Ф. М. Акунин Борис

— Добре, ваш минус. В статията се казва, че Фьодор Михайлович се интересувал от историята на испанската инквизиция и особено от съдбата на император Карл — също епилептик, най-великият монарх за времето си, който доброволно се отрекъл от престола.

—  «Литамадрид» тогава? — прекъсна го Валя, на която хич не й беше интересно да слуша за Карл Хабсбургски. — И това какво значи?

— Нямам представа. Още повече че Карл не е роден в Мадрид, нито изобщо в Испания. Той е роден хиляда и петстотна година във Фландрия, град Гент.

— «Лита-гент». Литагент! — ахна Саша.

Фандорин радостно се засмя.

— Ето ви цялата гатанка. И всичко се подрежда. Разбира се: баща ви след посещението при колекционера си е дал сметка, че е по-изгодно да потърси литературен агент. Защото това не е просто ръкописен текст, а е литературно произведение, следователно може да се продадат издателските права.

Валентина остана недоволна.

— Добре, нека е литагент, но как ще го търсим? Нали не с обява във вестник: «Уважаеми господин литературен агент, отмъкнал ръкописа на писателя Достоевски, обадете се, ако обичате, на еди-кой си телефон.»

— Името на агента е кодирано в текста на сказката — небрежно каза Николас, все едно съобщаваше нещо най-фасулско, но ако дублонът не беше се търкулнал под леглото, надали щеше да разшифрова кода. — Ти сигурно си научила вече наизуст лекцията. Какво е странното в нея?

—Всичко! Например нищо не разбира от садо-мазо, а прави преглед. Такива нещица бих могла да му разкажа…

— Не, друго е странно. Момичета, обърнахте ли внимание на феноменалната му памет? Цитира цели откъси и от романа «Играч на рулетка», и от писмата. А на два пъти паметта изведнъж му изневерява и двата пъти му се губят имена. Странно! Отначало не си спомня първата част от презимето на литературния баща на мазохизма. После името на госпожа Браун, предполагаемата любовница на Фьодор Михайлович (четох впрочем за нея в енциклопедията, Морозов клевети писателя, не е имало нищо такова).

— Та как й е името, шефе?

— Марфа. Хем Марфа, хем Браун. Не е трудно да се запомни, нали? А с австрийския писател е съвсем лесно. Всеки средно образован човек без никакви енциклопедии му знае името.

— Аз — не — сви рамене Валя.

— И аз — призна си Саша.

За Саша е ясно, романът «Венера в кожи», слава Богу, не влиза в училищната програма. Но порочната Валентина би трябвало да знае класиците в близкия до манталитета й жанр.

— Леополд фон Захер-Мазох — това е името му.

— Захарче? — ухили се секретарката, но Фандорин я погледна така строго, че тя се въздържа от коментари.

— А сега да видим тук — Николас отвори указателя на отбелязаната с разделител страница. — Ето ви «Литературни, художествени и театрални агенции». Вижте:

«SAC HER LITERARY&ART AGENCY. Консултации по всички въпроси на авторското право. Посредническа дейност за контакти с чуждестранни издателства, галерии, тръжни къщи. Разрешения за изнасяне на културни, исторически и художествени ценности»

Обявата беше в рамка и със знак във вид на ръка с копие. Валя одобри логотипа:

— Става. Добре, а Марфа какво общо има?

Николас беше запазил най-ефектното за накрая.

— Обадих се на посочения тук телефон. Все едно искам да изнеса картина. Знаете ли как се казва директорката на агенцията? Марфа Леонидовна Захер.

— Николай Александрович!

— Шефе! Не е истина!

И пак като миналия път Фандорин бе възнаграден за дедуктивната си дарба с целувки по двете бузи: от Валина страна — мокра и гореща, от Сашина —суха и лека.

— И това не е всичко — скромно продължи той. — Успях да събера малко инфо за Марфа Захер в интернет. Оказва се, че тази особа е доста известна. Не е звезда, разбира се, но е от дамите, които, нали знаете, все са на разни промоции, презентации, коктейли и я има в светските хроники на лъскавите списания. Сигурно сте ги виждали — в малки карета на последните страници.

— Не ги знам — каза Саша.

— Знам ги, естествено — каза Валя. — Колко пъти ме е имало и мен.

Николас ги повика пред компютъра.

