Ф. М. Акунин Борис
— Непременно е нещо свързано с Фьодор Михайлович. Татко не се интересуваше от нищо друго. За Фьодор Михайлович знае абсолютно всичко, за останалото — почти нищо. Понякога просто ме е смайвал. Той не знае дори кой е Филип Киркоров, представяте ли си! Веднъж го мярна случайно по телевизията и вика: «Какъв смешник! Адаш ми е — Филип. И малко прилича на Настася Филиповна.» Героинята от «Идиот» — намери за необходимо да обясни Саша.
— Знаем, гледали сме филма — гордо заяви Валя.
Ника гледаше монетата и умислено повтори сигурно за стотен път:
— «Преброй го.» Кого? Или кое? — и трепна. — Значи непременно е свързано с Достоевски. Тогава може би него, писателя? Но как може да се преброи?
Валентина сви рамене:
— Пълна простотия. Тоест странно. Така де, Фьодор. Михайлович. Достоевски. Какво да му броиш?
Ника усети нещо като пощипване в шепата с дублона.
— Валюша, ти си гений! — възкликна Фандорин и бързо написа на лист:
ФЬОДОР(6) + МИХАЙЛОВИЧ(10) + ДОСТОЕВСКИ(10) = 26.
— Като преброим буквите в името на писателя, получаваме двайсет и шест. Тоест първо имаме сто, после двайсет и шест.
— И за чий… Тоест исках да кажа: какво следва оттук? — Валя погледна листчето, Фандорин. — Впрочем, шефе, защо думата «гений» няма женски род?
Ника не й обърна внимание.
— Сто, после двайсет и шест. Хм… Щом става дума за цифри, значи с цифри трябва да продължи. Какво следваше нататък? Валюша, прочети си записките.
— Бе наизуст ги знам. Помоли да му откопчаем главата. Измъкна със зъби перо. Размърда пръсти. Каза: «И накрая така!» — отгриза копче и го изплю. После взе да се облизва към Саша и подкара гадостите. Да цитирам ли?
— Няма нужда. Те бяха след думите му: «Това беше.»
Николас въртеше монетата и се мъчеше да хване някаква мисъл, която му се изплъзваше.
Погледна портрета.
— Перо! — изкрещя магистърът с такава сила, че момичетата подскочиха. — Портретът на Перов! Мърдаше си пръстите… И на портрета има пръсти! Тях ли да ги броим? Защо? Колко пръсти имат хората? — приближи се до портрета и преброи — изненада! Пръстите бяха девет — единият не се виждаше. — Деветка, деветка! — Николас се озърна към момичетата, които също гледаха картината иззад гърба му. — Сто — двайсет и шест — девет. Плюс някакво копче… Ето го копчето! — заби показалец в единственото копче на дрехата на мрачния писател. — И то само едно, странно. Последната цифра е едно. Тоест имаме седемцифреното число едно нула нула две шест девет едно.
— И какво означава? — попита Саша, която го гледаше изумена.
— Не знам. Седемцифрени са например московските телефонни номера.
Помощничката му извади от джоба си джиесема.
— Да звъннем ли?
— В никакъв случай. Носиш ли си джобния компютър?
— Естествено. — Валя вече се беше досетила. — Минутка, шефе. Все ми се карате, че купувам крадени бази данни, а сега това идеално ще ни е от полза. Имам тук и московската градска телефонна мрежа, и всички мобилни оператори… Момент така. — Извади малкото чудо на техниката, без което не мръдваше никъде, и само след минута докладва: — Тъй вярно, сто — двайсет и шест — деветдесет и едно! Само че е родилен дом. Ето, вижте. Да звънна ли?
Николас се вкисна. Значи бърка и това изобщо не е телефонен номер, а е нещо съвсем друго? Или самият му подход е погрешен?
Докато Валя проверяваше телефона (наистина беше на родилен дом), Фандорин гледаше унило фалшивия дублон. А може гатанката да е фалшименто и Морозов просто да се е изгаврил с него.
Вдигна очи към портрета. На рамката имаше медна табелка «В. Г. Перовъ. Портретъ Ф.М. Достоевскаго».
— Аха, аха — бързо избърбори Николас, — така!
И написа: «Фьодор(6) + Михайловичъ (11) + Достоевский(11) = 28».
— Не е двайсет и шест, а двайсет и осем.
— Какво? — в един глас попитаха момичетата.
— Телефонът е сто — двайсет и осем — деветдесет и едно.
