Страж-птица Шекли Роберт

— Съвсем кратко и ясно — обясни на Макинтайр. — Временно трябва да спрем производството.

— Няма да е толкова лесно — възрази Макинтайр. — Както знаете, птиците действат независимо от каквото и да е централно управление. Веднъж седмично се връщат само за технически преглед. Ще трябва да ги изключваме тогава, една по една.

— Е, налага се да започваме, Монро от крайбрежието вече е изключил една четвърт от птиците си.

— Мисля, че мога да им измайсторя някаква ограничаваща схема — рече Макинтайр.

— Хубаво — отвърна с горчивина Гелсън. — Бих бил много щастлив.

Страж-птиците се учеха бързо, като непрекъснато разширяваха и обогатяваха знанията си. Уточняваха се бегло определени понятия, проверяваха се на практика, после отново се уточняваха и допълваха.

За да се предотврати убийство…

Металът и електроните разсъждаваха безупречно, но не като хората.

Жив организъм? Всеки жив организъм!

Птиците-стражи си поставиха за цел да защитават всички живи организми.

Мухата, която бръмчеше из стаята, кацна на масата, постоя за момент, а после се стрелна към стъклото на прозореца.

Възрастният човек приближи крадешком към нея, стиснал навит вестник в ръката си.

Убиец!

Птиците пикираха и спасиха мухата в последния момент.

Старецът продължи да се гърчи около минута и след това утихна. Шокът, който бе получил, беше съвсем лек, но достатъчен за слабото му и болно сърце.

Жертвата обаче бе спасена, това бе най-важното. Да се спаси жертвата, а нападателят да си получи заслуженото.

— Защо не ги изключват? — ядосано попита Гелсън. Помощникът само посочи с ръка. В един от ъглите на ремонтната работилница лежеше ръководителят на контролната служба. Току-що бе дошъл в съзнание.

— Опита се да изключи една от тях — каза помощникът. Беше сплел пръстите на ръцете си и правеше видимо усилие да не трепери.

— Смешна работа. Те нямат чувство за самосъхранение.

— Тогава ги изключете сам. Освен това не мисля, че някоя друга ще дойде вече.

Какво бе се случило? Гелсън започна да сглобява картината в съзнанието си. Явно страж-птиците все още не са определили границите на онова, което се нарича жив организъм. Когато някои от тях са били изключени в завода на Монро, останалите са анализирали новия факт.

Така са били принудени да приемат, че и те също са живи организми.

Никой никога не им бе казвал обратното. А те действително изпълняваха много от функциите на живите организми.

Отново го връхлетяха старите му страхове. Гелсън потръпна и побърза да се махне от работилницата. Трябваше спешно да намери Макинтайр.

Сестрата подаде тампон на хирурга.

— Скалпел.

Тя го постави в ръката му. Хирургът започна да прави първия разрез. И тогава долови нещо нередно.

— Кой пусна това чудо да влезе?

— Не знам — отвърна сестрата с приглушен от маската глас.

— Махнете го оттук!

Сестрата замаха с ръце към блестящия крилат нашественик, но той прелетя над главата й.

Хирургът продължаваше да работи със скалпела — доколкото успяваше.

Птицата-страж го пропъди и застана на пост.

— Обадете се в завода за страж-птици! — нареди хирургът. — Накарайте ги да изключат тази напаст.

Птицата предотвратяваше насилие спрямо жив организъм.

Хирургът стоеше безпомощен встрани, докато пациентът му умираше.

Кръжейки високо над плетеницата от шосета, страж-птицата наблюдаваше и чакаше. Вече седмици работеше непрестанно, без почивка и ремонт. Нямаше възможност нито за едното, нито за другото, защото не можеше да позволи да бъде убита, след като самата тя бе жив организъм. А именно това ставаше с птиците, когато се върнеха в завода.

Наистина в тях бе заложена заповед да се върнат, след като измине определен период от време. Но страж-птиците трябваше да се подчинят на по-строгата повеля — да опазват живота, включително своя собствен.

Определението за убийство сега бе разширено почти до безкрайност и вече бе невъзможно да се обхване. Птиците обаче не се смущаваха от това. Те отговаряха на сигналите, когато и да дойдеха, независимо от източника им.

Във файловете на паметта им имаше ново определение за жив организъм. То бе следствие на откритието, че самите те представляват такива организми и включваше огромно множество от разновидности.

Появи се сигнал! За стотен път през този ден птицата се наклони на една страна и се спусна стремглаво надолу, за да предотврати убийство.

Джексън се прозя и отби колата встрани от пътя. Не забеляза бляскавата точка в небето. Нямаше и причина. Джексън не възнамеряваше да извършва убийство според нито едно човешко определение за това.

