Анж Питу Дюма Александр

38.

Онова, което ставаше във Версай, докато кралят слушаше речите на Общината

В Кметството бе оказан много ласкав прием на краля — нарекоха го Възродител на свободата.

Поканен да говори — тъй като жаждата за речи от ден на ден се засилваше и народът искаше най-сетне да знае до дъно мислите на всеки, — Луи XVI сложи ръка на сърцето си и каза само:

— Господа, винаги можете да разчитате на моята любов.

Докато слушаше известията на правителството — понеже от този ден във Франция имаше съставено истинско правителство, отделно от трона и Националното събрание, — народът отвън свикваше с дорестите коне на краля, с позлатената каляска, лакеите и кочияша на Негово величество.

Откакто владетелят беше влязъл в Кметството, Питу, благодарение на луидора, даден му от Бийо, се бе позабавлявал да си направи с голям брой сини, бели и червени панделки цяла колекция от национални кокарди в най-различни размери, с които кичеше ушите на конете, хамутите и целия екипаж.

Като видя това, подражателски настроеното множество буквално превърна каляската на Негово величество в сергия за кокарди.

Кочияшът и прислужниците бяха нагиздени щедро.

В добавка няколко десетки кокарди бяха напъхани вътре в каляската за резерва.

Трябва обаче да се каже, че господин Дьо Лафайет, все така стоейки на коня си на площада, се беше опитал да възпре ревностните разпространители на националните цветове, но не бе успял.

Така че, когато кралят излезе и съзря цялата тази шарения, изрече само едно:

— Охо!

После направи на господин Дьо Лафайет знак, с който го викаше при себе си.

Лафайет се приближи, свеждайки почтително сабята си.

— Господин Дьо Лафайет — обърна се към него Луи XVI, — търсех ви, за да ви съобщя, че ви утвърждавам за командващ на националната гвардия.

И се качи отново в каляската си сред всеобщи овации.

Жилбер, спокоен оттук нататък по отношение на краля, остана в заседателната зала заедно с общинарите и Байи.

Задълженията му не бяха все още приключили.

Ала чувайки силните викове, които съпътстваха потеглянето на владетеля, докторът пристъпи към прозореца и хвърли един поглед, за да види как се държат неговите двама селяни.

Те все така си бяха, или поне изглеждаха, най-добрите приятели на суверена.

Изведнъж Жилбер зърна на кея Пелтие един конник, препускащ бясно, покрит с прах, пред когото се разцепваха редиците на тази засега почтителна и послушна тълпа.

Добър и сговорчив през този ден, народът се усмихваше, повтаряйки:

— Офицер на краля! Офицер на краля!

И възгласи „Да живее кралят!“ приветстваха ездача, а ръцете на жените галеха запенения кон.

Офицерът се добра до каляската в момента, в който лакеят затваряше вратичката след краля.

— Я гледай! Това сте вие, Шарни — каза Луи XVI.

И додаде по-тихо:

— Как е там?

Сетне, още по-тихо:

— Кралицата?

— Много е обезпокоена, сир — отвърна офицерът, пъхайки почти изцяло главата си в кралската каляска.

— Връщате ли се във Версай?

— Да.

— Е, успокойте приятелите ни, всичко мина чудесно.

Шарни измъкна глава и видя господин Дьо Лафайет, който му направи дружески знак.

Шарни отиде при него и Лафайет му протегна ръка, вследствие на което кралският офицер и конят му бяха увлечени от тълпата чак до кея, където благодарение на предвидливите действия на националната гвардия се оформяше шпалир по пътя на Негово Величество.

Кралят нареди каляската да се движи бавно до площад „Луи XV“; там намериха отново телохранителите, които с нетърпение очакваха завръщането на владетеля — нетърпение, обзело всички, — и конете поеха с ход, ускоряващ се постепенно с приближаването към Версай.

От прозореца на Кметството Жилбер забеляза идещия конник, въпреки че изобщо не го позна — той си даваше сметка за тревогите, които измъчваха кралицата, още повече че от три часа бе невъзможно да се проводи куриер през тази тълпа, без да се събудят подозрения или да се покаже слабост.

При все това отгатваше само малка част от ставащото във Версай.

Ние ще върнем читателя в двореца, тъй като не желаем да му изнасяме прекалено дълга лекция по история.

Кралицата беше получила последното известие в три часа.

Жилбер бе успял да го изпрати в момента, в който кралят, минаващ под стоманения свод, влизаше цял и невредим в Кметството.

При Мария-Антоанета бе графиня Дьо Шарни, току-що станала от леглото, съборена от сериозно неразположение предния ден.

Тя бе още много бледа; едва имаше сила да отвори очи и натежалите й клепачи се спускаха отново, сякаш под бремето на някаква болка или голям срам.

Виждайки я, владетелката се усмихна, ала с онази обичайна усмивка, която за приближените изглежда като неизменна на устните на принцовете и кралете.

После, преизпълнена с радост, че Луи XVI е в безопасност, каза на хората, които я заобикаляха:

— Още една добра вест. Да можеше целият ден да мине така!

— О, мадам! — обади се един придворен. — Ваше Величество напразно се тревожи. Парижаните прекрасно знаят каква отговорност лежи на плещите им.

— Но, мадам — осмели се един не толкова доверчив придворен, — Ваше Величество сигурна ли е в истинността на новините?

— О, да! — изрече уверено Мария-Антоанета. — Онзи, който ми ги изпраща, гарантира за краля с главата си. Впрочем мисля, че е приятел.

— Е, щом е приятел, то е друго нещо! — поклони се придворният.

Мадам Дьо Ламбал, която беше на няколко крачки, се приближи.

— Това е новият лекар на краля, нали? — попита тя.

— Да, Жилбер — отвърна необмислено кралицата, без да съобрази, че нанася встрани от себе си ужасен удар.

— Жилбер! — извика Андре, потръпвайки, сякаш пепелянка бе впила зъби в сърцето й. — Жилбер — приятел на Ваше Величество!

Андре се обърна, с пламтящ поглед и юмруци, свити от гняв и срам, тя гордо обвиняваше Мария-Антоанета с погледа и държанието си.

— Ама… Все пак… — отрони кралицата, колебаейки се.

— О! Мадам, мадам! — прошепна графинята с горчив упрек в гласа.

Покрай това тайнствено произшествие настана злокобно мълчание.

Сред възцарилата се тишина по паркета в съседната стая отекнаха дискретни стъпки.

— Господин Дьо Шарни! — каза полугласно кралицата, сякаш за да предупреди Андре да се съвземе.

Шарни бе чул, Шарни бе видял, само че не бе разбрал.

Той забеляза бледността на Андре и объркването на Мария-Антоанета.

Не му се полагаше да разпитва кралицата, ала Андре бе негова съпруга и беше в правото си да поиска обяснение.

Приближи се до нея и попита с тон, издаващ съвсем приятелски интерес:

— Какво има, мадам?

Младата жена направи усилие над себе си.

— Нищо, господин графе — отговори.

Тогава Шарни се обърна към кралицата, която, макар да бе свикнала с такива двусмислени положения, поне десет пъти беше наподобила една усмивка, все още тъй половинчата.

— Изглежда се съмнявате в предаността на господин Жилбер? — взря се той в Андре. — Имате ли някакви причини да го подозирате в липса на вярност?

Тя мълчеше.

— Кажете, мадам, кажете — настоя Шарни.

После, понеже графинята оставаше все така безмълвна, додаде:

— О, говорете, мадам! Всяка деликатност в случая би била осъдителна. Разбирате, че се отнася за спасението на нашите господари.

— Не знам по какъв повод казвате всичко това, господине — отвърна Андре.

— Вие изрекохте и аз го чух, мадам… Ще призова впрочем принцесата… — И Шарни се поклони на мадам Дьо Ламбал. — Вие изкрещяхте: „Жилбер! Жилбер — приятел на Ваше Величество“.

— Вярно е, така беше, скъпа моя — потвърди с наивно добродушие Дьо Ламбал.

И пристъпвайки към графинята, каза на свой ред:

— Ако знаете нещо… Господин Дьо Шарни е прав.

— Имайте милост, мадам, имайте милост! — произнесе Андре толкова тихо, че да бъде чута само от принцесата.

Дьо Ламбал се отдалечи.

— Ех, Боже мой! Това е дребна работа — махна с ръка кралицата, съзнавайки, че би било проява на непочтеност да не се намеси. — Графинята изразяваше един страх, несъмнено неясен. Тя твърдеше, че е много трудно американски революционер, приятел на господин Дьо Лафайет да бъде и наш приятел.

— Да, неясен… — повтори машинално Андре, — доста неясен.

— Подобен на страха, който сподели господинът преди малко — продължи Мария-Антоанета.

И посочи с поглед придворния, чието съмнение беше предизвикало тази буря.

Но бе необходимо повече, за да бъде убеден Шарни. Твърде големият смут при неговото влизане го навеждаше на мисълта за някаква тайна.

Той упорстваше.

— Няма значение, мадам — заяви твърдо, — струва ми се, че е ваш дълг да обясните страховете си.

— Е, какво! Пак ли се връщате към това, господине? — попита достатъчно красноречиво кралицата.

— Мадам!

— Простете, но виждам, че вие все още разпитвате графиня Дьо Шарни.

— Извинете ме, мадам, ала смятам, че е в интерес на…

— На вашето собствено самолюбие, нали? Ах, господин Дьо Шарни! — добави Мария-Антоанета с ирония, която графът усети с цялата й тежест. — Кажете си го направо — вие ревнувате.

— Ревнувам! — извика той, изчервявайки се. — И какво ревнувам? Питам ви, Ваше Величество?

— Явно жена си — отговори кралицата с неприязън.

— Мадам! — заекна Шарни, смаян от предизвикателството.

— Това е съвсем естествено — подхвана сухо Мария-Антоанета, — а графинята със сигурност си струва усилието.

Шарни хвърли към кралицата поглед, който имаше за цел да я предупреди, че отива твърде далеч.

Ала беше безполезно, безсмислена предпазна мярка. Когато при тази ранена лъвица мъката подлютеше парещото ухапване, нищо не бе в състояние да спре жената.

— Да, разбирам защо ревнувате, господин Дьо Шарни, и защо сте разтревожен. Това е обичайното състояние на всяка душа, която обича и следователно е нащрек.

— Мадам! — повтори графът.

— И аз — продължи кралицата — в този час изпитвам абсолютно същите чувства. Ревнувам и съм разтревожена… — Тя наблегна на „ревнувам“ и добави: — Кралят е в Париж и аз не го виждам.

— Но, мадам — рече Шарни, който вече нищо не разбираше в тази разразила се буря, стоварваща все повече мълнии и гръм, — вие току-що получихте новини за Негово Величество, те са добри и би трябвало да ви успокоят.

— Вие успокоихте ли се, когато аз и графинята ви осведомихме преди малко?

Шарни прехапа устни.

Андре започваше отново да вдига глава, изненадана и уплашена едновременно — изненадана от това, което чуваше, уплашена от онова, което смяташе, че прозира.

Мълчанието, настанало около нея при първия въпрос на Шарни, сега обгръщаше Мария-Антоанета.

— Действително — редеше кралицата с ярост, — такава е съдбата на хората, които обичат — да мислят единствено за обекта на своята любов. Радост е за клетите сърца да жертват безмилостно всяко, да, всяко чувство, което ги вълнува. Боже мой! Колко се безпокоя за краля!

— Мадам, ще дойдат и други вестоносци — осмели се да каже един от присъстващите.

— О, защо не съм в Париж! Защо не съм до краля — възкликна Мария-Антоанета, доловила смущението на Шарни, след като се бе постарала да му припише онази ревност, която разяждаше жестоко самата нея.

Графът се поклони.

— Ако е само това, мадам — отвърна, — аз ще отида там и ако, както мисли Ваше Величество, кралят е застрашен, ако тази скъпоценна глава е изложена на опасност, повярвайте, мадам, че не ще се поколебая да изложа своята. Тръгвам.

Той се поклони отново и понечи да излезе.

— Господине, господине! — извика Андре, хвърляйки се пред Шарни. — Господине, пазете се!

На тази сцена липсваше само избликът на страховете на графинята.

Ето че Андре, изтръгната пряко волята си от своята привична студенина, едва бе произнесла тези непредпазливи думи и бе засвидетелствала необичайна загриженост, и Мария-Антоанета пребледня ужасно.

— Е, мадам! — рече тя на Андре. — Как става така, че вие всъщност обсебвате ролята на кралицата?

— Аз ли, мадам? — промълви младата жена, усетила, че владетелката за първи път позволява от устата й да избликне огънят, който от толкова време изгаряше душата й.

— Чуйте ме! — процеди Мария-Антоанета. — Вашият съпруг е на служба при краля и ще настигне краля. Ако се излага на опасност, то е заради краля. И когато се отнася за служба на краля, вие препоръчвате на господин Дьо Шарни да се пази!

При тези изпепеляващи слова Андре изгуби равновесие, олюля се и за малко да падне, ако Шарни, спускайки се към нея, не я бе удържал.

Един жест на негодувание, който графът не можа да потисне, срази окончателно Мария-Антоанета, която мислеше, че е само наранена съперница, а се бе оказала и несправедлива владетелка.

— Кралицата има право — каза най-накрая Шарни с усилие, — и вашият порив, графиньо, бе неуместен. Щом става въпрос за интересите на краля, вие нямате съпруг, мадам. И аз би трябвало пръв да ви разпоредя да овладеете чувствителността си, ако бях усетил, че ще благоволите да изпитате страх за мен.

После, обръщайки се към Мария-Антоанета, додаде студено:

— Подчинявам се на заповедите на кралицата и отивам. Аз ще бъда този, който ще ви донесе новини за краля, добри новини, или никакви.

След като произнесе тези думи, той се поклони до земята и тръгна, а кралицата, раздирана от ужас и гняв едновременно, дори и не помисли да го задържи.

Миг по-късно отекна звукът от копитата на кон, който потегляше в галоп.

Мария-Антоанета остана неподвижна, но в плен на дълбоко вътрешно безпокойство, толкова по-страховито, колкото по-големи усилия полагаше да го прикрие.

Всички, независимо дали схващаха, или не схващаха причината за тази тревога, уважиха, оттегляйки се, правото на владетелката на покой и уединение.

Оставиха я сама.

Андре излезе заедно с другите, оставяйки Мария-Антоанета на ласките на двете й деца, които тя бе повикала и току-що бяха довели.

39.

Завръщането

Нощта бе дошла, заедно със своя кортеж от страхове и злокобни видения, когато изведнъж в покрайнините на двореца се чуха гласове.

Кралицата изтръпна и се изправи. Отвори най-близкия прозорец.

Почти в същия миг ликуващи прислужници се втурнаха при Нейно величество, викайки:

— Вестоносец, вестоносец!

Подир броени минути един хусар нахълта в преддверието. Това бе лейтенант, благородник, проводен от господин Дьо Шарни. Идваше в галоп от Севр293.

— А кралят? — попита Мария-Антоанета.

— Негово Величество ще бъде тук след четвърт час — отвърна офицерът, който едва можеше да говори.

— Жив и здрав ли е? — настояваше кралицата.

— Жив, здрав и усмихнат, мадам.

— Вие го видяхте, нали?

— Не, мадам, но господин Дьо Шарни ми каза, изпращайки ме.

Владетелката потрепери при споменаването на това име, което случаят свързваше с името на краля.

— Благодаря, господине, а сега си починете — кимна тя към младия благородник.

Той се поклони и излезе.

Хващайки двете си деца за ръка, Мария-Антоанета се отправи към голямото парадно стълбище, на което вече се събираха всички слуги и придворни.

Пронизващият й поглед съзря на първото стъпало една млада жена в бяло, облегната на каменната балюстрада, вперила жадно очи в сенките на нощта.

Това бе Андре, която появата на кралицата не успя да изтръгне от унеса й.

Очевидно готова да застане редом с владетелката, изобщо не бе забелязала своята господарка или не благоволяваше да я забележи.

Тя не беше забравила хапливостта на Мария-Антоанета, сразяваща хапливост, която бе трябвало да понася през целия ден.

Или пък, силно заинтересувана, очакваше заради себе си завръщането на Шарни, комуто бе засвидетелствала толкова нежно своите опасения.

Двоен удар на кинжал, който разтвори една все още кървяща рана в душата на кралицата.

Тя нададе разсеяно ухо към поздравленията и задоволството на другите си приятелки и на придворните.

Дори в миг се почувства облекчена от жестоката болка, която я бе смазвала цяла вечер. Сърцето й си отдъхна от безпокойството, което събуждаше в него пътуването на краля, застрашен от толкова врагове.

И благодарение на силния си дух Мария-Антоанета прогони онова, което не подхождаше на нейното сърце. Тя положи в нозете на Бога ревността си, принесе в жертва на свещената съпружеска клетва гнева и тайните си наслади.

Несъмнено Бог бе този, който й изпращаше като отдих и подкрепа спасителната способност да обича краля, своя съпруг, повече от всичко.

В този момент усети или вярваше, че е усетила отново, как монархическата гордост издига кралицата над всички земни страсти, а любовта й към краля представляваше нейната себичност.

Така че напълно бе потиснала и дребната отмъстителност на жената, и лекомисленото кокетничене на любовницата, когато светлините на ескорта се мярнаха в дъното на алеята. Огньовете на факлите нарастваха с всяка секунда поради бързината на препускането.

Чуваше се цвиленето и пръхтенето на конете. Земята трепереше в тишината на нощта от ритмичния тропот на наближаващите ескадрони.

Портите се отвориха, постовите се устремиха към суверена с възторжени възгласи. Колелата на каляската изтрополиха по паважа на обширния двор.

Заслепена, очарована, омаяна, опиянена от онова, което бе изпитала, от това, което чувстваше в този миг, кралицата се спусна по стъпалата към краля.

Слязъл от каляската, Луи XVI се изкачваше възможно най-бързо, заобиколен от офицерите си, развълнувани от събитията и от триумфа, докато долу гвардейците, смесили се непринудено с конярите и оръженосците, късаха от хамути и каляски кокардите, с които ентусиазмът на парижани ги бе окичил.

Кралят и кралицата се срещнаха на мраморната площадка. С вик на любов и радост тя притисна поривисто съпруга си в своите обятия.

И се разрида, сякаш бе мислила, че никога повече не ще го види.

Отдала се докрай на този изблик на препълненото си сърце, дори не забеляза ръкостискането между Шарни и Андре в мрака.

Това бе само едно ръкостискане, ала Андре бе първа най-долу на стъпалата; тя бе първата, която Шарни съзря и докосна.

Мария-Антоанета пусна децата си напред, та кралят да ги прегърне, и тогава дофинът, зървайки на шапката на баща си новата кокарда, върху която факлите мятаха кървави отблясъци, ахна по детски спонтанно:

— Я, татко! Какво имате на кокардата си? Кръв ли?

Това бе националното червено.

С вик кралицата погледна на свой ред.

Луи XVI навеждаше глава, за да целуне дъщеря си, а всъщност, за да скрие срама си.

Мария-Антоанета отскубна кокардата с дълбоко отвращение, извръщайки очи, разярена благородница, раняваща в сърцето една нация, която щеше да съумее да си отмъсти един ден.

— Махнете това, господине, махнете това — повтаряше тя.

И захвърли на стъпалата омразната кокарда, върху която преминаха стъпките на целия ескорт, отвеждащ краля в апартаментите му.

Това странно превращение бе помело съпружеското въодушевление на кралицата. Тя потърси с очи — но без да дава вид, че го прави, — господин Дьо Шарни, който стоеше на мястото си като войник.

— Благодаря ви, господине — каза му, когато погледите им се срещнаха, подир няколко секунди колебание от страна на графа. — Благодаря ви, вие удържахте на обещанието си.

— На кого говорите? — попита кралят.

— На господин Дьо Шарни — отвърна храбро Мария-Антоанета.

— Да, бедният Шарни, беше му доста трудно да стигне до мен. Не виждам обаче Жилбер — добави той.

Кралицата бе внимателна след получения през деня урок.

— Елате да вечеряте, сир — смени темата тя. — Господин Дьо Шарни — обърна се към графа, — потърсете мадам Дьо Шарни, нека дойде с вас. Ще вечеряме семейно.

В това Мария-Антоанета беше кралица. Ала въздъхна, виждайки как Шарни от тъжен става отново радостен.

40.

Фулон

Бийо се къпеше в радост.

Той бе превзел Бастилията, беше върнал свободата на Жилбер, беше дал трицветната кокарда на краля, бе забелязан от Лафайет, който го наричаше по име.

Най-накрая бе видял погребението на Фулон.

Малко хора по онова време бяха до такава степен ненавиждани като Фулон; един-единствен вероятно можеше да му съперничи и това бе неговият зет, господин Бертие дьо Совини.

Така че и на двамата им бе провървяло в деня след превземането на Бастилията.

Фулон беше мъртъв, а Бертие бе избягал.