Помощничката щракна няколко пъти и каза:
— Домашен номер. Някакъв Лузгаев, Вениамин Павлович. Доста рядко презиме. Да го проверя ли, шефе? Да видим какво ще измъкнем. — С джиесема влезе в нета. — Не, няма Лузгаев. Има дума «лузгае», на белоруски е сигурно. Дават пример: «Савка лузгае семки i сплъова шлюпките право връз сомбрерото на сеньора, що седи упреде.»
— Пробвай да потърсиш по телефонния номер — рече Фандорин.
Валя набра в Search 100-28-91. Екранчето мигна и представи сайт с малки обяви. С примряло сърце Фандорин прочете:
Купувам стари документи, писма, пликове, саморъчно написани текстове на известни хора. Гарантирам прилично възнаграждение.
VPLuzg@abrkd. com
Тел. 100 — 28 — 91,
Вениамин Павлович.
7. Философът меркантилист
— Йес! — изврещя Валя. — Вениамин Павлович! Лузгаев! Той е!
— Купува ръкописни текстове! — присъедини съм към ликуването им Саша. — Николай Александрович, толкова сте умен! Какъв късмет извадих да ме бутнете! Може ли да ви целуна?
— И аз! — изревнува незабавно Валентина.
Николас тутакси бе разцелуван по двете бузи: по лявата плахо, но нежно, по дясната — шумно и влажно.
Най-трудно се оказа да остане невъзмутим — нищо особено, един вид, елементарно, Уотсън. Честно казано, Фандорин до последния момент не беше сигурен дали дедукцията му ще даде някакъв резултат.
Но резултатът беше налице. Докторът на филологическите науки в глупавата си гатанка беше кодирал телефона на колекционера на оригинали.
— Дотук добре — снизходително резюмира Ника. — Вероятно може да се каже, че знаем къде е останалата част от ръкописа. Тя е у някой си господин Лузгаев. Вениамин Павлович. Незабавно ще се свържем с него. А първата част… — отиде до прозореца и погледна отсреща. При Рулото не светеше. — Ще отпуснем още един ден на наркомана. Ако не се появи междувременно, ще го издирваме чрез милицията. Те ще го издирват.
— Дали да не изчакаме с този Лузгаев до утре? — попита Саша. — Да го проучим първо какво представлява, къде живее, изобщо… Ако се обадим изведнъж и той каже: нищо не знам за никакъв ръкопис?
Ника и Валя се спогледаха.
— Не, до утре нямам търпение — честно си призна Ника. — Ще рискуваме. Сега няма къде да ни избяга, така или иначе.
За позвъняване на непознат човек беше малко късно, десет вечерта, но Николас все пак набра цифрите на трудно открития телефонен номер.
Някой почти веднага вдигна слушалката.
— Вениамин Павлович?
Ника натисна копчето на speakerphon-a, за да го чуват момичетата.
— На телефона.
— Казвам се Николай Александрович, обаждам ви се от името на Филип Борисович Морозов… За ръкописа… — веднага игра ва банк Фандорин.
Пауза.
— Другата част ли ще донесете? — попита Лузгаев.
Ника показа знака V на момичетата, а те отговориха с щастлива пантомима на победата: Валя изтанцува нещо като ламбада, Саша се прекръсти и не издържа в рамките на благочестието, та подскочи.
— Точно по този въпрос съм упълномощен да говоря с вас — със солиден тон заяви Николас. — Давам си сметка за късния час, но не бива да се отлага. С кола съм и бих могъл да дойда. Няма да се забавя, по това време вече не е задръстено движението.
Онзи въздъхна.
— Не е ли по-добре утре? Откровено казано, имам някои планове за вечерта…
По тона, по това «откровено казано» пролича, че Лузгаев е интелигентен човек, което зарадва Фандорин. То и кой освен образован, културен човек ще се хване да колекционира старинни документи и ръкописи? Николас си помисли, че нещата може да се наредят по-лесно, отколкото бе предполагал в началото.
И той любезно, но твърдо настоя и също изпълни говора си с разни «бихте ли били», «ако не би ви затруднило» и «нали разбирате». Двама любезни господа винаги ще намерят общ език.
И — ура! — постигна все пак съгласие и получи адреса на колекционера (живееше на «Ленински проспект»), обеща до двайсетина минути да е при него и да не се сърди за лапидарната среща без чайове и кафета, просто кратък делови разговор.
— Саша, обличайте се бързо, отиваме — нареди той на момичето, горд от бляскаво проведения разговор. — По пътя ще обсъдим тактиката.
Саша уплашено завъртя глава.
— Не, по-добре вие идете без мен. Страх ме е. Какво ще му кажа? Аз не умея. И в този вид? Мокра коса, несресана…
Фандорин се усмихна. Жената си е жена, дори тази ангелоподобна кротушка.