Мястото е добро за кратка дрямка, реши той. Бе карал в продължение на цели седем часа и очите му вече се премрежваха. Посегна да изключи мотора…

И бе отблъснат към вратата на колата.

— Какво, по дяволите, става? — възмути се Джексън. — Искам просто да… — Посегна отново към ключа и отново бе отблъснат.

Не си и помисли да опита трети път. Слушал бе радиото и добре знаеше какво правят страж-птиците с упоритите нарушители.

— Глупава машина — рече той на застаналата в очакване метална птица. — Колата не е жива. Не се опитвам да я убия.

Но страж-птицата знаеше единствено, че с определено действие се спира организъм. Колата очевидно бе функциониращ организъм. Не беше ли и тя от метал като птиците-стражи? Не се ли движеше?

— Без ремонт те ще се износят — каза Макинтайр и отмести встрани куп папки с документация.

— След колко време? — запита Гелсън.

— От шест месеца до една година. Да приемем година, като изключим злополуките.

— Една година — рече Гелсън. — През това време всичко ще е измряло. Чу ли най-новото?

— Какво?

— Птиците са решили, че и Земята е жив организъм. Не позволяват на фермерите да разкъсват почвата, като орат. И всички останали неща, разбира се, са живи организми: зайци, бръмбари, мухи, вълци, комари, лъвове, крокодили, гарги, както и по-дребните форми на живот като бактериите.

— Чух — отвърна Макинтайр.

— И казваш, че ще се износят след шест месеца или година. А какво ще стане сега? Какво ще ядем след шест месеца?

Инженерът потърка брадичката си.

— Ще трябва бързо да предприемем нещо. Нарушено е екологичното равновесие.

— Бързо е меко казано. По-добре незабавно — Гелсън запали тридесет и петата си цигара от сутринта. — Най-малкото, остана ми горчивото удовлетворение да заявя: „Казвах ви го“. Въпреки че и аз съм също толкова отговорен, колкото и останалите, които боготворяха машините.

Макинтайр не го слушаше. Мислеше за страж-птиците.

— Като заешката чума в Австралия.

— Смъртността се увеличава — продължаваше Гелсън. — Глад. Наводнения. Не могат да се секат дървета. Лекарите не са в състояние да… Какво каза за Австралия?

— Зайците — повтори Макинтайр. — Не са останали почти никакви в Австралия.

— Защо? Какво са им сторили?

— О, открили са някакъв бацил, който поразява само зайци. Мисля, че се разпространявал с комарите…

— Действай в тази посока — нареди Гелсън. — Може да излезе нещо. Искам да вдигнеш телефона и спешно да свикаш среща с инженерите от другите фирми. Навярно ще успеете да измислите нещо заедно.

— Добре — каза Макинтайр. Грабна няколко бели листа и се втурна към телефона.

— Какво ти разправях? — рече лейтенант Селтрикс, подсмихвайки се. — Не твърдях ли, че учените са луди?

— Да съм казвал, че не си прав? — попита капитанът.

— Не, но не беше сигурен в обратното.

— Е, сега съм сигурен. По-добре тръгвай. Чака те доста работа.

— Знам — Селтрикс извади пистолета си от кобура, провери го и го пъхна отново на мястото му. — Всички ли момчета се върнаха, капитане?

— Всички? — засмя се мрачно другият. — Убийствата са нараснали с петдесет процента. Сега са повече откогато и да било.

— Сигурно — каза Селтрикс. — Страж-птиците са твърде заети да пазят колите и мързеливите паяци. — Тръгна към вратата, после се обърна, за да каже още нещо.

— Повярвай ми, машините са глупави.

Капитанът кимна.

Хиляди страж-птици се опитваха да предотвратят безброй милиони убийства — безнадеждна задача. Но птиците не се надяваха. Те нямаха съзнание, не се радваха на успеха, нито пък се страхуваха от неуспех. Търпеливо вършеха работата си, подчинявайки се на всеки долетял сигнал.

Не можеха да са едновременно навсякъде, но не беше и нужно. Хората бързо научаваха какво не се харесва на страж-птиците и се стараеха да не го правят. Просто бе опасно да се опитват. Благодарение на неимоверната си скорост и свръхбързата реакция птиците пристигаха начаса.

А сега това означаваше нещо твърде сериозно. В първоначалната им настройка съществуваше условие, позволяващо да ликвидират убиеца, ако всички други мерки се окажат недостатъчни.

Защо да щадят един убиец?

Това доведе до неочакван резултат. Птиците-стражи установиха факта, че откакто бяха започнали да действат, убийствата и актовете на насилие бяха нараснали в геометрична прогресия. Заключението бе вярно, защото според новите им определения се увеличаваха и възможностите за убийство. Но за птиците нарастването показваше, че първоначалните методи не са били успешни.

