Анж Питу Дюма Александр

— Тя едва започва — отбеляза той.

— О! — възкликна арендаторът.

— Това учудва ли ви, Бийо? — попита Жилбер.

— Онова, което ме учудва, е вашето хладнокръвие.

— Приятелю — обърна се докторът към Бийо, — знаете ли откъде идва това хладнокръвие?

— Вероятно от някакво убеждение.

— Правилно.

— И какво е това убеждение?

— Отгатнете.

— Че всичко ще свърши добре.

Жилбер се усмихна още по-печално.

— Не, напротив, че всичко ще свърши зле.

Бийо ахна от удивление.

Колкото до Питу, той ококори очи; доводът му изглеждаше нелогичен.

— Я да видим — подхвана арендаторът, почесвайки се зад ухото с дебелите си пръсти, — струва ми се, че нещо не разбирам.

— Вземете един стол, Бийо — подкани го Жилбер, — и се настанете удобно до мен.

Бийо се подчини.

— По-близо, още по-близо, та никой друг да не ме чува.

— А аз, господин Жилбер? — обади се боязливо Питу, правейки знак, че е готов да се оттегли, ако докторът пожелае.

— О, не, остани! — възпря го той. — Ти си млад, слушай.

Момъкът отвори уши почти колкото очите си и седна на пода в краката на Бийо.

Твърде любопитно зрелище бе това тайно събрание на тримата мъже в кабинета на Жилбер край бюро, отрупано с писма, документи, току-що отпечатани брошури и вестници, на няколко крачки от една врата, която обсаждаха, без да могат да я прекрачат, просители или тъжители, удържани от стар, почти сляп и еднорък служител.

— Слушам ви, обяснете ми, учителю — прошепна арендаторът. — Как така ще свърши зле?

— Ето, Бийо. Знаете ли какво правя в момента, приятелю?

— Изписвате редове.

— А какъв е смисълът на тези редове, Бийо?

— Как искате да разбера това аз, който дори не мога да ги прочета.

Питу вдигна плахо глава и хвърли поглед към листа, сложен пред доктора.

— Има цифри — рече той.

— Да, има цифри. Е, добре! Тези цифри са едновременно крахът и спасението на Франция.

— Виж ти! — вдигна вежди Бийо.

— Виж ти! Виж ти! — повтори Питу.

— Тези цифри, които ще бъдат отпечатани утре — продължи докторът, — ще стигнат до двореца на краля, до замъците на благородниците и до колибите на бедняците, за да приберат една четвърт от доходите им.

— Бре! — зяпна Бийо.

— О, горката ми леля Анжелик! — измърмори Питу. — Да можех да зърна физиономията й!

— Как ви се струва това, драги мой? — попита Жилбер. — Правят се революции, нали? Е, добре — за тях се плаща!

— Справедливо е — отвърна геройски Бийо. — Какво пък! Ще се плати.

— По дяволите! Вие сте убеден човек — каза докторът — и отговорът ви не ме учудва. Ала онези, които не са убедени…

— Онези, които не са убедени?…

— Да, те какво ще направят?

— Ще се съпротивляват — рече Бийо с тон, който даваше да се разбере, че той също би се съпротивлявал здравата, ако му поискат една четвърт от доходите за дело, противоречащо на убежденията му.

— Тогава значи борба — каза Жилбер.

— Но мнозинството… — поде Бийо.

— Довършете, приятелю мой.

— Мнозинството е затова, да наложи волята си.

— Значи потисничество.

Отначало арендаторът погледна Жилбер със съмнение, после в очите му проблесна прозрение.

— Почакайте, Бийо — спря го докторът. — Знам какво ще ми кажете. Благородниците и духовенството притежават всичко, нали?

— Това е несъмнено — кимна Бийо. — Манастирите…

— Манастирите ли?

— Манастирите преливат.

— Notum certumque306 — изръмжа Питу.

— Благородниците не плащат подобаващи данъци. Така аз, арендаторът, плащам сам двойно по-високи налози, отколкото тримата братя Дьо Шарни, взети заедно, мои съседи, които получават над двеста хиляди ливри рента.

— Но да видим — продължи Жилбер, — смятате ли, че благородниците и свещениците са по-малко французи от вас?

Питу наостри уши при този въпрос, който прозвуча като ерес във време, когато патриотизмът се измерваше със здравината на лактите на площад „Грев“.

— Вие, приятелю, не можете да допуснете, че тези благородници и тези свещеници, които поглъщат всичко и не връщат нищо, са също такива патриоти като вас, вярно ли е?

— Вярно е.

— Грешите, драги, грешите. Те са дори по-големи патриоти и ще ви го докажа.

— О, я гледай ти! Не съм съгласен — заяви Бийо.

— Заради привилегиите, нали?

— По дяволите!

— Почакайте.

— Та аз чакам!

— Е, добре! Уверявам ви, Бийо, че само след три дни най-привилегирован във Франция ще е онзи, който не притежава нищо.

— Сиреч аз — изпъчи се важно Питу.

— Да, ти!

— Как така? — зачуди се арендаторът.

— Чуйте ме, Бийо, благородниците и духовниците, които вие обвинявате в егоизъм, вече започват да изпадат в една патриотична треска, дето ще плъзне из цяла Франция. В този момент те се събират като овце на ръба на яма. И обсъждат. Най-смелият ще скочи — вдругиден, утре, може би още довечера. А подир него ще се хвърлят и останалите.

— Какво ще рече това, господин Жилбер?

— Ще рече, че отказвайки се от своите прерогативи, господа феодалите ще изоставят селяните си, господа земевладелците — доходите от земята, вземанията си, благородниците с гълъбарниците — гълъбите си307.

— Охо! — погледна смаяно Питу. — Вие мислите, че те ще се простят с всичко това?

— О! — възкликна Бийо, просветлен. — Но то ще е прекрасна свобода.

— Е, а после, когато всички бъдем свободни, какво ще правим?

— Дяволите да го вземат! — каза Бийо, явно затруднен. — Какво ще правим? Ще видим.

— А! Ето го възловия израз! — извика Жилбер. — Ще видим!

Той се изправи с мрачен вид и се разходи мълчаливо няколко секунди; сетне, хващайки мазолестата ръка на арендатора със строгост, която приличаше на заплаха, добави:

— Да, ще видим. Ще видим. Ще видим всички, ти, както и аз, аз, както и ти, аз, както и той. Точно за това мислех преди малко, когато забеляза у мен онова хладнокръвие, което толкова те изненада.

— Вие ме плашите! Народът, единен, сплотен, въодушевен, борещ се за общото благоденствие, е нещо, което ви прави мрачен, господин Жилбер?

Докторът сви рамене.

— Тогава — продължи арендаторът, разпитвайки на свой ред, — какво ще кажете за самия себе си, щом се съмнявате днес, след като сте подготвили всичко в Стария свят, давайки свобода на Новия?

— Бийо — подхвана Жилбер, — ти току-що, без да подозираш, произнесе онова, което е смисълът на загадката. Онова, което изрича Лафайет и което никой може би, в това число самият той, не разбира, да, ние дадохме свободата на Новия свят.

— Ние, французите. Това е много хубаво.

— Много е хубаво, ала ще струва твърде скъпо — заключи тъжно Жилбер.

— Ами! Парите са похарчени, залогът е платен — каза радостно Бийо. — Малко злато, много кръв и дългът е уреден.

— Слепец! — стрелна го Жилбер. — Слепец, който не вижда в тази зора от запад зародиша на общата гибел на всички нас. Уви! Защо ли ги обвинявам аз, който също не го съзрях? Боя се, че като дадохме свободата на Новия свят, Бийо, загубихме Стария.

— Rerum novus nascitur ordo308 — изрече Питу с революционен апломб.

— Мълчи, дете! — смъмри го докторът.

— Значи ли това, че е по-трудно да се подчинят англичаните, отколкото да бъдат укротени французите? — попита Бийо.

— Нов свят — повтори Жилбер, — сиреч чисто място, tabula rasa, няма закони, но няма и злоупотреби, няма идеи, но няма и предразсъдъци. Във Франция — трийсет хиляди квадратни левги за трийсет милиона души. Сиреч в случай на подялба на всеки ще се падне едва колкото за люлката и гроба. Там, в Америка — двеста хиляди квадратни левги за три милиона души. Идеални граници, включващи пустинята, тоест сушата, заедно с морето, ще рече с безкрайността. В тези двеста хиляди квадратни левги има реки, плавателни на хиляди левги, девствени гори, чиято площ един Бог знае, а то значи всички елементи на живота, на цивилизацията и на бъдещето. О, колко е лесно, Бийо, когато се наричаш Лафайет и си свикнал със сабята, когато се казваш Вашингтон и си свикнал да мислиш, колко е лесно да се бориш със стени от дърво, пръст, камък или човешка плът. Ала когато, вместо да съграждаш, рушиш, когато виждаш в стария ред на нещата, който атакуваш, срутващи се стени от идеи и зад самите развалини да се крият толкова хора и толкова интереси, когато, след като си стигнал до идеята, разбираш, че за да накараш един народ да я приеме, трябва може би да изтребиш този народ — от стареца, който си спомня, до детето, което ще се научи, от монумента, който е паметта, до зародиша, който е инстинктът, — тогава, о, тогава, Бийо, това е задача, пред която изтръпват онези, дето прозират отвъд хоризонта. Аз прозирам надалеч, Бийо, и изтръпвам.

— Простете, господине — каза арендаторът с непоклатимия си здрав разум, — преди малко ме обвинихте, че мразя революцията, а ето че сега вие я изкарвате отвратителна.

— Да съм споменал обаче, че се отричам?

— Errare humanum est — прошепна Питу, — sed perseverare diabolicum.309

И придърпа нозете към себе си с две ръце.

— При все това ще упорствам — продължи Жилбер, — защото съзнавайки препятствията, съзирам и целта, а целта е бляскава, Бийо. Бленувам не само за свободата на Франция, но и за свободата на целия свят, не само за физическо равенство, но и за равенство пред закона, не само за братство между гражданите, но и за братство между народите. Може би ще погубя душата си и ще пожертвам тялото си — додаде докторът с тъга, — ала няма значение, войникът, когото изпращат да щурмува крепост, вижда оръдията, вижда гюлетата, с които ги пълнят, вижда фитила, който поднасят, вижда дори накъде са прицелени. Усеща, че парчето черно желязо ще прониже гръдта му, и все пак настъпва, крепостта трябва да бъде превзета. Е, какво пък! Всички ние сме войници, Бийо! Напред! И нека върху покосените ни тела преминат един ден поколенията, на които това дете тук е авангардът.

— Наистина не разбирам защо се отчайвате, господин Жилбер, затова ли, че един нещастник беше заклан на площад „Грев“?

— А ти защо се ужасяваш? Хайде, Бийо! Коли и ти.

— О! Какви ги приказвате, господин Жилбер!

— По дяволите! Човек трябва да бъде последователен. Ти дойде целият пребледнял, целият разтреперан, ти, храбрият и силният, и ми каза: отвратен съм. Аз ти се изсмях в лицето, Бийо, а ето че когато ти обяснявам защо си бил блед, защо си бил отвратен, на свой ред ти ми се смееш.

— Говорете! Говорете! Само не ми отнемайте надеждата, че ще се върна изцелен и утешен в моите поля.

— Чуй ме, Бийо, цялата ни надежда е там, в полята. Селото, дремеща революция, която се надига на всеки хиляда години и причинява световъртеж на монархията всеки път, щом се надигне. Селото ще се размърда, когато удари часът да откупи или завоюва онези присвоени блага, за които ти говореше преди малко и с които се тъпче благородничеството или духовенството. Но за да се подтикне селото към жътва на идеите, трябва да бъде подтикнат селянинът към завоюване на земята. Ставайки собственик, човекът добива свобода, а добивайки свобода, става по-добър. За нас, останалите, привилегированите работници, пред които Бог е склонил да повдигне воала на бъдещето, е ужасната работа — след като се даде на народа свободата, да му се даде и собствеността. Тук, Бийо, е доброто дело и може би лошото възнаграждение, ала това е дело кипящо, мощно, обречено на слава и хули. Там е немощният вледеняващ сън, в очакване на едно пробуждане, което нашият глас ще предизвика, на една зора, която ще дойде от нас. Веднъж разбудили селото, нашата кървава работа ще е приключила и ще започне неговият мирен труд.

— Тогава какво ще ме посъветвате, господин Жилбер?

— Ако искаш да бъдеш полезен на страната, на нацията си, на своите братя, на света, остани тук, Бийо. Грабни един чук и работи в тази ковачница на Вулкан310, която кове мълнии за света.

— Да остана, за да гледам как колят и да стигна може би дотам да коля и аз?

— Как така? — каза Жилбер с бледа усмивка. — Да колиш, ти! Какви ги говориш, Бийо?

— Ако остана тук, както ме приканвате — извика арендаторът, целият треперещ, — първият, когото видя да окачва въже на някой фенер, ще го обеся с ей тези ръце.

Тънката усмивка на устните на доктора се стопи.

— Значи ме разбираш — рече той — и ето че и ти ставаш главорез.

— Да, главорез на злодеи.

— Кажи ми, Бийо, видя ли как заклаха Дьо Лом, Дьо Лоне, Флесел, Фулон и Бертие?

— Да.

— И как ги наричаха онези, които ги колеха?

— Злодеи.

— О, вярно е! — намеси се Питу. — Наричаха ги злодеи.

— Да, но правото е на моя страна — настоя арендаторът.

— На твоя страна, ако бесиш, ако те бесят, не ще е на твоя страна.

Бийо сведе глава под този сразяващ удар; после изведнъж я вдигна с достойнство.

— Можете ли да твърдите — поде той, — че онези, които убиват беззащитни хора под крилото на честта на обществото, можете ли да твърдите, че те са французи като мен?

— А, това е друго нещо! — отвърна Жилбер. — Да, във Франция има няколко категории французи. Съществува най-напред френски народ, от който е Питу, от който си ти, от който съм аз. След това има френско духовенство, после френско благородничество. Три категории французи във Франция, всяка с отделна гледна точка, сиреч гледната точка на собствените й интереси, без да броим краля на Франция, французин по свой си маниер. Е, Бийо, тъкмо в различния начин, по който всички тези французи са французи, е истинската революция. Ти ще бъдеш французин по един начин, абат Мори — по начин, различен от твоя, Мирабо — по начин, различен от този на абат Мори, и най-сетне кралят ще бъде французин по начин, различен от този на Мирабо. Та, Бийо, мили ми приятелю, човек с честно сърце и здрав разум, ти навлизаш във втората част на въпроса, който разглеждам. Направи ми удоволствието да хвърлиш един поглед на това, Бийо.

И Жилбер подаде на арендатора напечатан лист хартия.

— Какво е то? — попита Бийо, вземайки листа.

— Чети.

— Чудесно знаете, че не умея да чета.

— Тогава нека Питу го прочете.

Момъкът се повдигна на пръсти и надзърна над рамото на арендатора.

— Това не е на френски — каза той, — не е на латински, нито пък на гръцки.

— На английски е — подсказа Жилбер.

— Не знам английски — заяви високомерно Питу.

— А аз знам — рече докторът — и ще ви преведа този документ. Но вижте най-напред подписа.

— ПИТ — прочете Питу. — Какво е ПИТ?

— Ще ви обясня — кимна Жилбер.

44.

Пит старши и Пит младши311

— Пит — подхвана докторът — е синът на Пит.

— Виж ти! — възкликна Питу. — Като в Светото писание. Значи има Пит Първи и Пит Втори?

— Да. И Пит Първи, приятели мои… Слушайте добре какво ще ви кажа.

— Слушаме — отвърнаха едновременно Бийо и Питу.

— Та този Пит Първи бе в продължение на трийсет години заклет враг на Франция, сражаваше се от своя кабинет, където го беше приковала подаграта, с Монкалм и Водрьой в Америка, с вицеадмирал Дьо Сюфрен и Д’Естен по море, с Ноай и Броли на континента. Пит Първи си бе поставил за цел да унищожи мощта на французите в Европа. В разстояние на трийсет години той ни отне една по една всички колонии, всички фактории, цялото крайбрежие на Индия, хиляда и петстотин левги в Канада. После, като видя, че Франция е три четвърти разорена, подстрекаваше сина си да я разори съвсем.

— Аха! — измърмори Бийо, видимо заинтригуван. — Което ще рече, че този Пит…

— Точно така — потвърди Жилбер, — това е синът на Пит, когото вече познавате, Бийо, когото Питу познава, когото светът познава, и той стана на трийсет години през миналия май.

— Трийсет години?

— Ще видите, че не си е губил времето, приятели. Ето вече седем години как управлява Англия и прилага на практика бащините теории.

— Значи ще управлява още някое време — вметна Бийо.

— Да, още повече че коренът им е жилав. Позволете ми да ви дам едно доказателство.

Питу и Бийо показаха с леко кимване, че слушат с най-голямо внимание.

Жилбер продължи:

— През 1778 година бащата на нашия враг гаснеше. Лекарите дадоха да се разбере, че животът му виси на косъм и че най-малкото усилие би могло да прекъсне нишката. Тогава в Парламента с пълна сила се разискваше дали да не се удовлетвори желанието на американските колонии за независимост, за да бъде спряна войната, подклаждана от французите, която заплашваше да погълне цялото богатство и всички воини на Великобритания.

Това ставаше в момента, в който нашият добър крал Луи XVI, на когото нацията току-що присъди званието баща на френската свобода, бе признал тържествено независимостта на Америка. Там, по бойните полета и в щабовете бяха взели надмощие френската сабя и френският гений. Англия бе предложила на Вашингтон, сиреч на вожда на бунтовниците, признаване на американската националност, ако новата нация, обръщайки се срещу французите, би пожелала да се съюзи с Англия.

— Но — осмели се арендаторът, — струва ми се, че такова предложение не е почтено нито да се прави, нито да се приема.

— Драги мой Бийо, това се нарича дипломация и в политическите кръгове подобен род идеи се превъзнасят. Е, какво пък, Бийо, колкото и неморално да е според вас, може би въпреки Вашингтон, най-лоялният измежду човеците, биха се намерили американци, склонни да изтъргуват мира с цената на позорното съглашение с Англия.

Ала лорд Чатам, бащата на Пит, този обречен болник, този умирающ, това привидение, вече е до колене в гроба, Чатам, който изглеждал, сякаш няма какво друго да иска освен покой на земята преди съня под паметника, та този старец накарал да го отведат в Парламента, където щял да се разглежда въпросът.

Вървял под ръка със сина си Уилям Пит, тогава младеж на деветнайсет години, и със зет си312; бил в разкошни одежди, жалка обвивка на мъртвешката му мършавост. Блед като призрак, с полуугаснал поглед изпод излинелите клепачи, той се отправил към своята банка, докато лордовете, смаяни от ненадейната поява, се кланяли и му се възхищавали, все едно в римския Сенат се бил завърнал мъртвият и потънал в забрава Тиберий.

Чатам изслушал в дълбоко съсредоточение речта на лорд Ричмънд, автор на предложението, и когато онзи свършил, станал, за да му отговори.

Този мъртвец събрал сили да говори цели три часа, стъкнал огън в сърцето си, за да разпали искри в погледа си, изтръгнал от душата си тона, който развълнувал всички сърца313.

Вярно е, че говорил против Франция, вярно е, че вдъхвал ненавист у своите съотечественици, вярно е, че мобилизирал сетните си сили и огън, за да срине и разкъса омразната страна, съперница на неговата. Забранил Америка да бъде призната за независима, наложил запрещение над всякакви сделки, зовял: „Война! Война!“ Говорил като Ханибал314 срещу Рим, като Катон срещу Картаген315. Заявил, че дълг на всеки лоялен англичанин е по-скоро да загине, нежели да понесе една-единствена колония да бъде откъсната от майката родина.

Завършил речта си, отправил последна заплаха и паднал като поразен от мълния.

Нямало какво повече да прави на този свят. Изнесли го издъхващ. Няколко дни по-късно Чатам бе мъртъв.

— Охо! — изрекоха в глас Бийо и Питу. — Какъв човек е бил този лорд!

— Той е баща на младия трийсетгодишен мъж, за когото става дума — завърши Жилбер. — Чатам умря на седемдесет години. Ако синът стигне възрастта на баща си, предстои ни да търпим Уилям Пит още четири десетилетия. Ето, Бийо, с кого си имаме работа. Това е човекът, който управлява Великобритания, който си спомня имената на Ламет, на Рошамбо, на Лафайет, който в момента знае имената на всички в Националното събрание, който декларира смъртна омраза към Луи XVI. Това е авторът на договора от 1778 година316, който не ще намери покой, докато във Франция има една заредена пушка и един пълен джоб. Започвате ли да разбирате?

— Разбирам, че ненавижда Франция. Да, но все още не ми е съвсем ясно…

— Нито пък на мен — додаде Питу.

— Е, добре, прочетете тези четири слова.

И той подаде листа на Питу.

— На английски ли? — попита момъкът.

— Don’t mind the money — каза Жилбер.

— Чувам добре, само че не разбирам — рече Питу.

— Не мислете изобщо за парите — преведе докторът.

И по-нататък отново, връщайки се към същата препоръка:

— Кажете им да не жалят парите и да не ми дават никакъв отчет.

— Значи те въоръжават — свъси вежди Бийо.

— Не, те подкупват.

— Към кого всъщност е адресирано това писмо?

— Към всички и към никого. Тези пари, които се пръскат, прахосват, отиват у селяни, работници, бедняци, у хора, които в края на краищата ще омърсят революцията.

Бийо наведе глава. Тези думи обясняваха нещата.

— Бихте ли повалили Дьо Лоне с удар на приклад вие, Бийо?

— Не.

— Бихте ли убили Флесел с пистолетен изстрел?

— Не.

— Бихте ли обесили Фулон?

— Не.

— Бихте ли занесли кървящото сърце на Бертие на масата на общинските съветници?

— Мерзост! — не издържа арендаторът. — Значи колкото и да е бил виновен този човек, щях да се оставя да ме разкъсат, но бих го спасил. И доказателство за това е, че бях ранен, защитавайки го, и че без Питу, който ме отнесе на брега на реката…

— Да, вярно е! — потвърди момъкът. — Без мен чичо Бийо щеше доста да се измъчи.

— Е, добре! Виждате ли, Бийо, съществуват много хора, които биха действали като вас, усещайки подкрепа до себе си, докато, напротив, подложени на лошия пример, те стават лоши, после жестоки и накрая бесни. И ето че злото е сторено.

— Само че — отбеляза Бийо, — и да приема, че господин Пит, или по-скоро парите му имат нещо общо със смъртта на Флесел, на Фулон и на Бертие, какво ще последва от това?

Жилбер започна да се смее с онзи тих смях, който смущава простите люде и кара мислещите да изтръпнат.

— Питате какво ще последва? — повтори той.

— Да, питам.

— Ще ви кажа. Вие обичахте силно революцията, нали, вие, който минахте през кръв, за да превземете Бастилията?

— Да, обичах я.

— А сега я обичате по-малко. Сега ви е мъчно за Виле-Котре, за Писльо, за покоя на вашата равнина, за сенките на вашите гъсти гори.

— Frigida Tempe317 — прошепна Питу.

— О, да! Имате право — кимна Бийо.

— Вие, арендаторът, вие, земеделецът, вие, дете на Ил дьо Франс, истински французин, вие представлявате третото съсловие, вие сте от тези, които наричат мнозинство. Е, добре! Вие сте отвратен.

— Признавам, че е така.

— Значи и мнозинството ще се отврати като вас.

— И после?

— И после един ден вие ще протегнете ръце на войниците на господин Брауншвайг318 или на господин Пит, които ще дойдат от името на тези двама освободители на Франция, за да ви върнат старата система.

— Невъзможно.

— Почакайте малко.

— Флесел, Бертие и Фулон бяха в крайна сметка негодници — опита се да възрази Питу.

Страницы: «« ... 2829303132333435 ... »»

Читать бесплатно другие книги:

«… По пустынной, далеко просматривающейся улице с мигающими, как глаза зверей, желтыми сигналами све...
Доведенный бытовым и служебным идиотизмом до отчаяния, капитан-лейтенант Чижик соглашается угнать ра...
Андрей Огоновский, старый космический волк, которому не раз приходилось пускать в ход свой верный бл...
Проплывают столетия – краткий миг в жизни Галактики, но все так же терзают человеческие сердца любов...
Алекс Королев – потомственный офицер имперского Галактического флота. Пока такие, как он, в строю, к...
Алекс Королев – потомственный офицер имперского Галактического флота. Пока такие, как он, в строю, к...