— Добре. Но трябва да знам какво да искам от този човек. Доколкото можем да преценим, навярно е взел от баща ви втората половина от ръкописа и му е изплатил аванс. Вие какво предпочитате: да му върнете парите и да приберете ръкописа, или да вземете останалата част от парите срещу първата половина, която тепърва ще трябва да измъкнем от Рулото.
— Ами не знам… — жално го погледна Саша. — Как да реша без татко? Сигурно ще е по-добре да се прибере ръкописът…
— А откъде пари? И с какви средства ще лекувате вашия брат?
Саша сведе глава.
— Вижте какво — реши Николас. — Първо ще говоря с Лузгаев. Нека се уверим, че ръкописът наистина е у него и че по принцип няма нищо против да го върне срещу платения аванс. После ще видим. Да знаете всъщност колко е взел от него баща ви?
— Татко не ми е…
Валя дръпна Николас за ръкава.
— Хайде, шефе, крайно време е. Да не изпуснем клиента. Само си губим времето с тази детска градина.
* * *
Фандорин караше бързо по празната крайбрежна улица, а Валя пресмяташе гласно каква ли е авансовата сума.
— Значи десет хилки евро са броили на швейцарците. Още толкова за разни глупости, за път. Плюс мерца. Алес цузамен трийсетак-четирийсетак. Без да броим пръстена с камичето, който пак къде толкова ще дойде…
— Но дали това е много, или малко, ето въпроса. Би трябвало да проучим каква би била пазарната цена за ръкопис на Достоевски. За жалост нямаме време.
— Отпускате ли десет минутки? — Валентина извади мини компютъра си. — Сега ще се пробвам в мрежата. Да видя по тръжните къщи…
Докато Николас обикаляше по тъмните дворове да търси нужния адрес, асистентката му докладва за резултатите от блицизследването:
— Ето, шефе. В «Кристис» ръкописен текст на Натаниъл Хоторн (който и да е тоя) се е шитнал за петстотин четирийсет и пет хиляди гущера. Даже не било ръкопис, а коректура с авторски корекции…
— «Алената буква» ли? — кимна Фандорин. — Да, бях чел за това. Хоторн не е «който и да е», а е американски класик. Руски автор може да върви по-ниско.
— Как ли пък не! — американецът с «х» — и Достоевски! — патриотично се засегна Валя. — Добре, да видим нещо руско… Ето. Пушкин върши ли работа? На аукцион в Берлин анонимен купувач е платил сто и седемнайсет хиляди долара за чернова с наброски за «Приказка за мъртвата царкиня и седемте юнаци». Само една страничка! А ние имаме цяло тесте.
— При това Достоевски се котира на Запад много повече от Пушкин.
— О, я вижте! Глава от някакъв роман «Одисей», автор Джеймс Джойс, също чернова между другото, продадена в «Кристис» за милион и половина! Ай, сиктир бе! Нашият Достоевски да не пада по-долу? Ако чужденците се стискат, някой от нашите ще го купи в «Кристис».
— Май се е минал нещастникът Морозов — кимна Ника. — Саша е права, трябва да се намерят пари и да му се върне авансът. «Пръстенът на Порфирий Петрович» — ето главната загадка.
Колата вече беше стигнала пред входа на Лузгаев — солидна шестетажна нова сграда с охраняван паркинг и ярко осветен двор. Явно Вениамин Павлович не беше някой бедняк.
— Остани в колата, Валя. Той бърза, така че няма да се бавя.
— Видях ви през прозореца. Стилна кола, истински британски шик. И аз самият, ще знаете, съм стопроцентов англоман.
Човекът, който му отвори вратата, наистина приличаше на англичанин от холивудски филм от петдесетте години — същински Дейвид Нивън: зализана коса, мустачки, поддържани бакенбарди.
— Веднага личи, че сме хора от една кръвна група — с величествена приветливост заяви Лузгаев и погледна одобрително туиденото му сако и карираната вратовръзка. — Заповядайте в кабинета.
Кабинетът беше като стопанина си: всичко много представително, но леко прекалено.
— Как казахте, Фандорин? — усмихна се Вениамин Павлович с вид на познавач. — Чудесна фамилия, известна. Лузгаеви също са стар род, от петнайсети век. Благородници, дворяни. Ето портрета на нашия родоначалник, дворцов камерхер — Никита Лузгай. — Той показа картина в златна рамка: червенобузест брадатко с жезъл в ръка. По боите, невъобразимия тоалет и жезъла, непотребен за камерхер, личеше, че портретът е фантазиен, скорошно производство, а родоначалникът най-вероятно е фалшив.
— А това е прадядо ми, акцизен чиновник.
