Анж Питу Дюма Александр
Мария-Антоанета разполагаше с армия, с фанатизирани привърженици, беше преброила враговете си и желаеше да започне борбата.
Не трябваше ли да си отмъсти за поражението на 14 юли? Не трябваше ли да накара двора да забрави, а и тя самата да забрави това пътуване на краля до Париж, от което той се завърна с трицветна кокарда на шапката си?
Горката жена! Дори и не подозираше за пътуването, към което скоро щеше да бъде тласната.
След спречкването с Дьо Шарни повече не му бе проговорила. Преструваше се, че се отнася към Андре със старото приятелство, за миг помръкнало в сърцето й — завинаги угаснало в сърцето на съперницата й.
Кралицата даже и не поглеждаше Дьо Шарни, освен ако не бе принудена да го потърси по служба или да му нареди нещо.
Това не означаваше, че семейството е в немилост, понеже същата сутрин, когато парижаните се отправяха към Версай, Нейно величество беше разговаряла сърдечно с младия Жорж Дьо Шарни, втория от тримата братя, онзи, който за разлика от Оливие й бе дал толкова войнствени съвети при вестта за превземането на Бастилията.
Действително около девет часа сутринта младият офицер прекосяваше галерията, за да съобщи на началника на ловната свита, че кралят ще ловува, когато Мария-Антоанета, току-що изслушала литургията в параклиса, го съзря и повика:
— Накъде тичате така, господине? — попита тя.
— Вече не тичам наникъде, откакто забелязах Ваше Величество — отвърна Жорж. — Напротив, спрях се и очаквах смирено да ми окаже честта да се обърне към мен.
— Това не пречи да ми отговорите, къде отивате, господине?
— Мадам — поклони се Жорж, — аз съм от ескорта. Негово величество тръгва на лов и аз трябва да получа заповедите на началника на свитата за местата на срещите.
— А! Кралят днес пак ще ходи на лов — каза кралицата, гледайки облаците, които се носеха, надвиснали и черни, откъм Париж. — Ще сбърка. Времето явно крие заплаха, нали, Андре?
— Да, мадам — кимна разсеяно младата жена.
— Не сте ли на същото мнение, господине?
— Така е, мадам. Но кралят настоява.
— Нека волята на краля се изпълни, в горите и по пътищата — отвърна Мария-Антоанета с онази присъща й веселост, която нито сърдечните мъки, нито политическите събития, нито двете заедно успяваха да заличат.
После сниши глас, накланяйки се към Андре:
— Това е, което му остава.
И добави високо към Жорж:
— Можете ли да ми кажете, господине, къде ловува кралят?
— В гората на Мьодон, мадам.
— Е, придружете го и бдете над него.
В този момент бе влязъл граф Дьо Шарни. Той се усмихна благо на Андре и като поклати глава, осмели се да отбележи, поглеждайки кралицата:
— Това е препоръка, която моят брат ще си спомни, мадам, не насред развлечението на краля, а насред опасностите, които го грозят.
При звука на този глас, отекнал в нейните уши, без очите й да я бяха предупредили за присъствието на Дьо Шарни, Мария-Антоанета трепна и изрече с презрителна грубост:
— Бих била силно учудена, ако предположението не бе дошло от господин Оливие Дьо Шарни.
— И защо, мадам? — попита почтително графът.
— Защото това е предсказание за злочестина, господине.
Андре пребледня, виждайки съпруга си да пребледнява.
Той се поклони мълком.
После, хвърляйки един поглед към жена си, която сякаш се чудеше, че е толкова търпелив, каза:
— Аз наистина съм много нещастен, понеже вече не знам как да говоря на кралицата, без да я оскърбя.
Това вече бе подчертано така, както в театъра опитен актьор набляга на важните слова.
Мария-Антоанета имаше твърде обиграно ухо, за да не долови мимоходом значението, което Шарни придаде на тази дума.
— Вече — поде разпалено тя, — вече, какво значи това вече?
— Пак се изразих зле, както изглежда — отвърна скромно господин Дьо Шарни.
И размениха с Андре поглед, който този път кралицата хвана. Тя побледня на свой ред и с гневно стиснати зъби процеди:
— Думите са лоши, когато намерението е лошо.
— Ухото е враждебно — стрелна я Дьо Шарни, — когато мисълта е враждебна.
И след тази реплика, по-скоро справедлива, отколкото почтителна, той замълча.
— Ще почакам с отговора — каза Мария-Антоанета, — та господин Дьо Шарни да има повече късмет с нападките си.
— А аз — рече графът — ще почакам с нападките, докато кралицата добие повече късмет със служителите си.
Андре хвана поривисто ръката на съпруга си и се приготви да излезе заедно с него.
Един поглед на владетелката я задържа. Тя бе видяла жеста.
— Но какво в края на краищата имаше да ми казва вашият съпруг? — попита.
— Той искаше да каже на Ваше Величество, че вчера, изпратен от краля в Париж, е заварил града в странен кипеж.
— Пак ли? — възкликна кралицата. — И по какъв повод? Парижаните превзеха Бастилията и са на път да я разрушат. Какво още желаят? Отговорете, господин Дьо Шарни.
— Вярно е, мадам — отвърна графът. — Ала тъй като не могат да ядат камъни, казват, че са гладни.
— Гладни! Гладни! — извика Мария-Антоанета. — Какво искат да направим ние за това?
— Беше време, мадам — поде Шарни, — когато кралицата съчувстваше на болките на обществото и ги уталожваше. Беше време, когато тя се качваше в мансардите на бедните и молитвите на бедните стигаха от мансардите до Бога.
— Да — поклати глава кралицата с горчивина, — и бях възнаградена, няма що, за състраданието си към нещастията на другите. Една от най-големите ми беди дойде оттам, че се качих в такава мансарда.
— Понеже Ваше Величество се излъга веднъж — каза Шарни, — понеже изсипа своите благоволения и милост върху създание, достойно за презрение, трябва ли да съди за цялото човечество по една безчестница? Ах, мадам, мадам, колко бяхте обичана тогава!
Мария-Антоанета хвърли искрящ поглед към Шарни.
— Та какво ставаше вчера в Париж? — попита тя. — Не ми казвайте друго освен онова, което сте видели, господине. Искам да бъда сигурна в истинността на думите ви.
— Онова, което съм видял, мадам! Видях една част от населението, заляла кейовете, да чака напразно пристигането на брашното. Видях друга част на опашки пред вратите на хлебарите, да чака напразно хляб. Онова, което съм видял! Един изгладнял народ; съпрузи, гледащи тъжно жените си, майки, гледащи тъжно децата си. Онова, което съм видял! Свити пестници, заканително насочени към Версай. Ах, мадам, мадам! Онези опасности, за които ви говорех, онзи сгоден случай да умрем за Ваше Величество, щастие, за което аз и брат ми копнеем, — боя се, че скоро ще ни се представи.
Кралицата обърна гръб на Дьо Шарни с жест на раздразнение и опря горящото си, макар и бледо чело на един прозорец, гледащ към Мраморния двор.
В миг потръпна.
— Андре — рече тя, — елате да видите какъв е този конник, който пристига, изглежда, че носи важни вести.
Младата жена се приближи, ала почти веднага се отдръпна с побеляло лице.
— О, мадам! — промълви с упрек.
Дьо Шарни пристъпи нервно към прозореца, той не бе пропуснал нищо от ставащото.
— Този конник — каза, взирайки се ту в кралицата, ту в жена си, — е доктор Жилбер.
— А, наистина! — възкликна Мария-Антоанета с тон, по който дори за Андре бе невъзможно да прецени дали кралицата я бе привлякла до прозореца в едно от онези изстъпления на женско отмъщение, от които клетата се опиваше понякога, или пък защото очите й, отслабнали от бдение и сълзи, не разпознаваха отдалеч даже онези, дето тя имаше интерес да разпознае.
Ледено мълчание обгърна тримата актьори в тази сцена и единствено погледите им продължиха да питат и да отговарят.
Това бе действително Жилбер, който носеше зловещите новини, предсказани от Дьо Шарни.
Все пак, макар да скочи стремително от коня, макар да се изкачи бързо по стълбите, макар трите неспокойни глави — на кралицата, на Андре и на Дьо Шарни — да се извърнаха трескаво към вратата, през която трябваше да влезе, тази врата не се отвори.
Изминаха няколко минути на тревожно очакване.
Изведнъж се отвори срещуположната врата и един офицер каза:
— Мадам, доктор Жилбер, който е дошъл, за да разговаря с краля по важни и неотложни дела, моли за честта да бъде приет от Ваше Величество, тъй като кралят е заминал преди час за Мьодон.
— Да влезе! — повели кралицата, впервайки във вратата суров до безчувственост поглед, докато Андре, която сякаш естествено трябваше да намери подкрепа у мъжа си, отстъпи и се облегна на ръката на графа.
Жилбер се появи на прага.
52.
Денят 5 октомври342
Жилбер хвърли един поглед върху действащите лица, които изведохме на сцената, и приближавайки се почтително към Мария-Антоанета, попита:
— Ще ми разреши ли кралицата в отсъствието на нейния августейши съпруг да й съобщя новините, които нося?
— Говорете, господине — отвърна тя. — Като ви видях да препускате така бързо, събрах всичките си сили, подозирайки, че пристигате със страшна вест.
— Би ли предпочела кралицата да бъде изненадана? Предупредена, с присъщите й здрав разум и безпогрешна преценка, ще се възправи срещу опасността и може би опасността ще отстъпи.
— Е, господине, каква е тази опасност?
— Мадам, седем-осем хиляди жени са тръгнали от Париж въоръжени и идват във Версай.
— Седем-осем хиляди жени! — каза Мария-Антоанета с презрително изражение.
— Да, но по пътя ще се насъберат още и току-виж станали петнайсет-двайсет хиляди.
— И какво ще искат?
— Гладни са, мадам, ще искат хляб от краля.
Кралицата се обърна към Дьо Шарни.
— Уви, мадам! — поклати глава графът. — Онова, което предвидих, се случи.
— Какво да правим? — озърна се Мария-Антоанета.
— Най-напред да предупредим краля — предложи Жилбер.
Кралицата реагира бурно.
— Краля! О, не! — възпротиви се тя. — Има ли смисъл?
Този вик направо избликна от сърцето й — той бе израз на нейното мъжество, на съзнанието за собствената й сила и в същото време за една слабост, която не би следвало нито да съзира у съпруга си, нито да разкрива пред външни хора.
Ала беше ли външен Дьо Шарни? Беше ли външен Жилбер?
Не, напротив, не бяха ли тези двама души избрани от Провидението, единия, за да закриля кралицата, а другия — краля?
Дьо Шарни отвърна едновременно на Мария-Антоанета и на Жилбер; той си възвръщаше самоконтрола, тъй като бе пожертвал гордостта си.
— Мадам — подхвана, — господин Жилбер има право. Трябва да уведомим краля. Негово величество е все още обичан, ще излезе пред жените, ще ги поздрави с реч и ще ги обезоръжи.
— Но кой ще се нагърби с това? — попита кралицата. — Пътят със сигурност е отрязан, начинанието е опасно.
— Кралят в гората на Мьодон ли е?
— Да, и ако, както вероятно е, пътищата…
— Нека Ваше Величество благоволи да вижда в мое лице само военния — прекъсна я простичко Дьо Шарни. — Войникът е създаден, за да бъде убит.
И като произнесе тези думи, той не изслуша отговора, не чу въздишката; слезе бързо долу, метна се на един гвардейски кон и препусна към Мьодон заедно с двама конници.
Едва се бе изгубил отвъд железните порти, отвръщайки с един знак на Андре, която му махаше от прозореца, когато глух шум, наподобяващ плисък на вълни по време на буря, накара кралицата да наостри уши. Този шум сякаш се надигаше иззад най-отдалечените дървета по пътя за Париж, които, от мястото, където бяха, се виждаха нанизани в мъглата чак до последните къщи на Версай.
Скоро хоризонтът стана страшен и за очите, не само за ушите; ситен и остър дъжд започна да бразди сивата мъгла.
И при все това, въпреки заплахите на небето, Версай се изпълваше с народ.
Пратениците се втурваха един подир друг в двореца. Всеки съобщаваше за многолюдна колона, идваща от Париж, и мислейки за радостите и лесните триумфи от предните дни, едни изпитваха угризения, други — ужас.
Войниците, неспокойни и гледащи се един друг, бавно вземаха оръжията. Подобно пияни, които се опитват да се отърсят от въздействието на виното, офицерите, обезсърчени от видимото смущение на войниците и ропота на тълпата, понасяха мъчително тази атмосфера, натежала от злощастия, които щяха да припишат на тях.
От своя страна, телохранителите, близо триста души, се качваха на конете сковано и с онова колебание, което обхваща воина, когато съзнава, че ще се сблъска с враг, чийто начин на атака не познава.
Какво да предприемат срещу жени, тръгнали заканително с оръжията си, но които пристигаха обезоръжени и дори не можещи да вдигнат ръце, толкова бяха изнемощели и гладни!
Все пак, за всеки случай, построиха се в редици, извадиха сабите и зачакаха.
Най-накрая жените се появиха; те идваха от две страни. На половината път се бяха разделили; едните поели през Сен Клу, другите — през Севр.
Преди да се разделят, бяха поделили осем хляба — само толкова намерили в Севр.
Трийсет и две либри хляб за седем хиляди души!
Добирайки се до Версай, вече почти се влачеха; повече от три четвърти бяха посели оръжията си по пътя. Майар бе склонил останалата една четвърт да остави своите в първите къщи на града.
Сетне им каза: „Хайде, за да не се усъмнят, че сме приятели на монархията, да запеем Да живее Анри IV!“
И с издъхващи гласове, които едва имаха сила да поискат хляб, те подеха кралската песен.
Учудването в двореца бе голямо, когато вместо викове и заплахи се чуха песни и особено когато се показаха залитащите певици — гладът и пиянството си приличат, — с техните мършави лица, синкави, изпоцапани, със стичащи се капки вода и пот, хиляди страховити ликове, подаващи се едни връз други, и още два пъти по толкова ръце, които се вкопчваха и размахваха през позлатените решетки.
Сегиз-тогиз от недрата на тези призрачни групи се надигаше злокобен вой; по агонизиращите лица проблясваха мълнии.
От време на време ръцете се пускаха от решетките, които ги крепяха, и се протягаха по посока на двореца.
Едни с отворени длани и треперещи — те молеха.
Други със свити юмруци и опънати — те заплашваха.
О! Картината бе мрачна.
От небето — дъжд, на земята — кал.
Обсадителите — обезобразени от глад и закани.
Бранителите — изпълнени със състрадание и съмнения.
Очаквайки Луи XVI, кралицата, трескава и решителна, започна да организира защитата; постепенно придворните, офицерите и висшите служители се събраха около нея.
Сред тях тя забеляза господин Дьо Сен При343.
— Идете да разберете какво искат тези хора.
Господин Дьо Сен При слезе, прекоси двора и се приближи до оградата.
— Какво искате? — попита той жените.
— Хляб! Хляб! Хляб! — отвърнаха едновременно десет хиляди гласа.
— Хляб! — повтори Дьо Сен При раздразнено. — Когато имахте само един господар, хляб не ви липсваше. А сега, когато имате хиляда и двеста, ето докъде сте стигнали.
И господин Дьо Сен При се оттегли сред виковете на тези гладни създания, като нареди портите да се държат заключени.
Но от тълпата се отдели една депутация, пред която се наложи да бъдат отворени.
Майар се бе явил в Събранието от името на жените; той беше издействал председателят и депутация от дванайсет жени да се представят пред краля.
В момента, когато депутацията, начело с Муние344, излизаше от Събранието, кралят влезе в галоп откъм сградите за прислугата.
Дьо Шарни го бе настигнал в гората на Мьодон.
— А, вие ли сте, господине? — попитал бе кралят. — Мен ли търсите?
— Да, сир.
— Ама какво става? Та вие здравата сте препускали.
— Сир, десет хиляди жени, идващи от Париж и искащи хляб, в този час са във Версай.
Луи XVI сви рамене, ала по-скоро с чувство на състрадание, отколкото на презрение.
— Уви! — рече той. — Ако имах хляб, нямаше да чакам да дойдат във Версай, за да ми го поискат.
И все пак, без други коментари, хвърляйки тъжен поглед натам, накъдето се отдалечаваше хайката, която беше принуден да изостави, каза:
— Да вървим във Версай, господине.
И бе тръгнал към двореца.
Тъкмо пристигаше, когато на площад „Арм“ отекнаха силни викове.
— Какво е това? — сепна се кралят.
— Сир — отговори Жилбер, влизайки, блед като смъртта, — това са вашите гвардейци, които, водени от господин Жорж Дьо Шарни, стрелят по председателя на Националното събрание и депутацията, която той води при вас.
— Невъзможно! — сви вежди Луи XVI.
— Чуйте виковете на онези, които убиват. Вижте, вижте, всички бягат.
— Наредете да отворят вратите! — отсече кралят. — Ще приема депутацията.
— Но, сир! — възнегодува кралицата.
— Наредете да отворят — настоя Луи XVI. — Дворците на кралете са място за убежище.
— За жалост само не и за кралете — отбеляза Мария-Антоанета.
53.
Вечерта на 5 срещу 6 октомври345
Дьо Шарни и Жилбер се втурват по стъпалата.
— В името на краля! — извиква единият.
— В името на кралицата! — извиква другият.
И двамата добавят:
— Отворете вратите.
Но тази заповед не е изпълнена така бързо, та председателят на Националното събрание да не бъде повален и тъпкан с крака.
До него две от жените от депутацията падат ранени.
Жилбер и Дьо Шарни се спускат напред; пътищата на тези двама мъже — единият от висшите слоеве на обществото, другият от низините — са се пресекли.
Единият иска да спаси кралицата от любов към нея, другият иска да спаси краля от любов към монархията.
Портите се отварят и жените се устремяват в двора; те се хвърлят към гвардейците и войниците от Фландърския полк; заплашват, умоляват, ласкаят. Има ли начин да се устои на жени, които молят мъже в името на техните майки и сестри!
— Път, господа, път на депутацията! — призовава Жилбер.
И всички редици се разтварят, за да пропуснат Муние и клетите жени, които той ще представи на краля.
Кралят, предупреден от Дьо Шарни, който е взел преднина, очаква депутацията в стаята, съседна на параклиса.
Муние ще говори от името на Събранието.
Луизон Шамбри, онази девойка, събрала шествието с барабана си, ще говори от името на жените.
Муние казва няколко думи на краля и му представя младата цветарка.
Тя прави крачка напред, иска да говори, ала не е в състояние да произнесе друго освен:
— Сир, хляб!
И губи свяст.
— Помощ! — извиква Луи XVI. — Помощ!
Андре се впуска и поднася своя флакон на краля346.
— Ах, мадам! — обръща се Дьо Шарни към кралицата с упрек в гласа.
Мария-Антоанета пребледнява и се оттегля в покоите си.
— Пригответе екипажите — нарежда тя, — кралят и аз заминаваме за Рамбуйе.
В това време бедното момиче идва на себе си; виждайки, че е в ръцете на краля, който я кара да вдиша соли, тя изпуска вик от срам и понечва да му целуне ръка.
Но той я възпира.
— Хубаво дете — казва й, — оставете ме да ви прегърна, вие го заслужавате.
— О, сир, сир! Понеже сте така добър, дайте заповед! — проплаква девойката.
— Каква заповед? — пита кралят.
— Да докарат житото, за да се свърши с глада.
— Дете мое — поклаща глава Луи XVI, — много ми се иска да подпиша заповедта, за която ме молите, ала наистина се страхувам, че няма да ви послужи особено.
Кралят сяда до една маса и започва да пише, когато изведнъж се чува единичен изстрел, последван от силна пушечна стрелба.
— Ах, Боже мой! Боже мой! — извиква кралят. — Какво има пак? Вижте какво става, господин Жилбер.
Даден е бил втори залп срещу друга група жени и тъкмо той е предизвикал единичния изстрел и пушечната стрелба.
Изстрелът е дошъл от човек от народа и е уцелил в ръката господин Савониер, гвардейски лейтенант, в момента, когато тази ръка се е вдигнала, за да удари млад войник, побягнал към една барака, който с двете си разперени и голи ръце бранел жена, паднала на колене зад него347.
На този пушечен изстрел гвардейците отвръщат с пет-шест изстрела от карабина.
Два куршума са улучили — една от жените се е строполила мъртва.
Друга отнасят тежко ранена.
Народът отговаря на атаката и на свой ред двама гвардейци се свличат от конете.
В същия миг се разнасят викове: „Път! Път!“. Това са мъжете от предградието Сент Антоан, които прииждат, влачейки три оръдия, готови за стрелба.
За щастие вали проливен дъжд и фитилът напразно е доближен до барута — навлажненият барут отказва да се възпламени.
Един глас прошепва в ухото на Жилбер: „Господин Дьо Лафайет пристига, намира се на не повече от половин левга оттук.“
Докторът напусто се мъчи да разбере откъде идва известието; ала откъдето и да е дошла, новината е добра.
Той се оглежда наоколо и забелязва кон без ездач; това е конят на един от убитите гвардейци348.
Жилбер се мята на седлото и потегля в галоп по посока на Париж.
Вторият кон без ездач тръгва подире му; но едва е изминал двайсетина крачки, когато е хванат за юздата и спрян. Докторът решава, че са отгатнали намерението му и че искат да го преследват. Хвърля един поглед зад себе си, отдалечавайки се.
Читать бесплатно другие книги:
