Анж Питу Дюма Александр

Веднага един-единствен вик — бесен вик, грозящ рев, ръмжене, пръскащо омраза, — бе изстрелян от двайсет хиляди гърди. Офицерите са раздърпани, изтикани, пометени, хиляди ръце се впиват във Фулон, повдигат го и го завличат във фаталния ъгъл под уличния фенер, гнусно и зверско бесило на гнева, което народът наричаше свое правосъдие.

Бийо гледаше от прозореца и крещеше; общинарите също подканяха стражата, която не бе в състояние да направи повече.

Отчаян, Лафайет изскочи вън от Кметството, ала не успя да пробие и на сантиметър през тази тълпа, която се простираше подобно на огромно езеро между него и фенера.

Качвайки се на крайпътните камъни, за да виждат по-добре, висейки по прозорците, вкопчвайки се в издатините на зданията, във всевъзможни грапавини, обикновените зрители окуражаваха с ужасяващите си викове страховитата възбуда на актьорите.

Те си играеха със своята жертва като стадо тигри с беззащитна плячка.

Всички претендираха за правото върху Фулон. Най-сетне разбраха, че ако искат да се наслаждават на агонията му, трябва да си разпределят ролите.

В противен случай щеше да бъде направен на парчета.

Едни повлякоха Фулон, който вече нямаше сили да вика.

Други, които бяха свалили вратовръзката и разкъсали дрехите му, метнаха на шията му едно въже.

Трети, покатерили се на фенера, спускаха отгоре въжето, което техните другари надяваха на бившия министър.

За миг повдигнаха Фулон и го показаха на тълпата — с въже на врата и ръце, завързани на гърба.

После, когато тълпата достатъчно дълго съзерцава изтезаваната жертва и ръкопляска, беше даден сигналът и Фулон, блед, окървавен, бе нагласен на височината на желязната кука на фенера сред дюдюкане, по-кошмарно от смъртта.

Онези, които не бяха могли да зърнат нищо дотогава, видяха обществения враг да се носи над тълпата.

Отекнаха нови викове — този път насочени срещу палачите. Нима Фулон щеше да умре толкова бързо?

Палачите свиха рамене и се задоволиха да покажат въжето.

Въжето бе старо; можеше да се види как се разнищва. Отчаяните движения, които Фулон правеше в агонията си, го докъсаха и той, полуудушен, се строполи на паважа.

Това беше само увертюрата към изтезанието, Фулон бе едва в преддверието на смъртта.

Всички се нахвърлиха върху му; не бързаха; той вече нямаше как да избяга; падайки, си бе счупил крака под коляното.

И все пак прозвучаха няколко проклятия, безсмислени и охулващи — обвиняваха екзекуторите, че са непохватни — тях, които, така находчиви, бяха избрали толкова вехто и изхабено въже с надеждата, че ще се скъса.

Надежда, която се бе оправдала.

Правят клуп и отново го надяват на шията на клетника, а той, полумъртъв, с подивял поглед, с пресеклив глас, дири и се озърта около себе си, дали някой в този град, наричан средище на цивилизования свят, не ще му се притече на помощ, или пък някой от байонетите на онзи крал, на когото е бил министър и който има стотина хиляди байонета, не ще възпре това пълчище от канибали.

Но наоколо няма нищо, нищо освен омраза и злословие, нищо освен смърт.

— Поне ме убийте, без да ме карате да страдам така жестоко — викна обезумял Фулон.

— Гледай ти! — отвърна един глас. — Защо пък да ти скъсяваме мъчението, ти доста удължи нашето.

— Освен това — обади се друг — стомахът ти още не е смлял сеното.

— Почакайте! Почакайте! — кресна трети. — Ще му доведем зет му, Бертие. И за него има място, на фенера отсреща.

— Па да им видим тогава физиономиите, на тъста и зетя — добави някой.

— Довършете ме! Довършете ме! — шепнеше нещастникът.

Междувременно Байи и Лафайет молят, умоляват, викат, търсейки начин да разцепят тълпата; изведнъж Фулон се издига пак с въжето на шията, което се къса отново, и техните молби, умолявания, тяхната агония, не по-малко болезнена от тази на изтезавания, всичко заглъхва, потъва във всеобщия смях, който посреща това повторно сгромолясване.

Байи и Лафайет, допреди три дни върховни господари на волята на шестстотин хиляди парижани — днес вече и едно дете ги не слуша. Отвред мърморят — пречели били на зрелището.

Бийо напразно се мъчи да помогне; якият юначага е съборил двайсетина души, ала за да се добере до Фулон, би трябвало да повали петдесет, сто, двеста, а той е на края на силите си и когато спира, за да изтрие потта и кръвта, които текат от челото му, Фулон за трети път се издига до куката на безучастния фенер.

Този път проявяват милост към него и намират ново въже.

Най-сетне осъденият е издъхнал. Жертвата вече не страда.

Броени мигове са достатъчни на тълпата, за да установи, че искрата на живота е угасена. Сега, след като тигърът е умъртвил плячката си, може да я разкъса.

Трупът, хвърлен от височината на фенера, дори не докосна земята. Още преди това той беше направен на парчета.

За секунда главата бе отделена от тялото и набучена на върха на една пика. По онова време бе модно да се разнасят така главите на враговете.

Байи беше сломен от гледката. За него тази глава бе олицетворение на античната Немезида300.

Лафайет, блед, със сабя в ръка, с отвращение отстраняваше от себе си офицерите от стражата, които се опитваха да се извинят за своето безсилие.

Бийо, тресящ се цял от гняв и мятащ се наляво и надясно като онези буйни коне от Перш, влезе обратно в Кметството, за да не гледа повече какво става на окървавения площад.

Колкото до Питу, неговият плам от народната мъст беше отстъпил място на един конвулсивен порив и той бе побягнал към стръмния бряг на реката, стискайки очи и запушвайки уши, за да не вижда и да не чува.

В Кметството цареше изумление и потрес; общинските служители започваха да осъзнават, че не са в състояние да направляват изблиците на народа, освен в посоката, угодна нему.

Внезапно, докато беснеещите се забавляват да влачат към канавката обезглавения труп на Фулон, нов вик, нов гръм прокънтява оттатък мостовете.

Дотичва един куриер; вестта, която носи, тълпата вече я знае. Отгатнала я е по указанията на най-ловките си водачи, като хайка, която поема по следата след надушването й от най-дресирания от копоите.

Тълпата се блъска около куриера, обгражда го отвсякъде; тя усеща, че е докопана нова плячка; надушва, че става дума за господин Бертие.

Това бе вярно.

Запитан от десет хиляди усти едновременно, вестоносецът беше принуден да отговори:

— Господин Бертие дьо Совини е бил заловен в Компиен.

— Добре, добре, знам — каза Лафайет.

— Ние го знаехме — добави Байи — и е наредено да бъде държан там.

— Държан там ли? — поклати глава куриерът.

— Естествено. Изпратих двама комисари с охрана.

— Охрана от двеста и петдесет души — намеси се един от общинарите, — което е предостатъчно.

— Господа — подхвана куриерът, — точно това исках да ви кажа, охраната е била разпръсната, а пленникът — отвлечен от множеството.

— Отвлечен! — изкрещя Лафайет. — Охраната е позволила да бъде отвлечен?

— Не ги винете, генерале, направили са всичко, което е било възможно.

— Ами господин Бертие? — попита с тревога Байи.

— Водят го в Париж — отвърна куриерът, — в момента е в Бурже.

— Та ако дойде тук — извика Бийо, — той е загубен!

— Бързо! Бързо! — засуети се Лафайет. — Петстотин души в Бурже. Нека комисарите и господин Бертие спрат там. През нощта ще видим.

— Кой обаче ще посмее да се нагърби с тази задача? — рече куриерът, който, увлечен от общинарите във вътрешността на Кметството, гледаше с ужас през прозореца това разбунено море, чиито вълни вещаеха смърт.

— Аз! — заяви Бийо. — Този ще го спася.

— Но вие ще загинете — помъчи се да го спре вестоносецът, — пътят е почернял от народ.

— Тръгвам — отсече арендаторът.

— Безполезно е — измърмори Байи, който бе надал ухо навън. — Слушайте! Слушайте!

Откъм портата Сен Мартен се носеше шум, подобен на тътена на морето, блъскащо се в крайбрежните камъни.

Този яростен шум плъзваше над къщите, както парата се извива над стените на съд.

— Твърде късно! — въздъхна Лафайет.

— Те идат! Те идат! — прошепна куриерът. — Чувате ли ги?

— Един полк! Един полк! — извика Лафайет с онази благодатна лудост, присъща на човешката природа, бляскава страна на нейната същност.

— По дяволите! — процеди Байи, който ругаеше може би за първи път. — Забравяте, че нашата армия е точно тази тълпа, с която искате да се биете.

И скри лице в ръцете си.

Виковете, долетели отдалеч, се бяха предали от тълпата, струпана по улиците, на тълпата, натъпкана на площада, с бързината на огън в барутна пътечка. Тогава онези, които поругаваха печалните останки на Фулон, изоставиха жалката си игра, за да се устремят към поредното отмъщение.

Съседните улици избълваха незабавно голяма част от тази виеща глутница, която се втурна с размахани ножове и заплашително вдигнати пестници към улица „Сен Мартен“, за да посрещне новия кортеж на смъртта.

42.
Зетят

Скоро се съединиха, тъй като и от двете страни бързаха еднакво.

Ето какво се случи тогава.

Неколцина от онези находчиви люде, които видяхме на площад „Грев“, донесоха на зетя, набучена на пика, главата на тъста му.

Господин Бертие идваше по улица „Сен Мартен“ заедно с комисаря, бяха стигнали почти до „Сен Мери“.

Той бе в кабриолета си, возило, в най-висша степен аристократично в онази епоха, обект на неприязънта на народа, който толкова пъти бе имал повод да се оплаква от бързината на препускането на контетата или танцьорките, които караха сами и, теглени от буен кон, често прегазваха и неизменно опръскваха с кал.

Бертие напредваше едва-едва сред виковете, дюдюканията и заплахите, разговаряйки спокойно с общинския съветник Ривиер, комисаря, изпратен в Компиен, за да го спаси, който, изоставен от своя другар, беше успял с мъка да спаси самия себе си.

Народът бе започнал с кабриолета; бяха строшили гюрука, така че Бертие и спътникът му седяха, изложени на погледи и на удари отвред.

Междувременно той чуваше да му се припомнят неговите злодеяния, разнищвани и раздухвани от народната ярост.

Искал бил да умори Париж от глад.

Наредил бил да ожънат ръжта и житото още неузрели и от поскъпването на зърното спечелил огромни суми.

Не само направил това, твърдяха, което било предостатъчно, ами още и заговорничел.

Намерили били един портфейл у него; в този портфейл имало подстрекателски писма, заповеди за кланета, доказателство било, че десет хиляди патрона били раздадени на агентите му.

Това бяха чудовищни нелепици, ала както е известно, тълпата, стигнала до връхната точка на гнева си, фабрикува и представя като истини най-невероятни измислици.

Този, когото обвиняваха във всевъзможни грехове, бе един все още млад човек на трийсет-трийсет и две години301, облечен елегантно, почти усмихнат насред ударите и обидите; той гледаше наоколо с абсолютно нехайство гнусните надписи, които му показваха, и беседваше, без да се големее, с Ривиер.

Двама мъже, раздразнени от самоувереността му, бяха поискали да го сплашат и да го принудят да промени поведението си; те бяха застанали на стъпалата от двете страни на кабриолета, опирайки в гърдите на Бертие своите байонети.

Но Бертие, храбър до безразсъдство, не се беше трогнал ни най-малко; бе продължил да разговаря с общинския съветник, сякаш тези две оръжия бяха само безобиден аксесоар към кабриолета.

Тълпата, вбесена от това презрение, което така контрастираше с ужаса на Фулон, ръмжеше и дебнеше настървено момента, в който, вместо да отправя заплахи, щеше да може да причини болка.

Тъкмо тогава Бертие впери очи в нещо безформено и окървавено, което размахваха пред него, и в миг разпозна главата на тъста си, която се навеждаше към устните му.

Искаха да го накарат да я целуне.

Възмутен, господин Ривиер отстрани пиката с ръката си302.

Бертие му благодари с жест и дори не благоволи да проследи с поглед този отвратителен трофей, който палачите носеха зад кабриолета над главата му.

Така пристигнаха на площад „Грев“ и подир нечувани усилия от страна на стражата, която се бе присъединила набързо, пленникът беше предаден на общинските служители в Кметството.

Опасна мисия, страшна отговорност, от която Лафайет отново пребледня, а сърцето на кмета на Париж подскочи.

След като едва ли не раздроби кабриолета, изоставен в подножието на каменното стълбище, тълпата се настани на подходящите места, заварди всички изходи, взе съответните мерки и приготви нови въжета по куките на уличните фенери.

При вида на Бертие, който се изкачваше спокойно, Бийо не можа да се сдържи, разплака се горчиво и започна да скубе косите си.

Питу, който се бе върнал обратно, когато реши, че изтезанието на Фулон е приключило, потресен, въпреки омразата, която изпитваше към господин Бертие, виновен в неговите очи не само за всичко онова, в което го упрекваха, но още и задето бе подарил златни токи на Катрин, се разрида, клекнал зад една пейка.

През това време Бертие — сякаш ставащото се отнасяше за друг и изобщо не го засягаше, — бе влязъл в Залата на Съвета и разговаряше с общинските съветници.

Той познаваше по-голямата част от тях и дори бе близък с някои.

Те обаче се отдръпнаха от него с ужаса, който вдъхва на боязливите души допирът до непопулярна личност.

Така че скоро Бертие се оказа почти сам, единствено с Байи и Лафайет.

Помоли да му разкажат подробно за екзекуцията на Фулон; сетне, свивайки рамене, рече:

— Да, разбирам. Мразят ни, защото ние сме оръдията, чрез които монархията измъчваше народа.

— Обвиняват ви в страшни престъпления, господине — каза строго Байи.

— Господине — отвърна Бертие, — ако бях извършил престъпленията, в които ме обвиняват, щях да бъда не човек, а звяр или демон. Ала, както предполагам, ще ме съдят и всичко ще се изясни.

— Вероятно — промълви неуверено Байи.

— Впрочем — продължи Бертие, — това е, което желая. Кореспонденцията ми е налице, ще се види на чии заповеди съм се подчинявал и отговорността ще падне върху когото трябва.

Общинските служители извърнаха очи към площада, откъдето се надигаше грозен ропот.

Бертие разбра отговора.

Тогава Бийо, проправяйки си път между хората, заобиколили Байи, се приближи до интенданта и му подаде едрата си доблестна ръка.

— Добър ден, господин Дьо Совини — каза му.

— Я гледай, това си ти, Бийо! — възкликна Бертие, поемайки протегнатата му ръка. — Значи си дошъл да създаваш безредици в Париж, добри ми земеделецо, ти, който така хубаво си продаваше житото на пазарите във Виле-Котре, Крепи и Соасон?

Въпреки демократичните си наклонности Бийо не можа да не се възхити на спокойствието на този мъж, който бе в състояние да се шегува, когато животът му висеше на косъм.

— Настанявайте се, господа — обърна се Байи към общинските съветници, — започваме разследването срещу обвиняемия.

— Така да бъде — кимна Бертие, — но ви предупреждавам, господа — съсипан съм. От два дни не съм спал. Днес от Компиен до Париж бях блъскан, удрян, дърпан. Като поисках да ям, предложиха ми сено, което не е особено хранително. Намерете ми едно място, където бих могъл да поспя, па било и час.

В този момент Лафайет излезе, за да се осведоми за положението. Той се върна в залата по-обезсърчен от всякога.

— Драги Байи — каза на кмета, — ожесточението е неистово. Да задържим господин Бертие тук, означава да бъдем обсадени. Да браним Кметството, значи да дадем на разярените претекста, който желаят. Да не браним Кметството, означава да добием навика да отстъпваме всеки път, когато ни нападат.

В това време Бертие бе седнал, а после полегнал на една пейка.

Той се готвеше да спи.

Бесните викове стигаха до него през прозореца, ала въобще не го смущаваха — лицето му запазваше ведрото умиротворение на човек, който забравя всичко, за да позволи на съня да се спусне над челото му.

Байи разискваше с общинските съветници и Лафайет.

Бийо гледаше Бертие.

Лафайет преброи набързо гласовете и се обърна към пленника, който започваше да задрямва:

— Господине, моля ви да бъдете готов.

Бертие въздъхна, надигайки се на лакът.

— Готов за какво? — попита.

— Тези господа решиха да ви прехвърлим в абатството.

— В абатството. Добре — съгласи се интендантът. — Но — добави, поглеждайки притеснените общинари, чието притеснение разбираше, — да приключваме по един или друг начин.

Взрив от дълго сдържан гняв и нетърпение избухна на площад „Грев“.

— Не, господа, не — поклати глава Лафайет, — няма да го оставим да тръгне в този момент.

В изблик на смелост Байи взе решение. Излезе с двама общински съветници и призова за тишина.

Народът знаеше не по-зле от него какво щеше да каже — тъй като той възнамеряваше да повтори злодеянието, дори не поиска да чуе упрека и щом кметът отвори уста, мощен рев се изтръгна от тълпата, заглушавайки гласа му, преди изобщо да бъде чут.

Като се увери, че е невъзможно да произнесе и една-единствена дума, Байи пое обратно към Кметството, следван от викове: „Бертие! Бертие!“

После други гласове пробиха и взеха връх — подобно на онези пронизителни регистри в хоровете на демоните в оперите на Вебер или Майербер303, — крещейки: „На фенера! На фенера!“

Когато видя Байи да се връща, Лафайет се втурна на свой ред. Той бе млад, пламенен, обичан. Това, което старецът не бе могъл да постигне с довчерашната си популярност, той, приятелят на Вашингтон и Некер, щеше несъмнено да постигне с първата дума.

Ала напусто народният генерал се смеси с най-разярените; напусто говори в защита на правосъдието и човечността; напусто, разпознавайки или правейки се, че разпознава някои от подбудителите, умолява, стиска ръце и се мъчи да възпре тези хора.

Нито една негова дума не бе чута, нито един негов жест не бе разбран, нито една негова сълза не бе видяна.

Изтикан нагоре по стъпалата, Лафайет коленичи на площадката пред Кметството, заклевайки тези тигри, които наричаше свои съграждани, да не безчестят нацията си, да не безчестят самите себе си, да не превръщат в мъченици виновните, на които законът дължеше и опозоряване, и наказание.

Понеже настояваше, заплахи полетяха и към него, но той се възправи срещу тях. Неколцина развилнели се му показаха пестници или вдигнаха оръжията си.

Генералът пристъпи напред с открити гърди и оръжията се сведоха.

Ала заканите по адрес на Бертие не секваха.

Победен, Лафайет се прибра, също като Байи, обратно в Кметството.

Общинските съветници видяха, че той е безпомощен срещу бурята; паднала бе сетната им крепост.

Решиха стражата на Кметството да отведе Бертие в абатството. Това означаваше да го изпратят на смърт.

— Най-накрая! — каза Бертие, когато решението бе взето.

И гледайки с дълбоко презрение всички тези мъже, той застана между офицерите, след като благодари с един жест на Байи и Лафайет и на свой ред подаде ръка на Бийо.

Байи извърна навлажнен поглед, а Лафайет — очи, помръкнали от покруса.

Интендантът слезе по стълбите на Кметството със същата крачка, с която се бе изкачил.

В мига, в който се появи на площадката пред сградата, ужасяващ възглас, надигнал се на площада, сякаш разлюля каменните стъпала под нозете му.

Но той, високомерен и равнодушен, посрещна тези горящи очи с невъзмутим поглед, сви рамене и произнесе следните думи:

— Странен народ. Какво му е, та реве така?

Не бе довършил, когато стана притежание на този народ. Протегнаха се ръце на самото стълбище, за да го докопат и изтръгнат от стражата, железни ченгели го теглеха, кракът му изневери и той се изтърколи в лапите на враговете си, които за секунда бяха изблъскали охраната му.

После неудържима вълна повлече пленника по пътя, изцапан с кръв, по който Фулон бе поел преди два часа.

Един мъж бе вече на съдбовния фенер, с въже в ръка.

Ала в Бертие се бе вкопчил друг мъж, който в яростта и изстъплението си раздаваше удари и проклятия на палачите.

Той крещеше:

— Не ще го имате! Не ще го убиете!

Този мъж беше Бийо, когото отчаянието бе направило луд и силен за двайсет.

На някои викаше:

— Аз съм един от победителите на Бастилията!

И те, разпознавайки го наистина, леко се стъписваха.

Други убеждаваше:

— Оставете, нека го съдят. Аз гарантирам. Ако го пуснат да избяга, ще ме обесите вместо него.

Клетият Бийо! Бедният почтен човек! Стихията го отнасяше, него и Бертие, както смерч увлича едновременно перо и сламка във вихрените си спирали.

Той вървеше, без да се оглежда и без да вижда. Беше стигнал.

По-бърз от мълния.

Бертие, когото бяха влачили заднишком, Бертие, когото бяха повдигнали, като забеляза, че спират, се обърна и зърна позорния оглавник, който се поклащаше над главата му.

С едно колкото свирепо, толкова и неочаквано усилие интендантът се изскубна от ръцете, които го стискаха здраво, грабна байонета на един национален гвардеец и връхлетя връз мъчителите си.

Отзад обаче се посипаха хиляда удара; той падна и хиляда други се стовариха върху му.

Бийо бе изчезнал под краката на убийците.

Бертие нямаше време да страда. Кръвта и душата му напуснаха едновременно тялото през хиляда рани.

Тогава арендаторът стана свидетел на зрелище, по-гнусно от всичко, което бе видял до момента. Един мъж бръкна с ръка в разтворената гръд на трупа и извади още димящото сърце.

Сетне, забождайки го на върха на сабята си насред виещата тълпа, която му правеше път, отиде да го положи на масата на големия съвет, където общинските съветници провеждаха своите заседания304.

Бийо, този твърд човек, не можа да устои на гледката — той изгуби свяст и се строполи до един крайпътен камък на десет крачки от гибелния фенер.

При това позорящо предизвикателство, отправено към властта му, към революцията, която направляваше или по-скоро смяташе, че направлява, Лафайет строши сабята си и запрати парчетата по главите на екзекуторите.

Питу вдигна арендатора на ръце, шепнейки му в ухото:

— Бийо! Чичо Бийо, съвземете се! Ако видят, че ви е зле, ще ви помислят за негов съучастник и ще убият и вас. Ще бъде жалко… Един толкова добър патриот!

След това го отнесе към реката, прикривайки го, колкото му бе възможно, от неколцина ревностни убийци, които ръмжаха.

43.
Бийо започва да забелязва, че не всичко в революциите е в розово

Бийо, който заедно с Питу бе принесъл своята дан при всички славни възлияния, започна да забелязва, че идва ред на горчивите чаши.

Когато дойде на себе си под полъха на речната хладина, момъкът му каза:

— Господин Бийо, мъчно ми е за Виле-Котре. А на вас?

Тези думи, прозвучали като светъл копнеж за добродетел и покой, разбудиха арендатора, който събра сили, за да премине през тълпата и да се махне от тази касапница.

— Ела — рече той на Питу, — имаш право.

И реши да намери Жилбер, който живееше във Версай и който, без да се връща при кралицата след пътуването на краля до Париж, бе станал дясна ръка на Некер, призован отново за министър305, изоставяйки романа на живота си заради историята и опитващ се да организира благополучието, като превърне мизерията във всеобща.

Питу последва арендатора, както винаги.

Двамата бяха въведени в кабинета, където работеше Жилбер.

— Докторе — поде Бийо, — връщам се във фермата си.

— И защо така? — поинтересува се Жилбер.

— Защото мразя Париж.

— А, да, разбирам! — кимна хладно докторът. — Вие сте уморен.

— Съсипан.

— Не обичате ли вече революцията?

— Бих искал да е приключила.

Жилбер се усмихна тъжно.