От друг портрет, явно прерисуван от стара снимка, пулеше очи колежки регистратор със закопчан догоре вицмундир. Този ставаше за прародител на Лузгаев, а и се забелязваше семейна прилика.
— Баща ми, профсъюзен деец във ВЦСПС — обясни Вениамин Павлович, когато гостът се загледа в снимка на солиден мъж с орден на широкия ревер. — Наложило му се е да скрие произхода си по онова време. Донесохте ли останалата част от ръкописа? А къде е скъпият Филип Борисович?
— В болница е.
— Ох-ох-ох. Надявам се, че не е нищо страшно?
— Филип Борисович е в кома — леко изопачи фактите Ника, за да избегне по-нататъшни въпроси. — И не се знае дали ще успеят да го спасят.
Лузгаев поцъка в знак на съболезнование.
— Дъщеря му Александра ми възложи да се свържа с вас. Тя иска да си прибере ръкописа, който ви е дал баща й. Авансът, естествено, ще ви бъде върнат — додаде с небрежен тон, а вътрешно се вцепени.
Ами ако никакъв аванс не е бил платен и сега последва изобличаване?
Или още по-ужасно, Лузгаев каже, че ръкописът не е у него?
— В кома ли е? — бавно попита Вениамин Павлович, без да реагира на думите за аванса. — Тоест е некомуникативен?
— Понякога идва на себе си, но съвсем за кратко — съчини Ника. — Така например съобщи, че ръкописът е у вас.
— Да, всичко е наред, не се безпокойте.
На Николас му олекна.
— Колко платихте на Филип Борисович? — с облекчение попита той.
Очите на колекционера блеснаха.
— Морозов не ви ли каза?
— Не. Разчитах вие да ми кажете.
— Разбира се, разбира се. В частните сделки, особено между интелигентни хора, най-важното е дискретността и абсолютната честност. — Лузгаев се замисли и бавно заговори, сякаш се пробваше: — Платих на господин Морозов пет… десет… хиляди. Да, петдесет.
Добре, това се доближаваше до Валините сметки.
— Значи пръстенът и петдесет хиляди долара?
И пак в очите на колекционера блесна непонятно пламъче.
— Пръстенът? А, да… Естествено. И петдесет хиляди. Но не долари.
— Значи евро — кимна Фандорин — Саша наистина беше споменала, че баща й плаща лечението в европейска валута.
Вениамин Павлович укорително разпери ръце:
— Лири. Лири стерлинги, драги Николай Александрович. Нали ви казах: аз съм англоман.
Лъже мошеникът, разбра Фандорин. Използва, че Морозов е неадекватен.
Но Лузгаев още не беше довършил.
— Ще върна ръкописа, разбира се, щом това е желанието на дъщеря му… А с нея може ли да се видя впрочем?
— Може — мрачно каза Николас. — Ще получите документ, потвърждаващ, че тя е дъщерята на Морозов. Ако искате, ще ви издадат и справка от болницата за състоянието на Филип Борисович.
— О, не, моля ви, аз ви вярвам! — замаха с ръце англоманът. — Почтеният човек веднага си личи. Ще направим всичко съвсем простичко и цивилизовано. Давам на дъщерята ръкописа на великия ни писател и хуманист, а вие ми връщате аванса, петдесет хиляди лири. И пръстена да не забравите. Плюс неустойка за нарушаване на договора. Нека бъдат… добре, съвсем скромно — още половината от сумата. Тоест общо седемдесет и пет хиляди.
Ника усети как го разтърсва бяс.
— Вижте какво, благородни дворянино! Никакви петдесет хиляди лири стерлинги не сте дали на Морозов! Не знам колко са били, но сумата е по-малка. Иначе той щеше да плати в клиниката не само първата вноска, но и втората! Каза ли ви, че синът му е тежко болен?
— Да, да, такава трагедия — отвърна колекционерът с иронична усмивка. — Прекалено патетично от ваша страна, Николай Александрович. Да, аз съм меркантилен човек — от думата «меркантилизъм». Запознат ли сте с тази икономическа теория? Много просто: купувай по-евтино, продавай по-скъпо. Притежавам нужната ви стока — част от ръкопис на нашия гений Фьодор Михайлович Достоевски. Вие ужасно много искате да се сдобиете с тази стока — доста повече, отколкото аз искам да я продам. Следователно в моя полза са всички условия за добиване на свръхпечалба.
— Но вие не притежавате целия ръкопис!
— За колекционер на ръкописни текстове не е чак толкова важно. Хората плащат за докоснатото от ръката на великия човек, за неповторимия и уникален почерк, за драсканиците, за ченгелчетата. А нашият класик, вглъбен в размисли, дори е рисувал. И за Бога, престанете да ме изпепелявате с поглед. Нали и вие не сте се хванали със случая на обществени начала — смигна Лузгаев. — Навреме сте се намесили, обработили сте щерката, малката глупачка. Не ви коря. Напротив, възхищавам ви се и даже ви аплодирам. Трофеят си е ваш, спокойно. Отстъпвам ви го доброволно. Но нека и аз бръкна в меда. Почтен човек съм, не бих присвоил нищо чуждо, не отричам, че ръкописът е у мен. А можех. И тогава?
Николас отвори уста, но Вениамин Павлович го изпревари:
— Няма нужда. Знам какво ще кажете. Ще ме заплашите с бандити, нали? Доколкото ми е известно обаче, в такива случаи се налага да им дадете, или както се изразяват неинтелигентните хора, да им снесете половината печалба. А и да опирате до подобни хора не е съвсем приятно, съгласете се. Докато аз ви искам само седемдесет и пет хиляди. Изгодно предложение. Ех, къде ми беше умът — трябваше да ви поискам сто. Вероятно знаете колко струват такива драсканици в тръжните къщи. Край, точка. Сто хиляди лири. Ако се дърпате, може пак да си променя мнението. — Лузгаев погледна събеседника си очаквателно, вдигнал весело вежди.
— Откъде Саша Морозова ще ви намери сто хиляди лири? Ще говоря с нея. Може и да се съгласи, но ще трябва да чакате, докато се продаде ръкописът.
— Чудесно — одобри колекционерът с широк жест. — А докато ги няма парите, ще приема някакъв залог. Май имат апартамент почти в центъра? Горе-долу отговаря на сто хиляди лири, а?
— Нали се нарекохте почтен човек — тихо каза Фандорин.
Домакинът се смръщи:
— Защо да си говорим глупости? Вие сте културен човек. Даже ми е някак неудобно да ви обяснявам толкова елементарни неща. Всичко на този свят си има цена. Включително почтеността. Непочтеният човек се отличава от почтения само по едно нещо: първият се самооценява ниско и се продава евтино, а вторият се самооценява високо и съответно скъпо се продава. По възможност на едро, а не на дребно, на парче.
— Вие говорите глупости! — кой знае защо подхвана Николас ненужна дискусия. — Почтеният човек изобщо не може да бъде купен.
— Може. — В гласа на джентълмена философ прозвуча дълбока убеденост. — Всеки може да бъде купен. Ако не за пари, тогава с бартерна сделка — за слава, за спасяване на близки хора или за успокояване на съвестта, или за взаимност в любовта. Но впрочем всяко нещо пак си е далавера и при желание може да се изчисли като сума.
— И любовта ли? Ако с вас говорим за едно и също, разбира се.
— Абсолютно за едно и също. Не временно тяло под наем, а вечна душевна привързаност — сардонично се ухили Вениамин Павлович.
— Не е вярно!
— Ох, не ме разсмивайте. Остава да ми припомните Окуджава — и домакинът емоционално изпя: — «О, купува се, yes, да, купууува се име, талант и любов!» Николай Александрович, мили мой, като дете сте, Бога ми. Име? Неколкостотин хиляди за благотворителност, няколко милиона за умен пиар — и ето, вече сте име. Мисля, че десет милиончета спокойно биха стигнали, и то в общонационален мащаб. В регионален е доста по-евтино. После какво казва Окуджава? Талант? Окей. Да предположим, че сте богат и искате да имате дете с талант. Наемате чудо специалисти по детска психология и педагогика, за да проучат обстойно наследника ви, да анализират всяко негово кихване и пардон, лайно. А после те ще ви запознаят с научния си резултат. Така и така, ваше’ство, честно отработихме получените от вас пари и ви докладваме, че синът ви със сигурност е предразположен към, не знам и аз, художествено свирукане. Или го влече океанологията, все едно. После, като знаете вече природната склонност на отрочето си, влагате в развиването на този талант още не знам колко и след петнайсетина години имате готов гений. Нали според днешната наука у всекиго от нас има някаква тайна заложба, просто трябва да се открие в човешките ни дълбини. Даже има роман — на този, как беше… забравих му името. Както и да е.
— Добре, ами любовта? — възкликна Фандорин. — Как ще купите с пари любовта?
— Например любовта на млада идеалистична девойка, чиста като сълза и същински ангел?
— Да!