Проста логика. Ако А не става, опитай Б. Птиците започнаха да убиват.

Кланиците в Чикаго бяха затворени и добитъкът умря от глад в оборите си, защото фермерите от Средния Запад не можеха да косят сено, нито да жънат житото.

Никой не бе казал на страж-птиците, че животът като цяло се основава на внимателно балансирани убийства.

Умирането от глад не ги занимаваше, защото настъпваше вследствие на бездействие.

Интересуваха ги единствено въздействията.

Ловците си седяха по домовете и се взираха в сребърните точки в небето, обзети от желание да ги прострелят. Но повечето от тях не се и опитваха. Страж-птиците бързо долавяха намерението да се убива и го наказваха незабавно.

Рибарските лодки се поклащаха самотни край пристаните си в Сан Педро и Глоустър. Рибите бяха живи същества.

Фермерите проклинаха, плюеха и загиваха, опитвайки се да приберат реколтата. Зърното бе живо и следователно трябваше да бъде закриляно. За птиците-стражи картофите бяха също толкова важни, колкото и останалите живи организми. Смъртта на стръкче трева бе равностойна на убийството на президент…

Според страж-птиците.

И, разбира се, някои машини също бяха живи. Това следваше от обстоятелството, че птиците бяха машини и бяха живи. Господ да ви е на помощ, ако посегнете към радиото си. Да го изключите означава да го убиете. Съвсем очевидно — гласът му замлъква, червената светлина на лампите изгасва, то постепенно изстива.

Птиците-стражи се стараеха да предпазят всичките си довереници. Вълкът биваше заклан, когато се опитваше да убие заек. Заекът получаваше смъртоносен удар, когато се готвеше да хапне зеленчук. Пълзящите растения биваха изгаряни, защото задушаваха дърветата.

Пеперудата плащаше с живота си, заловена в момент, когато оскърбяваше някоя роза.

Но не винаги, тъй като страж-птиците бяха твърде малко. Дори милиард не биха могли да изпълняват амбициозната задача, която си бяха поставили няколкото хиляди.

Като следствие от това из цялата страна вилнееше смъртоносна сила, хиляди безумни мълнии, удрящи по хиляди пъти на ден.

Мълнии, които предугаждаха действията ти и те наказваха дори за намеренията.

— Джентълмени, ако обичате — примоли се представителят на правителството. — Трябва да побързаме.

Седемте производители престанаха да говорят.

— Преди официално да започнем тази среща — обади се президентът на фирмата „Монро“, — искам да кажа нещо. Не се чувстваме отговорни за плачевното състояние на нещата. Проектът бе на правителството, то трябва да поеме отговорността — както моралната, така и финансовата.

Гелсън сви рамене. Не бе за вярване, че само преди няколко седмици същите тези хора бяха претендирали за славата на спасители на света. А сега, след като не бяха успели, искаха да отхвърлят от себе си отговорността.

— Мога да ви уверя, че този въпрос не бива да ни безпокои в момента — заяви представителят. — Трябва да побързаме. Инженерите ви са свършили чудесна работа. Гордея се със сътрудничеството, което сте осъществили в кризисната ситуация. И като следствие на всичко сте упълномощени да приложите набелязания план на практика.

— Почакайте малко — намеси се Гелсън.

— Няма време.

— Планът не е добър.

— Мислите, че няма да сработи ли?

— Естествено, че ще сработи. Страхувам се обаче, че лекарството ще е по-опасно от самата болест.

Производителите го изгледаха така, сякаш искаха да го удушат. Но той не се поколеба.

— Не се ли поучихме досега? — попита той. — Не разбрахме ли, че с машини не можем да решим проблемите на хората?

— Мистър Гелсън — каза президентът на „Монро“, — с удоволствие бих изслушал философските ви размисли, но за съжаление в същото време загиват хора. Унищожава се реколтата. В някои краища на страната вече е настанал глад. Птиците трябва да бъдат спрени веднага!

— Убийствата също трябва да се предотвратят. Нека ви припомня, че всички ние бяхме единодушни по този въпрос. Но не това е начинът!

— Какво предлагате? — попита представителят.

Гелсън пое дълбоко въздух. За това, което искаше да каже, бе необходима цялата му смелост.

— Да оставим страж-птиците да спрат сами, когато се развалят — предложи той.

За малко не последва бунт. Представителят с мъка успокои обстановката.

— Нека това да ни е за урок — настоя Гелсън. — Да си признаем, че сгрешихме, като се опитвахме чрез машини да изцелим човечеството от недостатъците му. Ще започнем отново. Ще използваме машини наистина, но не като съдии, учители и бащи.

— Направо смешно — студено рече представителят на правителството. — Мистър Гелсън, вие сте твърде изнервен, съветвам ви да се сдържате. — Той прочисти гърлото си. — Джентълмени, на всички вас президентът заповядва да изпълните плана, който предложихте. — Изгледа остро Гелсън. — Ще бъде предателство, ако не го сторите.

— Ще съдействам с всичко, което мога — каза Гелсън.

— Добре. Серийното производство трябва да започне още в края на седмицата.

Гелсън напусна сам залата. Отново бе объркан. Прав ли беше, или просто пак му се привиждаха разни неща? Не бе успял, разбира се, да обясни какво имаше предвид.

А знаеше ли точно какво има предвид?

Той изруга под носа си. Запита се защо никога не може да е сигурен в каквото и да било. Съществуваха ли някакви ценности, на които би могъл да разчита?

Забърза към летището и към завода си.

Страж-птицата вече не действаше безотказно. Много от фините й части бяха износени от непрестанната работа. Но тя храбро продължаваше да реагира на сигналите, когато те се появяваха.

Паяк нападаше муха. Птицата се втурна надолу да я спасява.

Едновременно с това забеляза нещо над себе си. Свърна нагоре, за да го посрещне.

С остър пукот по крилото й се плъзна мълния. Тя моментално отвърна с шокова вълна.

Нападателят бе защитен с дебела изолация. Отново стреля по птицата. Този път токът я удари и премина през крилото й. Тя побягна встрани, но нападателят се втурна с шеметна скорост след нея, като продължаваше да й нанася токови удари.

Страж-птицата падна, но успя да предаде информацията си. Спешно! Имаше нова заплаха за живите организми, и то най-смъртоносната досега!

Другите птици, пръснати из цялата-страна, получиха съобщението й. Мисловните им центрове затърсиха отговор.

— Е, шефе, днес свалиха петдесет — каза Макинтайр, влизайки в кабинета на Гелсън.

— Хубаво — рече Гелсън, без да погледне към него.

— Не е толкова хубаво — отвърна Макинтайр и седна. — О, Боже, уморен съм! Вчера бяха седемдесет и две.

— Знам — на бюрото на Гелсън лежаха няколко дузини съдебни искове, които той препращаше на правителството с отчаяна молба за помощ.

— Ще наваксат обаче — заяви уверено Макинтайр. — Ястребите са построени специално за лов на страж-птици. Те са по-силни, по-бързи, с по-добра броня. А ги пуснахме супер спешно, нали?

— Да, наистина.

— Птиците също са доста добри — неохотно призна Макинтайр. — Учат се да се прикриват. Опитват всякакви номера. Знаеш ли, че когато умира, всяка от тях съобщава по нещо на останалите?

Гелсън не отговори.

— Но това, което могат да правят страж-птиците, ястребите го могат по-добре — каза уверено Макинтайр. — Те имат специални самообучаващи се схеми за лов. По-гъвкави са от птиците. Учат се по-бързо.

Гелсън се изправи мрачно, разкърши рамене и приближи до прозореца. Небето бе пусто. Погледна навън и разбра, че несигурността му е преодоляна. Прав или не, вече бе взел решение.

— Кажи ми — рече той, като продължаваше да гледа към небето, — какво ще ловуват ястребите, след като хванат всички страж-птици?

— Ъ? — не проумя Макинтайр. — Защо…

— Ще е добре да конструираш нещо, което да се справи с ястребите. Имам предвид за всеки случай. За да сме подсигурени.

— Мислиш, че…

— Всичко, което ми е известно, е, че ястребите са напълно самостоятелни. Такива бяха и птиците. Аргументът беше, че дистанционното управление е твърде тромаво. Целта бе да се заловят птиците-стражи, и то бързо. Това означаваше да няма никакви ограничителни схеми.

— Все ще можем да измислим нещо — отвърна несигурно Макинтайр.

— Сега във въздуха има машина, която напада. Сама. Машина-убиец. Преди си имахме работа с машина-антиубиец. Следващата ти играчка ще трябва да е още по-независима, нали?

Макинтайр замълча.

— Не те държа отговорен за нищо — продължи Гелсън. — Аз съм отговорен. И всички ние.

Видя как в небето се появи бързо движеща се точка.

— Ето какво става — каза Гелсън, — като дадохме на една машина работа, за която ние самите носим отговорност.

Високо над тях един ястреб се насочваше към страж-птица. Бронираната машина-убиец бе научила много за последните няколко дни. Единствената й задача бе да убива. В момента беше насъскана срещу точно определен жив организъм, направен от метал също като нея.

Но ястребът току-що бе открил, че съществуват и други видове живи организми…

Които трябва да бъдат убивани.