Ф. М. Акунин Борис

— Какво ми разигравате сценки! — побесня Ника. — Вие го уцелихте! Излъгахте ме! А сега искате да ми го лепнете…

Какъв е идиот! Как можа така да се хване!

Той заотстъпва. Извъртя се и се втурна покрай баскетболната площадка — устремно както някога, когато той самият беше тренирал баскетбол.

— Къде отивате? Стойте! — чу отзад. Как не.

14. Фалшивата монета

Покрай гаражи, покрай жилищна сграда, покрай паркирано бусче с червен кръст. Дългите крака носеха ужасения магистър по история с такава скорост, че никакви Фанти-Мурзики не биха могли да го настигнат! През «Хохловски переулок», после по «Малий Ивановски» — и у дома, у дома!

Николас рязко се спря. У дома ли?

Не. В никакъв случай!

А къде?

Стисна с пръсти слепоочията си, за да укроти бесния пулс. Мисли, мисли!

Районът му беше познат — Хитровка. Фандорин знаеше тук всяка педя. Свърна в един двор, почти непроменен от времето, когато дядо му Ераст Петрович е хващал тук хитровските разбойници. Седна на пейка, задиша дълбоко. Спокойно и подред.

Кой бе изстрелял по Игор отровна игла? Веселите върколаци?

Не биха могли! Те тичаха по алеята на петдесетина метра. Освен това иглата беше улучила Игор в гърдите, тоест беше изстреляна от обратната страна, откъм гърба на Николас. Какво бе видял беглецът гард в последната секунда на живота си? Защо лицето му се изкриви от страх и изумление?

Зад Фандорин нямаше никой, той щеше да забележи, докато тичаше покрай баскетболната площадка.

А тя беше празна! Тоест преди това там бе подскачало едно момиче със златиста опашка, а когато Николас бягаше от върколаците, площадката беше празна, само топката беше захвърлена като голям самотен портокал.

Може и момичето да се е уплашило и да е избягало?

Тогава би трябвало да е избягало по-рано, още при експлозията на колата. А когато Ника тичаше подир Игор по алеята, на площадката тупкаше топката — сега си го спомни съвсем ясно. Странно, нали? На сто метра гори кола, а момичето си тупка под коша.

Ясно. Баскетболистката със златистата опашка беше убила Игор. Коя е тя, от кои е? Съучастничка на върколаците? Или работи за Сивуха? Така или иначе, версията за гарда-сериен убиец вече отпада. Защото е речено «не убивай». Игор го произнесе с дълбоко убеждение. И наистина така беше изчислил взрива, че двамата в колата да останат живи. Не, явно не е той убиецът на враговете на Сивуха.

Игор беше много притеснен и уплашен. Какво каза за клиниката?

Някой е много опасен, някой няма да повярва. Стоп, а записвачката!

Николас отлепи плоската кутийка, пет минути я премята, докато се ориентира за копчетата. Най-сетне успя. Нямаше слушалка за записвачката и се наложи да я притисне на ухото си.

— Какво си позволявате? (някакво бучене)

— Записващо устройство имате ли? Добре, после!(пак бучене)

— Без вас не мога да се оправя… Объркан съм. Помогнете ми, вие сте умен.

— Накъде ме дърпате?

— До пресечката. Там ми е колата. Отиваме в клиниката.

— Защо?

— Някак трябва да го… Много е опасен, страшно! Десет години, дори и повече!… Но с него е безполезно, няма да повярва… Няма кой да го наглежда, остана сам…

— Кой?

И край — после приглушен стон, шумолене, гласът на дотичалия Фантомас.

Прослуша го още веднъж, записа всяка дума в бележника си.

И така, какво успя да му каже Игор?

Че трябва спешно да идат в клиниката. Това е ясно. Неяснотата започва по-нататък и е свързана с някой «той». Да разделим неразбираемия текст на смислови единици. «Някак трябва да го.» Какво — изпреварим? предупредим? спрем? спасим? Вероятно първото. Защото следва: «Много е опасен, страшно.» Десет години се отнася сигурно за убийствата.

Добре, да кажем. Но как опасния и страшен «той», който трябва да бъде изпреварен, се съотнася с «той», който няма да повярва? И «той», който е останал сам.

Момент. Останал е сам и никой не го наглежда — това със сигурност е Олег. Олег не може да е страшен и опасен, нито пък е с десетгодишен злодейски стаж.

Значи първият «той» и третият «той» са различни хора. Тогава може би и вторият «той», който няма да повярва, е отделна персона. Може би в случая Игор говореше за шефа си.

Николас тръсна глава. Я пак.

1. Имаме «той», който е опасен. Той ни е неизвестен.

2. Имаме «той», който няма да повярва. Предполагаме, че е Сивуха.

3. Имаме «той», който е сам и никой не го наглежда. Със сигурност е Олег.

4. И всички тези хора по някакъв начин са свързани с клиниката, в която Игор искаше незабавно да откара спеца по умни съвети.

А впрочем убиецът на Игор не беше «той». Уби го «тя». Девойката в спортен екип със златна опашка. Не пасва.

Николас стана и закрачи безпомощно из мръсния двор.

При контейнерите за боклук спеше с разперени ръце познатият клошар Коля. Щом срещнеше този подпухнал пияница из тукашните лабиринти, винаги се повтаряше един и същ ритуал. Коля дрезгаво казва: «Жив съм още. Желая ви подобно» — след което получава десетарка. Ако се случи Николас да няма десетарка в портфейла, му казва: «Другия път.» И при следващата среща му дава двайсетарка. Коля не беше досадник, никога не го пресрещаше нарочно за втори път и никога не го беше дебнал пред входа. Изпаднал човек, но с принципи. Конвенцията си е конвенция. И макар че Коля сега се беше унесъл в сън, Ника бръкна за портфейла си, за да му остави пари. Като се събуди, ще му трябват за махмурлука.

Нямаше десетарка.

Ще му остави монетите.

Фандорин клекна и обърна съдържанието на джобовете си в Колиния каскет. Падна монета от пет рубли, от две рубли, някакви копейки и — по дяволите! — фалшивият дублон.

Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска се кротнаха в съдрания каскет гордо и достойно като в гробница. А и самият клошар, потънал в спокоен алкохолен сън, приличаше на починал о бозе монарх.

Фандорин с крива усмивка си взе фалшивия дублон и внезапно потръпна.

Той и тя!

В трупна поза!

Доктор Зиц-Коровин на пода в кабинета си и неговата секретарка Карина!

Той е свързан със Сивуха, Олег и Игор от десет години!

Тя е силна, спортна натура! Йога, карате и прочее!

И най-важното — клиниката!

Игор каза: «Отиваме в клиниката.»

Значи, Сивуха няма нищо общо — депутатът не е в клиниката. А докторът и вярната му помощничка…

* * *

— …са в клиниката. Става дума именно за Коровин, не се съмнявам. Олег искаше да ме предупреди за нещо, намекна, че докторът е зловеща фигура. Но аз не обърнах внимание. Още има много неясноти, разбира се, опирам се само на хипотези. Предполагам, че през тези години Сивуха е бил спонсор на медицинския център не само заради сина си. Олег нарече главния лекар «фактор мозък». Какво е имал предвид? Дали Коровин не е подчинил спонсора на волята си, дали не му е нафрашкал нещо в мозъка! Не прилича ли на патология натрапчивата идея за Чудотворна сила, която била пазела Сивуха от всички врагове? Марк Донатович, не ще и дума, е забележителен учен, а и уникален човек. Може и да борави с някакви специални неврофизиологични технологии.

— Като нищо — поде Валя, която слушаше внимателно шефа. — Когато бях дете, четох една книга, казваше се «Владетелят на света». Там един също си играеше с хората и им фрашкаше мозъците. Подчиняваше ги на волята си. Чела ли си я, Саша?

Саша поклати глава.

Двете момичета седяха на пода, защото у Валя нямаше човешки мебели: само рогозки, възглавници, пуфчета, ниски масички. А Фандорин беше седнал на перваза на прозореца и гледаше Москва-река и островърхия сталински небостъргач.

Апартаментът беше едностаен, така нареченото ателие, но сигурно струваше в пъти по-скъпо от Николасовия четиристаен. Стилът — уж небрежен дизайн. Дори петната по тапетите не бяха просто някакви си, а концептуални.

— Нали е лекар — каза Саша. — Излекува татко… Ох, да не смятате… — закри с шепа устата си и пребледня.

— Като нищо — обади се пак Валентина. — Както го е излекувал, така и… — прекара пръст през гърлото си. — С две думи, шефе, имаме въпроси към доктора.

— И към секретарката му — кимна Фандорин. — Тя, разбира се, е твърде млада, за да е убила бандита Шика. Но Коровин може по-рано да е имал други помощници или помощнички. Той умее да печели хората. Помните ли как Карина му връзваше обувките?

— Искате ли и аз да ви ги връзвам? — измърка Валя. — Само свирнете.

Ника се изчерви.

— Такива са й шегите — обясни той на Саша. — Не обръщай внимание.

Но момичето не се усмихна. Напротив, тежко въздъхна.

— Валя е права. Ако много обичаш някого, заради този човек си в състояние да извършиш ужасни злини. Знаеш, че е грехота, но какво да правиш?

— Тук не говорим за никакви обичаници и необичаници. Зомбирал е Каринка, няма две мнения — отсече неромантичната Валя. — Нещо й инжектира. Или я кодира. Гледала съм го във филми. Както ще правим, шефе? Трябва да пораздрусаме «фактора», какво ще кажете?

— Да, има да ни отговаря на много въпроси — потвърди Фандорин. — Но да действаме без участието на Аркадий Сергеевич. Ролята му в цялата история не е много ясна.

— Кога? — делово попита асистентката.

— Веднага. Първо, опасно е да губим време. Сигурно вече ме търсят. Не е трудно да се досетят, че съм при теб. Още по-лесно ще открият адреса ти.

— А второ?

— А второ, вече се обадих в клиниката. И ми казаха, че Марк Донатович днес до късно ще е на работа. Подготвя се за участие в някаква конференция. Игор сигурно го е знаел. Затова искаше да ме закара в медицинския център.

— Супер. Ще се изтърсим без покана — Валентина хищно се изсмя. — Ако Кариночка е там, аз я поемам. Ще си побъбрим по момински, докато вие се изясните с доктора. Тен мините енд ай’м реди.

Тя скочи и се затвори в гардеробната, където веднага загромоляха някакви чекмеджета, врати, закачалки. Валя се екипираше за вечерната експедиция.

— Недейте, a? — тихо каза Саша. — Ако докторът е толкова опасен човек, не знаем какво може да стане.

— Още по-опасно ще е да не нанесем превантивен удар. — Ника дръзко издаде напред брадичка, но честно казано, не изпитваше Валиния ентусиазъм.

— Всичко е заради мен… — Саша стана рязко от пода. В очите й блестяха сълзи. — Аз ви намесих в това… Вие толкова пъти можехте да ми кажете: край, дотук, нататък се оправяй сама. Но не ме изоставихте. А сега какво стана… Вие заради мен… А пък аз… — тя закри лицето си с длани и заплака.

— Недей, недей… На мен самия ми стана интересно… Ръкопис на Достоевски… «Пръстенът на Порфирий Петрович»… Откъде да знам, че ще свърши така. — Николас леко я прегърна, погали я по гърба. Под тънката тениска усети острите плешки и сърцето му се сви. — Няма страшно, все някак ще се оправим. Не плачи.

А Саша вече не плачеше. С изцъклени очи и зинала уста гледаше над рамото му.

И с право. От гардеробната стая бляскаво се появи Валентина. Беше с черни дрехи на японски нинджа. С черна качулка на главата с цепки за очите. Носеше раничка, също черна. И меки безшумни платненки.

— Как ви изглеждам?

* * *

Докато бяха в апартамента й, честно казано, изглеждаше комично. Но щом излязоха в тъмния двор, Валя стана почти невидима в черното си облекло.

Покрай това по пътя дори им се случи малко премеждие.

Тъкмо потеглиха и звънна (по-точно засвири «Хорална прелюдия») телефонът на Фандорин. Изписа му се номерът на Сивуха, така че Николас не отговори. След минута Валиният джиесем изпраска «Рок араунд дъ клок». И същият номер. Телефонът потормози с луди ритми непредразположените към веселба слушатели, после млъкна и почти веднага в джоба на Саша записука песничката на крокодила Гена. Пак Сивуха.

— Издирва ни отвсякъде гнидата. — Валентина забарабани с пръсти по волана (бяха с нейната алфа ромео). — Шефе, кой ги знае какви са им техническите възможности. Да не ни засекат. Хайде по-добре да изхвърлим джиесемите. — И метна през прозореца и своя скъпарски телефон, и Фандориновия евтин; искаше да вземе и Сашиния, но тя не си го даде.

— Ще го изключа.

— Не му трепери толкова. Четох, че сега могат да те засекат и с изключен.

— Моля ви! Съвсем новичък ми е! Татко ми го купи!

В разгара на дискусията именно се случи споменатото премеждие. Отзад ревна сирена и кола на пътната милиция изскочи от мрака. Глас от високоговорителя съобщи Валиния номер и нареди на водача да спре.

Валентина изруга и закова до бордюра.

Но милиционерът не отиде при нея, а при Николас.

Представи се и попита:

— Какви са тези телефони, дето ви хвърчат от колата? Документите ви, ако обичате.

— Защо моите? — учуди се Ника.

— Ургинално — катаджията се наведе: — Я ми дъхнете… Хм, не лъха. Дрога?

Фандорин взе да се нервира:

— Какво искате от мен? Защо аз да дъхам и да си давам документите?

— Ургинално — повтори милиционерът. — За петнайсет години работа само и това не бях чувал… Ургинално — и демонстрирайки ясно безграничността на търпението си, продължи. — Обяснявам: гражданин на волана е участник в пътното движение и е длъжен да изпълнява всички изисквания на органите на автопатрулната служба, както гласи член…

— На какъв волан?!

— Щом сте отдясно, значи е десен волан — с въздишка уточни странният милиционер. — Японска ли е колата?

На това място най-после надзърна в купето, видя, че пред Фандорин няма никакъв волан, и зина.

Чак сега разбраха, че инспекторът не бе забелязал Валя и беше сигурен, че Николас е сам отпред.

— Спокойно, човече. Тук съм — обади се Валентина, много доволна от ефекта. — Мразя джиесемите, затова ги изхвърлих. Други въпроси?

Милиционерът още около половин минута гледа чудноватото същество в черно. Всъщност виждаше само ивица бяла кожа при очите, едно от които нагло му намигна.

— Отиваме в клиниката. По физиология на мозъка — с тънко гласче се обади отзад Саша.

— Ясно. Заминавайте. — Инспекторът се изправи, разтърка очи, поразтърси глава.

И те заминаха.

* * *

— Значи така — с фалшива бодрост каза Фандорин на момичето, когато колата спря на тъмната улица на стотина метра от медицинския център. — Ще ни чакате тук. Мисля, че скоро ще се върнем. По-добре ще е да се смъкнете надолу. Ако в кола с угасени светлини има човек, той изглежда подозрително.

Саша мълчаливо го прекръсти. Той мислено направи същото — за всеки случай.

— Хайде де! — даде му зор Валентина, обзета от жажда за действия. — Шефе, да вървим!

Както и по време на «фланговата маневра» в Рубльовка, сега асистентката беше във вихъра си. Изскочи от колата и стана почти невидима.

— Ще прескочите ли оградата?

Ловко се покатери, безшумно скочи от вътрешната страна, промуши ръце и събра шепи за опора на Фандорин.

Той също прескочи оградата, макар и не толкова грациозно. Озърна се.

Колата беше тъмна. Браво на малката. Беше се скрила.

— През двора — пошепна Валя.

Шмугна се като бърза сянка по алеята, притисна гръб към стената на главната сграда. Ника гледаше да прави всичко точно като нея.

Тъй като не разполагаше с дрехи на нинджа, беше в обичайния си вид: сако, панталон, мокасини. Само смени бялата риза с една черна фланелка на Валя с песимистичен надпис «Life sucks».

Свърнаха зад ъгъла.

В дъното на територията, осветена от луната, сивееше халето, в което се намираше «стаята» на Олег. «Сам, няма кой да го наглежда», спомни си Николас. Може би трябваше да предупреди Сивуха? Ами ако момчето е в опасност?

Добре, сега ще разберат.

— Едно, две, три, четири… — Валя изчисли по прозорците кабинета на главния лекар. — Ето там. И свети.

— Но как ще стигнем до третия етаж?

— Спокойно, шефе. За воините на нощта не съществуват прегради.

Тя се спря под пожарната стълба, която започваше горе-долу от втория етаж, извади от раницата въже с кука в края. Завъртя го и го метна — от раз го закачи. Изкатери се, седна горе и пусна подвижната част. Николас просто трябваше да се изкачи по нея, но се оказа, че катеренето по пожарната стълба не е лесна работа. Тя скърцаше, люлееше се, а разстоянието около метър от края й до балкона на третия етаж магистърът изобщо нямаше да преодолее без Валината помощ. Най-сетне някак се преметна през парапетата и си пое дъх. Гледай ти, а смяташе, че е в добра физическа форма.

Валя междувременно опипа рамката на тъмния прозорец.

— Scheisse! Стъклопакет. Ще побръмчим…

От раницата бе извадена малка кутия с инструменти; от кутията — миниатюрна бормашина. Валя направи дупка в ъгъла на рамката. Пъхна някакъв накрайник, врътна го — и прозорецът се отвори с леко скръцване.

— Къде си се научила? — пошепна Николас — не с укор, а с възхищение.

— Кабинетът на Зиц е вдясно през три прозореца — прецени помощничката и прекоси стаята (май беше превързочна) към вратата.

— Сега съвсем тихо.

Излязоха в слабо осветен, съвсем празен коридор. Валя беше права: кабинетът с познатата табелка беше през три врати.

Сега, когато до целта им оставаха броени метри, сърцето на Николас взе да се излага: болезнено задумка.

Прескачането на оградата и катеренето по пожарната стълба приличаше на игра, но сега предстоеше среща с жив човек. Може би опасен. Ако пък е невинен, ще е още по-ужасно. Ами ако цялата му прословута дедукция не струва нито грош? Ами ако Марк Дощтович не е хитроумен злодей, а точно какъвто изглежда: почитан учен, лекар с Божия дарба, церител на болни души?

— Валя, почакай — повика той със слаб глас асистентката, залепила ухо на вратата, но тя вече беше врътнала дръжката.

В секретарската стая беше светло, но празно. Страховитата Карина, от която Николас се боеше още повече, отколкото от Коровин, слава Богу, я нямаше.

Валентина притича по мекия мокет до следващата врата, която беше за самия кабинет. Заслуша се. Опита да завърти дръжката — не, вратата беше заключена.

«Тук е, тук», показа със знаци асистентката.

Какви са тези звуци?

От кабинета се чуваше тиха ритмична музика. Пак ли прави йога упражнения?

— Да не би и секретарката да е вътре? — пошепна Николас на Валентина. — Жалко, че бравите вече не са с ключалки, та да надникне човек.

Помощничката му си почеса носа през черната маска.

— Като нищо.

От вълшебната раница се появи някакъв особен шнур: на единия му край имаше пластмасова тръбичка, на другия — плоска метална клема с малко стъклено кръгче по средата.

— Какво е това?

— Оптично влакно с малък обектив. Преди половин година го купих, яко се изръсих. И ви го показах, не помните ли?

Не, Николас не помнеше. Валя беше маниачка на тема нови технологии и вечно купуваше разни шпионски играчки, които «може да свършат работа», но досега нищо не бяха свършили.

— Яко е! — похвали се тя. — Вижте, пъхаме плоския край в пролуката под вратата съвсем лекичко… Гледаме през визьора.

Тя поразмърда пластмасовата тръбичка и внезапно подсвирна, и то толкова силно, че Николас я ръгна в ребрата.

— Тихо! — изсъска той. — Ще те чуе!

Асистентката хищно се озъби.

— Да бе. Ще ме чуе… Ей го, шефе — и подаде визьора на Ника. Отначало Фандорин видя — ясно, съвсем фокусирано — стена с много фотографии. Аа, това е вдясно от бюрото. Намери бюрото.

Докторът не беше там. Потърси с обектива.

— Надолу вляво — подсказа Валя.

Надолу вляво, доколкото си спомняше Николас, беше коженото канапе.

Именно там откри главния лекар. И секретарката му също — беше го яхнала.

— Това вече не е йога, а камасутра — изкиска се Валентина. — Доклад пишел, аха. Извадихме късмет. Моментът е идеален да го сюрпризираме.

Тя се върна да загаси лампата в приемната. Да, в кабинета свети само настолната лампа, досети се Ника, ще е грешка да нахлуят от светлото помещение в полумрака на кабинета. О, Господи, какво ли ги чака!

— Не може ли някак по друг начин… — нервно подхвана той. Но късно.

Валентина се засили, подскочи и с мощен шут изби вратата на кабинета — това наистина го умееше. Сви се, приземи се в клек, отскочи пак и ребром с длан удари Карина през врата, онази дори не успя да се обърне. Секретарката като марионетка без конци падна от дивана на пода и остана неподвижна.

— Шефе, вие сте — обърна се към вратата Валентина и Николас влезе в кабинета.

Дори бляскавият Ераст Петрович надали някога някъде бе влизал тъй ефектно.

Голият Марк Донатович се сви на дивана, взрян с ужас в черното привидение. Щом видя Фандорин, той викна с явно облекчение:

— Ох, вие ли сте! Помислих, че е някой от пациентите. Имам тук всякакви буйни луди. С кого сте?

— С асистентката си — строго каза Николас. — Май не се учудвате много на появата ми?

Зиц-Коровин посегна да си вземе дрехите.

— Нали сте частен детектив или нещо подобно? Ясно ми е, че жена ми ви е наела. Свършихте си работата, хванахте ме, така да се каже, на калъп. Но защо удряте Кариночка? Това си е бандитизъм, да ви кажа.

— Проснах я, за да не ми се нахвърли — рече Валя. — Или да не ме ликвидира с отровена стрела.

Марк Донатович застина с чорапа в ръка.

— Каква стрела? Добре ли сте? Тя може да си стои на главата и да прави любов в поза лотос, тя е московска шампионка по спортно карате, но, уверявам ви, Кариночка е много добро създание, на мравката път прави. Как не ви е неудобно! Вие нямате право да упражнявате насилие! Ще ви отнемат лиценза!

— Стига глупости! — кресна ядосан Николас. — По-добре ни разкажете за франкмасонския бог. И за любишчинския колектор. Не ми се правете на учуден, сигурно сте знаели къде отиват труповете. Не сте били с това момиче — кимна, към неподвижното тяло на пода — преди десет години. Били сте с други. Момчета или момичета, или мъже, свикнали да убиват. След войната с Афганистан тук е пълно с идеално подготвени убийци с разбита психика и много податливи на внушение. Използвали сте ги, за да подчините Сивуха на волята си. И сте въртели «свободния зидар» на малкия си пръст. Вързали сте го здраво — и с франкмасонските «чудеса», и с болния син. Какво прави тук Олег? Наистина ли е толкова болен, или са ваши измислици? Мълчите, а?

Главният лекар наистина мълчеше. От една страна, нищо чудно — той е слисан, изненадан, размазан. Но защо тогава погледът му става все по-спокоен, а движенията — все по-уверени? Коровин си дозакопча ризата и клекна на пода до голата секретарка, за да й провери пулса.

Това вече беше наглост.

— Нищо де, знам как да ви наруша спокойствието — заплаши го Фандорин. — Ще се обадя на Аркадий Сергеевич да му обясня, че за вас той е дресирана мечка. И с удоволствие ще гледам как звярът разкъсва укротителя си. Не знам за другото, но колектора с труповете няма да ви го прости. Искахте да стоварите всичко на Игор, нали? И като не стана, премахнахте нещастника. Но имате грешка. Игор преди смъртта си успя да ми каже, че виновникът е в клиниката. Ясно ли ви е сега?

Марк Донатович загърна Карина с лекарска престилка. Сложи си очилата.

— Не ви праща жена ми. Пак добре. От думите ви още разбрах, че Игор е мъртъв, че в някакъв колектор има някакви трупове. И вие, не знам защо, сте решили, че имам нещо общо. Може ли да попитам за подробности?

Николас се усмихна язвително:

— На вашите услуги. В изоставен колектор, за който вие, разбира се, нищо не знаете, са намерени трупове на хора, които по едно или друго време са се изпречвали на пътя на вашия спонсор. Аркадий Сергеевич е фантазьор, но не е глупак. Представям си как сте му се присмивали, когато ви е говорил за своята «чудотворна сила». Разправял ли ви е за «свободния зидар»? Сигурно. Вероятно точно това ви е дало плодотворната идея да поемете функциите на франкмасонския бог.

— Това е грозно — въздъхна Зиц-Коровин. — Господин Сивуха наистина се пали по разни фантазии. И може като нищо да повярва във версията ви. Още повече че наистина ми е разказвал и за свободния зидар, и за чудесата. Познаваме се над десет години… Но не бързайте да му звъните, първо ме изслушайте. По две причини. Първо, представете си, просто предположете, че идеалната ви хипотеза е погрешна. Аз умея, разбира се, да манипулирам волята и постъпките на хората, това е част от професията ми. Иначе не мога да помогна на пациентите. Не крия, че това ме изпълва с огромно удовлетворение, което също е своего рода патология. Да, понякога използвам психологическите методики за лични цели — особено спрямо хубави жени — докторът кимна към секретарката. — Но не съм чудовище и в никакъв случай не съм убиец. Нахлувате в интимен момент, удряте момичето, което за нищо не ви е виновно, стряскате ме безобразно. Така може импотентен да ме направите. И без това съм вече на петдесет и осем. Нещо повече — все по-гневно повишаваше тон докторът, — смятате да настроите срещу мен акцентуирания невропат Сивуха, който в състояние на афект може да ме пребие, да ме осакати…

— Да те убие и да разкъса трупа ти на парчета — поде Валя. — И пак ще ти е малко, плъх такъв. Върколак с докторска престилка!

— Мерси за доброто мнение — кимна й Марк Донатович. — Повтарям: ами ако грешите?

— Надали — мрачно каза Фандорин. — Кой друг е бил толкова години обвързан със Сивуха? При кого друг би могъл да ме докара тук Игор?

— Имам едно предположение… — разпери ръце Коровин. — Доста странно, но не по-странно от всичко, което наговорихте вие тук… — и додаде умислено: — Чудна работа, но не бих се изненадал. На какви ли не патологии съм се нагледал, но от този пациент, ще знаете, понякога тръпки ме побиват.

— От кой пациент? За кого говорите?

Докторът отговори на въпроса с въпрос:

— Чували ли сте някога за хипопитуитаризъм?

— Какво?

Коровин не успя да обясни — от приемната се чу глас:

— Марк Донатич, Котелков от охраната е. Всичко наред ли е? Обадиха ми се…

Фандорин се изплаши, че главният лекар ще използва положението, за да викне помощ, но Коровин нервно погледна към секретарката и викна:

— Всичко е наред. Кой ви се обади?

— Един пациент. — В гласа му се долови явно смущение. — Че през прозорец на вашия етаж влезли две, тоест двама… двама нинджи… За всеки случай проверихме. Във втора превързочна заварихме отворен прозореца. И минаваме да огледаме.

Главният лекар направи успокояващ знак към Николас.

— Не, аз забравих да го затворя. А пациентите ни ги знаете. Какви нинджи, моля ви! Вие поне сте нормален, нали. (От приемната долетя сконфузен смях.) — Почакайте, Котелков, идвам с вас. — Коровин бързо излезе от кабинета — нямаше как да го задържат пред охранителя.

— Почакайте ме тук — обърна се Марк Донатович към Фандорин, щом се озова в безопасност. — Веднага се връщам. Може да ви съобщя нещо интересно.

И му махна нахалникът!

— Какво стоите така?! — възкликна Валя и дръпна Ника за ръката. — Сега с този Котелков ще докарат няколко горили! Да бягаме през балкона!