— Елементарно. И това е описано в литературата. Александър Грин, «Корабът с алени платна», повест. Ангажирате частна детективска агенция, за да разберете за какво конкретно бленува интересуващата ви девойка. Става ясно, че копнее за принц, който ще се яви при нея с кораб с алени платна. Окей. Колко струва да наемете кораб с екипаж? Колко метра ален плат ще ви трябва за платната? И да излиза скъпо, за покупка ангро ще ви направят отстъпка. После е съвсем лесно. Един месец ходите на фитнес с треньор, за да сте в добра физическа форма. Наемате визажист да се позанимае с вида ви. Докарвате бронзов загар в солариум, за да сте с романтично обветрено лице. И всичко това — шейпинг, пилинг, загар — е просто за всеки случай. Защото номерът е само в алените платна, всеки, който слезе от такъв кораб красавец, ще е прекрасен принц в очите на въпросната девойка. Нали е романтична идеалистка, а те виждат нещата не каквито са, а каквито си ги фантазират. Искате ли още примери, или тези ви стигат?
Но Николас вече се беше успокоил. Крайно време беше да приключат безсмисленото словоблудство.
— Добре — каза той с делови тон. — Меркантилизмът си е меркантилизъм. Искам доказателство, че наистина разполагате със стоката.
— Естествено. — Домакинът излезе за две-три минути и се върна със зелена кожена папка.
— Какво ми давате? — попита Фандорин, като погледна извадените от папката листове. — Това не е ръкописът. Това е ксерокопие.
— А какво очаквахте, направо да ви връча оригинала? Разбира се, че е ксерокопие. Но пък папката е автентична, в нея Морозов ми достави стоката. Оригиналът не е вкъщи. Все пак струва сто хиляди лири стерлинги. — Лузгаев погледна часовника и се разбърза. — Плюс пръстена. Можете да вземете този текст. Ако се наложи, ще си извадя друго копие. А сега ме извинете, но имам важна среща. Говорете с клиентката си и ми се обадете. Всичко хубаво.
Вбесен Николас звънна от колата на Саша и подробно й обясни какво е положението.
— Може би не си струва да изкупите втората част, а е по-разумно да му продадете първата? Само че със сигурност ще приложи обратното изнудване — този мерзавец ще даде съвсем ниска цена.
— Не знам — объркано каза момичето. — Трябва да питам татко. Да идем утре при него, а? Може да се е възстановил?
— И ако не е?
Саша въздъхна. Не се уговориха нищо. Решиха, че утрото ще е по-мъдро от вечерта. Тъкмо Николас да потегли, и от входа излезе Вениамин Павлович — елегантен, с чанта през рамо. Любезно махна на Николас. Качи се в тъмна, внушителна кола.
— Шефе, щом се омита нанякъде, ако искате, да влезем у тях да поогледаме? Може пък вкъщи да крие ръкописа? — пошепна Валя.
Ника й хвърли красноречив поглед.
— Тогава дали да не го проследя накъде е тръгнал по нощите. Ами да, ще спра някой частник и ще му проследим роувъра — кимна към колата на Лузгаев. — Изобщо няма да забележи. В тъмното.
— Какво ни е грижа къде отива? Край, стига приключения за днес. Потегляме.
Покрай тях изшумоляха гумите на роувъра. Лицето на Вениамин Павлович беше блажено усмихнато, сякаш колекционерът предвкусваше приятна авантюра.
* * *
А впрочем жалко, че Николас Фандорин забрани на асистентката си да проследи колата на Лузгаев. Ако Валя бе изпълнила намерението си, щеше да открие нещо интересно.
Когато Вениамин Павлович излезе на улицата, без мигач потегли друга кола и се насочи подире му. Тя беше особена, специализирана: бяло бусче с червена линия отстрани и надпис «Реанимобил». Колата подкара спокойно, на дистанция от роувъра и без да пали синята лампа на покрива.
За приятната авантюра
А Вениамин Павлович наистина предвкусваше приятната си авантюра. Всяка седмица в сряда срещу четвъртък (точно като днес) той си организираше малък ергенски празник — или казано на собствения му език, «любовен блян». През седмицата придирчиво, с вкус си търсеше в интернет подходяща госпожица. Харесваше ги съвсем младички, слабички, плоски, непременно с тънки бедра и по възможност прешлените на гръбчетата им да изпъкват. Такива впрочем излизаха и по-евтино. Кореспондираше с имейли и си уреждаше среща. След което си доставяше стопроцентова седмична наслада с продължение. Продължението се осигуряваше от видеозапис. За интимните си срещи имаше гарсониерка под наем — малко апартаментче в югозападния район, и беше оборудвал това любовно гнезденце по последната дума на техниката. Всичко, което се случваше в кревата и на пода, се снимаше от четири страни, включително отгоре. И в останалите шест дни от седмицата Вениамин Павлович с удоволствие монтираше заснетия материал, лепваше етикет (дата, номер) и прибираше касетата в сейф. Там имаше вече уникална колекция, не по-малко скъпоценна от ръкописната. Понякога изпадаше в настроение да си прави цял ретроспективен миникинофестивал — с музика на Рахманинов, с бутилка хубаво вино. Беше даже по-хубаво от самия секс, за Бога. Предпазлив и благоразумен, той винаги приемаше госпожичките с маска. Гостенките отначало се плашеха, но Вениамин Павлович обясняваше, че е известен човек, често го дават по телевизията, така че му се налага. Обещаваше да разкрие инкогнитото си, ако момичето се представи както трябва. И това впрочем вършеше чудесна работа. Любопитството е страхотен женски афродизиак. В края на сеанса Вениамин Павлович обикновено се представяше за режисьора Говорухин, на когото малко приличаше с мустачките и формата на черепа. Госпожичките си отиваха впечатлени. Някои (това особено развеселяваше Лузгаев) питаха дали не може да ги снима във филм.
Той пристигна в гарсониерката си по-рано, за да нагласи апаратурата. Новата интернет находка се появи не точно в полунощ, както се бяха уговорили, а с малко закъснение. Уви, обслужването в интимната сфера у нас още не е на европейско ниво.
— Едно от двете: или сте поместили в сайта чужда снимка, или не сте Виолета — строго каза Лузгаев, щом видя момичето.
То беше с дънки, момчешко яке и с малко куфарче в ръката. Обясни с полудетски, леко хриплив глас:
— Виолетка я боли зъб. Помоли ме да я заместя. Аз съм Лили Марлен.
Вениамин Павлович се засмя — забавен прякор. А и самото момиче си го биваше. Хареса го даже повече от фото-Виолетата. Слабичко, костеливо, пластично. Като по поръчка.
— Добре, Лилечка, остани — позволи колекционерът и понечи да я прегърне, но проститутката гъвкаво се изплъзна и с весел смях се шмугна в стаята.
— Ти Зоро ли си? — попита тя за маската. —Обичаш игричките, а? И аз ги обожавам. Пробвал ли си гестапо?
— Какво е «гестапо»? — Лузгаев с усмивка последва веселушката.
— Виж какво имам. — Тя отвори куфарчето, извади оттам есесовска фуражка, белезници, камшик. Залепи си черни мустачки ала фюрера. — Ти ще си герой партизанин. Аз ще те измъчвам. Искаш ли?
Само да не блокира видеото, помисли си Вениамин Павлович. Това ще е перлата във филмотеката му.
— Общо взето, не си падам по садо-мазо — изсмя се той. — Но защо да не пробвам. Дай да видя камшика.
Пипна го — бутафория, дунапрен. Пипна и белезниците — детски, гумени. Остави се тя да го прикове към леглото, да го съблече.
— Само не пипай маската, ясно? Ей, какви ги вършиш?!
Тя извади от куфарчето други белезници, масивни, и му ги щракна на китките. Без да обръща внимание на протестите, му скова и краката.
Ограбване, досети се уплашен колекционерът. Ще му обере гарсониерата, ще свие апаратурата, това са десет хиляди. В портфейла има кредитна карта, върху шкафчето са ключовете от колата. Ужас! Но Лили Марлен не се втурна да граби. Тя стоеше над голия Вениамин Павлович, размахваше дунапреновия камшик и някак странно се усмихваше.
— Also, татенце — рече напевно. — Започваме разпита. — Прибра камшика в куфарчето и извади кълбо бодлива тел и ужасни клещи. — Въпрос — само един. За папчицата.
— Какво? — изхъхри прехрипналият от ужас Лузгаев. — За каква папчица?
Тънките пръсти бавно размотаваха бодливата тел.
— За онази папка те питам.
— Кккаква папка?
— С ръкописа. Къде я криеш?
А зелената папка с ръкописа (тоест ксерокопието) беше у Николас.
Той вече си беше подготвил кътчето в кабинета: лампионът светеше, до фотьойла димеше чаша чай. Преди да започне да чете, надникна в стаите. Алтън спеше, обърната към стената. Прибра се от редакцията след полунощ, беше уморена и веднага си легна. Николас тихо излезе, спря се на вратата на Геля. Дъщеря му жално изстена насън, размърда се. Напоследък нещо й ставаше. По-рано смехът й все звънтеше, сега през цялото време си мълчи. Ластик например си е дете като дете. Страда заради двойките по математика, заради ниския си ръст, заради скобите на зъбите. Чете «Одисеята на капитан Блъд». А Геля взе да се държи някак странно, като девойка. Алтън казва: глупости, влюбила се е в някого, аз на десет години бях същата. Майките по знаят.
Като приключи обиколката, Ника седна на фотьойла, отпи от чая, изстинал до нужната температура.
И зашумоля с листовете.
ЗЕЛЕНАТА ПАПКА
ПЕТА ГЛАВА
Защо ме наказваш. Господи!
— Защо ме наказваш, Господи! — с тънък глас извика надворният съветник и се прекръсти с размах.
Но честно казано, във възклицанието му нямаше много искрено чувство. Защото какво съобщи на пристава с дрезгавото си пушаческо пошепване унтерофицерът? Че се е случило ново душегубство. Най-много преди час близо до Поцелуев мост (тоест в северния край на Казанското управление) в собствения си дом е умъртвен защитникът Чебаров, и то по съвсем същия начин като лихварката Шелудякова, обаче убиецът е хванат на местопрестъплението и е доставен първо в участъка, после в канцеларията, където е на разположение на господин следствения пристав в служебния кабинет. Във връзка с изтребването на поредната християнска душа Порфирий Петрович, не ще и дума, трябваше да изрази скръбното си чувство и той го осъществи чрез гореозначения възглас, обаче кой би порицал надворния съветник за тона, в който се долови явна радост. И с право! Би могло да се каже, че самото Провидение бе решило да предаде престъпника в ръцете на закона. Но не е редно да се упоменава всуе името Господне, и то с неискрено сърце. В което Порфирий Петрович щеше да се увери незабавно. Без да си довършат вечерята, следователят и неговият помощник тръгнаха с унтера, пътьом го разпитваха за подробностите. И тогава пълното лице на пристава помрачня. Унтерофицерът (казваше се Иванов) разказа следното. Малко след седем в канцеларията дотичал слугата на Чебаров и съобщил, че господарят му незабавно вика полицията. Посред бял ден — тук, в столицата, в седем-осем часа през юли си е още ден — някой хвърлил камък и счупил прозореца, след което изчезнал. Иванов по това време бил дежурен и лично изслушал слугата. Така че той самият отишъл на мястото, където било извършено хулиганското деяние. Огледал счупеното стъкло, вписал съответните данни във ведомствената книга за произшествията, влязъл със слугата в къщата — а там… Господарят лежи на пода мъртъв в локва кръв. Темето му разбито, липсва джобният златен часовник и портфейлът, който бил на масата. Като стигна до това място в разказа си, Иванов доби изключително важен и хитър вид.
— Не съм вчерашен, ваше високоблагородие, на мен такива не ми минават. Осма година служа, преди това още колко в карабинерски полк. Веднага всичко ми се изясни и прозрях цялото му коварство, дето ми обяснява за часовника и портфейла. Хванах го и право в канцеларията. «Не си познал, викам, гадино, сбъркал си адреза! Баш ти си го убил и тичаш в полицията, за да замажеш престъплението!», защото със сигурност лакеят е убил господаря си — обясни унтерофицерът. Като видя, че Порфирий Петрович никак не се възторгва от проявената проницателност, и реши, че приставът вероятно е малко нещо тъп.
— Как стигна до този извод? За слугата? — разочаровано попита надворният съветник.
— Ами как, ваше високоблагородие! Кой ще хвърли камък в прозореца на жив обитател посред бял ден? Само лъготи оня Поликарп. Той е ударил господаря си, обръндзал е пари-злато, едно-друго, а полицията я брои за гламава.
Приставът и деловодителят се спогледаха. Нямаше Поликарп сред длъжниците на лихварката Шелудякова.
— А той призна ли си?
— Отрича. Плаче и се кълне. Но нищо де, пред ваше високоблагородие веднага ще си каже всичко. Къде ще ходи!
Внезапно унтерът видя, че Порфирий Петрович от ъгъла на «Офицерска» не завива надясно, където в канцеларията го чака арестуваният, а наляво. Реши, че приставът, съвсем отскоро назначен тук, бърка посоката, и понечи да го упъти, но надворният съветник ядно махна с ръка и бързо се запъти в посока към Мойка — сега стана ясно, че към Поцелуев мост.
— Желаете преди разпита да огледате местопрестъплението ли? — тихо го попита Заметов, който побърза да настигне Порфирий Петрович.
— Желая. Непременно.
Адвокатът Чебаров лежеше насред кабинета си с разперени ръце и гледаше с невиждащи очи тавана с гипсови купидончета и нимфички. Лицето му имаше толкова неприятен израз, че Александър Григориевич погледна само веднъж и се помъчи повече да не обръща очи натам. Никодим Фомич, който командваше огледа, поздрави надворния съветник с думите: