Анж Питу Дюма Александр
— Вървете, господин Дьо Шарни — подкани го Мария-Антоанета, съзирайки изражението на признателност, което се изписа на лицето на Андре.
Графът не забеляза това изражение или не поиска да го забележи; той взе ръката на жена си и изказа своето задоволство от възвръщането на силите и цвета й.
После, като се поклони с дълбоко уважение пред кралицата, отправи се към вратата.
Ала излизайки, очите му срещнаха за последен път тези на Мария-Антоанета.
Погледът на кралицата казваше: „Върнете се бързо.“
Погледът на графа отговаряше: „Колкото мога по-бързо.“
Колкото до Андре, тя следеше със свито сърце, останала без дъх, всяко движение на мъжа си.
Графинята сякаш ускоряваше със своето желание бавната му, благородническа крачка и го тласкаше навън с цялата мощ на волята си.
Още щом той затвори вратата, щом се изгуби от очите й, силите, които Андре бе събрала, за да се справи с положението, се стопиха; лицето й пребледня, нозете й се подкосиха и тя се строполи на едно кресло, което се намираше до нея, опитвайки се да изкаже извиненията си на владетелката за това нарушаване на етикета.
Кралицата изтича до камината, взе шишенце със соли и го поднесе към ноздрите на Андре, която този път дойде на себе си много по-бързо, по-скоро със силата на волята си, отколкото поради грижите, които получи от височайшата ръка.
В действителност имаше нещо странно между тези две жени. Кралицата сякаш обичаше Андре, Андре сякаш дълбоко уважаваше кралицата, ала в някои моменти те изглеждаха не като сърдечна кралица и предана поданица, а като врагове.
И така, както споменахме, могъщата воля на Андре й възвърна силата. Тя стана отново, отклони почтително ръката на владетелката и сведе глава пред нея.
— Нека Ваше Величество позволи — продума — да се оттегля в стаята си…
— Да, несъмнено, и вие винаги сте свободна, скъпа графиньо, знаете го. Етикетът не е предназначен за вас. Но преди да се приберете, нямате ли все пак нещо да ми кажете?
— Аз, мадам? — попита Андре.
— Вие, разбира се.
— Не, в каква връзка?
— Ами във връзка с този господин Жилбер, който толкова ви е впечатлил.
Андре потрепера, ала се задоволи да поклати глава в знак на отрицание.
— В такъв случай не ще ви задържам повече, скъпа Андре. Свободна сте.
И Мария-Антоанета се насочи към будоара в съседство със стаята й.
Графинята пък, след като направи безукорен реверанс, пристъпи към изходната врата.
Но в мига, в който понечи да я отвори, в коридора отекнаха стъпки и една ръка натисна дръжката от външната страна.
В същата секунда прозвуча гласът на Луи XVI, който даваше на своя камериер заповеди за през нощта.
— Кралят, мадам! — изрече Андре, отстъпвайки назад. — Кралят!
— Е, добре, да, кралят — отвърна Мария-Антоанета. — Толкова ли ви плаши?
— Мадам, в името на небето — поде трескаво графинята, — не искам да виждам краля, не искам да заставам лице в лице с него, поне тази вечер. Бих умряла от срам!
— Ала в края на краищата трябва да ми кажете…
— Всичко, всичко, ако Ваше Величество настоява. Само ме скрийте.
— Влезте в будоара ми — посочи Мария-Антоанета. — Ще излезете, след като кралят си тръгне. Бъдете спокойна, пленничеството ви не ще продължи много. Кралят никога не се задържа дълго тук.
— О, благодаря, благодаря — промълви графинята.
И втурвайки се към будоара, тя изчезна в мига, в който кралят, отваряйки вратата, се появи на прага.
Луи XVI влезе.
30.
Един крал и една кралица
След като се огледа наоколо, кралицата прие поздрава на съпруга си и също го поздрави приятелски.
После, като му подаде ръка, запита:
— На каква щастлива случайност дължа честта на вашето посещение?
— На истинска случайност, право казвате, мадам. Срещнах Шарни, който ми съобщи, че отива от ваше име да нареди на нашите военни да не предприемат нищо. Такова голямо удоволствие ми достави фактът, че вие сте взели подобно решение, та не можах да мина покрай апартамента ви, без да ви благодаря.
— Да — кимна кралицата, — всъщност разсъдих и помислих, че положително ще е по-добре войските да стоят настрана и да не давате повод за гражданска война.
— Отлично — възкликна кралят, — очарован съм, че смятате така. Впрочем знаех, че ще ви върна на това мнение.
— Ваше Величество вижда, че не беше много трудно да се постигне тази цел, понеже решението ми е взето самостоятелно, извън неговото влияние.
— Чудесно! Това доказва, че сте доста благоразумна, а когато ви доверя някои размисли, ще станете съвсем благоразумна.
— Но ако сме на еднакво мнение, сир, тези размисли ми се струват безполезни.
— О, бъдете спокойна, мадам, не възнамерявам да захващам спор. Знаете, че не обичам споровете повече от вас. Това ще е разговор. Да видим, няма ли да сте доволна да разговаряте от време на време с мен за делата на Франция, както двама добри съпрузи обсъждат семейните си дела?
Тези последни думи бяха произнесени с онази съвършена простодушност, която Луи XVI проявяваше при фамилиарно общуване.
— О, сир! Напротив — отговори кралицата, — само че дали моментът е подходящ?
— Мисля, че да. Ако не искате да се обсъждат военните действия, ще ми го кажете незабавно, нали?
— Казах ви.
— Но не ми посочихте съображението си.
— Не ме попитахте.
— Е, добре, питам ви.
— Безсилието!
— А, правилно забелязвате! Ако вярвахте, че сте по-силната, бихте воювали.
— Ако вярвах, че съм по-силната, бих изгорила Париж.
— О, толкова бях сигурен, че вие не желаете войната по същите причини като мен!
— Е, и какви са вашите?
— Тя е само една.
— Кажете я.
— Не искам да започвам война с народа, защото смятам, че народът има право.
Мария-Антоанета свъси вежди в изненада.
— Право! — възкликна тя. — Народът има право да се бунтува?
— Ами да.
— Право да нападне Бастилията, да убие управителя, да отреже главата на превото на търговците, да изтреби войниците ви?
— Ех!… Боже мой! Да.
— О — извика кралицата, — значи това са вашите размисли и тъкмо тези размисли идвате да ми изложите!
— Предадох ви ги, както ми дойдоха в главата.
— Докато вечеряхте?
— Добре! — рече кралят. — Ето че отново стигаме до темата за храненето. Не можете да ми простите, че обичам да ям. Бихте предпочели да съм поетичен и ефирен. Какво искате! В моето семейство се яде. Анри IV не само е ял, но и е пиел виното, без да го разрежда. Великият и извисен Луи XIV е ял, докато почервенее. Крал Луи XV пък, който е държал да бъде сигурен, че ще е по негов вкус, сам е приготвял своите плодови банички, а кафето му е правела мадам Дю Бари. А аз, какво очаквате! Гладен ли съм, не мога да устоя. Нали трябва да подражавам на предците си Луи XV, Луи XIV и Анри IV253. Ако при мен това е потребност, бъдете снизходителна, ако е недостатък, простете ми.
— Сир, ще се съгласите…
— Че не бива да ям, когато съм гладен, не — заяви кралят и поклати спокойно глава.
— Вече не ви говоря за това, говоря ви за народа.
— А!
— Ще се съгласите, че народът няма право.
— Да се бунтува! Да огледаме нашите министри. Откакто управляваме, колцина са се заели действително с добруването на народа? Двама — Тюрго и господин Дьо Некер. Вие и вашият гняв ме накарахте да ги отстраня. За единия се вдигна бунт, за другия току-виж се направи революция. Да поговорим малко и за останалите. А, това са чаровни люде, нали? Господин Дьо Морепа, протежето на моите лели, един песнописец! Не министрите трябва да пеят, а народът. Или господин Дьо Калон? Той ви каза нещо пленително, знам го, което ще се помни. Един ден, когато дойдохте да му искате вече не се сещам какво, Калон ви отвърна: „Ако е възможно, е направено, ако не е възможно, ще бъде направено.“ Тази фраза може би е струвала сто милиона на народа. Не се учудвайте, че той го смята за не толкова духовит, колкото го намирате вие. Разберете едно, мадам. Ако задържам тези, които одират кожата на народа, и отпращам онези, които го обичат, това не е начин да го умиротворя и да го привлека към нашето управление.
— Значи говорите за право, не за метеж? Провъзгласете този принцип! Хайде! Наистина съм много радостна, че споделяте подобни неща на четири очи. Ако някой ви чуеше…
— О, да — отвърна кралят, — не ми казвате нищо ново. Да, знам, че ако вашите Полиняк, Дрьо-Брезе, Клермон-Тонер, Коани ме чуеха, щяха да вдигнат рамене зад гърба ми, знам го, но те будят у мен само съжаление, тези Полиняк, които ви обират и разнасят, на които в един хубав ден вие предоставихте графство Фенетранж, струвало ви сто и двайсет хиляди ливри254; вашият Сартин, комуто вече бях дал издръжка от осемдесет и девет хиляди ливри и който получи от вас двеста хиляди ливри като помощ; принцът от Дьо-Пон, на когото ме принудихте да отпусна деветстотин четирийсет и пет хиляди ливри, за да погаси дълговете си; мадам Дьо Лавал и мадам Дьо Е-Ньовил, които вземат по осемдесет хиляди ливри издръжка; Коани, който е задоволен с всичко и който един ден, когато поисках да понамаля доходите му, ме притисна в коридора, готов да ме набие, ако не бях отстъпил255. Всички тези хора са ваши приятели, нали? Е, добре, ще ви кажа нещо и вие няма да го повярвате, като се има предвид, че е истина — ако, вместо да са в двора, приятелите ви бяха в Бастилията, народът би я укрепил, вместо да я разруши.
— О! — изпусна едно възклицание кралицата и един жест на ярост.
— Кажете каквото желаете. Такава е истината — отговори невъзмутимо Луи XVI.
— О, вашият обичан народ скоро не ще има причина да мрази приятелите ми, защото те си тръгват.
— Заминават! — извика кралят.
— Да, заминават.
— Полиняк? Жените?
— Да.
— Клермон-Тонер, Коани?
— Да.
— Е, толкова по-добре — въздъхна с облекчение Луи, — толкова по-добре! Благословен да си, Господи!
— Как „толкова по-добре“! Как „благословен да си, Господи“! Вие не съжалявате ли за тях?
— Не, тъкмо обратното. Липсват ли им пари за заминаването? Ще им дам. И те не ще бъдат зле употребени, гарантирам ви. Лек път, господа! Лек път, дами! — рече кралят с чаровна усмивка.
— О, да, да — каза кралицата, — разбирам, че одобрявате подобно малодушие.
— Чакайте да се разберем — може би най-сетне вие им въздавате правосъдие?
— Те не заминават — извика Мария-Антоанета, — те дезертират.
— Не е важно, стига да са далеч!
— И само като си помисля, че тези низости са по съвет на вашето семейство!
— Моето семейство съветва всички ваши фаворити да си вървят? Не го смятах за толкова мъдро. Кажете, кои от семейството ми правят тази услуга, за да им благодаря?
— Вашата леля Аделаид, брат ви Д’Артоа.
— Брат ми Д’Артоа! Мислите ли, че ще последва, от своя страна, съвета, който дава? Мислите ли, че и той ще замине?
— Защо не? — процеди Мария-Антоанета, опитвайки се да жегне краля.
— Дано добрият Бог ви чуе! — вдигна очи към небето Луи XVI. — Ако господин Д’Артоа си тръгне, ще му пожелая същото като на другите: „Лек път, братко Д’Артоа, лек път!“
— А! Та той е ваш брат! — извика кралицата, изумена.
— Поради това е достоен за съжаление! Едно симпатично момченце, на което не липсва нито дух, нито смелост, знам чудесно, но което няма мозък, което си играе на френски принц, подобно на конте от времето на Луи XIII, един свадливец, непредпазливец, който ви компрометира, вас, жената на Цезар.
— Цезар! — прошепна кралицата с убийствена ирония.
— Или Клавдий256, ако желаете — добави кралят, — защото знаете, мадам, че Клавдий е бил Цезар, а и Нерон.
Мария-Антоанета наведе глава. Тази историческа самонадеяност я поразяваше.
— Клавдий — продължи владетелят, — тъй като предпочитате името Клавдий пред Цезар, та Клавдий една вечер, спомняте си, бе заставен да нареди да затворят железните порти на Версай с цел да ви даде урок, когато се връщахте прекалено късно. Този урок именно господин графът Д’Артоа ви го докара. И така, изобщо не ще съжалявам за господин Д’Артоа. Колкото до леля ми, известно е какво се говори за нея257. И тя заслужава не по-малко да бъде от семейството на Цезарите! Но не казвам нищо, защото е моя леля. И да си тръгне, въобще не ме интересува. Също и господин Дьо Прованс, смятате ли, че ще се тюхкам за него? Господин Дьо Прованс заминава ли? Лек път!
— О! Той не говори за заминаване.
— Толкова по-зле! Видите ли, скъпа моя, господин Дьо Прованс владее прекрасно латински според мен. Той ме принуждава да говоря английски. Тъкмо господин Дьо Прованс стовари на гърба ни вината за Бомарше, като го натика в Бисетр, във Фор-л’Евек258 и не знам си къде, със силата на личната си власт, и господин Дьо Бомарше здравата ни го върна. Значи господин Дьо Прованс остава! Лошо, лошо! Ще ви доверя нещо, мадам, и то е, че в обкръжението ви познавам само един честен човек — господин Дьо Шарни.
Кралицата поруменя и се извърна.
— И той ли заминава? — попита кралят. — Би било жалко, за него ще съжалявам.
Мария-Антоанета остана безмълвна.
— Говорехме за Бастилията — продължи Луи XVI подир кратко мълчание. — И вие се вайкахте, че е превзета?
— Но, сир, седнете — отвърна кралицата, — явно имате още много неща да ми казвате.
— Не, благодаря. Предпочитам да говоря, крачейки. Крачейки, работя за здравето си, с което никой не се занимава. Защото, макар да се храня добре, смилам зле… Знаете ли какво си мислят всички в момента? Кралят се навечеря, кралят спи. Вие виждате как спя! Аз съм тук, прав, и се опитвам да храносмилам, беседвайки за политика с жена си. Ах, мадам, изкупвам, изкупвам!…
— И какво изкупвате, моля?
— Изкупвам греховете на една епоха, на която съм изкупителна жертва. Изкупвам мадам Дьо Помпадур, мадам Дю Бари, Парка на елените. Изкупвам онзи нещастен Латюд, гнил трийсет години в тъмниците и обезсмъртил се чрез страданието. Още един, заради когото Бастилията е ненавиждана! Бедният! О, колко глупости съм извършил, мадам, търпейки глупостите на другите! Помогнах за преследването на философите, икономистите, учените, писателите. Ех, Боже мой, тези хора искаха само да ме обичат. Ако ме бяха обичали, щяха да създадат славата и благополучието на властването ми. Господин Русо например, тази черна овца за Сартин и останалите, видях го един ден, деня, в който го бяхте извикали в Трианон259, спомняте си. Беше с неугледни дрехи, вярно е, с дълга брада, това също е вярно, ала иначе доблестен човек. Ако си бях сложил моята дебела сива дреха, плетените чорапи и бях казал на господин Русо: „Да отидем да потърсим мъхове в горите на Вил-д’Авре…“
— Е, и какво? — прекъсна го кралицата с нескрито презрение.
— Какво, господин Русо нямаше да напише „Савойският викарий“ и „Общественият договор“260.
— Да, да, знам. Ето как разсъждавате… — рече Мария-Антоанета. — Вие сте благоразумен, боите се от народа си, както кучето от господаря си.
— Не, както господарят от кучето си. Важно е да знаеш, че няма да бъдеш ухапан от кучето си. Мадам, когато се разхождам с Медор, пиренейския дог, който ми подари кралят на Испания, аз съм горд с неговото приятелство. Смейте се, щом искате, при все това Медор, ако не ми беше приятел, би ме разкъсал с големите си бели зъби. Е, аз му казвам: „Малък Медор, добър Медор“, давам му сладкиш и той ме близва.
— Ами тогава погалете бунтовниците, помилвайте ги, хвърлете им сладкиш.
— Така и ще направя. Нямам друг план, моля ви да повярвате. Да, реших, ще струпам малко пари и ще третирам всички тези господа като цербери261. Ей, дръжте, господин Дьо Мирабо…
— А, да, кажете ми за това кръвожадно животно…
— С петдесет хиляди ливри на месец ще бъде един Медор, докато ако чакаме, ще му трябват може би половин милион на месец.
Кралицата започна да се смее от състрадание.
— О! Да се галят подобни хора! — поклати глава тя.
— Господин Байи — продължи кралят, — като стане министър на изкуствата, министерство, което ще се позабавлявам да създам, та господин Байи ще бъде друг Медор. Извинете, че не споделям вашето мнение, мадам, ала аз съм на мнението на моя праотец Анри IV. Той е бил политик като всеки друг и знам какво е казвал.
— И какво е казвал?
— Мухи се с оцет не ловят.
— Санчо казваше същото или нещо подобно.
— Но Санчо би направил народа на Баратария много щастлив, ако Баратария съществуваше262.
— Сир, вашият праотец Анри IV, на когото се позовавате, е ловял вълците не по-зле от мухите. Свидетелство за това е маршал Дьо Бирон263, комуто е наредил да прережат гърлото. Значи е можел да каже всичко, което му е харесвало. Разсъждавайки като него и действайки по начина, по който вие го правите, отнемате изцяло престижа на монархията, която живее единствено от престиж. Вие подкопавате принципа — какво ще стане с величието! Величието е само дума, съзнавам го, ала в тази дума се заключават всички кралски добродетели: „Който почита, обича, който обича, се подчинява.“
— А, да поговорим за величието — прекъсна я Луи с усмивка, — да, да поговорим. Вие например сте също толкова величествена, колкото който и да било, и аз не знам някой в Европа, дори и майка ви Мария-Терезия, да е тласнал толкова напред, като вас, науката за величието.
— Разбирам, искате да кажете, че величието не пречи да бъда ненавиждана от френския народ.
— Не казвам ненавиждана, скъпа моя Антоанета — отбеляза кралят меко, — но в крайна сметка може би не сте толкова обичана, колкото заслужавате.
— Господине — отвърна кралицата, дълбоко наранена, — вие разпространявате онова, което се говори. Никому не съм сторила зло, докато добро, напротив, често съм дарявала. Защо да ме мразят, както вие казвате? Защо да не ме обичат, ако не защото има хора, които непрестанно повтарят: „Кралицата не е обичана!“ Знаете, господине, че е достатъчно един глас да го изрече, за да го подемат сто, сто гласа правят още десет хиляди. И подир тези десет хиляди всички заявяват: „Кралицата не е обичана!“ Излиза, че кралицата е мразена само защото един е казал: „Кралицата не е обичана!“
— Е, Боже мой! — прошепна кралят.
— Е, Боже мой — продължи Мария-Антоанета, — не държа особено на популярността. Ала мисля, че се преувеличава моята непопулярност. Вярно е, не валят хвалебствия върху ми, но все пак съм била обожавана, и задето съм била много обожавана, оказва се, че съм много мразена.
— Чакайте, мадам — спря я кралят, — не знаете цялата истина и се заблуждавате. Говорехме за Бастилията, нали?
— Да.
— Е, добре! В Бастилията има една голяма стая, пълна с всевъзможни книжа, насочени срещу вас. Предполагам, че всичко това ще се изгори.
— И за какво ме упрекват в тези книжа?
— А, сама разбирате, мадам, че не съм ваш обвинител, както не бих желал да бъда и ваш съдник. Щом подобни памфлети се появят, аз нареждам да се изземат и да се изпратят в Бастилията. Ала понякога тези пасквили попадат у мен. Така например — Луи потупа джоба на дрехата си, — ето тук един, той е чудовищен.
— Покажете ми го — извика кралицата.
— Не мога — отговори кралят, — има гравюри.
— И вие сте до такава степен сляп и слаб, че не потърсихте източника на всички тези низости?
— Но тъкмо това се прави, моите полицейски лейтенанти побеляха от издирвания.
— Значи познавате автора на тези мерзости?
— Познавам поне един, на това писание тук, господин Фюрт, понеже има квитанция от него за двайсет и две ливри и петдесет. Когато си струва, виждате, че не се скъпя.
— А останалите, останалите!
— О, нерядко това са изгладнели голтаци, които живуркат в Англия или в Холандия. Човек е ухапан, ужилен, гневи се, търси, смята, че ще намери крокодил или змия, за да ги убие, размаже, ала не, открива само насекомо, толкова дребно, толкова нисшо, толкова мръсно, че не се осмелява да го докосне, дори за да го накаже.
— Чудесно! Но ако вие не благоволявате да се докоснете до насекомите, отправете обвинения в лицето на тези, които ги въдят. Наистина, господине, човек би казал, че Филип Д’Орлеан е слънцето…
— А! — възкликна кралят, като плесна с ръце. — Стигнахме и до това! Господин Д’Орлеан! Хайде, хайде, опитайте да ме скарате с него.
— Да ви скарам с вашия враг, сир, добре казано.
Луи XVI сви рамене.
— Ето — рече той, — ето я системата на тълкуване. Господин Д’Орлеан! Вие нападате господин Д’Орлеан, който се отзовава на моите заповеди, за да се сражава срещу бунтовниците! Който напуска Париж и пристига във Версай. Господин Д’Орлеан е мой враг! Действително, мадам, изпитвате необяснима омраза към Орлеаните!
— О, знаете ли защо той се отзова? Защото се бои да не би отсъствието му да се забележи сред всеобщото усърдие. Дошъл е, понеже е подлец.
— Добре, да започнем отначало — поде кралят, — той е подлец. Вие, която сте наредили да напишат във вашите вестници, че се е страхувал в Усан, сте искали да го опозорите. Това е клевета, мадам. Филип не се е страхувал. Филип не е избягал. Ако беше избягал, нямаше да е от семейството. Орлеаните са храбри, известно е. Главата на семейството264, потомък сякаш по-скоро на Анри III, отколкото на Анри IV, е бил смел, въпреки своя Д’Ефиа и своя кавалер Дьо Лорен. Доказал го е в битката при Касел. Регентът265 е можел да бъде упрекнат за някои дребни неща, що се отнася до нравите, ала се е бил при Стейнкерк, Нервайнден и Алманса като обикновен войник. По-добре да изтъкнем само половината от доброто, което съществува, мадам, но да не говорим за злото, което не съществува.
— В момента Ваше Величество се стреми да оневини революционерите. Ще видите, ще видите колко струва този човек. О, ако съжалявам за Бастилията, то е заради него, задето там хвърляха престъпници, а него не.
— Ако господин Д’Орлеан беше в Бастилията, днес щяхме да сме в прекрасно положение! — каза кралят.
— И какво би се случило?
— Вие вероятно знаете, мадам, че разнасяха бюста му, увенчан с цветя, редом с този на господин Дьо Некер.
— Да, знам.
— Е, добре! Веднъж излязъл от Бастилията, херцог Д’Орлеан щеше да е крал на Франция, мадам.
— И вие навярно щяхте да сметнете това за справедливо! — рече Мария-Антоанета с горчива ирония.
— Ей Богу, да! Вдигайте рамене колкото искате. За да съдя другите, аз се поставям на тяхното място. Не от височината на трона се вижда народът. Аз слизам до него и се питам дали, като буржоа или селянин, бих понесъл един сеньор да ме третира в едно с пилетата и кравите си като стока! Дали, ако бях земеделец, бих търпял десетте хиляди гълъба на сеньора да ми изяждат по десет зърна жито, овес или елда всеки ден, сиреч около две крини, по-голямата част от моя добив, зайците му да хрупат люцерната ми, глиганите му да изравят картофите ми, бирниците му да налагат своя десятък върху прехраната ми, той самият да задиря жена ми и дъщерите ми, кралят да ми отнема синовете за войската, кюрето да обрича душата ми на вечни мъки в миговете си на лошо настроение.
— Хайде, хайде, господине — прекъсна го кралицата с мълниеносен поглед, — грабвайте кирка и тичайте да помагате за сриването на Бастилията.
— Струва ви се смешно — отговори Луи XVI. — Ала аз бих отишъл, честна дума, ако не беше нелепо крал да размахва кирка, когато с един замах на перото може да свърши същата работа. Да, бих взел кирката и биха ме приветствали, както аз приветствам онези, които могат да вършат тази работа. Французите, които рушат Бастилията, ми правят невероятна услуга, мадам, а на вас ви правят още по-голямо добро. Да, на вас, защото не ще можете повече, според прищевките на приятелите си, да нареждате да затварят честните хора в тъмница.
— Честните хора в Бастилията! Аз съм нареждала да затварят честните хора! Може би господин Дьо Роан е честен човек?
— О, не говорете за този, за когото сам не говоря. Парламентът постанови да бъде освободен. Впрочем не беше там мястото на един висш служител на Църквата, тъй като днес в Бастилията се изпращат фалшификаторите. Всъщност аз ви питам, какво правят фалшификаторите и крадците в Бастилията? Няма ли в Париж затвори, които ми струват толкова скъпо, за да държим тези нещастници там? Но да оставим фалшификаторите и крадците, най-лошото е, че в Бастилията отиваха и честни хора.
— Честни хора ли?
— Ами днес видях един почтен човек, който е бил хвърлен там и който е излязъл неотдавна.
— Кога е излязъл?
— Тази сутрин.
— Тази вечер сте видели човек, който е излязъл тази сутрин от Бастилията?
— Току-що се разделих с него.
— Кой е той?
— Някой, когото познавате.
— Когото познавам?
— Да.
— И как се нарича този някой?
— Доктор Жилбер.
— Жилбер, Жилбер! — повтори кралицата. — Какво! Същият, чието име произнесе Андре, идвайки на себе си?
— Тъкмо той трябва да е. Бих се заклел най-малкото.
— Този мъж е бил в Бастилията?
— Действително, мадам, човек би казал, че не знаете.
— Наистина не знам.
И като забеляза изражение на учудване на лицето на краля, Мария-Антоанета додаде:
— Освен ако някоя причина, която съм забравила…
— А, ето — възкликна Луи XVI, — при всички тези несправедливости винаги съществува някоя причина, която се забравя. Ала ако вие сте забравили и нея, и доктора, мадам Дьо Шарни не е забравила нито едното, нито другото, гарантирам ви.
— Сир, сир — прошепна уплашено Мария-Антоанета.
— Трябва да са се случили между тях разни неща… — продължи кралят.
— Сир, милост! — Кралицата гледаше с мъчително безпокойство към будоара, откъдето Андре можеше да чуе разговора.
— А! Да — засмя се кралят. — Страхувате се да не дойде Шарни и да не разбере. Бедната Шарни!
— Сир, умолявам ви. Мадам Дьо Шарни е изключително добродетелна жена и предпочитам да вярвам, признавам, че този господин Жилбер…
— Хайде де! — прекъсна я Луи. — Обвинявате ли този честен момък? Знам каквото знам, по-лошото е, че не знам всичко.
— Вие ме поразявате с вашата увереност — рече кралицата, гледайки все към будоара.
— Е, само че — добави Луи XVI — аз съм спокоен, не ще загубя нищо, чакайки. Началото ми обещава приятен край, който ще узная от самия Жилбер, сега, когато е мой лекар.
— Ваш лекар! Този мъж е вашият лекар? Вие му поверявате от първо виждане живота на краля?
— О! — отвърна студено владетелят. — Доверявам се на очите си и ви заявявам, че проникнах в душата на този човек.
Мария-Антоанета потрепера от гняв и презрение.