Ф. М. Акунин Борис

Ей, какво ми става бе? Сега ще провери първия етаж, после втория и ще се качи тук. А аз седя! Този изрод с мъртви очи ще ме убие, няма да пожали и детето, за да не остане жив свидетел.

Какво да правя?

Може да пробваме да се измъкнем през прозореца, но после? Зидът е висок, няма как да се прехвърлим отвън. Да се скрием някъде в двора? Този ще ни намери, личи му, че е действа подробно.

И разбрах, че бих могъл единствено да спася Олежка.

«Пъхни се под масата, му казвам, стой безшумно и каквото и да стане, не излизай.»

После бързо слязох на втория етаж. Извадих от сейфа пистолета, белгийски. Подарък за рождения ми ден.

Застанах встрани от вратата. Като надникне, да гръмна, ако успея. Хич не разчитах да се справя с такъв терминатор. Надявах се да ме убие и с това да приключи. Да не продължи нататък в къщата. Поне синът ми да остане жив.

Стоя с опрян в рафтовете гръб, идиотският броунинг ми трепери в ръката. Казвам си: килърът трябва да огледа на долния етаж четири спални, залата за бодибилдинг, хола, трапезарията, кухнята, килера, две тоалетни плюс параклиса. Имах страхотен домашен параклис с разни джаджи: цветомузика, самосвирещ синтезатор, долби стерео, икона с Богородица два метра на три — направи ми я лично Шилунов за петнайсет хиляди. По онова време го давах супер православен, още не бях открил франкмасонския си бог.

Чувам долу синтезатора. Значи килърът вече е в параклиса, пробва системата — дали някъде няма да се отвори тайна врата. Сега ще се качи на моя етаж.

На втория етаж, ако свърне вляво, в посока на кабинета, ми остава една минута живот. Ако първо свие вдясно, ми остават пет минути.

И ме обзе ужасно желание да тръгне надясно.

Минава една минута, няма го.

Значи е тръгнал надясно!

Изпитах такова щастие, нямате представа. Пет минути — триста секунди, цяла вечност. Стрелката на часовника едва пълзи. Мога да погледам през прозореца. Синьо небе, брезовите клони се поклащат, не бях виждал нищо по-прекрасно през живота си. Загледах се в тези клони. И изключих, забравих минутите. После гледам, по дяволите! Минали са повече от петнайсет минути, а съм жив!

И се ужасих. Да не се е качил направо на третия етаж?

По чорапи безшумно се забързах нагоре.

Слава Богу, Олежка жив и здрав, притаил се в мониторната под масата, както му бях наредил. Диша на пресекулки от страх. А килъра го няма никакъв.

Гледам мониторите.

Няма го! Никъде. Нито на първия, нито на втория, нито на третия етаж, нито никъде отвън.

Загледах се още веднъж по-внимателно. И виждам — в параклиса лежи на пода някой, разперил ръце.

Той!

Не мърда. Да не е умрял?

Доста време събирах кураж. Накрая слязох. Дръпнах спусъка на пистолета, държа го насочен напред.

— Ей! — викам. — Ей, жив ли си?

Той се надига, обръща глава. Очите му насълзени.

И замислено, кротко казва: «Чух глас — и гледа Шилуновата богородица. А сълзите му се леят. — Вече никого няма да убивам. Прости ми, Богородице.»

Направо чудо. Богородица се явява на разбойник като в старовремските житиета.

Ако се беше случило някоя и друга година по-късно, нямаше много да се учудя. Щях да се сетя, че моята Сила ме пази. Но тогава, през деветдесет и трета, за малко да изкукуригам от религиозен възторг. Наблизо вдигнах черква «Пресвета Богородица», в Берьозовка. Можете някой път да отидете да я видите. Червен тухлен кошмар в стил «Новоруски барок».

А Игорьок оттогава работи за мен. Най-лоялният ми сътрудник.

За идиот ли ме смята, помисли си Фандорин. Първо ми разтяга локуми за някаква Сила, сега за Богородица. Или наистина вярва в тези глупости?

По-скоро вярва. Днешният руски елит идеално съчетава прагматизма с екстрасенски дивотии.

— А добре ли е платен вашият разкаял се килър? — осведоми се Николас.

Аркадий Сергеевич се засмя.

— Плащам му три пъти повече от Богданчик. Разбирам накъде биете. Смятате, че може Игорьок да ми е направил инсценировка? За да се уреди при по-перспективен шеф на по-изгодни условия? Той наистина уцели десетката. Богданчик същата деветдесет и трета го взривиха. И хората му, бившите авери на Игорьок, отдавна ги няма на този свят. А Игор все едно е с вуйчо владика — помощник на депутат. Но имайте предвид следното. Когато дойде да работи за мен, ми постави едно условие: никого няма да убивам. Така че може наистина да е било чудо Господне?

«Или решение да смени опасната професия», мислено възрази Ника, без намерение да продължи дискусията.

— Може. Но давайте по същество, че Саша откога ме чака.

— Значи приемате ангажимента? Чудесно! Главната Ви задача ще е да разберете къде е краят на ръкописа. Рулото ние ще го намерим. За Лузгаев също нямате грижа. Ще му върнем аванса, и толкова. Никакви петдесет хиляди лири, естествено, не е платил на Морозов. Дал му е някоя дребна сума.

9. Фактор мозък

Човекът, закопчан за стола, се засмя.

— Шибан колекционер! Не петдесет хиляди, а пет. И не английски лири, а рубли. Обеща още четирийсет и пет, като получи останалото. Бях голям загубеняк. После поумнях, но пак си останах глупав. Какво ме интересуват рубли, лири, пет хиляди, пет милиона. Мен ми дай гугутка със сладка ***** —емоционално изказа сегашното си кредо Филип Борисович.

Днес пациентът беше в по-добро физическо състояние. Затова главният лекар беше позволил да го преместят от лежащо в седящо положение. Опасното начинание бе изпълнено от четирима гардове с личния надзор на Марк Донатович. Свалиха му намордника едва когато Морозов бе прикрепен здраво за специалния стол за буйни луди.

Преди да остави посетителите насаме с пациента, докторът пошепна:

— Вкарваме му препарат, всеки два часа е на система с реабилитиращ разтвор… Засега — уви. Но нищо, рано или късно количеството ще даде качество.

За «уви» беше ясно и без Зиц-Коровин. Щом видя Николас и Саша, маниакалният така гадно се изкиска, че Фандорин загуби и последната капка надежда. Предстоеше ново изпитание. Вероятно още по-мъчително от вчерашното.

— Миналия път ни излъгахте. Не казахте, че ръкописът е разделен на три фрагмента — обречено започна Ника.

Морозов смигна:

— Да, драги. Ще се наложи още да се потрудите. Откога ви чакам. Измислих вече какво да ми разкажете днес. Вие сте женен човек, с халка сте. Разкажете ми как с жена си за първи път се *******. По-изразително, по-художествено и с цялата физиология. Да е съвсем нагледно.

— А, не… — Фандорин се изчерви и огледа стаята — къде ли има микрофон. — Това няма да го бъде!

За никакво възнаграждение не би го сторил!

Подлецът доктор на филологическите науки сякаш бе подслушал мислите му.

— Не заради ръкописа. Заради Сашенка — с чувство каза той. — Ангелчето ни, ето го вече със сълзици в оченцата. Като перлички.

Тогава на магистъра му хрумна спасителна идея. Ти винаги си се гордял с фантазията си. Измисли нещо. Не за Алтън, а за някоя напращяла блондинка. Саша пак ще си запуши ушите. А за депутата с православния му телохранител изобщо не те е грижа.

— Само да не ме лъжете — предупреди го Филип Борисович. — Ще усетя. Носите ли си снимка на съпругата? Такъв като вас непременно си носи. Сложете я на шкафчето, за да я виждам. Разказвайте, по-бързичко разказвайте! Тоест по-бързичко започнете, а не разказвайте бързо!

Николас наистина имаше снимка на Алтън, но не я извади. Не можеше. Нито заради Саша, нито за спасяване на цялото човечество.

— Татко, не мъчи Николай Александрович — чу отзад гласа на Саша. — Той ти разказа миналия път. Сега е мой ред.

Момичето беше бледо, но изглеждаше съвсем спокойно.

— За момински фантазии и палави пръстчета? — оживи се пациентът. — Хайде!

— Не за пръстчета. Отдавна не съм девствена, бъркаш. Мога да ти разкажа как се случи.

Лицето й беше съвсем безчувствено, гласът — тих и вял. Морозов чак се загърчи на стола.

— Кога, кротушке? Как съм изпуснал, стар глупак!

— Помниш ли, по-миналата година Илюша по първомайските празници беше много болен и вкъщи нямахме никакви пари? Тогава намерих на улицата триста долара и Антонина Василиевна отиде в черквата да благодари на Господ и да запали свещ. Излъгах ви. Видях реклама във вестника. «Фирма „Първа любов“: Неопитни девойки за солидни господа. Атрактивно.» Отидох и спечелих парите.

На Ника му секна дъхът — най-вече от този непоносимо спокоен глас. А на таткото окото му не мигна.

— Умница! Златно сърчице! — изврещя той. — Обожавам за дефлорацията! Гарантирам честен хонорар! Вчера не ви измамих, нали? И днес няма да ви измамя. Само че по-подробно, котенце, не пропускай нищо!

— Добре. — Саша замислено присви очи. — Ще започна още отначало.

Фандорин направи рязък жест, но момичето леко поклати глава: не ми пречете.

Той се дръпна, безпомощно седна на стол. А Саша Морозова пристъпи към разказа си.

За дефлорацията

Първо се обадих. По обявата. Питам: фирма «Първа любов» ли е? Приемате ли девственици? Те ме питат наистина ли съм девственица. Да, им казвам. Да знаете, ние имаме тук наш гинеколог, ще проверим. Казвам: добре. Ами заповядайте, казват. Издиктуваха ми адреса, някаква пресечка близо до площад Маяковски. Не помня точно, все пак беше преди две години. Отивам. Лекарят ме прегледа. И вика, че всичко е наред. Тогава жената, която беше управителка, ме пита: а на колко си години? Казвам й: на шестнайсет — тогава бях на шестнайсет. Та ми казва: ама изглеждаш на тринайсет, дали да не те пуснем в програма «Лолита». Работата е същата, но таксата е петстотин. Аз казах: добре, пуснете ме. Тя ми вика: обърни се. И взе да ме върти и да ме опипва. Не, каза, за «Лолита» не ставаш, късно е. Ще минеш по стандартната — за триста. Върви си, ще ти се обадя. И същата вечер звънна. Казах на Антонина Василиевна, че ще спя у Ленка. Тя каза да спя къде си ща. Хич не й беше до мен, защото Илюша вдигна температура четирийсет градуса. А теб те нямаше, ти беше в Петербург. И аз отидох във фирмата. Представляваше обикновен апартамент, но голям. Управителката ми каза: облечи това. И ми даде бели три четвърти чорапи, къса карирана пола, тениска с Мики Маус. А, и ми сплете две плитки с панделки. И каза: върви по коридора, втората стая отдясно. Там чака клиент. Ще правиш каквото ти каже, после ще дойдеш тук да си вземеш парите. Аз тръгнах по коридора. Почуках на вратата, отвътре мъжки глас, дрезгав, пита: «Кой ми чука, а?»

— Скучно, скучно разказваш! Психология ми дай! — прекъсна я Морозов, присмукал лига. — Сви ли ти се сърчицето. Ниско под корема припари ли ти?

Ника си спомни как Саша вчера не беше слушала ексхибиционистката му история. А той седи и слухти.

— Сърцето — да, сви ми се сърцето — позамисли се и старателно отговори Саша. — За корема нямам никакъв спомен. После вече ме болеше, когато…

На това място Николас се опомни и силно си запуши ушите, така че да не чуе продължението на сърцераздирателния разказ.

Лудият я разпитваше, Саша добросъвестно отговаряше. Лицето й беше като на старателна, но тъповата ученичка на изпит.

Тя просто върши необходимото и никак не се срамува, разбра Николас. Какво момиче! Все пак жените са толкова по-читави от нас, мъжете. Нас ни е грижа само за едно, да не се изложим, а те в критичен момент изобщо не мислят за себе си.

Накрая Саша приключи.

Мръсникът замечтано зяпаше тавана, лига му се точеше по брадичката. Ника прецени, че вече може да си махне ръцете.

— Разчувства ме ти, щерко моя. Не толкова с физиологични описания, за каквито нямаш никакъв талант, колкото с благородството си. Гледах те и ти се възхищавах — тържествено изрече Морозов, но патетичният тон му изневери. — Ама смешно го е измислил с «Чебурашка» мръсникът! Я пак го разкажи. Значи той ти вика…

Фандорин пак си запуши ушите. И седя така, докато Саша не му направи знак: хайде, започва!

— …Злато мое! Уважи стария си татко! Заради това ще ти разкажа всичко, което пожелаеш! И за пръстена, и за ръкописа! И аз съм с широка душа. Благороден баща… Откъде искаш да започна?

— От пръстена — бързо каза Саша. — И само той навярно ще стигне, за да платим за цялото лечение!

— Слушам и се подчинявам — тържествено преклони глава лудият. — Нека е от пръстена. Мястото не е много лесно за намиране, така че си съчиних стихче. За да не го забравя. Обърни внимание колко е изискано:

Пет камъчета вляво полетяха,
надолу четири, но по-отрано спряха.
И пурпур камък там към изток свети —
осиротее ли, целта ще се усети.

Николас изпита неприятно чувство. Пак ли тези измишльотини? Саша, наивна душа, рече:

— Хубаво стихотворение. Какво значи «камъчета полетяха»?

Филип Борисович се ухили:

— Ето това ти предстои да разгадаеш.

Като видя разочарованието на личицето на Саша, Фандорин реши да се намеси:

— В стихчето има някакво топографско указание. Но как да търсим мястото, като не казвате изходната точка? Става уравнение с две неизвестни! Това не е честно!

Морозов подхвърли с подигравателна усмивка:

— Изхождате от първоизточника и няма да сбъркате.

Нищо нямаше да обясни, ясно. Ако и за ръкописа възнамерява да ги упъти по същия начин…

— За ръкописа също ли е гатанка? — мрачно попита Ника.

— По-хубаво от гатанка! — грейна маниакът. — От благодарност за увлекателния разказ, а и като продължение по темата ще ви изнеса малка сказка. «Еротизмът в живота и творчеството на Ф. М. Достоевски».

— Как така сказка? Каква сказка? — викна Николас. — Нали обещахте!

Филип Борисович го погледна като човек с наранено самолюбие.

— Млади момко, не говоря с вас, а с дъщеря си. Тя днес е героиня, моята гордост. Така че, Санечка, ще изслушаш ли сказката?

— Да, тате, да. — Саша многозначително погледна Фандорин и той пусна диктофона, който беше взел от Валя.

Еротизмът в живота и творчеството на Ф. М. Достоевски (Лектор Ф. Б. Морозов. доктор на филологическите науки)

Като повечето епилептици Фьодор Михайлович е бил с повишена сексуалност. Николай Николаевич Страхов, приятел и биограф на класика, в писмо до Лев Толстой от 28 ноември 1883 година пише: «…Беше с животинско сладострастие и никакъв вкус, никакво чувство за женска красота и чар.»

Еротичните «отклонения» на Фьодор Михайлович са подробно изучени от изследователите въз основа на литературните му текстове и биографичните сведения. Открити са пет такива отклонения.

Първо, садомазохистичен комплекс.

Второ, обсесивна страст към фатални жени като Настася Филиповна от романа «Идиот», Полина от романа «Играч на рулетка» или Грушенка от романа «Братя Карамазови», сексът с такива жени създава проблеми и дори е опасен за живота.

Трето, явно влечение към жени от абсолютно противоположен тип, лекомислени развратнички, сексът с тях, напротив, е съвсем безоблачен.

Четвърто, доста невинен фетишизъм, свързан с женските крачка.

И пето, нещо много по-криминално: «Рорикон». Този смешен термин чух в доклад на японски учен на една научна конференция. Японците не изговарят «л»-то и това е съкратеното им наименование за «Лолита-комплекс», тоест патологично влечение към незрели лица от женски пол, иначе казано, момиченца. Набоков, който, както знаем, не понася Фьодор Михайлович, чисто и просто писателски е изревнувал автора, който много преди него разработва така ярко и талантливо тази изключителна тема. Защото след развратителя Свидригайлов и развратителя Ставрогин баналната историйка за развратната акселератка от забутано американско градче не може да се възприема по друг начин освен като категорично вторичен продукт.

Сега да се спрем по-подробно на този списък.

Какво имаме на първо място? Точно така, садомазохисткия комплекс. По времето на Фьодор Михайлович се е говорело, че има два вида жени: петитни и апетитни. Ще допълня от свое име, че съществуват и два вида мъже. Първите си падат по слаби дребни женски — това са садистите. Вторите — по едри пищни дами, те са мазохисти. Не става дума непременно за изтезания. Има много добри и грижовни садисти. Потисническият им инстинкт се проявява в бащинското отношение, в закрилата, защитата, но във всеки случай садистът трябва да властва. Съответно и симпатичният мазохист. Той не пълзи на четири крака с вой да го бичуват. Симпатичният мазохист е нежно, разбрано същество, което много се притеснява да не обиди партньора си и най-вече се нуждае от психологическа подчиненост. В случая с Фьодор Михайлович имаме съединяване на двете потребности, което не е никаква рядкост. Нашият гений е бивал през живота си и мазохист, и садист. Общо взето, както се изразяват сега връстниците ти, яко е разпускал. Сладостите на мазохизма му е осигурила едрогърдестата Аполинария Суслова, която го е измъчвала и унижавала до пълна кулминация. Сладостите на садизма — покорната и кротка Анна Сниткина. Цитирам по памет откъси от писмата на великия мислител:

Филип Борисович изду устенца и се залигави с гнусен глас:

«Аня, мила, скъпа моя, прости ми, не ме наричай подлец! Сторих престъпление, проиграх всичко, което ми прати, всичко, всичко до последния кройцер, вчера ги получих и още вчера ги проиграх!»

«Мила Анечка, проиграх последните ти трийсет рубли и те моля още веднъж да ме спасиш, за последен път — изпрати ми още трийсет рубли…»

«Аня, скъпа, аз съм по-ужасен от последен скот! Вчера към десет часа бях на чиста печалба от 1300 франка. Днес съм без копейка. Край! Проиграх всичко!»

«…Мили мой ангел Нютя, проиграх всичко —още щом пристигнах, за половин час проиграх всичко. Какво да ти кажа сега, мой ангел Божий, когото така измъчвам. Прости ми, Аня, отрових ти живота!…»

С две думи, геният изцяло се реваншира на петитната Анечка за униженията, понесени от апетитната Аполинария. Мъчи едната и така си отмъщава на другата. Както го е казал прекрасният писател Леополд фон… забравих първата част от презимето, по дяволите… та Мазох де, същият, на чието име е назован мазохизмът: «Не съм вече роб, който ви позволява да го тъпчете и да го бичувате.» В смисъл: вече аз самият ще тъпча и ще бичувам.

Обсесия номер две: фаталната жена, жената вамп. Това е живото въплъщение на рулетката, главната страст на Фьодор Михайлович. Също така непредсказуема, алогична, жестока, но и по същия начин и с прояви на нечувана щедрост. Лошото е, че щедростта и на рулетката, и на фаталната жена обикновено се пада на студенокръвни трезвомислещи мъже, които са далеч от безумието. А без малко безумие защо да живееш на този свят — без страст, без страдания, без наслада?

Тук имаме и следната пикантност. Героят, който е alter ego на Фьодор Михайлович, е беззащитен пред магията на фаталната жена, но е неспособен да я задоволи като жена. Той непременно е или кисел досадник (героят в «Играча на рулетка»), или импотент (княз Мишкин), или монах (Альоша Карамазов). В това личи комплексът за сексуална непълноценност на самия автор, насаден на Фьодор Михайлович от реалната фатална жена Аполинария Суслова.

А всъщност — и тук преминаваме вече към точка трета — писателят цял живот живее с мечтата за лека, неангажираща интрижка с някоя отворена веселячка. Като симпатичната грешница, която казва в «Братя Карамазови»: «Са lui fait tant de plaisir et a moi si peu de peine!» — «Това му доставя такова удоволствие, а на мене почти никакво усилие.» И мечтата му като че ли се осъществява в края на краищата. Помниш ли, дъще, бях ти разказвал за една госпожа Браун, за която се е грижел Фьодор Михайлович? Как се казваше тази жена, беше някакво по-особено име, не си спомням. Взех много да забравям. Помниш ли за мадам Браун?

Саша поклати глава и Филип Борисович се престори ужасно огорчен.

Как така?! Авантюристка, професионална куртизанка. Обиколила цяла Европа, в Англия я омъжили за моряк, оттам и фамилното име. После тя се прибрала в родината и станала държанка на журналиста Горски. Той бил алкохолик, живеел в пълна бедност и Фьодор Михайлович материално подпомогнал клетата жена. Бях ти разказвал тази история като пример за душевното благородство на нашия гений. Но очевидно дамата му се отблагодарила. Тази Браун била директна жена, без предразсъдъци. Запазило се е нейно писъмце, в което недвусмислено уведомява своя благодетел за готовността си: «Дали ще успея, или не, да Ви се отблагодаря във физически смисъл» — така му пише. Със сигурност Фьодор Михайлович се е показал на висота. Той отдавна си е мечтаел за нещо подобно.

Да вземем например еротичната фантазия от романа «Играч на рулетка» — как учителят Алексей Борисович (автопортрет на писателя) изведнъж печели много пари в казиното и с тях плаща на красавица французойка. Възхитителна сцена! Кокотката Бланш се излежава в леглото и си подава крачето (за тази обсебеност на Фьодор Михайлович ти споменах).

«— Добре, ако искаш, ще видиш Париж. Я ми кажи какво е това outchitel? Ти беше много глупав, когато беше outchitel. Но къде са ми чорапите? Хайде, обуй ме де, хайде!

Тя подаде наистина възхитително краче, мургаво, мъничко, не деформирано като почти всички крачета, които изглеждат толкова милички в обувките. Аз се засмях и почнах да й обувам коприненото чорапче. През това време mademoiselle Blanche седеше в леглото и бърбореше.»

Сега вече търпението му се изчерпа, Ника просто не можеше да понася повече това отвратително и съвсем безсмислено словоблудство.

— Стига сте се подигравали! Саша се подложи на такова изтезание! Вие обещахте да кажете къде е ръкописът, а само се…

— Аз почти всичко вече казах. Остана само за «Рорикон»… — Морозов изсумтя, имитирайки без много вживяване наранена душевност. — Исках да го поднеса красиво, изискано, с фантазия. Цяла нощ се подготвях. Но щом бързате, краят с две думи. — Помълча, присвил око. После каза в скоропоговорка: — Нимфетка минус тъпото умалително плюс града, където е роден императорът епилептик… Това е, край.

— К-какво?

Николас и Саша се спогледаха.

— Щях да ви го формулирам съвсем ясно, но вие сте виновен — прекъснахте ме. Вървете по дяволите, спи ми се.

Пациентът изпъна шия и изрева:

— Санитар! Премести ме в леглото!

Повече нищо не можаха да му измъкнат.

* * *

Саша изглеждаше съвсем потисната.

— Нищо не разбрах. Какви камъчета, защо са полетели… Какво е това?

— В стихотворението е кодирано местонахождението на скривалището с пръстена. Мисля, че го е заровил някъде и няма никакви специални знаци, иначе нямаше да са необходими всички тези указания: вляво, надолу, към изток.

— А ръкописът? И сказката му ли беше гатанка? Как ще я отгатнем? — пошепна тя, когато излязоха от стаята.

— Няма страшно, все някак — с фалшива бодрост я увери Ника. — Това ми е попрището. Докато не открия отговора, не се предавам.

Девойката внезапно изхлипа.

— Простете ми, че съм толкова лоша… Бог ще ме накаже, знам.

— За някакви си триста долара ли? — Фандорин сложи ръка на рамото й. — Заради това ли смятате себе си за ужасна грешница и все молите Бог за прошка? Според мен сте светица. Честна дума.

Тя се изскубна и избяга по коридора, бършейки сълзите си.

Няма вече такива девойки на света, помисли си той. По-рано е имало — по времето на Фьодор Михайлович, — но отдавна няма. Само тя единствена най-случайно е останала.

— Кхм-кхм — чу се някъде отстрани приглушено покашляне.

До прозореца стоеше гардът на Сивухин, със строгия си костюм почти се сливаше с пердето.

— Господин Фандорин…

Ама че поглед, тръпки те побиват…

— Олег Аркадиевич ви кани да го посетите в стаята му.

И без да чака отговор, закрачи напред.

Без капка съмнение, че Николас може да не го последва. Ника се ядоса: сега пък «Олег Аркадиевич»! Няма да върви подир този Азазело, да си знае гьола. Но си спомни слабото личице на малолетния «гений» и му дожаля за момчето.

И тръгна.

Слязоха на първия етаж, прекосиха широкия централен вестибюл, после излязоха във вътрешния двор.

Оказа се, че стаята на отрочето на спонсора е цяла отделна сграда в дъното на градината. Всъщност не здание, а нещо като хале с очертания и размери като на покрит тенис корт.

— Как изкарва тук без прозорци? — попита Ника гърба на телохранителя.

Гърбът не отговори. Може би Игор сметна, че е под достойнството му, а може би не обичаше напразно да мели с език. Нали след минута посетителят ще види всичко с очите си.

Гигантската «стая» на наследника на свободния зидар изглеждаше своеобразно. Светлината влизаше отгоре, през остъкления таван. Покрай металните стени минаваше ходник, към който се издигаше лека стълба. Горе всичко беше облепено с пъстри афиши и постери с батмани, бекъми и прочее персонажи от днешния тийнейджърски пантеон. А долу без никаква система и видима логика бяха подредени различни мебели и апаратури: няколко маси, железни и кожени столове с колела, компютри, акустики и какви ли не техники. Два-три автомата с газирани напитки и кола, мини мотопед, спортен инвентар, а на най-почетно място се зъбеше грамадна пластмасова Годзила.

Стопанинът на всичко това седеше с гръб към входа и съсредоточено майстореше нещо на работната си маса, от време на време проверяваше направеното по сложна система на монитора.

Какво странно съчетание на зрелост с инфантилност, помисли си Николас. Сигурно същият е бил вундеркиндът Самсон Фандорин, който според семейните хроники на дванайсетгодишна възраст създал летателен апарат като дирижабъл и летял с него над уралските възвишения.

— А, Николай Александрович — каза момчето. — Благодаря ви, че сте приели поканата ми. Можех и аз да дойда при вас, но тук е… по-добре.

Без баща си се държеше съвсем различно. По-спокойно, по-естествено, по-зряло.

— Защо да е «по-добре»?

Момчето се обърна към Игор:

— Върви си на мястото.

— Добре, Олег Аркадиевич.

Що за нрави, понамръщи се Николас. Малякът говори на мъжа на «ти», а онзи го нарича на име и бащино. Вярно е казано: богатството е най-лошият възпитател.

Игор отиде в ъгъла и седна до някаква маса, затрупана с хитроумни устройства. До нея на пода имаше стегнато навит спален чувал.

— Спартанец — подсмихна се Олег, уловил погледа на Фандорин. — Малко му трябва.

— Добре сте се уредили тук.

— Вторият ми дом — погледна го изпод вежди момчето. — Две седмици вкъщи, две седмици тук.

— Извинете, но… все пак от какво ви лекуват?

— От разни работи — Олег се извърна и взе да сглобява нещо, което приличаше на детски воден пистолет. — Тежко раждане, майка ми е била зле и скоро починала. А аз съм живо недоразумение. Всичко ми е наопаки. Татко ми, позитивистът, с непреходния си оптимизъм настоява, че съм аномалия със знак плюс. — В гласа на момчето прозвуча присмех, но не злобен, а по-скоро нежен. — Но въпросът си остава висящ. Сега според плана на великия доктор Зиц-Коровина ми инжектират хормонални препарати. Следващия път ще регулираме съня. Аз съм ненормален, стига ми сън час и половина — два. А великият доктор Зиц-Коровин смята, че в това се крие една от причините за болестта. Ще се уча да къртя по осем часа като нормалните хора. Великият доктор Зиц-Коровин развива големи планове за мен. Вече втора петилетка, скоро започваме трета. Центърът по физиология на мозъка няма да остане без спонсор.

Фандорин искаше да попита Олег защо така се е озлобил срещу главния лекар, но реши да не бърза. Момчето не случайно беше поканило тук корифея по добрите съвети. Ако иска нещо да разкаже, не е нужно да го пришпорва.

— А какво майсторите?

— Нищо, глупости. Прочетох, че японците изобретили полимерна нишка със свръхбързо разтягане и свиване. Изобретили я, но още не са измислили за какво да я използват. Помолих тате да ми поръча образец. И направих играчка, доста интересна. — Той вдигна пластмасовия пистолет, натисна бутон и от цевта излетя нещо малко, лъскаво. Николас се вгледа и видя, че е вързана с тънка блестяща нишка стреличка с гумен накрайник. Той се лепна за гръбчето на книга върху канапето на около три метра от масата. — Сега включваме свиването… — Олег натисна пак бутона — и книгата прелетя в ръцете му. Момчето отметна глава и се засмя безгрижно. — Нали ви казвам, глупости. Аномалия съм, това е?

— Но това в никакъв случай не е глупост! — възхити се Фандорин. — Прекрасно изобретение! Може да е от полза например за хора, които са неподвижни. А, със сигурност такова чудо може да намери безброй приложения!

Но Олег само махна с ръка.

— Безсмислици… — озърна се към Игор, после към вратата и сниши глас. — Не за това ви поканих… Исках да поговорим. Просто така, изобщо… Че няма с кого. С Игорьок ли. А вашето лице… общо взето, личи ви, че умеете да слушате. И после няма да раздрънкате.

Фандорин неволно се почувства поласкан. А и му беше жал за престолонаследника, затворен в техно двореца си като в златен кафез.

— Искате да си поговорим ли? — усмихна му се Ника. — Добре, защо да не опитаме.

Но нищо не стана.

Лицето на Олег внезапно се промени — стана затворено, отчуждено.

— Не сега — пошепна той. — Пристига фактор мозък.

— Кой? — Ника изви очи и видя на вратата фигура с бяла престилка.

Доктор Коровин погледна заговорниците с весело учудване.

— Сприятелихте ли се? Похвално, похвално… Какво обсъждаме? Нещо против да се присъединя?

Толкова си и поговориха.

10. Флангов маньовър

Новите гатанки се оказаха много по-трудни от първата. Привикаха от засадата на «Савински переулок» Валя (сега нека хората на Аркадий Сергеевич дебнат Рулото), до вечерта седяха и се кумиха тримата в офиса, но нищо умно не измислиха. Започнаха от П. П. П. «Първоизточникът», препоръчан от Морозов, вероятно беше романът «Престъпление и наказание». Но как да изходят от роман? Може би е имал нещо друго предвид? Пет камъчета, четири камъчета… Вятър и мъгла.

Зарязаха. Превключва към ръкописа — в крайна сметка клиентът се интересува от него, а не от пръстена. Разпечатаха целия текст на гнусната сказка, премисляха го и така, и онака. Пълна нула. До последната загадка за нимфетката дори не стигнаха. Разотидоха се уморени, кисели, за да се съберат отново на другия ден в десет.

А на другия ден, когато Николас се обличаше сутринта, от джоба на панталона му изпадна дублонът и се търкулна под леглото. Магистърът дълго лази, ругаейки и опипвайки с ръка прашния под. Проклетата монета сякаш беше изчезнала. Наложи му се да дръпне леглото. Като видя лекия проблясък на жълтия метал при перваза, Фандорин внезапно си помисли: трябва да търсят липсващите думи, а не да премислят дадените!

И веднага нещата потръгнаха. До десет часа разгада гатанката.

Посрещна помощничките си спокоен и тържествен. Но за по-ефектно реши да не бърза. Попита с хитра усмивка:

— Какво става, размърдахте ли мозъчните гънки?

— Четох, четох, нищо не разбрах — виновно каза Саша. — Аз съм тъпа.

— Баламурщина — потвърди Валя. — И аз съм пас. А вие, шефе?

— Ами имам някои идейки… — Фандорин се наслади на последвалата пауза и отиде до прозореца. — Напича. Задушно е, ще отворя. — Отвори прозореца — и триумфалното му настроение се изпари.

През сутрешния уличен шум долови звуци на пиано. Клавирният урок на Алтън днес е чак в дванайсет, а тя вече се е прибрала. Значи само е прескочила до редакцията и веднага обратно вкъщи — да се подготви. Да не се изложи случайно пред гения.

Затвори прозореца. Върна се до бюрото си и заразказва без никакво въодушевление.

— Със сказката се оправих доста лесно. Повече време ми отне гатанката за нимфетката, но и с нея се оправих за половин час.

— Да бе! — усъмни се Валя.

— Ето. «Нимфетка минус тъпото умалително плюс града, където е роден императорът епилептик…» «Нимфетката» е Лолита, естествено, Морозов я спомена и в сказката. Въпросът е кое е «тъпото умалително». Прелистих романа на Набоков. Героят нарича Лолита съкратено «Ло» — наистина доста тъпо. От «Лолита» махаме «Ло». Какво остава?

—  «Лита». Което е?

— Засега нищо. Да продължим с место раждането на императора епилептик.

— А кой е той?

— Това е въпросът. Едно е ясно: въпросният император има нещо общо с Фьодор Михайлович. Нали знаем, че ерудицията на Морозов е в съвсем тесни рамки, той не е сведущ за нищо освен биографията и творчеството на писателя. Затърсих из енциклопедията да проверя кой от императорите е имал епилепсия. За мое учудване — мнозина. Сигурно има някаква връзка между това заболяване и инстинкта за власт. Записах имената и ги проверих по именния показалец събраните съчинения в електронен вариант. Отговорът изскочи сам, след като проверих списъка. Александър Македонски? Роден в град Пела. «Лита» плюс «пела»? нищо. Цезар и Калигула са родени в Рим. «Лита-рим» — не става. Петър Първи. Не е съвсем точно установено дали гърчовете на великия цар са били епилептични, но приемаме, че да. За нас е важно, че Петър Първи се споменава в текстовете на Фьодор Михайлович нееднократно. Но той е роден в Москва. «Литамосква» ще рече ли нещо? Нищо. Продължаваме. Наполеон Бонапарт. Той за Фьодор Михайлович е като червено за бик. Споменава го много пъти, най-вече в негативен контекст. Но корсиканецът е роден в Аячо. «Литааячо»?

— Тъпизъм — кимна Валя. — И кой е?

— Представете си, Карл Пети Хабсбург. Испански крал, император на Свещената римска империя. В самите текстове на Фьодор Михайлович не се споменава директно, но в допълнителните материали на диска има статия за «Великия инквизитор» — прочутата глава от «Братя Карамазови».

Валя и Саша се спогледаха и нищо не казаха. Фандорин въздъхна.

Страницы: «« ... 678910111213 ... »»

Читать бесплатно другие книги:

Когда-то очень давно прекрасная Элизабет полюбила знатного сеньора Диего де ла Торре и заплатила за ...
Это уникальное устройство перевернуло наши представления об античном мире. Однако история Антикитерс...
1943 год, юг Франции. Встреча А.И. Деникина с бывшими советскими людьми на службе у нацистов....
«Золотой человек» венгерского писателя Мора Йокаи (1825–1904) – книга героическая и в то же время ро...
На утесах корнуолльского побережья высится старинный особняк, который скорее напоминает заброшенный ...
Два года назад на планете Мидгард пропала исследовательская группа землян из восьми человек. Теперь ...