Ф. М. Акунин Борис

— Четирийсет години съм на тази служба, започнах още по времето на Александър Благословени, ала такова нещо не си спомням. Две злоумишлени убийства за два дни!

— Ще помоля за леген с вода — мрачно го прекъсна Порфирий Петрович и веднага отиде да провери раната на трупа. — Същото оръжие. Със сигурност — заяви той след малко и изврещя към полицаите, които се мотаеха из стаята. — Опис на всички ценни вещи! Живо! Никодим Фомич, за Бога, действайте!

Заметов не беше виждал иначе любезния пристав толкова нервиран. Надворният съветник си изплакна окървавените ръце, избърса ги и лично взе да рови по шкафове, рафтове и в чекмеджетата на бюрото. На съвсем видно място в кутията с листове за писма откри дебела пачка банкноти и гневно я хвърли на писалището:

— Тук са поне пет хиляди, ако не и повече! Пак същото!

И макар че беше наредил на капитана да «действа», отведе Никодим Фомич до канапето, където двамата седнаха и Порфирий Петрович започна да го разпитва какъв човек е бил покойният. Оказа се, че адвокатът бил добре познат в околността, особено в учрежденията. Бил доста известен по своему човек с понамирисваща репутация. Печелел, и то не малко, като изкупувал безнадеждни полици от заемодавци на много ниска цена, понякога за една десета от стойността, а после изисквал парите от длъжниците. Заплашвал ги със затвор, изселване и прочее наказания. Бил толкова неописуемо безжалостен и упорит, че нито една жертва не можела да се надява да се отърве от него или да размекне сърцето му.

— Никой няма да заплаче за него — с тези думи приключи разказа си кварталният и се прекръсти. — Е, все пак царство му небесно. Щом на света е съществувал такъв мръсник, значи за нещо е бил потребен Богу.

— Осмелявам се да ви обезпокоя — намеси се унтерофицерът Иванов, обиден, че всички бяха забравили за неговите заслуги. — Кога ще благоволите да разпитате лакея? Или ще наредите да го заключа засега в ареста?

Порфирий Петрович разсеяно се извърна.

— Пуснете го, той не е убиецът. Слуга, който знае всяко нещо в къщата, да вземе портфейла и часовника, а да остави пет хиляди в кутията за писма? Изключено. Пуснете го, пуснете го. После ще говоря с този Поликарп… Не, почакайте! — сепна се надворният съветник. — Кой знае за убийството?

Иванов кисело съобщи, че никой друг освен присъстващите.

— Толкоз бързах да отлепортувам на ваше високоблагородие — каза с укор.

— Много правилно, браво! — Порфирий Петрович неочаквано се оживи, чак поруменя. — Ей, вие двамата, при мен! — повика той полицаите от участъка. — Никодим Фомич, бива ли ги хората ви? Свестни ли са, сече ли им пипето? — и впи очи в изпъналите се пред него мустакати юнаци.

— Взех най-добрите — похвали подчинените си капитанът. — Убийство е все пак, не е сбиване в кръчмата. Грамотни са и двамата, а този, Наливайко, даже е трезвеник противоположно на презимето си.

Наливайко, който явно чуваше не за първи път тази шега на началника, се усмихна.

— Мъртвото тяло ще свалите в избата. Не сега, а когато се мръкне — нареди следственият пристав. — Дали има ледарник? Как няма да има, непременно има. Никой нищо да не научи, ясно? Дръпнете завесите на прозорците, не се подавайте навън. И внимавайте. Единият ако спи, другият да си отваря очите на четири. И ти, братко, също — обърна се към Иванов, — вземи да останеш най-добре тук. Може сега да хванеш истинския убиец.

— Засада ли ще правите? — смая се участъковият. — Но защо, за Бога? Престъплението вече е извършено! Защо му е на убиеца да идва пак? — Не, в къщата няма да влезе, разбира се. Но е съвсем възможно да мине по улицата, и то няколко пъти. Защото сигурно живее наблизо. Къщата на убитата вчера лихварка е на десетина минути път, не повече. Но за Шелудякова говори целият град, а за Чебаров няма да се чуе нищо. Засега ще оставим Поликарп в ареста. Полицаите, които знаят за случая, ще са тук, в къщата. И престъпникът ще се разтревожи. Че е убил, а не се вдига никакъв шум. Този човек не е съвсем обикновен и дори е съвсем необикновен, а мнозина такива хора са доста нервни, мнителни, нетърпеливи.

— Имате ли някого предвид? — наостри уши кварталният.

— Не, просто предположение — отвърна Порфирий Петрович и двамата със Заметов се спогледаха. — Но ако мине наблизо млад мъж… Как изглежда, Александър Григориевич?

— Слаб, висок, с дрипави дрехи, правилни черти на лицето… С бомбе от магазина на Цимерман — изброи деловодителят някои особени белези на Расколников, който живееше на същия «Столярни переулок», където се намираше полицейската кантора.

— Да, да. Ако мине такъв човек по улицата, веднага го да го задържите и да ми го доведете.

— Ами ако не мине? — тихо попита Александър Григориевич.

— Може. Но по-скоро ще се появи. Утре, вдругиден. Няма да понесе неизвестността. Кучето където се изходи, се връща непременно да си го помирише. Но може и още преди това да го притиснем. — Надворният съветник се върна при писалището и пак зарови из книжата.

— Никодим Фомич, адвокатите са подредени хора. Чебаров непременно ще има някакъв списък, в който да вписва жертвите си. И предишни, и настоящи, и предполагаеми бъдещи. Да търсим, господа, да търсим!

И какво?

Към четвърт час търсиха и намериха, при това именно в три отделни папки: едната с етикет «Архив», в нея всички приключени случаи; другата надписана «Работни», в нея имаше документи по подадените искове; в третата, «Перспективи» — бележки за бъдещи жертви.

— Да вървим, Александър Григориевич — каза приставът, понесъл под мишница иззетите папки. — Пак няма да се спи.

ШЕСТА ГЛАВА

Съвпаденийце

Вървяха мълчаливо. Заметов се разкъсваше от въпроси, но надворният съветник изглеждаше толкова мрачен, че младежът не се престраши. Порфирий Петрович пръв наруши мълчанието. Малко преди да стигнат до къщата му, той изведнъж се спря, обърна се и попита:

— Според вас кое е най-страшното в случая?

Александър Григориевич се замисли и отговори следното:

— Зверството. Ако престъпникът е имал нужда от пари, да беше взел от лихварката колкото му трябват и да миряса. Но не, взел е съвсем малко, пресметнато горе-долу — петдесетина рубли, а днес още малко. Часовникът, портфейлът — максимум стотина рубли. Тоест излиза, че човешкият живот за него струва много малко.

— Това е вярно, убива с лекота — съгласи се приставът, — но мен нещо друго ме плаши повече. Прекалено е дързък. Хвърлил е камък, защото е знаел, че Чебаров ще прати слугата в полицията и ще остане сам. Влиза, приключва за няколко минути и изчезва. И най-важното е, че както в случая със старицата, адвокатът лично му е отворил. Тук е загадката… Боя се, че бъркам. — Жълтеникавото лице на Порфирий Петрович се изкриви като от зъбобол.

— Че не е Расколников ли? — попита Заметов, който си беше помислил същото. Ако хърбавият студент е убил старата Шелудякова, сега би трябвало да се е свил в бърлогата си и да трака със зъби от ужас, а не да митка из града с брадва в пазвата.

— Не се връзва. Сигурно е нещо друго. И със засадата май направих грешка — сви рамене надворният съветник. — Наглият тип, който е убил изнудвача, трябва да е с железни нерви. Той няма да се върне на местопрестъплението, не… Добре, да вървим да четем записките на покойника.

* * *

Но унинието и самобичуването на Порфирий Петрович не продължи много дълго — не повече от час. Докато пиеше чай и пушеше, поохка още малко и повъздиша. Но щом започна да диктува имената от първата папка (започна от тази, която беше надписана «Работни»), заряза опяването и се стегна. А на около десетото име се случи следното.

— Поручик Санников, дълг сто и петдесет рубли за сметки от шивача. Записахте ли? — приставът погледна деловодителя, който попълваше картончетата, обърна листа — и ахна!

Изписка тъничко като госпожица, която вижда мишка.

— Какво има? — учуди се Заметов.

— Ето, ето… — Порфирий Петрович му подаде листа с разтреперана ръка. На него с красив почерк със завъртулки беше написано: «На 4 юли т. г. препратена в съда заемна разписка за 115 р. на кол. асесорка Зарницина, подписана от студента P. Р. Расколников. Изкупена за 12 р. 75 коп.»

— Ааа! — развика се и Александър Григориевич.

— Съвпаденийце, а? — хвана го за рамото приставът, очите му святкаха. — Може и да не съм допуснал грешка, а?

— Вие сте талант! — възкликна Заметов и му стисна ръка. — Още преди тази разписка всичко изчислихте точно! Зарницина е хазайката на Расколников. Той й дължи пари, тя е загубила надежда да си ги прибере и е продала полицата на Чебаров. Адвокатът е подал иск и с това си е подписал присъдата! Дръж се, господин студент! Падна ли ми!

— Чакайте, чакайте, това още не е улика, не е доказателство — охлади ентусиазма му надворният съветник. — Не е достатъчно да разберем кой е. Трябва да го притиснем, това е.

В този момент от антрето се чу тропване от отваряне на врата (очевидно следователите поради вглъбяване бяха забравили да я заключат) и звучен глас извика:

— Порфирий! Защо вратата ти зее? Ей, вкъщи ли си, или не?

— Шшшт, това е Разумихин, мой роднина — пошепна приставът на помощника си и моментално прибра папките и картончетата. — По нашия въпрос идва, но пред него — нито дума. После ще си довършим разговора. — И високо отвърна. — Влез, Митюша, влез, тук съм.

* * *

В стаята влезе румен здравеняк, много бедно, но спретнато облечен. Той наистина се падаше далечен роднина на Порфирий Петрович и двамата поддържаха приятелски отношения, макар че не се виждаха често. Него именно спомена надворният съветник вчера, когато за първи път се спомена името на Расколников. Защото Митя Разумихин също като Расколников учеше право, беше почти на същите години и със сигурност се въртеше в същата компания на полугладна студенция, защото поради липса на средства също временно беше прекъснал следването — според собствения му израз, докато «спастри малко пиастри».

Дмитрий Прокофиевич беше чудесен младеж; рано останал сирак, той напредваше в живота със собствени усилия. Не приемаше никакви помощи от роднини, макар че живееше много бедно, буквално на хляб и вода, припечелваше копейки с уроци и преводи. Порфирий уважаваше младежа за кредото му, ценеше ума и отзивчивостта му, затова му прати по слуга бележка.

— Здрасти, здрасти — с гръмогласен смях поздрави Разумихин от прага. — Хей, сатрап, с полиция ли ме викаш вече? Да не ме арестуваш?

— Заслужаваш — засмя се и надворният съветник. — Какъвто си небръснат.

И се прегърнаха. Разумихин наистина от вчера не беше се бръснал, та беше обрасъл с гъста черна четина. Той принципно не тачеше външната красота, при всеки удобен и неудобен случай доказваше, че свестният човек си личи по погледа и възгледите, а помадите и фризурите са измислени от мошеници, които държат да прикрият вътрешното си естество. Дмитрий и сега се изказа незабавно в този смисъл, на което Порфирий Петрович му отговори с усмивка:

— Ще видим, ще види като срещнеш някоя такава (показа с жест) ефирна, с нега в погледа. Тогава и ще се обръснеш, и ще се докараш, даже ще си намажеш косата с брилянтин.

— Аха — възкликна Разумихин и показа юмрук с втъкнат палец между показалеца и средния пръст. — Няма да го бъде. Аз съм човек, не съм паун.

И с подчертан интерес погледна прическата и облеклото на елегантния Александър Григориевич, та онзи се изчерви, а Порфирий Петрович се захили.

— Това е помощникът ми Александър Григориевич Заметов, заплеснахме се в работа. Препоръчвам го, той е чудесен човек, макар че е конте.

— Щом е чудесен, няма страшно и да е конте. Както го е казал твоят Пушкин: «Не може ли почтен човек за ноктите си да се грижи.» Разумихин — представи се Дмитрий, силно стисна ръката на Заметов и се обърна към Порфирий Петрович. — Казвай защо ме викаш. Нали те познавам, явно не е току-тъй? — седна на крайчеца на писалището и се приготви да го изслуша.

При цялата си гръмогласност той никак не беше глупав и умееше моментално да премине от приказки към сериозните въпроси.

— Да те питам, Митя, познаваш ли от факултета човек на име Родион Романович Расколников? — директно подходи и приставът.

Отговорът гласеше: познавам го, и то не само от факултета, защото по-рано дори бяхме приятели и съседи.

— Тук бях наемател. Почти цяла година — обясни Разумихин. — Сега съм на Василевски остров и ми е далечко за приятелстване. А и не е много по приятелстването Расколников, твърде затворен човек. Защо питаш за него?

— Просто така, нищо особено — измъкна се Порфирий Петрович. — Значи сте били приятели? Защо тогава не го посетиш да видиш как е?

Дмитрий се навъси. Както вече се спомена, той не беше никак глупав.

— Ооо, я чакай. Тук при вас стана убийство, целият град за това говори. Старата жаба Шелудякова я усмъртили. Сигурно разследваш случая? Нали си следствен пристав в Казански участък. Да не е нещо свързано с това? Защо ти е Расколников?

Надворният съветник пак го остави без отговор. Дори зададе следващия си въпрос:

— Много пък си осведомен, откъде знаеш?

— Как откъде. Нали ти казвам, близо година живях тук. Колко пъти съм ходил при лихварката Альона Ивановна. Мръснишка твар си беше, ще отрови червеите. Не го усуквай, Порфирий. Защо искаш да отида при Расколников?

Но приставът вече го беше измислил.

— Интересувам се. Публикувал е една статийка в «Периодическа реч», много интересна. Не си ли я чел? На ти я — и даде на сродника си вестника, в който Разумихин незабавно се вглъби с интерес. — Исках да се запозная с млад човек с толкова… оригинално мислене. А и чух, че е болен и съвсем без пари. Ти като негов другар дори си длъжен…

— Болен ли е? — вдигна глава Разумихин и прекъсна Порфирий Петрович. — Защо не кажеш? Той е горд, Родка. Ще пукне, но няма да помоли за помощ. Добре, ще ида.

— Но не сега — помоли приставът. — Късно е.

— Разбира се, че не сега. За какво съм му, като е болен? Утре ще му заведа доктор.

— По пладне. А после заповядайте при мен, доведи го, ако е в състояние. Ще ми е драго да се запознаем.

— Да, утре непременно ще го навестя — с доктор — тръсна глава Разумихин. — Имам един познат, не взима пари от студентите.

Приключи и след малко си тръгна, защото винаги казваше, че дългите приказки и дрънканици са празно губивреме и заради този навик Русия е изостанала сто години от целия цивилизован свят. Разумихин кипеше от енергия. Надворният съветник изпрати сродника си с обичлив поглед и каза:

— Ех, да имахме повечко такива младежи. Обичам го — след което без никакъв преход продължи с умиления тон: — Правилно преценихме одеве, че студентът надали ще е с железни нерви. Но не си дадохме сметка, че тъкмо нервните хора проявяват най-голяма дързост. Ето и при Лермонтов… Ще ви прочета… — разрови сандъка с книгите и извади опърпано томче. — За Печорин… Къде беше? А, да. «Чудесен човек, смея да ви уверя; само малко странен. В дъжд например, в студ цял ден е на лов; всички изпомръзнат и се уморят, а на него нищо му няма. Друг път си седи в стаята, полъхне вятър и той ме уверява, че е настинал; тракне кепенк, той трепва и пребледнява; а пред очите ми излезе сам срещу глиган.» Предполагам, че и нашият студент е именно от такова тесто.

— От същото или не, но трябва да го арестуваме, преди да е убил още някого — отсече Александър Григориевич.

— Ще го арестуваме, и какво? След седмица-две ще трябва да го пуснем поради липса на доказателства. Той още повече ще се увери в силата си — че е «необикновен», а ние всички сме лилипути в сравнение с него. Не, с психология ще го хванем. Не случайно помолих Митя да го посети тъкмо по пладне. Имам нещо предвид. За Митя, а още повече за вас, приятелю. — И макар в стаята да нямаше никой освен тях, той се приведе към Александър Григориевич и зашепна.

СЕДМА ГЛАВА

Припадъкът

На следващата сутрин (ще рече, в сряда) Александър Григориевич Заметов отрано беше на служебното си място и с небивало усърдие работеше, за да навакса несвършеното вчера. Толкова ревностната му прилежност учуди и надзирателя Никодим Фомич, и помощника му Иля Петрович, бившия драгунски поручик, за раздразнителния си нрав наречен Барута.

— Така ви искам — каза капитанът и бащински потупа младежа по рамото, а поручикът, склонен към язвителност, се поинтересува: — Да не сте болен, Александър Григорич, все едно сте залепен за стола. Май за кратко ви стигна разследователското вдъхновение.

Никодим Фомич, добра душа, рече:

— Много правилно. Под покрив и на бюрце си е по-спокойно, отколкото да тичаш по улиците с оплезен език.

После двамата офицери излязоха да вършат обичайните си участъкови дела и Заметов остана сам в кабинета. Той не мръдна от мястото си, макар че от време на време с явно нетърпение поглеждаше часовника. По едно време (минаваше десет) извика от приемната старшия писар и го попита дали не е идвал някой от повиканите с призовки.

— Ако беше дошъл някой, щях да ви го пратя — жлъчно отвърна онзи, опак човечец със застинали неподвижно очи, и излезе.

Той презираше деловодителя заради напомадената прическа и кръшната снага. «Няма си работа» — измърмори писарят и започна да насочва към Заметов всички посетители, така че в единайсет, когато най-сетне се случи онова, което Александър Григориевич така нетърпеливо бе чакал, в кабинета му имаше едновременно трима посетители: един французин, комуто бяха задигнали шапката на Кокушкин мост, вдовица на чиновник, дошла да ходатайства за удължаване на паспорта си, и собственицата на увеселително заведение Луиза Линде, извикана във връзка с нощна разпра. Вратата се отвори и влезе поредният посетител, много бедно облечен млад мъж с призовка в ръка.

Той! Александър Григориевич трепна вътрешно, но за да не се издаде, изобщо не обърна внимание на влезлия, а още по-високо заговори на френски със собственика на похитената шапка. С крайчеца на окото все пак погледна, но незабележимо — за конспирация си подпря с ръка бузата и хвърли едно око през пръстите си.

— Тук ли трябва да се явя? — с рязък продран глас попита дрипльото. — Призован съм. Расколников. Какъв е този спешен случай, та куриер да ми носи призовка? Болен съм.

Придава си смелост, психологически определи Заметов и сега вече погледна открито заподозрения.

Той беше много красив, с прекрасни тъмни очи, тъмно рус, над среден ръст, тънък и строен. Много блед впрочем, с тъмни полукръгове под очите. Дишаше накъсано, задъхано. Може би от вълнение, а може и просто да се беше запъхтял (полицейската кантора се намираше на четвъртия етаж).

— Изчакайте — рече Александър Григориевич, като погледна призовката. Лично я беше попълнил — във връзка с иска за пресрочената заемна разписка от Чебаров, който от снощи се намираше в собственото си мазе, затрупан с ледени късове. — Седнете, Луиза Ивановна — обърна се със същия тон към немкинята, натруфена зачервена дама, която стоеше права и сякаш не смееше да седне, макар че до нея имаше стол.

— Ich danke — каза жената и с леко копринено шумолене се настани на стола.

Светлосинята й рокля, обточена с бяла дантела, захлупи стола като балон и зае почти половината стая. Замириса на парфюм. Но дамата очевидно се смущаваше, че е заела почти половината стая и че така мирише на парфюм, та макар и да се усмихваше плахо и дръзко едновременно, личеше явното й безпокойство. На Расколников не предложи да седне — нека се поизмъчи. А и нямаше повече празни столове. Когато траурната дама най-сетне приключи с писането и си тръгна, Александър Григориевич покани французина да седне на освободилия се стол, а на красивия млад мъж, който още повече беше пребледнял, нарочно подхвърли грубовато:

— Почакайте, господине, сам виждате…

Ако не се обърне да си тръгне — той е, нарече си Заметов. Не си отиде. Само нервно тропна с крак в скъсана обувка и с независим вид си пъхна ръцете в джобовете на широката връхна дреха, напълно загубила първоначалния си цвят. Тази дреха никак не отговаряше на горещото време, но може би бившият студент просто нямаше друга дреха. Колко е удобно под този чул да скрие малка брадва с някакво ремъче под мишницата, помисли си Александър Григориевич. Помисли си също: а сега има пари за нови дрехи, все пак е взел това-онова от местопрестъпленията. Но е предпазлив. А после в стаята се върна поручик Барут, сгълча немкинята, на която отдавна имаше зъб, и дойде време за осъществяване на плана.

Преди всичко каза Заметов с пресилена строгост:

— Защо не си плащате дълговете, господине. Не е редно.

Това беше с цел студентът да се поуспокои, да се кротне. Един вид, не ви викаме в полицията заради онези деяния, а за глупости. Обаче не бързаше да връчи иска на Расколников. А онзи се промени, като че се окуражи. Горещо, горещо!

— За какво говорите? — попита. — Имам температура, едва си стоя на краката, а вие ме разкарвате за глупости!

Деловодителят се прозя, прикрил с ръка устата си.

— Пардон. Има подаден иск по заемната ви разписка. Трябва да си платите с всички неустойки, лихви и прочее или да дадете писмен отговор кога ще можете да платите, а същевременно и да подпишете, че няма да напускате столицата, докато не платите, няма да продавате или укривате нищо от своето имущество.

Давай, изкомандва си Заметов. Връчи иска на студента и попита поручика, който гръмогласно се караше на немкинята:

— Иля Петрович! Нещо ново за вчерашното убийство? На «Екатерингофски». На лихварката Шелудякова? Хванахте ли някаква нишка?

Аха! Расколников затаи дъх, наостри уши, по челото му избиха капки пот. Листът в ръката му трепна, наистина трепна! Барута, за когото се знаеше, че като изпадне в бяс, става глух за всичко наоколо, естествено, не отговори на въпроса.

— Аз пък дочух, че следствието подозира някого от клиентите на заложната къща — продължи Александър Григориевич, сякаш изобщо без да поглежда Расколников. — И че имало нещо свързано с Поцелуев мост?

Точно в тези думи се състоеше цялата психологическа хитрост. Ако студентът не е замесен и няма какво да крие, веднага би трябвало да заяви, че е залагал вещи при лихварката Шелудякова. А за Поцелуев мост, където бе домът на все още официално живия Чебаров, няма да знае нищо. От друга страна, ако Расколников има общо, измамността на иска в ръката му, подаден от покойник, моментално ще му се изясни. Ако в полицията знаят за Чебаров, как така ще връчват иск от него?

Ами сега, господин студент?

Ефектът от психологическата хитрост надмина всички очаквания на Заметов. Расколников беше блед и потен. Той мълчаливо се обърна, с омекнали крака тръгна към вратата, но не стигна дотам. Спря се като вкаменен, секунда-две се олюлява наляво-надясно и внезапно шумно се стовари на пода.

* * *

Сега, за да продължим повествованието си, трябва временно да се върнем към събитията от предната вечер, тоест към едно от събитията, свързано с Дмитрий Разумихин, любимия роднина на главния ни герой. Като каза на Порфирий Петрович, че днес няма да посети приятеля си, защото е късно и няма смисъл, Разумихин ги заблуди. Дали не искаше да се представи като твърде чувствителен (винаги се опитваше да крие емоционалността си, всъщност въпреки грубите маниери беше много добър по душа), дали наистина не възнамеряваше, но после бе взел друго решение, но Дмитрий тръгна направо към «Столярни переулок», където живееше на квартира Расколников. По пътя купи хляб и салам, предполагаше, че Родка сигурно гладува. Влезе в смрадливия вход на пететажната сграда, където пътя му прегради мръсен тип с кукест нос, облечен с мърлява престилка, което би трябвало да означава, че е портиерът. Този човек беше в особената фаза на опиянение, когато всичко му се струва съмнително и враждебно.

— Ей, ти — рече портиерът и здраво хвана Разумихин за ръкава. — Нямаш работа тук. Тук е приличен двор, а я се виж на какво приличаш. Чиба оттук!

Общо взето, най-обикновено произшествие, каквито се случват непрестанно навсякъде, не заслужаваше и да се споменава дори, ако не беше абсолютно забележителния отговор на бившия студент. Тоест не отговор. Разумихин само погледна мътните очи на чистача, хвана в шепа цялата му нетрезва физиономия и го оттласна с такава сила, че онзи падна по гръб. Въпросното събитие никак не помрачи деловото настроение на Дмитрий Прокофиевич. Той изкачи бързо с подсвиркване задното стълбище, към което излизаха кухните на обитателите, повечето с отворени врати. Входът за бърлогата на Расколников беше на таванския етаж. Разумихин дръпна вратата — беше заключена с резе. Значи си е вкъщи. Тогава започна да чука и да вика, и то толкова силно, че от долния етаж надникна Настася — същата чистачка, която Заметов вече беше разпитал.

— Какво става? Май си е вкъщи, а не отговаря? — тревожно я попита Разумихин. — Дали да избия вратата?

— Така се избива то, много бързаш. — Настася ядеше ябълка и оглеждаше с любопитство здравеняка студент. — Ще викна портиера, той тебе ще те избие.

— Портиерът — надали — весело рече Дмитрий Прокофиевич и пак кресна с цяло гърло. — Родя! Аз съм, Митка Разумихин! Отваряй, ако си жив, че всякак ще вляза!

— Върви по дяволите! — чу се най-после отвътре и Разумихин въздъхна с облекчение.

— Уф, уплаши ме. Да не си болен?

— Махай се, ти казвам — гласеше отговорът.

— Болен е, много е болен — обясни Настася. — Носих му супа, моя супа, не от хазайката, но не щя да хапне.

Дмитрий Прокофиевич се почеса по врата.

— Родка, няма ли да отвориш?

Нещо удари вратата отвътре — сигурно хвърлена обувка или ботуш.

— Добре, ще дойда утре, но не сам, и тогава да те видя — измърмори Разумихин, врътна се и запрепуска надолу по стълбите. За довиждане щипна Настася за хълбока — тя изпищя, но не без удоволствие — и захапа хляба с белите си зъби; прецени, че до утре така или иначе ще се втвърди. Та значи това се случи късно вечерта във вторник, а днес по пладне Дмитрий пак се появи на «Столярни». Като човек, който си държи на обещанията, той беше взел със себе си един приятел, Зосимов, наскоро завършил медицина. Разумихин се беше настроил много решително, готов да избие вратата с якото си рамо, ако трябва, но не му се наложи да прибягва до щурм. Родион Расколников преди пет минути се беше върнал, по-точно беше се довлякъл от полицейската кантора, толкова изтощен от припадъка, че се беше свлякъл на леглото, без да се съблече и дори без да затвори вратата. Така го завариха гостите — неподвижно легнал по очи, почти в несвяст.

— Ехе — поклати глава Зосимов, флегматичен и немногословен младеж, който много се стараеше да се държи солидно, за да изглежда по-възрастен. — Обърни го.

Разумихин незабавно изпълни нареждането, при което Расколников дори не отвори очи, а докторът му премери пулса, преслуша белите му дробове и вдигна клепача на болния, за да види цвета на склерата. Всички тези действия освен последното, към последствията от което ще се върнем по-късно, отнеха доста време, защото Зосимов поначало пипаше бавно и най-подробно. Дмитрий Прокофиевич междувременно огледа подслона на бившия си състудент и само подсвирна. Съвсем малко стайче, шест крачки дълго, изключително жалко на вид с жълтеникавите си, прашни и отлепени тапети, толкова ниско, че за по-височък човек усещането тук беше потискащо, сякаш всеки момент ще си удариш главата в тавана. Мебелите отговаряха на помещението: три стари стола, не съвсем здрави, боядисана маса в ъгъла с няколко тетрадки и книги на нея; по прахоляка личеше, че отдавна не ги е докосвала ничия ръка; и накрая неугледно голямо канапе, което заемаше почти цялата стена на дължина и половината от ширината на стайчето, някога тапицирано, но сега цялото продрано, което служеше за легло на Расколников. Пред канапето имаше малка маса.

Разумихин се загледа в листовете на тази масичка. Той ги вдигна, видя, че е писмо, но никак не се смути, защото предположи, че от писмото вероятно ще научи много повече за сегашното положение на приятеля си, нежели от него самия. Писмо беше от майката на Расколников.

«Мили ми Родя — пишеше майка му, — ето повече от два месеца, откак не съм беседвала с тебе писмено, от което и аз самата страдах и даже няколко нощи не спах от мисли. Ти знаеш колко те обичам; ти си ни едничък — на мене и на Дуня, ти си всичко за нас, цялата ни надежда и упование. Да знаеш само какво ми беше, когато научих, че от няколко месеца си напуснал университета поради липса на средства! Как можех да ти помогна аз с моите сто и двайсет рубли годишна пенсия? Но сега, слава Богу, можем да ти се похвалим, че щастието ни се усмихна, за което бързам да ти съобщя. Преди всичко досещаш ли се, мили Родя, че сестра ти вече от месец и половина живее при мене. Слава Тебе, Господи, свършиха се теглилата й. Когато ти ми писа преди два месеца, че си чул от някого колко много е страдала Дуня от грубостите в дома на Свидригайлови, какво можех да ти отговоря тогава? Ако ти бях писала цялата истина, сигурно щеше да зарежеш всичко и дори пеша да дойдеш при нас, защото аз познавам характера и чувствата ти и ти не би допуснал да обиждат сестра ти. Най-голямото затруднение беше, че Дунечка, като постъпи миналата година гувернантка в дома им, взе предварително цели сто рубли с условието да й удържат всеки месец от заплатата, та дори не можеше да напусне, преди да си е изплатила дълга. Тази сума (сега мога да ти обясня, безценни Родя) тя взе най-вече за да ти изпрати шейсетте рубли, които толкова много ти трябваха. Въпреки доброто и благородно отношение на Марфа Петровна, съпругата на господин Свидригайлов, и на всички домашни, на Дунечка й е било много тежко — особено когато господин Свидригайлов се е намирал по стар военен навик под влиянието на Бакхус. Представи си, този щур човек пожелал Дуня. Накрая не издържал и се осмелил да й направи явно и гнусно предложение, като й обещавал разни подаръци и дори да зареже всичко и да замине с нея в друго село или даже в чужбина. А развръзката дойде неочаквано. Марфа Петровна случайно подслушала как мъжът й увещава Дунечка в градината, разбрала всичко превратно и нея самата обвинила, като мислела, че тя е причината за всичко. И още веднага в градината станала ужасна сцена: Марфа Петровна даже ударила Дуня, нищо не искала да чуе, тя самата цял час крещяла и накрая заповядала веднага да откарат Дуня при мене в града с проста селска каруца, в която нахвърляли вещите й, бельото, дрехите, кое както им паднало, без даже да ги подредят на вързопи. А в това време завалял проливен дъжд и Дуня, оскърбена и опозорена, е трябвало да пропътува с някакъв селянин седемнайсет версти в открита каруца.

Цял месец тук из града се разправяха клюки около тази история и дотам се стигна, че с Дуня даже и на черква не можехме да идем от презрителните погледи и шушукания, дори на висок глас подмятаха пред нас. Причината беше Марфа Петровна, която успя да изложи и окаля Дуня във всички семейства. Но с божията милост нашите мъки свършиха: господин Свидригайлов се опомнил и се разкаян и навярно от съжаление към Дуня дал на Марфа Петровна пълни и очевидни доказателства за Дунечкината невинност. Марфа Петровна била съвсем потресена и „наново убита“, както тя самата ни призна. Тя дойде у нас, разказа ни всичко, горчиво плака и в пълно разкаяние прегръщаше Дуня и я молеше да й прости. Още същата сутрин, без да губи време, право от нас обиколи всички семейства в града и навсякъде с най-хвалебствени думи за Дуня със сълзи на очи възстанови нейната невинност и благородството на нейните чувства и поведение. Всичко това спомогна най-вече и за този неочакван случай, благодарение на който сега се променя, може да се каже, цялата ни съдба. Знай, мили Родя, че един човек вече поиска ръката на Дуня и тя даде съгласието си, за което бързам да те уведомя час по-скоро. Това е Пъотър Петрович Лужин, далечен сродник на Марфа Петровна, която до голяма степен подпомогна случилото се. Най-напред той изяви чрез нея желание да. се запознае с нас; приехме го както подобава, пи кафе, а още на другия ден изпрати писмо, в което много любезно правеше предложение и молеше за бърз и категоричен отговор. Той е делови човек и зает, сега бърза да замине за Петербург, така че всяка минутка му е скъпа.

Разбира се, ние отначало бяхме много сащисани, защото всичко стана твърде бързо и неочаквано. Цял ден заедно обмисляхме и преценявахме.

Той е човек сериозен, материално осигурен, работи на две места и вече има свой капитал. Четирийсет и пет годишен е, но с доста приятна външност и още може да се харесва на жените, изобщо е съвсем солиден и приличен човек, само малко мрачен и някак високомерен. И на мен например отначало ми се видя някак рязък; но то може да се дължи именно на това, че е откровен човек, и положително е така. При второто си посещение например, вече получил съгласието ни, се изрази в разговора, че още преди да познава Дуня, имал намерението да вземе честна девойка, но без зестра и непременно такава, която вече е изпитала какво означава бедствено положение; защото, както обясни, мъжът не трябва с нищо да е задължен на жена си, а е много по-добре жената да смята мъжа си за свой благодетел. Преди да реши, Дунечка не спа цяла нощ и мислейки, че аз вече съм заспала, стана от леглото и цяла нощ ходи назад-напред из стаята; най-накрая коленичи и дълго и пламенно се моли пред иконата, а на сутринта ми съобщи, че е съгласна. Вече споменах, че Пъотър Петрович заминава сега за Петербург. Има там важна работа и иска да открие адвокатска кантора. Така че, мили Родя, той и на тебе може да ти бъде твърде полезен във всяко отношение и ние с Дуня смятаме, че ти отсега още би могъл определено да започнеш бъдещата си кариера. Дуня все това си мечтае. Ние вече се осмелихме да загатнем на Пъотър Петрович. Той отговори сдържано и каза, че, разбира се, тъй като няма да може без секретар, естествено ще е най-добре да не плаща на външен човек, а на роднина, стига той да се окаже способен да върши работата (може ли ти да не си способен!). А най-приятното оставих за края на писмото: знай, мили ми синко, че може би много скоро пак ще бъдем заедно и ще се прегърнем тримата след близо тригодишна раздяла! Вече твърдо е решено, че с Дуня ще заминем за Петербург, кога точно не знам, но във всеки случай много, много скоро, даже може би и след седмица. Всичко зависи от Пьотър Петрович, който ще ни съобщи веднага, щом се установи в Петербург. Сбогом или по-добре довиждане! Прегръщам те много-много и те целувам безброй пъти.

Твоя до гроб Пулхерия Расколникова.»

Разумихин погледна и плика. Според щемпела с датата писмото беше дошло в пощата още преди седмица, но е било връчено на получателя по-онзи ден. Дмитрий Прокофиевич понечи да викне Настася, за да разбере причината за забавянето, но точно в този момент медикът реши да провери цвета на Расколниковите склери. Това именно действие върна болния в съзнание. Расколников се пробуди, уплашено погледна ръката, посягаща към лицето му, и рязко седна на леглото. Бяха му необходими няколко мета, за да дойде на себе си, но не много. След половин минута Родион Романович вече беше съвсем на себе си и дори се подсмихна.

— А, ти ли си — промълви Расколников. — Дошъл си да благотвориш. Че и с доктор.

Но изобщо не погледна Зосимов, само презрително оттласна от лицето си пръстите на медика.

Онзи никак не се засегна, а хвърли многозначителен поглед на Разумихин, отдръпна се встрани и по време на целия последвал разговор наблюдаваше като страничен научен изследовател, който проучва състоянието на болния. Двамата бивши студенти впрочем сякаш го бяха забравили.

— И в писмото ли си навря носа! — злобно се озъби Расколников. — Винаги си бил безцеремонен. И какво ще кажеш?

— Ще кажа, че според мен в писмото е причината за трескавото ти състояние — спокойно отбеляза Дмитрий и се подпря на стената със скръстени на гърдите ръце.

Беше му ясно, че е по-разумно да мълчи и да остави другаря си да говори.

— Психолог! — изпухтя Родион Романович и се хвана за главата. — Сестра ми се отдава жертва на някакъв си Пьотър Петрович, само и само милият Родя да започне кариера! Те ме превръщат в подлец! Без дори да го разбират! Ти знаеш ли за тези два дни какво ли не ми…

И не успя да довърши, защото на вратата, която зееше отворена, се появи ново лице. Това беше господин на години, солиден, високомерен, с недоверчива и гнуслива физиономия. Като видя, че всички са го зяпнали, той леко се поклони с твърде горд вид и съобщи:

— Лужин, Пьотър Петрович. Казаха ми, че в тази стая живее Родион Романович Расколников. Но може би греша?

ОСМА ГЛАВА

Ново лице, и не само едно

— Съвсем точно — поклати глава Разумихин и внимателно изгледа непознатия.

В тъмното стайче на Расколников, напомнящо на ковчег, солидният джентълмен изглеждаше съвсем неуместно. В облеклото му преобладаваха светли младежки тонове. Носеше хубавко светлокафяво лятно сако, лек светъл панталон, жилетка от същия плат, батистена лека връзка на розови райета, и най-важното беше, че всичко това му отиваше. Лицето му, много свежо и дори красиво, и без това изглеждаше младо за четирийсет и пет годишната му възраст. Тъмните бакенбарди приятно го обграждаха от двете страни като два котлета и много красиво се сгъстяваха при лъскавата светлообръсната брадичка.

— Заповядайте — посочи Разумихин един от столовете. — Аз съм Разумихин, негов приятел. А това е самият Родион Романович. Болен е. Затова и докторът е тук. Така че не взимайте много присърце каквото и да ви каже. А впрочем… — И той махна с ръка, защото не чакаше нищо добро от предстоящия разговор. Пьотър Петрович, явно настроил се предварително да играе ролята на благодетелен посетител на градските бордеи, не предчувстваше нищо и засега само изпита леко неудобство от устремения към него огнен взор на Расколников, но отдаде тази странност на споменатото заболяване. Като светски мъж той реши веднага да подобри атмосферата чрез почтен цивилизован разговор, който веднага да определи и подреди всичко.

— Сигурно ви е писала за мен майка ви Пулхерия Александровна или сестра ви Авдотя Романовна? Те са вече в Петербург, но още не съм се виждал с тях поради голяма заетост, тъй като пристигнах малко по-рано… — подхвана той с предразполагащ тон, но като не последва реакция, млъкна и дори се смути, предположи, че поради някаква пощенска неизправност писмото не е дошло и това именно обяснява безумния поглед на бъдещия роднина. Пьотър Петрович никак не обичаше да изпада в нелепи и конфузни положения и за миг се обърка. Той погледна масата да провери за плик и наистина съзря там някакво писмо (но не онова, което Разумихин беше прочел, а друго, днешното от полицията). Лужин леко присви далекогледите си очи, бързо прочете няколкото реда и веднага си обясни всичко.

— А, вероятно сте разстроен от тази призовка? — усмихна се той. — Извинете, случайно ми падна погледът. Глупости, абсолютни глупости. Познавам господин Чебаров, дето е подал иска срещу вас, по някои предишни мои случаи. Предполагам, че ще уредим въпроса. — Установил се в ролята на благодетел, Пьотър Петрович съвсем се успокои относно статуса си и хвърли всичките си усилия за атмосферата. — А майка ви и сестра ви временно, докато подредя бъдещото ни гнездо, ги настаних на «Вознесенски», в дома на Бакалеев…

— Знам го — смръщи се Разумихин. — Скверност ужасна. Мръсотия, смрад, а и много съмнително място. Евтино впрочем.

— Естествено, че не успях да събера толкова сведения, тъй като самият аз съм нов човек тук — обидено възрази Пьотър Петрович, — но впрочем стаичките са много чистички. И аз засега се свирам под наем при госпожа Липевехзел, на две крачки оттук, при един мой млад приятел, Лебезятников. И там наистина е мръсотия, с извинение, и съмнителни съседства. Какво да се прави, Петербург е модерният ни Вавилон. — На това място като че му се стори, че звучи някак жалко, провинциално, та реши незабавно да се реабилитира и същевременно да въведе разговора в по-непринудено и познато русло. — Впрочем, макар да съм живял все в провинцията, в Петербург съм като риба във вода. И по работа често ми се е случвало да идвам, и за пораздвижване, така да се каже — усмихна се лукаво. — Вашите скъпи близки несъмнено са ви писали, а и лично виждате, че не съм първа младост, така че какво ли не съм видял в живота, познати са ми и безумствата на младостта, обаче всичко това е в миналото, по този въпрос бъдете съвсем спокойни. Ще бъда най-примерният съпруг.

И тъй като Расколников продължаваше да мълчи, та вече ставаше съвсем неприлично, Дмитрий Прокофиевич реши да се обади.

— Значи сте полудували на младини? — със сериозен вид се поинтересува той. — Любовчия, а?

Лужин не забеляза присмехулния тон и даже се зарадва, че разговорът се превръща от монологичен в диалогичен.

— Не както може би сте си помислили — снизходително се усмихна той, — а по най-нескандален и частен начин, почтените хора си имат своите начини. Така че, погледнато от този ъгъл, за разлика от мнозина на моята възраст няма от какво да се притеснявам. Нито извънбрачни деца, нито срамни болести, нито прочее подобни неприятности няма да сервирам по никакъв начин на Авдотя Романовна. Говоря за тези неща открито, без смущение, като отговорен и прям човек.

В този миг Родион Романович най-накрая отвори уста.

— Вън оттук — тихо, но съвсем ясно каза той.

— Моля? — изуми се Пьотър Петрович.

— Вън!!! — гракна му Расколников и се приведе напред така яростно, че Лужин отскочи и събори стола. Разумихин се хвърли към него и се наложи да напрегне цялата си сила, за да задържи приятеля си на леглото.

— Това е криза. По-добре си вървете — каза докторът на смаяния Лужин и извади от чантата си шишенце с успокоителна тинктура.

— Бездруго възнамерявах — гордо рече Пьотър Петрович, който не можеше да понесе мисълта да бъде изпъден отнякъде, и то когато е дошъл с най-великодушни намерения. — Тук наблизо имам среща за една работа, та тръгвам… А вие, господине, макар да сте болен, но това не ви извинява. Ще съжалявате, много ще съжалявате, аз съм човек на честта и нямам навика да прощавам обиди — подхвърли накрая на Расколников, който не можеше да овладее бесния си пристъп, и се оттегли.

Наложи се дълго да укротяват разярения Родион Романович. Не само Разумихин бе обруган с най-грозни думи, отнесе го и Зосимов, понесъл шишенцето: от удара на Расколников течността се изплиска върху жилетката на доктора. И Зосимов, който много се грижеше за своите дрехи, забрави цялата си флегматичност, закрещя, че лекуването на хистерии не му влиза в задълженията, и си тръгна, трясвайки вратата. Всуе Дмитрий Прокофиевич, който се втурна подир него, му изтъкна Хипократовата клетва. Зосимов не се върна.

* * *

Когато останаха сами, приятелите дълго мълчаха. И двамата бяха сърдити и мрачни.

— Знаеш ли, братко, това вече си е свинщина, ето какво ще ти кажа — не издържа накрая Разумихин. — Без вина обиди Зосимов. А и кандидатът на сестра ти, макар и да не е много привлекателен, но какво е това «вън оттук»?

— И ти вън с грижите ти! — ядоса се Расколников. — Някой да те е молил? Какво ми се мъкнеш изобщо?

— Исках да те заведа при мой далечен роднина. Интересен екземпляр е този мой Порфирий. Копнее да се запознае с теб.

— С мен? — учуди се Родион Романович. — Че откъде е чувал за мен? Ти ли си му надрънкал нещо?

— Представи си, не. Прочел статията ти във вестника за необикновените хора. Между другото, категорично съм несъгласен с теб. Написал си пълни глупости, при това много вредни. Порфирий сигурно професионално се е заинтригувал от теб. Все казва: изучете психологията на престъплението и няма да има престъпления. Порфирий е следствен пристав, сега е на работа тук, в Казанския участък…

Расколников, смазан и превит след припадъка си, почти не чуваше своя приятел. Не прояви интерес нито за статията, нито за психологията, обаче щом Дмитрий спомена длъжността на сродника си, болният трепна, на лицето му грейна възпалена жлъчна усмивка.

— А, това било… — изсмя се или се закашля Родион Романович. — Ето кой те е пратил. Чух, да, за клиентите със заложени вещи.

— Какви клиенти? — навъси се Разумихин.

Внезапно Расколников се изхили по много неприятен начин, вперил в другаря си неподвижни очи.

— Не знаех, Митя, че сега напираш в тази насока — бавно и с явно желание да го засегне изсъска домакинът. И успя.

— Ей, ти… — Дмитрий сви юмруци. — Да не беше болен, щях да те… О, по дяволите с твоите измишльотини!

Обърна се и изхвърча от стаята с такава скорост, че за малко да се блъсне в госпожицата, която се качваше по стълбите.

Тя беше височка, но слаба. Разумихин с цялата си маса направо я помете, но успя да я подхване и да я задържи.

— Пардон, по дяволите! Извинете ме! — викна той и щеше да се втурне надолу, но погледна лицето на непознатата и се вцепени.

— Няма нищо — отвърна девойката с леко уплашена усмивка, но без капка притеснение. — Сигурно много бързате и затова не ме видяхте…

— Да, бързам. Тоест всъщност…

Госпожицата се държеше съвсем спокойно, а Разумихин, напротив, чувстваше нарастващо смущение. Той самият не би могъл да обясни какво му става, но просто не беше в състояние нито да продължи надолу, нито да отлепи очи от лицето й.

— Щом бездруго ви забавих — усмихна се тя вече съвсем весело, — удобно ли е да ви питам дали знаете случайно къде живее Родион Расколников?

— Знам — хрипливо отговори Разумихин. — Вие сте сестра му, нали?

Не че беше трудно да се сети човек. Девойката, наречена в писмото на майката «Дуня», доста приличаше в чертите си на Родион Романович, само дето беше още по-красива. Тъмноруса коса, малко по-светла от братовата й; очите почти черни, бляскави, горди и същевременно невероятно добри. Беше бледа, но не болезнено бледа; лицето й излъчваше свежест и здраве. Устата й беше малка, долната устна, свежа и алена, беше леко издадена напред, както и брадичката и това май беше единствената неправилност на това прекрасно лице, но му придаваше особена характерност и между другото някаква надменност.

— Той ли ви разказа за пристигането ни? Вие негов приятел ли сте? Да, аз съм сестрата на Родя, Авдотя Романовна.

Госпожицата го погледна ведро и приветливо, но той се смути още повече.

— Разумихин — избъбра той със свито гърло. — Току-що бях при него… Е, да не преча на роднинската ви среща и тъй нататък… — направи усилие да продължи надолу, но краката не му се подчиняваха. — Знаете ли какво, той е болен — каза Разумихин, но девойката сякаш не го чу.

Развълнувана от предстоящата среща, тя почука на вратата и влезе, без да чака отговор.

Дмитрий слезе две-три стъпала. Спря, постоя и неочаквано седна. Да почакам малко, знам ли, може да му потрябва нещо от аптеката или нещо друго, каза си той и неочаквано се изчерви.

* * *

Но каква аптека — Разумихин си представи, че в сегашния си бяс Родя може да се нахвърли срещу сестра си, да я обиди или да я удари, а само от мисълта, че някой, ако ще и собственият брат, може да удари чернооката госпожица, дъхът му опасно секна. Той и на себе си вероятно не би признал, че дори би бил доволен от такъв обрат в събитията: Авдотя Романовна да викне «помощ!» или нещо подобно и тогава той, Разумихин, да нахълта и да я спаси.

Затова Дмитрий седеше като на тръни, вслушваше се напрегнато в звуците, които долитаха от стаята, и беше готов, ако се наложи, мигом да се втурне. Ала опасенията (или надеждите) му като че бяха напразни. Острият слух на Разумихин не долавяше никакви признаци за разправия. Отначало, когато Авдотя Романовна влезе, той чу тихи възклицания, после, почти веднага, хлипания, но не жални, а радостни. Последва шум на приглушен разговор. Дмитрий се укори за прекалената мнителност, но изведнъж тонът на разговора се повиши и скоро на стълбите се чуваше всяка дума.

— Но как… как… си позволяваш?! — накъсано и сякаш задъхано възкликна женският глас.

Отговорът беше разпален, но почти неразбираем.

— Защо си въобразяваш, че се жертвам? Какво е това самомнение? А и не е твоя работа! Аз му се врекох! За когото си искам ще се омъжа!

— А, не, Авдотя Романовна! — остро възрази Расколников. — Няма да го допусна! Какъв излизам аз тогава? Ваш хрантутник? Проклета да си с твоята унизителна саможертва! Сестра ми ще се продаде, та аз да започна кариера?

И се чу звук, непоносим за Разумихин — на плесница. Той с ръмжене скочи и се втурна в стаята, дори не забеляза, че с удара с рамо е откачил вратата от едната панта. Но не се наложи да брани Авдотя Романовна от обезумелия й брат. Пред очите на Разумихин се разкри неочаквана сценка. Родион Романович стоеше втрещен и опипваше с пръсти лявата си буза, която беше много по-червена от дясната. А госпожицата беше коленичила пред него, прегръщаше го и шепнеше с беззвучен плач: «Прости ми, прости ми…» Като видя приятеля си, Расколников не се ядоса, а само се усмихна леко смутено.

— А, пак ли ти? Чу шум, а? Запознай се, сестра ми Дуня. Току-що ме удари и май справедливо. Дуня, стани, стига вече, не сме сами. Това е моят приятел Дмитрий Прокофиевич Разумихин.

Но Авдотя Романовна и без това вече се надигаше.

— Познаваме се — смотолеви тя, без да смее да погледне свидетеля на семейната сцена.

Изумително: очите й бяха зачервени от плач, носът й се беше подул, но сега тя му се стори още по-красива, отколкото на стълбите.

— Какво се пулиш? — засмя се Родион Романович — странно, но беше в прекрасно настроение. — Такива сме ние, Расколникови. Рязански африканци.

Шамарът е най-добрият лек за истерията, си каза Разумихин и също се усмихна.

— Да, сега си по-добре, то личи. Как ти заблестяха очите. Ако щете вярвайте, Авдотя Романовна, но допреди малко лежеше като труп.

На Дмитрий му беше неописуемо приятно да говори с нея така съвсем пълноправно и да изрича името й.

— Извинете ни, Дмитрий Прокофиевич… С Родя малко се сдърпахме. Вечно сме така. Аха да се скараме като жестоки врагове, и вече сме се сдобрили. Много го обичам — и той мен.

— Стига, стига — сконфузи се Расколников. — Момински сантименти. — И неочаквано каза: — Митя, щеше да ме водиш при твоя детектив. Да вървим тогава, а?

— А мама? — ахна Авдотя Романовна. — Обещах й да те заведа, тя те чака.

Родион Романович се намръщи: