата с вино покривка: «Ще те унищожа! Ще изчезнеш безследно, все едно никога не те е имало.»

Паниката веднага го напусна. Задачата беше ясна — за разрешаването й е необходима инженерна мисъл.

Размишлява в продължение на десетина минути. По едно време зад вратата се чуха стъпки и Олег застена — в книжките пишеше, че по време на полов акт всички стенат. Стъпките се отдалечиха.

Най-сетне инженерното решение се изясни.

Измъкна се през прозореца и скоро се озова при джипа. В багажника имаше въже, дълго двайсет и пет метра. Доскоро, докато имаше още сняг, се забавляваха с Игор така — Игор сядаше зад волана, а Олег се возеше отзад на ски, като на водни ски. Супер беше.

По същия път се прибра в спалнята.

Налагаше се да си тръгне чисто, за да не буди подозрения.

Затова, когато направи необходимото, излезе и мина по коридора и отиде в голямата стая. Там седеше Пиночет, четеше списание.

— Свърши ли? — попита Пиночет.

— Давай стотачката — Олег подсмръкна.

— А Шика какво прави?

— Спи.

Пиночет стана, отиде до спалнята и тихичко открехна вратата.

Шика лежеше, завит с одеяло, с лице към стената. В стаята беше сумрачно, започваше да се свечерява, а и Олег беше спуснал щорите.

Пиночет не му подаде стодоларовата банкнота в ръката, явно се гнусеше. Хвърли я на пода.

Е, разбира се, Олег я вдигна. Пиночет го изпрати до вратата, но в двора не излезе. Че защо, той и сам ще намери вратата.

Олег претича приведен край къщата и издърпа въжето, чийто край висеше от прозореца на спалнята. Нави го и го прехвърли през стената. И едва тогава излезе — през вратата, на открито.

Четвърт час по-късно към външната стена тихо се доближи ленддроувърът. Олег привърза края на въжето към теглича.

После съжаляваше само за едно — че не можа да види сцената в цялата й красота. Но не беше трудно да си я представи.

Полутъмна спалня. В леглото лежи човек. Може да спи, а може и… кой знае какво.

Внезапно се чува шумолене. По пода се раздвижва тънко пластмасово въже. Въжето се обтяга. Човекът плъзва по леглото заедно с одеялото. Бум! Пада с глух шум на пода. Стига до прозореца. Краката, увързани с въжето, се закачат. Кратко спиране. Трябва да се даде малко повече газ. Хоп! Краката вече са над перваза. Щорите се раздвижват.

Хлоп! Сега шумът е по-силен — това е тялото, ударило се е в отсамната страна на прозореца. Сега трябва да даде повече газ, защото може и да са чули нещо.

Трупът, вече без одеялото (то е останало на пода на спалнята), преминава бързо през двора, и с краката нагоре излита през стената. И отново — туп!

По това време вероятно Пиночет или друг някой е надникнал, да разбере откъде е шумът. И какво е видял? Две червени светлинки — някаква кола се отдалечава в мрака. Може да са постояли минута-две, да са почакали. Но не са видели нищо подозрително.

Големият зор беше после, когато Олег влачеше мъртвеца до кладенеца. Все пак Игор не беше съвсем прав. Бързата реакция и гъвкавостта са нещо хубаво, но и от сила има нужда.

После специално дойде още веднъж при колектора. (Оказа се, че не било никакъв завод, а бивша градска пречиствателна станция). Направи специален покрив за кладенеца — на вид бетонен, а тежи не повече от десет килограма. Накратко, оборудва съвсем културно тайника. Като че ли предчувстваше, че пак ще му потрябва.

А идиотът Игор, когато се разчу за изчезването на Шика, каза: «Нали ти казвах, че трябва само да се молим».

17.

Три дни лежах и внезапно ме пуснаха. Оказа се, че Бог наказал моя враг.

Този епизод си струва да се разкаже не заради фокуса с падналото разпятие (голямо чудо, биномът на Нютон), а заради момичето на име Поля, която каза: «Супер, а? Като на кино!»

Олег тръгна към нея още в същия ден, когато арестуваха баща му. Кризисното положение не свари гения неподготвен, той очакваше подобен обрат и знаеше как ще постъпи. Даже беше събрал своевременно сведения. Например знаеше вече, че най-лесно ще успее да проникне в дома на Сипунов чрез Полина Закускина.

И така, септември 1998 година. Олег Сивуха беше на двайсет и една години, на вид най-много на тринайсет. Баща му беше в затвора «Матроска тишина», и на него му ставаше лошо само при мисълта, че на този елегантен човек, привикнал на добра кухня, пури и четирийсетгодишно уиски, се налага да седи в една килия с всякакви боклуци, да слуша идиотските им дрънканици, да ползва обща тоалетна чиния.

Важното беше да се действа бързо. Местонахождението и естеството на тумора бяха ясни (нарича се «Сипунов»), оставаше да се проведе операцията. Както се налага в такива случаи, без бандитизъм, за да не бъде злепоставен татко.

Към вилата на Сипунов (ведомствено курортно селище в Барвиха, висока ограда и КПП) Олег потегли на четириколка. С лакиран шлем на главата, кожени ръкавици без пръсти, черни очила прикриват половината му физиономия — общо взето, образец на тийнейджър от семейство с мангизи.

Тъкмо сега обектът трябваше да се прибира от училище. Не минаха и пет минути, на спирката спря автобус, и от него слезе луничаво момиченце, прекалено високо за възрастта си, в евтин джинсов костюм. Страшничка на вид, ходи изгърбена, а походката й като на огняр (така казва татко, самият Олег през живота си не е виждал огняр). Накратко, това, което му трябва.

Привлече вниманието на момичето, а после наближи и се представи. Първоначално тя не можеше да повярва на късмета си — и как иначе, истински принц, престолонаследник.

След час, след като се бяха пошляли из курортното селище, Олег вече знаеше всичко за Поля — дъщеря на заместник-министър; имат си собствен самолет и четири мерцедеса, а с автобус пристигнала, за да се изперчи — спорила с една приятелка дали й стиска да пътува без билет.

Всъщност Полина Сергеевна Закускина, родена през 1986 година, ученичка от шести клас в конковското средно училище, беше дъщеря на С.В. Закускин, градинар във вилата на Сипунов. Според получените сведения след училище и в почивните дни работела и като младша камериерка в къщата.

За себе си Олег разказа, че бил син на продуцент от НТВ, че живее в луксозното вилно селище Николина Гора, а учи в Първа гимназия — с един клас по-напред от Поля (за да не се налага да обсъждат учебните занимания).

Не беше трудно да се убеди момичето да покаже дома на «баща си».

През приемната минаха през проблем. Тя каза на дежурния: «Чичо Льоша, той е с мен» — и толкова.

Развеждаше го из къщата, хвалеше се («това го купихме в Куршевел, тази раковина е от остров Мавриций, а това е подарък на татко лично от Борис Николаевич, още в Екатеринбург му го подари»). Олег одобряваше, от време на време се заглеждаше.

Това, което му трябваше, откри в домашния параклис. Първоначално Поля разказа за забележителното разпятие от уралски скъпоценни камъни, после показа и мястото за молитва: пюпитър с дърворезба, пред него ниска пейчица с кадифена възглавница (пищна гарнитурка, но като че ли не много православна, по-скоро нещо католическо).

— Татко всяка вечер се моли тук. Ето тъй, на колене застава, опре чело ето тук, притвори очи и така най-малко половин час. Много неистово се моли.

Думата «неистово» момичето произнесе с наслада — явно й се нравеше. И повтори:

— Ужасно неистово. Все нещо мърмори, мърмори. Един път метях пред вратата, заслушах се, ама нищо не разбрах, само «дивиденти, дивиденти»…

В този момент тя разбра, че се е издала, и замънка:

— Мама така ме възпитава — сама да си оправям кревата, да мета, и съдове да мия… тоест, разбира се, имаме миялна машина, но…

Така се изчерви, че на Олег му пожаля за нея. Изобщо някаква такава беше тази Поля — смешна.

На следващия ден я покани на кино, после на кафе. Първо, в къщата по цял ден се мотаеше мадам Сипунова, а освен това беше необходимо да се поекспериментира още с въженцето.

В киносалона, когато «Титаник» започна да потъва, Поля го хвана за ръка. Дланта й беше потна, но се наложи да потърпи.

На третия ден отново си изпроси да й отиде «на гости». Занесе й теменужки, малка бутилка «клико» и истински омар. Поля направо цялата засия.

Докато слагаше масата и вареше ракообразното, Олег слезе до параклиса и организира всичко.

Гениално, изящно, просто.

Сипунов се отпуска на колене на възглавницата, задейства елемента с пет секунден закъснител (така че да има време да отпусне чело на пюпитъра и да затвори очи). Горният гвоздей, на който се крепи разпятието, е обработен с киселина — на вид изглежда като разяден от ръжда То се държи на една връвчица. След пет минути връвчицата се откъсва и малахитовият кръст прасва заместника на министъра с острия си край точно по темето. Ще му пръсне мозъка със стопроцентова гаранция.

Основният трик в случая беше ползването на връвчицата от колагенови влакна (собствено изобретение). Като начало, е прозрачна — друг път ще я забележат. Освен това е със специфична структура — при продължително съприкосновение с въздуха започва да се разлага. Съвсем не става за веществено доказателство.

Докато Олег го нямаше, Поля беше успяла да се преоблече в рокля и дори да се гримира — силно, но не много умело. Изядоха омара, изпиха по чаша шампанско. А после тя се приведе към него, изду устни напред, трябваше и да я целуне.

Не беше ужасно. Той очакваше нещо по-лошо. Млясна я и се отдръпна.

А тя вика:

— Супер, а? Също като на кино.

И отново му дожаля за нея.

Жал не жал, работата си е работа. Налагаше се да се раздели с нея така, че да не изглежда подозрително — защо така първо се навърта, навърта, пък после изведнъж изчезва.

Докато Поля отстраняваше миризмата на омара с някакъв препарат и събираше отпадъците в пластмасово пликче, той разглеждаше снимките по стените.

— А защо те няма на нито една снимка? Тук навсякъде, гледам, има някакво друго момиче. Коя е тя?

— Сестра ми — прошепна пребледняла горката Поля. — Учи в Швейцария…

— А ти в Конково, така ли? В общообразователно училище с шивашки профил? — довърши я Олег. — Тук нещо не ми се връзва…

Е, и така нататък. На самия него му беше неприятно. Това как да е, интересно е другото. После, кой знае защо, току му идваше на ума да потърси тази същата Полина Закускина. Да разбере с какво се занимава сега, какво е станало с нея.

Разбира се, не го направи — би било прекалено опасно. Не заради Сипунов, а защото…

Е, накратко, опасно и толкова.

18.

На девети май, в Деня на победата, той плавал с яхта в Истринското водохранилище. Забележете: сам. И внезапно яхтата лумва в пламъци незнайно как.

Олег Сивуха успя да разгадае загадката, която задава на учените Архимед от Сиракуза, който успява да подпали флотата на Марк Клавдий Марцел с помощта на криви огледала. Експериментаторите на нашето време нееднократно са се опитвали да възпроизведат този трик, използвайки най-съвременни отражатели с внимателно изчислени параболични форми. Но максималната дистанция, на която може да действа подобно термично оръжие, се оказвала всеки път изключително малка. Успявали да подпалят дърво, намиращо се на не повече от двайсет метра. А Архимед успява да подпали римските триреми от разстояние, надхвърлящо дължината на полета на стрела.

Само че Олег успя да открие ключа към загадката. «Слънчевите зайчета» на изобретателя от античността били насочени не към просмуканите от морска вода бордове на корабите, а към изсушените от слънцето платна. Компактният апарат с Х-образен светло отражател, напомнящ донякъде на прословутия хиперболоид на инженер Гарин, се оказа напълно достатъчен да накара полиестерното платно на яхтата на кандидат-депутата да затлее и пламне. Разстоянието от яхтата до хълмчето, където наследникът на Архимед беше разположил апаратурата си, възлизаше на 244 метра. Наистина, трябва да се отбележи, че силата на слънчевото греене през този майски ден беше необичайно висока.

19.

Направо чудо. Богородица се явява на разбойник като в старовремските житиета.

Нека не забравяме, че готвейки се да извърши черното си дело, старателният убиец остави в приемната якето си, и малкият Олег видя това на монитора. Въпреки че — какво значи «малък»? Беше си на шестнайсет години. При това болнавите деца, както е известно, съзряват бързо.

Веднага му стана ясно, че с него и с баща му е свършено. Колкото и да се свира под масата, този старателен тип ще го открие. И няма да го пожали. Достатъчно беше да погледне само за миг в неподвижните му очи, в които сякаш гореше пламък. Фанатик, маниак!

Е, ако наистина е фанатик — има някакъв шанс. Най-малкото си струваше да опита.

Докато Аркадий Сергеевич вадеше от сейфа браунинга, а убиецът оглеждаше помещенията на първия етаж, Олег изтича надолу по стълбата и започна да рови в джобовете на якето.

Откри талон за МПС и шофьорска книжка

Аудиооборудването в татковия параклис беше първокласно. Акустиката също.

Когато дребосъкът с пистолет в ръка прекрачи внимателно прага, се разнесе тиха музика — нещо от Бах, и нежен глас, леещ се някъде отгоре, произнесе с кротък укор:

— Да беше пожалил сам себе си, Игор Шанежкин. Защо е казано «Не убивай», не знаеш ли? Защото убиецът не погубва чуждата душа, а от своята собствена късче отрязва. Само трийсет години си живял на този свят, а колко е останало от живата ти душа? Колкото един напръстник…

Пофъфли така в микрофона минута-две, пистолетът на убиеца падна на пода, а после и самият Игор Шанежкин, роден през 1962 година, падна на колене и глухо, неумело зарида.

Олег едва успя да се върне в мониторната зала. Още беше задъхан от тичане, когато влезе баща му.

20.

Пет камъчета вляво полетяха,
надолу четири, но по-отрано спряха.
И пурпур камък там към изток свети —
осиротее ли, целта ще се усети.

Разгадката на стихчето за скрития пръстен е свързана с брой стъпки, места и посоки в Москва, които се разкриват от думите «камъчета», т. е. герои на Достоевски с презиме Петрович («малък камък») като производно от Петър («камък»); «пурпур» (лат. пурпур е производно от гръцк. порфира) загатва за Порфирий Петрович; думите «по-отрано спряха» подсказват къде се сменя посоката на търсене; «осиротее ли» — в романа си Достоевски нарича Порфирий Петрович даден брой пъти само Порфирий, тоест без бащино име, това е броят на последните стъпки до скривалището на пръстена (целта). Разгадаването на стихчето е послужило за основа на игра, проведена през 2006 г. в Москва и завършила с намирането на пръстена — (Бел. прев.)

21.

А през нощта Морозов умря.

Три часа след полунощ. Болнична стая.

Цари тишина — въздишат само маркучите на животоподдържащите системи, от време на време се вижда отблясък от прокапващата в тях течност.

Тъмно е — примигват само разноцветните светлинки на медицинската апаратура, проблясват метално стойките.

На пода, край кревата, са натрупани купчини прелистени томове от събраните съчинения. Една от книгите е отделена настрана, на масичка. От нея стърчат четири разделителя.

Болният, напълно изтощен, спи. Край него, подвила крака под себе си в креслото, спи дъщеря му. Помагала е на баща си и също е изморена.

Лицето на момичето е спокойно, дишането му — равномерно, устните са полуотворени в лека усмивка.

Мъжът също се усмихва насън, но по съвсем друг начин — злобно, алчно, от ъгълчето на устата му се стича слюнка. Ето че се обръща, измърморва нещо неясно и отваря очи.

И ги устремява право в два овала, светлеещи в мрака — коленете на момичето стърчат изпод полата.

Адамовата ябълка на болния жадно подскача; от гърдите му се изтръгва ръмжене. Той отмята одеялото и посяга към креслото. Маркучите и тръбичките, прикрепени към гърдите, лактите и слепоочията му, първо се обтягат, а после провисват.

Мъжът омеква целият, ръката му с глухо тупване се отпуска на пода.

Момичето не чува нищо, то спи дълбоко.

22.

О, вижте, шефе. И тук е подчертано. Пак в писмото на майката на Расколников. Тоест е било подчертано, някой го е изтрил с гума. Ето: «господин Свидригайлов».

Разбира се, в книгата е имало не три, а четири разделителя. Морозов оприличава Аркадий Сергеевич Сивуха, основния си клиент, затъмнил всички предишни, на Свидригайлов — вероятно е открил общи черти между двамата. Номерът на телефона му също е бил записан в полето, че как иначе. Но Саша не е можела да допусне Николас да види тази записка. Затова я изтрила с гума. Номера на телефона изтрила по-старателно, а чертичката под «господин Свидригайлов» — не толкова.

23.

— Тате, искам да те питам за нещо много важно. Вярно ли е, че не живеем само веднъж, а много пъти? Едни човек ми каза.

Ангелина Фандорина беше ученичка в шести клас на училище с историко-филологически профил, но не мечтаеше да се занимава с история или филология, а да стане актриса. За тази цел посещаваше кръжок в една театрална студия. Започна с ролята на Зелчицата в пиесата «Весела реколта», после беше «Трета придворна дама» в «Пепеляшка», а с времето започнаха да й възлагат и истински, големи роли, защото откриха у нея подчертани способности, а може би дори и талант.

През май, в края на учебната година, тя изигра с голям успех Хърмайъни в постановка по «Хари Потър» и за награда получи правото да си избере сама роля за следващия спектакъл — театралното студио се бе заело с трагедията от Уилям Шекспир «Хамлет».

Честно казано, изборът не беше кой знае какъв. «Хамлет» е пиеса, писана за момчета. Женските роли са всичко на всичко две, и двете някак на втори план — Офелия, която бързо полудява и се удавя, и кралица Гертруда — тя пък е направо стара.

Динка Лебедева, основната съперница на Геля в трупата и в живота, страшно се тревожеше — беше уверена, че Геля ще избере Офелия, защото принц Хамлет е влюбен в Офелия, а за ролята на Хамлет беше избран Виталик Сухарев. (Ако трябва да се обясни накратко какъв е този Виталик, то е лесно — други момчета като него просто няма на този свят). Само че Геля помисли, помисли и каза, че ще бъде Гертруда.

Офелия само разговаря с Хамлет, а Гертруда може да е стара, но се явява майка на принца и изобщо в сцената с убийството на Полоний тя възкликва: «Сърцето ми на две разкъса, Хамлет!», а после прегръща и целува Виталик, тоест Хамлет.

Така че сега Геля на всяка репетиция, три пъти седмично, на съвършено законно основание прегръщаше пред всички Виталик Сухарев, целуваше го по бузата, и в тази секунда и нейното сърце в най-буквалния смисъл на думата се късаше.

Така измина юни и половината от юли, а после се случи трагедия — истинска, Шекспир ряпа да яде.

За този ден беше насрочена генералната репетиция. На нея не допускаха родители, затова пък пристигнаха гости от Московския кинофестивал, истински чуждестранни артисти. Покани ги завеждащият театралната студия, Лев Лвович, защото той познава самия Никита Михалков.

Разбира се, всички се вълнуваха, Геля също. Поради това тя се поувлече и може би прегръдката й с Хамлет продължи малко повече от необходимото. Какво толкова? !

А Виталик, когато се върнаха зад кулисите, изтри демонстративно бузата си и каза на висок глас:

— Какво те прихвана, Фандорина? Целия ме олигави.

Всички го чуха. Динка също.

В тази секунда сърцето на Геля бе окончателно разбито, и както се казва в руските народни песни, отмиля й светът.

Отиде настрани, пред очите й беше притъмняло, а когато при нея се домъкна Олежка Ткач (той играеше Хораций) и й каза:

— Спокойно, не му обръщай внимание — Геля го тласна настрани.

Тогава някой зад нея я хвана за рамото и каза:

— Не си права да постъпваш така, Ангелина. Според мен това момче е по-симпатично от другото. Освен това съществува хипотеза, според която Хораций е произхождал от рода Фон Дорн, значи е и наш роднина.

Беше една от чуждестранните артистки, Геля беше я беше забелязала, защото седеше на първия ред. Не беше ясно как се бе озовала зад кулисите. Беше много красива брюнетка, късо подстригана, с огромни зелени очи. Тоалетът й — ум да ти зайде, аленочервени нокти, дълги поне пет сантиметра, а на гърдите й виси медальон във вид на златна змия, захапала опашката си.

В друг случай Геля сигурно щеше да се смути. Е, или поне щеше да се учуди — чужденка, а говори добре руски, че и споменава рода на Фон Дорн. И после, какво иска да каже с това «наш роднина»?

Но точно сега Геля беше толкова нещастна, че не беше в състояние да се смущава и чуди. Само изхлипа и каза точно това, което мислеше:

— Не искам да живея.

— Доста глупаво твърдение — сви рамене странната актриса (все пак говореше с акцент, не съвсем чисто). — Не ти ли харесва, можеш да опиташ отново. Та нали животът е безкраен — също като тази змия.

И докосна с алените си нокти своя медальон…

Впрочем това е отделна история, която не бива в никакъв случай да започваме. Ще я разкажем при друг случай.

24.

Зиц-Коровин посегна да си вземе дрехите.

— Нали сте частен детектив или нещо подобно? Ясно ми е, че жена ми ви е наела.

Както често се случва с лекарите, Марк Донатович се беше оженил за своя пациентка.

Съпругата на доктора, Марина Василиевна, страдаше от рядко и много любопитно от научна гледна точка заболяване, свързано с удивително живи халюцинации. Хората, страдащи от този странен недъг, водят двойствен живот. В ежедневието те са, общо взето, адекватни, на изглеждат малко вяли, отпуснати. А това се дължи на факта, че всички техни емоционални и духовни сили са насочени към другата, илюзорната реалност, която им се струва по-истинска. Преди време във вестниците беше описан случаят на шлосера Т., който настоявал, че всъщност е войн от армията на Ханибал, водач на боен слон, и че пътува през Галия за Рим, като при това описвал такива подробности от бита и снаряжението на картагенците, че историците само се чудели и маели.

Марина Василиевна твърдеше, че в другата действителност била съпруга на Великия инка и главна жрица в храма на Луната. Всяка вечер описваше на Марк Донатович събития, състояли се в град Куско, където преди около петстотин години, преди появата на испанските завоеватели, се намирало светилището на лунната богиня. Понякога съпругата му заговаряше с лекота на местното наречие. Един специалист по империята на инките, след като прослуша запис на думите й, заявил, че ако се съди по някои признаци, става дума за архаичен вариант на езика кечуа.

За Зиц-Коровин този брак представляваше съчетание на полезното с приятното.

Като начало (от гледна точка на полезността), докторът събираше целия този уникален материал, готвейки се след време да предизвика сензация в научния свят. Дори може би в областта на две науки — психиатрията и историята.

Приятното беше изслушването на самите разкази. За потъналата във водите на Лета страна «Тауантинсую» Марина Василиевна разказваше удивителни неща. Например за свещения храм, в който на непосветените било забранено да припарват, а нарушителите били наказвани със страшна смърт. За интригите в двора на великия инка и за светлокожия чужденец, слязъл в долината от тази страна, от която изгрява слънцето. Аномалната и същевременно неизчерпаема фантазия на съпругата му раждаше удивителни истории — няма как да не се заслушаш. Зиц-Коровин се чувстваше като халиф, наслаждаващ се всяка нощ на приказките на Шехеразада.

Смущаваше го само едно. Случваше се понякога Марина Василиевна, общо взето, дама апатична и лишена от наблюдателност, да настръхне и, стиснала мъжа си за рамото, казваше застрашително:

— Да не си посмял да ми изневериш! Сториш ли го, робите на Светилището ще ти изтръгнат сърцето!

Разбира се, тези случаи малко притесняваха Марк Донатович.

25.

Било й е възложено да примами Николас в болницата. Значи Аркадий Сергеевич още тогава е знаел за съществуването на Фандорин. Откъде?

вж. бел. 5.

26.

Леко залитна и отиде до дивана, където беше полегнал мъртвият Марк Донатович.

Вероятно все пак е редно да разкажем и за последните минути от живота на доктор Зиц-Коровин.

— Ти кого представляваш днес? — попита Марк Донатович, когато вратата отвори не Олег, а някакво странно същество с кучешка маска и червено кимоно. — Може ли да вляза?

Пациентът отстъпи мълчаливо встрани.

С жизнерадостна усмивка (и с пръст на копчето на аларменото устройство в джоба му) главният лекар влезе в «болничната стая» и настръхна. Винаги се бе чувствал неуютно в това нелепо помещение, претъпкано със сложна техника и детски играчки. Вероятно подсъзнателно е предчувствал нещо.

— Слушай — поде с лековат тон Коровин, обръщайки се към маскирания, — хрумна ми нещо. Ето, ти например не можеш да спиш. Защо да не ти направя инжекция със сомналгин? Най-новото лекарство, напълно безопасно, току-що ми го изпратиха от Англия.

По пътя насам беше взел пълна спринцовка от амбулаторията — разбира се, не със сънотворно, а със специален медикамент, потискащ временно волята. Изключително полезно средство, ако трябва да получиш откровени отговори от труден пациент. Жалко че нямаше как да го приложи при покойния Морозов — сърцето му нямаше да издържи.

— Е, какво, да те бодна ли? Ще спиш през нощта като младенец — измърка Коровин, а наум прибави: «Сега, гълъбче, ще ми разкажеш цялата истина».

Изпод кучешката маска го следяха две немигащи очи.

— Добре, но първо ще ви разкажа един коан. Наскоро го прочетох в една книжка.

— Какво ще ми разкажеш? — недоразбра Марк Донатович.

— Коан. Това е от дзен-будизма. Седнете за малко.

Олег му посочи дивана, а сам седна срещу него, на ръба на стола. Ръцете му бяха скрити в ръкавите на кимоното.

Преди да се присъедини към сонма на бодхисатвите, учителят Нонсен разговарял с учениците си, без сам да знае, че това е последният им разговор.

— Какво трябва да направиш, за да виждаш по-добре? — попитал Нонсен.

— Да си избодеш очите — отвърнал първият ученик, Сьодзю.

Учителят го наградил с лотосов цвят.

— Какво трябва да направиш, за да чуваш по-добре? — попита той след това.

— Да си запушиш ушите — отвърнал бързо вторият ученик, Сондзю, и заслужил удар с бамбукова пръчка.

Без да пророни дума, Сьодзю паднал в тревата и се прилепил към земята. Нонсен отново му дал лотосов цвят и задал последния въпрос:

— Един човек изял плод, заразен с проказа. Кой кого е изял?

Сондзю не посмял да отвори уста, а Сьодзю заплакал и промълвил:

— Учителю, дойде мигът да се присъединиш към бодхисатвите.

— И каква е идеята? — сви рамене Зиц-Коровин.

Информация за текста

© 2006 Борис Акунин

© 2007 София Бранц, превод от руски

Борис Акунин

Ф. М., 2006

Сканиране, разпознаване и редакция: bambo, 2009

Издание:

Борис Акунин. Ф. М.

ИК «Еднорог», 2007

Свалено от «Моята библиотека» http://www.chitanka.info/lib/text/14085

Последна редакция: 2009-10-14 09:00:00

1

Герой на Достоевски от «Село Степанчиково и неговите обитатели», самолюбив и завистлив. — (Бел. прев.)

(обратно)

2

Прочут руски държавник и общественик (1772 — 1839), фаворит на Александър I, по-късно обвинен в държавна измяна и прокуден в изгнание. — (Бел. прев.)

(обратно)

3

(фр.) — Обезпокоява. — (Бел. прев.)

(обратно)

4

В българското издание: ч. 4, кн. II, IX — (Бел. прев.)

(обратно)

5

(фр.) За кого да уведомя? А, да, разбира се, госпожо. — (Бел.прев.)

Страницы: «« ... 1617181920212223 »»

Читать бесплатно другие книги:

Когда-то очень давно прекрасная Элизабет полюбила знатного сеньора Диего де ла Торре и заплатила за ...
Это уникальное устройство перевернуло наши представления об античном мире. Однако история Антикитерс...
1943 год, юг Франции. Встреча А.И. Деникина с бывшими советскими людьми на службе у нацистов....
«Золотой человек» венгерского писателя Мора Йокаи (1825–1904) – книга героическая и в то же время ро...
На утесах корнуолльского побережья высится старинный особняк, который скорее напоминает заброшенный ...
Два года назад на планете Мидгард пропала исследовательская группа землян из восьми человек. Теперь ...