— Събрах ги във «Фаворити»… Ето това е от онлайн версията на списание «Висш стил»: маскен бал по случай откриването на магазин за модни джапанки в Третяковски безистен. Виждате ли? «Писателят Б. Акунин и литературният агент Марфа Захер». А тук има фоторепортаж за юбилея на нощен клуб «Хит»: «Кинорежисьорът Н. Михал-ков, продуцентът А. Максимов и светската лъвица Марфа Захер».

Лъвицата беше сто процента супер: изкуствен тен, умопомрачителни тоалети, мъртва много каратова усмивка. И на еластична възраст, разбира се. Дамите, които полагат грижи за себе си, влизат в нея на около трийсет и разтягат евъргрийн периода до около шейсет, а някои и повече.

— Светските хроникьори не винаги знаят коя е тази елегантна особа — продължи да излага улова си Ника. — Ето тук например: «Визажистът Раул Хвостенко с приятелка». Приятелката е Марфа Захер.

— Аа — кимна Валя. — Някой от нашите спомена, че Раул джитка с някаква фешън шпага. В смисъл: появява се със стилна мацка. Голям смях, щото Раулчика е обратен, та дрънка.

— Има още нещо интересно в сайта «pomoi.ru», пълен с клюки за всякакви по-известни хора. И какво четем тук? — Николас мина на съответния сайт. — Марфа Захер — бизнес дама с интелектуално художествени интереси в широк диапазон. Занимава се главно с износ на изкуство в странство, използва пропуски в законите. Смята се, че за нея няма невъзможни неща. Освен това урежда намалени митнически такси, визови проблеми, разнообразни документи. В статията пише, че фирмата й се води «литературно-художествена агенция» за благозвучие, макар че понякога наистина уреждала издателски права. И последно. — Фандорин влезе в сайта на списание «Република Рубльовка» с насоченост към обитателите на модния новобогаташки резерват. — Интервю с въпросната дама. Разни глупости: предпочитана марка чанти, отношение към липосукцията, любим парфюм и прочее. Но две неща ще ви прочета. Първото ни дава характеристика. «Въпрос: Марфа, за вас кое е най-важното в живота? Отговор: Да контролирам нещата, да владея ситуациите. Важното е не твоето място под слънцето, а слънцето да се върти около теб. На стената в офиса ми е изписано моето кредо: „Видиш ли плячка, хвани я. Захер.“ (Смее се.)» Хиена — обобщи Ника. — Как да подходим към нея, това е въпросът. С директен въпрос за ръкописа шансът най-вероятно е нулев. Такива хиени не правят нищо, ако нямат лична изгода. И даже може да стане по-лошо, отколкото с колекционера. Няма да се пробваме да й измъкнем ръкописа, това за щастие не е наша задачка. Но за да информираме клиента, първо трябва да се уверим, че текстът наистина е у нея. За «Страната на съветите» това е въпрос на професионална чест. Така че предлагам вместо фронтална атака флангови маневри. Мисля, че първо трябва да поопознаем нашата Марфа, да я следим някое време.

В същото интервю имаме полезна информация… — Фандорин отиде с мишката до нужното място. — «Въпрос: Как успявате винаги да изглеждате така прекрасно? Отговор: Самоуважението ми налага да се поддържам в добра форма. Аз ставам късно и първо взимам контрастен душ. От един до два съм във „Фитнес емпориум“. В четни дни съм на уредите, в нечетни играя тенис с треньор. После малко разпускам. Лятно време обядвам в „Прибой“. И след това започва работният ми ден — от около четири до късно вечерта. После — клубен живот, съчетаване на полезното с приятното. Делови срещи, общуване с приятели. Всички те са интересни, реализирани хора. В прекрасни отношения съм с…» И се фука с разни познанства, те не ни интересуват. Валя, ти си местна в Рубльовка. Къде е «Фитнес емпориум» и ресторант «Прибой»?

— «Емпориум» е най-големият спортен комплекс. А «Прибой» е елитно място. Има и ресторант, и плаж. Кухнята не е нищо особено, но е на въздух, река, плажна ивица. Хрупаш рукола и бройкаш юнаци по плувки — красота. Я да я видя по-отблизо тази Марфа. Нямате ли по-голяма снимка? — асистентката огледа за минутка фотографията на Марфа Браун — и психологическият портрет беше готов. — Клиентката ми е ясна. Познавам много такива акулки. За тях има само два вида стръв — мъни и екстри. В смисъл на пари и престиж, сиреч имидж — за това са готови на всичко. И толкова — нищо друго не играе. Пари за информацията не можем да й предложим. Извод: ще я изловим на престиж.

— Как?

Николас слушаше помощничката си почтително — в тези неща тя беше спецът. И Валя се вдъхнови.

— Засега без въпроси. — Скептично огледа шефа. — Къде ви е ризата Brioni? Дето ви я подарих за 23 февруари?

Ризата му беше в гардероба, Ника така и не я облече — не беше неговият стил.

— Слагате я. С кремавото сако. Мокасини. Панталон по ваш избор, но бял. И си сложете часовника от английската ви леля.

— Не го обичам, много е тежък — оплака се Фандорин.

— Но е ролекс.

Николас понечи да се разбунтува:

— Защ о ми е всичко това? Нали ще следим Марфа, няма да й ходим на гости!

—Защото така. Трябва да сте мъж за сто милиона. Сега ти — обърна се към Саша и въздъхна. — Хм. Тежък случай.

— Поне нея не я закачай — хвърли се да брани момичето Фандорин.

Но Валентина не го и погледна.

— Споко, шефе. Сценарият от мен. Ох, Сашка, ще трябва да се погрижа за теб. Така значи… — погледна си часовника. — Пепеляшка я взимам с мен. Ще стане кукличка. След два часа сме тук. И ще ни трябва подходяща кола.

— Това — да — съгласи се Фандорин. — Някоя по-неугледна. Че моята англичанка и твоята барби-италианка не стават, много бият на очи.

Валя се замисли.

— Не се спичайте, шефе. Ще мина да ви взема точно в един. Облечете се като бял човек, срешете се и ме чакайте.

* * *

За сресване — среса се — на среден път и дори с гел за блясък. Но се облече не според нареждането на Валя, а като английската снобария: тъмносиньо сако, бяла риза и вратовръзка (с емблемата на Итън), светъл панталон, лъснати до блясък черни обувки, от джобчето на сакото леко се подава светлосиня кърпичка. Майкъл Кейн в «От мошеник нагоре», «Dirty Rotten Scoundrels». Леля Синтия би одобрила.

Точно в един от «Солянка» влезе, тоест едва се внедри в теснотията лимузина бентли с цвят на първи сняг.

Зад волана беше Валентина: костюм сако и панталон, огледални очила, слушалка в ухото. На задната седалка забеляза Саша, но Ника беше толкова смаян, че даже не я погледна.

— Жестоко! — одобри облеклото му асистентката. — Чист «бритиш».

— Да не си изкудкудякала? Казах ти: неугледна! Да беше дошла с хамър!

— В Рубльовка със сигурност никой не би забелязал хамър — потвърди Валя. — Там хамърите са като жигулите в град Толиати. Не е за нас. Но тоя звяр си го бива. Услужи ми един приятел. Всичко е точно, шефе. Вижте по-добре нашата мацка. Сашка, опс!

И Саша Морозова притеснена слезе от колата. Фандорин едва я позна. Косата разпусната, платинена. Бюстие избродирано с перли, на вид и големина по-скоро като сутиен. На пъпа й лъщи голям псевдо скъпоценен камък, не е ясно как се крепи. Бялата поличка едва й стига до бедрата, затова пък е с червени велурени ботуши до над коленете. От козметика не й се вижда лицето.

— Как я зяпа! — ревниво възкликна Валентина. — Ей, що ми трябваше!

А Саша виновно изломоти:

— Тя каза, че така трябва.

И опита да подръпне надолу полата.

— Време е, господа, време е! — подсети ги Валя. — Хиената, наричана също акула, играе тенис до два. А ще трябва да прекосим целия град.

В колата «сценаристката» им разясни сюжета.

— Караме зад нея от «Емпориум». Така че да забележи колата ни. И отиваме в «Прибой» — наблизо е, на петстотин метра. Надявам се, че не лъже в интервюто и наистина обядва сама. Ако не е сама, ще трябва да променим плана в движение.

— Какъв е планът? Нали стръвта ни била имиджът. Тоест какво?

— Не какво, а кой. Лъскав джентълмен с белоснежно бентли. Вие, шефе, вие — обясни помощничката, като го видя как мига. — На такъв джентълменом не би устояла нито една рубльовска дама. Ще се запознаете и ще подхванете светски разговор, както вие си умеете. Когато се представяте, непременно споменете, че сте баронет — много е яко. Лек английски акцент не би навредил. Културен разговор: Coelho-Murakami, Robsky-Dostoevsky. И тя самата ще ви разкаже за ръкописа, гаранция. Задължително ще се изфука.

— Чакай, Валя. Правилно ли те разбрах, че искаш да поухажвам дамата? Но същевременно съм с две момичета. Не трябва ли при това положение да съм сам?

— Ох, шефе, нищо не разбирате! Свитата прави краля. Аз съм ви телохранителка, това сега е най-шик в Рубльовка. Вижте, че съм с огледални очила и слушалка в ухото. Вие със Сашка ще се настаните на някоя маса, аз — на съседната, така се прави. Ближа кока-кола и въртя глава като гламава. Сашка ви е гадже. Любовница. Който е в час, разбира: солиден господин със съвършен вкус е извел приятелката си в ресторант на открито и на плаж. Марфа веднага ще ви забележи такъв барнат, ще ви зяпне и ще се чуди какъв е този баровец. Вие също един вид я бройкате. Оставяте гаджето и й правите компания. Ще й стане приятно — цялото заведение ще я види с вас. За такъв пиар тя ще ви разкаже каквото си поискате.

Планът не звучеше никак зле. Наистина може лесно да насочи Марфа Захер към разговор за ръкописа. Да й намекне за връзки в лондонските издателски сфери…

Валя звънна в спортния комплекс, погука си с администраторката, която наричаше «Верунчик». И докладва:

— Всичко е наред, шефе. Марфуша играе тенис. Газ до дупка! — изпревари по непрекъснатата осева линия и подкара направо по нея с двеста в час.

— Луда ли си?! В нарушение сме!

— По Кутузовско може — снизходително подхвърли асистентката. — Ако си с бентли, разбира се, и с номер с три букви А. Иначе ще закъснеем.

Не закъсняха. Даже подраниха.

Просторният паркинг пред спортния клуб беше тъпкан с маркови коли, нямаше къде да се забият. Впрочем имаше едно свободно местенце и там вече маневрираше да се вмъкне на заден ход голям черен джип. Как ли пък не!

Валя пришпори бентлито и влетя на свободното място точно под носа на конкуренцията.

— Каква наглост — скара й се Ника.

На същото мнение беше и водачът на джипа. Бабанкото с квадратна физиономия бавно слезе от катафалката си, бавно се доближи.

— Ало, малката, къде са те учили така да паркираш? Това място е мое. Разкарай се!

— Я изчезвай — вяло отвърна невъзпитаната асистентка. Квадратният засумтя:

— Ти ш’си платиш за нахалството. Не ми пука на кого си мацка.

Такова нещо Валя не можеше да понесе.

— Белята ли си търсиш, приятел? — изскочи тя от колата. — Имаш я.

— Ти я имаш, пикло смотана. Ти знаеш ли кой съм аз?

Борецът срещу нахалството не успя да обясни кой е — Валя заби железен пръст в диафрагмата му и той се преви одве.

— И това нищо не е, тъпако. Страшното е тепърва. Така че се изпарявай, ясно?

— Ясно — изхриптя квадратният и се затътрузи към джипа си.

Фандорин побесня от неприятната сценка.

— Валентина, държиш се отвратително!

А помощничката беше самата безметежност — инцидентът ни на йота не развали прекрасното й настроение, напротив.

— Николай Александрович, това е Рубльовка. Тук се действа така. Тънък слой лустро, под него — джунгла. Не се ли озъбиш, ще те размажат.

Докато чакаха Марфа Захер, Валентина, подпряна на вратата, забавляваше слушателите си с антропологични етюди — сортираше по разновидности посетителите на «Фитнес емпориум».

— Обитателките на Рубльовка — с някои нищожни изключения — се делят на четири категории — обясняваше асистентката, като внимаваше за лексикона си на истинска лейди. — Всяка е със свои особености. Ето тази например — посочи излязла от клуба дама — е от висшата класа. Жена на важен чиновник. Те сега са главните в Рубльовка. Парите им не са спечелени, а крадени. Нищо не ги заплашва, никой не ги закача. Вижте я колко е важна. Никого не поглежда, леко се усмихва, чувства се преспокойно. Сега ще се метне на някое ауди осмица или беемве с буркан.

Точно така стана: дамата се качи в черна лимузина със синя лампа и замина.

— Тази е на някого от силовите босове — уверено съобщи Валя за следващата спортистка. — Веднага си личи: никакви усмивчици, надути устнички. Жена е на милиционерски шеф или на прокурор. При тях усмивките не са приети. Кола — мерц кубче или джип лексъс, пак черна.

Николас поклати глава — точно.

— А тази? — попита той за скромна и на вид интелигентна жена с раница.

— Най-обикновена буржоазка, те сега са последна дупка. Мъжът й има пари, но всички са вкарани в бизнеса. Не може просто така да дръпне милион от оборота, та да си разшири парцела. Ще се качи в някой скучен мерц или средна ръка волво.

И пак позна.

— Каква красавица! — каза Саша за хубаво и издокарано момиче, което леко се спусна по стълбите. — Не прилича на другите.

— Така е. Това е четвъртата категория. Златната младеж. Щерка на някой пор, тоест господин — от първите три категории. Цял ден е по бутиците и кафенетата. Колата — спортна или кабрио.

И момичето наистина си тръгна с ниска открита кола. Саша запляска с ръце от възторг:

— Браво!

— Добре де. А от коя категория е онзи, с когото се държа така нагло? — попита Фандорин.

— Ченге, естествено. То си личи. Колата, номерата, говорът. Полковник или подполковник. Най-обикновен продажник с пагони. Тук е пълно с такива.

— И се уплаши от теб?

Валя се засмя.

— Естествено. Той знае, че аз знам, че е ченге. И щом си позволявам така да се държа с него, значи имам право. Внимание, ето я!

Излезе стройна жена с индийско сари и големи тъмни очила, с тенисно сакче през рамо. Николас никога не би я разпознал като лъскавата красавица от гламурните фотографии, но на набитото Валино око можеше да се вярва. Саша пошепна:

— А тя с каква кола е?

— Тази играе «звезда», такива са доста малко в Рубльовка, не стигат за отделна категория — прецени Валя. — Не разполага със сериозни пари. Някоя не най-скъпа кола, но претенциозна. Или е с онова пежо кабрио, или с джипа вранглер, или с откритата крузър…

Марфа Захер се качи в червения джип вранглер.

— Браво, Валентина — кимна Ника. — Да потегляме след нея.

Но асистентката нещо се беше замислила.

— Огледахте ли я, шефе?

— Да, защо?

— А видяхте ли как ме погледна, като минаваше покрай нас?

— Не, не обърнах внимание.

Валентина изцъка.

— Променяме плана.

— Защо?

— Няма да стане. Знам го много добре този поглед. В интернета ви не пише най-важното. От опаките е, сигуранца. Тоест със сигурност.

— Каква била?

— Обратна. Лесбо. Затуй движи с обратния Раулчик. И за него удобствено, и за нея. Шефе, ще карате.

Свали си огледалните очила, извади слушалката. Даде ги на Николас.

— Какво сега?

— Нищо. На арената излиза Валентина, укротителка на обратни лъвици. Сменяме легендата. Вие сте си отделно татко и щерка. Или господин с мацка. Все едно. Сядайте, обядвайте си. Ще се оправя сама.

Масите бяха разположени на дървена рампа точно над реката. Отляво на подобна рампа беше плажът с шезлонги. Меката сянка на чадъра, вълните прохладен въздух от вентилаторите — всичко тук предразполагаше към релакс или, казано на по-старовремски език, към нега.

— Цените не са много високи — съобщи Саша, вглъбена в менюто. — Салата от раци -— двайсет и две рубли, мраморно филе — петдесет и пет. Какво означава «мраморно филе»?

— Дявол го знае. Само че цените не са в рубли. Виж, долу пише.

Момичето ужасено остави менюто.

— Не се безпокой. Избирай каквото искаш. Клиентът плаща всичко.

Фандорин размаха платиновата кредитна карта, получена от Аркадий Сергеевич, но той самият още не беше надникнал в менюто — наблюдаваше «обекта», Марфа Захер, благодарение на огледалните очила.

Валя седна близо до литагентката, която за щастие наистина обядваше сама. Сега тъкмо беше запалила цигара и си даваше поръчката. Уверен глас, звучи ясно. Личи си, че тази дама се чувства тук като у дома си:

— Просто накъсана зелена салатка с капка оцет балсамико, лъжичка зехтин — Марио знае от кой. А рибата каква е днес?

Щом сервитьорът се оттегли, дойде ред на Валентина.

Отиде при нея с цигара в ръка, нещо й каза — сигурно помоли за огънче. Наведе се към запалката и пусна на Марфа дълъг поглед изпод кичура коса (Фандорин се смръщи).

— А може ли да си поръчам ордьовър, първо, второ и трето? — докосна ръката му Саша.

— Какво? Разбира се, че може.

Когато пак погледна, двете красавици вече седяха заедно, а келнерът пренасяше от едната маса на другата Валините прибори.

— Общуват — пошепна Ника.

— Ъхъ. — Твърде много интересни неща имаше наоколо за Саша. Щом направи избора си от менюто, тя взе да върти глава. — Оу, вижте я, гола!

На най-близката лежанка се печеше по корем фантастично стройна девойка. В първия момент и Николас помисли, че е гола.

— Не, с прашки е. Виж.

От задника й излизаше тънко шнурче с телесен цвят и се раздвояваше под кръста. Николас отмести поглед.

Донесоха предястието: салата за него и сельодка «под шуба» за Саша. Момичето съсредоточено заработи с вилицата.

На важната за Ника маса приятелството разцъфтяваше направо пред очите му. Марфа и Валя си шепнеха нещо, всяка си бодваше от чинията на другата. Асистентката изобщо не поглеждаше шефа, толкова беше навлязла в образа.

Но след десетина минути изведнъж стана и се запъти към тоалетната, метна пътьом на Ника бърз многозначителен поглед.

Той изчака минутка и също отиде към тоалетните.

— Всичко е наред — спешно съобщи помощничката и си нагласи прическата пред огледалото. — Сега отиваме у тях да видя колекцията й от пеперуди. Живее в Жуковка. Интересна жена. Шармантна.

— Какви пеперуди? — нервно пошепна Фандорин. — Валентина, не искам от тебе такива саможертви!

Тя го погледна предано.

— За вас, Николай Александрович, съм готова на всичко. Нали знаете.

— Не искам! — ядоса се той. — Не може ли просто да си поговорите за Достоевски?

Валя се зарадва:

— Ревнувате ли?

— Какво общо има ревността!

— Тогава кротко. Прекарайте си тук със Сашка няколко часа и после — в Жуковка, има едно италианско кафене. Там ме чакайте. Ето ви ключовете на колата, мен Марфуша ще ме вземе.

— А документите на колата?

— Кой ще спре бентли по Рубльовското шосе, човече!

Саша си хапна от всичко и понеже не бързаха за никъде, мушна (друга дума от речника на Валя) цели три десерта.

Ника скучаеше. Тъй като нямаше какво да прави, се заслуша в разговорите.

Отляво двама младежи с концептуално продрани тишъртки разпалено обсъждаха новите модели джиесеми.

Отдясно хапваше самотен бизнесмен с летен ленен костюм и неспирно общуваше по телефона. Думите му звучаха съвсем обикновено, но смисълът се губеше:

— Вече обсъдих конкретиката относно виждането за твърдо позициониране. Ще стартираме реализацията на постъпленията. Но само ако обектът е с приоритетен достъп… — и тъй нататък в подобен дух.

Бизнесменът си отиде, на същата маса седна двойка, момче и момиче, и двамата с бански, и на висок глас заобсъждаха разни интимности.

— Що за нагласи и претенции, Макс? Ти си бати трепача, човече! — горещеше се госпожицата, смесвайки всевъзможни езикови стилове. — За епилация ми дробиш! А си позволяваш да не ползваш дезодорант!

— Без простотии — обиди се кавалерът. — Да не ти е запушена носовката? Нюхай, дарлинг! «Хюго Бос», лятна колекция! Едно ще ти кажа, Оксана, крайно време е да премислиш сериозно отношенията ни. Сексуалният партньор трябва да бъде уважаван!

Николас се изчерви и изскърца със стола.

— Саша, да идем на плажа?

* * *

Саша се попече, после отидоха в Жуковка, там също се наседяха в заведението. Валентина закъсняваше.

Момичето няколко пъти попита къде е и какво става, но Фандорин отговаряше уклончиво.

Най-сетне се появи. С бавна крачка се приближи като сита котка, измърка:

— Ох, колко съм гладна! Девойки, каква е тази салатка там във витрината? Дайте една! И хлебче! Две!

Николас отдавна и добре познаваше моралния облик на помощничката си, така че се въздържа от нравоучения и само попита:

— Е?

Валентина намигна:

— Бинго! «Няма крепост на света, която да не могат да превземат болшевиките.» Това е от един стар филм.

— Значи ръкописът наистина е у нея? Можем ли да докладваме на клиента?

Ника знаеше, че помощничката му копнее да разкаже за подвизите си, но не му се щеше Саша да изслуша всичките й неапетитни подробности.

Обаче нищо не спечели.

— Разказвам. Отиваме у Марфуша. Първо едно-друго, гледаме пеперудките… — тя изразително се взря в шефа.

— Аз знам, казва се инсектариум — съобщи Саша. — Има ли много пеперуди? Красиви ли са?

— Само две, но разкошни.

Ника ритна под масата асистентката.

— За ръкописа. Как стигнахте до темата?

— По план. Пихме кафе, разбъбрихме се за книги. Като едни интелигентни девойки. Тя обожава Мураками — Коелю й простее, но Харуки я кефи. И аз й викам: този твой жълтур е въздух под налягане, само руска класика — това е върхът. От Достоевски, й викам, направо се подмокрям. Имам вкъщи пълните събрани съчинения в петдесет тома и ги чета от първия до последния като курдисана, а щом свърша, пак ги почвам. Както щеш, но нашата руска литература е най-великата на света. Особено Достоевски, викам, ужасно ме възбужда. Толкова е секси. У него кеф ти садо-мазо, кеф ти фетишизъм, кеф ти лесбо, стига да можеш да четеш между редовете. И й преразказах сказката на Сашкиния татко с елементи на разсъждение.

— Там нямаше никакво лесбо. А Пълните събрани съчинения на Фьодор Михайлович не са петдесет тома, а трийсет — поправи я Фандорин.

— Майната му. Важното е, че Марфутка клъвна. Вика: «А да ти дам ли да прочетеш едно книжле на Достоевски, което никой на света още не е чел? Имам.» «Ай стига бе» — й викам. И тя ми разказа как е станало. Явил се при нея един ушат бухал (така се изрази за фадъра ти, Сашок. Тоест родителя ти). Гледал по телевизията предаване за литературната й агенция — Марфуша си платила за пиара. Един вид за здравите връзки с културния елит на Запад, за контактите й с чужди издатели. И той се вързал. В смисъл, хванал се. Тоест: повярвал. Дръннал една жица в офиса, после се появил. Любезен, скромничък, с цайси. Да го видеше сега — изхили се Валя. — Ще трябва да я заведа в болницата, Марфуша ще го одобри… Та взела тя част от ръкописа и я отнесла на някаква експертка, най-главната спецка по Достоевски. Онази й вика: абсолютно.

— Името на експертката? — прекъсна я Николас.

— Не попитах. Що, трябваше ли?

— Не, знам го.

Затова Елеонора Ивановна се изкиска, когато й каза по телефона за ръкописа. «Ново двайсет», така се изрази. И после се държеше доста особено…

Много смешно разказа за тази експертка. Предварително проучила, че таксата й била сто долара. Отива, онази й иска триста. И не се изненадала кой знае колко, сякаш всеки ден й снасят по един нов Достоевски. Марфушка й казала: «Окей. Сто давам веднага, двеста после.» А като си взела заключението, прецакала пенсионерката. «Срамота е, рекла, на вашата възраст да баламосвате клиентите.» Марфуша е печена, от стара коза яре.

Сега Ника разбра защо Моргунова беше толкова резервирана и отказа да му даде резултата от експертизата, докато не си вземе парите. Изобщо много неща му се проясниха. Не се изненадала? Естествено! По това време вече е била посетена от колекционера Лузгаев с друга част от същия текст. Затова е вдигнала таксата. Според търсенето и предлагането, алчна вещица.

— И какво? Платила ли е аванс на Морозов?