Ф. М. Акунин Борис
— Кой е тогава? — Растригин се усмихна до ушите. Виждаше му се много интересно.
Чучелото се поклони възпитано и извади от широкия ръкав визитна картичка.
Тя беше с йероглифи от едната страна, а от другата на руски беше написана непонятна дума: «ИнуЯша». Имаше и цветен печат със същото белокосмато полукуче-получовек с червено кимоно.
— Дзаравейте — изпищя незнайното създание не само с абсолютно непознат за Валера глас, но и със силен японски акцент.
— От Япония ли сте наистина? — попита Растригин, въртейки слисано визитната картичка в ръка. — А защо сте с маска?
— Така редно. В наса фирума е задерезитерно.
Общоизвестно е, че японците обожават униформените облекла. Валера беше чел, че в техните «Макдоналдси» персоналът е натъкмен като хамбургери.
— Каква ви е фирмата?
— Пубришни дом — рече с поклон кучето и пак се изхили. Валера първо се опули, после се засмя: явно говореше за «publishing house».
— «Публишни дом» — звучи супер. Но тук казваме «издателство». Сътрудничество ли предлагате? Ще се радвам. Особено с такава забавна фирма. Казвам се Валера Растригин. А вие — ИнуЯша-сан?
— Да-да, ИнуЯша — поклони се японското куче.
— Свалете маската да се запознаем.
Създанието затули лице, тоест муцуната си, с длан.
— Хи-хи-хи. Не позоварено.
Той вдигна рамене:
— Е, щом не е позволено, добре. И по какъв въпрос сте тук?
— Досутоески.
Най-сетне Валера разбра. И грейна. Беше сигурен, че проектът «Класика на CD» ще предизвика интерес. Идеята е супер. На един диск — пълните събрани съчинения с показалци, със система за търсене, със статии за автора, биография, портрети и илюстрации, коментари, музика. Скъпоструващ продукт, но рано или късно щеше да е на печалба. Започна с Достоевски. Вече работеше по Чехов и Толстой.
— CD-то ли искате? — кимна той и помисли колко може да поиска за японските права.
— Не, искар писа-ръка — изкиска се ИнуЯши-сан.
— А?!
— Ръка-писа — поправи се японското куче. — Ръкаписа Досутоески.
Това ли било. Растригин се разочарова.
— За ръкописа на Филип Борисович Морозов ли питате?
Наскоро го беше посетил един ерудиран чичка, доктор на филологическите науки. Отнякъде набарал ранна редакция на «Престъпление и наказание», досега непубликувана. Валера взе малък откъс за проверка, занесе го на една прочута бабичка експертка. Оказа се, че наистина е Достоевски.
ИнуЯша-сан радостно закима:
— Мородзофу, Мородзофу!
— Да, ще го публикуваме. Подготвил съм договора. Сензация — бих казал, от световен мащаб. Засега си мълча, защото Филип Борисович ме помоли. А вие откъде разбрахте? От него ли?
Отново кимане.
— Къде е той? Обеща миналия петък да се обади и не се обади. А аз му запилях някъде телефона.
— Умирар — съобщи маскираното създание. — Савусем. — И му подаде копие от смъртния акт.
Валера ужасно се опечали:
— Защо така, не беше много стар.
— Ето осте една документа.
И представи на издателя нотариално заверен препис от завещанието на Ф. Б. Морозов, роден 1945 година, живущ еди-къде си. Документът удостоверяваше, че всички права върху принадлежащите му ръкописи и сродните права върху интелектуалната собственост в случай на смърт се завещават на дъщеря му Александра Филиповна Морозова. Завещанието беше топло-топло, с вчерашна дата. Подписано в някакъв медицински център пред свидетели. Всичко беше спазено.
— И осте документа.
Как работят тези японци! Съществото ИнуЯша, макар да изглеждаше кретенски с кучешката маска, се беше подготвило изрядно за срещата. Валера прочете пълномощното, написано с прилежен ученически почерк: дъщерята на покойния, същата Александра Филиповна, възлага на упълномощения на вземе оставената в издателство «Културтрегер» част от ръкописа на Ф. М. Достоевски.
— Искате първо да издадете повестта в Япония? — огорчи се Растригин. — Наясно съм, че там обичате Достоевски. Четири пъти са превеждани събраните му съчинения. Или даже пет пъти. Жалко, разбира се. Но какво да се прави, това е право на публикатора. Обаче имайте предвид, че текстът е обществено достояние. Веднага след първата публикация и аз ще го издам. Странно е все пак произведение от руската класика да излезе първо на чужд език. Много ли платихте на Морозови, ако не е тайна?
— Тайна, хи-хи.
Издателят вече беше отворил бюрото си.
— Ето, вземете — и подаде синята кожена папка, в която му беше предал ръкописа покойният. — Само че ми оставете пълномощното от дъщерята. За документацията.
Очите в процепите на маската изобщо не изглеждаха дръпнати. Или така падаше светлината?
ИнуЯша взе папката, недоверчиво прелисти текста. Завъртя наляво надясно острата си муцуна — точно като куче.
Остро попита:
— Корико?
— А? — не разбра Растригин.
— Корико пари?
Той сви рамене:
— Никорико. Не съм дал аванс на Морозов. Разбрахме се, че ще взима по десет процента от коричната цена. Ех, жалко за чичето…
Японското куче стана, взе папката и доста дълго гледа издателя, сякаш не можеше да реши някакъв въпрос. А после изведнъж каза нещо много чудновато:
— Ами живей тогава, Валера Растригин.
И много ясно го каза, фактически без акцент.
Пак е някакъв смешно буквален превод, предположи Валера. Както с «публичния дом». Сигурно на японски «довиждане» звучи буквално като «живей тогава» или нещо подобно.
— И ти живей, ИнуЯша-сан — засмя се той. — Моите съболезнования на дъщерята на Морозов. И наистина сте супер маскирани във вашата фирма. Не бях виждал нищо подобно.
13. Фантомас и Мурзилка
— Благодаря ти, Настенка — каза Сивуха на момиченцето, с което се беше появил. — Виждаш ли как изненадахме чичо Коля? Здрасти, Николай Александрович. Може ли да вляза? — и влезе покрай загубилия дар-слово Фандорин направо в кабинета му. — Стоях пред вратата ви, боях се, че няма да ми отворите. И мина момиченцето. Викам му: дай да изненадаме чичото. Той ще си помисли, че си ти, а пък аз ще съм аз. — Спря се пред монитора със страховитите снимки. — Сигурен бях, че вече сте научили. И ви е страх от мен като от смъртта. — Извърна се към Николас и поверително сниши глас. — Много неща още не знаете. Бих могъл да ги скрия от вас, но ще ви ги кажа. Първият и вторият фрагмент от ръкописа са у мен, скрих от вас — Сивуха кимна към екрана. — Същите, които бяха у наркомана и колекционера. Сега съвсем ли паднах в очите ви?
— Какво искате от мен? — дрезгаво попита Николас. — Защо идвате? Да не мислите, че след всичко това ще продължа да търся последната част?
— Може ли? — депутатът уморено се свлече на стола, сложи чантата в скута си. — Вече не ме интересува ръкописът. Вярвате или не, но всичко това — кимна към монитора — нямам нищо общо. А първия и втория фрагмент получих с препоръчана поща без никакви обяснения. Отначало първия, после втория. Ето ви пощенските известия, може да проверите — той извади от джоба си две сивкави листчета. — Подател: Ф. Михайлович. И адрес: улица Достоевски. Проверих, там е къщата музей на Фьодор Михайлович. Шегичка, един вид. Мислех, че е номер на Фантомас и Мурзик — абсолютно в техен стил…
Николас погледна Аркадий Сергеевич с такъв ужас, че онзи безрадостно се засмя.
— Да не помислихте, че съм откачил? Не, Николай Александрович, наред съм. Фантомас и Мурзик са две читави момчета от Криминално-аналитичния център на Министерството на вътрешните работи. Те ми помагат. Срещу висок хонорар. Симпатични подкупни младежи. Възложих им да открият изчезналото момче Рулото, а когато изчезна Лузгаев, и него. Помислих си: намерили са ръкописа и се правят на интересни. Те са веселяци, ще видите.
— Защо ми е да ги виждам? — още повече настръхна Фандорин.
Депутатът се учуди:
— Тоест как така? Ами Игорьок? От него трябва да се боите всъщност. Той, говедото малоумно, е надробил всичко това, веднага разбрах. Че е психопат, разбрах отдавна, но мислех, че ми е в ръцете. А Игорьок, благодетелят проклет, през всички тези години е работил като мой ангел пазител! — Сивуха болезнено изстена. — Франкмасонски бог, мамка му! Какъв самовлюбен идиот съм бил! Можете да ми се присмеете, но знаете ли, дори умният човек с лекота може да повярва, че е избраник и е в ексклузивни отношения с Висша сила. Особено ако съществуват безспорни факти…
Аркадий Сергеевич изглеждаше толкова нещастен и сконфузен, че Ника сигурно щеше да му повярва. Ако не беше едно дребно несъответствие.
— Стига сте ме правили на луд — рече остро магистърът. — Откъде разбрахте, че това са Рулото и Лузгаев? — посочи монитора. — Вие не сте ги виждали.
— Фантомас и Мурзик ми казаха. В Криминално-аналитичния имат всички данни за хората, обявени за издирване. А Рулото и колекционера те самите търсеха.
— Чакайте: Рулото изчезна още преди да ви бях разказал за него!
Сивуха въздъхна.
— Абе знаех за наркомана и без вас. Моите юнаци го избройкаха още веднага след нападението на Морозов. По счупената спринцовка там наблизо. Фантомас с Мурзик на другия ден знаеха, че той е там на квартира — на «Савински переулок». Организираха наблюдение. Докладваха ми: обектът не се появява, но го търсят — за вас се отнасяше. След още един ден дойде по пощата началото на ръкописа. Казвам ви, предположих, че моите корумпирани веселяци се забавляват. А всъщност Игорьок се е вихрил. Нали беше в течение на всичките ми начинания. Нали се грижеше, *****! — изпсува депутатът. — Какъв номер ми погоди, какъв номер! Ще разчистя нещата, естествено, но ще ми коства доста нерви. Какво ме гледате така! — изригна Сивуха. — Такъв или онакъв, или не знам какъв, но аз, ** **** ****, не съм сериен убиец!
— Значи за всичко е виновен Игор? — откровено скептично попита Ника.
— Вижте какво, вие сте човек с аналитична дарба. Ето ви цялата логична последователност. Чудесата в живота ми започнаха скоро след като Игор започна да работи за мен. Щом изникне проблем, изведнъж — хоп! — и го няма. То не бяха само изчезванията. На един му се случва случка, друг изведнъж го прибират в лудница — и все в най-подходящия момент. Помните ли, разказах ви за пожара на яхтата? Как да не повярвам във Висшата сила? А всичко това са били изпълнения на Игорьок. Как и що — не питайте. Той е супер професионалист, вътре е в черния си занаят до мозъка на костите. Никога не съм му възлагал да убива и да ликвидира когото и да било, честна дума! Добре, не сте ме познавали по-рано и можете да предположите, че през деветдесетте години просто съм премахвал от пътя си враговете и конкурентите. Но сега защо ми е? Естествено, ръкописът на Фьодор Михайлович е важен за мен и даже много, но не чак до степен да ликвидирам хора! Колко бих спечелил от него? Милион-два? За мен това не е чак толкова блазнещо. Престижът и репутацията са ми по-важни. Защо тогава да рискувам именно репутацията си? Ето ме сега осран до ушите. Добре ме подреди Игоряша, проповедник изперкал. Вече не ме интересува никакъв ръкопис.
Звучеше убедително. Още повече, че и Николас си беше мислил същото. Едно не беше ясно.
— Казвате, че сега не ви интересува ръкописът на Фьодор Михайлович. Вероятно. Но защо дойдохте при мен? За да не ме оставите с превратно мнение за вас? Надали. Имате си предостатъчно грижи сега и без мен.
— Дойдох да ви ангажирам с нова поръчка. — Сивуха се наведе към Николас: — Намерете ми Игор. Вие можете. Имате талант.
В първия миг Фандорин остана като гръмнат — не беше го очаквал. Но после се досети за какво става дума.
— За да… прикриете следите? А, не, без мен.
— Той пак своето си знае! — плесна с ръце депутатът. — АЗ-НИКОГА-НИКОГО-НЕ-СЪМ-УБИВАЛ! Не възнамерявам и занапред. А и не е в моя полза Игор да изчезне безследно — това така ще ми навреди, че не мога да се оправя никога. Единственият ми шанс да се измъкна от цялата убийствена история криво-ляво чист е да намеря проклетия маниак и да го издам на милицията. Трябва да се дистанцирам от него. Марк Донатович откога ми повтаря, че този е пълен психар, но кой да слуша. Трябва да намеря Игор! Искам да го питам за чий ме е облагодетелствал чак толкова. Ще си побъбря с него и ще го предам на ченгетата — с белезници.
Тъкмо ще се разберете как по-реалистично да се прави на невменяем, помисли си Фандорин. А съответната експертиза ще ви уреди Коровин. Аркадий Сергеевич по мълчанието на събеседника прецени, че аргументите му са приети, и скочи от стола.
— Фантомас и Мурзилка, естествено, вече го търсят. Те са професионалисти, но Игор също е професионалист. Всичките им методи, начина им на мислене знае много добре. А вие сте дилетант, и то дилетант с остър парадоксален ум, тоест сте непредсказуем. Забравете ръкописа, помогнете ми да намеря Игор. Ще ви платя двойно и дори тройно. Ето тук — извади от чантата папка с пружинка — е пълното му досие. Прочетете го, преценете. Ако някой е в състояние да се свърже с Игор, това сте само вие.
Дори не си представяте колко сте прав, помисли си Ника, но не докосна палката.
— Приемете поръчката. Моля ви! — гласът на депутата трепна от вълнение. — Интересите ни в случая съвпадат. Щом в базата данни има пръстови отпечатъци на наркомана, трупът ще бъде разпознат моментално. Сигурно вече са го разпознали. Ще открият къде е живял. А вие с вашата помощничка сте оставили безброй следи там… Хайде, вземете досието.
И Фандорин склони.
— Не ми трябва досието. И хонорар не ми трябва. Ще ви намеря Игор просто така.
Стана и пусна телефонния секретар.
* * *
«Върколаците с пагони» дойдоха след около половин час. Те впрочем бяха без пагони и по никакъв начин не приличаха на милиционери. Фантомас беше с обръсната глава, със сребърна обица на лявото ухо и татуировка на шията — от ризата му надничаше зелена игуана с червени очи. Мурзилка беше изтупан дългокос брюнет с елегантно очертано катинарче и златна обица на дясното ухо. И двамата нямаха повече от трийсет години. Те непрестанно се закачаха помежду си, наричаха Аркадий Сергеевич с фамилиарна почтителност «бос».
Прослушаха записа на телефонния секретар, спогледаха се.
— Защо сте му на Игорьок, сър? — попита Мурзилка. — Имате ли някакви версии, хипотези, коментари по въпроса?
— Нямам — мрачно отговори Фандорин.
Гологлавият рече:
— Все тая, Мурзик. Имаме ли кукичка, ще си хванем щукичка. Метаме на спининг?
— Метаме на спининг, Фанта.
Кой е Фантомас, Ника знаеше, разбира се. Злодей от романите на Пиер Сувестр и Марсел Ален. Но какво е «Мурзилка»?
— Какво е «Мурзилка»? — попита той. — И какво е «метаме на спининг»?
— Ех, човече, веднага сте личи, че сте с неживяно детство — с укор каза брюнетът, оставяйки двата въпроса без отговор.
— Хайде, Бийвъс и Бътхед, по същество — подкани ги депутатът. — Да не губим време. Имате ли идеи?
— Че какви идеи, бос? — учуди се Мурзилка. — Ще накачулим човека с техника и ще го пуснем да пори океана. Фанта, не ми блести в очите с тая офарена тиква, а дай блесните.
Другият отвори голям спортен сак и чевръсто като пътуващ търговец заизважда оттам разни неща. Първо лятно яке тип милитерско.
— Обърнете се. Опа. — Помогна на Фандорин да си пъхне ръцете в ръкавите. — През цялото време якето да ви е на гърба. Наша разработка. В горното копче има обектив, още един на колана. Вие си крачите, зяпате облаците, а ние на екрана имаме пълен оглед, триста и шейсет градуса. Малко ще ви погъделичка, пардон — и пъхна под ризата му плоска метална джаджа с лепенка. — Касетофонче. За в случай, ако говорите в защитено помещение и не можем да ви чуваме. Турете очилцата и не ги сваляйте. — Даде му черни очила. — В дясната дръжка има телефонче.
— Защо?
— За да можем да в инструктираме в крачка.
— И да ви викнем навреме: «Фандорин, валяк ще те мачка!» — поде с рима Мурзилка.
Сивуха изпухтя:
— Куку и Пипе. Илф и Петров.
За първите двама Ника нямаше представа, но на писателите сатирици от сталинско време двамата млади мъже според него никак не приличаха. По-скоро бяха Джийвс и Устър. Или които и да било, само не и служители в право-охранителните органи. Как трябва да изглежда полицаят? Той трябва да е леко тъп, честен и непоклатим като каменна стена. Главната му задача е с целия си вид да буди доверие у хората, да отговаря на девиза «служи и брани». А на тези двамата на челата им пишеше: «краде и мами». Не, младите сътрудници от Криминално-аналитичния център на Министерството на вътрешните работи никак не му харесаха.
— Май знам защо ви търси Игор — каза Сивуха. — Той също е много впечатлен от способностите ви. Лично ми го каза, когато разкрихте първата загадка. Ще ви иска съвет, сигурен съм. Но не е важно какво иска този идиот. Важното е да се срещне с вас.
Фандорин се прокашля.
— Даже ако иска да ме убие?
— Ако искаше, досега да ви е убил — сви рамене Аркадий Сергеевич. — Защо ще ви се обажда? За да ви държи нащрек?
Дано да е прав, каза си Николас…
— Какво да правя сега?
Мурзилка се почеса между веждите.
— Какво щяхте да правите, ако не беше тази проблемация?
Ника си погледна часовника:
— Щях да вървя да взема дъщеря си от театралния кръжок. Днес има генерална репетиция.
— Ами вървете. Живейте си в обичайния режим.
— Ами ако ми се изпречи на връщане, когато съм с детето? Няма да рискувам живота на дъщеря си!
Фантомас го потупа по рамото:
— За кво му е дъщеря ви, сър? Това едно. Второ, ние с Мурзик през цялото време ще ви бъдем по петите. И трето, а как да стане сега — да се скриете под леглото и да не мръдвате? И ние не знаем кога и как ще ви потърси. Най-вероятно ще ви звънне на джиесема.
И не сбърка.
* * *
Телефонът звънна точно когато Николас вече беше взел Геля и караше към къщи.
Тъкмо преди това дъщеря му, която не пожела да разкаже нищо за репетицията и през целия път съсредоточено си мислеше за нещо, изведнъж се обади:
— Тате, искам да те питам един много важен въпрос.
На Ника също не му беше до приказки. Той мълчеше и често поглеждаше в огледалото. Нищо особено не забеляза. Зеленият пасат на върколаците ту беше някъде отзад в потока от коли, ту изчезваше, ту пак се появяваше.
— Да ме питаш за нещо — поправи я Ника. — «Да питам въпрос» е неправилно.
— Тате, искам да те питам за нещо много важно. Вярно ли е, че не живеем само веднъж, а много пъти? Един човек ми каза. И че тези животи си приличат като две капки вода. И в тях става едно и също. И човек също се държи еднакво просто защото така е устроен. Но ако някой изведнъж направи нещо различно, не като в предишните животи, целият му останал живот се променя. Ти как мислиш?
Попита — и затаи дъх. Значи за нея наистина е важно. Ника направи усилие да се концентрира.
— Никога не съм чувал за подобна теория. Тоест всичко в нашия живот вече ни се е случвало?
— Ай стига бе! — учуди се Геля. Откъм маниери не беше много на висота — майчиното възпитание. — Не си ли имал чувството понякога, че някое нещо вече ти се е случвало, хиляда на сто, че се е случвало. Всички са го изпитвали.
— За дежа вю ли ми говориш?
— А?
— Не се казва «А?», не е прилично. Казва се…
И звънна телефонът. Очилата незабавно реагираха — от дясната дръжка изпищя гласът на Фантомас:
— За дежа вюто после ще си дораздувате. Спокойно вдигаме телефончето. С дясната ръка, за да чуваме и ние.
— Нещо пиука — завъртя глава Геля. — Тате, телефонът ти!
— Ало — с половин уста каза Фандорин.
— Игор съм. Трябва да се видим.
— Добре…
— Ще откарате щерката вкъщи…(Следи ме! — обърна му се сърцето.) И ще ви чакам в градинката на булевард «Покровски». Знаете ли я?
— Да.
— След половин час. — И затвори.
— Чухме, чухме, окей — съобщи дръжката на очилата.
— Тате, пак нещо пиука. Какво де, вярно ли е това, което ми каза човекът?
— А? — така му пулсираха слепоочията, че почти нищо не чуваше.
— Нали «А?» не е прилично. Вярно ли е, или не?
— Да.
«След половин час… Защо така спешно? Да се откажа и да не ходя? Това не са мои игри, не са ми притрябвали» — блъскаха се откъслечни мисли в главата му.
— Така си и мислех! — с облекчение възкликна дъщеря му. — Значи смъртта не е страшна. Ако нещо не ти потръгне в живота, можеш да сложиш край, да започнеш всичко отново и следващия път да пробваш някак по-различно.
Фандорин така подскочи, че насмалко да се навре в предната кола.
— Какви ги дрънкаш? Чакай, не ме разбра правилно! Ще се върна довечера и всичко най-подробно ще обсъдим.
Спомни си, че Алтън настоя той да има грижата щерката да се навечеря. Не, няма как. На лош баща е случила Геля. А може скоро да остане и без никакъв.
* * *
След половин час пълзеше в задръстването по булевард «Покровски». Вечерният час пик още не беше преминал.
— …В това време в градината няма хора, той го знае — писукаше наушникът. — Значи не можем да се доближим. Задачата ви е да го подкарате по към оградата. Каквото ще да ви говори, не е важно. Важното е да влезе в обсега.
— В обсега ли? Нали казахте, че няма да го убиете!
— Фанта, нашият ни има за убийци. Кофти мнение, нали? Николай Александрович, злато наше, ако искаме да подпукаме Игоряшка, и от сто метра ще го проснем. Но той ни трябва жив. Ще го упоим с препарат. Както той е упоил Марфа Захер.
— Какво? С какъв препарат?
— Красавицата имаше следа от убождане на гърдите. Приспивателно. Така и ние ще приспим Игорьок. Но трябва да ни е в обсег от петнайсет метра. Ясно? Та го водете към оградката, към оградката… Оп, пристигнахме. Паркирайте и дето се вика, Аллах да ви пази.
Този път Ника не откри зеления пасат, колкото и да се взираше в огледалото.
Той спря пред входа. За кратък автотренинг си припомни как Алтън гледаше пианиста — за да не му е чак толкова жал да се прости с живота. Ако се наложи.
Влезе в тихата градина за детски игри като в клетка на хищници. Огледа се. Не видя наоколо Игор.
В малкия парк почти нямаше хора. Децата си бяха вече вкъщи да вечерят и да гледат анимационни филмчета. Пияндетата още не бяха се дотътрили.
На детската площадка нямаше жива душа, на рампата за скейтъри усилено се премяташе самотен хлапак с червена превръзка на главата, а на баскетболната площадка оттатък задната ограда тренираше с топка момиче в спортен екип, също съвсем само.
Някъде тук е, дебне ме от скришно място, каза си Фандорин. Още по-добре. Тъкмо ще седне на някоя пейка по-близо до оградата. А къде са върколаците? Пасатът така и не се появи. Откакто Ника е тук, нито една кола не спря при оградата.
Къде са тия клоуни? От глупав по-глупав и Още по-тъп — така трябва да се казват тези двамата.
Издържа една-две минути сравнително спокойно, само въртеше глава наляво-надясно. По булеварда фучаха коли, нито една не спря. Хлапакът с гръм и трясък се размаза със скейтборда. И нищо — скочи и пак запрелита нагоре-надолу. На баскетболната площадка оранжевата топка влетя в коша. Момичето подскочи и победоносно размаха ръка. Изпод шапката й се развя дълга златиста опашка.
Той може сега да ме гледа през оптичен мерник, изведнъж си помисли Николас.
И в същата секунда се чу оглушителен изстрел — поне така му се стори на Фандорин.
Впрочем не, звукът беше прекалено мощен, за да е от изстрел. Отзад го блъсна гореща въздушна вълна.
Ушите му заглъхнаха.
Николас се обърна и видя, че се беше взривила старата мръсна тойота, паркирана отвън до оградата. Изпод капака бълваше пушек и лумтяха пламъци. Купето беше изкорубено.
Вътре имаше двама. Май бяха живи — Ника видя как се мъчат да отворят вратата. Единият изби с лакът стъклото и се заизнизва с главата напред.
Гола лъскава глава. Нещо проблесна на ухото.
Фантомас!
Николас даже не забеляза кога беше скочил от пейката. Понечи да се втурне към тойотата, за да помогне, но някой го хвана отзад, дръпна го за ръката и го помъкна.
Хлапето скейтър!
Главата му стигаше до гърдите на Николас.
— Бързо! Бързо!
Вдигна глава. Ужасно беше това бръчкаво възрастно лице под превръзката. И тези страшни, неподвижни очи!
— По-живо! — викна Игор на магистъра.
Пръстите му бяха като клещи. Как няма да му се подчиниш.
— Вие ги взривихте! — викна Фандорин. — Убихте ги!
— Не. Защото е речено «не убивай».
Николас на бегом го погледна и видя, че ужасният човек не лъже. Фантомас вече се беше изтърсил на тротоара и измъкваше от горящата кола Мурзилка — онзи отчаяно тръскаше димящата си коса.
Едно дръпване — и Ника се врътна по оста си: Игор му беше смъкнал якето. Хвърли го. Перна черните му очила.
— Какво си позволявате?
— Записващо устройство имате ли? Добре, после! — кошмарният Азазело хвана Фандорин за китката и се затича още по-бързо. Заговори скоростно: — Без вас не мога да се оправя… Объркан съм. Помогнете ми, вие сте умен.
— Накъде ме дърпате?
— До пресечката. Там ми е колата. Отиваме в клиниката.
— Защо?
Игор се спря при баскетболната площадка, оставаше им съвсем малко до задния вход.
— Някак трябва да го… Много е опасен, страшно! — продължи беглецът гард, беше блед и ужасно разтревожен.
— Десет години, дори и повече!… Но с него е безполезно, няма да повярва… Няма кой да го наглежда, остана сам…
— Кой? — не разбра нищо Николас.
Игор ядно го погледна изотдолу. После ненормалните му черни очи се фиксираха на някаква точка зад гърба на Фандорин, зениците му се разшириха.
Николас понечи да се обърне, за да види на какво толкова се учуди гардът. Но Игор неочаквано залитна встрани. Ника автоматично подхвана дребното, изненадващо тежко тяло.
При горния джоб на якето му лъщеше нещо метално. Не нещо — игла!
Значи го бяха уцелили с препарата!
Фандорин го пусна и тялото тупна долу.
Двамата партньори тичаха по алеята, размахвайки ръце. На Мурзилка доста му беше опърлена гривата — лявата част на главата му беше видимо по-малка от дясната.
— Упоихте ли го? — викна Фантомас. — Съборихте самия Игорьок? Бива си ви! Босът каза, че сте уникум, ама кой да повярва.
Мурзилка клекна, провери пулса на гарда.
— Ей, Фанта, бе той такова… Гътнал се е… Я виж! — и показа с пръст иглата.