Ф. М. Акунин Борис

— Не сте ли? Отлично! — Лужин с царствен жест посочи Катерина Ивановна. — Вие, госпожо, току-що си позволихте да употребите спрямо мен груба дума. Може ли да ви помоля да пребъркате джобовете на сродницата ви?

Но Катерина Ивановна не можа да му отговори, беше се превила одве от кашлицата и на кърпата, с която бе затулила устата си, ясно личаха червени петна.

— Аз… Аз самата! — скочи Соня, дръпна се към стената и един след друг обърна двата си джоба. — Ето, гледайте!

И всички видяха как на пода пада първо сгъната кърпа, после смачкана пъстроцветна хартийка. И тогава мнозина възкликнаха.

Пьотър Петрович се наведе, взе хартийката с два пръста, вдигна я пред всички и я разгъна. Наистина беше сторублева банкнота.

— Ах, Софя Семьоновна — с горчивина произнесе Лужин, но не гледаше момичето, а Расколников, гледаше го право в очите. — Жалко, долно същество. Вие давате ли си сметка, че сега имам пълното право да постъпя спрямо вас както реша? Дори да ви пратя в каторга, защото на жълто билетните крадли мястото им е тъкмо в каторгата, а не сред почтените хора…

Соня май не го чу. Със застинал от ужас поглед гледаше изпадналата от джоба й банкнота.

— Аа, това ли било! — викна изведнъж Родион Романович и рязко стана.

— Софя Семьоновна в случая е средство, нищо повече! Подлец, пълен подлец! Към мен ли е насочено? Психолог! За да се унизя пред теб, да се примоля за нея, нали? А ти веднъж завинаги ме смажеш, а?

Крещеше още нещо съвсем неразбираемо за повечето присъстващи, но Пьотър Петрович, като чу отнесената към него дума «подлец», с презрителна усмивка му обърна гръб.

— Та да викам ли кварталния? — строго попита той Соня. — Би могло, нали. — И внезапно смени тона, заговори сърдечно, почти със сълзлив трепет. — Ех, Софя Семьоновна. Защо не си признахте? Страх ви е от позора? Ясна работа, съвсем ясна. А сега стана лошо. Не стойте така! На колене, на колене паднете, покайте се! Може и да ви простя, сърцето ми не е от камък. Искам само да съм сигурен, че искрено се покайвате. Инак ви чака наказание по етапния ред и на какво обричате клетите си роднини? На гладна смърт?

От този въпрос Мармеладова цялата се разтрепери и закри лицето си с длани.

Разумихин не издържа. Той стана, прекатурвайки шумно стола си, и хвърли в лицето на Пьотър Петрович третото «подлец» за последните пет минути:

— Ах, ти, подлец, ти си й пъхнал банкнотата в джоба! Някак си успял! Не мога да го докажа, но със сърцето си го чувствам.

— Чувствата ви никому не са интересни — сви рамене Лужин. — А факта — ето го. — Той размаха банкнотата. — И всички в стаята са свидетели. Тъй че, Софя Семьоновна, какво ще кажете?

И пак не погледна нея, а Расколников, при това с почти нескрито ликуване.

Соня, без да сваля длани от лицето си, изведнъж падна в краката на Пьотър Петрович.

— Простете ми — изплака тя. — Заради тях ми простете!

— Ето ви още едно доказателство, чувствителни господине. Тя самата си признава! — Лужин погледна изотгоре сведената глава на Соня. — Бих могъл да ви простя, разбира се, както повелява християнският ми дълг, но… Има граждански дълг, който ни повелява да опазваме, така да се каже, чистотата на обществения морал. Или, да речем, ако наистина бях подлец, както тук ме нарекоха… Та какво сега, Родион Романович, подлец ли съм, или не? — обърна се вече директно към Расколников. — Сега как ще ме оцените? Одеве бяхте речовит. А сега нищо ли нямате за казване?

Родион Романович мълчеше. Дишаше тежко, очите му мятаха мълнии, той направи рязко движение, сякаш възнамеряваше да избяга навън, но погледа коленичилата Соня и не можа да помръдне от мястото си. Настъпи пауза. Погледите бяха приковани в студента, всички някак почувстваха, че именно от него зависи сега развръзката. Мъчителна гримаса изкриви лицето на Расколников, той изведнъж пребледня, обърна се към Пьотър Петрович и стисна очи.

* * *

Кой знае какво щеше да се случи следващата минута, ако тишината изведнъж не бе нарушена от спокойния глас на Свидригайлов, който до този момент не бе взел никакво участие в събитията, а само с интерес ги наблюдаваше.

— Родион Романович няма нищо за казване — провлечено каза Аркадий Иванович, — но господинът, както го гледам, може да ни съобщи нещо интересно. — Той посочи Лебезятников, който стърчеше до вратата, и всички видяха, че онзи просто не е на себе си. Очилата подскачаха на късия му нос, устните му трепереха, брадичката му също потръпваше. — Говорете, говорете, отдавна ви наблюдавам. Нали вие сте «младият приятел», дето е присъствал на мястото на предполагаемата кражба?

Лужин, който заедно с всички се беше извърнал към Андрей Семьонович, се навъси — никак не му хареса лицето на Лебезятников.

— Надали господин Лебезятников може да е видял нещо, той е зле с очите, освен това… — бързо заговори Пьотър Петрович, но не довърши.

Лебезятников нервозно преглътна и измърмори:

— Да, видях, видях… И да си призная, съм напълно потресен… Но… защо?!

Въпросът се отнасяше за Лужин и макар още нищо да не беше обяснено, самият тон, с който Андрей Семьонович произнесе кратката дума, веднага промени всичко.

— Аа, ти си й ги пъхнал! Казах ли, казах ли! — изрева Разумихин. — Хайде, стига сте мрънкали! — нападна той Лебезятников. — Казвайте, той ли й мушна банкнотата?

Разтръскан от мощните ръце на Дмитрий, онзи едвам успя да си хване очилата.

— Мислех, че от деликатност… За да не я притесни… Открито й даде малка сума, а тайно й пъхна в джоба стотачка… Но откъде можех…

— Ааах, говедо, повече няма да се церемоня с теб! — Дмитрий заряза Андрей Семьонович и със стиснати юмруци се хвърли към Лужин. — За всичко накуп!

Иначе присъщата на Пьотър Петрович по всяко време величественост и спокойствие в маниерите мигом се изпари. Доскорошният изобличител пъргаво отскочи от удара, отблъсна Лебезятников и се втурна към дъното на жилището.

— Хванете го! Дръж, дръж! — развикаха се гостите, много доволни от настъпилото оживление в случващото се, и мнозина се затичаха подир Пьотър Петрович.

Но онзи не им се даде. Стрелна се през анфиладата, втурна се в стаята и се заключи. Преследвачите поблъскаха вратата, подумкаха, но тя беше здрава, дъбова, а и хазайката се възпротиви срещу рушенето на имуществото, така че след пет минути всички се върнаха обратно, за да полеят победата на истината над клеветата.

Нито Соня, нито застъпниците й, нито Катерина Ивановна участваха в преследването.

Когато гостите напуснаха стаята, вдовицата помогна на Соня да стане, прегърна я и със сълзи на очи възкликна:

— Отново! Отново заради нас се жертва! Ние сме ти камък на шията!

А Соня изобщо не заплака и даже изглеждаше удивително спокойно, сякаш нещата се бяха подредили точно както трябваше да се подредят.

— Благодаря ви, Андрей Семьонович — поклони се тя пред Лебезятников. — И на вас, Родион Романович. И на вас — обърна се към Разумихин. — И най-вече на вас, господине, защото без вас не знам какво щеше да стане.

— Самата истина — изпелтечи Лебезятников. — Ако не бяхте ме окуражили, може би нямаше да се престраша. Толкова бях объркан…

Свидригайлов учтиво наклони глава.

— Няма защо, мадмоазел. Не ми костваше нищо, даже напротив, много ми беше приятно. Радвам се също на възможността, макар и по скръбен повод, да се запозная с цялото ви семейство, което, не знам защо, ми е безкрайно симпатично. Знаете ли, Софя Семьоновна, че съм ви съсед в апартамента на мадам Реслих?

Мармеладова трепна и се сви, в погледа й се появи нещо като молба, тя сякаш го заклеваше да не продължава. Но Аркадий Иванович продължи:

— Да. Осведомен съм и за вас, и за предложението, което ви е направила Гертруда Карловна… Вижте какво, няма никаква необходимост. Аз съм заможен човек. И не зная къде да си харча парите. Щом сте приели от твърде непочтения господин Лужин десет рубли помощ, надявам се да не откажете и на мен. Вие сте за болница, трябват ви качествени грижи — обърна се той към Катерина Ивановна. — Ще ви ги осигуря. А децата ще уредя в пансион за сираци от дворянски произход и предварително ще внеса нужните финансови средства. Ще бъдат нахранени, облечени, обути. А на вас, мадмоазел, ако пожелаете, ще ви помогна да се отървете от жълтия билет. Имам такива познати, достатъчно е да драсна едно писъмце. Ще ви осигуря също средства да започнете независим живот…

— Благодаря, но чак толкова не е нужно! — плесна с ръце Соня, която не можеше да повярва на подобно щастие. — Аз все някак ще се погрижа за самата себе си, ако децата са подсигурени!

— Деца, деца! — нададе вик Катерина Ивановна. — Елате тук! Целунете ръка на човека, пратен от самото Провидение!

В същия миг се върнаха преследвачите на посрамения Пьотър Петрович и останаха доста учудени от заварената сцена. Свидригайлов стоеше с кисел вид, обграден отвсякъде от малките Мармеладови, които послушно му целуваха пръстите; Катерина Ивановна беше въздигнала ръце към тавана, а Соня стоеше леко встрани с вечната си плаха и безпомощна усмивка.

— Да си върви — пошепна на приятеля си Разумихин, донякъде засегнат, че участието му в развръзката остана почти на заден план, макар че именно той пръв викна за подпъхнатата нарочно банкнота. — Не виждаш ли? Помешчика не го е грижа за децата, той си има своя цел! Да преразкажеш после на Авдотя Романовна тази сценка, това му е целта!

— Стига и ти — оттласна го Родион Романович и се приближи до Свидригайлов. — Бих искал… от свое име да ви благодаря — каза му тихо. — Ако не бяхте вие, и аз щях да падна на колене пред този мерзавец… Или щях да го убия, и аз не знам… И за Мармеладови, разбира се, също. Може и да сте луд, но няма значение.

Аркадий Иванович отговори чудновато и дори намигна:

— Съвсем напротив, аз трябва да ви благодаря, че ме доведохте в този дом. Тук май най-изгодно си заслужава кредитецът.

Видът му наистина беше ужасно доволен.

Ехе, братко, май наистина не си много наред, погледна го Расколников, но му подаде ръка и здраво стисна неговата.

— О, я вървете всички… — изстена от тази умилителна във всяко отношение гледка Дмитрий и изскочи навън.

От вратата чу ликуващия възглас на Катерина Ивановна към гостите и хазайката:

— Как сте, хрантутници? Бързате за трапезата, а. Яжте, пийте! Моите деца ще учат в дворянски пансион! Чу ли, швабска кървавице?

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Осъвпади се

Краката сами понесоха Дмитрий към «Вознесенски проспект» и след минути той вече беше пред къщата, в която живееха майката и сестрата на Расколников. Колебанията му да влезе или не продължиха повече от времето за идване дотук, но в крайна сметка Разумихин се престраши. Нали не беше дошъл просто така, без никаква причина — има какво да им разкаже и даже много важни неща.

Авдотя Романовна лично му отвори и като я видя, Дмитрий пак се смути. От среща до среща успяваше да забрави колко е красива, тоест не да забрави (помнеше го прекрасно), но все пак истинската Авдотя Романовна винаги се оказваше още по-хубава.

— Вие ли сте? — радостно се усмихна тя. — Заповядайте. Но мама я няма, излезе да купи чай.

— Жалко…

Разумихин наистина искаше да разкаже за подлостта на Лужин именно пред старата Расколникова, имаше чувството, че може да разчита на нея като съюзничка. От друга страна, да остане насаме с Дуня (да, да — мислено вече така наричаше девойката) беше за него неочакван дар и дори щастие.

— Да не се е случило нещо? С Родя ли? — разтревожи се Дуня, забелязвайки пуфтенето и притеснението на Разумихин. — С него толкова неприятно се разделихме вчера… — и млъкна насред изречението — така странно я гледаше Дмитрий.

— Гибелно е — бързо каза той изведнъж с дрезгав глас. — И за мен, но както и да е, не съм кой знае какво, та да е жалко. За вас е гибелно. Не бива да се омъжвате за такъв човек. По-добре за мен, да ви кажа право…

И млъкна. Лицето му ужасно се изчерви.

Авдотя Романовна го погледна изненадана — може би сметна, че й се е счуло. Нищо чудно, толкова несмислена и непонятна беше кратката реч на Разумихин.

Той долови това и взе да й разказва за Лужиновата гнусност с пъхнатата банкнота, за страхливото бягство на Пьотър Петрович. За разлика от встъпителната тирада този разказ беше смислен и почти точен, Дмитрий само пропусна да спомене за ролята на Свидригайлов (а и за самия Аркадий Иванович), но това предвид изпитваните от него чувства беше съвсем простимо.

Докато го слушаше, Дуня ставаше все по-бледа, скръбна бръчка преряза високото й чело, очите й се насълзиха, но тя не заплака.

— Как може да се омъжите за такъв? — завърши Разумихин без капка съмнение, че след случилото се този въпрос е чисто риторичен. — Заслужава да бъде пребит като псе и аз непременно ще го сторя.

Искаше да повтори предложението — ръката и сърцето си, но думите случайно се бяха изплъзнали от устата му, без никакъв план, а сега не можеше да събере смелост.

Авдотя Романовна дълго мълча.

После изведнъж каза:

— Значи е подлец… Това е ужасно. Подозирах, че е нечувствителен и неделикатен човек, но предполагах, че е поради практичността му. Поне ми се струваше почтен… Край с мене! — и едва сега се поляха сълзици от очите й.

— Защо да е край? — ахна Дмитрий. — Откажете му, и толкова. Може би не желаете лично? Не е нужно. Напишете му две думи и аз лично ще му доставя бележката ви. Няма да го бия, с пръст няма да го докосна, ако така наредите.

— Дадох му дума, че ще стана негова жена — твърдо отговори Дуня. — И не мога да се отметна от клетвата си. Нямам друго освен честта си. Ако се отметна от честната си дума, какво ще остане от мен?

Той я гледаше като умопобъркана.

— Каква е тази ваша расколниковска порода?! Погубвате и себе си, и мен заради едната чест!

— Втори път го казвате, че ви погубвам — изхлипа Авдотя Романовна, но вече не плачеше. — И ми се счу…

— Не ви се е счуло! Не! — окуражи се Дмитрий. — Обичам ви, по дяволите, ужасно ви обичам! А вие ми късате сърцето… Но да оставим сърцето ми, не то е важно! За себе си помислете! Как ще минете с Лужин под венчило, как с него ще… — не можа да довърши, вой се изтръгна от гърдите му.

И Дуня потръпна.

— Вижте как ще постъпя, Дмитрий Прокофиевич. Ще говоря с него още утре. Ще му кажа направо, че не го уважавам, че го презирам, че за него ще е немислимо да живее с такава жена. И ще го помоля… ще изискам да ме освободи от дадената дума. Той няма да ми откаже. А когато приключим с това, ще си довършим разговора за вашето сърце, защото за мен то е важно. — През още непресъхналите й сълзи грейна проблясък на лукава усмивка, но дори това не успокои Разумихин.

— Ами ако не ви освободи, тогава?! И той за нищо на света няма да ви освободи, да не е идиот, той просто е подлец! Кой в здрав разум би ви освободил?

— Значи това ще е волята Божия — промълви Авдотя Романовна и беше ясно, че в това отношение е неумолима.

Обзет от отчаяние, Дмитрий заби юмрук в челото си и почти с ридания изхвърча навън.

Къде да тича сега и какво да прави, нямаше никаква представа, но енергичната му природа изискваше някакво незабавно действие. Разумихин като пиян се повъртя на тротоара, полюшна се напред-назад и изведнъж измисли. Първо с бърза крачка, после бегом се насочи към «Офицерска».

* * *

— Добре, добре — каза Порфирий Петрович вече Бог знае за кой ли път. — Студентът ни така или иначе е свързан и с трите жертви, това установихме. Обаче остава нерешен логическият парадокс. Ние с вас и двамата сме сигурни, че трите убийства са извършени от едно и също лице, така ли е?

— Така е — кимна обречено Заметов, защото вече знаеше какво ще последва нататък.

— А същевременно за третия случай, с мамзел Зигел, нашият Родион Романович има желязно алиби. Нали не подозираме Авдотя Расколникова в съучастничество? Проверих, госпожицата е с безукорно поведение.

— Не я подозираме — въздъхна Александър Григориевич, принуден да признае, че откритието му за връзка на Расколников с «момиче» на убитата Даря Францевна, заради което презглава беше бързал към «Офицерска», с нищо не допринася за разследването.

— Но ако все пак не е един? — попита той след неколкоминутно мълчание. — Ако са двама престъпници? Да речем, Расколников е убил лихварката и адвоката, а негов другар — сводницата? Може да имат някакво съдружие за изтребване на кръволоци — в името на общественото благо или нещо подобно?

Порфирий Петрович отвърна безизразно:

— Надали. Ако нашият Родион Романович се има за необикновена личност, тези необикновени личности са единици, нали, те са над всички и не се събират на глутници.

И разговорът пак секна. През високите прозорци на кабинета проникваше унилата светлина на полуживото петербургско слънце — свечеряваше се.

В този именно безрадостен миг се появи Разумихин — превъзбуден, с възпален поглед.

— Седите си, а? — влезе той, без да почука, и се тръшна на дивана. — Мъдрувате как да хванете злодея? Да треснеш с брадва някоя твар нищо не е, може дори изобщо да не е злодейство. Да ти разкажа аз, Порфирий, за истински злодей, който в името на справедливостта би трябвало да се набучи на кол или по китайски маниер да се накълца на хиляди парчета. Само че нищо не го заплашва, защото такива хора са ненаказуеми. — И той за втори път с плам заразказва за гнусната постъпка на Лужин.

Надворният съветник го слушаше, без да го прекъсва — личеше, че Дмитрий има нужда да си го излее.

— Защо не — замислено присви очи приставът. — Съвсем възможно е господинът да си понесе наказанието, тем паче има много свидетели. Просто по закон не са предвидени сурови мерки за подобен род злосторничество, обаче консисторията може да му наложи като нравствено изправителна мярка църковно покаяние.

Разумихин махна с ръка.

— Но виждам, че не си на себе си и от нещо си много разстроен — продължи Порфирий Петрович. — Предполагам, не само от стореното от господин Лужин. Май ти се е случило и друго? Очите ти пламтят, лицето ти руменее — това първо. А второ: обръснат си, спретнат и даже ботушите ти лъщят. Да не си се влюбил, Митя?

Разумихин отдавна беше свикнал с удивителната проницателност на сродника си и почти не се изненада. Още повече че току след миг приставът взе, че се изложи.

— Да не си влязъл в съперничество с Родион Расколников заради една руса особа с укорително поведение, но прекрасна душа? Затова ли така си озверял срещу господин Лужин за нанесеното й оскърбление? Очевидно госпожицата наистина е прекрасна. Александър Григориевич също много я хареса.

— Не позна — тръсна глава Разумихин и реши изведнъж да сподели всичко, обзе го желание да разкаже. — Да, влюбен съм. Повече от влюбен. Поболях се, сърцето ме боли, главата ми е като празна. Само че не в Софя Семьоновна, макар че е прекрасна девойка, а в Авдотя Романовна Расколникова.

Надворният съветник подсвирна и се спогледа със Заметов.

— Сигурно е красива?

— Ужасно. Но не е там работата! Тя… тя… Няма друга като нея!

Чак сега Дмитрий усети сякаш, че от самото начало му се е искало да говори с някого за Дуня. Но странно, когато се появи такава възможност, се оказа, че не намира нужните думи.

— Жените какво представляват? Само обещават, кълнат се за всичко и мигом се отричат А тази е дала честна дума и… — той ядно потри чело. — Непоносим характер, расколниковският характер. Те с Родя са като две капки вода. А когато са заедно: драс клечката — и гръм, барутен взрив. Вчера, когато тръгна да я изпрати, и две минути не са издържали. Скарали се още на Кокушкин мост, наприказвали си грубости — и кой накъдето му видят очите. Тя самата ми го разказа днес. И не желае да се срещнат. А го обича, живота си дава за него. Дяволски характер! Заради него ще се погуби, виждам го много добре…

И още доста дълго говори за Авдотя Романовна, без да забележи как се промениха слушателите му. Когато Дмитрий спомена за скарването на Кокушкин мост, деловодителят Заметов тихо ахна и погледна пристава. Онзи също опули воднистите си очи като бухал и веднага ги сви на тънки процепи.

— Значи се скарала с брат си? — меко прекъсна студента Порфирий Петрович. — И е продължила сама? Лоша работа, там Вяземската лавра е наблизо, мръсотия, кръчми, не е за сама госпожица.

— Точно така! Но Дуня като те погледне само, не смееш много-много да припариш. Обаче той все пак не е тряб…

Надворният съветник скочи така бързо, с такава котешка пъргавина, че Дмитрий спря насред думата.

— Върви сега, върви — сърдечно, но твърдо му рече приставът. — После пак ще си поговорим за сърдечните ти тайни. Чака ни работа с Александър Григорич. Изключително важна и неотложна. Прощавай. — И почти с побутване в гърба изпроводи изненадания си родственик навън.

* * *

— Какъв човек сте! — възкликна Заметов, щом останаха сами. — Още отначало всичко вярно преценихте, само после леко се подлъгахте.

— Да, и най-мъдрият си е… — потвърди Порфирий Петрович. — А ще рече човек, проста работа: не се предоверявай на думите на другите, провери всичко лично. Още вчера можехме да приключим! Но сега се осъвпади, всичко точно си дойде на мястото.

— Значи Расколников — без никаква въпросителност в тона каза деловодителят.

— Той е. Необикновеният човек с неговата необикновена теорийка, че за разлика от всички нас, дребните твари, всичко на света му е позволено, щом има висша цел.

— А каква му е целта?

Надворният съветник разпери ръце:

— Откъде да знам? Нещо ужасно възвишено и благородно с претенцията като минимум да ощастливи цялото човечество. Нещо толкова прекрасно, че за такава красота е съвсем допустимо на вредна въшка като някоя си Альона Ивановна или Даря Францевна да се строши черепът с брадва. Но впрочем мисля, че Родион Романович лично ще ни разкаже всичко, и то много красноречиво.

— Ще го арестуваме ли? Днес? — делово попита Александър Григориевич, който никога, разбира се, не беше участвал в залавяне на истински убиец.

Приставът сбърчи нос и поклати глава:

— На какво основание? Улики все така нямаме, само съвпадения. Той е умен човек, със съвпадения няма да го хванем — и Порфирий Петрович размаха пръст срещу някого, всъщност към стената. — Но няма да го оставя повече да се разхожда на свобода.

— Как ще стане тогава?

— Днес ще го задържим, непременно днес. С пълни доказателства и с всички спазени формалности, така че да не ни се измъкне. — И приставът с няколко думи обрисува на деловодителя своя план: — Ще пипнем Родион Романич на поредното местопрестъпление. Преди да си окървави ръцете, но с брадвата, с въпросната брадва. Ще питате: ама откъде ще разберем кого, къде и най-вече кога студентът ще пожелае да умъртви този път? Е, първият въпрос е лесен: кого. Пьотър Петрович Лужин, най-вредната въшка от всички на земята — именно такъв вероятно му се вижда сега годеникът на сестра му. Точно това е: освен обществената полза — да бъде отървано човечеството от подлата твар — имаме и личния мотив, а необикновените хора винаги са неравнодушни към личния си интерес.

— Според разказа на Дмитрий Прокофиевич излиза, че Расколников даже е казал гласно нещо от този род — припомни Александър Григориевич. — Че искал или да моли на колене Лужин за Мармеладова, или да го убие на място. Сега със сигурност първото му желание се е изпарило, но пък второто се е засилило. Обаче как ще разберем къде и кога ще стане?

— Хич няма да се главоболим да мислим — сладко се усмихна Порфирий Петрович. — А просто ще нагласим нещата и ще ги поднесем на тепсия на Родион Романич. Вижте сега. Отвратителният Пьотър Петрович се е заключил в дъното на жилището и няма да мръдне оттам, докато всички гости окончателно не се напият и не изпопадат като мъртви. Тогава вече той с чантата, куфара — не мога да знам с какъв багаж пътешества господинът — ще се изсули към стълбището и ще отърси праха на това местенце от нозете си.

— Със сигурност точно така ще стане, но Расколников откъде ще знае в колко часа ще се случи това? Гостите може да пиянстват и до зазоряване. Като свърши водката от помена, ще си купят още със свои пари. Та студентът до сутринта ще стърчи с брадва на стълбите, така ли?

На доста остроумната реплика надворният съветник весело се засмя — той видимо изпадаше във все по-добро настроение с всяка изминала минута.

— Да, наистина. Нашият герой е нетърпелив и няма да чака с часове на стълбите. Хем може и да го видят. Цялото ми предположение се гради именно на нетърпението му. Вижте предишните убийства — той винаги бързо мъсти. И сега няма да чака. Няма и да му се наложи.

И приставът отново избухна в смях. Неволно също усмихнат, Заметов чакаше да се изясни причината за това веселие.

— Порфирий Петрович, той не може да убие Лужин, докато всички са тук, нали? Дори да се прокрадне при него, първо, после ще си спомнят отсъствието му; второ, Лужин няма да отвори на никого; трето — все пак не е отишъл на помена с брадва, а?

— Ние с вас ще помогнем на Расколников да се отърве от свидетелите. — Надворният съветник вече не се смееше. — А пък той няма да изпусне създалата се възможност. Гостите вече със сигурност са се изпонапили. Шум, скандали, някои може и да са се сбили. Вдовицата, доколкото сме чували, също е кибритлия дама. Никой няма да се учуди, ако в жилището дойде полиция, извикана, да речем, от живущи наблизо съседи, така ли е?

— Така е.

— Ще дойде полицията и ще прибере в участъка всички скандалджии до сутринта.

— Всички? — учуди се Заметов.

— Освен Расколников. Ще го оставят да си отиде. Как — после ще ви обясня, засега не ме прекъсвайте. Пьотър Петрович, скрит в своята крепост, даже няма да разбере за случилото се. Може да се учуди, че е станало тихо, но още някое време няма да посмее да се измъкне. Напълно достатъчно за студента да прескочи за брадвата и да се върне, не е далече.

— А ние с вас ще се скрием в засада и когато той тръгне да разбива вратата на Лужин, ще му се нахвърлим и ще го хванем! — възкликна Александър Григориевич, комуто внезапно се изясни цялата стратегия. — Ах, Порфирий Петрович, какъв чудесен план!

11. Финалният мач

Как, и тук ли го няма края? Фандорин почти изстена.

Отвори папката с надеждата, че не е извадил всички листове — но уви. Поредният фрагмент пак не беше последен! В писмото на Фьодор Михайлович до издателя се казваше, че повестта е завършена и остава само последната страница, но тук очевидно липсваше цялата развръзка. Проклетият Морозов пак беше измамил…

Точно в този кисел миг му звънна (удари му една жица, изразено на по-нов език) Аркадий Сергеевич.

— Николай Александрович, вие извършихте чудо — каза той. И още много разни приятни думи: че не се е излъгал в Ника, че е щастлив от свое име и от името на световната култура. Каза също нещо не много ясно: че животът е пълен с изненади и сред тях, слава Богу, някои можело да са приятни.

Невъзможно му беше да се вклини в този развълнуван монолог, наложи му се да изслуша всичко докрай и едва тогава изненада събеседника си с новината.

Настъпи гробно мълчание. После — взрив от мръсни псувни, каквито човек някак не очаква от народен избраник. И след експлозията от емоции — резюмето:

— Близо до ума. Проклетият мошеник е дал парче на още някого. Ах, че ден!

Николас съпостави последното възклицание с репликата за изненадите и попита:

— Какво има?

— Животът е странно нещо и пълно с чудеса. Стъранно, колоко стъранно — цитира Сивуха «Алиса в Страната на чудесата». — Представете си, моят Игор напусна. Прати ми заявление: по собствено желание. И никакви обяснения. След толкова години! Мобилният му не отговаря. Не ми е ясно къде е този човек… Това е изненада номер едно. Вие също ме сюрпризирахте, и то двойно. А сега и достоевсковедът ни изненада…

— Морозов ли? За какво става дума?

Сивуха изхъмка неопределено.

— Елате и ще видите…

Николас срещна доктор Зиц-Коровин в коридора. Главният лекар тъкмо излизаше от стаята на Морозов, но като видя Фандорин, се спря. Марк Донатович изглеждаше изключително доволен.

— Чухте ли вече? — гордо попита той.

— За кое?

— Елате, елате. Ще видите какъв номер…

Докторът със смях въведе Ника в стаята. Той влезе — и се вцепени от ужас.

Лудият лежеше на леглото, прикачен с разни жици към някакви медицински агрегати, но не беше овързан с каиши. До него седеше Саша и той я галеше по косата!

— Спокойно, Саша, не правете резки движения — със свито гърло каза Ника и бавно, леко тръгна към тях.

— Как се е случило това? И санитаря го няма!

Марк Донатович прихна. Саша плахо се усмихна. А маниакът, като видя Фандорин, притеснено поздрави:

— Здравейте.

— Подействаха моите инжекции и системи! — каза грейнал главният лекар. — Количеството премина в качество! Пред вас е предишният Филип Борисович, позитивът. Серотониновият баланс е възстановен, свръхпроизводството на тестостерон е спряно. Пръв подобен случай в световната практика!

Не беше за вярване, но и Саша потвърди:

— Да, да, това е моят татко! Предишният! Същият какъвто беше! А това е Николай Александрович.

— Филип Борисович Морозов — надигна се с усилие пациентът. — Сашенка ми разказа много мили неща за вас.

— Всички спомени от посттравматичния период са изтрити — пошепна му на ухо Коровин. — И още по-добре. Всичко е просто идеално, само сърцето му не издържа. — И отиде до кардиограф, на чийто екран се точеха вяли несиметрични зигзаги.

А Саша прегърна Николас и изхлипа:

— Толкова съм щастлива, толкова съм щастлива!

— Да не се преструва? Сигурна ли сте? — тихо попита Фандорин, поглеждайки все още със страх към Морозов.

Тя се засмя през сълзи.

— Не личи ли?

Бившият циник и безобразник гледаше дъщеря си с такъв кротък овчи поглед, че всички съмнения на Ника се стопиха. Това наистина беше съвсем друг човек, пълна противоположност на вчерашния Морозов.

— Значи хепи енд? — зарадва се Фандорин. — Вие сте щастливка, толкова се радвам! Знаете ли, открих третата част на ръкописа! Не можах да ви намеря — сега ми е ясно защо. Вие сте били тук с баща си. Третата част не е последна, но сега вече няма значение. Филип Борисович, кажете, моля ви, на колко части сте разделили ръкописа, на четири ли? Първите три открихме, но къде е останалият текст? И къде сте скрили «пръстена на Порфирий Петрович»? Изтормозих се с него! За какви камъчета става дума?

Докторът на филологическите науки паникьосан се обърна към дъщеря си:

— Пак ли! Ту един ме разпитва, ту друг! За какви части ми говорите? Аз обясних на господина: ръкописът на Фьодор Михайлович беше във фонд с непроверени материали, кутия номер три-четири-осем-две, папка «Към дело. Архиви на трети квартал в Казанско управление от хиляда осемстотин шейсет и пета година»!

— Аркадий Сергеевич беше тук — шепнешком обясни Саша. — Татко нищичко не помни. Но както и да е, важното е, че оздравя!

— Как така «както и да е»?! Какво значи «не помни»?! А брат ви, а операцията?! — Николас се доближи до болния. — Филип Борисович, напрегнете си паметта. Ето, взимате ръкописа от папката, мушвате го под сакото…

— Моля ви! — прекъсна го Морозов ужасен. — Никога не бих го направил! Абсолютно забранено е да се изнасят материали от територията на архива, особено такива ценни! Това е криминално престъпление!

— Безполезно — тихо каза главният лекар. — Моите препарати премахнаха мозъчния оток и върнаха психиката на пациента в предтравматичното състояние. Но сега разбираме, че травматичният период е настъпил не в момента на нападението, а много по-рано. Филип Борисович ни разказа, че като открил ръкописа, от вълнение загубил съзнание. Паднал, ударил си тила в метален рафт. Той е сигурен, че поради това е в болница. Всъщност сигурно е лежал в несвяст известно време в хранилището. После се е съвзел и в състояние на еуфория не е обърнал внимание на травмата, макар че няколко дни е имал главоболие. Този удар заедно с емоционалния потрес е отключил промяната. Неадекватното му поведение е започнало оттогава. Сега е ясно, че кражбата на ръкописа и всички следващи действия е извършил вече в увредено състояние. Повторната травма просто е предизвикала остър стадий в патологията му. Той е убеден, че ръкописът си е в хранилището. Говорих поверително по този въпрос с Аркадий Сергеевич — докторът сложи лявата си ръка на сърцето, а показалецът на дясната — на устните. — И му казах, че юридическата страна изобщо не ме засяга. Лекарят подобно на адвоката трябва да спазва конфиденциалност в отношенията си с пациентите. Така че нито вие, нито клиентът ви не е нужно да се притеснявате относно… дискретността ми. Мен сега ме безпокои само едно — кардиограмата.

— Но аз също не желая да участвам в противозаконни… — заобяснява Фандорин, обаче Морозов не го остави да довърши.

— Какво си шепнете? — нервно попита той. — Подозирате ме, че може да съм прибрал ръкописа на Фьодор Михайлович? И какъв е този «пръстен на Порфирий Петрович», за който споменахте? Да не е онзи, който правистите са щели да му подарят? Намерен ли е? Уверявам ви, никога не съм виждал пръстена! Честна дума!

— Тате, тате, не се тревожи! Никой не те… — склони се над него Саша.

— Не, Сашенка, чакай! За «пръстена на Порфирий Петрович» нищо не мога да кажа. Не помня. Но за ръкописа… трябва да ти призная. Имах секундно изкушение… да го взема. Но не се поддадох! Съвсем лесно можете да проверите! Ръкописът е точно където го намерих!

— Да, да — каза Фандорин. — Успокойте се…

— Трябва да съобщим в редакцията на «Литературни паметници», това е такава находка! — пак се развълнува пациентът. — Знаеш ли, Сашенка, може да ме наградят с медала на Филологическото дружество! Ще ме канят на международни конференции! Оттам, между другото, падат добри пари — по петстотин или дори по хиляда долара на пътуване, представяш ли си? Как ще се зарадва Тонечка! Кога ще дойде? Обади й се пак!

Саша безпомощно погледна Николас.

— Поместете се, моля ви — угрижено каза Марк Донатович. — Ще му бия още една инжекция. В никакъв случай не бива да се тревожи. Но все някак ще трябва да му се обясни — додаде шепнешком. — Инак все така ще чака жена си…

Филип Борисович погледна виновно:

— Знам. Тонечка ми се сърди, затова не иска да дойде. Представям си колко струва престоят ми в този лукс. Не можем да си позволим такива разходи. Докторе, ако има как, преместете ме някъде на по-скромно място, а?

Как харесваше Николас този нов (тоест стария) Морозов. Мил, скромен, честен. И същевременно го обзе ужас: каква опасност крият наистина тихите води! Но и обратното. Както в дъното на душата и на най-добрия човек има гадост и мерзост, така и в душата на закоравелия мръсник непременно се крие нещо светло, значи винаги съществува надежда за чудо. Като го тресне по главата някоя благословена сила, в мозъка на негодника ще се случи травматичен шок. И черният човек ще стане бял. Може точно това да е обяснението на чудотворните истории в житията за злодеи, които са се превръщали в праведници.

Или друга версия: всички долни мерзавци са жертви на синдрома на Кусояма. И не бива да ги мразим, не бива да ги унищожаваме. Трябва да ги лекуваме. Просто душата им не е проявена и е във вид на негатив. Но доктор Зиц-Коровин ще ги лекува медикаментозно и душата им ще достигне нормалното си позитивно състояние…

— По-добре е — каза докторът. — Сега можете да го уведомите за случилото се.

Николас си пое дълбоко въздух и подхвана трудния разказ. Най-трагичните подробности като изнасилването на Изабела Анатолиевна и отхапания нос пропусна, разбира се, спря се най-вече на ръкописа, но разказаното пак не звучеше никак приятно.

Филип Борисович го слушаше с изцъклени от ужас очи и току поглеждаше към дъщеря си: нима е истина? Саша го галеше по ръката и се усмихваше успокоително.

— Аз съм крадец? — измънка филологът след края на историята. — Дал съм безценната реликва незнайно на кого? На някакви мошеници? И сега ръкописът е загубен безвъзвратно? Какъв кошмар! Потомците няма да ми го простят!

Наложи се дори да го утешават.

— Нещата не са толкова зле. Местонахождението на първата и втората част е известно и ги издирват. Третата част е у мен, до края на тринайсета глава. Колко глави бяха?

— Не успях да видя… Щом познах почерка, щом видях рисунките в полетата — ми притъмня пред очите, загубих равновесие. После се ударих и нищо не помня…

— Но като сте решили да продадете ръкописа, сте потърсили различни хора: колекционер на ръкописни текстове, литературна агентка, Аркадий Сергеевич, също и други. Разбирам, не го помните. Но нали познавате собствените си навици. Къде бихте записали имена, телефони?

— Прегледах бележника на татко и дневника му — каза Саша. — Още в самото начало. Няма нищо.

— Разбира се, че няма нищо. Аз не записвам там информация, която Тоня не бива да знае. — Личеше, че Филип Борисович много иска да помогне, но не знае как. — Тя е толкова… любопитна. Не обича да имам тайни от нея. Та и пръстена, ако е бил у мен, непременно щях да го скрия. Как го казахте? «Пет камъчета»?

Николас му цитира загадъчното стихче: «Пет камъчета вляво полетяха, надолу четири, но по-отрано спряха. И пурпур камък там към изток свети — осиротее ли, целта ще се усети.» И попита с надежда:

Страницы: «« ... 1011121314151617 ... »»

Читать бесплатно другие книги:

«Инь и Ян» – это театральный эксперимент. Один и тот же сюжет изложен в двух версиях, внешне похожих...
Если день рождения лучшей подруги вместо легкого похмелья оборачивается переходом в сказочное Средне...
Один из самых загадочных, увлекательных и философских романов «Человеческой комедии»....
У каждого человека своя судьба, свой крест. Вот я, Виола Тараканова, и несу свой – постоянно вляпыва...
Джером Клапка Джером - широко известный английский писатель. Самое популярное его произведение - "Тр...
Книга выдающегося русского этнографа Льва Николаевича Гумилева посвящена одной из самых сложных и за...